Лий Чайлд
Сигнал за опасност (8)

7

Джоди се събуди рано на следващата сутрин, което беше необичайно за нея. Обикновено спеше дълбоко, докато будилникът не зазвънеше, за да я накара да се измъкне от завивките и да отиде в банята, бавно и сънливо. Тази сутрин се събуди цял час по-рано. Чувстваше се бодра, дишаше леко, сърцето й туптеше тихо в гръдния кош.

Спалнята й беше бяла както всички останали стаи, а леглото й беше голямо, с бяла дървена рамка, поставено с главата към стената срещу прозореца. Стаята за гости беше до нейната и беше обзаведена по същия начин, само че огледално, защото гледаше в противоположната посока. Това означаваше, че главата му е на около трийсет сантиметра от нейната. Делеше ги само стената.

Знаеше от какво е направена стената. Беше купила апартамента, преди да бъде ремонтиран. Бе следила как върви работата по преустройството месеци наред. Стената между двете спални беше строена заедно с цялата сграда преди сто години. Подът беше от гредоред, а отгоре строителите бяха иззидали стената, до тавана. При ремонта я бяха измазали с мазилка и след това шпакловали, както правят в Европа. Архитектът смяташе, че трябва да се направи по този начин. Така се придаваше допълнителна здравина на стените, подобряваше се звукоизолацията и устойчивостта на огън. Така обаче между нея и Ричър имаше трийсет сантиметра тухли и два пласта мазилка.

Беше влюбена в него. Не се съмняваше нито за миг. Никак. Още от самото начало, винаги. Само че дали беше редно? Беше ли редно да е влюбена в него по този начин? Този въпрос я бе измъчвал и преди. Не бе спала по цели нощи тогава, преди години. Бе изгаряла от срам заради чувствата си. Разликата от девет години помежду им беше срамна. Неприлична. Знаеше го. Едно петнайсетгодишно момиче не бива да изпитва такива чувства към офицер, колега на баща си. По военния протокол това бе още по-срамно. Все едно да се влюбиш в чичо си. Все едно да изпитваш такива чувства към собствения си баща. Но го обичаше. Нямаше никакво съмнение.

Беше с него винаги когато бе възможно. Разговаряше с него, когато можеше, докосваше го, когато можеше. Имаше свое копие от снимката в Манила, на която го бе прегърнала през кръста. Бе я държала в един бележник цели петнайсет години. Бе я гледала безброй пъти. Не можеше да забрави усещането от онова докосване пред обектива. Все още помнеше твърдостта на тялото му, аромата.

Чувствата й не я бяха напускали никога. А бе желала това. Бе й се искало всичко да се окаже някаква детска история, младежко увлечение. Но не бе такова. Знаеше го, защото чувствата й бяха издържали. Той бе изчезнал, тя бе пораснала и бе продължила по пътя си, но чувствата й все още бяха там. Не бяха отслабнали, но постепенно започнаха да се движат успоредно с основния ход на живота й. Винаги налице, винаги истински, винаги силни, но не непременно свързани с ежедневието и реалността. Както при някои хора, които познаваше, адвокати и банкери, които в действителност искаха да са футболисти или танцьори. Някаква мечта от миналото, несвързана с реалността, но абсолютно определяща същността на съответния човек. Адвокат, който иска да е футболист. Банкова служителка, която иска да стане балерина. Разведена трийсетгодишна жена, която през цялото време иска да е с Джак Ричър.

Предишният ден би трябвало да е най-лошият в живота й. Бе погребала баща си, единствения близък, който й бе останал. Бяха я нападнали мъже с пистолети. Познаваше хора, които се бяха обърнали към психотерапевт за значително по-дребни неща. Би трябвало да е съсипана от сполетялото я нещастие. Но не беше. Предишният ден бе най-хубавият в живота й. Ричър се бе появил като видение там, на стълбите зад гаража, над задния двор. Обедното слънце го осветяваше точно отгоре, над главата. Сърцето й се бе разтуптяло и старите чувства се бяха върнали с пълна сила, за да заемат отново централно място в живота й по-силни и безпощадни отвсякога, като някакъв наркотик, който бучеше във вените й подобно на гръмотевица.

Но всичко това бе губене на време. Знаеше го. Трябваше да го приеме. Той гледаше на нея като на племенница или по-малка сестра. Като че ли разликата от девет години все още имаше някакво значение. А нямаше. Ако бяха на петнайсет и двайсет и четири, сигурно би възникнал проблем, но на трийсет и трийсет и девет всичко беше наред. Имаше хиляди двойки с по-голяма възрастова разлика. Милиони двойки. Имаше старци по на седемдесет, женени за двайсетгодишни момичета. За него обаче не беше все едно. Или може би просто бе свикнал да гледа на нея единствено като на дъщеря на Лион. Нещо като племенница. Като дете на началника му. Правилата на обществото или военния протокол го бяха ослепили и не му позволяваха да гледа на нея по друг начин. Това винаги я бе изпълвало с негодувание. До ден-днешен. Привързаността на Лион към него, това, че го наричаше свой брат… това го бе отблъснало от нея. Бе поставило невъзможни пречки от самото начало.

