Лий Чайлд
Сигнал за опасност (17)

16

Ричър се върна бавно до сградата на Джоди, спусна колата в подземния гараж, паркира на мястото й и изгаси двигателя. Не се качи горе в апартамента. Върна се по рампата и излезе на улицата, после тръгна на север, по слънчевата улица към еспресо бара на следващата пряка. Накара бармана да направи четири дози в пластмасова чаша и седна на масата, на която бе седяла Джоди, докато той бе проверявал апартамента вечерта след завръщането си от Брайтън. Бе дошъл от Бродуей и я бе заварил на това място да гледа фалшивата снимка на Ратър. Седна на стола, на който бе седяла тя, духна пяната на еспресото, вдъхна аромата му и отпи.

Какво да каже на старците? Единствената човешка постъпка, която му идваше наум, беше да отиде при тях и да не им каже абсолютно нищо. Просто да им обясни, че е ударил на камък. Да ги остави в пълно неведение. Това би било милостива постъпка. Да отиде при тях, да се опита да ги утеши, после да опише дългото и безплодно ровене в миналото, в една история, която не води доникъде. След това да ги помоли да се примирят с факта, че синът им отдавна е умрял, и също така да ги помоли да разберат, че никой никога няма да е в състояние да им разкаже как и кога е станало това. После да изчезне и да ги остави да изживеят остатъка от дните си с достойнството, което могат да намерят във факта, че са двама от десетките милиони родители, дали децата си на нощта и мъглите, върлували през това злокобно столетие.

Продължи да пие кафето, стиснал лявата си ръка в юмрук на масата пред себе си. Щеше да ги излъже, но от състрадание. Нямаше голям опит със състраданието. Това беше добродетел, която винаги бе минавала някак успоредно на живота му. Никога не бе смятана за нещо важно. Никога не му се бе падало задължението да съобщи лошата новина на нечии близки. Някои от познатите му бяха правили това. След Персийския залив бяха организирани специални звена за това — старши офицер от съответната част заедно с военен полицай обикалят домовете на сполетените от бедата семейства, за да съобщят новината, която самата им поява вече е обявила. Предполагаше, че при такова задължение състраданието е нещо много съществено, но неговата собствена кариера бе далеч от подобни неща — там всичко беше ясно и просто: или е станало, или не е станало, или е добро, или е лошо, или е законно, или е незаконно. Сега, две години след като бе напуснал, състраданието изведнъж се бе превърнало във фактор в живота му. И заради него щеше да излъже.

Всъщност щеше да открие Виктор Хоби. Отпусна лявата си ръка и докосна през ризата опърления белег на гърдите си. Имаше да урежда сметки. Вдигна чашата, докато не усети утайката, после хвърли чашата в едно кошче и излезе вън, на тротоара. Слънцето напичаше Бродуей почти отвесно. Почувства го на лицето си и тръгна към него по улицата, към апартамента на Джоди. Беше уморен. В самолета бе спал само четири часа. Четири часа за повече от денонощие. Спомни си как бе дръпнал облегалката на огромната седалка назад и как бе задрямал. И тогава мислеше за Хоби, както и сега. Виктор Хоби бе убил Костело, за да не бъде открит. В паметта му се появи Кристъл, стриптийзьорката от бара в Кий Уест. Не би трябвало да мисли за нея. Само че й бе казал нещо в полутъмния бар. Беше само по памучна фланелка, без нищо отдолу. След това Джоди му бе казала нещо в кабинета на бащината си къща. Неговата къща. Каза му същото, което той бе казал на Кристъл. Той й каза: Сигурно е настъпил някого по мазола там, на север, създал е проблем на някого. Джоди бе казала: Сигурно е опитал да намери пряк път и е повдигнал камък, който не е трябвало да пипа.

Закова се на едно място на улицата и сърцето му се разтуптя като бясно. Лион. Костело. Лион и Костело заедно, разговарят. Костело бе отишъл в Гарисън и бе разговарял с Лион малко преди смъртта му. Лион му бе разяснил проблема. Намери човек на име Джак Ричър, защото искам той да намери друг човек на име Виктор Хоби. Вероятно му бе казал нещо такова. Костело, спокоен и делови, вероятно го бе слушал добре. Беше се върнал в града и се бе заел за работа. Бе разсъждавал как да постъпи и бе открил кратък път — бе тръгнал да търси човека на име Хоби, преди да намери Ричър.

Последната пресечка до гаража на Джоди измина тичешком. После стигна до Гринич Авеню на близо три мили за единайсет минути, като караше зад такситата, пътуващи на запад. Остави линкълна край тротоара пред сградата и изтича нагоре по каменните стъпала към фоайето. Озърна се и натисна три бутона едновременно.

— Куриерска служба — извика той и когато му отвориха, хукна нагоре към пети апартамент. Махагоновата врата на Костело беше затворена, както я бе оставил преди четири дни. Огледа се наоколо и натисна дръжката. Вратата беше отключена, както и преди. Пастелната приемна беше непокътната. Безличният град. Животът си течеше все така трескаво, все така безразлично, все така бездушно. Въздухът вътре беше застоял. От парфюма на секретарката бе останала само следа. Компютърът все още беше включен, по екрана все още се носеха воднистите фигурки. Търпеливо чакаше завръщането й.

Отиде до бюрото и бутна мишката с пръст. Появи се информацията за „Спенсър, Гътмън, Рикман и Талбът“. Беше последната, която бе видял, преди да им се обади — по времето, когато все още не познаваше никаква мисис Джейкъб. Скри го и се върна към главния списък без особени надежди. Помнеше, че в него почти нямаше имена, а само съкращения и инициали на фирми.

