Лий Чайлд
Сигнал за опасност (5)

4

Уест Стрийт става Единайсето Авеню точно срещу кей 56, където трафикът в западна посока се излива от Четиринайсета улица и се насочва на север. Големият черен шевролет попадна в задръстването и писъкът на клаксона му се добави към гневния вой на останалите, който отекваше в стените на сградите и се носеше над реката. Премина пълзешком девет пресечки и сви вляво по Двайсет и трета улица, след което отново тръгна на север, по Дванайсета. Движи се малко по-бързо от пешеходец до конгресния център „Джейвитс“, след което отново заседна в трафика от западна Четирийсет и втора. Дванайсета се вля в надлеза Милър, но трафикът бе все толкова муден, над цялата огромна площ, набраздена от старите железопътни линии. След това Милър преминаваше в Хенри Хъдсън Паркуей. И тук се движеха бавно, но Хенри Хъдсън по същество бе шосе номер 9А, което по-късно, в Кротънвил, ставаше шосе номер 9 и щеше да ги отведе до Гарисън. Прав път, никакви завои, но все още бяха в Манхатън, в Крайбрежния парк, цял половин час след като потеглиха.

 

 

Най-важното нещо беше текстообработващата програма. Курсорът, който търпеливо премигваше в средата на недовършената дума. Отворената врата и изоставената чанта също бяха убедителни, но не най-съществени. Служителите най-често вземат нещата си и затварят вратите на офисите, но невинаги. Бе възможно секретарката да е прескочила до някой от другите офиси в сградата, за да поиска нещо или да направи ксерокопие, а това да е довело до приятна чаша чай и приказки за срещата предишната вечер. Нямаше нищо необикновено в това — човек би могъл да излезе за две минути, да остави вратата отворена и да се върне след половин час. Никой обаче не би оставил компютъра, без да е записал файла на твърдия диск. Дори и за минута. А тази жена бе направила точно това. Бе се появил надпис, който го питаше дали иска да запази промените в текста, което означаваше, че жената е станала от бюрото, без да запише файла, а това е втора природа за всеки, който работи с компютър.

Това бе причината положението да изглежда доста зле. Ричър беше в другата голяма зала на гарата и тъкмо бе приключил с голямата чаша кафе, която бе купил от автомат. Хвърли я в кошчето и опипа пачката пари в джоба си. Беше достатъчно дебела, за да му стигне за това, което бе наумил. Върна се тичешком до перона, където тръгваше следващият влак за Кротън.

 

 

Хенри Хъдсън Паркуей се разделя на плетеница от извити виадукти около 170-а улица и северните платна се превръщат в Ривърсайд Драйв. Същият път, същата посока, без никакви завои, но сложната динамика на пътното движение означаваше, че ако един-единствен шофьор намалеше скоростта повече от нормалното, улицата отзад реагираше жестоко — стотици автомобили едва помръдваха само защото някой провинциалист на миля по-напред се е объркал за миг. Големият черен шевролет тахо дори бе принуден да спре напълно и да пълзи на спирания и тръгвания чак до моста Джордж Вашингтон. След това Ривърсайд Драйв се разширява и те караха на трета чак докато стигнаха Хенри Хъдсън и бариерата за плащане ги спря отново. Изчакаха опашката, за да платят, да излязат от остров Манхатън и да се насочат на юг през Бронкс.

 

 

До Кротън-Хармън се движеха два вида влакове — пътнически и експресни. Експресните влакове не се движат много по-бързо, но спират по-рядко. Изминават разстоянието за около четирийсет и девет до петдесет и две минути. Пътническите влакове спират навсякъде и престоят по гарите, ускоряването и намаляването на скоростта удължават пътуването до около седемдесет и три минути. Най-много двайсет и четири минути в полза на експреса.

Ричър се качи на пътническия. Беше дал пет и половина долара за билет в едната посока, по тарифата за извънпиков час, и се бе изтегнал на седалка за трима души, опрял глава на прозореца, с изопнати от многото кафе нерви. Чудеше се накъде е тръгнал, защо и какво ще прави, когато стигне там. И дали изобщо ще стигне навреме, за да го направи, каквото и да бе то.

 

 

Шосе 9А премина в шосе 9 и с елегантна извивка се отдалечи от реката, за да мине зад Кемп Смит. Нагоре в Уестчестър това бе бързо шосе. Не беше съвсем като състезателна писта, защото имаше твърде много завои и неравности, за да се поддържа непрекъснато голяма скорост, но бе пусто. Старите участъци се редуваха с нови, от време на време край пътя се появяваха къщи, старателно боядисани, зад дървени огради, с оптимистични имена, вдълбани върху големи морени край портите. Колата продължаваше напред — единият от двамата шофираше, а другият беше разтворил върху коленете си карта.

