Лий Чайлд
Сигнал за опасност (16)

15

Въпреки първата класа полетът на изток, към Ню Йорк, беше неприятен. Летяха със същия самолет, с който бяха дошли. Бе почистен и ароматизиран, проверен и зареден с гориво, екипажът бе нов. Ричър и Джоди седяха на същите места, които бяха напуснали само преди четири часа. Ричър отново беше до прозореца, но сега се чувстваше различно. Седалката не бе станала по-тясна, бе все така мека и комфортна с разкошната си кожена тапицерия, но сега седенето на нея не беше удоволствие.

Светлините бяха намалени, за да напомнят за нощ. Бяха излетели срещу един фантастичен тропически залез, който се спускаше над островите, после бяха направили завой и се бяха насочили към тъмнината. Шумът на двигателите се бе превърнал в едва чуто съскане. Стюардесите бяха спокойни и дискретни. В кабината на първа класа имаше само още един пътник. Беше два реда пред тях, от другата страна на прохода по средата. Висок, слаб човек, с риза от тънък плат на светли райета. Бе опрял дясната си ръка върху подлакътника, а дланта му висеше надолу отпусната и неподвижна. Беше затворил очи.

— Колко е висок според теб? — попита Джоди.

Ричър се наклони и погледна.

— Може би към един и осемдесет.

— Колкото Виктор Хоби — каза тя. — Помниш ли досието му?

Ричър кимна. Погледна по диагонал към бялата ръка — човекът беше слаб и в полумрака ясно се забелязваше издутата кост на китката му. Издължен мускул, покрита с лунички кожа, светли косми. Лъчевата кост се очертаваше ясно. Хоби беше оставил десетина сантиметра от своята там, в разбития хеликоптер. Ричър измери разстоянието с очи — десет сантиметра се падаха по средата между китката и лакътя.

— Останала му е половината, нали? — попита Джоди.

— Малко по-малко — отговори Ричър. — Наложило се е да подравнят счупените кости. Ако е оцелял.

Мъжът пред тях дръпна ръката си, сякаш почувства, че говорят за нея.

— Оцелял е — каза Джоди. — В Ню Йорк е и се крие.

Ричър се наклони на другата страна и опря чело в хладната пластмаса на илюминатора.

— Бях готов да се закълна, че не е.

Очите му бяха отворени, но навън нямаше какво да се види — тъмно нощно небе над тъмния нощен океан седем мили надолу.

— Защо толкова те притеснява това? — попита го тя.

— По много причини — отвърна той.

— Например?

Ричър сви рамене.

— Ами… всичко. Прилича ми на голяма, спускаща се надолу спирала. Това беше професионално предизвикателство. Интуицията ми подсказваше едно, а сега се оказва, че може би съм сгрешил.

Джоди сложи длан върху китката му.

— Всеки греши. Това не е краят на света.

Ричър поклати глава.

— Понякога не е, но понякога е. Зависи от ситуацията, нали? Ако някой ме попита кой ще спечели купата по бейзбол и не позная, това е без значение. Откъде бих могъл да зная подобно нещо? Ако обаче съм спортен коментатор, който би трябвало да има точна преценка? Или професионален комарджия, който се изхранва със залози? Ако бейзболът е всичко в живота ми? Тогава, ако се проваля, значи наистина идва краят на света. Поне за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че умението да правя подобни преценки е най-важното нещо в живота ми. Би трябвало да го имам. Винаги съм го имал. Винаги съм бил сигурен, че няма да сгреша.

— Но в случая ти нямаше на какво да стъпиш, за да правиш преценки.

— Глупости, Джоди. Имаше предостатъчно. Доста повече от това, на което е трябвало да разчитам понякога. Срещнах се с родителите му, четох писмата му, говорих със стар негов приятел, прегледах досието му, говорих и с хората, с които е служил. Всичко това ме караше да мисля, че този човек не би направил нещо подобно на това, което явно е направил. Ясно е, че съм сгрешил, и това ме яде отвътре, защото какво ме очаква сега?

— В какъв смисъл?

— Трябва да кажа на родителите му. Това ще ги убие. Трябваше да дойдеш с мен и да ги видиш. Боготворят военните, патриотизма, служенето на страната, всичко това за тях е светиня. Сега трябва да отида при тях и да им обясня, че синът им е дезертьор и убиец. И жесток неблагодарник, който ги е оставил в неведение цели трийсет години. Джоди, това ще ги унищожи. Трябва да повикам линейката предварително.

Замълча и пак се обърна към тъмния илюминатор.

— И още какво? — попита тя.

Обърна се към нея.

— Бъдещето. Какво ще правя? Имам къща, ще трябва да си намеря работа. Каква работа? Не мога да се обявя за детектив, след като обърквам нещата до такава степен. И моментът е чудесен, нали? Точно когато трябва да си търся работа, се оказва, че някогашните ми способности вече ги няма. Би трябвало да се върна в Кий Уест и да копая басейни до края на живота си.

— Твърде жестоко съдиш сам себе си. Имал си някаква интуитивна преценка или чувство, нищо повече. Оказало се е, че грешиш, и толкова, няма нищо страшно.

— Интуитивните преценки трябва да са правилни — възрази той. — Знаеш ли за колко души няма официално никакви сведения след Виетнам? Петима. Две хиляди и двеста са записани като изчезнали, но те са мъртви и всички го знаем. Наш и хората му рано или късно ще ги открият. Имаше обаче петима души, които не можем да впишем в никаква категория. Трима от тях станаха предатели и заживяха в тамошните села. Двама изчезнаха в Тайланд. Единият от тях живееше в колиба под един мост в Банкок. Петима от един милион. Сега към тях трябва да причислим и Виктор Хоби, а преценката ми за него се оказа погрешна.

