Лий Чайлд
Сигнал за опасност (10)

9

Мерилин Стоун пропусна обеда, защото имаше много работа, но бе доволна, защото трансформацията й харесваше. Бе започнала да гледа на всичко някак безпристрастно, което донякъде я изненадваше, тъй като се бе заела да продаде своя дом, нейния собствен дом, мястото, което бе избрала толкова внимателно, с толкова вълнение и размисъл само преди няколко години. Това бе къщата на мечтите й. Много по-голяма и по-хубава от всичко, което бе очаквала да притежава. Тогава бе изпитала физически трепет само при мисълта. Преместването тук бе като смърт и прераждане в рая. Сега гледаше на мястото като на витрина, като на пазарна оферта. Не виждаше стаите, които бе обзавеждала, в които се бе радвала и вълнувала. Нямаше болка. Нямаше тъжни погледи към местата, където с Честър се бяха забавлявали, където се бяха смели, хранили, спали. Просто бърза, делова решимост да превърне къщата в още по-изкусително място.

Най-напред, точно както бе планирала, бяха дошли хората от транспортната компания, за да преместят мебелите. Беше ги накарала да махнат шкафа от коридора, след това креслото на Честър от всекидневната. Не защото беше лошо, а защото определено беше излишно. Беше любимият му стол, избран така, както мъжете избират нещата — защото са им удобни и познати, а не защото са стилни или подходящи. Това бе единственото нещо, донесено от предишната им къща. Бе го сложил до камината, под лек ъгъл. Постепенно бе започнала да го харесва. Придаваше на стаята приятен, уютен вид. Тъкмо това превръщаше стаята от нещо, което можеш да видиш в списание, в семейно жилище. И тъкмо затова трябваше да си отиде.

Беше накарала също така да изнесат от кухнята масата за рязане на месо. Бе мислила дълго за нея. Наистина придаваше на кухнята сериозен вид — като място, където се върши работа, където се планират и приготвят ястия. Без нея обаче се ширваха десет метра покрит с теракота под, чак до еркерния прозорец. Даваше си сметка, че ако плочките се лъснат добре, светлината от прозореца ще заблести в пода и ще изпълни цялото помещение с усещане за простор. Бе опитала да се постави на мястото на потенциалния купувач и си бе задала въпроса: Кое би те впечатлило повече? Сериозната на вид кухня? Или кухня, толкова голяма, че да ти секне дъхът? И масата за рязане на месо отиде в камиона с другите мебели.

Телевизорът от кабинета също отиде там. Честър имаше проблем с телевизорите. Домашното видео бе ликвидирало цял клон от бизнеса му — домашното кино, и той не гореше от ентусиазъм, когато ставаше дума да се купят най-новите и съвършени продукти на конкуренцията му. Телевизорът беше древен модел — около екрана имаше рамка от имитация на хром, а самият екран беше заоблен и издут като аквариум за рибки. Бе виждала по-добри модели, захвърлени на тротоара, когато гледаше през прозореца на влака, малко преди да влезе в гарата на 125-а улица. Накара работниците да махнат апарата и да свалят една библиотека от апартамента за гости, за да се запълни мястото. Реши, че така стаята изглежда доста по-добре. С библиотеката, кожените канапета и тъмните абажури изглеждаше цивилизована. Интелигентна. Място за вдъхновение. Сякаш купувачът щеше да купува и начин на живот, а не само къща.

Отдели известно време, за да подбере книги за малките масички. След това дойдоха от цветарския магазин с няколко картонени кутии, пълни с цветя. Мерилин накара момичето да измие вазите, а след това го остави насаме със списание „Юропиън“ и му каза да подреди цветята така, както са там. Един мъж от офиса на Шерил донесе табела „Продава се“ и я заби край пътя до пощенската кутия. Градинарите дойдоха, когато си тръгваха хората за мебелите, и това предизвика няколко тромави маневри по алеята. Мерилин разведе шефа на градинарите наоколо, за да му обясни какво иска да бъде направено, и бързо се прибра вътре, преди да забръмчат моторите на косачките. Момчето от службата за поддържане на басейните пристигна по същото време, по което и хората от службата за почистване. Това донякъде я разконцентрира и за момент не беше сигурна с какво да започне. Но бързо взе решение, каза твърдо на чистачите да почакат и заведе момчето при басейна, за да му покаже какво трябва да се свърши. После пак се върна в къщата, защото почувства глад. Разбра, че е пропуснала обеда, но пък беше изпълнена със задоволство от свършената работа.

 

 

И двамата дойдоха в коридорчето, за да го изпратят. Старецът пухтя продължително с кислородния апарат, докато успее да стане от стола, а после забута бавно количката пред себе си, облягайки се на нея като на бастун. Жена му тръгна пред него, а полата на роклята й шумолеше по рамките на вратите и тесните стени на коридорчето. Ричър излезе последен, стиснал здраво кожената папка. Старицата се зае да отключи вратата, докато съпругът й пухтеше и пъшкаше, сграбчил дръжката на кислородния апарат. Най-накрая вратата се отвори и отвън нахлу свеж въздух.

— Тук наоколо останал ли е някой от старите приятели на Виктор? — попита Ричър.

— Това важно ли е, майоре?

Той сви рамене. Бе разбрал, че най-добрият начин да подготвиш хората за лошата новина е да си дадеш вид, че работиш много задълбочено още от самото начало. Слушаха по-добре, ако знаеха, че всички възможности наистина са изчерпани.

— Нужно е да натрупам малко начални сведения — отговори той.

Старците го изгледаха озадачено, но не искаха да разсъждават върху това, защото той беше последната им надежда. Животът на сина им беше в негови ръце, съвсем буквално.

— Ед Стивън от железарския магазин, предполагам — каза мистър Хоби накрая. — Много бяха близки с Виктор още от детската градина, чак до дванайсети клас. Само че това беше преди трийсет и пет години, майоре. Не виждам какво значение може да има сега.

Ричър кимна, защото наистина нямаше никакво значение.

— Имам телефонния ви номер — каза той. — Ще ви се обадя веднага щом науча нещо.

— Разчитаме на вас — каза старицата.

Ричър кимна отново.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас — каза той. — Благодаря за кафето и кейка. И… много съжалявам за положението, в което се намирате.

Те не отговориха. Това, което им каза, бе пълна дивотия. Трийсет години кошмар, а той ги уверява, че съжалявал за положението им? Обърна се, стисна немощните им ръце и тръгна към обраслата с храсталаци алея. Стигна до колата. Стискаше папката и гледаше неотклонно напред.

Излезе на заден по алеята през храсталаците и стигна до главния път. Сви вдясно и подкара по него към града. Скоро Брайтън се появи пред очите му. Пътят се разшири и стана по-гладък — видя бензиностанция и пожарна. Малък градски парк. Супермаркет с голям паркинг, банка, редица магазинчета с обща фасада.

