Лий Чайлд
Сигнал за опасност (4)

3

Същото това слънце напичаше тила на Ричър, когато влизаше в Манхатън с нерегистрирано такси — предпочиташе нелицензираните шофьори, ако имаше избор. Това отговаряше на навика му да се крие. Нямаше защо да дава възможност да го проследят, като разпитват шофьорите на таксита, а най-безопасният вариант беше шофьор на такси, който не би признал, че е такъв. Това също така даваше възможност да се пазариш за цената — човек не би могъл да спори с таксиметровия апарат на редовните таксита.

Минаха по моста Трайбъроу и влязоха в Манхатън по 125-а улица. Продължиха на запад до Рузвелт Скуеър. Ричър накара шофьора да спре там, огледа се и се замисли. Искаше да намери някой евтин хотел, но същевременно с работещи телефони. И цели телефонни указатели. Прецени, че в този квартал не може да открие място, отговарящо и на трите изисквания. Все пак слезе и плати. Където и да отидеше, щеше да извърви последното разстояние пеша. Да бъде сам. Това също отговаряше на навиците му.

 

 

Двамата млади мъже в изпомачканите костюми от по хиляда долара изчакаха, докато Честър Стоун си отиде, после влязоха в кабинета, минаха между мебелите и застанаха мълчаливо пред бюрото. Хоби вдигна очи към тях и отвори едно чекмедже. Сложи настрана подписаното споразумение и снимките и извади бележник с жълти листа. После опря куката върху бюрото, обърна се така, че слабата светлина от прозорците да осветява здравата страна на лицето му, и попита:

— Е?

— Тъкмо се върнахме — отговори единият.

— Имате ли информацията, която поисках?

Вторият кимна. Седна на канапето.

— Търсеше човек на име Джак Ричър.

Хоби записа името в жълтия бележник.

— Кой е той?

Последва кратка пауза.

— Не знаем — отговори първият след това.

Хоби кимна замислено.

— Кой е бил клиентът на Костело?

Още една пауза.

— Не знаем — отговори мъжът.

— Това се доста важни въпроси — отбеляза Хоби.

Онзи го погледна мълчаливо, смутен.

— Не помислихте ли, че трябва да зададете тези доста важни въпроси?

Вторият кимна.

— Зададохме ги. Задавахме ги като откачени.

— И Бил Костело не пожела да ви отговори?

— Щеше — каза първият.

— Но?

— Умря ни в ръцете — каза вторият. — Просто изхълца и умря. Беше стар, затлъстял. Може да е било инфаркт. Съжалявам, сър. И двамата съжаляваме.

Хоби кимна още веднъж, бавно.

— Следи?

— Никакви — отвърна онзи. — Не могат да го идентифицират.

Хоби погледна върховете на пръстите на лявата си ръка.

— Къде е ножът?

— В морето — отговори вторият.

Хоби премести куката и забарабани ритмично по бюрото. Замисли се продължително, после кимна решително.

— Добре, предполагам, че не сте виновни вие. Слабо сърце, какво можеш да направиш?

Първият се поуспокои и седна до другия на канапето. Бяха се откачили от куката и тази фраза имаше особено значение в офиса.

— Трябва да намерим клиента — продължи Хоби. Двамата кимнаха и зачакаха. — Костело трябва да има секретарка, нали? Тя трябва да знае кой е клиентът. Доведете ми я.

Двамата останаха на канапето.

— Какво има?

— Джак Ричър — каза първият. — Едър мъж, пристигнал на островите преди три месеца. Костело ни каза, че хората говорели за някакъв едър мъж, отишъл там преди три месеца, който вечер работел в бар. Отидохме да го видим. Наистина беше едър, но каза, че не е Джак Ричър.

— Е, и?

— Летището в Маями — каза вторият. — Взехме „Юнайтед“, защото полетът беше директен. Преди него обаче имаше още един полет. „Делта“ до Ню Йорк през Атланта.