— И да, и не — отбеляза Джоди. — Ти изгради мнението си въз основа на това, което успя да научиш за някогашния Виктор Хоби, преди войната и преди инцидента. Войната променя хората. Единственият свидетел на промяната у Хоби е бил Де Уит, но той е полагал специални усилия да не я забелязва.

Ричър поклати глава.

— Взех това предвид. Поне се опитах. Не допусках, че е възможно да се промени толкова много.

— Може би трагедията с хеликоптера го е променила. Помисли само. На колко е бил? На двайсет и една или на двайсет и две. Нещо подобно. Загинали са седем души и той вероятно се е чувствал отговорен за смъртта им. Той е бил главният пилот. После е бил осакатен, загубил е дясната си ръка, нали? Вероятно е бил и обгорен. Всичко това е голяма травма за млад човек, нали? В полевата болница сигурно не е бил на себе си от лекарствата, може би се е ужасявал да не го върнат обратно.

— Нямало е да го върнат да се сражава след всичко това.

Джоди кимна.

— Така е, но може би не е могъл да разсъждава нормално, съзнанието му е било размътено, нали? Възможно е да се е опасявал, че ще го върнат веднага щом оздравее. Може да се е страхувал, че ще го накажат заради унищожения хеликоптер. Просто не знаем в какво психическо състояние е бил тогава. В резултат се е опитал да се измъкне и е ударил санитаря по главата. Едва по-късно е осъзнал какво е направил. Може да се е ужасил. Моята интуиция пък ми подсказваше точно това от самото начало. Крие се заради гузна съвест. Трябвало е да се предаде, защото никой не е смятал да го обвинява в каквото и да било. Смекчаващите вината обстоятелства са очевидни. Така или иначе, той е избягал и положението се е влошило още повече.

— Това не оправдава моята грешка — възрази Ричър. — Ти току-що описа един ирационален човек, който лесно изпада в паника, не умее да мисли реалистично, който е донякъде истеричен. В моите представи той беше благоразумен, рационален, съвършено нормален. Губя способността си да преценявам правилно.

Гигантският самолет свистеше едва чуто. Шестстотин мили в час през разредения въздух във висините, а все едно бе увиснал на едно място — просторна пастелна какавида, окачена на седем мили височина в нощното небе, която не отива никъде.

— Какво смяташ да направиш? — попита го Джоди.

— Какво имаш предвид?

— Бъдещето.

Той сви рамене.

— Не знам.

— Ами старците?

— Не знам.

— Можеш да се опиташ да го откриеш, да го убедиш, че сега никой няма да предприеме нищо срещу него. Да го вразумиш. Или да го накараш да се види с родителите си.

— Как бих могъл да го намеря? В момента имам чувството, че не мога да открия и носа на физиономията си. А и в желанието си да ме успокоиш просто пропускаш нещо.

— Какво?

— Той не иска да бъде открит. Както сама каза, държи да остане в неизвестност. Дори и в началото да не е бил наясно какво точно прави, с времето му се е усладило. Джоди, той уби Костело. Изпрати хора по петите ни. За да не бъде открит.

Стюардесата намали светлините в кабината още повече, стана съвсем тъмно. Ричър се отказа от разговора, облегна се назад и се помъчи да заспи. Една мисъл не излизаше от главата му: Виктор Хоби уби Костело, за да не бъде открит.

 

 

Той се събуди на трийсетия етаж на Пето Авеню малко след шест сутринта. За него този час беше горе-долу нормален — в зависимост от това колко страшен е бил кошмарът за огъня. Трийсет години имат приблизително единайсет хиляди дни и нощи и през всяка една от тях бе сънувал огън. Опашката се откъсва от кабината, върховете на дърветата я преобръщат… Горивният резервоар се разцепва, керосинът се излива. Виждаше го всяка нощ как плисва като на филмова лента, зловещо бавен каданс — блещукаше и трептеше на фона на сивкавия въздух в джунглата, приемаше всевъзможни форми, като дантела от гигантски дъждовни капки. Те нарастваха, променяха се, танцуваха като живи същества, носещи се бавно във въздуха. Улавяха лъчи светлина и те ги правеха странни и красиви. В тях имаше дъги. Достигаха до него преди парчето от витлото да среже ръката му. Всяка нощ извръщаше глава със същото конвулсивно движение и всяка нощ капките неизменно го достигаха. Обливаха лицето му. Бяха топли. Това го озадачаваше. Приличаха на водни капки. Водата трябва да е студена. Би трябвало да потрепери от студа. Но течността бе топла. Лепкава. По-гъста от вода. И миришеше. На някакъв химикал. Залепи косата за челото му, започна да се стича надолу към окото.

После отново погледна напред и видя, че въздухът гори. Имаше огнени пръсти, протегнати с укор по протежение на ручейчетата, после пръстите станаха челюсти, които изяждаха облите капчици. Гълтаха бързо, след тях капките се разширяваха и бълваха горещина. После въздухът се разшири и се превърна в огън. Вече нямаше връзка, нямаше последователност. Течността просто експлодираше. Той извръщаше лице всяка нощ, единайсет хиляди нощи поред, но пламъците неизменно го застигаха. Миришеше на горещина като изгаряне, но го чувстваше студено като лед — внезапна леденостудена вълна, обляла лицето, косата му. После черната сянка на витлото. Извита надолу. Пречупва се, срязва гърдите на Бамфорд, едно от парчетата изхвърча и го удря по ръката, точно между китката и лакътя.