Паркингът на супермаркета сякаш беше географският център на града. Заобиколи бавно и видя детски ясли — в двора имаше растения в саксии и градинска пръскачка, която правеше дъги на слънцето. След това голяма барака, боядисана в матово червено, издигната отделно от всичко останало — железарският магазин на Ед. Завъртя волана и спря пред дърводелската работилница.

Влизаше се през най-обикновена врата, монтирана в средата на бараката. Тя водеше към рафтове с всевъзможни неща, каквито никога не му се бе налагало да купува — винтове, пирони, болтове, ръчни инструменти, електрически инструменти, кошчета за боклук, пощенски кутии, стъкла, дограма, врати, кутии с боя. Тази плетеница водеше към сърцевината на магазина, където под няколко луминесцентни лампи бяха сложени четири тезгяха под форма на квадрат. В квадрата стояха един мъж и две момчета по джинси и ризи, със сини платнени престилки. Мъжът беше слаб и дребен, може би на петдесет, а момчетата явно му бяха синове — по-млади варианти на същото лице и физика, може би на осемнайсет и двайсет.

— Ед Стивън? — попита Ричър.

Мъжът кимна, наклони леко глава и повдигна вежди като човек, който трийсет години е отговарял на въпроси на клиенти и доставчици.

— Искам да поговоря с вас за Виктор Хоби.

В първия момент мъжът го изгледа с недоумение, после хвърли кос поглед на синовете си, сякаш връщаше като на лента целия си живот назад към времето, когато за последен път е видял Виктор Хоби.

— Умря във Виетнам, нали?

— Трябват ми малко общи сведения.

— Неговите старци ли те изпращат? — Каза го без изненада, но в гласа му също така се прокрадна и нотка на досада. Сякаш проблемите на семейство Хоби бяха добре известни в градчето и толерирани, макар и отдавна да не будеха никакво сериозно съчувствие.

Ричър кимна.

— Трябва да добия представа що за човек е бил. Говори се, че си го познавал много добре.

Стивън отново го погледна с недоумение.

— Да, предполагам, че го познавах добре, само че тогава бяхме хлапета. След като завършихме училище, съм го виждал само веднъж.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Имам доста работа. Трябва да разтоварвам стока.

— Мога да ти помогна. Ще говорим, докато разтоварваме.

Стивън беше готов да каже „не“ съвсем по инерция, но в последния момент се вгледа в ръста на Ричър и се усмихна като хамалин, на когото съвсем изневиделица са предложили да използва подемна машина, при това безплатно.

— Добре — каза Ед. — Отзад.

Излезе от ограденото с тезгясите място и поведе Ричър към задната врата. Пред навес с ламаринен покрив бе паркиран пикап, натоварен с торби цимент. Рафтовете под навеса бяха празни. Ричър свали якето си и го метна върху предния капак на пикапа.

Торбите бяха от дебела хартия. От работата по басейните бе научил, че ако хванеш такава торба с две ръце по средата, хартията може да се скъса. Трябваше да се хващат в ъгъла, с една ръка. Така щеше да опази и дрехите си от прахоляка. Торбите тежаха по петдесет килограма и той започна да пренася по две наведнъж, леко отдалечени от тялото му. Стивън го гледаше, сякаш беше някаква циркова атракция.

— Е, разкажи ми за Виктор Хоби — изсумтя Ричър.

Стивън сви рамене. Бе се облегнал на една от подпорите на навеса, на сянка.

— Беше отдавна — отвърна той. — Какво мога да ти кажа? Бяхме деца, хлапета. Бащите ни бяха заедно в търговската камара. Неговият беше печатар, а моят имаше този магазин, макар че тогава продаваше само дървен материал. В училище бяхме непрекъснато заедно. Взеха ни в детската градина в един и същи ден, завършихме гимназия в един и същи ден. След това го видях само веднъж, когато се прибра у дома след армията. Беше прекарал във Виетнам година и искаше пак да се върне.

— Що за човек беше?

Стивън сви рамене.

— Някак си не смея да ти кажа мнението си.

— Защо? Нещо нередно ли има?

— Не, не, нищо такова — отговори Стивън. — Няма какво да крия. Беше добро хлапе. Само че мнението ми ще е мнение на едно хлапе за друго и ще е отпреди трийсет и пет години, нали? Едва ли е актуално.

Ричър спря с двете петдесеткилограмови торби в ръце и погледна Ед Стивън. Макар и слаб, излъчваше здраве и сила — точно така Ричър си представяше типичния предпазлив бизнесмен янки от провинциалните градчета. Един от хората, чиито преценки нерядко са доста солидни. Ричър кимна.

— Добре, това ми е ясно — каза. — Ще го взема предвид.

Стивън също кимна — основните правила вече бяха изяснени.

— На колко години си? — попита той.

— На трийсет и осем — отговори Ричър.

— От тук някъде ли си?

Ричър поклати глава.

— Всъщност не съм от никъде конкретно.

— Добре, трябва да си наясно с две неща — продължи Стивън. — Това е много малък, провинциален град, а ние с Виктор сме родени тук през четирийсет и осма година. Когато убиха Кенеди, бяхме по на петнайсет, бяхме на шестнайсет, когато дойдоха Бийтълс, и на двайсет, когато започнаха бунтовете в Чикаго и Лос Анджелис. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Друг свят — отвърна Ричър.

— И още как — продължи Ед Стивън. — Израснахме в друг свят. Цялото ни детство мина в него. За нас най-смелата постъпка беше да си сложиш парче пластмаса на спиците на велосипеда, за да бръмчи като мотор. Трябва да имаш това предвид, когато слушаш каквото ще ти кажа.

Ричър кимна и вдигна деветата и десетата торба от пикапа. Бе се изпотил леко и започваше да се притеснява за състоянието на ризата си, когато я види Джоди.

— Виктор беше много праволинейно хлапе. Праволинейно и нормално. И както ти казах, заради сравнението, това беше по времето, когато смятахме, че сме извършили чудеса от храброст, ако се приберем в девет и половина вечерта в събота, след като сме пили млечен шейк.

— Какви интереси имаше той? — попита Ричър.

Стивън изду бузи и сви рамене.

— Какво мога да ти кажа? Както всички нас, струва ми се. Бейзбол. Музика. Обичахме Елвис Пресли. Сладолед и филми. Такива неща. Нормални неща.

— Баща му ми каза, че искал да бъде войник.

— Всички искахме. Най-напред играехме на каубои и индианци, след това станахме войници.

— Ти беше ли във Виетнам?

Стивън поклати глава.

— Не. Някак си се измъкнах от военните истории. Не защото не одобрявах. Трябва да разбереш, че става дума за времето много, много преди да се появят онези с дългите коси. Никой нямаше нищо против военните. Аз също не се страхувах. Тогава все още нямаше от какво да се страхуваме. Ние бяхме Съединените щати, нали? Трябваше да сритаме онези жълтурковци с дръпнати очи, най-много шест месеца, и толкова. Никой не се безпокоеше, че ще го изпратят там. Просто изглеждаше някак старомодно. Всички уважавахме тези неща, обичахме да слушаме разкази, но ни се струваше, че е нещо от вчерашния ден, разбираш ли какво искам да кажа? Аз исках да се занимавам с бизнес. Исках от магазинчето на баща си да направя голяма корпорация. Струваше ми се, че това си заслужава усилията. Смятах, че е нещо далеч по-американско, отколкото да постъпя в армията. В онова време това изглеждаше не по-малко патриотично.