Минаха Пийкскил и започнаха да търсят разклон вляво. Намериха го и свиха по него право към реката — доловиха присъствието й, празно място, прорязано в гората. Влязоха в градчето Гарисън и започнаха да търсят адреса. Не беше лесно да го откриеш. Жилищата бяха пръснати на голяма площ. Можеш да имаш пощенски код от Гарисън и да живееш доста далеч, в пущинаците. Все пак намериха пътя, минаха откъдето трябва и стигнаха до улицата. Намалиха скоростта и продължиха сред оредяващите дървета над реката, вторачени в пощенските кутии. Пътят сви и излезе на открито. Продължиха. След малко видяха къщата, която търсеха, и рязко спряха край банкета.

 

 

Ричър слезе от влака в Кротън седемдесет и една минути, след като се бе качил. Изтича нагоре по стълбите, после надолу, към стоянката за таксита. Имаше четири автомобила, спрели с предници към изхода на гарата, стари комбита, с имитация на дърво отстрани. Първа реагира една едра жена, която бе наклонила глава, сякаш бе готова да го изслуша.

— Знаеш ли къде е Гарисън? — попита я Ричър.

— Гарисън? — отвърна жената. — Доста далеч е, мистър, на двайсет мили.

— Знам къде е — каза той.

— Може да струва четирийсет долара.

— Ще ти дам петдесет — каза той. — Трябва да стигна там веднага.

Седна отпред, до нея. Колата вонеше като всички стари таксита — сладникав освежител за въздух и препарат за почистване на тапицерия. Километражът бе отчел може би милион, колата се движеше като лодка върху вълни, докато се измъкнат от паркинга и стигнат до шосе 9.

— Ще ми кажеш ли адреса? — попита жената, без да отделя очи от пътя.

Ричър повтори каквото му беше казал човекът от юридическата фирма. Жената кимна и ускори.

— Мястото е над реката — отбеляза тя.

Пътуваха към четвърт час, минаха Пийкскил и жената затърси разклон вляво. Намери го и тежката кола се насочи на запад. Ричър почувства реката някъде напред, широка почти цяла миля ивица през гората. Жената знаеше пътя. Когато стигна до реката, сви на север по някакъв малък път. Железопътната линия минаваше между тях и водата. Нямаше влакове. Мястото беше равно и Ричър видя Уест Пойнт вляво и напред, на около миля от другата страна на реката.

— Трябва да е някъде тук — каза жената.

Пътят беше тесен, с огради от груби дъски от двете страни, окосени ливади и специални растения. През около сто метра се виждаха пощенски кутии, електрически стълбове стърчаха над короните на дърветата.

— Ау! — възкликна жената изненадано. — Предполагам, че е това.

Пътят стана още по-тесен, а след малко и непроходим — от едната страна бяха паркирани множество автомобили, повечето тъмносини и черни. Последни модели лимузини или спортни машини. Редицата коли достигаше чак до къщата, а още десетина други бяха паркирани на асфалта пред гаража. Две от тях бяха обикновени на вид, зелени. Военни автомобили. Ричър можеше да познае кола на Пентагона от миля разстояние.

— Е? Всичко наред ли е? — попита жената.

— Предполагам — отвърна Ричър предпазливо.

Измъкна петдесетачка от пачката си и й я подаде. Слезе от таксито и застана на алеята към къщата, неуверен. Чу как автомобилът изръмжа на заден ход. Върна се на пътя и погледна редицата коли. Погледна и пощенската кутия. В горния край, с малки алуминиеви букви беше изписано име. Гарбър. Знаеше това име много добре.

Къщата беше разположена сред голям парцел, не особено добре поддържан, нещо средно между небрежно запуснат и природно красив. Самата къща беше ниска, простряла се на голяма площ, със стени от тъмен кедър, тъмни капаци на прозорците и голям зидан от камък комин; бе нещо средно между скромна крайградска къща и уютна планинска хижа. Наоколо цареше тишина. Въздухът беше топъл, влажен и миришеше на застояло. Чуваше жуженето на насекомите в тревата. Долавяше реката зад къщата, широката цяла миля бездна, която отнасяше шумоленето си към юг.

Приближи се и зад къщата чу приглушени разговори. Хора, които разговаряха тихо, вероятно много хора. Тръгна нататък и мина покрай гаража. Застана в горния край на циментова стълба, с лице към задния двор и към реката, синя и ослепителна под лъчите на слънцето. На миля по-нататък, в маранята, се виждаше военната академия Уест Пойнт — ниска, сива.

Задният двор представляваше разчистено от дървета място на високия бряг. Беше покрит с груба, ниско окосена трева, по която се разхождаше внушителна тълпа от стотина души. Всички бяха облечени в черно, и мъжете, и жените — черни костюми и вратовръзки, черни блузи и обувки, — с изключение на неколцина офицери в пълна парадна униформа. Разговаряха тихо, сериозно, крепяха картонени чинийки и чаши вино, а в извивката на раменете им се долавяше тъга.

Погребение. Беше дошъл неканен на нечие погребение. Стоеше неловко, изпънат на височината, с дрехите, които бе намъкнал предния ден в Кий Уест — изпомачкана светложълта риза, без чорапи, протрити обувки, щръкнала във всички посоки изрусяла от слънцето коса, небръснат от един ден. Гледаше опечалените, а те изведнъж се смълчаха и се обърнаха към него, сякаш бе изпляскал с ръце. Бяха се вторачили в Ричър мълчаливо, питащо, а той стоеше пред тях с безизразно лице. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Тогава една жена се раздвижи. Подаде чашата и чинийката на човека до себе си и тръгна напред.