Бе видял как ръката му се отдели. С подробности. Това никога не присъстваше в съня му, защото сънят беше за огън — нямаше необходимост да сънува ръката, защото бе видял всичко, защото си спомняше какво бе видял. Ръбът на витлото беше тънък, аеродинамичен, матовочерен на цвят. Сряза костите на ръката му и спря в бедрото му, защото енергията му вече бе изразходвана. Ръката му просто се раздели на две. Часовникът му беше на онази китка. Той вдигна остатъка от ръката си и докосна лицето си, за да разбере защо чувства кожата си там толкова студена, при все че мирише на огън.

По-късно си бе дал сметка, че това движение всъщност е спасило живота му. Когато отново беше в състояние да мисли логично, разбра какво е направил — огънят беше обгорил откритата рана, бе опърлил откритата плът и бе запечатал вените и артериите. Ако не бе докоснал пламтящото си лице, щеше да умре от загуба на кръв. Това бе победа. Дори и при такива екстремни условия, при такова объркване бе постъпил правилно. Умно. Беше от хората, които оцеляват. Изпълни се с още по-смъртоносна увереност, че никога не губи.

Бе останал в съзнание около двайсет минути. Направи това, което трябваше да направи в кабината, и изпълзя навън от останките. Знаеше, че никой друг няма да изпълзи след него. Пропълзя в храсталаците и продължи да се движи — на колене, опрян на юмрука на здравата си ръка, като маймуна. След това отпусна глава върху земята, с изгорялата кожа надолу. Тогава започна агонията. Издържа я в продължение на двайсет минути и рухна.

От последвалите три седмици не помнеше почти нищо. Не помнеше къде е бил, какво е пил и с какво се е хранил. Имаше кратки мигове на прояснение, но те бяха по-лоши от загубата на паметта. Беше покрит с лишеи. Обгорялата кожа се свличаше, а месото под нея миришеше на гнило, на разложение. По отворената рана на ръката му пълзяха живи неща. После попадна в болницата. Една сутрин се пробуди сред морфинен облак. Чувстваше се по-добре от когато и да било през живота си. Но се преструваше, че все още агонизира. Така щеше да им попречи — не искаше да го върнат там.

Сменяха превръзките на лицето му. Почистиха раната от червеите. Години по-късно разбра, че и червеите са помогнали, за да оцелее. Чете някаква статия за ново медицинско изследване. Използваха същите червеи при някакъв революционен метод за лечение на гангрена. В ненаситността си те изяждаха гниещата тъкан, преди да успее да се разпространи. Експериментите се бяха оказали успешни. Усмихна се. Знаеше.

Евакуацията на болницата го свари неподготвен. Не го бяха предупредили. Дочу санитарите да се уговарят за сутринта. Стана от леглото веднага. Нямаше охрана. Само някакъв санитар, който минаваше случайно през ограденото място. Появата му струваше безценната бутилка с вода, която счупи в главата му, но не го забави с повече от секунда.

Дългият му път към дома започна в онзи момент — в храсталаците, на метър от болничната ограда. Първата задача бе да прибере парите си. Беше ги заровил на петдесет мили от болницата, на едно тайно място край последния базов лагер, в ковчег. Ковчегът се бе оказал добро попадение. Той бе единственият по-голям контейнер, който бе имал подръка за целта, но впоследствие идеята се бе оказала гениална. Парите бяха в банкноти по сто, петдесет, двайсет и десет, тежаха осемдесет килограма — колкото един мъртвец. Малко по-малко от два милиона долара.

По това време вече базовият лагер беше изоставен и се намираше дълбоко в тила на виетнамците. Тук срещна една от многобройните трудности — как един болен, еднорък човек да изкопае от земята тежък ковчег? Започна със сляпа упоритост. По-късно получи помощ. Видяха го, когато бе изкопал по-голямата част от пръстта. Капакът на ковчега се виждаше ясно, полузаровен в плиткия гроб. Виетнамският патрул изскочи от гората и той очакваше, че ще умре. Не умря. Вместо това направи откритие, почти същото по значение като останалите, до които бе достигал през живота си. Войниците не смееха да приближат — гледаха го отстрани, шушукаха, колебаеха се. Осъзна, че не знаят какво е той. Ужасните обгаряния го лишаваха от идентичност. Беше с изпокъсан, мръсен болничен халат. Не приличаше на американец. Не приличаше на каквото и да било. Поне не на човек. Разбра, че комбинацията от ужасяващия му вид, безумното поведение и ковчега оказват влияние на зрителите. Далечните страхове от смъртта, от трупове и лудост отнемаха всякаква инициативност от околните. Даде си сметка само за миг, че ако се държи като смахнат и се вкопчи в ковчега, онези двамата ще направят всичко за него. Древните им суеверия работеха в негова полза. Виетнамците изровиха ковчега вместо него и го натовариха на биволска каруца. Той седна на най-високото й място — бълнуваше, бръщолевеше, виеше и сочеше на запад, а онези го откараха на цели сто мили, към Камбоджа.

Виетнам не е голяма страна, особено на ширина. Предаваха го от група на група и стигна до Камбоджа за четири дни. Хранеха го с ориз, даваха му вода, облякоха го с някаква черна пижама, за да го укротят и да успокоят примитивните си страхове. След това го поеха камбоджанците. Той подскачаше и бръщолевеше като маймуна и сочеше все на запад, на запад, на запад. След още два месеца беше в Тайланд. Камбоджанците пренесоха ковчега му през границата, обърнаха се и побегнаха.

Тайланд беше нещо друго. Когато премина границата, все едно се бе измъкнал от каменната епоха. Имаше шосета, автомобили. Хората бяха други. Белязаният, бълнуващ човек с ковчега се превърна в обект на боязливо състрадание и грижа. Не го възприемаха като заплаха. Качваха го на стари пикапи и камиони и след две седмици се оказа изхвърлен заедно с останалата далекоизточна утайка в помийната яма, която наричаха Банкок.