— Значи се отърва от войската? — попита Ричър.

— Извикаха ме в донаборната комисия, но бях подал документи за кандидатстване в колеж и ме прескочиха. Баща ми беше близък с председателя и, предполагам, това също помогна в случая.

— Как реагира Виктор, когато научи?

— Нямаше нищо против. Не беше проблем. Аз не бях против войната или нещо подобно. Чисто и просто беше въпрос на личен избор, дали да предпочетеш нещо от миналото или нещо от бъдещето. Аз исках бъдещето. Виктор искаше армията. Но като че ли знаеше, че… че е някак глупаво. Истината е, че беше под влиянието на баща си. Бил е негоден за военна служба през Втората световна война. Моят старец беше пехотинец и се бе сражавал в Тихия океан. Виктор сякаш смяташе, че семейството му не е дало каквото трябва. Искаше да го направи той, нещо като да изпълни дълга си. Сега ти звучи надуто, нали? Тогава обаче всички мислехме по този начин. И дума не може да става за сравнение с днешните момчета. Тук всички бяхме сериозни и старомодни, а Виктор може би малко повече от останалите. Много сериозен, много усърден. Но в никакъв случай не необикновен.

Ричър бе пренесъл близо три четвърти от торбите. Спря, за да почине, и се подпря на вратата на пикапа.

— А беше ли умен?

— Достатъчно умен, струва ми се — отговори Стивън. — Справяше се добре в училище, без да е някакво дете-чудо. През годините тук имахме хлапета, от които излезе нещо. Адвокати, лекари. Едно от тях отиде в НАСА. Беше малко по-малък от мен и Виктор. Виктор беше достатъчно умен, но все пак трябваше да се труди, за да получава високите си оценки, доколкото си спомням.

Ричър отново се зае с торбите. Беше запълнил най-напред по-далечните рафтове и се радваше, че го е направил, защото ръцете започваха да го болят.

— А забърквал ли се е някога в неприятност?

Стивън го изгледа раздразнено.

— Неприятности? Май не си ме слушал. И най-калпавото дете от онова време днес би изглеждало като ангел, а Виктор беше честен до крайност.

Още шест торби. Ричър избърса длани в панталоните си.

— А как ти се стори, когато го видя за последен път?

Стивън се замисли за момент.

— Малко поостарял, предполагам. Аз бях остарял с една година, а той като че ли с пет. Но не беше по-различен. Същият. Все така сериозен, усърден. Посрещнаха го с парад, защото бе получил медал. Той много се смути. Казваше, че медалът не бил нищо особено. След това замина пак и повече не се върна.

— Ти как го понесе?

Стивън се замисли отново.

— Доста зле. Познавах го цял живот. Много щях да се радвам, ако си беше дошъл у дома, но пък, от друга страна, се радвам и че не си дойде в инвалиден стол или нещо такова, както се случи на мнозина.

Ричър приключи с торбите. Намести последната с длан и се облегна на подпората до Стивън.

— Ами тази мистерия… Това, което стана с него?

Стивън поклати глава и се усмихна тъжно.

— Няма никаква мистерия. Убили са го. Тук нещата опират до това, че двама старци отказват да приемат три неприятни истини.

— Кои са те?

— Много просто. Първата е, че синът им е мъртъв. Втората е, че е убит в някаква забравена от Бога джунгла, където никой никога няма да го намери. Третата е, че властите по онова време започнаха да играят непочтено и престанаха да вписват изчезналите по време на военни действия в списъка на жертвите, за да не расте бройката прекомерно. На хеликоптера на Виктор е имало поне десет момчета, когато са го свалили. Тези десет имена автоматично отпадат от вечерните новини. Такава беше политиката, а сега е твърде късно, за да го признаят.

— Така ли смяташ?

— Разбира се — отговори Стивън. — Войната тръгна на зле, властите също, заедно с нея. За моето поколение не беше никак лесно да приеме този факт, казвам ти. Вие, по-младите, може би по-лесно възприемате тези неща, но бъди сигурен, че старци като семейство Хоби никога няма да се примирят.

Замълча и погледна разсеяно рафтовете с торбите цимент и празния пикап.

— Прехвърли един тон цимент. Искаш ли да влезем вътре, за да се измиеш? Ще ти купя нещо разхладително за пиене.

— Искам да хапна — отвърна Ричър. — Не съм обядвал.

Стивън кимна и се усмихна тъжно.

— Карай на юг. Има закусвалня точно след железопътната гара. Там някога пиехме млечните шейкове до девет и половина в събота вечер и се мислехме за Франк Синатра и компания.

 

 

Закусвалнята явно се бе променяла многократно от времето, когато смелите местни момчета с картончета в спиците на велосипедите бяха пили млечни шейкове в събота вечер. Сега беше заведение, обзаведено в стила на седемдесетте, с тухлена фасада и зелен покрив, но с блясъка на деветдесетте, с ярки сини и розови неонови надписи по витрините. Ричър взе кожената папка със себе си, дръпна вратата и влезе в хладното помещение, вмирисано на фреон и хамбургери, както и на силния препарат, с който напръскват масите, преди да ги почистят. Седна на бара. Едно жизнерадостно пълно момиче на двайсет и няколко сложи пред него салфетка и прибори и му връчи меню с размери на улична реклама, със снимки на предлаганите ястия и писмени описания. Поръча си голям хамбургер, съвсем леко препечен, швейцарско сирене, салата от зеле и моркови с кръгчета лук и се обзаложи сам със себе си, че изобщо няма да прилича на снимката от менюто. След това изпи чаша вода с лед, поиска още една и отвори папката.

Съсредоточи се над писмата на Виктор до родителите му. Общо бяха двайсет и седем — тринайсет от местата, където го бяха обучавали, и четиринайсет от Виетнам. Те свидетелстваха за всичко, което беше чул от Ед Стивън — правилни изречения, акуратен правопис, стегнати фрази. Ръкописни букви, каквито използваха всички, получили образование в Америка между двайсетте и шейсетте, но с обратен наклон. Левичар. Никое от двайсет и седемте писма не превишаваше първата страница с повече от няколко реда. Човек на дълга. Човек, който си дава сметка, че се смята за нелюбезно да завършиш писмо на първата страница. Добър, възпитан, изпълняващ дълга си, левичар, скучен, конвенционален, нормален човек, солидно образован, но не чак гений.

Момичето му донесе хамбургера. Сам по себе си беше внушителен, но доста се различаваше от огромния деликатес, който бе изобразен на снимката от менюто. Зелето плуваше в побелял оцет в смачкана картонена купа, кръгчетата лук бяха подпухнали и еднакви, като малки кафяви автомобилни гуми. Швейцарското сирене беше нарязано толкова тънко, че бе станало прозрачно. Поне имаше вкус на сирене.

