Лий Чайлд
Сигнал за опасност (12)

11

Вечерта се спуска над Ханой цели дванайсет часа по-рано от Ню Йорк, така че слънцето все още бе високо, докато Ричър и Джоди излизаха от Бронкс, но вече се бе скрило зад хълмовете на Северен Лаос, на двеста мили западно от летище Ной Бай. Небето пламтеше в оранжево и дългите следобедни сенки вече бяха заменени от мрака на тропическата вечер. Миризмите на джунглата и на града бяха прогонени от вонята на керосин, а клаксоните на автомобилите и бръмченето на нощните насекоми беше заглушено от постоянния рев на реактивни двигатели.

Един гигантски „С–141 Старлифтър“ на Американските военновъздушни сили стоеше върху бетонната писта пред необозначен хангар, на миля от многолюдните пътнически терминали. Товарната рампа на самолета беше свалена, а двигателите свистяха леко, колкото да захранят вътрешното осветление. В хангара също бе светло. Имаше стотина дъгови лампи, окачени високо под гофрираната ламарина на покрива, и те обливаха вътрешността с яркожълта светлина.

Хангарът беше голям колкото стадион, но вътре нямаше нищо освен седем сандъка. Бяха дълги по два метра, направени от оребрен алуминий, лъснат до блясък. Напомняха ковчези и бяха точно това. Бяха подредени един до друг върху специални подпори и върху всеки от тях бе сложено американското знаме. Знамената бяха наскоро изпрани и изгладени, а средното райе беше поставено така, че да съвпада със средното ребро на всеки ковчег.

До седемте алуминиеви сандъка стояха девет мъже и две жени. Шестима от мъжете бяха в почетната стража — редовни войници от американската армия, гладко избръснати, облечени в безупречни парадни униформи. Те стояха „мирно“, далеч от останалите петима души. Трима от тези пет бяха виетнамци, двама мъже и една жена — ниска, чернокоса, безразлична. И те бяха в униформи, но не парадни — тъмен плат, износен и измачкан, върху който на места личаха непознатите отличителни знаци на званията им.

Останалите двама бяха американци, с цивилни дрехи, но от тези, които говорят за някаква връзка с военните също толкова добре, колкото всяка униформа. Жената беше млада, с пола до коленете, блуза цвят каки с дълги ръкави и тежки кафяви обувки на краката. Мъжът беше висок, сивокос, може би на петдесет и пет, облечен с тропически дрехи под лек, пристегнат в кръста шлифер. Носеше протрито кафяво куфарче, а в краката си бе оставил също толкова овехтял сак.

Високият сивокос мъж кимна на почетната стража — почти незабележим сигнал. Старшият изкомандва приглушено и шестимата войници се строиха в две редици по трима. Тръгнаха с тържествена маршова стъпка напред, свиха вдясно и продължиха напред, докато не застанаха по трима от всяка страна на първия ковчег. Изчакаха секунда, после едновременно се наведоха и вдигнаха ковчега на раменете си с едно-единствено плавно движение. Чу се нова команда и войниците понесоха ковчега със същата парадна походка към вратата на хангара. Поддържаха го точно на височината на раменете си. Чуваше се само скърцането на обувките им върху бетонния под и свистенето на реактивните двигатели.

Излязоха навън, завиха надясно и описаха голям полукръг през топлия въздух от соплата, докато стигнаха до рампата на самолета. Изкачиха се нагоре, точно в средата, като внимателно търсеха с крака металните ребра, монтирани по наклона за тяхно улеснение. Екипажът ги очакваше. Първият пилот беше жена, капитан от Американските военновъздушни сили, стройна и елегантна в униформата си. До нея бяха застанали вторият пилот, бордовият инженер, навигаторът и радистът, а срещу тях в редица отговорникът по товаренето и хората му. Войниците от почетната стража минаха покрай тях и стигнаха до предния отсек. Спуснаха ковчега върху специална поставка, прикрепена към стената на фюзелажа, четирима отстъпиха назад и сведоха глави. Другите двама плъзнаха ковчега на мястото му. Отговорникът по товаренето се приближи, закрепи го с гумени ремъци, после отстъпи назад и застана мълчаливо до войниците от почетната стража.

Товаренето на седемте ковчега отне цял час. Хората в хангара чакаха мълчаливо през цялото време, а когато войниците вдигнаха и последния, тръгнаха след тях навън със същата бавна и тържествена походка. Застанаха пред товарната рампа на самолета, докато почетната стража излезе, след това сивокосият американец се ръкува с тримата виетнамски офицери, кимна на американката и без да каже дума, взе на рамо сака и изтича нагоре по рампата във вътрешността на самолета. След миг мощният мотор вдигна рампата и я затвори. Реактивните двигатели заработиха на по-висока тяга, спирачките освободиха колелата и машината започна да рулира по пистата. Направи голям завой и изчезна зад хангара. Шумът на двигателите рязко утихна, после пак се усили в далечината, когато самолетът застана на пистата за излитане, увеличи тягата още повече, понесе се напред и се отдели от бетона. Направи широк завой и след миг изчезна — виждаха се само три мигащи светлинки почти до хоризонта и тъмната следа от изгорелите газове.

Войниците от почетната стража се разотидоха в тишината, американката се ръкува с виетнамците и тръгна към колата си. Виетнамците тръгнаха към своята — беше японска, лимузина, боядисана в зелено, като военна машина. Жената седна зад волана, а двамата мъже — на задната седалка. До центъра на Ханой не беше далеч. Спряха на паркинга зад ниска бетонна постройка, боядисана в пясъчножълто, защитена с висока телена ограда. Жената заключи автомобила и заобиколи постройката, за да влезе през друг вход. Изкачи няколко стъпала и влезе в кабинета си. Вписа успешното предаване на товара в големия подвързан дневник, който стоеше на бюрото й, затвори го и го заключи в един шкаф до вратата. После отвори вратата и надникна в коридора. Върна се, вдигна телефонната слушалка и набра един номер на единайсет хиляди мили оттук, в Ню Йорк.

 

 

Преди набитият мъж да донесе кафето в банята, Мерилин успя да разбуди Шерил и да върне Честър към някаква степен на съзнание. Онзи влезе с три чаши и за момент се поколеба, защото се чудеше къде да ги остави, после отиде до мивката и ги сложи на тесния гранитен рафт под огледалото. Излезе, без да каже дума, и затвори вратата след себе си, но без да я затръшне.

Мерилин подаде чашите на Шерил и Честър една по една, защото трепереше и се притесняваше, че ако вземе двете наведнъж, би могла да разлее кафето. Най-напред клекна до Шерил и й помогна да отпие първата глътка, после се върна при Честър и той пое чашата с празен поглед, сякаш не разбираше какво е. След това взе своята и започна да пие жадно, застанала до мивката. Кафето беше добро. Сметаната и захарта даваха допълнителна енергия.

— Къде са сертификатите за акциите? — попита тя шепнешком.

Честър я погледна неспокойно.

— В банката. В личния ми сейф.

Мерилин кимна. Даде си сметка, че не знае коя е банката на Честър. Нито пък къде е. Нито за какво служат сертификатите за акциите.

— Колко са?

Той сви рамене.

— Първоначално бяха хиляда. Триста използвах като гаранция за кредитите. Временно трябваше да ги отстъпя на кредитора.

— А как са попаднали у Хоби?

Той поклати глава.

— Откупил е дълга ми. Предполагам, че още днес ще му ги изпратят по куриер. Не са им нужни повече. Аз му дадох като залог още деветдесет. Те са в сейфа, но смятах, че ще се наложи да му ги предам скоро.