Беше млада, може би на трийсет, облечена като останалите в строг черен костюм. Бледа и напрегната, но много красива. Болезнено красива. Слаба, висока, с дълги крака, обути в тъмни найлонови чорапи. Руса коса, дълга, без прическа, сини очи, тънки кости. Премина през ливадата и застана в подножието на стълбата, сякаш очакваше той да слезе при нея.

— Здравей, Ричър — поздрави го тя тихо.

Той се вгледа в нея. Тя го познаваше. И той я познаваше. Осъзна го внезапно, сякаш петнайсет години се изнизаха пред очите му като на филм, мигновено. Момичето се превърна в красива жена пред очите му за част от секундата. Гарбър. Името от пощенската кутия. Лион Гарбър, офицерът, под чието командване бе работил в продължение на години. Спомни си началото, когато се опознаваха на барбекю в задния двор, през горещите влажни нощи на Филипините. Слабичкото момиче, което ту изчезваше, ту се появяваше от сенките около мрачното офицерско жилище — достатъчно жена на петнайсет, за да е абсолютно пленителна, и достатъчно малка, за да е абсолютно забранена. Джоди, дъщерята на Гарбър. Единственото му дете. Светлината на живота му. Това бе Джоди Гарбър петнайсет години по-късно, пораснала и красива, която го очакваше да слезе по няколко циментови стъпала.

Той погледна още веднъж тълпата и слезе на моравата.

— Здравей, Ричър — каза тя отново.

Гласът й беше нисък и напрегнат. Тъжен, както и всичко наоколо.

— Здравей, Джоди — отвърна той.

След това му се прииска да попита кой е починал, но не беше в състояние да го направи така, че да не прозвучи безсърдечно или направо глупаво. Тя забеляза колебанието му и кимна.

— Татко — каза само.

— Кога? — попита той.

— Преди пет дни. Беше болен последните няколко месеца, но въпреки това стана внезапно. Неочаквано.

Ричър кимна замислено.

— Съжалявам — каза той.

Погледна към реката и стотината лица пред него се превърнаха в сто лица на Лион Гарбър. Нисък, солиден, силен мъж. Широката усмивка, която винаги се появяваше, когато беше щастлив, ядосан или изложен на опасност. Смел мъж, физически и душевно. Голям лидер. Честен, почтен, внимателен. Образец за Ричър през ужасно важните години, когато се формираше. Учител и покровител. Защитник. Бе направил невъзможното и бе повишил Ричър два пъти за година и половина — така го бе направил най-младия майор в мирно време, доколкото всички си спомняха. После бе разперил ръце и с усмивка бе отрекъл да има каквато и да било заслуга за последвалия му успех.

— Много съжалявам, Джоди.

Тя кимна мълчаливо.

— Просто не мога да повярвам — продължи той. — Не мога да го възприема. Видях го преди по-малко от година. Беше в добра форма. Бил е болен, така ли?

Джоди кимна, отново без да каже дума.

— А беше толкова силен.

Тя поклати тъжно глава.

— Беше, нали? Толкова силен.

— И не беше стар — добави той.

— На шейсет и четири.

— Какво се случи?

— Сърцето му — отвърна тя. — Най-накрая го повали. Нали си спомняш как непрекъснато се преструваше, че няма такова?

Ричър поклати глава.

— Най-голямото сърце, което някога съм виждал.

— Убедих се в това — каза тя. — Когато майка ми умря, с него станахме много близки приятели, и така в продължение на цели десет години. Обичах го.

— Аз също — каза Ричър. — Имам чувството, че беше мой баща, а не твой.

Джоди кимна.

— Говореше само за теб, през цялото време.

Ричър извърна лице и се вторачи в неясния силует на Уест Пойнт, сивкав в далечината. Чувстваше се като вцепенен. Беше във възрастта, когато познатите ти умират. Баща му беше покойник, майка му, брат му. Сега бе починал и най-близкият му приятел.

— Преди шест месеца прекара инфаркт — каза Джоди. Очите й потъмняха и тя прибра дългата си права коса зад ухото. — След това се възстанови за известно време. Изглеждаше много добре, но всъщност състоянието му бързо се влошаваше. Обмисляха дали да не му сложат байпас, само че много бързо това стана невъзможно. Беше толкова слаб, че нямаше да издържи операцията.

— Ужасно съжалявам — каза той за трети път.

Тя застана до него и го улови за ръка.

— Недей — каза му. — Баща ми винаги е бил щастлив човек. По-добре за него, че си отиде така бързо. Не мога да си представя, че би бил доволен, ако всичко това се бе проточило.

Ричър си представи стария Гарбър, кипящ от енергия, невероятно жизнен, и си даде сметка колко отчаян би се чувствал, ако бе останал инвалид. Даде си сметка и как претовареното му старо сърце се бе отказало от борбата. Кимна тъжно.