Снимката, направена след парада при дипломирането в Ръкър, бе по-трудна за тълкуване. Фокусът не беше добър, а нахлупената фуражка скриваше очите на Виктор в дълбока сянка. Раменете му бяха изпънати назад, а тялото му изглеждаше напрегнато. Изпълнен с гордост или смутен от присъствието на майка си? Беше трудно да се каже. В края на краищата Ричър реши, че е гордост, заради устата. Беше тънка линийка, леко извита надолу в краищата — само сериозно усилие на лицевите мускули би могло да попречи на такава уста да се разсмее жизнерадостно. Това беше снимка на момче, достигнало абсолютния връх на живота си в този момент. Постигнало всички цели, осъществило всички свои мечти. Две седмици по-късно е бил в чужбина. Ричър затършува из писмата, за да намери това от Мобайл. Беше написано на корабна койка преди отплаването и изпратено от някакъв военен чиновник от Алабама. Трезви фрази, страница и една четвърт. Добре контролирани емоции. Не казваше абсолютно нищо.

Плати сметката и остави на момичето два долара за това, че е толкова жизнерадостно. Би ли написало това същество подобно писмо до дома — страница и четвърт скъпернически пресметнати празнословия в деня, преди да замине на война? Не, но и никога не би заминало на война. Хеликоптерът на Виктор се бе разбил може би седем години, преди момичето да се роди, а Виетнам беше нещо, заради което беше страдало единствено в часовете по история в единайсети клас.

Беше прекалено рано, за да потегли направо към Уолстрийт. Джоди бе казала в седем. Трябваше да убие поне два часа. Качи се в колата и пусна вентилацията, за да прогони жегата. След това разтвори картата върху твърдата кожена папка и набеляза пътя си назад от Брайтън. Щеше да мине по шосе номер 9 южно от Мечата планина, после на изток до Теконик, после на юг до Спрейн, а оттам щеше да излезе на Бронкс Ривър Паркуей. Тази улица щеше да го отведе право в ботаническата градина — място, което никога не бе посещавал и което много му се искаше да разгледа.

 

 

Мерилин седна да обядва малко след три часа. Преди да пусне чистачите да си отидат, бе проверила какво са свършили — бяха се справили отлично. Бяха почистили мокета в коридора с пароструйка — не защото беше мръсен, а защото това бе най-добрият начин да се премахнат следите от крачетата на шкафа в коридора. От парата влакната на вълната набъбват и след щателно изсмукване с прахосмукачка никой не би могъл да забележи, че на мястото доскоро е стоял тежък шкаф.

Взе душ, а после избърса кабинката с кухненска кърпа, за да остави плочките сухи и блестящи. Среса косата си и я остави да изсъхне сама. Знаеше, че влагата през юни ще я направи леко къдрава. После се облече. Сложи си роклята, която Честър обичаше най-много — тъмнорозова коприна, прилепнала по тялото, която изглеждаше най-добре, когато отдолу няма нищо. Достигаше до коляното и макар и да не беше много стегната, обемаше съществените места плътно, така, сякаш бе шита специално за нея, което си беше и самата истина, независимо че Честър не знаеше. Мислеше, че просто е извадила късмет, като е попаднала на нея в магазина за конфекция. Тя нямаше желание да разсее заблудата му, но не заради парите, а защото й се струваше донякъде безсрамно да признае, че си е поръчала такава секси рокля при шивачите. И въздействието върху Честър наистина беше, честно казано, безсрамно. Действаше му като спусък. Използваше я, когато смяташе, че той се нуждае от възнаграждение. Или малко разсейване. Тази вечер щеше да се нуждае тъкмо от разсейване. Щеше да се прибере у дома. Да завари къщата обявена за продан и да разбере, че жена му е поела инициативата в свои ръце. Както и да го гледаше, знаеше, че вечерта няма да е лека, и беше готова да използва всички предимства, били те безсрамни или не.

Избра обувките „Гучи“ с високи токове, защото отиваха на роклята и с тях краката й изглеждаха по-дълги. След това слезе в кухнята, за да изяде обеда си, който се състоеше от една ябълка и парченце сирене с намалено съдържание на мазнини, после пак се качи горе, изми си зъбите и се замисли за грима. Тъй като беше гола под роклята и със свободно пусната коса, най-добре би било да не слага никакъв грим, но Мерилин беше готова да признае, че времето, когато това би останало незабелязано, вече е отминало, и се зае с трудоемката задача да се гримира така, че да изглежда, като че ли не си е правила този труд.

Отне й двайсет минути. После оправи маникюра си, а също и ноктите на краката, защото това беше от значение, когато очакваш да събуеш обувките си рано. После си сложи от любимия парфюм — достатъчно, за да се почувства, но без да прекалява. Телефонът иззвъня. Беше Шерил.

— Мерилин? — каза тя. — Шест часа на пазара и първата риба вече клъвна.

— Така ли? Кой? И как?

— Наистина! Още първия ден, преди да си записана където и да било! Не е ли чудесно? Някакъв господин, който се мести тук със семейството си. Обикалял района, за да добие впечатление за мястото, и видял табелата ти. Веднага дойде при мен, за да научи подробностите. Готова ли си? Мога ли да го доведа веднага?

— Ау! Веднага? Вече!? Доста бързо е, нали? Е, добре, готова съм, предполагам. Кой е той, Шерил? Мислиш ли, че е сериозен купувач?

— Определено. И е тук само днес. Довечера се връща на запад.

— Добре, добре. Доведи го. Готова съм.

Осъзна, че е репетирала цялата процедура несъзнателно, без да си дава сметка, че го прави. Действаше бързо, но не припряно. Затвори телефона и веднага отиде в кухнята, за да включи фурната на ниска температура. Изсипа малко кафени зърна в една чинийка и я сложи на средния рафт. Затвори фурната и отиде до умивалника. Пусна остатъците от ябълката в кошчето за боклук и сложи чинията в съдомиялната машина, после избърса мивката с книжна салфетка и направи крачка назад с ръце на кръста, за да огледа всичко. Отиде до прозореца и отвори щорите леко, колкото подът да заблести от светлината.

— Идеално — каза сама на себе си.

Изтича по стълбите и започна от най-горе — влизаше във всички стаи, оглеждаше, проверяваше, оправяше цветята, щорите, възглавниците. Запали лампите навсякъде. Бе чела някъде, че ако ги запалиш, след като купувачът дойде, означава да му покажеш недвусмислено, че къщата е мрачна. По-добре да горят още с влизането му, което пък бе знак, че го посрещат с радост, че е добре дошъл.

После пак слезе долу. Отвори щорите на гостната изцяло, за да се вижда басейнът. В кабинета ги затвори почти напълно и запали лампите — така изглеждаше по-уютно и комфортно. Влезе във всекидневната. По дяволите! Масичката на Честър все още беше там, край креслото му! Как я бе пропуснала!? Сграбчи я с две ръце и хукна с нея към мазето. Чу колата на Шерил отвън, на алеята. Спусна се тичешком по стълбата, остави масичката, изтича обратно горе. Затръшна вратата и хукна към банята. Оправи кърпите, пипна косата си и се погледна в огледалото. Боже! Все още беше с копринената рокля. Без нищо отдолу. Коприната прилепваше по тялото й. Какво, по дяволите, щеше да си помисли този човек?