Бяха прекарали деня като брат и сестра, като чичо и племенница. След това той бе станал сериозен, като истински бодигард, който се грижи за поверения му обект с професионална отговорност. Бяха се забавлявали, физическата й безопасност го интересуваше, но само толкова. Никога нямаше да има нещо повече. И тя не беше в състояние да промени каквото и да било. Каквото и да било. Тя бе канила мъже на срещи. Всички жени на нейната възраст го правеха. Беше допустимо. Прието, дори нормално. Само че какво би могла да му каже сега? Какво? Какво би могла да каже една сестра на брат си или племенница на чичо си, без да предизвика възмущение, изумление и погнуса? Значи това нямаше да се случи и самата тя не беше в състояние да направи нищо.

Изтегна се в леглото и вдигна ръце над главата си. Опря длани на делящата ги стена и ги задържа там. Поне беше в нейния апартамент и поне можеше да мечтае.

 

 

Беше спал по-малко от три часа, след като остави лодката на кея сам, затвори я и се прибра в квартирата си в града. Стана в шест, в шест и двайсет вече беше вън, след бърз душ, но без да закуси. Ръката беше в найлоновия плик, увита във вчерашен вестник. Носеше я в плик за пазаруване, останал му от последния път, когато бе купил продукти, за да си сготви вечеря у дома.

Качи се на черния шевролет тахо и подкара бързо, за да избегне задръстванията и хората, които правеха доставки рано сутринта. Паркира в подземния гараж и се изкачи до осемдесет и осмия етаж. Тони, секретарят, вече беше зад бюрото си, но всичко бе някак странно притихнало — явно нямаше никой друг. Влезе, стиснал плика от магазина като трофей.

— Нося това за Куката — каза той.

— Куката днес няма да дойде — отговори Тони.

— Страхотно — промърмори мъжът вкиснато.

— Мушни го в хладилника — каза Тони.

До приемната имаше малка кухня. Беше претъпкана и разхвърляна, както обикновено са кухните в офисите — лошо измити чаши, филтри за кафе. Хладилникът беше малък и се намираше под плота. Мъжът бутна настрана бутилка мляко и кутийка бира, после сгъна плика в освободеното пространство.

— Целта за днес е мисис Джейкъб — каза Тони. Беше застанал до вратата на кухнята. — Знаем къде живее. В долната част на Бродуей, северно от кметството. Осем пресечки оттук. Съседите казаха, че винаги излиза в седем и двайсет и ходи на работа пеша.

— Къде точно работи? — попита другият.

— Уолстрийт и Бродуей — отвърна Тони. — Аз ще карам, ти ще я хванеш.

 

 

Честър Стоун се бе прибрал у дома в обичайното време, но не каза нищо на Мерилин. Не би могъл да й каже каквото и да било. Бързината, с която бе рухнало всичко, го бе объркала. Целият му свят се бе обърнал наопаки само за двайсет и четири часа. Просто не беше в състояние да осъзнае какво се е случило. Смяташе да не мисли за всичко това до сутринта, а после да се срещне с Хоби и да се опита да го вразуми. Дълбоко в сърцето си не вярваше, че няма да успее да се спаси. Корпорацията беше на деветдесет години, за бога! Три поколения на фамилията Честър Стоун. Това бе твърде много, за да изчезне за една нощ. Не каза нищо и прекара вечерта в нещо като унес.

Мерилин Стоун също не му каза нищо. Беше твърде рано да разбере, че е поела нещата в свои ръце. Този разговор трябваше да бъде проведен при съответните обстоятелства. Беше донякъде свързан и с егото й. Сега просто се суетеше наоколо, заета с обичайните си вечерни занимания, после се опита да заспи, докато той лежеше буден до нея, вперил поглед в тавана.

 

 

Когато Джоди опря длани в стената, Ричър беше под душа. Беше си изработил три отделни процедури за къпане и всяка сутрин избираше към коя да прибегне. Първата се състоеше само от душ и нищо повече. Отнемаше му единайсет минути. Втората беше бръснене плюс душ — двайсет и две минути. Третата беше много специална и рядко я използваше. Състоеше се от един душ, после бръснене и след това втори душ. Отнемаше повече от половин час, но пък имаше едно преимущество — навлажняването. Някакво момиче му беше обяснило, че ще се избръсне по-добре, ако кожата му е добре намокрена. Също така му беше казала, че от втори шампоан няма да му стане нищо.

Днес се бе спрял на специалната процедура. Душ, бръснене, душ. Чувстваше се добре. Банята за гости беше просторна, а душът бе монтиран достатъчно високо, за да може да стои под него изправен, което не се срещаше често. Имаше добре подредени бутилки с шампоан. Подозираше, че ги е купувала, но не са й харесали и затова ги е оставила в стаята за гости. Всъщност му бе все едно. Намери шампоан, на който пишеше, че бил предназначен за суха, увредена от слънцето коса. Реши, че точно това му е нужно, изсипа малко в дланта си и се намаза. Натри тялото си с някакъв жълтеникав сапун и се изплакна. Докато се бръснеше, наоколо хвърчаха пръски пяна. Направи го много старателно — от долната част на шията, под носа, отстрани, назад, напред. След това пак под душа.

