Лий Чайлд
Сигнал за опасност (3)

2

— Аз съм виновен — каза Ричър.

Кристъл поклати глава.

— Не си го убил ти — каза тя.

След това го погледна косо.

— Или?

— Убиха го заради мен — отвърна Ричър. — Има ли някаква разлика?

Барът беше затворил в един часа и сега двамата седяха на два стола до празната сцена. Светлините бяха изгасени и нямаше музика. Не се чуваше никакъв звук освен бръмченето на климатичната инсталация, която работеше на четвърт от капацитета си, за да изсмуче миризмата на застоял цигарен дим и пот и да я изхвърли навън, в неподвижния нощен въздух на Кий Уест.

— Трябваше да му кажа — продължи Ричър. — Просто трябваше да му кажа, че съм Джак Ричър. Той щеше да ми каже каквото имаше да ми каже и да се прибере у дома, а аз просто щях да забравя цялата история, и толкова. Нищо нямаше да ми се случи, а той щеше да е все още жив.

Кристъл беше с бяла тениска. Нищо друго. Беше дълга, но не достатъчно. Ричър не я гледаше.

— Защо изобщо ти пука? — попита го тя.

Типичен за Кий Уест въпрос. Не че беше безчувствена просто не разбираше защо се безпокои заради някакъв си непознат, дошъл от друго място. Той я погледна.

— Чувствам се отговорен.

— Не, чувстваш се виновен — възрази тя.

Ричър кимна.

— Е, не трябва. Не си го убил ти.

— Има ли някаква разлика? — попита той отново.

— Разбира се, че има. Кой беше той?

— Частен детектив. Търсеше ме.

— Защо?

Ричър поклати глава.

— Нямам представа.

— Онези двамата с него ли бяха?

— Не — пак поклати глава той. — Те са го убили.

Кристъл го изгледа учудено.

— Те?

— Предполагам — каза той. — Но не бяха с него, това е сигурно. Бяха по-млади и по-богати от него. Видя ли как бяха облечени? С тези костюми? Нямаха вид на негови подчинени. Както и да е, той ми заприлича на единак. Двамата работеха за някой друг. Може би им бяха наредили да го проследят дотук, да разберат какво става. Вероятно е настъпил някого по пръстите горе, на север. Създал е проблеми. Проследили са го. Притиснали са го и им е казал кого търси. Затова дойдоха да питат и те.

— Убили са го, за да научат името ти?

— Така изглежда.

— Ще кажеш ли на ченгетата?

Още един типичен за града въпрос. Преди да повикат ченгетата за каквото и да било, хората обмисляха много добре.

— Не — поклати глава за трети път той.

— Ще го намерят и ще дойдат да те търсят.

— Не веднага. Няма документи за самоличност, няма и отпечатъци от пръсти. Може да минат седмици, докато разберат кой е.

— А ти какво ще правиш?

— Ще намеря мисис Джейкъб — отвърна Ричър. — Клиентката му. Тя ме търси.

— Познаваш ли я?

— Не, но искам да я открия.

— Защо?

— Трябва да разбера какво става — сви рамене той.

— Защо? — пак попита Кристъл.

Той се надигна и я погледна в огледалото на стената. Изведнъж стана неспокоен. Почувства се повече от готов да се върне към реалността.

— Знаеш защо — отговори. — Този човек беше убит заради нещо, свързано с мен. Просто трябва да се намеся, нали така?

Кристъл сложи дългия си гол крак върху стола, от който той току-що бе станал. Замисли се за желанието му да се намеси — заприлича й на някакво странно хоби. Легитимно, но все пак странно, като народните танци.

— Добре. А как? — попита тя.

— Ще отида в офиса му. Може би има секретарка. Поне ще намеря някакви документи. Телефонни номера, адреси, договори с клиенти. Мисис Джейкъб сигурно е последният. Вероятно ще е най-отгоре на купчината.

— А къде е офисът му?

— Не знам. Някъде в Ню Йорк, ако се съди по говора му. Знам името му, знам, че е бивше ченге. Бивше ченге на име Костело, около шейсет. Няма да е трудно да го намеря.

— Бил е ченге? — попита тя. — Тогава защо?

— Повечето частни детективи са били, нали? Пенсионират се рано, нямат пари, слагат по една табелка, започват самостоятелен бизнес, занимават се предимно с разводи и изчезнали хора. Ами това с банката ми? Знаеше всички подробности. Няма начин да ги научи, ако няма приятел, който все още е на служба.