— А как се прави прехвърлянето?

Той сви рамене с безразличие, уморено.

— Джиросвам акциите на негово име, той взема сертификатите и ги регистрира на борсата. Когато се сдобие с петстотин и една на свое име, става собственик на контролния пакет.

— Къде е банката ти?

Честър отпи първата глътка кафе.

— На три пресечки оттук. Пет минути пеша. После още пет минути до борсата. Десет минути от началото до края, и оставаме без пари и без дом, на улицата.

Остави чашата на пода и пак се втренчи пред себе си. Шерил седеше отпусната, не пиеше кафето си. Изглеждаше подпухнала. Може би физически не беше добре. А може би все още не бе преодоляла шока? Мерилин нямаше представа. Нямаше опит с такива неща. Носът й изглеждаше ужасно — почернял и подут. Синините се разпространяваха под очите й. Устните й бяха напукани, защото беше дишала през устата цяла нощ.

— Пийни още малко кафе. Ще ти се отрази добре.

Приклекна до нея и вдигна ръката й с чашата към устните й. Шерил отпи. Част от течността се разля по брадичката й. Отпи още веднъж и вдигна очи към Мерилин. В тях се четеше нещо. Мерилин не знаеше какво е то, но все пак се усмихна, за да я окуражи.

— Ще те отведем в болница — прошепна тя.

Шерил затвори очи и кимна, сякаш изведнъж бе почувствала облекчение. Мерилин улови ръката й и се вторачи във вратата. Питаше се как ли ще изпълни това обещание.

 

 

— Сигурен ли си, че искаш да го задържиш? — попита Джоди.

Имаше предвид джипа, линкълн навигатор, който бяха взели от Ратър. Ричър се замисли. Бяха попаднали на задръстване по пътя към Трайбъроу.

— Май да — отговори той.

Линкълнът беше съвсем нов. Работеше тихо и гладко. Отвън беше черен металик, тапицерията беше от черна кожа, бе изминал само 400 мили, миришеше на току-що излязла от завода кола. Седалките бяха огромни, еднакви с тази на шофьора, имаше множество поставки за напитки и малки капачета, които говореха за наличие на множество тайни скривалища.

— Мисля, че е груб.

— В сравнение с какво? С онова малко нещо, което караше ти ли?

— Беше доста по-малко от това. — Тя замълча за момент, после добави: — Линкълнът е на Ратър. Имам чувството, че е измърсен.

Потеглиха и спряха отново по средата над реката. Сградите в средните квартали бяха далеч отляво и в маранята приличаха на недостижима мечта.

— Това е само инструмент — отбеляза Ричър. — Инструментите нямат памет.

— Ненавиждам Ратър — каза тя. — Мисля, че го ненавиждам повече, отколкото когото и да било друг.

Той кимна.

— Знам. Докато бяхме там, в онази дупка, непрекъснато мислех за двамата старци в малката къщичка в Брайтън. Не мога да забравя очите им. Никак не е лесно да изпратиш единствения си син на война, Джоди, а след това да те лъжат и мамят е просто непростимо. Ако се бях родил малко по-рано, можеше да попадне и на моите родители. И го е правил цели петнайсет пъти. Трябваше да го подредя по-хубаво.

— И това беше добре, стига да не го направи пак.

Ричър поклати глава.

— Броят на потенциалните жертви непрекъснато намалява. Вече няма толкова много семейства на безследно изчезнали, които да се хванат на такава въдица.

Слязоха от моста и се насочиха на юг по Второ Авеню. Пред тях беше чисто в продължение на шейсет пресечки.

— Във всеки случай — каза Джоди след малко, — не ни е преследвал той. Дори не знаеше кои сме.

Ричър кимна.

— Така е. Колко фалшиви снимки трябва да продадеш, за да си струва заради тях да разбиеш един шевролет? Трябва да анализираме събитията от самото начало. Двама наемници на пълен работен ден бяха изпратени в Кий Уест и по-късно в Гарисън, нали? Това означава пълна заплата плюс оръжия, плюс самолетни билети и всичко останало. Караха шевролет. След тях се появява още един наемник, който може да си позволи, без да му мигне окото, да смачка на улицата такава скъпа кола. Тук играят много пари и предполагам, че сме видели само върха на айсберга. Вероятно става дума за нещо, което струва милиони долари. Ратър никога не е печелил толкова с дребните си измами.

— Тогава какво, по дяволите, е всичко това?

Ричър сви рамене. Продължи напред, без да престава да следи огледалото за обратно виждане.

 

 

Обаждането от Ханой завари Хоби вкъщи. Изслуша краткия отчет на виетнамката и затвори, без да каже дума. После застана в средата на стаята и присви здравото си око, сякаш наблюдаваше нещо, което се случва в действителност. Като бейзболна топка, която се издига във висините, в блясъка на слънчевите лъчи, наближава оградата, играчът скача, за да я улови, но… Ще излезе ли извън очертанията на терена, или не? Хоби не беше в състояние да прецени.

Прекоси всекидневната и излезе на терасата. Гледаше над парка от височината на трийсетия етаж. Мразеше тази гледка, защото всичките тези дървета му напомняха за детството му, но пък тя увеличаваше стойността на имота му, което бе най-важното. Той не носеше отговорност, че вкусовете на хората движеха пазара. Просто се възползваше от него. Погледна вляво, където се виждаше сградата с офиса му долу, в центъра. „Близнаците“ изглеждаха по-ниски, отколкото трябва, поради извивката на земята. Влезе отново вътре и затвори плъзгащата се врата. Излезе от апартамента и се спусна в подземния гараж.

Колата му нямаше никакви приспособления, за да го улесни заради недъга му. Беше последен модел двуместен кадилак, а стартерът и лостът за скоростите бяха от дясната страна на волана. Запалването му създаваше проблеми, защото трябваше да извие лявата си ръка, за да мушне ключа и да го завърти, но след това всичко беше наред. Включи на скорост с помощта на куката и извади колата от гаража с лявата ръка.

След като отмина на юг от 59-а улица, се почувства по-добре. Паркът свърши и отново попадна сред дълбоките, шумни каньони на града. Трафикът му действаше успокоително. Климатикът в колата облекчаваше сърбежите под белезите на лицето му. Най-зле се чувстваше през юни — специфичната комбинация от горещина и влага го влудяваше. В колата обаче беше по-добре. Зачуди се дали мерцедесът на Стоун ще е също толкова добър. Едва ли. Никога не би се доверил на кола, правена в чужбина. Щеше да я превърне в пари. Познаваше един тип от Куинс, който щеше да подскочи от радост, когато му я предложи. Но и тя беше сред дългия списък на грижите му. Трябваше да свърши много неща, а не разполагаше с време. Бейзболистът вече беше под топката и се готвеше за скок.

Паркира в подземния гараж на мястото, където преди това стоеше джипът. Протегна се, извади ключа от стартера, излезе и заключи колата. Изкачи се с експресния асансьор. Тони го очакваше зад преградата в приемната.

— Пак се обадиха от Ханой — каза му Хоби. — Надвиснало е във въздуха.

Тони извърна лице.

— Какво? — попита го Хоби.

— Просто трябва да се откажем от тази история със Стоун.

— Ще са им нужни само няколко дни, нали?

— Няколко дни може и да се окажат недостатъчни — отбеляза Тони. — Има усложнения. Жената каза, че е разговаряла с него и са съгласни да прехвърлят акциите, но имало усложнения, за които не знаем.