На вратата се позвъни. Тя замръзна. Имаше ли време да се преоблече? Разбира се, че не. Те бяха пред вратата, бяха позвънили, чакаха. Сако или нещо друго? Отново се позвъни. Мерилин пое дъх, разклати бедра, за да отпусне плата и тръгна към вратата. Пое дъх още веднъж и отвори.

Шерил й се усмихна широко, но Мерилин вече оглеждаше купувача. Беше доста висок, може би на петдесет или петдесет и пет, сива коса, тъмен костюм, застанал странично, за да огледа растенията по протежение на алеята. Погледна обувките му, защото Честър винаги бе казвал, че богатството и добрият произход си личат най-напред по тях. Изглеждаха доста добри. Здрави, елегантни, лъснати до блясък. Усмихна се. Това ли щеше да е всичко? Успешна продажба само за шест часа? Страхотно. Намигна съзаклятнически на Шерил и се обърна към мъжа.

— Влезте — каза жизнерадостно и протегна ръка.

Най-после той се обърна към нея. Огледа я дръзко, неприкрито. Почувства се гола пред очите му. Всъщност беше, но въпреки всичко тя също се вторачи в неговия зловещ белег. Половината от главата му приличаше на блестяща червена пихтия. Успя да задържи усмивката на лицето си и да му протегне ръка. Той не бързаше. Най-накрая също протегна ръка, само че… не беше ръка. Беше лъскава метална кука. Не изкуствена ръка, не някаква хитроумна протеза, просто злокобно изкривено парче блестяща стомана.

 

 

Ричър стигна до шейсететажната сграда на Уолстрийт десет минути преди седем. Остави мотора да работи и огледа мястото непосредствено пред входа, което би дало възможност на някого да стигне до нея преди него. Не забеляза нищо обезпокоително. Никой не стоеше неподвижно, никой не наблюдаваше — само поток от излизащи служители, понесли саката си в ръце, помъкнали издути куфарчета. Повечето тръгваха наляво, към станцията на метрото. Някои се провираха между спрелите автомобили и се взираха в потока по улицата, за да спрат такси.

Спрелите коли не бяха опасни. Малко по-напред беше спрял камион на куриерска фирма, имаше и две лимузини, чиито шофьори оглеждаха тълпата, за да зърнат поверените им пътници. Безобидна блъсканица в края на уморителен ден. Ричър се отпусна на седалката и зачака, без да престава да се оглежда във всички посоки и най-вече да следи въртящата се врата.

Джоди излезе малко преди седем, което беше по-рано, отколкото бе очаквал. Видя я през стъклото във фоайето. Зърна косата, роклята, краката й, докато се измъкваше странично през изхода. Зачуди се дали не го е чакала пред прозореца. Изглеждаше правдоподобно. Може би беше видяла колата му и бе тръгнала към асансьора веднага. Мина през вратата и се озова на тротоара. Ричър излезе от колата, заобиколи я отпред и изчака Джоди да се приближи. Носеше пилотското куфарче. Мина през един слънчев лъч и косата й заблестя като ореол. Усмихна му се на десетина метра от него.

— Здравей, Ричър.

— Здравей, Джоди — отвърна той.

Беше научила нещо ново — личеше по лицето й. Имаше някаква новина за него, но се усмихваше така, сякаш искаше да го подразни, преди да му я съобщи.

— Какво има? — попита той.

Джоди се усмихна и поклати глава.

— Първи ти, става ли?

Седнаха в колата и той й разказа всичко за срещата си със старците. Усмивката й се стопи, лицето й доби мрачен вид. Ричър й даде кожената папка, за да я прегледа, докато той си пробиваше път през трафика. Мина по каре от еднопосочни пресечки, които ги отведоха на две преки от дома й. Спря пред някакво барче. Джоди четеше написаното от Ратър за проучването му във Виетнам и разглеждаше снимката на съсухрения бял мъж и азиатеца.

— Невероятно — промърмори тя тихо.

— Дай ми ключовете си — каза той. — Поръчай си кафе. Ще дойда, след като проверя апартамента ти.

Джоди не възрази. Снимката я бе потресла. Бръкна в чантата си, намери ключовете, подаде му ги, после слезе от колата и влезе в бара. Ричър я изчака да седне и подкара по улицата. Влезе направо в подземния гараж. Беше с друга кола и прецени, че ако някой го причаква там, долу, ще се колебае достатъчно дълго, за да му осигури преимуществото, от което имаше нужда. Гаражът обаче беше тих. Същите автомобили, които изглеждаха така, сякаш не са излизали целия ден. Вкара колата на нейното място и се качи по металната стълба във фоайето. Нямаше никой. Нямаше никой и в асансьора, и на площадката на четвъртия етаж. Вратата беше цяла. Отключи и влезе. Тихо, неподвижен въздух. Нямаше никой.

Слезе по аварийната стълба и излезе на улицата през стъклената врата. Върна се в барчето и завари Джоди да чете писмата на Виктор Хоби. На масата пред нея стоеше недокосната чаша еспресо.

— Ще го пиеш ли? — попита я той.

Джоди сложи снимката от джунглата върху писмата.

— Това е страшно — каза тя.

Ричър реши, че този отговор означава не, взе кафето и го изпи на една глътка. Беше леко изстинало и чудесно силно.

— Да вървим — каза Джоди. Остави го да носи куфарчето и го улови под ръка, докато изминат разстоянието. Той й подаде ключовете пред стъклената врата, двамата влязоха и мълчаливо се изкачиха с асансьора. Джоди отключи апартамента и влезе преди него.

— Значи ни преследват хора на властите — отбеляза тя.

Ричър не отговори. Свали новото си яке и го хвърли на канапето под копието на Мондриан.

— Трябва да е така — добави Джоди.

Ричър отиде до прозореца и раздалечи щорите. През пролуката нахлуха лъчи дневна светлина и бялата стая заблестя.

— Приближили сме се прекалено до тайната за тези лагери и някой се опитва да ни запуши устата. ЦРУ или някой друг.

Ричър отиде в кухнята, отвори хладилника и извади бутилка вода.

— Изложени сме на голяма опасност — каза Джоди. — Ти обаче не изглеждаш особено разтревожен.

Той сви рамене и отпи глътка. Беше прекалено студена. Предпочиташе да е със стайна температура.

— Животът е твърде кратък, за да се тревожим — отвърна.

— Татко се тревожеше. Това още повече влоши здравето му.

Ричър кимна.

— Знам. Съжалявам.

— Тогава защо не приемаш нещата сериозно? Или не вярваш, че е така?

— Вярвам — отвърна той. — Вярвам, че всичко, което ми казаха старците, е истина.

— И снимката го доказва, нали? Онова място явно съществува.