Прегледа всичко, но не откри Хоби. Отиде в кабинета на Костело. На бюрото нямаше нищо. Отиде зад него и видя металното кошче за боклук отдолу, в пространството за краката. В кошчето имаше смачкани хартии. Клекна и ги изсипа на пода. Видя разкъсани пощенски пликове и захвърлени формуляри. Мазна опаковка от сандвич. Няколко листа с редове, откъснати от бележник със метална спирала. Приглади ги върху килима с ръка — не забеляза нищо особено, но беше ясно, че са работни бележки, от тези, които човек нахвърля, за да организира мислите си. Само че всички те бяха отскоро. Явно Костело бе изпразвал кошчето си за боклук редовно. Нямаше нищо по-старо от два дни преди заминаването му за Кий Уест. Всичко, свързано с Хоби, бе минало оттук поне дванайсет или тринайсет дни преди това, веднага след разговора му с Лион в самото начало на разследването.

Ричър отвори чекмеджетата на бюрото едно след друго и видя бележника със спирала в най-горното вляво. Беше най-обикновен, като тези, които се продават във супермаркетите, и половината му страници липсваха. Седна на стария кожен стол и започна да го прелиства. Няколко листа под първия видя Лион Гарбър. Името изскочи пред очите му сред плетеница от бележки, написани с молив. После видя мисис Джейкъб, С. Г. Р. и Т. Видя Виктор Хоби. Името беше подчертано два пъти, някак небрежно, както прави човек, когато разсъждава усилено. Беше оградено с две застъпващи се елипси, като яйца. До него Костело беше написал ККТ?? Вдясно имаше стрелка, която сочеше към 9:00 часа сутринта, също оградено с кръг. Ричър се втренчи в листа. Костело бе записал среща с Виктор Хоби на място, наречено ККТ, в девет часа сутринта. Вероятно девет сутринта в деня, когато бе убит.

Дръпна стола назад и заобиколи бюрото, после бързо се върна пред компютъра и прегледа списъка. Намери го на буквата „К“. Придвижи стрелката на мишката и щракна отгоре. На екрана се появи запис за Кейман Корпорит Тръст с адрес в Световния търговски център, с телефон и факс. Бяха отбелязани и няколко запитвания от юридически фирми. Собственик беше мистър Виктор Хоби. Ричър се втренчи в екрана и в този момент телефонът започна да звъни.

Откъсна очи от екрана и се обърна към апарата върху бюрото. Не звънеше той. Звънеше нещо в джоба му. Спомни си за мобилния телефон на Джоди, извади го и натисна бутона.

— Ало?

— Имам новини за теб — каза Наш Нюмън.

— Какви новини? — попита Ричър.

— Какви новини ли? Според теб какви, дявол да го вземе?

— Не знам. Кажи ми.

Нюмън му каза. Ричър мълчеше. Чуваше само мекото съскане в слушалката, породено от шестте хиляди мили разстояние и шумът от вентилатора на компютъра. Ричър свали телефончето и го погледна, после се взря в екрана.

— Какво става там? Чуваш ли ме? — попита Нюмън.

Ричър чу, че Нюмън се опитва да му каже нещо, и долепи телефона до ухото си.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Сигурен съм — отговори Нюмън. — Сто процента. Доказателствата са безспорни. Няма никакъв шанс да греша, дори и едно на милион. Това е положението.

— Сигурен ли си? — попита Ричър още веднъж.

— Абсолютно сигурен. Категорично, безспорно, окончателно.

Ричър отново замълча. Огледа празния офис — там, където падаше слънчева светлина, стените бяха светлосини, където не падаше, бяха светлосиви.

— Изглежда, не си много радостен — отбеляза Нюмън.

— Не мога да повярвам — отвърна Ричър. — Наистина ли си сигурен?

Нюмън повтори още веднъж. Ричър не беше в състояние да реагира. Само гледаше пред себе си.

— Кажи ми го пак. Още веднъж, Наш.

Нюмън го каза за четвърти път.

— Няма никакво съмнение — добави накрая. — Грешил ли съм някога с тези неща?

— По дяволите! — изруга Ричър. — По дяволите! Разбираш ли какво означава това? Трябва да затварям, Наш. Трябва да се върна в Сейнт Луис веднага. Нужен ми е архивът.

— Нали? На твое място и аз бих отишъл най-напред там. При това без никакво бавене.

— Благодаря ти, Наш — каза Ричър, прекъсна линията и мушна апарата в джоба си. После стана и излезе от офиса на Костело. Остави махагоновата врата широко отворена.

 

 

Тони влезе в банята с английския костюм, сложен на телена закачалка и мушнат в найлонов плик от химическо чистене. Ризата, колосана и сгъната в книжна опаковка, беше под мишницата му. Хвърли бегъл поглед на Мерилин, закачи костюма на рейката на завесата и хвърли ризата в скута на Честър. След това бръкна в джоба си и извади вратовръзката — хвана я за единия край и я измъкна постепенно цялата, като фокусник, който вади скрити копринени шалчета. Хвърли я до ризата.

— Време е за представлението — каза той. — Бъдете готови след десет минути.

След това излезе и затвори вратата. Честър продължаваше да седи на пода. Ризата беше в скута му, а вратовръзката бе просната върху коленете му, където бе паднала. Мерилин се наведе, взе ризата, мушна пръст под края на хартията и я разкъса, после я смачка на топка и я хвърли в кошчето. Разгъна ризата и разкопча горните две копчета.

— Почти свърши — каза тя напевно.

Честър я погледна учудено и стана, след това взе ризата от ръцете й и я облече през главата си, като пуловер. Мерилин застана пред него, изправи яката и му завърза вратовръзката.

— Благодаря — каза Честър.

Мерилин му помогна да облече костюма, после застана пред него и оправи реверите му.

— Косата ти — каза тя.

Честър отиде пред огледалото и се видя такъв, какъвто беше в предишния си живот. Приглади косата си с длан и в този момент вратата се отвори и влезе Тони. Държеше писалката „Монблан“.

— Днес ще ти позволим да я ползваш, за да подпишеш прехвърлянето на акциите.

Честър кимна, взе писалката и я мушна в джоба си.

— И това — добави Тони. — Важно е да се представим както трябва пред всичките тези адвокати, нали? — Подаде му платинения ролекс.