— Какви усложнения?

Тони поклати глава.

— Не искаше да ми каже. Иска да говори лично с теб.

Хоби се втренчи във вратата към кабинета си.

— Шегува се, нали? Просто се шегува! Вече не мога да си позволя никакви усложнения. Току-що продадох местата предварително, три отделни сделки. Дадох дума. Машината се задвижи. Какви усложнения?

— Не искаше да ми каже — отвърна Тони.

Хоби почувства сърбежа по лицето си още по-силно. В гаража нямаше климатик и краткото разстояние до асансьора се бе оказало достатъчно, за да се раздразни кожата му. Притисна куката към челото си, за да получи някакво облекчение от метала, но тя се бе стоплила.

— А мисис Джейкъб? — попита.

— Цяла нощ си беше у дома. С онзи тип Ричър. Проверих. Тази сутрин се смееха за нещо. Чух ги от коридора. След това тръгнаха нанякъде в северна посока. Може би към Гарисън.

— Не ми е нужна в Гарисън. Искам я тук. Него също.

Тони мълчеше.

— Доведи ми мисис Стоун — каза Хоби, влезе в кабинета си и седна зад бюрото. Тони отиде до банята, влезе и след миг избута Мерилин пред себе си. Изглеждаше уморена. Тясната копринена рокля изглеждаше нелепо при тези обстоятелства — като че ли бе ходила на гости и снежна виелица я бе принудила да се върне при домакините и да прекара нощта при тях.

Хоби посочи канапето.

— Седни, Мерилин — каза той.

Тя остана права. Канапето беше ниско. Твърде ниско, за да седне с толкова къса рокля, и твърде ниско, за да получи психологическото надмощие, което й беше нужно. Не биваше обаче и да остава пред бюрото му. Твърде покорно. Застана до стената с прозорците, разтвори щорите и надникна навън, после се обърна и се облегна на перваза. Принуди го да се завърти със стола, за да я вижда.

— Какви са тези усложнения? — попита Хоби.

Тя го погледна и пое дълбоко въздух.

— Ще стигнем и до това. Първо ще закараме Шерил в болница.

Стана тихо. Не се чуваше нищо освен боботенето на пълната с хора сграда. Някъде в далечината изсвири сирена. Може би чак в Джърси Сити.

— Какви са тези усложнения? — попита той пак. Каза го със същата интонация, със същия тембър. Един вид, готов съм да се престоря, че не съм забелязал грешката.

— Първо болницата.

Отново стана тихо. Хоби се обърна към Тони.

— Изведи Стоун от банята.

Стоун излезе залитайки, по бельо, а юмрукът на Тони го подпираше отзад до самото бюро. Удари пищяла си в масичката и изохка.

— Какви са тези усложнения? — попита го Хоби.

Стоун се заоглежда наляво-надясно, сякаш беше твърде объркан, за да говори. Хоби изчака малко, после кимна.

— Счупи му крака.

Обърна се към Мерилин и я погледна. Беше тихо. Не се чуваше нищо освен неравномерното дишане на Стоун и тихото боботене на сградата. Хоби продължаваше да гледа Мерилин. Тя издържа погледа му.

— Хайде давай! — каза тя след малко. — Счупи проклетия му крак. Какво ме интересува? Той ме разори! Той унищожи живота ми. Счупи му и двата крака, ако искаш. Така обаче няма да получиш онова, което искаш. Няма да стане по-бързо. Казах ти, че има усложнения, и колкото по-бързо стигнем до тях, толкова по-добре за теб. Но няма да стигнем до тях, преди Шерил да отиде в болница.

Облегна се отново и се подпря на ръце върху перваза. Надяваше се така да изглежда спокойна и уверена, но го правеше, за да не се свлече на пода.

— Първо болницата — повтори тя. Дотолкова се бе съсредоточила върху гласа си, че й звучеше като чужд. Остана доволна. Звучеше много добре — нисък, твърд, уверен и спокоен в тихия офис. — След това правим сделката. Избирай.

Бейзболистът бе скочил, ръкавицата беше високо, топката падаше. Ръкавицата беше по-високо от оградата. Топката беше много близо. Хоби започна да чука с куката по бюрото. Силно. Стоун се втренчи в него, но Хоби не му обърна внимание и кимна на Тони.

— Закарай кучката в някоя болница. — Каза го кисело.

— Честър ще отиде с тях — намеси се Мерилин. — За да потвърди. Трябва да я види как влиза в спешното отделение, сама. Аз ще остана тук за гаранция.

Хоби престана да чука. Погледна я и се усмихна.

— Нямаш ли ми доверие?

— Не, нямам ти доверие. Ако не го направим както казвам аз, ще заключиш Шерил някъде другаде.

Хоби продължи да се усмихва.

— И през ум не би ми минало. Щях да накарам Тони да я застреля и да я изхвърли някъде в морето.

Той млъкна. Мерилин потрепери вътрешно.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Хоби. — Нали знаеш, че ако каже и една дума на някого в болницата, ще умре?

Мерилин кимна.

— Няма да каже нищо на никого. Не и ако знае, че ме държиш тук.

— Моли се да си права.

— Няма да каже. Не го правя заради нас. Правя го заради нея. Нуждае се от помощ.

Втренчи се в него. Потърси опора в перваза. Чувстваше се слаба. Опита се да открие по лицето му следа от съчувствие, знак, че приема отговорността си. Не видя нищо освен раздразнение. Преглътна и въздъхна.

— Освен това ще й трябва пола. Не може да излезе навън така. Ще изглежда подозрително. В болницата веднага ще повикат полицията. И двамата не го искаме, така че Тони трябва да излезе и да й купи нова пола.

— Дай й твоята рокля — каза Хоби. — Свали я и й я дай.

Пак стана тихо.

— Няма да й стане — каза Мерилин.

— Не това е причината, нали?

Тя не отговори. Тишина. Хоби сви рамене.

— Добре.

Мерилин преглътна отново.

— И обувки.

— Какво?

— Трябват й обувки — отвърна тя. — Не може да излезе без обувки.

— Боже! — възкликна Хоби. — И какво, по дяволите, става по-нататък?

— По-нататък оформяме сделката. Веднага щом Честър се върне и ми каже, че я е видял да влиза през вратата, сама и невредима.

Хоби прокара пръстите на лявата си ръка по извивката на куката.

— Ти си умна жена — отбеляза той.

Знам, че съм, помисли си Мерилин. Това е първото от усложненията.

 

 

Ричър остави спортния сак на бялото канапе под копието на Мондриан. Отвори го и изсипа пачките от по петдесет долара. Трийсет и девет хиляди и триста долара в брой. Раздели парите, като хвърляше по една пачка ту в левия, ту в десния край на канапето. Получиха се две доста внушителни купчини.

— Четири отивания до банката — отбеляза Джоди. — Трябва да внасяме по-малко от десет хиляди долара на един път, иначе са длъжни да съобщят, а ние не желаем да отговаряме на никакви въпроси относно произхода им, нали? Ще ги внесем в моята сметка и ще поискаме да издадат банков чек за старците. Останалите ще използваме чрез златната ми кредитна карта.

Ричър кимна.

— Трябват ни самолетни билети до Сейнт Луис, Мисури, плюс хотел. С деветнайсет хиляди в банката ще можем да отседнем на прилично място и да летим в бизнес класата.

— Не може да се лети по друг начин — каза тя, улови го за кръста, надигна се на пръсти и го целуна. Той отвърна на целувката й. Силно.

— Това е забавно, нали? — каза Джоди след малко.