— И?

— Едрият тип от бара. Видяхме го да се запътва към самолета.

— Сигурни ли сте?

Първият кимна.

— Деветдесет и девет процента. Беше доста далеч, но наистина е едър, трудно ще го сбъркаш.

Хоби отново забарабани с куката. Замисли се.

— Добре, той е Ричър. Трябва да е той, нали? Костело разпитва наоколо, след това разпитвате вие, в същия ден той се подплашва и бяга. Къде обаче? Тук?

Вторият кимна.

— Ако не е слязъл от самолета в Атланта, значи е тук.

— А защо? — попита Хоби. — Кой, по дяволите, е той?

Замисли се за момент и сам отговори на въпроса си:

— Секретарката ще ми каже кой е бил клиентът, нали?

Усмихна се.

— А клиентът ще ми каже кой е този Джак Ричър.

Двамата с елегантните костюми кимнаха безмълвно и станаха. Минаха покрай мебелите и излязоха от кабинета.

 

 

Ричър крачеше през Сентръл Парк на юг. Опитваше се да осъзнае мащабите на задачата, която си бе поставил. Беше уверен, че е в града, в който трябва да е. Говорът на тримата не подлежеше на съмнение. Само че населението тук беше огромно. Седем и половина милиона, пръснати из пет района, и може би общо към осемнайсет милиона с предградията. Осемнайсет милиона души — достатъчно хора, за да се насочат към вътрешността, когато имат нужда от специализирана градска услуга, като умел и бърз детектив например. Нещо му подсказваше, че офисът на Костело е бил в Манхатън, но нищо не пречеше мисис Джейкъб да е от предградията. Ако си жена от предградията и ти е нужен частен детектив, къде ще се насочиш? Не около супермаркета или видеотеката. Не в търговския център, край магазина за дрехи. Ще вземеш „Дългите страници“ на близкия голям град и ще започнеш да се обаждаш. След първоначалния разговор или детективът идва при теб, или ти отиваш при него. Откъдето и да било в този гъсто населен район, прострял се на стотици квадратни мили.

Беше се отказал от хотелите. Не беше задължително да загуби много време. Би могъл да успее и за час. Освен това му бе нужна повече информация от тази, която може да ти предложи хотел. Трябваха му телефонните указатели за всичките пет района и за предградията. Хотелите едва ли ги имаха. А и не му се искаше да плаща за телефонните разговори по хотелски тарифи. Копаенето на плувни басейни не го бе направило богат.

Насочи се към обществената библиотека. На Четирийсет и втора улица и Пето Авеню. Най-голямата в света? Не помнеше. Може би да, може би не. Бе достатъчно голяма обаче, за да има всички телефонни указатели, които му трябваха, а също така големи маси и удобни столове. На четири мили от Рузвелт Скуеър, един час бързо ходене, прекъсвано само от светофарите на пресечките и едно отбиване до магазин за канцеларски материали, за да купи молив и бележник.

 

 

Следващият, който влезе в кабинета на Хоби, беше секретарят от приемната. Той затвори вратата след себе си и заключи. После отиде до канапето, което беше най-близо до бюрото, и седна. Втренчи се в Хоби — продължително, настоятелно, мълчаливо.

— Какво? — попита го Хоби, макар и да знаеше.

— Трябва да изчезваш — отвърна секретарят. — Става опасно.

Хоби не каза нищо. Просто улови куката с лявата си ръка и прокара останалите си пръсти по извивката на метала.

— Нали имаш план — продължи секретарят. — И обеща. Няма смисъл да кроим планове и да обещаваме, ако не направим каквото трябва.

Хоби сви рамене. Мълчеше.

— Обадиха се от Хавай, нали? — каза секретарят. — Планираше да избягаш веднага щом се обадят от Хавай.

— Костело не е бил в Хавай — отвърна Хоби. — Проверихме.