Честър го взе и го закопча на китката си. Тони излезе и затвори вратата. Мерилин застана пред огледалото и опита да оправи косата си с ръце. Прибра я зад ушите си и присви устни, сякаш си слагаше червило, каквото нямаше. Направи го инстинктивно. Пристъпи към средата на банята и приглади роклята по бедрата си.

— Готов ли си? — попита тя.

Честър сви рамене.

— За какво? Ти готова ли си?

— Аз съм готова — отговори Мерилин.

 

 

Шофьорът на „Спенсър, Гътман, Рикър и Талбът“ беше съпруг на една от секретарките с най-дълъг стаж във фирмата. Преди това беше чиновник някъде, но не беше успял да оцелее след сливането на фирмата си с по-алчен конкурент. Останал без работа на петдесет и девет, без никаква сериозна квалификация и перспективи, той бе вложил парите от еднократната помощ при уволнението в един линкълн на старо, а жена му бе написала предложение, според което излизаше, че за фирмата ще е по-евтино, ако го назначи като шофьор на цял работен ден, вместо да плаща за таксита и автомобили под наем. Съдружниците се бяха престорили, че не забелязват грешките в изчисленията й, и го бяха назначили колкото за собствено удобство, толкова и за да направят добро. И така, когато Джоди слезе с асансьора в гаража, шофьорът я чакаше в колата, а двигателят работеше. Тя се наведе към предното стъкло и той го отвори.

— Нали знаеш къде отиваме?

Той кимна и потупа с длан бележника до него, на предната седалка.

— Готов съм — отговори.

Тя се качи отзад. По природа беше демократична натура и би предпочела да се вози на предната седалка до него, но той настояваше пътниците да сядат отзад. Така му се струваше по-официално. Беше чувствителен възрастен човек и бе доловил, че в назначаването му има доза благотворителност. Смяташе, че ако се държи на положение, ще го възприемат по-добре. Винаги беше с тъмен костюм и шофьорска фуражка, която бе купил някъде из Бруклин.

Когато се увери, че Джоди се е настанила, той включи на скорост и подкара колата нагоре по рампата към улицата. Изходът беше отзад, така че най-напред излезе на Бродуей и след няколко ловки маневри успя се престрои, за да свие по Тринити Стрийт. После сви още веднъж и приближи Световния търговски център от юг. Покрай църквата „Тринити“ имаше задръстване, защото две от платната за движение бяха запушени от полицейски паяк, спрял до обикновена полицейска кола. Около нея се въртяха ченгета и надничаха през прозорците, сякаш нещо им убягваше. Мина покрай паяка и ускори, а след малко спря пред входа на небостъргача и се загледа напред, сякаш виждаше високата сграда. Не изгаси двигателя.

— Ще ви чакам тук — каза той.

Джоди слезе от колата и спря за миг на тротоара. Площадът беше широк и пълен с хора — беше два без две минути и служителите от околните офиси се прибираха от обяд. Трябваше да се появи на обществено място, без Ричър да я наблюдава за първи път, откакто бе започнала тази лудост. Тя се озърна и се присъедини към група забързани хора, които се бяха насочили към входа на южния небостъргач.

В папката беше записано, че офисът е на осемдесет и осмия етаж. Нареди се на опашката за експресния асансьор зад някакъв немного висок мъж в черен костюм, който не му беше по мярка. Носеше евтино куфарче, покрито с кафява пластмаса, щампована така, че да прилича на крокодилска кожа. Джоди влезе в асансьора след него. Кабината беше пълна и хората казваха за кой етаж са на жената, която беше най-близо до бутоните. Мъжът с лошия костюм каза „осемдесет и осем“ и Джоди си замълча.

Кабината спираше на повечето етажи от зоната си и хората постепенно намаляха. Изкачваха се бавно. Кабината спря на осемдесет и осмия етаж точно в два. Джоди излезе. Мъжът с лошия костюм слезе след нея. Попаднаха в пуст коридор. Еднакви затворени врати, водещи към офиси. Джоди тръгна в едната посока, мъжът тръгна в другата. И двамата гледаха табелките до вратите, за да открият тази, която им бе нужна. Срещнаха се отново пред една табела, на която пишеше „Кейман Корпорит Тръст“. В горния край на вратата имаше малко прозорче от армирано стъкло. Джоди надникна през него, а мъжът протегна ръка покрай нея и отвори вратата.

— Може би идваме за една и съща среща? — подхвърли Джоди с изненада.

Влязоха в приемна с дървена ламперия. Миришеше на офис — топли химикали от копирни машини, кафе. Мъжът се обърна и кимна.

— Предполагам, че е така.

Без да спира, тя му протегна ръка и се представи:

— Аз съм Джоди Джейкъб от „Спенсър, Гътман“. За кредитора.

Онзи продължи да крачи гърбом, прехвърли куфарчето в лявата си ръка и се ръкува.

— Аз съм Дейвид Форстър — каза той. — „Форстър и Ейбълстайн“.

Вече бяха пред преградата. Джоди вдигна глава и го изгледа.

— Не, не сте — отвърна тя спокойно. — Познавам Дейвид много добре.

Мъжът изведнъж застана нащрек. Приемната притихна. Джоди се обърна на другата страна и видя онзи, когото за последен път беше видяла да виси на вратата на бравадата й, когато Ричър се опитваше да измъкне колата от катастрофата на Бродуей.

Седеше зад преградата абсолютно спокойно и я гледаше право в очите.

Лявата му ръка помръдна и натисна някакъв бутон. В тишината чу някакво щракване откъм входната врата. След това помръдна дясната му ръка. Плъзна се надолу празна и след миг се появи отново, стиснала пистолет. Сивкав метал, дълга, дебела цев, метална ръкохватка. Мъжът с лошия костюм пусна пластмасовото си куфарче и вдигна ръце във въздуха. Джоди се втренчи в оръжието и си помисли: Но това е ловджийска пушка.