Кристъл се усмихна, леко заинтригувана. Слезе от стола и застана до него. Приближи се плътно, опря хълбок в бедрото му.

— Откъде знаеш всичките тези неща?

Той се заслуша в шума на климатика.

— Аз също бях нещо като детектив. Във военната полиция цели тринайсет години. Бях доста добър. Не съм само хубавец.

— Не си и хубавец — отговори тя. — Не се заблуждавай. Кога започваш?

Ричър се огледа в полумрака.

— Веднага. Не може да няма ранен полет от Маями.

Кристъл се усмихна. Този път кисело.

— А как ще стигнеш до Маями? — попита го тя. — По това време на нощта?

И той й се усмихна. С увереност.

— Ти ще ме закараш.

— Имам ли време да се облека?

— Само да си обуеш обувките.

Двамата отидоха до гаража, където бе скрито старото порше. Ричър отвори вратата, Кристъл се качи в колата и запали двигателя. Изминаха половин миля до мотела му. Тя караше бавно, изчакваше двигателят да загрее. Големите колела пропадаха в дупките по пътя. Спря поршето пред осветеното с неон фоайе и зачака. Ричър отвори вратата, после внимателно я затвори.

— Хайде да продължаваме — каза той. — Тук няма нищо, което искам да взема.

Тя кимна, осветена от арматурното табло.

— Добре, дръж се.

Включи на първа и подкара през града. Мина бавно по Норт Рузвелт Драйв. Хвърли поглед към арматурното табло и сви вляво по крайбрежната улица. Включи антирадара и настъпи педала до пода. Ускорението притисна Ричър към облегалката, сякаш напускаше Кий Уест с изтребител.

 

 

През целия път на север към Кий Ларго Кристъл поддържаше трицифрена скорост. Ричър се чувстваше добре. Тя беше чудесен шофьор. Движенията й бяха плавни, икономични, превключваше скоростите умело, поддържаше звука на двигателя равен, държеше колата в средата на лентата, използваше центробежните сили на завоите, за да набере скорост за правите участъци. Усмихваше се, а безупречното й лице беше осветено от червеникавите лампи на таблото. Не беше лесно да караш бързо тази кола. Тежкият двигател беше изнесен доста назад спрямо задната ос, готов всеки момент да се залюлее като махало, ако си позволиш и миг невнимание. Кристъл обаче бе внимателна. Миля след миля колата се носеше напред като самолет.

След известно време антирадарът запищя и на около миля пред тях се появиха светлините на Кий Ларго. Кристъл рязко намали скоростта, мина през града, после пак настъпи педала докрай. На север, към тъмния хоризонт. Остър завой вляво по моста към американския бряг и пак на север към град Хоумстед по правото гладко шосе, прокарано през блатата. След това вдясно по магистралата, с голяма скорост, и малко преди пет сутринта стигнаха до летището. Кристъл спря пред входа за заминаващи пътници и зачака, без да гаси двигателя.

— Благодаря за возенето — каза й Ричър.

Тя му се усмихна.

— Беше удоволствие. Повярвай ми.

Той отвори вратата, но остана на мястото си, загледан напред.

— Е, това е — каза й. — Ще се видим пак.

Кристъл поклати глава.

— Не, няма. Хората като теб никога не се връщат. Просто си тръгват, и толкова.

Той седеше в топлата кола. Моторът ръмжеше и боботеше. Гърнето на ауспуха пукаше, докато изстиваше. Тя се наведе към него. Натисна съединителя и включи на първа, така че да има място да се приближи още повече. Прекара ръка зад врата му и го целуна по устните.

— Довиждане, Ричър. Радвам се поне, че научих името ти.

Той също я целуна, силно и продължително.

— А какво е твоето име? — попита я.

— Кристъл — отвърна тя и се засмя.

Той се усмихна, надигна се и излезе от колата. Кристъл протегна ръка и затвори след него. Даде газ и подкара. Ричър я проследи с поглед. Поршето задмина някакъв хотелски автобус и изчезна. Заедно с дима от ауспуха изчезнаха и три месеца от живота му.

 

 

В пет часа сутринта на петдесет мили от Ню Йорк изпълнителният директор лежеше буден в леглото и гледаше току-що боядисания таван. Беше платил за ремонта повече, отколкото служителите му получаваха за година. Всъщност не беше платил. Бе пуснал фактурата през фирмата и тя бе поела разходите. Бяха скрити някъде в секретната таблица като част от седемцифрената сума за поддръжка на сградите. Седемцифрена сума в дебитната страна на счетоводната таблица, която влечеше бизнеса му надолу така, както тежък товар потапя кораб. Както сламката чупи гърба на камила.