— Толкова по-зле. Някой друг е бил в Хавай. Някой, когото не познаваме.

— Нищо необичайно. Няма как иначе. Помисли — каза Хоби. — Няма смисъл някой да отиде до Хавай, преди да са ни се обадили от другата страна. Нещата са последователни, както знаеш. Най-напред ни се обаждат от другия край, след това от Хавай, едно, две. После трябва да тръгваме. Не преди това.

— Ти обеща — каза секретарят.

— Твърде рано е — отвърна Хоби. — Не е логично. Помисли. Ако някой си купи пистолет и кутийка патрони и насочи пистолета към теб, ще се изплашиш ли?

— Разбира се.

— А аз няма — каза Хоби. — Защото пистолетът не е зареден. Първата стъпка е да купиш оръжието и патроните. Втората стъпка е да го заредиш. Докато не ни се обадят от другия край, Хавай е празно оръжие.

Секретарят отпусна глава назад и се загледа в тавана.

— Защо правиш това?

Хоби отвори чекмеджето и извади папката на Стоун. След това подписаното споразумение. Наклони го към светлината, докато видя синьото мастило на двата подписа.

— Шест седмици — каза той. — Може би по-малко. Само това ми е необходимо.

Секретарят отново погледна напред и присви очи.

— Необходимо за какво?

— За най-големия удар през живота ми.

Остави документа на бюрото и го затисна с куката.

— Стоун току-що ми предаде цялата си компания. Три поколения труд и усилия, а този глупак ми поднесе всичко на тепсия.

— Не. Поднесе ти лайно на тепсия. Даде милион и сто хиляди долара срещу някакви си хартийки.

Хоби се усмихна.

— Успокой се и остави мисленето на мен, става ли? Мен ме бива в това, нали?

— Добре, тогава как? — попита секретарят.

— Знаеш ли какво притежава той? Голяма фабрика на Лонг Айланд и голяма къща в Паунд Ридж. Петстотин къщи, струпани около фабриката. Сигурно има към дванайсет хиляди декара първокласен недвижим имот на Лонг Айланд, близо до брега, който плаче да бъде разработен.

— Къщите не са негови — възрази секретарят.

Хоби кимна.

— Не са. Повечето са ипотекирани в някаква малка банка в Бруклин.

— Добре, тогава как? — попита отново секретарят.

— Помисли — каза Хоби. — Какво ще стане, ако пусна акциите на борсата?

— Срещу тях няма да получиш нищо. Те нямат никаква стойност.

— Точно така, нямат никаква стойност. Само че банкерите все още не го знаят. Той ги е излъгал. Не ги е посветил в проблемите си. Иначе защо му е да идва при мен? Така че на банкерите ще им бъде показано доколко са гарантирани дадените от тях кредити. Ще получат оценка направо от борсата. Ще им бъде казано: „Акциите ви струват по-малко от лайно.“ Тогава какво?

— Ще изпаднат в паника — отвърна секретарят.

— Точно — кимна Хоби. — Ще изпаднат в паника. Изложени са на риск, обезпеченията им не струват нищо. Ще се потят, докато Хоби Куката не отиде при тях и не им каже, че дава по двайсет цента за долар от дълга на Стоун.

— Ще се съгласят ли? Двайсет цента за долар?

— Ще се съгласят. Ще са готови да отхапят и другата ми ръка, за да стане. И като част от сделката ще включат и акциите, които държат.

— Добре, а след това какво? Къщите?

— Същото нещо — отговори Хоби. — Аз ще притежавам акциите, фабриката. Ще я затворя. Няма работа. Пет хиляди ипотеки ще останат неплатени. Банката в Бруклин наистина ще се разтревожи заради това. Ще откупя ипотеките срещу десет цента за долар, ще изхвърля наемателите и готово. След това наемам два големи булдозера и ставам собственик на дванайсет хиляди декара първокласна земя на Лонг Айланд, близо до брега. Плюс голяма къща в Паунд Ридж. Всичко това ще ми струва около осем милиона и сто хиляди долара. Къщата струва два. Оставам с шест милиона и сто хиляди, дадени за нещо, което Може да се продаде за сто милиона, ако подходиш правилно.