Отдели цели пет минути за зъбите си, с новата четка. Все още беше твърда и му се струваше, че върши добра работа. След това се избърса и заглади гънките на новите си дрехи. Обу панталоните и отиде до кухнята, за да намери нещо за хапване.

Джоди вече беше там. Тя също бе излязла от банята току-що и беше свежа. Косата й бе потъмняла от водата и висеше право надолу. Беше с възголяма тениска, която се спускаше почти до коленете й. Краката й бяха дълги и гладки. Беше боса. И много слаба освен на местата, където не би трябвало. Дъхът му спря.

— Здравей, Ричър — поздрави го тя.

— Добро утро, Джоди — отвърна той.

Гледаше го. Сякаш го изпиваше с очи. Нещо се появи на лицето й.

— Изгореното — каза тя. — Изглежда по-зле.

Той присви очи надолу. Беше зачервено и го болеше. Леко се бе разширило и беше подуто.

— Намаза ли го с мехлема? — попита тя.

Той поклати глава.

— Забравих.

— Донеси го.

Той отиде до банята, взе кафявия плик и го занесе в кухнята. Джоди взе мехлема и развинти капачката на тубата, после проби металната запушалка с шипа на капачката и изстиска малко върху възглавничката на пръста си. Правеше го съсредоточено, с език между зъбите. Застана пред него и вдигна ръка. Докосна мехура внимателно и леко втри лекарството. Той гледаше вдървено над главата й. Беше на сантиметри от него. Съвсем гола под тениската. Слагаше мехлем на гърдите му. Искаше му се да я вдигне от земята и да я притисне до себе си. Да я целува. Би започнал от шията. Искаше да вдигне лицето й и да я целуне по устните. Тя продължаваше да втрива мехлема. Той усещаше уханието на косата й, влажна и лъскава. Усещаше аромата на кожата й. Тя продължаваше да втрива мехлема. На сантиметри от него. Съвсем гола под тениската. Той въздъхна и сви юмруци. Тя направи крачка назад.

— Заболя ли те? — попита го.

— Какво?

— Попитах заболя ли те.

Видя пръста й, блестящ от мазнината.

— Малко — отговори.

Джоди кимна.

— Съжалявам — каза тя. — Но е нужно.

Той също кимна.

— Предполагам.

След това кризата премина. Тя завинти капачката на мястото й, а той се отдалечи просто за да направи нещо. Отвори хладилника и извади бутилка вода, после в една купа на плота видя банан. Джоди остави тубата на масата.

— Ще отида да се облека — каза тя. — Трябва да тръгваме.

— Добре — отвърна той. — Ще се приготвя.

Тя изчезна в стаята си, а той изяде банана и изпи чаша вода. След това отиде в стаята си и си облече ризата. Намери чорапите и якето, после отиде в дневната, за да чака. Вдигна щорите изцяло, отвори прозореца и се надвеси навън, за да огледа улицата, четири етажа по-долу.

Беше много по-различна в началото на деня. Блестящият неон го нямаше, слънцето се издигаше над сградите отсреща и обливаше всичко в ярка светлина. Групите хора, които разговаряха лениво, също си бяха отишли и сега се виждаха само забързани пешеходци, понесли в ръце пластмасови чашки с кафе и кифлички, увити в салфетки. Такситата се опитваха да си пробият път и надуваха клаксони пред светофарите сякаш за да ги накарат да светнат зелено по-бързо. Имаше лек ветрец и се долавяше мирисът на реката.

Сградата беше на западната страна на улицата. Трафикът беше предимно в една посока, на юг, от ляво на дясно под прозореца. За да отиде на работа, Джоди трябваше да тръгне надясно и да се движи в посоката на автомобилите. Щеше да върви по десния тротоар, за да е на слънце, да прекоси Бродуей шест-седем пресечки по-нататък, да продължи по левия тротоар и да свие на изток по Уолстрийт към кантората си.

Как биха се опитали да я хванат? Мисли като противника. Като онези двамата. Груби, недодялани, любители на директния подход, надъхани и опасни, но всъщност нищо повече от ентусиазирани аматьори. Беше му ясно какво ще опитат да направят. Щяха да чакат в някоя странична улица, две-три пресечки по-нататък, в кола с четири врати, готови да изпълзят на Бродуей и да свият вдясно. Щяха да седят на предната седалка, да мълчат и да наблюдават пешеходната пътека — сигурно очакваха, че Джоди ще пресече забързано или ще спре, за да изчака зелената светлина на светофара. Биха й дали секунда, а после щяха да направят десния завой, да се изравнят с нея, леко да я задминат. След това единият щеше да изскочи навън, да я хване, да отвори задната врата, да я натика в колата и да седне до нея. Само с едно бързо, добре заучено движение. Елементарна тактика, но надеждна и ефективна. Повече или по-малко с гарантиран успех в зависимост от обекта и от готовността му да реагира. Ричър бе правил същото многократно с обекти, доста по-силни и по-подготвени от Джоди. Веднъж дори го бе правил заедно с Лион — той седеше зад кормилото.