Името му беше Честър Стоун. Името на баща му също беше Честър Стоун, на дядо му — също. Дядо му бе основал бизнеса по времето, когато счетоводните таблици се пишеха на ръка в големи книги. Книгите на дядо му бяха тежки откъм кредитната страна. Беше часовникар, осъзнал силата на киното много рано. Бе използвал опита си с часовниковите механизми, за да конструира прожекционен апарат. Бе взел съдружник, който можеше да осигури големи лещи, полирани в Германия. Двамата бяха превзели пазара и бяха спечелили цяло състояние. Съдружникът бе починал млад, без никакви наследници. Киното процъфтяваше от крайбрежие до крайбрежие. Стотици кинозали. Стотици прожекционни апарати. После хиляди. После десетки хиляди. След това звук. След това цветно изображение. Големи, наистина големи числа в кредитната половина на таблицата.

След това беше дошла телевизията. Кината започнаха да изчезват, а тези, които все още се държаха, използваха старото си оборудване, докато не се разпадне. Баща му Честър Стоун Втори бе поел нещата в свои ръце. Бе разнообразил продукцията. Домашните филми. Осеммилиметровите прожекционни апарати за дома. Камери, които се навиват като часовник. Епохата на кодахром. След това новият завод. Тогава големите печалби пулсираха по бавните, широки магнитни ленти на един от първите компютри на Ай Би Ем.

След това филмите се бяха върнали. Баща му бе починал, младият Честър Стоун Трети бе поел управлението, появиха се кинокомплексите с множество прожекционни зали. Четири, шест, дванайсет, шестнайсет прожекционни машини там, където доскоро бе имало само една. След това стерео. Петканално, долби, долби диджитал. Богатство и успех. Брак. Преместване в голямата къща извън града. Колите.

След това бе дошло видеото. Осеммилиметровите домашни филми бяха умрели безвъзвратно. Конкуренцията. Убийствено ниските оферти от редица нови заводи в Германия, Япония, Корея и Тайван, които бяха измъкнали бизнеса от ръцете му. Отчаяното търсене на нещо, каквото и да било, което може да се изработи от прецизни механични елементи. Осъзнаването на злокобната истина, че механичните уреди са отживелица. Бумът на микрочиповете, оперативната памет, компютърните игри. Хората трупаха огромни печалби от продукти, които той не знаеше как да произвежда. Мълчаливите програми на настолния му компютър трупаха огромни дефицити.

Жена му помръдна до него. Отвори очи и обърна глава вляво и вдясно — най-напред, за да провери колко е часът, а после към мъжа си. Видя вперения му в тавана поглед.

— Не спиш ли? — попита го тихо.

Той не отговори. Тя извърна лице. Казваше се Мерилин. Мерилин Стоун. Беше омъжена за него от доста време. Достатъчно, за да знае. Знаеше. Не беше запозната с подробностите, нямаше истински доказателства, нямаше достъп, но въпреки това знаеше всичко. Как би могла да не знае? Имаше очи, имаше мозък. Бе минало много време, откакто за последен път бе видяла продукт на мъжа й гордо изложен в магазин. Отдавна собственик на киносалони не ги беше канил на вечеря, за да отпразнуват голяма нова поръчка. И отдавна Честър не бе спал спокойно през цялата нощ. Така че тя знаеше.

И й беше все едно. И с пари, и без пари, все някак щяха да се оправят — това бе казала и го мислеше. Богатството беше хубаво нещо, но бедността също можеше да е поносима. Не че някога щяха да бъдат истински бедни както някои хора. Можеха да продадат проклетата къща, да ликвидират цялата жалка бъркотия и пак да живеят по-сносно, отколкото изобщо някога си бе представяла. Все още бяха млади. Е, не съвсем, но не бяха и стари. Здрави. Имаха интереси. Имаха себе си. Струваше си да живееш с човек като Честър. Посивял, но все още стегнат, строен, енергичен. Обичаше го. И знаеше, че си струваше да имаш жена като нея. На четирийсет и нещо, но се чувстваше на двайсет и девет. Все още бе стройна, руса, възбуждаща. Авантюристичен дух. Все още си струваше във всякакъв смисъл на думата. Всичко щеше да се нареди. Мерилин Стоун въздъхна дълбоко и се обърна. Притисна се в дюшека. Заспа в пет и половина сутринта, докато мъжът й продължаваше безмълвно да гледа тавана.