Секретарят го гледаше.

— Затова са ми нужни шест седмици — каза Хоби.

След това секретарят поклати глава.

— Няма да стане — възрази той. — Това е стар семеен бизнес. Стоун все още държи повечето акции. Той още не ги е продал. Банката му държи малка част от тях. Ти ще си съдружник с миноритарен дял и той няма да позволи да направиш всичките тези неща.

Хоби също поклати глава.

— Ще ми продаде дела си. Целия. Без остатък.

— Няма.

— Ще го продаде.

 

 

В обществената библиотека имаше добра и лоша новина. В телефонните указатели на Манхатън, Бронкс, Бруклин, Куинс, Стейтън Айланд, Лонг Айланд, Уестчестър, крайбрежието на Джърси, Кънетикът, бяха записани много хора на име Джейкъб. Ричър определи радиус от един час път до центъра на града. Хората, които живеят на час от града, инстинктивно отиват там, когато се нуждаят от нещо. Ако живеят по-далеч, може би не. Записа си ги с молива в бележника и преброи 129 потенциални кандидатки за обезпокоената мисис Джейкъб.

В „Жълтите страници“ обаче нямаше частен детектив на име Костело. В „Белите страници“ имаше предостатъчно на брой граждани с това име, но не и професионални детективи. Ричър въздъхна. Беше разочарован, но не и изненадан. Би било прекалено хубаво, за да е истина, ако бе отворил указателя и бе попаднал на „Костело — частни разследвания; специалист по откриването на бивши военни полицаи из островите край Флорида.“

Много от агенциите не носеха имената на собствениците си и голяма част от тях се конкурираха за вписване в началото на списъка, защото започваха с главно „А“. „Ас“, „А–1“, „АА“, частни разследвания. Други използваха имената на местонахождението си, като Манхатън или Бронкс. Някои се целеха в горните нива на пазара с фрази като „Паралегални услуги“. Една агенция се бе нарекла „Шерлок Холмс“, за да подчертае приемствеността в занаята. В две работеха само жени и обслужваха само жени.

Ричър разгърна още веднъж указателя, обърна страницата на бележника и си записа петнайсет номера на нюйоркската полиция. Замисли се над възможностите си. След това излезе навън, мина покрай двата приклекнали лъва и отиде до един уличен телефон на тротоара. Опря бележника върху апарата и с всичките монети по четвърт долар, които имаше, започна да се обажда в полицейските участъци. Надяваше се да попадне на някой стар сержант, който знае всичко, което си струва да се знае.

Улучи при четвъртото обаждане. Първите три участъка не можеха да му помогнат, без да засвидетелстват особено съжаление заради този факт. Четвъртото обаждане започна по същия начин — сигнал, бързо прехвърляне на линията, дълга пауза, след това дрезгаво потвърждение, че на телефона е човек, заровен дълбоко в търбуха на някаква малка стая с папки.

— Търся човек на име Костело — каза Ричър. — Пенсиониран от полицията и започнал да работи частно, може би сам, може би за някой друг. На около шейсет.

— Да, кой се обажда? — попита гласът от другата страна. Би могъл да принадлежи на самия Костело.

— Името ми е Картър — отговори Ричър. — Като президента.

— И така, за какво ви е Костело, мистър Картър?

— Имам нещо за него, но загубих визитката му. Не намирам номера му в указателя.

— Защото не е вписан — каза гласът. — Работи само за адвокати, не с други клиенти.

— Значи го познавате?

— Дали го познавам? Разбира се, че го познавам. Работи като детектив в тази сграда петнайсет години. Не е чудно, че го познавам.