Живя в Банкок година. Зарови ковчега в двора зад колибата, която бе наел, като цяла нощ копа като полудял с купена от черния пазар шанцова лопатка, открадната от американската армия. Лопатката бе предназначена да се използва с една ръка — другата трябваше да е свободна, за да държиш оръжието.

След като прибра парите на сигурно място, започна да търси лекари. В Банкок имаше много. Повечето бяха просмукани с джин останки от империята, изхвърлени от всички места, където някъде бяха работили, но доста компетентни, ако ги свариш трезви. Не можеха да направят кой знае какво с лицето му. Един хирург оформи наново клепача му, така че почти да се затваря, и това беше всичко. С ръката му обаче бяха по-усърдни — отвориха раната отново, изгладиха краищата на костите, после зашиха мускула и кожата. Казаха му да остави мястото да заздравее за около месец и после да отиде при един майстор на изкуствени крайници.

Майсторът му предложи разнообразни варианти. Всички те се прикрепваха по един и съши начин, с кожени ремъци и катарами, с кожена чашка, която се правеше по формата на остатъка от ръката. Имаше дървена ръка, оформена много умело и боядисана от дъщеря му. Имаше някакво приспособление с три шипа, което напомняше градински инструмент. Той обаче избра обикновената кука. Допадаше му, макар и да не можеше да обясни защо. Мъжът я изкова от неръждаема стомана и я излъска. Беше готова за седмица. Завари я за конусовидна стоманена основа, която вгради в кожената чашка. Издяла от дърво точно копие на остатъка от ръката му, оформи кожената чашка по него с помощта на дървен чук, после я кисна в различни смоли, за да се втвърди. После приши ремъците и катарамите. Изработи я много прецизно и поиска петстотин щатски долара за труда си.

Той прекара в Банкок до края на годината. В началото куката разраняваше кожата му, беше неудобна и не умееше да си служи с нея. Постепенно обаче свикна. Научи се. По времето, когато отново откопа ковчега с парите и се качи на един случаен кораб, за да стигне до Сан Франциско, вече беше забравил, че някога е имал две ръце. Лицето обаче продължаваше да го дразни.

Пристигна в Калифорния, извади ковчега от трюма на кораба и с малка част от съдържанието му си купи едно комби на старо. Трима уплашени докери качиха ковчега отзад и той потегли към Ню Йорк. След като прекоси цялата страна, двайсет и девет години по-късно все още беше в този град, а произведението на занаятчията от Банкок лежеше на пода, успоредно на леглото, в което бе спал през последните единайсет хиляди нощи.

Обърна се по корем, спусна надолу лявата си ръка и вдигна куката. Седна на леглото, сложи я върху коленете си и се протегна към нощното шкафче, за да вземе бебешкия чорап. Шест и десет сутринта. Още един ден от живота му.

 

 

Уилям Къри се събуди в шест и петнайсет. Беше му навик от времето, когато работеше първа смяна в полицията. Беше наследил от баба си апартамента й под наем на втория етаж на Бийкмън Стрийт. Не беше голям, но беше евтин и беше близо до повечето полицейски участъци отвъд Канала. Беше се преместил там след развода си и бе останал, след като се пенсионира. Пенсията му покриваше наема и сметките за отопление, ток и вода, както и наема за едностайния му офис. Доходите от прохождащото частно бюро трябваше да покриват разходите му за храна и издръжката на бившата му съпруга. После, когато бизнесът му се разраснеше, трябваше да го направят и богат.

В шест и петнайсет сутринта апартаментът беше хладен. Високите сгради в съседство препречваха ранните слънчеви лъчи. Спусна крака на линолеума, изправи се и се протегна. Отиде в кухненския бокс и сложи кафето, после се изми в банята. При този режим винаги бе успявал да е на работното си място в седем часа и продължаваше да се придържа към него.

Върна се пред гардероба с чаша кафе в ръка, отвори го и се загледа в дрехите си. Като полицай винаги беше ходил с панталон и сако. Сив панталон, карирано спортно сако. През лятото беше опитвал ленени сака, само че те се мачкаха твърде лесно и затова се бе спрял на полиестерните смески. Тези дрехи обаче нямаше да свършат работа, ако трябваше да мине за Дейвид Форстър — скъпо платения адвокат. Щеше да облече сватбения си костюм.

Беше семпъл, марка „Брукс Брадърс“, купен за семейни тържества, кръщенета и погребения. Беше на петнайсет години и понеже беше „Брукс Брадърс“, не се отличаваше особено от съвременните облекла. Беше му малко голям, защото, след като бе изгубил готвенето на жена си, бързо бе загубил и доста килограми. Крачолите бяха широки за преобладаващите разбирания в Ист Вилидж, но му беше все едно, защото смяташе да носи два кобура на глезените. Уилям Къри бе от хората, които обичат да са подготвени за всичко. Дейвид Форстър му бе казал, че може би няма да се случи нищо особено и той нямаше нищо против да стане така, но все пак човек, който е работил двайсет години в нюйоркската полиция през най-тежките времена, винаги приема предпазливо подобни обещания. Смяташе да носи два малки револвера, „Смит и Уесън“ с къса цев, на глезените си и един голям „Магнум 357“, на колана.

Мушна костюма в големия найлонов плик, който беше намерил някъде, добави бяла риза и най-семплата си вратовръзка. Наниза кобура за магнума на черния си кожен колан и го сложи в един сак заедно с двата по-малки кобура. Отброи в една кутийка по дванайсет патрона за всяко от оръжията и я сложи при тях в сака. Смяташе да се преоблече, след като хапне нещо за обяд. Нямаше смисъл да се разхожда цяла сутрин, маскиран като за карнавал.