 

 

Ричър влезе в терминала за излитане. Въздухът беше застоял. Говореше се предимно на испански. Ричър погледна телевизионния монитор. Както предполагаше, полетът за Ню Йорк беше най-горе в списъка. Първият полет за деня беше на „Делта“ до Ла Гуардия през Атланта след половин час. Вторият беше на „Мексикана“, на юг, а третият беше на „Юнайтед“, също до Ла Гуардия, само че директен, след един час. Ричър тръгна към гишето на „Юнайтед“. Попита за цената на еднопосочен билет, кимна и се отдалечи.

Влезе в тоалетната и застана пред огледалото. Извади пачката пари от джоба си и от най-дребните банкноти, които имаше, събра сумата, която му бяха казали на гишето. След това закопча ризата си догоре и приглади косата си с длан. Върна се на гишето на „Делта“.

Цената на билета беше същата, каквато и при „Юнайтед“. Знаеше, че ще е така. Винаги беше така. Преброи парите в банкноти по един, пет и десет долара. Момичето на гишето ги взе, приглади и подреди по стойности.

— Името ви, сър? — попита то.

— Труман — отговори Ричър. — Като президента.

Момичето го изгледа с недоумение. Вероятно беше родено в чужбина през последните дни на Никсън. Или през първата година на Картър. Беше му все едно. Самият той беше роден в чужбина в началото на мандата на Кенеди. За него Труман също беше далечно минало. Момичето написа името на клавиатурата и отпечата билета. После го сложи в обложка, върху която имаше земно кълбо в червено и синьо, а след това пак го извади.

— Мога да ви дам място веднага.

Ричър кимна. Проблемът с плащането в брой по летищата, особено на Маями Интернешънъл, беше войната срещу наркотиците. Ако бе извадил пред гишето пачката стодоларови банкноти, момичето щеше да натисне таен бутон на пода под масата и да започне да си играе с клавиатурата, докато не дойдат ченгетата. Щяха да видят едър, загорял от слънцето мъж, който размахва пачки пари, и веднага щяха да решат, че е куриер. Работата им беше да следят наркотиците, но също така и парите. Не биха го оставили да ги внесе в банка, нито пък да ги похарчи, без да му създадат проблеми преди това. Предполага се, че при по-големи покупки нормалните граждани използват кредитни карти. Особено когато пътуват. Особено двайсет минути преди полета. Всичко това щеше да доведе до губене на време, разправии и писане — трите неща, които Ричър винаги се стараеше да избягва. Трябваше да изиграе ролята си внимателно. Трябваше да прилича на човек, който не би могъл да се сдобие с кредитна карта, дори и да иска, просто някакъв изпаднал тип, на когото късметът е изневерил. Постигна го със закопчаването на ризата и опипването на дребните банкноти. Изглеждаше смутен, объркан. Така служителите заставаха на негова страна. Самите те бяха зле платени и имаха проблеми с поддържането на кредитните си карти. Когато видеха човек, който е още по-зле от тях, инстинктивната им реакция бе да му съчувстват, а не да го подозират.

— Изход В6, сър. Дадох ви място до прозореца.

— Благодаря — отвърна Ричър.

Отправи се към изхода и след петнайсет минути самолетът вече рулираше по пистата. Беше почти като в поршето на Кристъл, само дето нямаше толкова място за краката и седалката до него беше празна.

 

 

Честър Стоун се отказа в шест часа. Изключи будилника половин час, преди да звънне, и се измъкна от леглото тихо, за да не събуди Мерилин. Взе халата си от закачалката, изниза се от спалнята и слезе в кухнята. Имаше киселини, така че и не помисли за закуска — направи си кафе и отиде да вземе душ в банята на апартамента за гости, за да може спокойно да вдига шум. Искаше Мерилин да спи, искаше тя да не разбере, че той не е в състояние да мигне. Тя се будеше всяка нощ, промърморваше по нещо в просъница, но само толкова — той предполагаше, че не си спомня на сутринта или си мисли, че е сънувала. Беше сигурен, че не знае нищо. Предпочиташе да е така, защото грижите му бяха предостатъчни и без да се безпокои от факта, че жена му се тревожи заради него.