— Ела да те запозная с някои хора. Може би вече си се срещал с някои от тях.

— Не съм облечен подходящо за случая — каза той. — Чувствам се зле. По-добре да си вървя.

— Няма никакво значение — възрази тя. — Мислиш ли, че татко би обърнал някакво внимание на това?

Представи си Гарбър в старите му изпомачкани панталони и овехтяла шапка. Беше най-лошо облеченият офицер в цялата армия през всичките тринайсет години, докато служеше при него. Усмихна се.

— Мисля, че не би — съгласи се той.

Тя го поведе по моравата. От стотината познаваше може би шестима. Двама от униформените му се струваха познати. С неколцина бе работил тук-там, в един друг живот. Ръкува се с десетки хора, опитваше се да чуе и да запомни имената им, но те влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. След малко тихите разговори, яденето и пиенето започнаха отново, тълпата се затвори около него, сензацията с ненадейното му пристигане бе загладена и забравена. Джоди все още го държеше за ръката. Чувстваше дланта й хладна върху кожата си.

— Търся някого — каза той след малко. — Всъщност затова дойдох.

— Знам — отвърна Джоди. — Мисис Джейкъб, нали?

Той кимна и попита:

— Тук ли е?

— Аз съм мисис Джейкъб — отвърна тя.

 

 

Черният шевролет включи на заден ход и се измъкна от редицата паркирани коли — двамата искаха да се отдалечат от далекопровода, така че телефонът в автомобила да работи без смущения. Шофьорът набра номера и сигналът изпълни купето. След малко им отговориха — от кабинета, намиращ се шейсет мили на юг и осемдесет и осем етажа нагоре.

— Проблеми, шефе — каза шофьорът. — Тук има някакво бдение, погребение или нещо такова. Най-малко сто души се разхождат наоколо. Няма как да хванем мисис Джейкъб. Дори не можем да разберем коя е, защото има десетки жени, може да е всяка от тях.

По линията долетя хриптенето на Хоби.

— И?

— Онзи тип от бара в Кий Уест. Току-що пристигна с някакво шибано такси. Довлече се десетина минути след нас и влезе право вътре.

Високоговорителят изпращя. Не дойде членоразделен отговор.

— Какво да правим? — попита шофьорът.

— Стойте там — отвърна Хоби. — Скрийте колата и изчакайте някъде всички да си тръгнат. Къщата е нейна, доколкото мога да преценя. Може да живее там постоянно, а може да е вила за почивните дни. Всички ще си тръгнат, тя ще остане. Не се връщайте без нея, ясно ли е?

— Ами едрият тип?

— Ако си тръгне, не го закачайте. Ако не, вижте му сметката, но ми доведете мисис Джейкъб.

 

 

— Ти си мисис Джейкъб? — попита Ричър.

Джоди Гарбър кимна.

— Съм, бях — отвърна тя. — Разведох се, но запазих името заради работата си.

— Кой е той?

Тя сви рамене.

— Адвокат като мен. В началото идеята ми се струваше добра.

— Колко време трая бракът?

— Три години. Запознахме се в университета, оженихме се, когато започнахме работа. Аз останах на Уолстрийт, а преди две години той отиде в една фирма във Вашингтон. Бракът ни не издържа, нещата се охладиха от само себе си. Уредихме документите миналата есен. Сега не си спомням кой беше той. Просто име. Алън Джейкъб.

Ричър, огрян от слънцето, я погледна. Това, че е била омъжена, го безпокоеше — осъзна го. На петнайсет тя беше слабичко, но въпреки всичко разкошно хлапе, самоуверено, невинно и някак срамежливо в същото време. Бе я наблюдавал, борбата между свенливостта и любопитството, когато набираше кураж да подхване разговор с него за смъртта и живота, за доброто и злото. След това свиваше кокалестите си колене под себе си и смутено, неловко променяше темата — за любовта и секса, за мъжете и жените. После се изчервяваше и изчезваше. Той оставаше сам, изпълнен със студ — бе запленен от нея и ядосан, че е така. След време отново я виждаше някъде из базата и лицето й пак започваше да пламти. Сега, петнайсет години по-късно, беше зряла жена на трийсет, завършила колеж и право, омъжена и разведена, красива, елегантна и уравновесена, стоеше в двора на баща си и държеше ръката му.

— Ти женен ли си? — попита го.

Той поклати глава.

— Не.

— А щастлив ли си?

— Винаги съм щастлив — отвърна той. — И винаги ще бъда.

— С какво се занимаваш?

Ричър сви рамене.

— Не е кой знае какво.

Вдигна поглед над главата й и огледа лицата в тълпата. Сдържани, делови хора, заможен живот, блестяща кариера, всичко от А до Я. Гледаше тези хора и се питаше дали те са глупаци или самият той. Спомни си изражението на Костело.

— Току-що се върнах от Кий Усет — каза той. — Копаех плувни басейни с лопата.

Лицето й не се промени. Опита се да стисне лакътя му, но дланта й бе твърде малка, за да го обхване. Почувства го като нежно притискане.

