Петър Бобев
Каменното яйце (7)

Тревога

Времето минаваше. Слънцето вече клонеше на запад, а пък Алиса не се връщаше. Привършил днешната си работа в лабораторията, доктор Бор беше излязъл на верандата и крачеше уморено от единия й край до другия.

От прозореца на госта му звучаха „Циганските напеви“ на Сарасате.

Странно! Истински артист! А как пропилява живота и таланта си. Защото за Патрик Бор оная търговия, с която се занимаваше Франсоа Риго, беше явно пропиляване. Всеки може да стане търговец, и то на смърт, не всеки — музикант.

Как е устроен светът, та повечето хора се занимават с онова, което не им е работа.

Но този, изглежда, със същата виртуозност вършеше и бизнеса си. Ако не печелеше, и то свръхмерно, не би предлагал такива щедри субсидии.

Внезапно мелодията прекъсна недовършена. И само след минута на верандата излезе самият цигулар.

Сякаш забравил резкия отказ на предложението му, той се усмихна сърдечно:

— Доктор Бор, щях нарочно да ви търся. Много ми харесва у вас. Мога ли да си изпрося още един ден престой? И аз имам нужда от почивка, да си отдъхна за малко от грижите и напрежението.

Какво можеше да му отговори един възпитан домакин?

— Моля ви! — рече той. — Чувствувайте се като у дома си!

Риго седна в шезлонга до него.

Отсреща, в сянката на наскоро засадения евкалипт, стоеше привидно небрежно подпрян на дървото, с цигара в ръка, телохранителят му Кнут Нилсен. Добросъвестен беше, верен като куче. Понякога — дори досаден с бдителността си. Всъщност нищо чудно. Гледаше човекът да запази хляба си. Израсъл в беднотия, дълго време безработен, след това — наемник в африканските междуособици, накрая бе постъпил като телохранител. Някъде по средата, между безработицата и наемничеството, му се губеха няколко години, които упорито отбягваше да споменава. А тъкмо тая премълчавана дейност най-много ценеше работодателят му. Кнут владееше оръжието до съвършенство, нали нищо друго не бе правил? Ако изпуснеше тая си работа, трябваше отново да избира: безработен или наемник. Или — престъплението. Тъй се обясняваше добросъвестността му. Впрочем това се отнася не само за него, а за всеки, който освен ръцете си няма нищо друго.

Франсоа Риго заговори тихо, вече забравил телохранителя си:

— Успях най-сетне да ви издебна в почивка. А за вас се говори, че въобще не почивате.

Ученият отвърна:

— Като всяка мълва, и тая преувеличава. Но има и нещо вярно. Понякога се замислям дали не съм машина, електронноизчислителна машина, която гълта и гълта все нови и нови задачи. Иначе се разпрограмира. Впрочем това навярно се дължи на произхода ми.

— А какъв е той?

— Баща ми беше беден фермер. И ни се налагаше всички да работим. От сутрин до вечер. Мен пък ме влечеше науката. Денем орях, жънех, копаех — вечер учех. После и в колежа същото: нощна смяна в автомобилния завод, през деня на лекции. И изпити… Така се нагоди машинката ми… В свободното време, а как ли намирах свободно време, се занимавах с бокс… Във войската бях летец. Дори когато почивам, аз пак премислям.

Риго опита да се покаже по-интимен:

— Сега например какво премисляхте?

— Грижи… Обикновени грижи на човек и на баща.

Издал се бе, наистина се тревожеше. А това улесняваше плановете на Риго.

Доктор Бор повтори:

— Грижи! А ведно с тях премислям новия си опит. Не знам каква полза има да реконструирам отдавна изчезнали видове. Дали не би трябвало да се заловя с друга, по-съвременна цел — да възстановявам изчезващите пред очите ни или наскоро изчезнали видове. Все така — чрез размножение в епруветка. Квагата, Стелеровата крава, гренландския кит, странствуващия гълъб, епиорниса, дронта и много-много други. Да няма Червена книга. Да „възкресявам“ не отречените от самата им създателка животни, а тия, които са унищожени или са пред прага на унищожението им от човека.

Търговецът тоя път може би беше искрен:

— Понякога завиждам на вас, учените. Че творите, че създавате блага за хората. Не като търговците, само вземане-даване на нещо, което други са произвели, други ще оползотворят, а ти дори не си го видял.