Заключи апартамента и отиде пеша до офиса си на Флетчър, със сака в ръка. Спря само за да си купи кифличка, един банан и фъстъци с намалено съдържание на мазнини.

 

 

Мерилин Стоун се събуди в седем часа. Очите й бяха мътни, чувстваше се уморена. Бяха ги държали вън от банята доста след полунощ. Трябваше да се почисти. Направи го набитият с черния костюм. После излезе ядосан и ги накара да чакат, докато изсъхне подът. Седяха в тъмнината, гладни и уморени, твърде ужасени, за да поискат някаква храна. Тони я накара да оправи възглавниците на канапето — реши, че има намерение да спи там. Беше унизително да се навежда с късата си рокля и да приготвя леглото му. Докато тя се занимаваше с това, той се усмихваше.

Банята беше студена. Беше влажно и миришеше на дезинфектант. Кърпите бяха сгънати и струпани на куп до мивката. Тя ги постла на пода и двамата с Честър се свиха върху тях, без да кажат дума. Кабинетът от другата страна на вратата беше тих. Не смяташе, че ще заспи, но явно го беше сторила, защото се събуди с ясното усещане, че започва нов ден.

В кабинета се чу шум. Беше измила лицето си и се бе изправила, когато набитият донесе кафе. Тя пое едната чаша мълчаливо, онзи остави другата на рафта под огледалото. Честър все още беше на пода — не спеше, просто лежеше неподвижно. Набитият го прекрачи, за да излезе.

— Почти свърши — отбеляза Мерилин.

— Искаш да кажеш, че сега започва — възрази той. — Къде ще отидем след това? Къде ще отидем довечера?

За малко да каже: „У дома, слава богу“, но си даде сметка, че му е ясно — след два и половина следобед вече нямаше да имат дом.

— В някой хотел, предполагам — отвърна тя вместо това.

— Взеха кредитните ми карти — каза Честър и замълча.

Тя го погледна.

— Какво?

— Никога няма да свърши, не разбираш ли? — попита Честър. — Ние сме свидетели. Видяхме какво направи с двете ченгета. И с Шерил. Да не мислиш, че ще ни пуснат да си отидем ей така?

Тя кимна едва забележимо и го погледна с разочарование. Беше разочарована, защото най-накрая бе разбрал. Сега цял ден щеше да се притеснява и да се тревожи, а това само щеше да направи задачата й още по-трудна.

 

 

Възелът на вратовръзката му отне пет минути, после облече сакото. Обличането ставаше по обратния ред на събличането, което означаваше, че обуваше обувките последни. Можеше да връзва връзките им не по-бавно от човек с две ръце. Номерът беше да притиснеш единия край с куката към пода.

След това се зае с банята. Напъха всички мръсни дрехи в една калъфка от възглавница и ги остави край външната врата. Свали чаршафите от леглото и ги натика в друга калъфка, после събра каквито лични вещи успя да намери в един плик от супермаркет, а дрехите си прибра в сак. Отвори външната врата, занесе пълните калъфки и плика до шахтата за боклук, изхвърли ги и затвори капака. Изнесе сака на площадката, заключи апартамента и пусна ключа в пощенски плик, който извади от джоба си.

Остави плика с ключа при портиера, за да го предаде на посредника за недвижими имоти, и свали сака по стълбите в подземния гараж. Заключи го в багажника на кадилака и седна зад волана. Протегна лявата си ръка, мушна ключа и запали двигателя, после извади колата на улицата. Подкара на юг по Пето Авеню, като старателно избягваше да гледа парка, докато не попадна сред каменните грамади на града.

В подземния гараж на Световния търговски център държеше под наем три места за паркиране, но сега две от колите ги нямаше и местата бяха празни. Паркира кадилака на средното място и слезе. Остави сака в багажника. Смяташе да отиде с колата до Ла Гуардия и да я зареже на дългосрочния паркинг. Щеше да вземе такси до летище Кенеди, със сака в ръка като всеки друг пътник, който бърза за самолета си. Колата щеше да стои там, докато под нея не поникнат бурени, и ако изобщо някой някога заподозреше нещо, щяха да търсят из пътническите списъци на Ла Гуардия, а не на Кенеди. Това означаваше, че заедно с предплатения наем за офиса щеше да се откаже и от кадилака, но никога не се бе притеснявал да харчи пари, когато срещу тях получаваше съответната стойност, а собственото му оцеляване беше най-ценното нещо, което можеше да назове.

От гаража се качи с експресния асансьор и деветдесет секунди по-късно беше в приемната на офиса си. Тони седеше зад преградата и пиеше кафе. Имаше уморен вид.

— Лодката? — попита го Хоби.

Тони кимна.

— При посредниците е — отговори. — Ще изпратят парите. Искат да сменят парапета, който този задник повреди със сатъра. Съгласих се при условие, че ще си удържат парите, когато я продадат.

Хоби кимна одобрително.

— Какво друго?

Тони се усмихна с нескрита ирония.

— Трябва да прехвърляме още едни пари. От сметката на Стоун току-що дойде първото плащане по лихвите. Единайсет хиляди долара, точно навреме. Съвестен задник, нали?

Хоби също се усмихна.

— Да вземеш от Петър, за да дадеш на Павел. Само дето сега двамата са един и същи човек. Прехвърли ги на островите веднага щом започне работното време.

Тони кимна и прочете нещо записано на лист.

— Саймън се обади още веднъж от Хавай. Качили са се на самолета. В момента трябва да са някъде над Големия каньон.

— Нюмън още ли не го е открил? — попита Хоби.

Тони поклати глава.

— Още не. Ще започне да търси тази сутрин. Ричър го е накарал да се захване с това. Изглежда, е умен тип.

— Не достатъчно — отвърна Хоби. — Хавай е с пет часа назад, нали?