Този, който я държеше, отново помръдна с лявата си ръка и натисна друг бутон. Вратата към вътрешния кабинет се отвори. На прага се появи онзи, който бе блъснал джипа в колата й. В ръката си държеше пистолет. Джоди бе виждала такива по филмите. Беше автоматичен. На екрана тези гърмяха силно и отпращаха улучения на два-три метра назад. Шофьорът на черния джип го държеше, без да трепне, насочен някъде между нея и мъжа с лошия костюм, сякаш беше готов всеки момент да стреля в едната или другата посока.

Онзи, който държеше пушката, излезе иззад преградата, мина покрай Джоди, застана зад другия и заби цевта в бъбреците му Чу се твърд звук, удар на метал в метал, приглушен от плат. Мъжът с пушката бръкна под сакото и извади голям хромиран револвер. Вдигна го нагоре като веществено доказателство.

— Необикновен аксесоар за един адвокат, нали? — подхвърли мъжът край вратата.

— Той не е адвокат — обади се другият. — Жената каза, че познава Дейвид Форстър много добре и този тук не е той.

Онзи край вратата кимна.

— Казвам се Тони — представи се той. — Моля влезте вътре. И двамата.

Отстъпи встрани и насочи пистолета към Джоди, а другият блъсна мъжа, който твърдеше, че е Форстър, през отворената врата. После махна леко с пистолета и Джоди почувства, че върви към него. Когато се изравни с него, той вдигна ръка и я бутна вътре с широко отворена длан. Тя се спъна, но успя да запази равновесие. Вътре видя просторен квадратен кабинет. През щорите на прозорците проникваше слаба светлина. Пред масивното бюро бяха подредени три еднакви канапета, върху малките масички бяха поставени лампи. На лявото канапе седяха двама души. Мъж и жена. Мъжът беше с безупречен костюм и вратовръзка. Жената беше с изпомачкана копринена рокля като за излизане. Мъжът гледаше безизразно. Жената гледаше ужасено.

Зад бюрото имаше още един мъж, седнал на кожен стол. Беше на около петдесет и пет години. Джоди се втренчи в него. Лицето му беше разделено приблизително на две сякаш от произволна неравна линия, като географска карта. От дясната страна имаше нормална, прорязана от бръчки кожа и изтъняваща сива коса. Лявата беше покрита с обгоряла тъкан, розова, груба и лъщяща като недовършен пластмасов модел на глава на чудовище. Белегът се простираше също и над окото — клепачът приличаше на топка розова пихтия.

Беше в елегантен костюм, имаше широки рамене. Лявата му ръка бе отпусната върху плота на бюрото — белеещ се като сняг в полумрака маншет, добре поддържана ръка, пръсти, потропващи в недоловим ритъм. Дясната му ръка също беше върху бюрото, но ръкавът на сакото и белият маншет в долния край бяха плоски, празни. Вътре нямаше ръка. От ръкава излизаше обикновена стоманена кука. Беше елегантно заоблена и излъскана, като миниатюрен вариант на скулптура от обществен парк.

— Хоби — каза тя.

Той кимна бавно, само веднъж, и вдигна куката за поздрав.

— Приятно ми е, мисис Джейкъб. Съжалявам, че не се запознахме по-рано. — Усмихна се и добави: — Съжалявам и че запознанството ни ще е толкова кратко.

След това кимна на този, когото наричаха Тони, и Тони застана до мъжа, който искаше да мине за Форстър. Чакаше.

— Къде е приятелят ти Джак Ричър? — продължи Хоби.

Джоди поклати глава.

— Не знам.

Хоби я изгледа продължително.

— Добре. Ще поговорим за него по-късно. Сега седни.

Вдигна куката и посочи канапето срещу мъжа и жената.

Джоди се подчини и седна. Беше като замаяна.

— Това са мистър и мисис Стоун — продължи Хоби. — Честър и Мерилин. Честър управляваше корпорацията „Честър Оптикал“. Дължи ми повече от седемнайсет милиона долара. Ще изплати дълга си в акции.

Джоди погледна мъжа и жената. В очите и на двамата се четеше страх, сякаш нещо се бе объркало жестоко.

— Сложете ръцете си на масата — каза Хоби след това. — И тримата. Наведете се напред и разперете пръсти. Искам да видя шест морски звезди.

Джоди се наклони напред и опря длани на ниската маса. Мъжът и жената отсреща направиха същото почти машинално.

— Наведете се още повече — извика Хоби.

Тримата плъзнаха длани напред, към средата на масата. Така тежестта им легна върху ръцете и нямаше начин да се движат. Хоби стана и се приближи до мъжа с лошия костюм.

— Ясно е, че не си Дейвид Форстър. — Онзи не отговори. — Трябва да знаеш, че щях да се досетя. Веднага. С този костюм? Шегуваш ли се? Е, кой си ти в такъв случай?

Мъжът мълчеше. Джоди го наблюдаваше, леко извърнала лице встрани. Тони вдигна пистолета и го насочи към главата му. Държеше с го с две ръце и дръпна нещо, което изщрака заплашително. Показалецът му обви спусъка и се присви. Джоди видя как ставата му побеля.

— Къри — каза онзи веднага. — Казвам се Уилям Къри и съм частен детектив. Работя за Форстър.

Хоби кимна.

— Добре, Къри.

След това заобиколи бюрото, отиде зад отсрещното канапе и застана точно зад жената.

— Ти ме подведе, Мерилин — каза той.

Опря се с лявата ръка на облегалката на канапето, наклони се леко напред и мушна върха на куката под яката на роклята й. После започна да дърпа леко назад. Дланите й се плъзнаха по масата и по стъклото останаха запотени петна. Гърбът на Мерилин се опря в облегалката. Хоби извади куката от яката, сложи я под брадичката й и леко я повдигна — като фризьор, който намества главата на клиентката си, преди да започне работа. След това прокара върха през косата й бавно, отпред назад, после още веднъж и още веднъж. Косата й беше гъста и куката минаваше трудно. Очите й бяха затворени от ужас.