Избръсна се и се замисли как да се облече и как да се държи. Истината бе, че щеше да пълзи пред този тип на колене. Кредитор от последна инстанция. Последната му надежда, последният шанс. Държеше цялото му бъдеще в ръцете си. Как да подходи към такъв човек? Не, не на колене. Играта в бизнеса е друга. Ако приличаш на човек, който има нужда от заем, няма да го получиш. Ще го получиш, ако убедиш кредиторите, че ти е все едно. Че въпросът е без особено значение за теб, че трябва да решиш дали да ги пуснеш на борда, за да им дадеш шанс да получат късче от примамливите печалби, които са съвсем близо, зад следващия ъгъл. Че най-големият ти проблем всъщност е да решиш чия оферта за заем ще обмислиш.

Със сигурност бяла риза и пастелна вратовръзка. А какъв костюм? Италианските бяха може би твърде крещящи. Не и „Армани“. Трябваше да прилича на сериозен човек. Несъмнено достатъчно богат, за да си купи десет костюма от „Армани“, но все пак достатъчно сериозен, за да не го прави. Твърде зает с трудни дела, за да не може да си позволи да пилее времето си по магазините на Медисън Авеню. Реши, че трябва да подчертае потеклото си. Три поколения успешен бизнес можеха да бъдат отразени в облеклото. Така както дядо му бе завел баща му при своя шивач, така и баща му бе завел него самия. Костюмът от „Брукс Брадърс“. Стар, но хубав, дискретно каре, с цепка отзад, малко плътен за юни. Щеше ли този костюм да изиграе ролята на двоен блъф? Все едно казваш: толкова богат и преуспяващ съм, че ми е все едно с какво се обличам. Или щеше да прилича на неудачник?

Свали го от закачалката и го сложи пред себе си. Класически, но много претенциозен. Щеше да прилича на неудачник. Остави го на мястото му. Опита сивия, шит по поръчка в Лондон. Идеален. С него приличаше на човек със стойност. Умен, с добър вкус, достоен за безкрайно доверие. Избра вратовръзка с почти незабележима шарка, чифт солидни черни обувки. Облече се и се завъртя пред огледалото. Едва ли би могъл да изглежда по-добре. С такъв външен вид би могъл да повярва на самия себе си. Допи кафето, избърса устни и се спусна тихо в гаража. Запали мерцедеса и подкара по почти пустия Мерит Паркуей в шест и четирийсет и пет.

 

 

Ричър прекара петдесет минути на земята в Атланта, после отново излетяха — на север, към Ню Йорк. Слънцето се бе издигнало над Атлантика и блестеше ярко и ледено през илюминаторите от дясната страна на самолета. Пиеше кафе. Стюардесата му бе предложила вода, но бе предпочел кафето. Беше гъсто и силно, без захар и сметана. Пиеше го, за да даде енергия на мозъка си. Опитваше се да се досети коя е мисис Джейкъб и защо бе изпратила Костело да го търси.

Зачакаха ред за кацане в небето над Ла Гуардия. Ричър обичаше това — ниски, лениви кръгове над Манхатън в яркото сутрешно слънце. Като в милиони филми, но без звук. Самолетът вибрира, леко наклонен. Небостъргачите се плъзгат отдолу, позлатени от слънцето. „Близнаците“, Емпайър Стейт Билдинг, „Крайслер“, Ситикорп. След това се спуснаха към северния бряг на Куинс, за да кацнат, докато сградите от другата страна на реката се нижеха покрай малките прозорци.

 

 

Срещата му беше определена за девет часа. Това го дразнеше. Не часът. Девет беше съвсем нормално време за по-голямата част от бизнеса. Не това го дразнеше. Дразнеше го фактът, че изобщо му определят среща. От доста време никой не беше определял среща на Честър Стоун. Всъщност той не помнеше това някога да се е случвало. Може би на дядо му, в самото начало. След това винаги бе ставало обратното. И тримата, дядо, баща и син, бяха имали секретарки, които услужливо се опитваха да вмъкнат молителите в претовареното разписание. Много пъти хората бяха чакали с дни, за да се появи пролука, а след това още часове, в приемната. Сега беше друго. И го ядеше отвътре.