— Костело ли те намери там? — попита тя.

Не ме намери, за да ме покани на погребение, помисли си той.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той.

— Добър е, нали?

Не достатъчно. Тя се отдалечи, за да обърне внимание и на останалите. Хората я очакваха, за да поднесат повторно съболезнованията си. Виното бе отпуснало езиците и сега разговорите бяха по-шумни и по-сантиментални. Ричър се качи на верандата, където имаше голяма маса с бяла покривка, отрупана с храна. Сложи си малко студено пиле с ориз в картонена чиния и си наля чаша вода. Отстрани имаше много стар комплект мебели за веранда, на които никой не обръщаше внимание, защото бяха покрити със сивкавозеленикави частици кора, паднали от дърветата. Чадърът за слънце беше избелял, платът се бе втвърдил. Ричър седна на един от мръсните столове под него.

Докато се хранеше, наблюдаваше тълпата. Хората сякаш не искаха да си тръгват. Беше ясно, че са обичали стария Гарбър. Хората като него будят възхищение сред околните, може би твърде силно, за да им бъде засвидетелствано направо, така че това трябва да дойде по-късно. Джоди обикаляше наоколо, усмихваше се тъжно, стискаше ръце, кимаше. Всеки имаше да й разкаже някаква история, анекдот за златното сърце на Гарбър, прозиращо зад грубата, навъсена външност. Самият той би могъл да й разкаже доста случки. Не би го направил, защото нямаше нужда да се обяснява на Джоди, че баща й е бил добър човек. Тя го знаеше. Цял живот бе обичала стареца, той също я бе обичал и това й даваше някакво спокойствие. Бе споделяла с него всичко, той бе споделял с нея всичко. Хората живеят и умират и ако направят и двете както трябва, няма за какво да се съжалява.

 

 

На същия път намериха къща, затворена и заключена, в която явно нямаше никой, и скриха колата зад гаража, така че да не се вижда от улицата, но да е готова за преследване. Извадиха деветмилиметровите пистолети от жабката и ги мушнаха в джобовете на саката си, после се върнаха до пътя и се скриха в храсталаците.

Не беше лесно. Намираха се само на шейсет мили от Манхатън, но все едно, че бяха в джунглите на Борнео. Навсякъде висяха преплетени лиани, които ги спъваха, дърпаха, удряха по лицата и ръцете. Дърветата бяха саморасляци, буренаци, чиито клони стърчаха под всевъзможни ъгли, съвсем ниско. Наложи се да се движат заднишком, за да си пробиват път. Когато най-накрая се изравниха с алеята към къщата на Гарбър, дишаха тежко, бяха изпоцапани от мъховете и цветния прашец. Намериха вдлъбнатина, която можеше да ги скрие, и огледаха алеята откъм задния двор на къщата. Започнаха да се появяват хора, готови да си тръгват.

Вече им бе ясно коя е мисис Джейкъб. Ако Хоби бе прав и къщата бе нейна, значи беше слабата руса жена, която се сбогуваше с всички като домакиня. Те си тръгваха, тя оставаше. Тя беше мисис Джейкъб. Наблюдаваха я — бе център на вниманието, усмихваше се храбро, раздаваше целувки, махаше с ръка. Хората се застичаха по един и по двама, после и на по-големи групи. Започнаха да палят двигатели, появи се синкав дим от ауспуси. Чуха ръмжене на мотори, стържене на гуми по настилката. Автомобилите маневрираха, за да се измъкнат от плътната редица. Ръмжаха нататък по пътя. Скоро щеше да остане съвсем сама, тъжна и умислена. После щеше да приеме още двама непредвидени посетители. Може би, когато ги видеше, щеше да реши, че са закъснели гости, дошли да изкажат съболезнованията си. Бяха с черни костюми и вратовръзки. Облеклото, подходящо за финансовия център на Манхатън, бе подходящо и за погребение.

 

 

Ричър се изкачи по циментовите стъпала след последните двама от гостите. Единият беше полковник, а другият генерал, и двамата в безупречни парадни униформи. Не бе очаквал друго — военните винаги си тръгват последни, ако има безплатна храна и напитки. Не бе виждал полковника, но физиономията на генерала му се струваше позната. Имаше чувството, че и генералът го познава, но и двамата предпочетоха да не коментират това. Не искаха да се впускат в дълги и ненужни обяснения.

Военните се ръкуваха с Джоди сковано, изпънаха се и козируваха. Резки парадни движения, блестящи черни обувки върху асфалта, вперени в далечината погледи… всичко изглеждаше някак странно на фона на спокойната провинциална алея. Качиха се в последната паркирана пред гаража кола, която беше най-близо до къщата. Бяха дошли първи, тръгваха си последни. Нямаше нито студена, нито гореща война, чудеха се какво да правят по цял ден. Тъкмо затова Ричър бе доволен, когато го освободиха, и докато гледаше как зелената кола на военните се отдалечава, още веднъж осъзна, че е имал право да е доволен.

Джоди се приближи до него и отново улови ръката му.

— Е — каза тя, — това е.

Шумът от зелената кола утихна и настъпи пълна тишина.