— Ти ме измами — каза Хоби. — Не обичам да ме мамят. Най-вече хора като теб. Аз те защитих, Мерилин. Можех да те продам заедно с колите. Може би още не е късно. Имах други планове за теб, но сега, струва ми се, мисис Джейкъб ще заеме твоето място в намеренията ми. Никой не ми беше казал колко е красива.

Куката престана да се движи и по челото на Мерилин потече тънка струйка кръв. Погледът на Хоби се премести към Джоди. Здравото му око я гледаше втренчено, без да трепне.

— Да — каза той. — Мисля, че ти си прощалният ми подарък на тръгване от Ню Йорк.

Избута главата на Мерилин напред с куката и тя отново се опря с ръце на масата. След това се обърна рязко.

— Въоръжен ли си, Къри?

Къри сви рамене.

— Бях. Взехте пистолета ми.

Мъжът с пушката вдигна нагоре блестящия револвер. Хоби кимна.

— Тони?

Тони пристъпи напред и плъзна ръце под мишниците, около колана и надолу по бедрата на Къри. След това продължи още по-надолу. Къри се извъртя светкавично и се опита да избие пушката от ръцете на другия, но той бе стъпил здраво на пода и светкавично заби цевта в корема на Къри. Къри се преви, останал без дъх, и получи втори удар — този път с приклада отстрани на главата. Свлече се на земята и Тони го преобърна с крак.

— Задник — просъска той презрително.

Другият леко се наведе и заби цевта на пушката в корема на Къри, достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. Тони се наведе, опипа крачолите на панталоните му и извади два еднакви револвера. Закачи ги на показалеца си, вдигна ги високо и ги разклати. Металът издрънча. Бяха малки, от неръждаема стомана, като блестящи играчки. Имаха къси цеви.

— Стани, Къри — каза Хоби.

Детективът се обърна и се надигна на колене и длани. Беше замаян от удара по главата. Улови се за облегалката на канапето за опора и се изправи. Хоби направи крачка към него и се обърна към Джоди, Честър и Мерилин, сякаш бяха публика. Отвори дланта на лявата си ръка и започна да я удря с куката — все едно ръкопляскаше. Ударите ставаха все по-силни.

— Един прост въпрос от механиката — заговори той. — Ударът по края на куката се предава през метала на това, което е останало от ръката ми, и се поема от него. Разбира се, кожената основа е направена от специалист, така че болката се разсейва и е минимална. Но не сме в състояние да победим законите на физиката, нали? В такъв случай въпросът е кой първи чувства болката, той или аз.

Завъртя се на пета и цапардоса Къри с облата част на куката в лицето, точно отпред, с цялата сила на рамото си. Къри се олюля и изпъшка.

— Попитах те дали си въоръжен — продължи Хоби. — Трябваше да ми кажеш истината. Трябваше да кажеш „да, мистър Хоби, нося по един револвер на двата си глезена“. Ти обаче не го направи. Опита се да ме измамиш, а, както обясних на Мерилин, не обичам да ме мамят.

Следващият удар попадна в тялото му — беше внезапен и много силен.

— Престанете! — изпищя Джоди, оттласна се от масата с ръце и се изправи. — Защо правите това? Какво, по дяволите, е станало с вас?

Къри се бе свил на две и стенеше. Хоби се обърна към нея.

— Какво е станало с мен ли? — попита той.

— Били сте свестен човек. Знаем всичко за вас.

Хоби поклати замислено глава.

— Не, не знаете.

В този момент се позвъни на външната врата към коридора. Тони погледна към Хоби, прибра пистолета в джоба си, после свали двата револвера на Къри от пръста си и мушна единия в ръката на Хоби. Другия пусна в джоба на сакото му. Жестът бе странно интимен, приятелски. После излезе от кабинета. Набитият с пушката направи няколко крачки назад и намери място, от което да държи под око всички присъстващи. Хоби отиде в другия край на помещението, за да ги вземе на прицел от друга посока.

— Пазете пълна тишина — прошепна той.

Чуха вратата към коридора да се отваря и след кратък приглушен разговор да се затваря отново. Секунда след това Тони влезе в полутъмното помещение усмихнат. Подмишница държеше голям пакет.

— Куриер от банката на Стоун — каза той. — Това тук са сертификати за триста акции.

Вдигна пакета и го показа.

— Отвори го — кимна Хоби.

Тони намери пластмасовата нишка, дръпна я и скъса плика. Джоди видя богато гравирани сертификати. Тони ги разлисти с палец и кимна. Хоби седна зад бюрото си и остави пистолета на плота пред себе си.

— Седни, Къри — каза той. — До колежката от юридическия бранш.

Къри се отпусна тежко на канапето до Джоди, протегна ръце напред и се подпря на масата като останалите. Хоби описа кръг с куката.

— Огледай се, Честър — каза той. — Мистър Къри, мисис Джейкъб и любимата ти жена Мерилин. Сигурен съм, че са добри хора. Всички те. Три съдби, изпълнени със собствените си грижи и удоволствия. Три съдби, Честър, които сега са изцяло в твои ръце.

Стоун надигна глава и огледа присъстващите. После впи поглед в Хоби.

— Ще отидеш да вземеш останалите акции. Тони ще те придружи. Отивате и се връщате веднага, без никакви номера, и тези хора ще живеят. Ако не стане така, както искам, ще умрат, разбираш ли ме?

Стоун кимна едва забележимо.

— Избери си едно число — каза му Хоби.

— Едно — отвърна Стоун.

— А сега още две.

— Две и три.

— Добре, три ще бъде за Мерилин — обясни Хоби, — в случай, че решиш да се правиш на герой.

— Ще донеса акциите — каза Стоун.

Хоби кимна.

— Убеден съм, че ще го направиш. Преди това обаче искам да подпишеш прехвърлянето.

Отвори едно чекмедже, остави вътре малкия лъскав револвер и извади някакъв документ. Кимна на Стоун и той се изправи на крака със залитане. След това пристъпи напред и сложи подписа си в долния край на листа с писалката „Монблан“.