— Ще стане днес следобед. Ако започне в девет сутринта и рови в продължение на два часа, ще стане четири следобед наше време. Дотогава ще сме изчезнали.

— Казах ти, че ще успеем, нали? Казах ти и да се успокоиш и да оставиш мисленето на мен. — Хоби се усмихна.

 

 

Ричър се събуди в седем часа по своя часовник, който все още показваше времето в Сейнт Луис, доколкото беше в състояние да си спомни, а това означаваше, че в Хавай е три сутринта, докато в Аризона или Колорадо — или над каквото там летяха — е шест. В Ню Йорк беше вече осем. Стана, протегна се и прекрачи краката на Джоди. Беше се свила на седалката, завита с одеялото, което й бе дала стюардесата. Спеше дълбоко, дишаше спокойно, косата бе паднала върху лицето й. Ричър спря за миг в прохода, погледна я и тръгна на малка разходка.

Мина през салона на бизнес класата и отиде в туристическата класа. Мина през единия проход до задната част на самолета, мина през сервизното помещение, където мълчаливо седяха няколко стюардеси, после се върна назад през другия проход, към бизнес класата. Там спря за миг и огледа пътниците. Видя мъже и жени в костюми, свалени сака, разхлабени вратовръзки. Видя отворени преносими компютри. По празните седалки имаше куфарчета и папки. Няколко души бяха насочили светлината за четене към масичката пред себе си и работеха — късно през нощта или рано сутринта, зависи как го погледнеш.

Това бяха средна ръка хора. Високо над дъното, но и далеч от върха. Еквивалентът им в армията бяха майорите и полковниците. Те бяха цивилен еквивалент на самия него. Беше напуснал като майор, а ако беше останал, сега щеше да е полковник. Погледна още веднъж приведените глави и си помисли: „Лион ме създаде, а сега Лион ме промени.“ Лион му бе дал начална скорост в кариерата. Не я бе създал той, но я бе направил такава, каквато бе. Нямаше никакво съмнение по този въпрос. След това тази кариера беше свършила и бе започнало скитането. Сега и то щеше да приключи благодарение на Лион. Не само заради Джоди. Заради последната му воля, заради завещанието. Старецът му беше завещал къщата си и това завещание бе стояло някъде там, като бомба с часовников механизъм, запечатано, в очакване да го закотви. Защото дори само смътното обещание беше достатъчно, за да стане това. Да заживее някъде установено преди беше само теоретична възможност. Беше нещо като далечна страна, която знаеше, че никога няма да посети. Пътуването дотам беше твърде дълго, за да го предприеме. Билетът струваше твърде скъпо. Дори само трудностите, с които щеше да се сблъска, докато се вмъкне в новия начин на живот, му се струваха невъзможно големи. Завещанието на Лион обаче го бе отвлякло. Лион го бе отвлякъл и захвърлил на самата граница на тази далечна страна. Бе натрил носа му във високата ограда. Вече виждаше живота, който го очакваше от другата страна. Изведнъж му се бе сторило налудничаво да се обърне назад и да измине огромното разстояние в обратна посока. Подобно действие щеше да превърне скитането в съзнателно решение, а съзнателното решение щеше да превърне скитането в нещо съвсем различно. Ценното на скитането беше тъкмо в пасивното приемане на липсата на алтернатива. Наличието на алтернатива разваляше всичко. А Лион му бе предоставил огромна алтернатива. Все още беше там, неподвижна и доброжелателна, на брега на могъщата река Хъдсън, очакваше го. Лион сигурно се бе усмихвал, докато е писал тази част от завещанието си. Сигурно се бе усмихвал и си бе казвал: „Да видим как ще се измъкнеш от тази ситуация, Ричър.“

Погледна преносимите компютри и папките и сърцето му се сви. Как щеше да пресече границата на онази далечна страна, без да притежава всички тези неща? Костюмите, вратовръзките, малките черни устройства, които работеха на батерии? Куфарчетата от крокодилска кожа и инструкциите от главния офис? Потрепери и се почувства като парализиран — не можеше да диша, обзе го страх, неспособен да помръдне там, край преградата между салоните. Спомни си един ден преди не повече от година, когато слезе от някакъв камион на кръстопът близо до град, за който дотогава не бе чувал, в щат, в който не бе стъпвал. Бе махнал на шофьора, бе бръкнал в джобовете си и бе тръгнал — бе оставил милиони мили назад, очакваха го милиони мили напред. Слънцето грееше, той вдигаше прахоляк с обувките си и се усмихваше от радост, защото бе сам и защото нямаше никаква идея накъде е тръгнал.

Спомняше си обаче и един ден девет месеца по-късно. Бе разбрал, че парите му свършват, бе се замислил. И най-евтините мотели искаха някакви пари. Най-евтините закусвални — също. Бе се хванал на работа в Кий Уест с намерението да остане не повече от две седмици. После се бе заел и с работата в бара през нощта и продължаваше да ходи и на двете места, когато Костело се появи цели три месеца по-късно. Значи на практика скитането беше приключило. Вече бе започнал да ходи на работа. Нямаше смисъл да го отрича. Сега въпросът беше къде, колко и за кого. Усмихна се. Като проститутките, помисли си. Нямаше връщане назад. Поуспокои се малко и продължи напред, през салона на първа класа. Мъжът с раираната риза и ръце като на Виктор Хоби беше буден и го погледна. Ричър му кимна и отиде в тоалетната. Когато се върна на мястото си, Джоди се бе събудила. Бе се надигнала на седалката и решеше косата си с пръсти.

— Здравей, Ричър — каза тя.

— Здрасти, Джоди — отвърна той.

Наведе се и я целуна по устните, после прескочи краката й и седна на мястото си.

— Добре ли си? — попита я.