Бе дошъл рано, защото се тревожеше. Бе прекарал четирийсет минути в кабинета си, за да обмисли възможностите си още веднъж. Нямаше такива. Както и да гледаше нещата, фактът бе, че не му достигат милион и сто хиляди долара и шест седмици, за да успее. Това го задушаваше. Защото не ставаше дума за зрелищно срутване и пламъци. Не беше пълна катастрофа. Това бе премерена и реалистична реакция спрямо пазара, която почти достигаше целта, но не съвсем. Като топка за голф, която пада на сантиметър от дупката. Много, много близо, но недостатъчно.

В девет сутринта Световният търговски център е шестият по големина град в щата Ню Йорк. По-голям от Олбъни. Само двайсет и четири декара площ, но с дневно население от 130 000 души. Докато стоеше на площада, Честър Стоун имаше чувството, че всички те летят като някаква вихрушка наоколо. По времето на дядо му това място все още беше във водите на река Хъдсън. Честър също бе наблюдавал през прозореца на своя офис как засипват речното корито и сушата напредва сантиметър по сантиметър, как след това там растат небостъргачите. Сега взе асансьора до осемдесет и осмия етаж и излезе в пуст коридор. Таванът беше нисък, мястото бе тясно. От двете страни имаше затворени врати с прозорчета от армирано стъкло. Намери тази, която му трябваше, погледна през стъклото и натисна звънеца. Ключалката щракна и той влезе в нещо като приемна. Приличаше на нормален офис. Изненадващо обикновен. Имаше дъбова преграда, отгоре с плот и с месингови орнаменти — опит за разточителство, и секретар, мъж, на бюрото зад нея. Честър Стоун спря за миг, изправи раменете си и тръгна към него.

— Честър Стоун — каза той твърдо.

Мъжът в приемната беше първата изненада. Беше очаквал жена. Втората изненада бе, че го въведоха веднага. Не го накараха да чака. Смяташе, че ще го държат известно време отвън, седнал на неудобен стол. Самият той би постъпил така. Ако някой отчаян тип бе дошъл при него, за да моли за заем, щеше да го остави да се поти поне двайсет минути. Това бе елементарен психологически трик, нали?

Самият кабинет беше огромен — явно в помещението бяха махани вътрешни стени — и полутъмен. От едната страна имаше цял ред прозорци, но те бяха закрити с вертикални щори, почти изцяло затворени. Видя и голямо бюро с три канапета отпред — двете едно срещу друго, в двата края на бюрото, и третото, срещу него. В пространствата между тях имаше малки масички с лампи, а в средата, върху килимче, бе сложена по-голяма, квадратна маса от метал и стъкло. Всичко това напомняше на всекидневна от витрина на мебелен магазин.

Зад бюрото седеше мъж. Стоун започна да преодолява голямото разстояние до него. Мина между канапетата, заобиколи масата в средата. Застана пред бюрото. Протегна ръка.

— Мистър Хоби? Аз съм Честър Стоун.

Мъжът зад бюрото беше пострадал от изгаряне. Белегът покриваше едната страна на лицето му. Беше люспест, като кожа на влечуго. Стоун извърна поглед ужасен, но продължаваше да вижда белега с периферното си зрение. Напомняше преварен пилешки крак, само че беше неестествено розов. Там, където се сливаше със скалпа, не растеше коса. След това се появяваха отделни кичури, които преминаваха в нормална коса от другата страна на главата. Косата беше сива. Белегът беше неравен и твърд, а здравата кожа беше мека и сбръчкана. Мъжът беше може би на петдесет или петдесет и пет. Седеше близо до бюрото, отпуснал ръце в скута си. Стоун стоеше срещу него с протегната дясна ръка и едва се сдържаше да не извърне глава.

Ужасно неловко положение. Няма нищо по-неприятно от това да протегнеш ръка на някого, а той да пренебрегне жеста. Струва ти се глупаво да стоиш така, но и някак си още по-глупаво да дръпнеш ръката си. И той продължаваше да стои с протегната ръка и да чака. След това мъжът се раздвижи. Оттласна се от бюрото с лявата си ръка и вдигна нагоре дясната. Само че не беше ръка. Беше блестяща метална кука, която започваше дълбоко навътре, под маншета. Не беше изкуствена ръка или някаква хитроумна протеза, а най-обикновена кука с формата на въпросителен знак, от неръждаема стомана, излъскана до блясък. Стоун понечи да я стисне, но се сепна и замръзна на място. Мъжът се усмихна леко, снизходително, с подвижната част на лицето си. Като че ли всичко това не означаваше нищо за него.

— Наричат ме Хоби Куката — каза той.