— Къде е погребан? — попита Ричър.

— В градското гробище. Разбира се, можеше и да е в Арлингтън, но той не пожела. Искаш ли да отидеш на гроба?

Ричър поклати глава.

— Не, никога не го правя. За него вече е все едно, нали? Знаеше, че ще ми липсва. Казвал съм му го неведнъж.

Джоди кимна. Продължаваше да държи ръката му.

— Трябва да поговорим за Костело — каза той след малко.

— Защо? Нали ти предаде каквото трябва?

Ричър поклати глава.

— Не. Намери ме, но бях предпазлив и му казах, че не съм Джак Ричър.

Тя го изгледа изненадано и попита:

— Защо?

Той сви рамене.

— По навик, предполагам. Предпочитам да не се забърквам в нищо. Не бях чувал името Джейкъб, така че просто не му обърнах внимание. Там, на юг, се чувствах добре, живеех спокойно.

Джоди все още го гледаше.

— Трябваше да използвам името Гарбър. И без това беше заради татко. Направих го обаче чрез фирмата и изобщо не се замислих. Щеше да му обърнеш внимание, ако беше казал „Гарбър“, нали?

— Разбира се — отвърна той.

— И нямаше да се безпокоиш, защото не беше нищо особено.

— Може ли да влезем вътре? — попита той.

Тя отново го изгледа изненадано.

— Защо?

— Защото беше много, много особено.

 

 

Видяха ги да влизат през входната врата. Жената дръпна мрежата против насекоми, той я задържа, тя натисна дръжката и отвори. Вратата беше масивна, от матово кафяво дърво. Влязоха и затвориха. След десет секунди в един от прозорците вляво се появи едва забележима светлина. Вероятно беше кабинет, толкова засенчен от растителността вън, че се налагаше да се пали лампа и през деня. Хората на Хоби клечаха във влажната вдлъбнатина и чакаха. Наоколо жужаха насекоми, огрени от слънцето. Двамата се спогледаха и се ослушаха. Не чуха нищо.

Надигнаха се и изтичаха до алеята. После застанаха приведени зад ъгъла на гаража, с прилепени към стената гърбове, излязоха отпред. Извадиха пистолетите, насочиха ги надолу, после се качиха на верандата един по един, внимателно, за да не проскърцат старите дъски. Клекнаха от двете страни на вратата, с извадени пистолети, готови. Тя непременно щеше да излезе. Беше въпрос на време.

 

 

— Някой го е убил ли? — повтори Джоди.

— Вероятно и секретарката му — отвърна Ричър.

— Не мога да повярвам! Защо?

Бяха минали през тъмен коридор и сега бяха в малък кабинет, в далечния ъгъл на къщата. Заради малкия прозорец, тъмната дървена ламперия и тежките кожени мебели помещението изглеждаше мрачно, но Джоди бе запалила настолната лампа и сега обстановката напомняше баровете от предвоенно време, които Ричър бе виждал в Европа. Имаше рафтове с книги, евтини издания, купени по абонамент преди години, и избелели фотографии с подвити ъгли, закрепени с кабарчета за предните ръбове на рафтовете. Имаше и обикновено бюро, каквито използват възрастните безработни мъже, за да проверяват сметките и данъците си по подобие на начина, по който са работили преди пенсионирането си.

— Не знам защо — каза Ричър. — Не знам нищо. Дори не знам защо си го изпратила да ме търси.

— Татко имаше нужда от теб — отговори тя. — Така и не ми обясни защо. Бях заета. Имах дело, доста объркано, което продължи с месеци. Нямах и секунда свободно време. Знам само, че след като се разболя, ходеше при кардиолог. Там е срещнал някого и се е заел с нещо. То го безпокоеше. Според мен приемаше всичко това като свой голям дълг. По-късно, когато здравето му се влоши, разбра, че ще трябва да се откаже, и започна да говори, че трябва да те намери, за да продължиш започнатото, защото ти си бил човекът, който можел да направи нещо за всичко това. Започна да се тревожи прекалено, което не беше никак добре за него, така че наех Костело да те открие. Нашата фирма го използва непрекъснато и аз реших, че това е най-малкото, което бих могла да направя.

Звучеше убедително, но първата мисъл на Ричър беше: Защо аз? Разбираше проблема на Гарбър. Заел се е с нещо, здравето му е изневерило, не е искал да изостави задължението си и му е дотрябвала помощ. Само че човек като Гарбър можеше да си осигури помощ от много места. „Жълтите страници“ на Манхатън бяха пълни с детективски агенции. Ако нещата бяха твърде сложни или лични, за да се поверят на градски детектив, беше достатъчно да вдигне телефона, и поне десетина от бившите му колеги от военната полиция щяха да се отзоват веднага. Двайсет. Сто. Мнозина биха желали да му се отблагодарят за добрината, с която се бе отнасял към тях през цялата им кариера. За това Ричър се питаше: Защо точно аз?

— Кого е срещнал при кардиолога?

Тя сви тъжно рамене.

— Не знам. Наистина имах много работа. Никога не сме разговаряли за това.