— Знаете ли къде е офисът му?

— Някъде в Гринич Вилидж — отговори гласът и млъкна.

— А къде точно?

— Гринич Авеню, ако не се лъжа.

— Знаете ли на кой номер?

— Не.

— Телефонен номер?

— Не.

— Познавате ли жена на име Джейкъб?

— Не, защо да познавам?

— Просто питам. Била му е клиентка.

— Не съм чувал за такава.

— Добре. Благодаря за помощта — каза Ричър.

— Моля — отвърна гласът.

Ричър окачи слушалката на мястото й, върна се назад и се изкачи отново по стълбите. Потърси Костело на Гринич Авеню. Не беше записан. Върна указателите на рафта излезе вън на слънцето и закрачи.

 

 

Гринич Авеню беше дълга права улица, която минаваше диагонално на юг и изток от Четиринайсета улица и Осмо Авеню до Осма улица и Шесто Авеню. От двете й страни имаше приятни ниски къщи, някои от които имаха издадени полуприземни етажи, които служеха за магазини или галерии. Ричър мина най-напред по северната страна и не откри нищо. Промъкна се през колите до края и се върна по отсрещния тротоар. Някъде в средата на улицата видя метална плочка, монтирана край една входна врата. Беше добре излъскана и правоъгълна и на нея пишеше Костело. Вратата беше черна и отворена. Вътре имаше малко фоайе с табло за съобщения, разделено на няколко части, от което се виждаше, че в сградата има десет офиса. Офис номер пет беше на Костело. В края на фоайето се виждаше стъклена врата. Заключена. Ричър натисна звънец номер пет. Никой не отговори. Натисна още веднъж продължително, но не постигна нищо. Позвъни на номер шест. Обади се дрезгав глас.

— Да?

— Куриерски услуги — отговори той, стъклената врата забръмча и се отвори.

Сградата беше на три етажа или четири, ако броиш отделния сутерен. Офиси едно, две и три бяха на първия етаж. Изкачи се на втория и видя вляво офис четири, вдясно офис шест и право напред офис пет, в задната част на сградата, сбутан под стълбата, която водеше нагоре.

Полираната махагонова врата беше отворена. Не широко, но достатъчно, за да бие на очи. Ричър я бутна с върха на обувката си и видя скромна, семпла приемна, голяма колкото хотелска стая. Беше боядисана в пастелен цвят, нещо средно между светлосиво и светлосиньо. На пода имаше дебел килим. Г-образно бюро за секретарката, със сложен телефонен апарат и елегантен компютър. Шкаф за документи и канапе. Имаше прозорец с матово стъкло и още една врата, водеща към кабинета.

Помещението бе тихо, нямаше никого. Ричър влезе и затвори вратата с пета. Резето на бравата бе вдигнато — офисът бе отворен за работа. Ричър мина през килима до вътрешната врата. Уви долната част на ризата около ръката си и натисна дръжката. Влезе в кабинета, който бе също толкова голям. Стаята на Костело. По стената висяха черно-бели фотографии — по-млади версии на мъжа, когото бе видял на острова, сниман с полицейски шефове и местни политици, които Ричър не бе виждал. Бе ясно, че преди много години Костело е бил слаб. От снимките се виждаше как с възрастта става все по-дебел — като реклама за диетична храна, но наопаки. Бяха на стената, вдясно от бюрото. Върху него имаше попивателна, старомодна мастилница и телефон, а отзад се виждаше голям стол, вдлъбнат по очертанията на тежък човек. Вляво имаше прозорец, също с матово стъкло, и редица заключени шкафове, а пред бюрото — два стола за клиенти, поставени симетрично под ъгъл.