— Знам, че съществува — каза той. — Бях там.

Тя се втренчи в него.

— Бил си там? Кога? Как?

— Наскоро. Приближих се на същото разстояние, на което е бил и онзи тип Ратър.

— За бога, Ричър! — възкликна тя. — Какво смяташ да правиш при всичко това?

— Смятам да си купя пистолет.

— Не. Трябва да отидем в полицията. Или в някой вестник може би. Правителството не може да прави подобни неща.

— Ще ме почакаш тук, нали? — попита той.

— Къде отиваш?

— Да купя пистолет. И пица. Ще я донеса, за да хапнем.

— Не можеш да купиш пистолет, за бога! Не и в Ню Йорк! Има закони. Трябват ти документи за самоличност и разрешения, за които се чака най-малко пет дни.

— Мога да купя пистолет навсякъде — възрази той. — Особено в Ню Йорк. С какво искаш да е пицата?

— Имаш ли достатъчно пари?

— За пицата ли?

— За пистолета.

— Пистолетът ще ми струва по-малко от пицата. Заключи вратата след мен. И не отваряй, ако не видиш през шпионката, че съм аз.

Остави я да стои по средата на кухнята и слезе по аварийното стълбище. Постоя сред тълпата по тротоара отпред достатъчно дълго, за да се запознае с обстановката — видя пицария малко по-нататък, влезе вътре и поръча голяма пица, половината с аншоа, половината с пикантен салам, като каза, че ще дойде да я вземе след половин час. После тръгна по Бродуей в източна посока. Беше идвал в Ню Йорк достатъчно пъти, за да знае, че това, което говореха хората, е истина. Всичко в този град ставаше бързо. Нещата се променяха бързо. И като хронология във времето, и като география. Един район прелива в друг в рамките на една-две пресечки. Понякога виждаш сгради, чиито фасади говорят за богатство и разкош, само че по уличката отзад спят скитници. Знаеше, че само след десет минути бързо ходене ще се отдалечи на светлинни години от скъпия апартамент на Джоди.

Намери това, което търсеше, в сенките под естакадата към Бруклинския мост. Долу имаше плетеница от малки улички, а на север и изток се ширеше гигантско жилищно строителство. Множество неподдържани, неугледни магазини, баскетболно игрище с кошове от вериги вместо мрежи. Въздухът беше горещ и влажен, изпълнен с отработени газове и шум. Сви зад един ъгъл и се облегна на оградата на игрището, вперил поглед в сблъсъка между два отделни свята. Имаше непрекъснат поток автомобили и забързани хора и не по-малко спрели машини с работещи двигатели, около които се въртяха групички. Движещите се коли заобикаляха спрелите, свиреха с клаксони, натискаха спирачки, крачещите хора се блъскаха, ядосваха се и слизаха на платното, за да заобиколят онези, които висяха на тротоара. Понякога рязко спираше автомобил и към прозореца на шофьора се втурваше момче. След кратък разговор няколко банкноти сменяха собственика си, както се прави фокус, после момчето отново изчезваше в близкия вход, за да се появи след малко и отново да изтича до колата. Шофьорът се оглеждаше вляво и вдясно, вземаше малкото пакетче и отново се вливаше в потока коли сред дима от ауспусите и воя на клаксоните. Момчето отново заставаше на тротоара, за да чака.

Понякога търговията се осъществяваше и без кола, но процедурата винаги беше една и съща. Момчетата бяха посредниците, които осъществяваха връзката между продавач и купувач. Пренасяха парите и пакетчетата, защото бяха твърде малки, за да ги съдят. Ричър забеляза, че използват най-често три входа, разположени отпред, на тротоара. През средния се осъществяваше най-активната търговия. Около две към едно по продадени количества. Беше единайсетата постройка, преброено откъм южната страна. Ричър мина през някаква телена ограда и тръгна на изток. Отпред имаше празно място, отвъд което се виждаше реката. Мостът се издигаше над главата му. Сви на север и излезе на малка уличка зад сградите. Вгледа се пред себе си, без да спира, и преброи единайсет противопожарни стълбища. Сниши поглед към нивото на земята и видя черна кола, спряна в тясното пространство пред единайсетия заден вход. На предния капак седеше младо момче, може би на деветнайсет, с мобилен телефон в ръка — охраната на задния вход, едно стъпало по-високо в йерархията от малките братчета, претакащи напред-назад по тротоара.

Наоколо нямаше никой друг. Момчето беше само. Ричър излезе на уличката. Начинът да направиш такова нещо е да крачиш много бързо и да насочиш вниманието си към нещо много далеч от целта. Да накараш онзи да си мисли, че няма нищо общо с него. Ричър погледна демонстративно часовника си и се вторачи в далечината. Закрачи забързано, почти затича. В последния момент впери поглед в колата, сякаш бе препятствие, което внезапно го е спряло. Момчето го наблюдаваше. Ричър понечи да тръгна вдясно от нея, макар и да знаеше, че оттам няма място да мине. Спря в последния момент и тръгна вляво, раздразнен, че някаква досадна глупост се изпречва на пътя му. С промяната на посоката завъртя лявата си ръка и стовари юмрук отстрани в главата на хлапето. То залитна и Ричър го удари още веднъж, този път с дясната ръка, но сравнително леко — нямаше нужда да го изпраща в болница.

Остави го да падне на земята под собствената си тежест, за да види до каква степен го е приспал. Човек в съзнание винаги реагира и не допуска да падне като чувал. Хлапето не реагира. Тупна тежко в прахоляка, и толкова. Ричър го обърна по гръб и претърси джобовете му. Имаше пистолет, но не беше това, което би занесъл у дома с удовлетворение. Беше китайски пистолет, 22-ри калибър, имитация на съветска имитация на нещо, което вероятно поначало не е вършело никаква работа. Ритна го под колата, за да е извън обсега на хлапето.

Знаеше, че задната врата на сградата няма да е заключена, защото тъкмо в това е смисълът на една задна врата, когато въртиш опасна търговия само на сто и петдесет метра от полицейския участък. Ако дойдат отпред, трябва да можеш да изхвърчиш отзад, без да тършуваш по джобовете си за ключа. Отвори съвсем леко с върха на обувката си и се огледа в полумрака. Вдясно в задното коридорче имаше врата към стая, в която беше запалено осветлението. Беше на десетина крачки.

Нямаше смисъл да чака повече. Онези едва ли щяха да излязат в почивка за вечеря. Тръгна напред и спря пред вратата. Сградата миришеше на гнило, на пот и урина. Беше тихо. Изоставена сграда. Ослуша се. В стаята се чу нисък глас. После друг глас отговори. Минимум двама души.

Да отвориш рязко вратата, да застанеш на прага и да огледаш обстановката не е правилно. Този, който закъснее и с милисекунда, умира преди съучениците си. Ричър прецени, че сградата е широка поне пет метра, а от тях три се падаха на коридора, в който се намираше. Трябваше да измине останалото разстояние навътре в стаята, преди онези дори да са разбрали, че е там. Щяха да останат втренчени във вратата и да се чудят още колко души ще нахълтат след него.