Наведе се напред през прозореца и огледа улицата вляво и дясно, много внимателно. По ъглите на следващите няколко пресечки не се забелязваше нищо. Би трябвало да чакат някъде там.

— Готова съм — извика Джоди.

 

 

Спуснаха се заедно деветдесет етажа надолу, в подземния паркинг. Стигнаха докъдето трябва — местата за паркиране, наети заедно с офиса на Хоби.

— Трябва да вземем другата кола — обади се биячът. — По-голяма е.

— Добре — съгласи се Тони. Отключи я и седна зад волана. Другият се намести до него и погледна назад към празното пространство. Тони запали двигателя и подкара колата към изхода.

— Е, как ще действаме? — попита Тони.

Другият се усмихна самоуверено.

— Няма да е трудно. Ще тръгне на юг по Бродуей. Ще чакаме зад някой ъгъл и ще я видим. Две пресечки южно от апартамента й. Ще изчакаме да прекоси по пешеходната пътека, ще излезем на Бродуей, ще я настигнем и готово, нали?

— Грешка — каза Тони. — Ще постъпим по друг начин.

Онзи го изгледа косо.

— Защо?

Тони изкачи колата по рампата и излязоха вън, на дневна светлина.

— Защото не си особено умен — отговори той. — Щом като ти предлагаш нещо, значи има и по-добър начин да се направи. В Гарисън се провалихте, нали? Ще се провалиш и сега. Онзи тип Ричър сигурно е с нея. Там ви прецака, ще ви прецака и тук. Това, което ти смяташ за най-добро, е последното, което ще направим.

— Добре, как ще го направим тогава?

— Ще ти го обясня много внимателно — отвърна Тони. — И много простичко.

 

 

Ричър затвори прозореца, щракна ключалката и спусна щорите. Джоди беше застанала на вратата. Косата й все още не бе напълно изсъхнала; беше с права ленена рокля без ръкави, голи крака, семпли обувки. На цвят роклята беше същата като мократа й коса, но скоро щеше да изглежда по-тъмна — когато косата й изсъхнеше. Носеше дамска чанта и голямо кожено куфарче, като тези, които използват пилотите от гражданската авиация. Явно бе доста тежко. Остави го на пода и се наведе към сака, който все още беше там, където Ричър го бе захвърлил предната вечер. Извади завещанието на баща си, отвори черното куфарче и го сложи вътре.

— Искаш ли да го нося аз? — попита я той.

Джоди се усмихна и поклати глава.

— В този град профсъюзите са силни. Охраната на хора не включва мъкненето на багажа им.

— Изглежда тежък — отбеляза той.

— Вече съм голямо момиче — отвърна тя и го погледна.

Ричър кимна, после вдигна металното резе на вратата.

Джоди протегна ръка покрай него и отключи. Отново вдъхна парфюма й — деликатен и женствен. Раменете й под роклята бяха слаби, почти кльощави. Под кожата на лявата й ръка играеха мускулчета, за да крепят тежката чанта.

— Какви закони си понесла в куфарчето? — попита я.

— Финансови — отговори тя.

Той отвори вратата и погледна навън. Коридорът беше пуст. Индикаторът на асансьора показваше, че някой слиза от третия етаж.

— Какви точно? — попита той.

Отидоха до асансьора и го повикаха.

— Предимно преструктуриране на дългове — отговори тя. — Всъщност повече се занимавам с преговори, отколкото с юридическа дейност. По-скоро съм съветник и посредник, знаеш какво е, нали?

Не знаеше. Никога не бе влизал в дългове. Не поради някаква вродена добродетелност, а просто защото не бе имал тази възможност. Армията винаги му бе осигурявала най-необходимото — покрив над главата, храна в чинията. Не се бе научил да иска нещо повече от това. Познаваше обаче хора, които си имаха неприятности. Купуваха къщи и коли на изплащане, а после закъсняваха с вноските и се налагаше счетоводителите да се намесват, за да оправят положението — най-често отиваха в банката и уговаряха плащанията да стават направо от заплатата. Но това беше дребна работа в сравнение с мащабите, в които работеше Джоди.

— Работиш с милиони, нали? — попита той.

Асансьорът дойде и вратата се отвори.

— Да. Обикновено десетки, понякога стотици.

Кабината беше празна и те влязоха.

— Доставя ли ти удоволствие?

Понесоха се надолу.

— Разбира се — отвърна Джоди. — Човек има нужда от работа и трябва да е доволен от това, което има.

Асансьорът спря с леко поклащане.

— Бива ли те?

— Да — отговори тя. — Аз съм най-добрата на Уолстрийт, не се съмнявам в това.

Ричър се усмихна. Беше дъщеря на Лион — не би могло да се сбърка.

Вратата на асансьора се отвори. Във фоайето нямаше никой, входната врата щракна и се затвори, надолу по стълбите към тротоара слизаше някаква жена.

— Ключовете от колата — каза Ричър.