— Мисис Джейкъб ще се подпише като свидетел — каза Хоби след това. — Тя е член на адвокатската колегия на Ню Йорк в края на краищата.

Джоди не реагира доста дълго. Погледна мъжа с пушката, после Тони, най-накрая Хоби. Стана, отиде до бюрото, обърна документа към себе си и взе писалката от Стоун. Подписа се и сложи датата на линията до подписа.

— Благодаря — кимна Хоби. — Сега седни на мястото си и никакви глупости.

Джоди се върна на канапето и пак се подпря на масата отпред. Раменете започваха да я болят. Тони улови Стоун за рамото и го поведе към вратата.

— Пет минути дотам и пет обратно — извика Хоби. — Не се прави на герой, Честър.

Тони го избута през вратата и затвори леко. После чуха затварянето на другата врата и бученето на асансьора. Отново стана тихо. Джоди вече изпитваше болка. От неудобната поза кожата на пръстите й се отделяше от ноктите, раменете й се схващаха. Вратът също я болеше. Виждаше, че и останалите страдат. От време на време някой изпъшкваше, чуваха се тихи стенания.

Хоби кимна на типа с пушката и двамата размениха местата си — Хоби се заразхожда нервно из кабинета, а онзи седна зад бюрото и започна лениво да се върти на стола вляво и вдясно с насочено напред оръжие. Хоби погледна часовника си. Броеше минутите. Слънцето се придвижваше на югозапад и хвърляше коси лъчи през пролуките между щорите. Джоди чуваше неравномерното дишане на другите двама край нея и чувстваше леките вибрации на сградата, които се предаваха през повърхността на масата в пръстите на ръцете й.

Хоби бе определил десет минути за отиване и връщане, но минаха най-малко двайсет, а все още ги нямаше. Започваше да нервничи, гледаше часовника си всяка минута. След малко излезе в приемната, а онзи с пушката го последва до вратата на кабинета. Държеше оръжието насочено към кабинета, но гледаше в другата посока.

— Смята ли да ни пусне? — попита Къри шепнешком.

Джоди поклати глава и леко се надигна, за да освободи напрежението от ръцете и раменете си.

— Не знам — прошепна в отговор.

Мерилин вдигна поглед и поклати глава.

— Уби двама полицаи — каза тя шепнешком. — Ние бяхме свидетели.

— Престанете да говорите — извика онзи край вратата.

В този момент се чу бученето на асансьора, след няколко секунди вратата се отвори и от приемната долетя гласът на Тони. Хоби също каза нещо в отговор с явно облекчение и влезе в кабинета. Носеше бял пакет и се усмихваше с подвижната част на лицето си. Мушна го под дясната си мишница, отвори го в движение и Джоди видя още сертификати. Той заобиколи бюрото и ги стовари върху другите. Стоун влезе след Тони, сякаш бяха забравили за него. Не отделяше поглед от това, което беше останало от труда на две поколения негови предшественици — купчина хартия, небрежно захвърлена върху издраскания плот. Мерилин се оттласна назад и изправи горната част от тялото си, защото раменете й вече не издържаха.

— Добре — каза тя. — Получи каквото искаше. Сега можеш да ни пуснеш да си вървим.

Хоби се усмихна.

— Мерилин, що за приказки? Да не би да си изгуби ума?

Тони се засмя. Джоди го погледна, после се обърна към Хоби. Даде си сметка, че са пред края на нещо, към което са се стремили дълго време. Целта вече беше съвсем близо. Смехът на Тони бе освобождаване от напрежение, трупано с дни.

— Ричър все още е някъде наоколо — каза тя, сякаш правеше следващия ход в шахматна партия.

Хоби се усмихна, докосна с куката обгорялата част на челото си, разтри я леко и кимна.

— Ричър — каза той. — Да, последното камъче от мозайката. Не бива да го забравяме, нали? Все още е някъде наоколо. А къде точно?

Джоди се поколеба.

— Не знам къде точно — отговори тя и изведнъж вдигна непокорно глава. — Знам само, че е тук, в града, и ще те открие.

Хоби се втренчи в очите й. На лицето му се изписа презрение.

— Смяташ, че това е заплаха? — Изсумтя подигравателно. — Истината е, че искам да ме открие. Защото разполага с нещо, от което се нуждая. Нещо жизненоважно за мен. Така че ще ми помогнеш да го открия аз. Ще му се обадиш и ще го поканиш да дойде при нас.

Джоди замълча за момент.

— Не знам къде е — каза тя след това.

— Опитай в апартамента си. Знаем, че е отседнал при теб. Вероятно и в момента е там. Слязохте от самолета в дванайсет без десет, нали?

Тя го изгледа втренчено. Хоби кимна с насмешка.

— Проверяваме тези неща. Притежаваме едно момче на име Саймън, с което, сигурен съм, се познавате. Саймън ви беше качил на полета от седем часа, ние се обадихме на летище Кенеди и научихме, че сте кацнали точно в дванайсет без десет. Според нашето момче Джак Ричър е бил много разтревожен в Хавай, така че по всяка вероятност все още се тревожи. И е уморен. Като теб. Изглеждаш уморена, знаеш ли? Приятелят ти Джак Ричър обаче сигурно е в леглото у вас и си отспива, докато ти се забавляваш заедно с нас. Е, обади му се и му кажи да дойде тук, при теб.

Джоди сведе очи към масата. Мълчеше.

— Обади му се — повтори Хоби. — Така ще можеш да го видиш още веднъж, преди да умреш.

Джоди продължаваше да мълчи и да гледа надолу, към стъклото. Беше изпоцапано от отпечатъците на пръстите й. Искаше й се да му се обади. Искаше й се да го види. Чувстваше се така, както се бе чувствала милион пъти през последните петнайсет години. Искаше да го види. Ленивата му, леко крива усмивка. Разрошената му коса. Дългите му ръце, които му придаваха някаква елегантна грациозност, като на хрътка, въпреки че тялото му беше толкова мускулесто, като впрегатен кон. Очите му, ледени и сини като Арктика. Огромните му длани, които се свиваха в юмруци колкото футболни топки. Искаше да ги види пак. Искаше да ги види впити в гърлото на Хоби.