Пое дъх и мина през вратата, сякаш я нямаше. Тя се блъсна в стената, а той направи две крачки и се оказа в другия край на стаята. Слаба светлина. Една-единствена електрическа крушка. Двама мъже. Върху масата — пакети. Също и пистолет. Юмрукът му описа широка дъга и се стовари върху слепоочието на първия. Той започна да пада странично и Ричър го пресрещна с коляно в червата, докато се придвижваше към втория — той се бе надигнал от стола, с широко отворени очи и увиснала от изумление челюст. Ричър се прицели добре и му нанесе хоризонтален саблен удар точно между веждите и линията на косата. При достатъчно силен удар можеш да извадиш някого от играта за час, като при това черепът му си остава цял. В края на краищата това бе пазаруване, а не екзекуция.

Застана неподвижно и се ослуша. Нищо. Онзи отвън бе приспан, а шумът от улицата пречеше на хлапетата от другата страна да чуят какво става вътре. Погледна към масата и веднага извърна лице. Оръжието, което се търкаляше там, беше „Колт Детектив Спешъл“, револвер 38-и калибър с шест патрона, синкав на цвят и пластмасова дръжка. Къса, петсантиметрова цев. Въобще не беше добър. Бе твърде далеч от това, което търсеше. Късата цев беше недостатък, а калибърът го разочароваше. Помнеше едно ченге от Луизиана, с което някога се бе запознал. Беше полицай в някакво малко градче и беше отишъл във военната полиция, за да иска съвет за огнестрелни оръжия. Ричър бе натоварен да му помогне. Той разказваше безброй тъжни истории за револверите 38-и калибър, които използваха хората му. Просто не можеш да разчиташ, че ще повали когото и да било, ако тръгне към теб, особено ако е дрогиран — това казваше той. Разказваше и за едно самоубийство — онзи трябвало да гръмне пет пъти в главата си, докато умре. Ричър се бе впечатлил от тъжната физиономия на ченгето и бе решил да стои настрана от оръжията 38-и калибър. Сега нямаше намерение да променя тази си политика. Обърна се с гръб към масата и отново се ослуша. Нищо. Приклекна до единия от падналите и претърси джобовете му.

Най-активните дилъри печелят най-много пари, а най-многото пари купуват най-хубавите играчки — затова беше в тази сграда, а не в някоя от останалите, по-нататък по улицата, които не търгуваха толкова активно. В левия вътрешен джоб намери точно това, което търсеше. Нещо значително по-добро от дребния полицейски 38-и калибър. Беше голям, черен автоматик, „Щаер GB“, любимец на приятелите му от специалните сили през повечето време, докато беше на служба. Взе го и го прегледа. Всичките осемнайсет патрона, които побираше пълнителят, бяха вътре, а цевта миришеше на съвсем нова — явно оръжието не бе стреляло. Натисна спусъка и видя как се движи механизмът. След това мушна пистолета под колана си на гърба и се усмихна. Обърна се към падналия на пода и му каза:

— Ще купя патлака ти за долар. Ако не си съгласен, само поклати глава, става ли?

Усмихна се пак и се изправи. Измъкна един долар от пачката си и го затисна с револвера на масата. Излезе в коридорчето. Всичко беше спокойно. Направи десетте крачки и излезе. Огледа се нагоре и надолу по улицата, после се приближи до паркираната кола. Отвори вратата откъм волана, намери лостчето и отвори багажника. Вътре имаше черен найлонов спортен сак, празен. Под плетеница черни и червени кабели за подаване на ток видя картонена кутийка с деветмилиметрови патрони. Сложи я в сака и си тръгна. Когато стигна до заведението на Бродуей, пицата вече го чакаше.

 

 

Беше внезапно, случи се без предупреждение. Веднага щом влязоха вътре и вратата се затвори, мъжът удари Шерил — жесток удар по лицето с това, което беше в празния му ръкав. Мерилин замръзна стъписана. Видя как блестящата кука описа дъга, чу мекото хрущене при удара. Шерил вдигна ръце към устата си, сякаш поради някаква причина бе от жизнена важност да не изпищи. След това мъжът се обърна към нея, бръкна с лявата си ръка под сакото си и извади пистолет. После видя, че Шерил се олюля и се свлече на пода, точно на мястото, което все още беше влажно от почистването с пара. След това пистолетът също описа дъга, този път в обратна посока, и се насочи към нея. Беше от тъмен метал, сив, покрит със смазка. Беше матов, но блестеше. Цевта се изравни с гърдите й, а тя се вторачи в цвета й и не можеше да мисли каквото и да било освен: значи това имат предвид, когато казват оръжейна стомана.

— Приближи се — каза мъжът.

Беше като парализирана. Бе прилепила длани към слепоочията си, а очите й бяха широко отворени — струваше й се, че кожата на лицето й ще се пропука.

— Приближи се — повтори мъжът.

Мерилин се вторачи в Шерил, която се бе подпряла на лакти. От носа й течеше кръв, погледът й бе разфокусиран. Горната й устна се подуваше, кръвта капеше от брадичката й. Роклята й се бе вдигнала нагоре и се виждаше горният край на чорапогащника й. Дишаше неравномерно. Опита се да стане, но лактите й не издържаха и главата й тупна меко на пода.

— Приближи се — каза онзи още веднъж.

Втренчи се във физиономията му. Беше като каменна. Белезите му приличаха на твърда пластмаса. Едното му око беше скрито под удебелен и груб клепач. Другото я гледаше ледено, неподвижно. Погледна пистолета на трийсет сантиметра от гърдите й. Не трепваше. Ръката, която го държеше, беше гладка, ноктите бяха с маникюр. Направи малка крачка напред.

— По-близо.

Мерилин плъзна единия си крак напред, докато цевта на пистолета докосна тъканта на роклята й. През коприната почувства твърдия студен метал.

— По-близо.

Гледаше го втренчено. Лицето му беше на една педя от нейното. Кожата от лявата му страна беше сивкава и набраздена. Здравото око беше сред паяжина от бръчки. Дясното премигна. Клепачът беше тежък, движеше се бавно. Спусна се надолу, повдигна се. Преднамерено, като машина. Тя се наклони напред още малко. Цевта потъна в гърдата й.

— По-близо.

Премести единия си крак напред. Натискът на пистолета се увеличи. Металът потъваше в плътта й все повече, коприната се изпъваше и дърпаше зърното на гърдата настрани.

Болеше я. Мъжът вдигна дясната си ръка. Куката. Задържа я пред очите й. Беше извито парче обикновена стомана, излъскано до блясък. Завъртя я бавно, с усилие. Чу се скърцане на кожа. Краят бе остър като шип. Завъртя върха настрани и долепи извитата част до челото й. Мерилин трепна. Металът беше студен. Той плъзна куката надолу, по извивката на носа й. Под носа й. Спусна я още малко и натисна, докато устата й не се отвори. Чукна леко по зъбите й. След това продължи движението надолу. Металът закачи долната й устна, защото беше суха, дръпна я, докато еластичната плът се освободи, после продължи по извивката на брадичката. До гърлото. После нагоре, докато не я накара да вдигне глава. Втренчи се в очите й.