Джоди му ги подаде — голяма връзка ключове, окачени на метална халка.

— Чакай тук — каза й след това. — Ще докарам колата пред вратата. Само минутка.

Отвътре вратата към подземния гараж не се заключваше. Ричър мина през нея, слезе по металните стълби и се огледа в тъмнината. Нямаше никой. Или поне не виждаше никой. Приближи се уверено към друга кола, крайслер или нещо такова, през две места от джипа на Джоди. Легна на земята и огледа под автомобилите. Нищо особено. Никой не се спотайваше зад някой от тях. Стана, мина покрай предния капак на крайслера и покрай следващата кола. Отново погледа пода, застанал между задницата на олдсмобила и стената. След това потърси жици на места, където не би трябвало да има такива. Беше чисто, нямаше заложени капани.

Отвори джипа и се качи, после го извади в прохода по средата и го закара на заден ход до металната стълба. Протегна ръка и отвори дясната врата. Джоди се появи в горния край на стълбата, изтича надолу и се качи до него с едно плавно движение. Затръшна вратата, а Ричър подкара и излезе на улицата. За момент слънцето го заслепи, но след като направи завоя вдясно, отново попадна в сянка и можеше да вижда. Първата пресечка беше на около трийсет метра. Колите се движеха едва-едва. Движението не беше спряло, просто беше бавно. Червеният светофар ги спря три коли преди пресечката. Беше в дясната лента и поради това нямаше видимост към пряката. По нея се източваха автомобилите, на които бе дадено зелено. Виждаше, че далечният поток се бави, сякаш трябваше да заобикаля препятствие. Може би паркирано превозно средство. Може би паркирана кола с четири врати, която е спряла, за да изчака нещо. След малко спряха движението по пряката и пуснаха зелена светлина по Бродуей.

Ричър премина през кръстовището с обърната настрани глава. Гледаше пътя напред само с половин око — вниманието му беше насочено към страничната улица. Нямаше нищо подозрително. Нямаше паркирани коли. Препятствието беше сигнална преграда, поставена пред отворена шахта. На десетина метра по-нататък бе спряла кола на електрическата компания. На тротоара стояха неколцина работници и пиеха газирани напитки от кутии. Отминаха. На следващия светофар спряха пак. Този път от пресечката ги деляха четири коли.

Тази улица не беше която трябва. Движението беше в обратна посока, от ляво на дясно. Виждаше добре какво става вляво — почти петдесет метра по продължение на улицата. Нямаше нищо. Не беше тази. Вероятно следващата.

В идеалния случай би предпочел да направи нещо повече от това просто да мине покрай онези двамата. Добре би било да заобиколи по пресечките и да им излезе в гръб, да остави джипа на стотина метра от тях и да ги изненада отзад.

Те щяха да се взират пред себе си, към пешеходната пътека. Би могъл да се вмъкне в колата им, да улови главите им и да ги блъсне с всички сили една в друга, като цимбали. След това можеше да го направи пак и пак, и пак, докато не започнеха да отговарят на някои същностни въпроси.

Нямаше да действа така. Съсредоточи се върху конкретната задача — това беше правилото му. Конкретната задача в случая беше да заведе Джоди до кантората й жива и здрава. Целта на охраняването беше защитата — ако се захванеш и с нападение, най-вероятно да объркаш и двете. Както бе казал на Джоди, бе изкарвал прехраната си с това. Беше обучен да го прави. Много добре обучен и с голям опит. Щеше да се придържа към защитна стратегия и щеше да се смята за победител, ако видеше Джоди да влиза невредима през вратата на кантората си. И нямаше да й говори за опасността, която я грозеше. Не искаше да я плаши. Нямаше причина това, което бе започнал Лион, да й създава каквито и да било тревоги. Лион не би го искал. Би искал чисто и просто той да се погрижи за всичко. Точно това и щеше да направи. Щеше да я придружи до вратата на кантората и никакви дълги обяснения и мрачни предупреждения.

Светна зелено. Първата кола потегли, после втората. След нея третата. Той включи на скорост и отпусна леко съединителя. Прецени разстоянието отпред и се обърна вдясно. Къде бяха? Пресечката беше тясна. Две редици спрели автомобили, чакащи зелен светофар. Нямаше паркирани коли. Нищо подозрително. Не бяха там. Мина бавно през цялата дължина на кръстовището, вперил очи вдясно. Нищо. Въздъхна успокоен и се обърна напред. В този момент нещо отзад изтрещя страховито. Ударът беше страхотен — смачкан метал, рязко политане напред. Джипът се блъсна в предната кола почти веднага след това и закова. Предпазните въздушни възглавници на таблото изскочиха. Ричър видя как Джоди политна, как тялото й рязко спря, задържано от предпазния колан, как главата й отскочи от въздушната възглавница и после се блъсна в облегалката. За момент лицето й се движеше успоредно с неговото, а вътрешността на колата се понесе назад в стремителна вихрушка, защото неговата глава описа съвсем същото движение.