— За нас може би. Не и за старците.

Отидоха в три различни банки и след това в още една, където внесоха последните пари и където Джоди поиска чек на името на мистър и мисис Хоби за сумата от 19 650 долара. Банковият служител го мушна в млечнобял плик и тя го закопча в портфейла си. След това се върнаха на Бродуей заедно, хванати за ръце, за да може Джоди да се подготви за пътуването. Тя прибра плика от банката в бюрото си, а Ричър вдигна телефона и установи, че полетът на „Юнайтед“ от летище Кенеди е най-подходящият по това време на деня.

— Такси? — попита Джоди.

Той поклати глава.

— Ще отидем с колата.

Мощният осемцилиндров двигател вдигна страхотен шум в подземния гараж. Ричър настъпи рязко газта два пъти и се ухили. Тежката машина се залюля на пружините от въртящия момент.

— Цената на играчките — подхвърли Джоди.

Той я погледна.

— Не си ли го чувал? — попита тя. — Разликата между мъжете и момчетата е в цената на играчките им.

Ричър отново форсира мотора.

— Цената на тази е само един долар.

— А ти току-що изгори два долара във вид на бензин.

Той включи на скорост и изкачи джипа по рампата. Подкара на изток, към тунела, после по шосе 495 до Ван Уик и надолу към летище Кенеди.

— Карай към паркинга за кратък престой — каза Джоди. — Сега можем да си го позволим.

Наложи се да остави пистолета и заглушителя. Не беше лесно да минеш през охраната на летище с тежко метално оръжие в джоба. Скри ги под седалката на шофьора. Оставиха колата на паркинга точно срещу сградата на „Юнайтед“ и пет минути по-късно бяха пред гишето, откъдето си купиха два еднопосочни билета бизнес класа до Сейнт Луис. Скъпите билети им даваха правото да чакат в специален салон, където стюард в униформа им сервира истинско кафе в порцеланови чашки и чинийки и където можеха да четат „Уолстрийт Джърнъл“, без да си го купуват. След това Ричър занесе чантата на Джоди до самолета. Седалките на първите шест реда бяха по две на ред — широки, комфортни. Ричър се усмихна.

— Никога досега не съм пътувал така.

Седна до илюминатора. Имаше място дори да протегне краката си. Джоди се изгуби в седалката си. На нея можеха да се поберат три като нея. Стюардесата им донесе сок още преди самолетът да започне да рулира. След няколко минути бяха във въздуха и се насочиха на запад.

 

 

Тони се върна в кабинета с две лъскави торбички, които висяха на свития му юмрук на дългите си дръжки от въженца — червената от „Талбът“ и кафявата от „Бали“. Мерилин ги отнесе в банята и пет минути по-късно се появи Шерил — новата пола й бе по мярка, но цветът не й отиваше. Тя я приглаждаше надолу по бедрата си с неуверени движения. Новите обувки изобщо не подхождаха на полата и й бяха твърде големи. Лицето й изглеждаше ужасно. Погледът й беше празен и примирен — точно както Мерилин й бе поръчала.

— Какво ще кажеш на лекарите? — попита я Хоби.

Шерил извърна лице и се съсредоточи върху сценария на Мерилин.

— Че съм се блъснала във вратата.

Говореше ниско, носово. Монотонно, сякаш все още беше в шок.

— Ще се обадиш ли на ченгетата?

Тя поклати глава.

— Не, няма да направя такова нещо.

Хоби кимна.

— Какво ще стане, ако го направиш?

— Не знам — отговори тя.

— Приятелката ти Мерилин ще умре в ужасни мъки. Разбираш това, нали?

Вдигна куката, така че Шерил да я види добре от другия край на кабинета. След това стана от стола, заобиколи бюрото и застана зад Мерилин. С лявата си ръка вдигна косата й. Ръката му докосна кожата й. Тя изтръпна. Опря куката до лицето й. Шерил кимна вяло.

— Да, разбирам — каза тя.

 

 

Трябваше да стане бързо, защото макар Шерил да бе облечена и обута, Честър все още беше по бельо. Тони накара двамата да чакат в приемната, докато дойде товарният асансьор, след което ги избута бързо по коридора и тримата се качиха. В гаража излезе първи и се огледа. После бързо ги завлече до шевролета, натика Честър на задната седалка, блъсна Шерил на предната и изкара колата на улицата.

Без да се замисля, би могъл да назове поне двайсет болници в Манхатън и доколкото знаеше, всички те имаха спешни отделения. Инстинктът му подсказваше, че трябва да избере някоя по-далечна, като „Маунт Синай“ на 100-на улица, защото му се струваше по-безопасно да изпрати Шерил колкото е възможно по-далеч. Времето обаче беше малко. Дотам и обратно щеше да пътува минимум един час, а не разполагаше с толкова. Реши да я закара в „Сейнт Винсънт“ на 11-а улица и Седмо Авеню. „Белвю“, на Двайсет и седма и Първо, беше по-близо, но там обикновено гъмжеше от ченгета — по една или друга причина. Бе се убедил в това. Ченгетата буквално живееха там. Оставаше „Сейнт Винсънт“. Освен това си спомняше, че пред входа на спешното отделение има голям площад. Беше го видял, когато отидоха да хванат секретарката на Костело. Много голям площад. Можеше да я наблюдава през цялото време, докато влезе, без да се налага да спира твърде близо.

Взе разстоянието за осем минути. Спря до тротоара на Седмо Авеню и натисна бутона за отключване на вратите.

— Излизай — каза той.

Шерил отвори вратата и се измъкна на тротоара. В първия момент сякаш не беше сигурна какво да прави, но после тръгна към пешеходната пътека, без да се обръща назад. Тони се протегна, затръшна вратата и се обърна към Стоун.

— Можеш да я наблюдаваш.

Стоун вече я наблюдаваше. Видя как светлината се смени И колите спряха. Видя я как пристъпва напред с останалите пешеходци, като пияна. Ходеше бавно, влачеше големите си обувки и държеше ръка пред лицето си, за да го скрие. Стигна отсрещния тротоар доста след като сигналът отново се смени. Някакъв нетърпелив пикап сви леко вдясно, за да я заобиколи. Тя продължи към входа на болницата. Двойна врата, изподраскана, от плексиглас. Три медицински сестри стояха отпред и пушеха. Шерил мина бавно покрай тях, бутна неуверено вратата с две ръце и влезе. Двете крила се затвориха.

— Е, видя ли това? — попита Тони.

Стоун кимна.

— Да, видях го. Тя е вътре.

Тони погледна в огледалото и след малко успя да се включи в движението. Когато се отдалечиха на стотина метра, Шерил вече чакаше реда си за преглед и повтаряше наум това, което Мерилин й бе казала да направи.

 

 

Пътуването с такси от летището в Сейнт Луис до сградата на Националния военен архив беше кратко и евтино и Ричър го беше правил твърде често. Повечето от задачите, които му бяха поверявали в страната, бяха свързани с пътешествия из архивите, с издирване на един или друг факт от миналото. Този път обаче щеше да бъде по-различно. Идваше като цивилно лице, а не с униформа на майор. Съвсем не беше същото и той си даваше сметка за това.