Доктор Бор безспорно не можеше да възрази нищо на тази мисъл:

— Наистина приятно е да съзнаваш, че си полезен. До момента, когато установиш, че изобретението ти не е донесло добро на човечеството, както си се надявал, а е попаднало в ръцете на хора, които го насочват в негова вреда. Примери безброй: и динамитът на Нобел…

— Намеквате — усмихна се Риго — за нашия разговор. Вижте какво, аз предлагам да отбягваме неприятните теми. Нека да си поговорим като приятели, без особени различия във възгледите. Да речем — за динозаврите. Приемате ли? Защо са изчезнали, като виждаме колко са жизнеспособни. Насреща ни е вашият питомец…

Съзнанието на учения бе заето все с въпроса защо още не се връща дъщеря му. Затова някак разсеяно отговори:

— Тоя проблем вълнува отдавна и мен. Но все още не се е избистрил напълно. Защото в същото време изниква нова загадка: а защо от време на време многохилядни стада антилопи гну тръгват да пътешествуват, да преминават реки и езера. И да гинат с хиляди? Също и лемингите, катериците, мравките, плъховете…

— Пренаселеност — рече Риго. — Безспорно.

— Нещо подобно твърди и Гржимек. Че това е естествен механизъм, природен регулатор за намаляване числеността на популацията, когато мине определен предел — като предпазния клапан на парния котел. Е, добре, да приемем, че е така! И щом го приемем, тозчас изникнат новите загадки. А защо не всички, а само част от тях? Кой определя коя част да бъде самоунищожена? Защо, да речем, лемингите се давят, а плъховете почват да мрат безпричинно…

— Така е — рече Риго, — щом се отказахме от бога.

Съвсем не беше религиозен. Вярваше само в един бог — парите. Рече го повече на шега:

— Едно време на всяко запитване е имало само един отговор: „Тъй е наредено от бога.“ А вие, учените, дето все питате „защо“, ни усложнихте живота.

Доктор Бор разбираше от шега, това е присъщо на интелигентния човек, но сега съвсем не му беше до шеги. Затова не можа да отговори в същия тон.

— Наистина — рече той. — Това е науката, откъдето и да я погледнеш. Всеки разрешен научен въпрос поставя нови десет „защо“. „Отговорите на проблемите нарастват в аритметична прогресия, а възникналите от тях нови проблеми — в геометрична“. И ето ти го проблемния взрив. Освен демографския, освен информационния…

— А защо са специалистите? — подметна Риго, колкото да удължи разговора, макар че и неговата мисъл не беше тук, и тя — около дъщерята на учения, но с друга грижа — ще успее ли толкова старателно подготвяното изнудване.

Патрик Бор заговори бавно:

— Наистина специалисти има. И ще станат повече — още един демографски взрив от специалисти. Но и тяхното време като че ли отминава както на динозаврите. Колкото по се развива науката като цяло, колкото по се специализира, колкото служителите й навлизат по-дълбоко в своята тясна специалност, толкова по-малко време им остава за онова, което простодушно наричахме „обща култура“. Компетентни само в своята област, сковано едностранчиви, та дори и нея неуспяващи да обхванат изцяло, а истински невежи във всичко останало — общество от „образовани невежи“, ако мога така да се изразя…

— А изходът? — запита милионерът.

— Че знам ли го и аз? — вдигна рамене Патрик Бор. — В примитивните народи са слети в едно знания, поезия, религия, етика. Постепенно с развитието на цивилизацията отделните духовни дейности почват да се разграничават, надробяват се — едно сякаш безконечно деление… Мисля си, пък не само аз, не е ли вече време да преустановим тоя разпад, да пристъпим към обратния процес — към синтеза на отделните науки в една-единствена Наука, но написана с главна буква. Нещо повече, да слеем науката с етиката, научните постижения изцяло да отиват в полза на човека, пък не само на него, а на цялата природа, не в тяхна вреда…

— Пак ли за моята търговия намеквате! — усмихна се Риго.

— Не само за нея, за целокупната рушителна дейност на тия „образовани невежи“, за които загатнах, които сме въоръжили с най-мощна техника. Днес, колкото и парадоксално да звучи, най-опасният ни враг е именно това невежество.

Млъкнал за малко, той се ослуша и рече:

— Чуйте вечерната серенада на шимпанзетата!

— Какво означава тя?

— За осведомения — много. По тяхното поведение човек може да сверява часовника си. Сутрин се смеят, по обяд притихват, на свечеряване отново подхващат глъчката си. Мръкне ли, съвсем замлъкват.

Докато говореше това, вече беше взел решението си:

— Извинете ме! Нещо се е случило. Дъщеря ми още не се е прибрала. Не отговаря и радиопредавателят й. Ще тръгна да я търся.

— Нима друг път не е закъснявала? — опита да го възпре Риго.

— Но се е обаждала.

И се запъти към хангара. С механика избутаха навън служебния самолет. Ученият се настани вътре, запали мотора. Скоро колелата се отлепиха от земята и машината се стрелна над саваната. Предполагаше накъде може да е отишла Алиса. Затова се отправи нататък.

А това? Труп на слон!