Двойният удар откъсна ръцете му от волана. Предпазната възглавница започна да спада. Той вдигна очи към огледалото и видя висока черна предница на автомобил, хлътнала в задницата на джипа. Горният край на блестяща метална решетка, деформирана от сблъсъка. Беше някаква голяма машина, с двойно предаване. Вътре, зад оцветеното предно стъкло, се виждаше само един човек. Непознат. Отзад започнаха да свирят клаксони, колите започнаха да свиват вляво, за да заобиколят препятствието. Хората се обръщаха, за да зяпат. След трясъка се чу силно свистене — пара от радиатора или шум в ушите му след силния трясък. Шофьорът от задната кола слезе, вдигнал безпомощно ръце. Изглеждаше разтревожен, смутен и уплашен. Затвори вратата и тръгна към Ричър в тясната пролука край бавно движещите се коли в съседната лента, хвърли поглед към смачканите ламарини, когато мина покрай тях. От предната кола слезе жена. Изглеждаше ядосана и объркана. Навсякъде наоколо ръмжаха автомобили, свиреха клаксони. Въздухът трептеше от нагрети двигатели. Джоди се наклони напред и опипа тила си.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Добре съм. А ти?

— Всичко е наред — отговори той.

Тя побутна с показалец надутата възглавница пред себе си, сякаш бе някакво чудо.

— Това нещо върши работа, нали?

— За първи път виждам как става — каза той.

— Аз също.

След това мъжът от задната кола почука нетърпеливо по стъклото. Ричър се втренчи в него. Онзи жестикулираше нетърпеливо, сякаш нямаше време за губене.

— По дяволите! — изруга Ричър и настъпи педала за газта. Джипът заръмжа, избута предната кола на около метър, поднесе вляво.

— Какво правиш!? — изкрещя Джоди.

Мъжът от задната кола държеше дръжката на вратата. Другата ръка беше скрита в джоба му.

— Легни долу! — извика Ричър.

Включи на заден и блъсна тежката машина отзад. Спечели още около трийсет сантиметра. После изви рязко волана вляво и даде газ. Закачи задницата на предната кола и се посипа нов дъжд от счупени стъкла. Трафикът отново се обърка. В този момент Ричър зърна единия от типовете, които бе видял в Кий Уест и Гарисън. Беше се навел към прозореца откъм Джоди, стискаше дръжката на вратата й. Ричър включи отново на заден, настъпи педала и завъртя волана. От рязкото движение назад онзи изгуби равновесие и падна, но се бе вкопчил в дръжката и не я пускаше. Ричър блъсна още веднъж черната кола, после даде газ напред и изви рязко вляво. Биячът успя да се изправи и залитна, размахал свободната си ръка като каубой, който се опитва да укроти побеснял жребец. Ричър форсира двигателя и мина на сантиметри от предната кола. Онзи се удари в задницата й, бронята го подкоси и физиономията му се залепи за задното стъкло. Ричър видя в огледалото как падна и запълзя към тротоара.

— Внимавай! — извика Джоди.

Другият все още висеше на вратата откъм кормилото. Ричър бе успял да вмъкне джипа в съседната лента, но колите се движеха бавно и онзи просто тичаше край тях и се мъчеше да измъкне нещо от джоба си. Ричър сви леко вляво, съвсем близо до един камион в съседната лента, и го блъсна в металната каросерия. Чу се удар, после онзи изчезна. Камионът спря рязко и Ричър успя да провре джипа пред него. Трафикът по Бродуей беше кошмарен. Отпред проблясваха разноцветни покриви на коли, въздухът беше натежал от бензинови пари, пищяха клаксони. Сви в лявата пресечка. Мина на червено и хората от пешеходната пътека се разбягаха уплашено. Термометърът на таблото показваше, че двигателят е прегрял. През пролуките край смачкания капак на мотора се издигаше пара. Предпазната възглавница висеше в краката му.

След малко сви в тясна пролука, пълна с всевъзможни боклуци, изхвърлени от ресторант — кашони, празни тенекии от олио, груби дървени щайги, пълни с гниещи зеленчуци. Заби предницата на джипа в купчина кашони и те се разлетяха във всички посоки. Изгаси мотора и извади ключовете.

Джипът беше много близо до стената и Джоди не можеше да отвори вратата, за да излезе. Грабна куфарчето и чантата й и ги изхвърли навън, през своята врата. После се обърна към Джоди. Тя се опитваше да изпълзи по седалките зад него. Роклята й се бе вдигнала нагоре. Ричър я грабна през кръста, тя прилепи глава до рамото му и той я измъкна навън. Вдигна я нагоре и я пренесе на няколко метра — беше много лека. Остави я и се върна тичешком, за да вземе нещата й. Джоди приглади роклята си надолу. Дишаше тежко, косата й се бе разрошила.

— Как разбра? — попита го тя. — Че не е обикновена катастрофа?

Той й подаде чантата, но задържа тежкото куфарче. Улови я за ръка и я поведе назад, към улицата, задъхан от притока на адреналин.

— Говори, докато ходим — каза той.

Свиха вляво и се насочиха на изток към Лафайет. Сутрешното слънце светеше в очите им, вятърът откъм реката духаше в лицата им. Зад гърба си чуваха ръмженето на колите по Бродуей. Изминаха около петдесет метра — задъхани, все още неспокойни.