Огледа се. Слънчевите лъчи се бяха преместили на няколко сантиметра по-навътре. Видя Честър Стоун. Безучастен. Мерилин трепереше. Лицето на Къри бе пребледняло. Дишаше тежко до нея на канапето. Онзи с пушката беше напълно спокоен. Тони я гледаше втренчено. Хоби галеше куката си с добре гледаната си лява ръка и чакаше усмихнат. След това се обърна към затворената врата. Представи си как се отваря с трясък и на прага се появява Ричър. Искаше й се да го види наистина. Искаше й се повече от всичко друго.

— Добре — прошепна след малко. — Ще му се обадя.

Хоби кимна.

— Кажи му, че ще бъдем тук още няколко часа, но да побърза. Иначе няма да те види никога повече. След половин час с теб ще се срещнем в банята.

Джоди потрепери, оттласна се от масата и стана. Краката й бяха изтръпнали, не чувстваше раменете си. Хоби дойде при нея, улови я за лакътя и я поведе към вратата.

— Това е единственият телефон тук — каза той, когато стигнаха до преградата в приемната. — Не обичам телефоните.

Седна на стола, натисна девет с върха на куката и й подаде слушалката.

— Приближи се, за да чувам какво ти казва той. Мерилин вече ни измами и няма да го допусна втори път.

Накара я да се наведе и да приближи главата си до лицето му. Замириса й на сапун. След това Хоби извади малкия револвер, който Тони бе пуснал в джоба му, и го опря в ребрата й. Джоди задържа слушалката малко настрани от ухото си, за да може да чува и той, след това огледа апарата. Имаше множество бутони. Сред тях един, с който автоматично се набираше полицията, 911. Поколеба се за секунда и набра домашния си номер. Телефонът позвъни шест пъти. Шест дълги мъркания. След всяко Джоди се молеше: Хайде, обади се. Обади се! Чу обаче собствения си глас от телефонния секретар.

— Не е там — каза тя.

Хоби се усмихна.

— Много жалко.

Тя стоеше до него леко приведена, вцепенена от ужас.

— Мобилният ми телефон е у него — каза тя. — Бях забравила, че му го дадох.

— Добре. Натисни девет.

Джоди натисна вилката, после девет и набра номера на мобилния си телефон. Позвъни четири пъти. Четири силни, нетърпеливи електронни писукания. Обади се, обади се, обади се… молеше се тя след всяко. След това чу щракване.

— Ало? — каза той.

Джоди въздъхна облекчено.

— Здрасти, Джак.

— Хей, Джоди, какво става?

— Къде си?

Даде си сметка, че гласът й звучи нервно. Ричър не отговори веднага.

— В Сейнт Луис, Мисури — отговори той. — Кацнах преди малко и сега съм във военния архив, където бяхме. Наложи се да дойда спешно.

Джоди изохка.

— В Сейнт Луис!? — Устата й пресъхна.

— Добре ли си? — попита я той.

Хоби се наклони и доближи устни до ухото й.

— Кажи му да се върне в Ню Йорк веднага — прошепна той. — Да дойде право тук колкото може по-бързо.

Джоди кимна нервно, а Хоби притисна револвера още по-силно в ребрата й.

— Можеш ли да се върнеш? — попита тя. — Тук… имам нужда от теб, така да се каже. Колкото можеш по-бързо.

— Имам билет за шест часа — отговори Ричър. — Ще съм там към осем и половина. Това добре ли е?

Джоди почувства, че Хоби се усмихва до нея.

— Можеш ли да дойдеш по-рано? Може би веднага?

Някъде край него се чуваха гласове. Джоди предположи, че е майор Конрад. Спомни си кабинета му — тъмно дърво, протрита кожа, слънцето, напичащо през прозореца.

— Веднага? — попита той. — Ами… да, струва ми се. Мисля, че ще мога да дойда след около два часа, но зависи от полетите. Къде си ти?

— Ела в Световния търговски център, южната сграда, осемдесет и осми етаж.

— Може да има задръствания по улиците, затова ме чакай след два часа и половина.

— Чудесно — каза тя.

— Всичко наред ли е там? — попита Ричър.

Хоби вдигна револвера пред очите й.

— Да, всичко е наред — отговори тя. — Обичам те.

Хоби се протегна и натисна вилката с върха на куката. Линията прекъсна и се чу сигналът. Джоди остави слушалката на мястото й бавно, внимателно. Чувстваше се съкрушена от ужас и разочарование, наложи се да се подпре с едната ръка на масата, за да не загуби равновесие. Другата, увиснала над телефона, трепереше.

— Два часа и половина — каза Хоби с престорено съчувствие. — Изглежда, кавалерията няма да дойде навреме, за да ти помогне.

Той се засмя и прибра револвера в джоба си. Стана от стола, стисна ръката, върху която Джоди се подпираше, и я задърпа към кабинета. Тя се вкопчи в бюрото. Хоби я удари със заоблената част на куката по слепоочието. Джоди се пусна от масата и падна, а Хоби я задърпа към вратата, изправи я на крака и я блъсна в кабинета. Джоди падна върху килима, а той затръшна вратата.

— На канапето — изръмжа Хоби.

Слънчевите лъчи се бяха преместили от бюрото и вече пълзяха върху масата, върху ръцете на Мерилин Стоун. Ноктите й изглеждаха посинели. Джоди пропълзя на четири крака, опря се на канапето, надигна се, седна до Къри и сложи ръцете си върху масата както преди. Слепоочието я болеше — пулсиращо, гневно свиване и отпускане на мястото, където бе попаднала куката. Рамото й беше изкълчено. Мъжът с пушката я наблюдаваше съсредоточено. Тони също я наблюдаваше. Пистолетът пак беше в ръката му. Ричър отново не беше при нея както през повечето време досега.