После — труп на носорог!

По-наттък — хипопотам!

Какво ставаше тук? Да е епизоотия — но каква епизоотия по най-различия видове? Или пък бракониери? А защо ще убиват, без да вземат бивните или роговете?

След като намереше Алиса, трябваше да проучи причината на тая масова гибел!

По-напред Алиса!

Тогава съгледа лендровера й.

Натисна лоста напред, послушната машина наведе нос и се насочи косо надолу. Ето, колесарката й докосна земята, заподскача. И скоро самолетът спря.

Доктор Бор тозчас скочи, притича към колата. И изтръпна.

Оказа се празна, изоставена!

А къде беше Алиса?

Дали не в хралупата на близкия баобаб, огромна като автомобилен гараж?

Нямаше я и там.

Той се наведе да разчете следите й. Напразно! Някой туземец все би могъл да се оправи, не и един европеец. Макар и живял толкова дълго в саваната. Имаше някакви дири, но върху сухата почва не можеше да се различи нищо — дали са от Алиса, от други хора или от животни.

При полегатите лъчи на скриващото се зад хоризонта слънце му се стори, че забеляза някакви сенки в тревата, праволинейни като релси.

Забърза нататък. Наистина — отпечатъци. Отпечатъци от колела, но не на лендровер, други колела.

Постепенно тия едва забележими коловози в тревата избледняваха със залязването на слънцето, стопяваха се, докато изчезнаха съвсем.

Дали не е бил самолет? Но какво ще търси тук самолет? И каква връзка имаше това с Алиса?

Така умислен, улисан в следите, не усети приближилото го стадо слонове. Когато ги видя, беше късно за отстъпление. Винаги се бе удивлявал на способността им да се появяват тъй неочаквано, безшумни като привидения, сякаш не тежаха по няколко тона.

Излезли от високата слонова трева и сорго, те се спряха, не по-малко смутени от човека. Затъпкаха на място, размахали хоботи като махала. Бяха петнадесетина: самки със слончета от най-различна възраст, две от които се криеха под майчините си кореми, и един огромен мъжкар с почти триметрови бивни.

Една слоница носеше малкото си с хобот. След раждането обикновено цялото стадо остава на същото място, чака, докато новороденото укрепне, та да следва другите. Само изключителна заплаха ги принуждава да тръгнат преди това. И майката помъква рожбата си или, ако тя не се сеща какво да стори, взема го друга опитна женска.

Каква ли заплаха бе прогонила тия?

А си личеше, че са разтревожени. Цялото им поведение го издаваше. И огъванията на хоботите, и разперените огромни уши, и клатенето на главите.

Сепването им не трая дълго. Само след няколко секунди напред излезе самецът.

Ех, ако беше наблизо лендроверът! Стига само да запалиш мотора и да натиснеш педала, да го пресилиш, и слонът побягва. Можеш да подплашиш така цяло стадо.

За жалост колата се намираше далеч оттук. Още по-далеч — самолетът.

Тогава?

Някои препоръчват в такъв случай да се притиснеш към дървесен дънер. Неподвижен. И слонът щял да те отмине с презрение.

Наблизо нямаше никакво дърво. Само един термитник, твърд като камък, висок над три метра, с няколко изшилени върха като пещерни сталагмити.

Понякога, ако успееш да убиеш едно животно от стадото, другите побягват. Но доктор Бор, безспорно добър стрелец, сега беше напълно безоръжен. Не му оставаше нищо друго. И той прилепи гръб към термитника, сякаш срасна с него. Надяваше се все пак да не го закачат, понеже му се струваше, че сприхави слонове се срещат по-рядко от сприхави хора.

Тоя път надеждата му не се оправда. Самецът не се отказа от нападението. Протръби сигнала си за атака с вдигнат хобот, притича заплашително напред и спря. Затъпка на място, зафуча яростно. На не повече от пет метра разстояние. Последваха го и женските.

Дали опитваше да го сплаши, както обикновено правят събратята му? И после победоносно се оттеглят, задоволили чувството си за важност.

Не, не беше само заплаха. Готвеше се за истински пристъп. Ето, притисна огромните си уши към главата, а хобота — към гърдите, бивните му се вирнаха напред. От гърлото му проехтя странен клокочещ звук — последно предупреждение.

Ученият виждаше злобните пламъчета в малките му очи, слушаше тежкото му дишане.

Нямаше отърваване!

Този не беше обикновен слон, беше „кали“. Тъй туземците наричат опасните животни, когато ги обхване някаква необяснима стръв за разрушение и за убийство. И ги унищожават, както в Европа мечките стръвници.

И този рано или късно щеше да бъде обезвреден от ловните надзиратели.

Някога… Не сега!

Сега нямаше никой, който да помогне на доктор Бор…