— Костело тук ли дойде? Говори ли за всичко това с него?

Джоди кимна.

— Обадих му се и му казах, че ще му платим през фирмата, но трябва да дойде тук, за да научи подробностите. След ден-два ми се обади и ми каза, че е говорил с татко и че нещата опират, общо взето, до това да те намерим. Искаше да го наема официално, с документи, защото издирването можело да се окаже скъпо. Разбира се, направих каквото трябва, защото не исках татко да се безпокои за разноските или каквото и да било.

— И затова той ми каза, че е нает от мисис Джейкъб. А не от Лион Гарбър. Затова и аз не му обърнах внимание. Затова и причиних смъртта му.

Тя тръсна глава и го изгледа рязко, като че ли беше някакъв новоназначен сътрудник, току-що написал калпава чернова. Това го изненада. Все още мислеше за нея като за петнайсетгодишно момиченце, не като за трийсетгодишна адвокатка, която се занимава със сложни, заплетени дела.

— Не е вярно — възрази тя. — Ясно е какво е станало, нали? Татко е разказал историята на Костело, Костело се е опитал да намери пряк път към теб, при което е повдигнал камък, който не е трябвало да пипа. Някой се е изплашил и го е убил, за да разбере кой се интересува и защо. Няма никакво значение, че не си се представил веднага. Пак щяха да хванат Костело, за да го попитат кой го е изпратил да души по следата. В крайна сметка аз съм тази, която е отговорна за смъртта му.

Ричър поклати глава.

— Не ти, а Лион. Чрез теб.

Джоди не се съгласи.

— Тогава е човекът от кардиологичната клиника. Той, чрез татко, чрез мен.

— Трябва да намеря този човек — каза той.

— Има ли някакво значение сега?

— Мисля, че да. Ако Лион се е безпокоял заради нещо, значи трябва да се безпокоя и аз. Такива бяха някогашните ни отношения.

Джоди кимна замислено. Стана и отиде бързо до рафтовете с книги. Извади с пръсти кабарчето на една от снимките, погледна я и му я подаде.

— Помниш ли? — попита.

Снимката беше правена преди петнайсетина години, цветовете бяха избледнели, както става със старите фотографии под влияние на времето и светлината. Виждаше се синьото небе на Манила и двор, пълен с вехтории. Вляво беше Лион Гарбър, на около петдесет, облечен в изпомачкана, маслинена на цвят бойна униформа. Вдясно беше Ричър, лейтенант на двайсет и четири, цяла глава по-висок от Гарбър, усмихнат с широката усмивка на младостта. Помежду им стоеше Джоди, на петнайсет, с лятна рокля, увила едната си ръка около раменете на баща си, а другата около кръста на Ричър. Бе примижала от светлината, усмихваше се и се бе долепила до Ричър, сякаш искаше да стисне кръста му с всичките сили на слабичкото си, загоряло от слънцето тяло.

— Помниш ли? Тъкмо бе купил новия фотоапарат. Със самоснимачка. Бе взел назаем статив и нямаше търпение да го изпробва.

Ричър кимна. Помнеше. Помнеше аромата на косата й онзи ден, под палещото слънце на Пасифика. Чиста, млада коса. Помнеше докосването на тялото й. Помнеше дългата й, слаба ръка около кръста си. Помнеше как крещеше сам на себе си: Чакай! Спри, приятелче! Тя е едва на петнайсет и е дъщеря на шефа ти!

— Казваше, че това е семейната ни снимка — продължи Джоди.

Ричър кимна.

— Така е. Отношенията ни бяха такива.

Тя продължи да гледа снимката. Лицето й бе добило някакво особено изражение.

— Да не забравяме и секретарката — каза той. — Вероятно са я питали кой е наел шефа й. Тя е казала. Дори и да не е, биха разбрали за половин минута. Аз самият разбрах за толкова, плюс един телефонен разговор. Така че сега ще дойдат при теб, за да научат кой стои зад всичко.

Джоди го изгледа с недоумение и остави снимката на бюрото.

— Но аз нямам никаква представа!

— Смяташ ли, че ще ти повярват?

Тя кимна неопределено и погледна към прозореца.

— Добре, какво да направя в такъв случай?

— Ще се махнеш от това място — отговори той. — И то незабавно. Твърде уединено и изолирано е. Имаш ли жилище в града?

— Разбира се — кимна тя. — Имам студио в долната част на Бродуей.

— С кола ли си?

— Да, в гаража е. Само че смятах да прекарам нощта тук. Трябва да намеря завещанието му, да прегледам документите, да сложа нещата в ред. Смятах да се върна утре рано сутринта.

— Направи всичко това сега — каза той. — Колкото можеш по-бързо. След това се махаме. Говоря сериозно, Джоди. Които и да са тези хора, бъди сигурна, че не се шегуват.

Изразът на лицето му беше по-красноречив от думите. Тя кимна бързо и стана.

— Добре, започвам с бюрото. Можеш да ми помогнеш.