Ричър се върна в приемната. Във въздуха все още се долавяше ароматът на парфюм. Заобиколи бюрото и видя дамска чанта, отворена, грижливо поставена на един рафт вляво от стола. Капакът бе обърнат назад и откриваше портмоне от мека кожа и пакетче книжни салфетки. Ричър взе един молив и бутна настрана салфетките със задния му край. Отдолу се показаха връзка ключове и купчина гримове; лъхна го мек аромат на скъп парфюм.

На екрана на монитора плуваха воднисти фигурки — програма за защита на екрана. Ричър бутна мишката с молива. Фигурките изчезнаха и се появи недовършено писмо. В горния край се виждаше датата — от същия ден. Курсорът мигаше търпеливо по средата на недовършена дума. Ричър си спомни трупа на Костело, проснат край гробището на Кий Уест, погледна чантата на отсъстващата жена, отворената врата, недовършената дума и потрепери.

След това с помощта на молива излезе от текстообработващата програма. Появи се надпис, който го питаше дали иска да запази промените в писмото. Замисли се за миг и отговори НЕ. След това отвори списъка на файловете и прегледа директориите. Търсеше фактура. Мястото създаваше впечатлението, че Костело е водел бизнеса си както трябва. Дотолкова както трябва, че да издаде фактура при получаване на хонорара, преди да тръгне да търси Джак Ричър. А кога бе започнало това търсене? Във всеки случай нещата бяха протекли в определена последователност. Инструкциите на мисис Джейкъб вероятно са били неясни — нищо повече от име, смътно описание за ръста му, военната му служба. Костело вероятно се бе обърнал към Централния архив на армията в Сейнт Луис — строго охраняван комплекс, в който се пази всяко късче хартия, отнасящо се до всеки мъж или жена, носили някога военна униформа. Охраната там беше двойна: физическа, с огради и портали, и административна, състояща се от дебел пласт препятствия, които да обезкуражават свободния достъп. След търпеливо изчакване вероятно бе научил, че Джак Ричър е освободен с почести. И бе спрял озадачен, попаднал в задънена улица. Бе последвал почти безнадеждният ход с банковата сметка. Обадил се бе на стар приятел, поискал бе услуга, пуснал бе в ход връзките си. Може би бе получил размазан факс от Вирджиния, може би му бяха продиктували поредицата тегления и внасяния на суми по телефона. След това бе отлетял на юг, бе заразпитвал по Дювал Стрийт, после бяха дошли онези двамата, юмруците, ножът за линолеум.

Тази последователност се стори логична на Ричър, само че Сейнт Луис и Вирджиния биха му отнели много време. Според него, за да се сдобие с каквато и да било информация от военния архив, на гражданин като Костело би му отнело поне три, а може би и четири дни. Банката във Вирджиния едва ли би била по-експедитивна. Хората не правят услуги моментално. Моментът трябва да е подходящ. Даваше му общо седем дни бюрократични перипетии, един ден за мислене и още по един ден в началото и края. Може би бяха минали общо десет дни, откакто мисис Джейкъб му се бе обадила.

Отвори поддиректория, наречена „фактури“. В дясната страна на екрана се появи дълъг списък имена, подредени азбучно. Спусна курсора надолу. Нямаше Джейкъб. Имаше инициали и акроними — вероятно съкратени имена на адвокатски фирми. Провери датите. Нямаше нищо, което да е записано точно преди десет дни. Един от файловете обаче беше отпреди девет дни. Може би Костело бе по-бърз, отколкото си мислеше, или може би секретарката му бе по-бавна. Файлът се наричаше СГР&Т–09. Щракна върху него, твърдият диск на компютъра зачурулика и на екрана се появи хонорар за хиляда долара за издирване на изчезнал човек, получен от фирма на Уолстрийт, наречена „Спенсър, Гътмън, Рикър и Талбът“. Имаше адрес, но не и телефонен номер.

Ричър се върна към базата данни. Потърси СГР&Т и намери запис със същия адрес, но този път с телефон, факс, телекс и адрес за електронна поща. Наведе се леко и измъкна от чантата на секретарката две салфетки. Едната уви около слушалката, а другата сложи върху номератора на телефона. Набра номера. Обадиха се след първото позвъняване.