Тя завъртя глава, за да отметне косата си зад раменете.

— Да. Чувствам се отлично. По-добре, отколкото си мислех, че ще се чувствам. Къде беше?

— Разходих се — отговори той. — Отидох назад, за да видя как живеят останалите.

— Не е това — възрази Джоди. — Мислил си за нещо. Още тогава, преди петнайсет години, забелязах, че винаги когато имаш за какво да размишляваш, започваш да се разхождаш.

— Така ли? — попита той учудено. — Не знаех.

— Разбира се, че е така — каза тя. — Забелязах го. Наблюдавах те много внимателно, защото бях влюбена в теб, спомняш ли си?

— Какво друго правя?

— Когато си ядосан или напрегнат, свиваш лявата си ръка в юмрук. Дясната ти остава отпусната, може би заради навика да боравиш с оръжия. Когато си отегчен, в главата ти свири музика. Личи си по пръстите ти, защото ги движиш, сякаш свириш на пиано. Когато говориш, върхът на носа ти леко помръдва.

— Сериозно?

— Разбира се. За какво мислеше?

Той сви рамене.

— За едно-друго.

— За къщата, нали? Тя те тревожи, знам. И за мен. Аз и къщата ще те привържем както онзи от книгата… Гъливер. Чел ли си тази книга?

Ричър се усмихна.

— Когато спеше, го хванаха множество малки човечета и го привързаха със стотици малки въженца.

— По същия начин ли се чувстваш?

Той се поколеба само за миг.

— Не заради теб.

Мигът обаче се оказа прекалено дълъг. Джоди кимна.

— Не е същото както да си сам, нали? Знам, бях омъжена. През цялото време трябва да мислиш за някой друг, да се съобразяваш с някой друг.

Ричър се усмихна.

— Ще свикна.

Джоди отвърна на усмивката му.

— Също и къщата, нали?

Той сви рамене.

— Чувствам се странно.

— Е, това е между теб и баща ми. Искам да знаеш, че не поставям пред теб никакви изисквания за каквото и да било. Къщата е твоя, животът си е твой. Трябва да постъпиш точно така, както искаш, без никакъв натиск.

Ричър кимна мълчаливо.

— Значи ще потърсиш Хоби? — попита Джоди след малко.

Той сви рамене.

— Може би. Ще е дяволски трудно обаче.

— Трябва да има някакви следи — отбеляза тя. — Медицински документи или нещо подобно. Сигурно има протеза. Ако има обгаряния, това също трябва да е записано някъде. И ако го срещнеш на улицата, не би го отминал, нали? Еднорък човек с белези от изгаряне…

Той кимна.

— А мога и да изчакам, докато ме намери той. Мога да стоя в Гарисън, докато отново не реши да изпрати момчетата си.

Обърна се към прозореца и се вгледа в бледото си отражение. Изведнъж разбра: Приемам за истина, че е жив. Осъзнавам, че съм допуснал грешка. Обърна се към Джоди.

— Ще ми дадеш ли мобилния си телефон? Ще можеш ли днес да се справиш без него? В случай че Наш открие нещо и поиска да ми се обади. Искам да го чуя веднага.

Тя го погледна в очите продължително, после кимна. Наведе се, бръкна в чантата си, извади апарата и му го подаде.

— Желая ти късмет.

Той кимна и прибра телефона в джоба си.

— Досега не съм имал нужда от късмет.

 

 

Наш Нюмън не изчака до девет часа сутринта, за да започне проучването. Беше педантичен човек, много внимателен към дребните детайли, както и към професионалната етика. Това проучване беше неофициално и го предприемаше от съчувствие към обезпокоен приятел, така че не беше редно да го прави в работно време. Личните неща трябваше да се уреждат в свободното време.

И така, стана в шест и погледна червеното сияние на тропическата зора над планините. Направи си кафе и се облече. В шест и половина беше в кабинета си. Смяташе, че ще са му нужни два часа. След това щеше да закуси в столовата и да започне истинската си работа навреме, в девет.

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади медицинските картони на Виктор Хоби. Лион Гарбър ги бе събрал след търпеливо издирване из лекарските и зъболекарските кабинети в област Патнъм. Беше ги мушнал в стара папка, взета от военната полиция, и я бе привързал със стара брезентова лента, някога червена, сега избеляла до светлорозово. Имаше и метална катарама.

Разкопча я. Отвори папката. Първият лист беше декларация от родителите на Хоби, че не възразяват документите да бъдат предоставени за проверка, подписана през април. Документите по-долу бяха много стари. Бе преглеждал хиляди папки като тази и с лекота можеше да определи почти всичко за момчетата, за които се отнасяха — възраст, местоположение, приходи на родителите, спортните им заложби, всички останали фактори, от които зависеше медицинската история на един човек. Възрастта и местоположението вървяха ръка за ръка. Ако в Калифорния въведяха нова мода в зъболекарската практика и тя се разпространеше из цялата страна като вълна, то едно тринайсетгодишно момче от Де Мойн можеше да получи такова лечение пет години след едно тринайсетгодишно момче от Лос Анджелис. Дали и двете ще го получат, зависеше предимно от доходите на родителите им. Футболните звезди от средните училища често страдаха от увреждания в раменните стави, бейзболистите имаха изкълчени китки, плувците страдаха от хронични възпаления на ушите.