Достъпът до архива се контролираше от персонала във фоайето. Формално погледнато, военният архив беше част от публичните архиви, само че служителите му правеха всичко възможно този факт да не се разгласява. В миналото Ричър разбираше и бе съгласен с тази тактика, без да я оспорва — военните документи понякога са много откровени и не би трябвало да се четат и интерпретират произволно, вън от конкретния контекст. Винаги бе одобрявал факта, че ги държат настрана от обществеността. Сега обаче той беше обществеността и се питаше как ще се развият нещата. В архива се съхраняваха милиони досиета в десетки огромни хранилища и бе напълно възможно да чакаш дни и дори седмици, преди служителите да намерят каквото търсиш, дори и да полагат всички, абсолютно всички мислими усилия и да тичат нагоре-надолу като луди. Беше го виждал множество пъти отвътре. Играеха ролята си много убедително. Беше ги наблюдавал с иронична усмивка на лицето.

Слязоха от таксито и спряха за малко под горещото слънце на Мисури, за да се уточнят как да постъпят. Влязоха в сградата и видяха голяма табела: ПРЕДОСТАВЯМЕ САМО ПО ЕДНО ДОСИЕ НА ЗАЯВКА, поставена пред служителката, и зачакаха. Беше възпълна жена на средна възраст, в униформа на старши сержант, заета с някаква работа, чиято цел не е да постигне нещо полезно, а да накара посетителите да чакат. След известно време вдигна очи, хвърли две празни бланки на високия плот пред себе си и посочи канапа, на който висеше молив.

Бланките бяха формуляри за искане на достъп до архива. В графата „фамилно име“ Джоди попълни „Джейкъб“, а по-долу заяви, че иска да получи цялата налична информация за Джак Ричър, майор от отдел „Криминални разследвания“ към армията на САЩ. Ричър взе молива, заяви цялата налична информация за генерал лейтенант Лион Джером Гарбър и после подаде двата формуляра на старшия сержант. Жената им хвърли бегъл поглед, пусна ги в отделението за входящи заявки и натисна един бутон до лакътя си. Идеята беше някой редник да чуе звънеца, да дойде да вземе формулярите и да започне търпеливото издирване на досиетата.

— Сега кой е началник на архива? — попита Ричър.

Въпросът беше пряк. Служителката потърси в главата си начин да избегне отговора, но не откри такъв.

— Майор Тиъдър Конрад — отговори тя неохотно.

Ричър кимна. Името Конрад не му говореше нищо.

— Моля ви да му предадете, че искаме да се срещнем с него само за минутка. И… нека донесат тези досиета в кабинета му.

Тонът му беше нещо средно между любезна молба и недоизречена команда. Този тон винаги му бе вършил работа във взаимоотношенията със старши сержантите. Жената вдигна слушалката и позвъни.

— Ще изпрати някого да ви вземе — каза след малко с тон, който ясно подсказваше, че Конрад им прави огромна услуга.

— Няма нужда — отвърна Ричър. — Знам къде е. И друг път съм ходил там.

Поведе Джоди нагоре по стълбите, към просторния кабинет на втория етаж. Майор Конрад ги очакваше пред вратата. Беше с лятна униформа, а над горното му джобче имаше пластмасова табела с името му. Изглеждаше дружелюбен, но донякъде отегчен от службата си. Беше на около четирийсет и пет, а ако на тази възраст си майор на втория етаж на военния архив, значи, че не си се разбързал за никъде. Изчака за момент, защото по коридора към него вече тичаше един редник, понесъл две дебели папки в ръце. Ричър се усмихна доволно. Обслужваха ги като първокласни клиенти. Когато тази институция искаше да действа бързо, наистина действаше бързо. Конрад пое папките и освободи редника.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той. Говорът му беше бавен и мътен като горното течение на Мисисипи, но иначе звучеше достатъчно дружелюбно.

— Имаме нужда от помощта ви, майоре — отговори Ричър. — И се надявам, че ще сте готов да ни съдействате, след като прегледате тези две досиета.

Конрад погледна папките в ръката си, отстъпи настрани и ги покани в кабинета си. Беше тих, с дървена ламперия. Посочи им две еднакви кожени кресла и седна зад бюрото си. Постави двете папки на плота една върху друга, отвори първата, на Лион, и се зае да я преглежда.

Минаха десет минути, докато видя каквото искаше. През това време Джоди и Ричър гледаха през прозореца. Градът се печеше под палещите лъчи на слънцето. Конрад бутна папките настрана и погледна двата формуляра. После вдигна очи.

— Две много добри досиета — отбеляза той. — Впечатляващо. И освен това схванах намека. Предполагам, че Джак Ричър сте вие, а това е мисис Джоди Джейкъб, която в досието е спомената като дъщеря на генерала, прав ли съм?

Джоди кимна и се усмихна.

— Така си и знаех — продължи Конрад. — И смятате, че след като сте от семейството, така да се каже, ще ви бъде осигурен по-добър и по-бърз достъп до архива?

Ричър поклати тържествено глава.

— И през ум не ни е минавало подобно нещо. Знаем, че всички заявки за достъп се обработват по абсолютно един и същи начин.

Конрад се усмихна, после се разсмя с глас.

— И го казахте с каменно лице! Великолепно! Играете ли покер? Би трябвало, би трябвало. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

— Нужна ни е информацията за Виктор Труман Хоби — каза Ричър.

— Във връзка с Виетнам ли?

— Познавате ли го? — попита Ричър изненадано.

Конрад го погледна озадачено.

— Никога не съм чувал за него. След като второто му име е Труман обаче, значи е роден някъде между четирийсет и пета и петдесет и втора. Нали е така? Значи е твърде млад за Корея и твърде стар за войната в Залива.

Ричър кимна. Тиъдър Конрад започваше да му харесва. Явно беше умен. Прииска му се да хвърли един поглед и на неговото досие, да разбере защо на четирийсет и пет все още е майор, работещ в канцелария в Мисури.

— Ще свършим работата тук, в кабинета ми — добави Конрад. — За мен ще е удоволствие.

Вдигна телефонната слушалка и се обади направо в хранилището, като прескочи старши сержанта от приемната. Смигна на Ричър и нареди да му донесат досието на Хоби. Изчакаха мълчаливо пет минути, докато дотича куриерът и го донесе.

— Бързо стана — отбеляза Джоди.

— Всъщност — отвърна Конрад — малко се забави. Помислете как стоят нещата за редника. Чува по телефона „Х“, Хоби, изтичва до съответната секция, намира папката по инициалите, грабва я и идва дотук на бегом. Моите хора покриват средните нормативи за физическа подготовка на армията, което означава, че за пет минути могат да пробягат по-голямата част от една миля. Това място може и да изглежда голямо, но между бюрото му, секцията с буквата „Х“ и моя кабинет разстоянието е далеч по-малко от миля, повярвайте ми. Така че всъщност той се забави. Подозирам, че старши сержантът го е спрял само за да ме подразни.

Папката, в която бе сложено досието на Виктор Хоби, беше от старите, на релефни ивици. Отпред беше залепена таблица, в която се вписваха заявките за достъп до него. Бяха само две. Конрад прокара пръст по имената.

— Правени са по телефона — обясни той. — Едната е на самия генерал Гарбър, през март тази година. Втората е на някой си Костело, който се е обадил от Ню Йорк в началото на миналата седмица. Защо е този внезапен интерес?

— Точно това се опитваме да разберем — отвърна Ричър.

Участвалите в сражения войници имат дебели досиета, особено ако сраженията са били преди трийсет години. Това време е достатъчно всички документи, и най-незначителните, Да бъдат събрани където им е мястото. Папката на Виктор Хоби беше дебела около пет сантиметра. Старата корица беше огъната точно по дебелината на документите. На Ричър тя му напомняше за портфейла на Костело, който бе видял в бара в Кий Уест. Придърпа стола си по-близо до Джоди и до предния ръб на бюрото на Конрад. Майорът остави папката върху полираното дърво, обърна я и я отвори така, сякаш показваше рядко съкровище на заинтригувани познавачи.