— Името ми е Хоби — каза той.

Мерилин се бе изправила на пръсти, защото се опитваше да намали натиска върху гърлото си. Започваше да се задушава. Не помнеше да е поемала въздух след отварянето на вратата.

— Честър спомена ли за мен?

Главата й започна да се накланя назад. Очите й се обърнаха към тавана. Пистолетът продължаваше да се впива в плътта й. Вече не беше студен. Бе го стоплила с тялото си. Поклати глава едва забележимо, защото куката я притискаше.

— Не е споменал?

— Не — изпъшка Мерилин. — Защо? Трябваше ли?

— Потаен човек ли е той?

Тя отново поклати глава. Същото едва забележимо движение, вляво и вдясно. Кожата на гърлото й се триеше в метала.

— Споделял ли е с теб проблемите в бизнеса си?

Мерилин премигна и пак поклати глава.

— Значи е потаен човек.

— Може би — изпъшка тя. — Все пак аз знаех.

— Той има ли приятелка?

Тя премигна. Поклати глава.

— Как можеш да си сигурна? — попита Хоби. — След като е потаен човек?

— Какво искате от мен? — изпъшка тя.

— Предполагам, че не му е нужна приятелка, след като има такава красива жена.

Мерилин премигна. Беше се изправила на пръсти. Токчетата на обувките й се бяха отделили от пода.

— Току-що ти направих комплимент — каза Хоби. — Не трябва ли да кажеш нещо в отговор? От учтивост?

Увеличи натиска. Стоманата се впиваше в кожата на гърлото й. Единият й крак се отдели от пода.

— Благодаря — изпъшка тя.

Натискът намаля. Очите й се върнаха в хоризонтално положение, токчетата се допряха в пода. Разбра, че диша. Тежко — навън, навътре, навън, навътре.

— Много красива жена.

Махна куката от гърлото й. Металът докосна кръста й. Спусна се надолу по извивката на ханша. По бедрото. Гледаше я втренчено, пистолетът бе все така хлътнал в гърдата й. Куката се завъртя — сега по бедрото й се плъзгаше само върхът. Продължи да се движи надолу. Почувства как слезе под коприната и продължи надолу по голия й крак. Беше остър. Не като игла. Като връх на молив. Спря. Започна да се движи нагоре. Той натискаше, съвсем леко. Не нараняваше кожата й. Знаеше го. Просто я драскаше съвсем леко. Продължи нагоре, мушна се под коприната. Чувстваше метала по бедрото си. Продължаваше нагоре. Усещаше как коприната се сгъва и набира в радиуса на куката. Подгъвът се плъзгаше по бедрата й, Шерил се раздвижи на пода. Куката спря и ужасното дясно око на Хоби бавно се насочи нататък.

— Бръкни в джоба ми — каза той.

Тя го гледаше.

— С лявата ръка в десния ми джоб.

Трябваше да се приближи още повече и да се протегне между ръцете му. Лицето му сега беше съвсем близо до нейното. Миришеше на сапун. Мерилин бръкна в джоба му и напипа нещо цилиндрично. Извади го. Беше ролка сребриста лепенка, около три сантиметра в диаметър. Беше останало съвсем малко. Хоби се отдалечи от нея.

— Завържи китките на Шерил с това — каза той.

Мерилин раздвижи бедрата си, за да спусне подгъва на роклята си надолу. Хоби забеляза движението и се усмихна. Тя погледна ролката, после Шерил на пода.

— Обърни я — нареди Хоби.

Светлината от прозореца блестеше в стоманата на пистолета. Мерилин коленичи до Шерил, улови я за едното рамо и я преобърна по корем.

— Прилепи лактите й — каза Хоби.

Мерилин се поколеба. Той вдигна пистолета леко нагоре, после куката — демонстрация на превъзходство. Тя направи гримаса. Шерил отново се раздвижи. Кръвта й продължаваше да се стича по пода. Беше кафява и лепкава. Мерилин прилепи лактите зад гърба й с две ръце. Хоби погледна надолу.

— Приближи ги плътно.

Тя отдели края на лепенката с нокът и дръпна. След това омота веднъж ръцете на Шерил малко под лактите.

— Стегни ги — каза той. — От горе до долу.

Мерилин продължи да увива лепенката — стигна малко над лактите, после надолу, до китките. Шерил се раздвижи. Опита се да се съпротивлява.

— Добре — каза Хоби. — Сложи я да седне.

Мерилин напрегна сили и я намести в седнало положение. Лицето й беше покрито с кръв. Носът й беше отекъл, образуваше се синина. Устните й бяха подути.

— Залепи устата й — каза Хоби.

Мерилин дръпна десетина сантиметра лепенка и скъса парчето със зъби. Шерил премигна. Опитваше се да ги фокусира. Мерилин сви безпомощно рамене, сякаш за да се извини, и залепи парчето върху устата й. Лепенката беше здрава. Под пластмасовото покритие имаше здрави подсилващи нишки. Блестеше, но не се хлъзгаше заради нишките — бяха релефни, кръстосани. Мерилин прокара пръст по дължината на парчето, за да го залепи по-добре. От носа на Шерил заизлизаха мехурчета, очите й се разшириха от ужас.

— Боже! Не може да диша! — възкликна Мерилин. Посегна към лепенката, но Хоби ритна ръката й встрани.

— Счупи носа й! — каза Мерилин. — Не може да диша!

Пистолетът се насочи към главата й. Не трепваше, само трийсетина сантиметра.

— Тя ще умре! — продължи Мерилин.

— Това е абсолютно сигурно — отбеляза Хоби.

Тя го изгледа ужасена. Кръвта бълбукаше в ноздрите на Шерил. Гледаше втренчено, обезумяла от ужас. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше. Хоби не отделяше очи от лицето на Мерилин.

— Искаш ли да проявя добрина?

Тя кимна като обезумяла.

— А ти ще ми отвърнеш ли със същото?

Мерилин се втренчи в приятелката си. Гърдите й се издигаха и спускаха конвулсивно, бореха се за въздух, който не достигаше. Главата й се люлееше вляво и вдясно. Хоби се наведе и опря върха на куката върху лепенката на устата на Шерил, докато главата й продължаваше да се люлее. След това натисна силно и я проби. Шерил замръзна. Хоби раздвижи куката вляво и вдясно, нагоре и надолу. Извади я. През неравномерната дупка започна да свисти въздух. Краищата на лепенката се издуваха и отпускаха с дишането й.

— Проявих добрина — каза Хоби. — Сега си ми задължена.

Шерил дишаше с усилие през дупката в лепенката. Бе насочила цялото си внимание към това. Бе присвила очи сякаш за да потвърди, че наоколо има достатъчно въздух, за да диша. Мерилин я наблюдаваше, отпусната върху токчетата си, примряла от ужас.

— Помогни й да се качи в колата — каза Хоби.