— „Спенсър, Гътмън“ — каза жизнен глас. — Мога ли да ви помогна?

— Мисис Джейкъб, моля — отвърна Ричър делово.

— Един момент — каза гласът.

Чу се някаква мелодийка, а след това мъжки глас. Говореше бързо, но почтително. Може би беше някакъв помощник.

— Мисис Джейкъб, моля — повтори Ричър.

Отговорът прозвуча нервно и припряно:

— Вече замина за Гарисън и се боя, че не знам кога отново ще бъде в офиса.

— Имате ли адреса й в Гарисън?

— Нейният!? — попита онзи изненадано. — Или неговият?

Ричър замълча, прецени изненадата, и реши да рискува.

— Неговият. Изглежда, съм го загубил.

— Все едно — каза онзи. — И без това беше сгрешен. Тази сутрин пренасочих поне петдесет души.

Издекламира някакъв адрес, явно по памет. Гарисън, Ню Йорк, град на около шейсет мили нагоре по река Хъдсън, повече или по-малко срещу военната академия Уест Пойнт, където Ричър бе прекарал четири дълги години.

— Мисля, че ще трябва да побързате — добави мъжът по телефона.

— Да, ще побързам — отвърна Ричър и прекъсна линията объркан.

Излезе от базата данни и остави екрана черен. Хвърли последен поглед на дамската чанта, пое още веднъж аромата на парфюма й и излезе.

 

 

Секретарката умря пет минути след като издаде самоличността на мисис Джейкъб, а това беше около пет минути след като Хоби се зае да я обработва с куката си. Бяха в частната баня, в офиса на осемдесет и осмия етаж. Мястото бе идеално — просторно, към пет квадратни метра, доста голямо за баня. Скъп дизайнер бе поставил гранитни плочи върху всичките шест повърхности на помещението — стените, пода, тавана. Имаше голяма кабина за душа, закрита с прозрачна найлонова завеса, окачена на желязна рейка. Рейката беше италианска, излишно здрава за някаква си найлонова завеса. Хоби бе установил, че може да издържи теглото на закопчано с белезници за нея човешко тяло. Изгубило съзнание. От време на време и по-тежки същества от секретарката бяха висели там, докато той ги подканяше да отговорят на нетърпящите отлагане въпроси или разсъждаваше относно мъдростта на някое конкретно свое решение.

Единственият проблем беше звукоизолацията. Самият той бе почти сигурен, че всичко е наред. Сградата беше солидна. Всеки от „Близнаците“ тежи повече от половин милион тона. Огромно количество стомана и бетон, хубави дебели стени. А и нямаше любопитни съседи. Повечето от помещенията на осемдесет и осмия етаж бяха наети от различни, никому неизвестни чужди държавици и повечето от малобройните служители прекарваха по-голямата част от времето си в ООН. Същото беше на осемдесет и седмия и осемдесет и деветия. Тъкмо затова бе взел офис на това място. Все пак Хоби бе от тези, които в никакъв случай не поемат риск, ако има как да го избегнат. Затова използваше лепенка. Преди да започне, винаги подготвяше няколко десетсантиметрови парчета, които залепваше временно за стената. Първото запушваше устата. Когато човекът започнеше да клати глава като обезумял, с изцъклени очи, Хоби махаше лепенката в очакване на отговор. Ако се разнесеше писък, залепваше следващото парче и продължаваше обработката. Обикновено получаваше нужните му отговори след второто парче.

Освен всичко друго покритият с плочки под позволяваше измиване — няколко кофи вода от душа, после малко работа с парцала, и мястото добиваше предишния си вид веднага щом водата изтечеше през канала, осемдесет и осем етажа надолу, към канализацията. Разбира се, Хоби не се занимаваше с парцала лично. За това са нужни две ръце. Това бе работа на по-младия тип, който навиваше нагоре скъпите си панталони и събуваше обувките и чорапите си.