 

 

Инструкциите на Мерилин бяха съвсем точни и Шерил ги изпълняваше прецизно. Първата стъпка беше да получи медицинска помощ. Записа се при медицинската сестра и седна на твърд пластмасов стол в чакалнята за прегледи. Спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“ бе по-спокойно от обикновено и я приеха само десет минути след пристигането й. Прегледа я лекарка, достатъчно млада, за да й бъде дъщеря.

— Как се случи това? — попита тя.

— Блъснах се в една врата — отговори Шерил.

Младата лекарка я заведе в едно преградено със завеса място и я накара да легне върху една кушетка за прегледи. Започна да проверява рефлексите на крайниците й.

— Врата? Сигурна ли сте? Напълно?

Шерил кимна. Трябваше да настоява на своето. Искаше го Мерилин и разчиташе на нея да го изпълни.

— Беше полуотворена. Бях се обърнала назад и просто не я видях.

Лекарката не каза нищо. Извади подобно на писалка фенерче и освети едното, после другото й око.

— Някакво помътняване в зрението?

Шерил кимна.

— Малко.

— Главоболие?

— Страхотно.

Лекарката се замисли за момент и взе формуляра за приемане в болницата.

— Така. Трябва ни рентген на лицевите кости, това е очевидно, но също така ще искам и на целия череп, както и скенер. Трябва да сме наясно какво точно се е случило там, вътре. Застраховката ви е добра, така че още сега ще повикам хирург да ви прегледа, защото, ако се налага някакво възстановяване, по-добре е да се започне по-рано. Така. Ще трябва да облечете болничен халат и да легнете. Ще ви дам хапче за главоболието.

Шерил си спомни какво настояваше Мерилин: Обади се по телефона преди болкоуспокояващите, защото ще ти размътят главата и ще забравиш.

— Трябва да се обадя по телефона — каза тя гласно, видимо разтревожена.

— Ако желаете, ние също можем да се обадим на съпруга ви — каза лекарката с безразличие в гласа.

— Не съм омъжена. Трябва да се обадя на един адвокат. Адвокатът на приятелката ми.

— Е, добре. Телефонът е в дъното на коридора. Само не се бавете.

Шерил отиде до телефонните автомати в края на коридора. Обади се на телефонистката и поиска разговор за сметка на отсрещния абонат, както й бе казала Мерилин. Продиктува номера, който бе запомнила наизуст. Вдигнаха слушалката след второто позвъняване.

— „Форстър и Ейбълстайн“ — чу приветлив глас. — С какво можем да ви помогнем?

— Обаждам се от името на мисис Мерилин Стоун — каза Шерил. — Трябва да говоря с адвоката й.

— Това е самият мистър Форстър — отвърна приветливият глас. — Моля почакайте.

Докато Шерил слушаше мелодията в слушалката, лекарката също се обаждаше по телефона на около десет метра от нея. В нейната слушалка не се чуваше музика. Бе се обадила на полицията, отдел „Домашно насилие“.

— Обаждам се от „Сейнт Винсънт“ — каза тя. — Имам още един случай за вас. Тази твърди, че се е блъснала във врата. Не иска дори да признае, че е омъжена, да не говорим, че е претърпяла побой. Можете да дойдете да я разпитате по всяко време.

 

 

Първият документ в папката беше оригиналното заявление на Виктор Хоби, че желае да постъпи в армията. Беше пожълтяло от времето и беше написано със същия равен момчешки почерк, който бяха видели в писмата, които бе изпратил до дома в Брайтън. Описваше накратко образованието си и желанието си да стане пилот на хеликоптер — нямаше кой знае какво повече. На пръв поглед нищо не предвещаваше появата на нова изгряваща звезда. По онова време обаче на всеки доброволец се падаха по двайсетина души, които си купуваха еднопосочен билет за автобус до Канада, така че донаборната комисия бе посрещнала Хоби с отворени обятия и веднага го бе изпратила при лекарите.

Бяха го изследвали, за да установят дали е годен за пилот, което означаваше доста по-щателен преглед от обикновения, особено по отношение на зрението и пазенето на равновесие. Беше го преминал блестящо — един и осемдесет и пет, шейсет и пет килограма, чудесно зрение, добър капацитет на белите дробове, в отлично здраве. Медицинският преглед бе проведен в началото на пролетта и Ричър си представяше много добре бледото от нюйоркската зима момче, застанало по къси гащета, босо върху гол дъсчен под, очакващо реда си да го мерят с шивашкия метър.

Следващият документ показваше, че са му били връчени ваучери за пътуване и му е било наредено да замине за Форт Дикс след две седмици. Следваха книжа оттам. Пръв беше един формуляр, подписан веднага след пристигането му, с който Виктор Хоби се задължаваше да служи лоялно на армията на САЩ. Във Форт Дикс беше прекарал дванайсет седмици първоначална подготовка. Бе се явявал на шест изпита за оценка на уменията му. На всички тях се бе представил доста над средното. Не бяха записани никакви коментари.

Следваше разписка за ваучери за пътуване до Форт Полк и заповед да се яви там, за да премине едномесечен специализиран пехотински курс. Имаше бележки във връзка с уменията му да борави с различни оръжия. Бяха го оценили като „добър“, което във Форт Полк означаваше нещо, за разлика от Форд Дикс, където те обявяваха за „добър“, ако разпознаеш карабина от десет крачки. В Полк тази оценка означаваше отлична координация между очите и ръцете, великолепно владеене на мускулите, спокоен характер. Ричър не беше специалист по авиация, но бе убеден, че инструкторите са гледали с оптимизъм на перспективата един ден да пуснат Вик Хоби да лети с хеликоптер.

Следваха още ваучери за пътуване, този път до Форт Уолтърс в Тексас, където се намираше началната школа за пилоти на хеликоптери. Беше приложена записка от командира на Форт Полк, в която се отбелязваше, че Хоби се е отказал от едноседмичен отпуск, за да замине за там незабавно. Това бе документирано с едно сухо изречение, но въпреки всичко се долавяше нотка на одобрение, дори и след толкова много години — ето най-после един човек, който няма търпение да се заеме истински с нещата.

Документите от Уолтърс бяха още повече. Престоят му там беше пет месеца и нещата бяха много сериозни — като в колеж. Най-напред месец предварителна подготовка със задълбочено академично изучаване на физика, аеронавтика и навигация в класната стая. Кадетите трябваше да издържат изпитите, за да преминат по-нататък. Хоби се бе представил отлично. Математическите му заложби, които баща му се бе надявал да оползотвори в счетоводството на семейната фирма, се бяха проявили изцяло при онези теоретични предмети. Бе завършил първи по успех в групата си. Единственият минус беше една кратка бележка за поведението му — някакъв офицер го обвиняваше в това, че разменял помощ в ученето срещу услуги. Хоби бе помагал на няколко души да се справят със сложните уравнения, а в замяна бе искал от тях да лъскат обувките и да чистят оборудването му. Ричър сви рамене. Този офицер явно бе задник. Хоби бе отишъл там, за да стане пилот на хеликоптер, а не светец.