— Как разбра? — повтори Джоди.

— Въпрос на статистика, предполагам. Какви са шансовете да претърпиш злополука точно сутринта, в която очакваш да дойдат да те търсят двама главорези? Мисля, че е около милион на едно.

Джоди кимна. Усмихна се леко. Бе вдигнала глава, раменете й бяха изпънати, възстановяваше се бързо. Нямаше и следа от уплаха. Беше дъщеря на баща си, нямаше никакво съмнение.

— Беше страхотен — отбеляза тя. — Реагира толкова бързо…

— Напротив, бях пълен боклук — възрази той. — Тъп колкото си щеш. Допусках грешка след грешка. Бяха сменили физиономиите. Появи се нов човек. И през ум не ми мина, че може да го направят. Опитах се да отгатна как биха постъпили двамата задници, които познаваме, а не си помислих, че могат да изпратят някой по-умен от тях. А този, новият, беше доста умен. Планът му беше добър, почти успя. Успяха да ме изненадат, а и после, когато стана, загубих куп време, за да разговарям с теб за предпазни възглавници.

— Не се укорявай — каза тя.

— Как не. Лион имаше едно основно правило: върши нещата както трябва. Добре че го няма, за да види този гаф. Щеше да се срамува от мен.

Видя, че лицето й помръкна. Осъзна какво е казал.

— Извинявай. Просто все още не искам да приема, че го няма.

Излязоха на Лафайет. Джоди застана на бордюра и се заозърта за такси.

— Е, няма го — отбеляза тя. — Ще свикнем с тази мисъл, предполагам.

Ричър кимна.

— Ядосвам се и за колата ти. Трябваше да предвидя, че ще стане така.

Тя сви рамене.

— На изплащане е. Ще поискам да ми изпратят нова, съвсем същата. Сега вече знам, че издържа на удар. Може би този път ще предпочета червена обаче.

— Трябва да я обявиш за открадната — каза той. — Обади се на ченгетата и кажи, че тази сутрин, когато си тръгвала за работа, не си я намерила в гаража.

— Това е измама — отбеляза тя.

— Това е умно — поправи я той. — Не забравяй, че не мога да си позволя ченгетата да ме разпитват за случилото се. Та аз не нося дори и шофьорската си книжка.

Джоди се замисли. После се усмихна. Както се усмихва една сестра, когато прощава на големия си брат някакво прегрешение, помисли си той.

— Добре — съгласи се Джоди накрая. — Ще се обадя от офиса.

— От кантората!? — възкликна Ричър. — Смяташ да отидеш в проклетата кантора?

— Защо не? — попита тя с изненада.

Той махна неопределено с ръка, назад, към Бродуей.

— След това, което се случи? Джоди, искам да си пред очите ми през цялото време.

— Трябва да отида на работа, Ричър. И… разсъждавай логично. Кантората не е станала по-опасна само заради това, което се случи тук, нали? Това са съвсем различни неща. Преди инцидента нямаше нищо против да отида, какво се е променило сега?

Погледна я. Искаше му се да й каже: всичко се е променило. Защото бе ясно, че в това, което Лион бе започнал със старците от кардиологичната клиника, вече са се замесили професионалисти, макар и не съвсем компетентни. Не съвсем компетентни професионалисти, които без малко да се окажат победители тази сутрин. Искаше му се да й каже също: Обичам те, ти си в опасност и не искам да ходиш никъде, където да не мога да се грижа за теб. Само че не можеше да каже нито едното, нито другото. Беше взел решение да не говори с нея за тези неща — за любовта и опасността. Само сви рамене примирено.

— Трябва да дойдеш с мен.

— Защо? За да ти помагам?

Той кимна.

— Да. За да ми помогнеш със старците. Ще им е по-лесно да разговарят с теб, защото си дъщеря на Лион.

— Искаш да съм с теб, защото съм дъщеря на Лион? — попита тя.

Ричър кимна отново. Джоди видя такси и му махна.

— Грешен отговор, Ричър.

 

 

Опита се да спори с нея, но не стигна доникъде. Бе взела решение и нямаше намерение да го променя. Най-доброто в момента бе да решат непосредствения проблем — тя трябваше да му наеме кола със златната си кредитна карта и шофьорската си книжка. Накараха шофьора на таксито да ги закара до едно бюро на „Херц“ в центъра. Ричър остана да я чака отред, на слънце, а след петнайсет минути тя се появи от пресечката зад волана на съвсем нов таурус, за да го вземе. Ричър се качи до нея. Върнаха се до долната част на Бродуей и минаха покрай сградата й и мястото на засадата на три пресечки оттам. Смачканите коли ги нямаше. Край бордюра все още се виждаха парчета от стъклата, а по асфалта личаха капки машинно масло, но това бе всичко. Продължиха на юг и спряха пред входа на кантората й. Джоди остави двигателя да работи и дръпна седалката докрай назад, за да е готова за следващия шофьор.