Седеше с неподвижно лице, протегнал куката напред сякаш за да му даде възможност да я разгледа. Стоун преглътна и се опита да си възвърне самообладанието. Зачуди се дали не би трябвало да подаде лявата си ръка. Познаваше някои хора, които правят така. Чичо му бе прекарал инсулт и през последните десет години от живота си се ръкуваше с лявата ръка.

— Седнете — каза Хоби Куката.

Стоун кимна с благодарност и се отдръпна назад. Седна на края на канапето, доволен, че най-после може да направи нещо. Хоби го погледна и стовари куката си върху бюрото. Металът издрънча.

— Искате да получите заем.

Обгарялата част от лицето му изобщо не помръдна. Беше твърда и груба, като гръб на крокодил. Стоун почувства как стомахът му се изпълва с киселини и погледна надолу, към масичката. След това кимна и прокара длани върху коленете си. Кимна още веднъж и се опита да си спомни подготвения сценарий.

— Налага се да преодолея едно препятствие — отвърна той. — Милион и сто хиляди, за шест седмици.

— Банка?

Стоун се вторачи в пода. Масичката беше стъклена, отдолу имаше шарен килим. Сви рамене мъдро, сякаш този малък жест отразяваше стотиците тънкости на някаква висша бизнес стратегия — разговаряше с човек, когото не би си и помислил да обиди с какъвто и да било намек, че не познава някоя от тези тънкости.

— Предпочитам да не го правя — заяви той. — Естествено, вече имаме кредитно споразумение и за него успях да издействам много добри условия, но само ако сумата е фиксирана, за фиксиран срок и без възобновяем компонент. Разбирате, че не бих желал да загубя всичко това, като поискам допълнителни средства, още повече, че става дума за дребна сума.

Хоби помръдна дясната си ръка и куката изстърга по плота на бюрото.

— Това са глупости, мистър Стоун — каза той тихо.

Стоун не каза нищо. Слушаше куката.

— Служили ли сте? — попита Хоби.

— Моля?

— Били ли сте в армията? Във Виетнам?

Стоун преглътна. Обезобразеното лице, куката.

— Не. Освободиха ме заради колежа. Разбира се, много исках да замина, но когато завърших образованието си, войната беше свършила.

Хоби кимна бавно.

— Аз бях там — каза той. — Едно от нещата, които научих, е колко важно е да събираш информация. Прилагам този урок и в бизнеса си.

Полутъмният офис притихна. Стоун кимна. Обърна глава и се вторачи в ръба на бюрото. Сценарият се променяше.

— Добре — каза той. — Не можете да ме обвините за това, че се опитвам да представя ситуацията по най-добрият начин, нали?

— Попаднали сте в доста голяма каша — отбеляза Хоби. — Истината е, че плащате на банката си максималната лихва и че тя ви отказва всякакви нови кредити. Все пак усилията, които полагате, за да се измъкнете, са добри. Почти сте излезли от дълбокото.

— Почти — съгласи се Стоун. — Нужни са ми шест седмици и милион и сто хиляди долара, това е всичко.

— Аз съм се специализирал — каза Хоби. — Всеки се е специализирал в нещо. Моята област са случаите като вашия. Добри по същество предприятия, които преживяват временни и ограничени затруднения. Банките не могат да помогнат за решаването им, защото те също са се специализирали в други области. Като например да си тъп и лишен от всякакво въображение.

Куката отново простърга по плота.

— Възнаграждението ми не е голямо — продължи той. — Аз не съм кожодер. Няма да говорим за стотици проценти лихва. Бих могъл да покрия нуждите ви с тези милион и сто хиляди според мен срещу шест процента за шестте седмици.

Стоун отново прокара длани по коленете си. Шест процента за шест седмици? Равно на колко за годината? Близо 52%. Вземаш милион и сто хиляди сега, а след шест седмици го връщаш плюс шейсет и шест хиляди долара. По единайсет хиляди седмично. Не съвсем като кожодер. Но не много далеч от това. Поне не бе отказал.

— А срещу каква гаранция? — попита Стоун.

— Ще взема акции — отговори Хоби.

Стоун си наложи да вдигне глава и да го погледне. Предполагаше, че това е нещо като изпит. Преглътна с усилие. След като бе толкова близо до целта, честността бе най-добрата политика.

— Акциите не струват нищо — каза той тихо.

Хоби кимна с ужасяващата си глава, сякаш отговорът му допадна.

— В момента да — каза той. — Скоро обаче ще струват нещо, нали?