Следващите четири месеца в Уолтърс бяха посветени на първоначална летателна подготовка на машини „Х–23 Хилърс“. Първият инструктор на Хоби беше някой си Ланарк. Бележките му по обучението бяха надраскани с невероятен почерк, анекдотично, много невоенно. На места много смешно. Твърдеше, че да се научиш да летиш на хеликоптер било все едно да се научиш да караш колело като малък — не става, не става, не става, не става и тогава съвсем изведнъж всичко си идва на мястото и повече никога не можеш да забравиш как се прави. Според мнението на Ланарк първият период бе отнел на Хоби повече време от обикновеното, но пък след това бе напредвал забележително. Бе го преместил от учебната машина на „Х–19 Сикорски“, което бе все едно изведнъж да се качиш на английска спортна коnла с десет скорости. Въпреки това на новата машина Хоби се бе представил още по-добре. Като роден талант, колкото по-сложна ставаше машината, толкова по-добре се справяше с нея.

Беше завършил школата в Уолтърс втори в групата си, с отличен успех, съвсем малко след абсолютния ас, чието име беше А. А. Де Уит. Още ваучери за пътуване, и двамата се бяха оказали във Форт Ракър, Алабама, за да преминат през нови четири месеца обучение във висш пилотаж.

— Чувал съм това име Де Уит — каза гласно Ричър. — Струва ми се познато.

Конрад следеше напредъка му с документите през бюрото.

— Може би става дума за генерал Де Уит. Сега е шеф на школата за пилоти в Уолтърс. Логично е да е той, нали? Ще проверя.

Обади се направо в хранилището и поиска досието на генерал-майор А. А. Де Уит. Остави слушалката и засече времето.

— Трябва да стане по-бързо, защото секция „Д“ е по-близо от „Х“. Освен ако проклетата дама долу не го спре пак.

Ричър се усмихна и отново се гмурна трийсет години назад, в миналото. Форт Ракър беше нещо истинско, с чисто нови бойни машини „Бел УХ–1“, наречени „Хюи“ — големи, мощни, с турбинни двигатели и четиринайсетметрови витла. Младият Виктор Хоби бе летял с такъв в небето на Алабама в продължение на седемнайсет дълги седмици, а след това бе преминал окичен с отличия на парада, който баща му бе фотографирал.

— Три минути и четирийсет секунди — прошепна Конрад.

Редникът с досието на Де Уит тъкмо бе влязъл. Остави папката, козирува и излезе.

— Не мога да ви покажа това, защото генералът все още е на служба, нали? Ако е същият Де Уит обаче, ще ви кажа.

Отвори папката в началото и Ричър успя да зърне бегло същата хартия като в папката на Хоби. Конрад я прегледа набързо и кимна.

— Той е. Оцелял е след джунглите и е останал на борда. Абсолютно откачен на тема хеликоптери. Предполагам, че до пенсионирането си ще остане в Уолтърс.

Ричър кимна и погледна през прозореца. Слънцето започваше да преваля.

— Искате ли кафе? — попита Конрад.

— С удоволствие — отвърна Джоди, а Ричър само кимна.

Конрад вдигна слушалката и се обади в хранилището.

— Кафе — нареди той. — Този път не е папка, а молба за нещо освежително. Три чаши, най-добрият порцелан, ясно?

Редникът ги донесе на сребърен поднос, а по това време Ричър вече бе стигнал до Форт Белвоар във Вирджиния, където Виктор Хоби и новият му приятел А. А. Де Уит трябваше да се явят в Трета транспортна рота на Първа мотострелкова дивизия. Там двете момчета бяха прекарали две седмици — колкото армията да промени името на частта им на Първа въздушнодесантна и да обозначи ротата им като „рота В към 229-и щурмови хеликоптерен батальон“. В края на двете седмици преименуваната част бе отплавала от Алабама с конвой от седемнайсет кораба, на трийсетдневно пътешествие до залива Лонг Май, на двайсет мили южно от Куи Нйън във Виетнам и на единайсет хиляди мили от дома.

Трийсет дни в океана никак не са малко, така че началниците на ротата се бяха постарали да създават работа за войниците, за да не се отегчават. От досието на Хоби бе видно, че му е била поверена поддръжката, което означаваше безкрайно лъскане и смазване на разглобените хюита в битка със соления въздух в трюма на кораба. Оценката беше положителна и Хоби бе слязъл на брега в Индокитай — само тринайсет месеца след като бе постъпил в армията като кадет — със звание лейтенант. А бе напуснал Щатите като младши лейтенант. Заслужено повишение за перспективен кадър. Едно от добрите момчета. Ричър си спомни какво му бе казал Ед Стивън за него в горещината зад железарския магазин: Много сериозен, много усърден. Но в никакъв случай не необикновен.

— Сметана? — попита Конрад.

Ричър поклати глава едновременно с Джоди.

— Без нищо — отговориха двамата в един глас.

Конрад наля кафето, а Ричър продължи да чете. Хеликоптерите „Хюи“ бяха оборудвани в два варианта: за бойни и транспортни цели. На рота „В“ бяха зачислени транспортни машини и задачата й беше да обслужва Първа въздушнодесантна на бойното поле. Хеликоптерите се водеха транспортни, но също имаха въоръжение — две тежки картечници, окачени отстрани на специални ластични въжета за тавана, на мястото на свалените врати. Екипажът се състоеше от пилот и помощник-пилот, двама картечари и командир на екипажа, който изпълняваше и функциите на авиомеханик. Машината побираше толкова войници, колкото бяха в състояние да се натъпчат в квадратното пространство между двамата картечари, или тон амуниции, или произволна комбинация между двете.

Бяха преминали през период на обучение при реални условия, което бе отражение на истината, че Виетнам се различава значително от Алабама. Този период не приключваше с официално дипломиране, но все пак фактът, че Хоби и Де Уит бяха изпратени в джунглата първи от новите пилоти, бе достатъчно красноречив. Изискването по-нататък бе да участваш в пет бойни операции като помощник-пилот. Едва тогава, ако се справиш успешно, ти поверяваха пилотското място и ти назначаваха твой собствен помощник. От този момент нататък започваше сериозната работа и това бе отразено в досието. Цялата му втора част се състоеше от доклади за изпълнени мисии, написани върху тънка оризова хартия. Стилът беше сух и лаконичен. Не ги бе писал Хоби, а ротният командир.

Сраженията бяха епизодични. Войната бушуваше навсякъде наоколо, но Хоби бе прекарвал продължителни периоди на земята поради времето. Дни наред гъстите мъгли на Виетнам не бяха позволявали да се лети ниско над терена в джунглата, а после, в периодите на проясняване, докладите следваха един след друг, по няколко на една и съща дата — често по три, пет, дори седем бойни мисии на ден. Бяха прехвърляли пехотинци на бойното поле, бяха ги спасявали и снабдявали с всичко необходимо. После пак се спускаха мъглите и хеликоптерите оставаха за дълго на земята. Ричър си представяше как Хоби се е изтягал на нара си по цели дни, спокоен или ядосан, отегчен или напрегнат, в очакване на следващите кошмарни, изтощителни операции.