Виктор Труман Хоби не бе имал почти никакви проблеми. Наш Нюмън започна да чете между редовете и си представи здраво момче, добре хранено, за което съвестно са се грижили родители с развито чувство за дълг. Здравето му беше добро. Беше боледувал от настинки, грип и пристъп на бронхит през осмата си година. Никакви злополуки — нямаше счупени кости. Зъболекарските грижи бяха много добри — Хоби беше роден в епохата на агресивната стоматология. За Нюмън това бе типична картина за района на Ню Йорк през петдесетте и началото на шейсетте. Кариесите трябваше да бъдат издирвани, правеха го с мощни рентгенови апарати, а когато ги откриеха, ги разширяваха с бормашина и ги запълваха с амалгама. Резултатът беше непрекъснато ходене на зъболекар, което за Виктор Хоби без съмнение е било неприятно, но за Нюмън беше добре дошло, защото в папката имаше дебел сноп рентгенови снимки на устата на момчето. Бяха достатъчно на брой и достатъчно качествени, за да представляват потенциално достоверно доказателство.

Събра снимките и ги занесе в коридора. Отключи вратата на лабораторията, мина покрай алуминиевите ковчези и отиде до рафтовете с кутиите. На широка конзола бе поставен компютърен терминал, който не се виждаше от помещението, защото беше скрит зад една чупка на стената. Включи го и стартира програма за търсене. На екрана се появи подробен въпросник.

Да се попълни въпросникът не беше сложно — просто трябваше да се следва определена логика. Щракна опция „всички кости“, после „без счупвания в детска възраст“ и „възможни счупвания по-късно“. Момчето не си беше чупило крака, докато бе играл на топка в училище, но не беше изключено това да е станало по-късно, при някакви тренировки. Военните медицински картони понякога се губеха. Отдели доста време на въпросите, посветени на зъбите. Нанесе пълните описания на всеки зъб, така както бе описван от зъболекар за последен път. Отбеляза запълнените кариеси, а срещу всеки здрав зъб написа „потенциален кариес“. Само така можеше да се избегнат грешките. Проста логика. Един здрав зъб би могъл да се разболее, докато една пломба не би могла да изчезне. Погледна рентгеновите снимки и срещу „разстояния“ записа „равни“. Срещу „размер“ също записа „равни“. Не попълни останалата част от въпросника. Някои заболявания си личаха по скелета, но не грип, настинка или бронхит.

Прегледа въпросника още веднъж и точно в седем стартира търсенето в базата данни. Твърдият диск зачурулика в тихата лаборатория и машината заработи търпеливо и усърдно.

 

 

Приземиха се десет минути по-рано от разписанието, малко преди пладне източно време. Снишиха се над блестящите води на Залива, после се насочиха на изток, кацнаха и бавно приближиха терминала. Джоди свери часовника си и стана още преди самолетът да е спрял, което беше нарушение, но не ти се карат, ако си в първа класа.

— Да вървим — каза тя. — Наистина нямам време.

Наложи се да почакат пред вратата, докато отворят. Ричър взе чантата й и двамата забързаха навън.

Линкълнът ги чакаше на краткосрочния паркинг — голям, черен, биещ на очи, и освен това трябваше да платят петдесет и осем от доларите на Ратър, за да излязат.

— Имам ли време за душ? — попита Джоди сама себе си.

В отговор Ричър подкара по-бързо, отколкото е позволено, по Ван Уик. Магистралата беше свободна и стигнаха до Манхатън само двайсет минути след кацането, а до Бродуей след трийсет.

— Въпреки всичко ще проверя — каза Ричър. — Дори и с риска да не вземеш душ.

— Добре, но побързай — настоя Джоди.

Задоволи се да спре край бордюра пред сградата и да погледне фоайето — нямаше жива душа. Оставиха колата, качиха се до петия етаж и слязоха по аварийното стълбище до четвъртия. Сградата беше тиха и спокойна. Завариха апартамента така, както го бяха оставили. Копието на Мондриан сякаш излъчваше мека светлина. Дванайсет и половина.

— Десет минути — каза Джоди. — След това ще ме закараш до офиса, нали?

— Как ще стигнеш до мястото на срещата? — попита той.

— Имаме служебна кола и шофьор. Ще ме закара.

Изтича през всекидневната към спалнята, като по пътя започна да се съблича.

— Искаш ли да хапнеш? — извика Ричър.

— Няма време — отговори тя.

Прекара пет минути под душа и пет минути пред гардероба. Появи се с тъмносива пола и подходящо сако.

— Намери куфарчето ми! — извика му тя, после среса косата си и я изсуши със сешоара. Сведе грима до очната линия и червилото, провери резултата в огледалото и изтича обратно във всекидневната. Ричър беше намерил куфарчето й и я чакаше. След малко слязоха долу, при колата.

— Ето ти ключовете — каза Джоди, — за да се прибереш тук после. Ще ти се обадя от офиса, за да дойдеш да ме вземеш.

Стигнаха до площада пред офиса за седем минути. Джоди слезе от колата в един без пет.

— Желая ти успех — подвикна Ричър след нея. — Дай им да разберат!

Тя му махна и хукна към въртящата се врата. Хората от охраната я видяха и й кимнаха. Стигна до кабинета си преди един часа. Секретарят й влезе след нея с тънка папка в ръка.

— Ето, заповядай — каза той тържествено.

Джоди отвори папката и прелисти набързо осемте листа вътре.

— Какво е това, по дяволите?

— Предизвика вълнение на заседанието на съдружниците — отвърна секретарят.

Джоди прелисти страниците отзад напред.

— Не виждам защо — каза тя. — И сумата е нищожна.

— Това обаче не е същественото — отвърна секретарят.

— Кое тогава е важното?

— Наета си от кредитора. Не от този, който дължи парите. Това е защитен ход, нали? Защото хората говорят. Кредиторът е наясно, че ако си на страната на този, който му дължи пари, ще си има сериозни неприятности. Затова те нае предварително, за да не допусне това да се случи. Което означава, че вече си известна. Тъкмо този факт развълнува съдружниците толкова много. Вече си звезда, мисис Джоди Джейкъб.