— Но едва след като парите ви вече не са изложени на риск — отвърна Стоун. — Параграф 22, нали? Акциите ще имат стойност едва когато ви върна парите. Когато изляза от дълбокото.

— В такъв случай ще получа печалбата си от тях тогава. Нямам предвид временно прехвърляне. Ще получа част от акциите и ще ги задържа.

— Ще ги задържите? — възкликна Стоун. Не беше в състояние да прикрие изненадата си. Петдесет и два процента плюс подарък пакет акции?

— Винаги постъпвам така — каза Хоби. — Сантиментален съм. Харесва ми да имам част от бизнеса, който подпомагам. Повечето хора приемат това предложение с радост.

Стоун преглътна. Извърна лице. Замисли се за възможностите. Сви рамене.

— Разбира се — отвърна. — Нямам нищо против.

Хоби посегна с лявата си ръка, дръпна чекмеджето и извади оттам лист хартия. Хвърли го върху бюрото.

— Подготвих това — каза.

Стоун се надигна от канапето и го взе. Беше договор за заем от милион и сто хиляди, шест седмици, шест процента, и стандартен протокол за прехвърляне на акции. За нещо, което до съвсем скоро струваше много милиони и не бе изключено съвсем скоро цената пак да се покачи до тези нива. Стоун премигна.

— Не мога да го направя по никакъв друг начин — увери го Хоби. — Както вече казах, аз съм се специализирал. Познавам тази част от пазара. Няма да получите по-добри условия никъде. Истината е, че другаде няма да получите каквото и да било.

Хоби беше на три метра от него зад бюрото, но Стоун имаше чувството, че е до него на канапето, че обезобразеното му лице е на сантиметър от неговото и че металната кука разкъсва вътрешностите му. Кимна — едва доловимо, безмълвно движение на главата, после бръкна в джоба на сакото си, за да извади дебелата писалка „Монблан“. Наведе се напред и подписа на двете места. Хоби го изчака и също кимна.

— Предполагам, че искате парите в текущата ви сметка. Така че другите банки да не ги видят.

Стоун кимна замаян.

— Така би било добре — каза той.

Хоби си записа нещо.

— Ще бъдат там след час.

— Благодаря — каза Стоун. Струваше му се уместно.

— Значи сега аз съм изложеният на риск — добави Хоби. — Шест седмици без реална гаранция за връщане. Чувството не е никак приятно.

— Няма да има проблем — отвърна Стоун и сведе поглед.

Хоби кимна.

— Сигурен съм в това — каза той, наведе се напред и натисна копчето на интеркома пред себе си. Стоун чу леко жужене в предното помещение. — Досието на Стоун, моля — каза Хоби пред апарата.

За миг настъпи тишина, след това вратата се отвори. Мъжът от приемната влезе и отиде до бюрото. Носеше тънка зелена папка. Наклони се и я остави пред Хоби. Върна се и затвори вратата тихо. Хоби вдигна куката и избута с нея папката напред.

— Хвърлете един поглед.

Стоун се наведе и взе папката. Отвори я. В нея имаше снимки. Няколко големи, шестнайсет на двайсет, черно-бели, гланцирани. На първата се виждаше къщата му — явно бе снимана от кола, спряла в началото на алеята. На втората беше жена му. Мерилин. Снимана с дългофокусен обектив, докато се разхожда из градината. На третата също се виждаше Мерилин, как излиза от козметичния салон в града. Зърнесто, дългофокусно изображение. Снимано тайно. На следващата снимка беше номерът на беемвето й.

Петата снимка бе също на Мерилин. Направена през нощта, през прозореца на спалнята им. Беше по хавлия. Косата й бе разпусната и изглеждаше влажна. Стоун се втренчи. За да направи тази снимка, фотографът трябваше да застане в задния им двор. Очите му се замъглиха, тишината забуча в ушите му. След това събра снимките и затвори папката. Върна я на бюрото бавно. Хоби се наклони напред и притисна зелената корица с върха на куката. Придърпа папката към себе си. Шумът отекна в тишината.

— Това е моята гаранция, мистър Стоун — каза той. — Както обаче сам казахте, сигурен съм, че няма да има никакви проблеми.

Честър Стоун не каза нищо. Просто стана и измина разстоянието покрай мебелите до вратата. През приемната, коридора, до асансьора. Осемдесет и осем етажа надолу и след това навън, където яркото сутрешно слънце го цапардоса по физиономията като юмрук.