Докладите бяха разделени на две части от документите, удостоверяващи края на първия редовен срок, рутинното награждаване с медал, дългата отпуска в Ню Йорк и началото на втория срок. Следваха нови доклади за бойни операции. Същите, както и преди. Бяха по-малко на брой. Последният документираше 991-ва бойна мисия на лейтенант Виктор Хоби. Не беше типична за частта му. Беше специална задача. Бе излетял от Плейку на изток, към импровизирана площадка за кацане край прохода Ан Хе, откъдето трябваше да се изтеглят подложени на ожесточен обстрел войници. Вторият участник в мисията беше Де Уит. Хоби бе кацнал първи на мястото. Бяха го видели да качва само трима души на борда и да излита почти веднага заради масирания картечен огън откъм джунглата. Хеликоптерът му бил улучен многократно, картечарите му стреляли хаотично в джунглата. Когато Хоби излетял, Де Уит кръжал над мястото. Видял как продължителен откос надупчил двигателя. В официалния му доклад се казвало, че витлата престанали да се въртят и около резервоара се появили пламъци. Машината се разбила в джунглата, на четири мили западно от мястото за кацане. Паднала под нисък ъгъл с приблизителна скорост от осемдесет мили в час. Де Уит също така споменавал, че през листата се виждали зелени пламъци, което обикновено означавало експлозия на горивния резервоар. Започнала операция за издирване на оцелели, но се наложило да бъде прекратена заради лошото време. Отломките на хеликоптера не били огледани. Тъй като районът на падането бил смятан за непристъпна, девствена джунгла, можело да се предположи, че в непосредствена близост няма войници на Северен Виетнам, следователно и не съществувала опасност оцелелите да попаднат в плен. Поради това осемте души от хеликоптера на Хоби били вписани като изчезнали по време на сражение.

— Защо? — попита Джоди. — Де Уит е видял експлозията, нали? Защо ги водят изчезнали, след като очевидно са загинали?

Майор Конрад сви рамене.

— И аз мисля така — каза той. — Все пак никой не е бил напълно сигурен. Де Уит е видял пламъци през листата, и толкова. Може да е било мина или нещо друго. Обявявали са някого за загинал в сражение само ако са били абсолютно сигурни. Когато някой е видял с очите си как е станало. Случвало се е изтребители да паднат на двеста мили навътре в океана и въпреки това да обявят пилота за безследно изчезнал, не мъртъв, защото съществува теоретичната възможност да доплува донякъде. Мога да ви покажа папка, десет пъти по-дебела от тази, в която са събрани заповедите и инструкциите за това точно как да се описват загубите на човешка сила.

— Защо? — попита пак Джоди. — Защото са се страхували от пресата?

Конрад поклати глава.

— Не. Причините са други, струва ми се. Когато са се страхували от пресата, просто са лъгали. Най-напред не са искали да заблуждават близките и роднините. Повярвайте ми, случвали са се наистина странни неща. Обстановката там е била съвършено чужда. Хора са оцелявали при обстоятелства, при които това се е смятало за невъзможно. Появявали са се след време изневиделица. Били са откривани, защото през цялото време са се провеждали масирани операции за издирване на оцелели. Мнозина са попаднали в плен, но тогава никой не е публикувал списъци с имената им. Те се появиха години по-късно. Не можеш да кажеш на родителите, че синът им е бил убит, ако съществува и най-малката възможност това да не е вярно. Затова са ги наричали „изчезнали“ колкото е възможно по-дълго. — Конрад замълча за момент. — Втората причина е, че са се страхували. Но не от пресата. Страхували са се от самите себе си. Страхували са се да си признаят, че търпят поражение, че ги бият, при това жестоко.

Ричър отново се върна към доклада за последната мисия. Видя името на помощник-пилота — младши лейтенант на име Ф. Г. Каплан. Бе летял с Хоби през повечето време от втория срок.

— Може ли да видя досието на този човек? — попита той.

— Секция „К“? — отвърна Конрад. — Ще отнеме около четири минути.

Изчакаха мълчаливо войника да донесе досието на Каплан. На външен вид папката беше като тази на Хоби — стара, дебела. На предната корица също имаше таблица със заявките за ползването й, само че през последните двайсет години бе регистрирано едно-единствено телефонно обаждане на Лион Гарбър от април предишната година. Ричър обърна папката към себе си и я отвори на предпоследния лист. Беше същият като този в досието на Хоби — доклад за същата мисия, отново с разказа на Де Уит, бе написан със същия почерк, от същия чиновник.

Последният лист от досието на Каплан обаче беше датиран две години след доклада за последната мисия. Това бе официално решение, взето от военното министерство след щателно проучване на обстоятелствата, в което се казваше, че Ф. Г. Каплан се обявява за загинал по време на военни действия на четири мили западно от прохода Ан Хе, след като хеликоптерът, чийто помощник-пилот е бил, е свален от вражески наземен огън. Трупът не е бил открит, но смъртта му трябвало да се приеме за факт с цел включване в мемориалните списъци и изплащането на пенсии. Ричър приглади листа с длани.

— Защо Виктор Хоби няма такова нещо?

Конрад поклати глава.

— Не знам.

— Искам да отида в Тексас — каза Ричър.

 

 

Летище Ной Бай край Ханой и летище Хикъм Фийлд край Хонолулу се намират на една и съща географска ширина, така че товарният „Старлифтър“ на Американските военновъздушни сили не летеше нито на север, нито на юг, а по права линия над Тихия океан, от запад на изток, между Тропика на рака и двайсетия паралел. Шест хиляди мили, по шестстотин мили на час, десет часа полет, но самолетът се подготви за кацане седем часа, преди да излети — в три следобед на предния ден. Капитанът от Военновъздушните сили обяви, когато пресякоха меридиана, връщащ ги във вчерашния ден, а високият сивокос американец в задната част на кабината върна часовника си назад и спечели един ден живот повече.

Хикъм Фийлд е главното военно летище на Хавай, но използва едни и същи писти и въздушен контрол с Хонолулу Интърнешънъл, така че старлифтърът трябваше да направи голям кръг над океана, за да изчака да се приземи един боинг 747 на японските авиолинии. После се сниши и кацна след него. Като военен пилот, жената, която управляваше самолета, не беше длъжна да се съобразява с любезностите на гражданската авиация, така че натисна рязко спирачките, колелата просвириха, двигателите зареваха с обратна тяга, и машината намали скоростта достатъчно бързо, за да излезе от пистата по първото разклонение за рулиране. Гражданското летище изискваше военните самолети да стоят настрана от туристите. Особено от японските туристи. Основната индустрия на Хавай или пък сантиментите на Изтока бяха без значение за пилота на старлифтъра — по-важното бе, че по първия разклон разстоянието до военния сектор беше най-кратко.

Самолетът продължи да се движи бавно, както подобава, и спря на петдесет метра от ниска и дълга бетонна постройка, недалеч от оградата. Пилотът изключи двигателите и остана на мястото си. Няколко души от наземния персонал, в пълни униформи, приближиха самолета и включиха дебел кабел в специален контакт близо до носа. Системите превключиха на външно захранване — така церемонията можеше да се проведе на тишина.

Почетната стража се състоеше, както обикновено от осем души, със съответните парадни униформи — двама от пехотата, двама от Военноморските сили, двама от Военновъздушните сили и двама от морската пехота. Те подходиха към самолета под строй и спряха, за да изчакат да се отвори товарната рампа. След като металът прилепна плътно до асфалта, те се изкачиха в търбуха на самолета. Минаха покрай строените в две редици хора от екипажа и продължиха напред, към ковчезите. Взеха първия, качиха го на раменете си и с бавна стъпка се върнаха към изхода. Спуснаха се по наклонената рампа, минаха по нагорещения асфалт с тържествена стъпка, после влязоха в бетонната постройка и положиха ковчега на земята. Изправиха се, останаха за миг неподвижно, после се обърнаха кръгом и отново тръгнаха към самолета.

Бе нужен един час, за да разтоварят седемте ковчега. Едва когато всички бяха на земята, сивокосият американец стана от мястото си. Слезе по стълбата за пилота, като преди това протегна уморените си крайници.