Хоби се върна зад бюрото си и с куката подравни купчината сертификати. Беше висока десет сантиметра.

— Куриерът ще дойде всеки момент — каза той доволно. — След това предприемачите ще вземат акциите си, аз ще взема парите си и отново ще бъда победител. Ще отнеме около половин час, предполагам. После идва краят. За мен и за вас.

Джоди си даде сметка, че говори на нея. Бе я избрал, за да предаде информацията. Къри, Мерилин и Честър гледаха нея, не него. Тя сведе очи и се втренчи в килима през стъклото на масата. Шарките бяха същите като на килима в кабинета на Де Уит в Тексас, само че този тук беше много по-малък и по-запазен. Хоби заобиколи бюрото, отиде при набития и взе пушката от ръцете му.

— Отиди да направиш малко кафе — каза му той, онзи кимна и излезе, като затвори леко вратата след себе си. Офисът притихна. Чуваше се само човешко дишане и едва доловимото боботене на сградата. Хоби държеше пушката с цевта надолу. Не здраво. Металът се люлееше в малък кръг. Джоди видя, че Къри се оглежда. Искаше да види къде е Тони — беше се отдръпнал назад и ги държеше на прицел от другия ъгъл на помещението с пистолет в ръка. Джоди видя, че Къри напряга мускулите си. Помръдна. Тони беше на четири метра от него. Хоби беше на три. Видя слънчевите лъчи, които падаха успоредно на месинговите ръбове на масата. Къри се надигна, готов да скочи.

— Не! — прошепна тя.

Лион винаги бе опростявал живота си с правила. Имаше правило за всяка ситуация. Когато беше малка, това я докарваше до лудост. Най-общото от тези правила, което важеше за всичко — от тестовете й в училище, службата му, дори законодателството на Конгреса, беше: Направи го веднъж и както трябва. Къри нямаше шанс да го направи както трябва. Никакъв. Държаха го на прицел с две мощни оръжия. Не съществуваше вариант да успее. Ако скочеше през масата към Тони, щеше да получи куршум в гърдите, преди да е изминал и половината разстояние, а може би и още един от пушката, която заедно с него щеше да убие и семейство Стоун. Ако скочеше към Хоби, имаше шанс Тони да не стреля, за да не улучи шефа си, но самият Хоби със сигурност щеше да натисне спусъка и да го разкъса на парчета, а тя щеше да е на една линия с Къри. Едно от другите правила на Лион гласеше: Когато няма надежда, няма надежда и не бива да се заблуждаваш, че не е така.

— Чакай — прошепна тя пак.

Къри кимна едва забележимо и Джоди видя, че мускулите му се отпускат. Чакаха. Тя гледаше килима под масата и се бореше с болката. Изкълченото й рамо я измъчваше под тежестта на собственото й тяло. Сви пръсти и се подпря на юмруците си. Чуваше дишането на Мерилин Стоун точно пред себе си. Изглеждаше съкрушена. Беше опряла глава странично върху ръцете си и бе затворила очи. Слънчевите лъчи вече не бяха успоредни на ръбовете. Приближаваха към нейните ръце.

— Защо, по дяволите, се мотае оня? — промърмори Хоби. — Колко време му е нужно, за да направи чаша кафе?

Тони го погледна, но не отговори. Държеше пистолета насочен напред, но като че ли най-много удостояваше с вниманието си Къри. Джоди разтвори ръце и отново се опря на длани. Главата й пулсираше — имаше чувството, че ще се пръсне. Хоби вдигна пушката и опря цевта върху облегалката на канапето пред себе си. Вдигна куката и разтри белезите си.

— По дяволите! — изруга той. — Колко още ще се бави? Отиди да му помогнеш, хайде.

Джоди си даде сметка, че говори на нея.

— Аз?

— Защо не? Можеш да свършиш нещо полезно. Правенето на кафе е женска работа в края на краищата.

Тя се поколеба.

— Не знам къде е — отвърна.

— Ще ти покажа.

Гледаше я, чакаше. Тя кимна, зарадвана от възможността да се раздвижи. Подпря се на ръце и стана. Олюля се и удари прасеца си в ръба на масата. Мина през линията на прицела на Тони. Пистолетът му отблизо изглеждаше огромен, брутален. Цевта му проследи движението й чак до вратата. Там слънчевите лъчи вече не достигаха до нея. Хоби мушна пушката под мишницата си и отвори вратата.

Първо провери външната врата, после телефона. Каза си го, докато вървеше нататък. Ако успееше да се измъкне в общия коридор, може би щеше да има шанс. Ако видеше, че няма да стане, оставаше бутонът за избиране на полицията. Трябваше да бутне слушалката от мястото й и да натисне бутона. Дори и да не успееше да каже каквото и да било, полицаите щяха да засекат откъде се е позвънило. Вратата или телефона. Реши първо да погледне към вратата, после телефона. Когато обаче излезе в приемната, не направи нито едното, нито другото. Хоби се закова на мястото си, а тя застана до него и също замря неподвижно. Видяха набития тип с черния костюм, който бе отишъл да прави кафе.

Беше по-нисък от Хоби и Тони, но по-широкоплещест. Лежеше по гръб, точно пред вратата на кабинета. Краката му бяха изпънати. Стъпалата сочеха навън. Главата му беше подпряна под прав ъгъл на няколко телефонни указателя. Очите му бяха широко отворени. Гледаха право напред, безжизнени. Лявата му ръка беше вдигната нагоре и назад и също беше подпряна върху някакви книги с разтворена длан — някаква пародия на поздрав. Дясната се спускаше надолу, леко раздалечена от тялото. Китката беше прерязана. Дланта лежеше на килима, на няколко сантиметра от маншета на ръкава, точно под права линия с ръката. Хоби издаде някакъв гърлен звук, изпусна пушката и се улови за вратата със здравата си ръка. Белезите му бяха все така розови, но останалата част от лицето му бе мъртвешки бледа.