— Е, това е — каза тя. — Ще дойдеш да ме вземеш към седем, нали?

— Толкова късно?

— Днес започвам по-късно — отвърна Джоди. — Следователно ще свърша по-късно.

— Не мърдай от сградата. В никакъв случай.

Ричър излезе на тротоара и я проследи с поглед, докато влезе. Пред входа имаше широк тротоар. Тя го прекоси бързо — голите й крака проблясваха и танцуваха под роклята. После спря, обърна се усмихнато и му махна. Промуши се странично през въртящата се врата, понесла тежкото куфарче. Сградата беше висока — може би на шейсет етажа. Вероятно в нея бяха наели офиси десетки, а може би и стотици отделни фирми. Все пак мястото изглеждаше достатъчно сигурно — непосредствено до входната врата имаше голям пулт, зад който седяха няколко души от охраната. Зад тях имаше стъклена преграда, от стена до стена, от пода до тавана, с една-единствена врата, която се отваряше с бутон под плота на охраната. Зад нея бяха асансьорите. Нямаше начин да се влезе, освен ако охраната не реши да те пусне. Ричър кимна машинално. Може би мястото беше достатъчно сигурно. Може би. Това зависеше от усърдието на хората от охраната. Видя я да разговаря с един от тях — бе навела глава, русата й коса бе паднала напред. След това отиде до вратата в преградата, изчака малко, бутна я, тръгна към асансьорите. Натисна бутон, една от вратите се отвори. Джоди влезе заднишком, стиснала куфара с две ръце пред себе си. Асансьорът се затвори.

Ричър изчака около минута на тротоара, после забързано влезе във фоайето и застана пред портиерите, сякаш го правеше всеки божи ден. Спря пред най-възрастния. Обикновено най-възрастните бяха и най-небрежни. Младите все още хранят някакви надежди за повишение.

— Трябва да отида в „Спенсър, Гътман“ — каза Ричър и погледна часовника си.

— Име? — попита възрастният.

— Линкълн — отговори Ричър.

Човекът беше стар и уморен, но направи каквото трябваше — взе бележник от една преграда и се вторачи в него.

— Имате ли определена среща?

— Току-що ми се обадиха по пейджъра — отвърна Ричър. — Предполагам, че е нещо спешно.

— Линкълн, като автомобилите ли?

— Като президента — отговори Ричър.

Възрастният кимна и прокара дебелия си пръст надолу по дълъг списък с имена.

— Няма ви в списъка — каза той след малко. — Не мога да ви пусна, ако ви няма в списъка.

— Работя за Костело — настоя Ричър. — Имат нужда от мен спешно.

— Мога да им се обадя. Кой ви повика?

Ричър сви рамене.

— Мистър Спенсър, предполагам. Обикновено се срещам с него.

Възрастният доби обиден вид и остави бележника на мястото му.

— Мистър Спенсър почина преди десет години. Ако искате да влезете, уредете си среща като всички останали, това е.

Ричър кимна. Мястото беше добре охранявано. Завъртя се на пета и се върна при колата.

 

 

Мерилин Стоун изчака, докато мерцедесът на Честър се скри от погледа й, после се втурна в къщата и се залови за работа. Беше сериозна жена и си даваше сметка, че през очаквания период от шест седмици между обявата и продажбата ще трябва да положи сериозни усилия.

Най-напред се обади на службата за почистване. Къщата беше съвършено чиста, но смяташе да махне някои от мебелите. Знаеше, че по-малкото мебели създават впечатление за простор. Къщата щеше да изглежда дори по-голяма, отколкото беше. Освен това по този начин нямаше да позволи потенциалните купувачи да си създават предварително мнение за това кое би било подходящо и кое не. Например италианският шкаф в коридора беше чудесен, идеален за мястото си, но тя не искаше купувачът да си мисли, че коридорът не би могъл да изглежда и по-различно. По-добре беше да няма нищо и да остави въображението на купувача да запълни празнотата.

И така, след като щеше да маха мебели, беше й нужна и службата за почистване, за да се погрижи за местата под мебелите. По-малкото мебели създаваха впечатление за простор, но биещите на очи празни места навяваха тъга. Обади се в службата, а след това и на транспортната компания и на един склад, защото трябваше да сложи някъде махнатите неща. После се обади на поддръжката за басейна и на градинарите. Искаше да идват всяка сутрин до второ нареждане, за да работят поне по един час всеки ден. Знаеше, че добре оформените градини вършат чудеса.

След това опита да си припомни разни други неща, които бе чела или които бе чула от други хора. Цветя във вазите, разбира се, навсякъде. Обади се в цветарския магазин. Спомни си как някой й бе казал, че чинийки с препарат за почистване на прозорци улавят всички специфични миризми, които съществуват във всяка къща. Спомни си и че ако сложиш шепа кафени зърна в нагорещената фурна, се получава чудно приятен аромат, който впечатлява още в първия момент. Мушна един пакет в чекмеджето с кухненските прибори, за да й е подръка. Прецени, че ако слага по малко във фурната по времето, когато Шерил й се обади, че идва с клиент, очакваният аромат ще е налице точно навреме.