Хоби отиде в кабинета си, седна зад бюрото и се обърна към другия си сътрудник:

— Ще ти дам адреса на мисис Джейкъб, а вие ще ми я доведете, нали?

— Разбира се — отговори онзи. — А какво ще правим с това?

Кимна към вратата на банята. Хоби проследи погледа му.

— Изчакайте до довечера. Сложете й някакви дрехи и я закарайте до лодката. Ще я хвърлите на миля-две навътре в залива.

— Морето ще я изхвърли — отбеляза онзи. — След ден-два.

Хоби сви рамене.

— Все ми е едно. След два дни ще се подуе. Ще решат, че е паднала от някоя моторница и че раните й са от витлата.

 

 

Потайността имаше своите предимства, но също така имаше и недостатъци. Най-добрият начин да се добере бързо до Гарисън беше да наеме кола. За човек, който не използва кредитни карти и предпочита да не носи шофьорска книжка, този вариант е невъзможен. Ричър трябваше отново да вземе такси и да се запъти към гара Гранд Сентръл. Беше почти сигурен, че компанията „Хъдсън“ има влакове дотам. Предполагаше, че и в Гарисън има хора, които всеки ден идват на работа в Ню Йорк. Ако ли не, вероятно влаковете на „Амтрак“ за Олбъни и Канада спираха там.

Плати на шофьора и се сля с тълпата на входа. Тръгна по дългата рампа към огромната чакалня. Озърна се и проточи врат, за да прочете разписанието на заминаващите влакове. Опита се да си припомни географията. Влаковете за Кротън-Хармън не му вършеха работа — не достигаха толкова на север. Проследи с очи списъка. Нищо подходящо. През следващия час и половина нямаше влак, който да го отведе в Гарисън.

 

 

Направиха го както обикновено. Единият се спусна деветдесет етажа надолу в подземното хале за товарене и сред купчината боклуци намери голям празен кашон. Най-добри бяха кашоните от хладилници или автомати за газирани напитки, но веднъж се бе справил и с кашон от неголям телевизор. Този път намери кашон от шкаф. Взе количката на портиера и се качи с него в товарния асансьор. Стигна до осемдесет и осмия етаж.

Другият вече бе напъхал тялото в банята в чувал за трупове. Сгънаха го в кашона и с остатъка от лепенката затвориха капаците. Качиха го на количката и отново влязоха в асансьора. Този път слязоха в подземния паркинг. Закараха кашона до черното комби. Преброиха до три и го качиха отзад. Затвориха задната врата и щракнаха ключалката. Обърнаха се, за да видят какво е положението — тъмни стъкла, слабо осветен гараж, никакви проблеми.

— Знаеш ли какво? — обади се единият. — Ако свалим задната седалка, ще можем да сложим вътре и мисис Джейкъб. Да свършим всичко на един път още тази вечер. Не обичам да се качвам на лодката повече, отколкото е необходимо.

— Добре — съгласи се другият. — Имаше ли други кашони?

— Този беше най-добрият. Зависи дали мисис Джейкъб е едра или дребна.

— Зависи дали ще свършим с нея тази вечер.

— Съмняваш ли се? — попита другият. — Какво беше настроението му днес?

Отидоха до друга клетка и се качиха в черен шевролет тахо. Бе по-малък от другата кола, но все пак бе огромна машина.

— Е, къде е тя? — попита вторият.

— Градът се нарича Гарисън — отговори първият. — Право нагоре, покрай Хъдсън, след Синг-Синг. Час, час и половина.

Шевролетът излезе на заден от клетката и гумите му засвириха към изхода от гаража. Подскочи плавно на рампата и излезе на Уест Стрийт, където сви вдясно и ускори на север.