От военното обучение в средното училище до демобилизацията си Лион Гарбър бе служил в армията по един или друг начин. Това личеше и по бюрото му. В горното чекмедже имаше моливи, химикалки и линийки, подредени като в аптека. Долните бяха по-дълбоки и бяха пълни с папки, окачени на метални шини. Всяка имаше етикет, старателно надписан на ръка. Данъци, телефон, електричество, мазут за отопление, сметки за градинаря, гаранционни бележки за домакински уреди. Имаше и етикет, написан наскоро, с друг цвят: ПОСЛЕДНА ВОЛЯ И ЗАВЕЩАНИЕ. Джоди хвърли бърз поглед на папките, после ги извади от всички чекмеджета. Ричър намери очукан кожен куфар в един шкаф и ги подредиха вътре. Натиснаха капака, за да се затвори, и щракнаха ключалките. Той взе старата снимка от бюрото и я погледна пак.

— Беше ли ти неприятно? — попита. — Имам предвид това, че ме смяташе за част от семейството си.

Тя спря на прага и кимна.

— Да, ужасно. И един ден ще ти обясня защо.

Той вдигна поглед към нея, но тя се обърна и изчезна в тъмния коридор.

— Ще си събера нещата — подвикна му. — Пет минути, става ли?

Ричър отиде до библиотеката и закрепи снимката там, където беше преди. После загаси лампата и изнесе куфара от стаята. В коридора се огледа. Къщата беше много хубава. Виждаше се, че е била разширявана през периода на съществуването си. Това бе несъмнено. Имаше централно ядро от стаи, в чието разположение се долавяше някаква логика. От коридорчето, в което беше обаче, се разклоняваха нови помещения подобно на кучешки крака, които стърчаха встрани от всевъзможни произволни антрета. Беше твърде малко, за да се нарече зайчарник, и твърде голямо, за да се досетиш кое какво е. Мина през всекидневната. Прозорците гледаха към задния двор и реката, в далечината се виждаше силуетът на академията Уест Пойнт. Въздухът бе застоял и миришеше на стара паста за лъскане на мебели. Обзавеждането беше овехтяло и поначало семпло. Неутрален цвят на пода, бели стени, тромави мебели. Стар телевизор, радио нямаше. Книги, картини, още снимки. Нищо не беше в тон с останалото. Този интериор не бе оформян от дизайнери, бе се развил от само себе си, комфортно. Беше използван за живеене.

Гарбър беше купил къщата преди около трийсет години. Може би когато майката на Джоди бе забременяла. Често срещана постъпка. Семейните офицери често купуваха жилище, обикновено недалеч от първата база, в която са разпределени, или друго място, което си мислят, че ще играе основна роля в живота им, като Уест Пойнт например. Купуваха го и го оставяха празно, докато служеха някъде другаде. В основата на това бе желанието да имат някакъв пристан, място, където да се върнат, когато всичко свърши. Или пък място, където да живеят съпругите и децата, ако за тях няма условия край казармата или ако го налага образованието на децата.

Родителите на Ричър не бяха постъпили така. Не бяха купували къща. Самият той никога не бе живял в къща. Очукани служебни бунгала и казармени помещения, а след това — евтини мотели. И бе сигурен, че не иска нищо друго. Беше сигурен, че не иска да живее в къща. Бе се разминал с този иначе нормален стремеж. Неизбежните грижи го потискаха. Сметките, имотните данъци, застраховките, гаранциите, ремонтите, поддръжката, решенията, които трябваше да се вземат — поправка на покрива или нова печка, мокет или килими, разпределените по дни разходи… Работата в двора. Приближи се към прозореца и погледна навън. Дворът бе отлична илюстрация на цялото безсмислие… Най-напред изразходваш маса време и пари, за да накараш тревата да расте, малко след това изразходваш много време и пари, за да я косиш. Ядосваш се, че е прекалено висока, после, че е прекалено ниска, и я поливаш със скъпа вода цяло лято и със скъпи химикали на есен.

Безумно. Все пак, ако някоя къща би могла да го накара да промени отношението си, това бе къщата на Гарбър. Беше толкова обикновена, така непретенциозна. Сякаш бе разцъфнала благодарение на някакво добродушно пренебрежение. Би могъл да си представи, че живее в нея. И изгледът беше великолепен. Огромната река Хъдсън, вдъхваща кураж, осезаема физически. Старата река щеше да продължава да тече, независимо кой какво прави в къщите и дворовете по бреговете й.

— Е, мисля, че съм готова — подвикна Джоди.

Появи се на прага на всекидневната. Носеше кожена пътна чанта и бе свалила черния траурен костюм. Беше с избелели джинси и сиво-синя фланелка с дребен надпис, който Ричър не можа да разчете. Беше сресала косата си, а статичното електричество бе накарало два кичура да щръкнат встрани. Тя ги прибра зад ухото си. Сиво-синята фланелка подчертаваше очите й и бледата й кожа. Последните петнайсет години не й бяха навредили изобщо.

Отидоха в кухнята и залостиха вратата към задния двор. Изключиха всички електрически уреди, които видяха, и здраво затегнаха крановете на чешмите. Върнаха се в коридора и отвориха пътната врата.