Петър Бобев
Каменното яйце (5)

В ловната яма

Нямаше полза от крокодилските заклинания, нямаше полза от християнските молитви, а и от изстреляните куршуми нямаше никаква полза. Те или отскачаха от бронираната кожа на чудовището, или потъваха в нея, без да му причинят каква да е видима вреда. Освен няколко капки кръв.

Чиганго натисна още веднъж спусъка. И се чу празно изщракване. Патроните се бяха свършили.

Не му оставаше нищо друго, само да чака. А какво ли можеше да дочака от един неуязвим зъл дух?

Поне да стои неподвижен, та дано го забрави.

Ала павианите по върха не мируваха. Пощурели от страх, от безсилна ярост, те се друсаха по клоните, лаеха прегракнало, кършеха вейки и замерваха с тях Трипръстия, който се въртеше и пръхтеше като ковашки мех около дървото. Ако беше друг противник: леопард, та и лъв, дори крокодил, едрите гривести самци, първенците щяха да се хвърлят, да се бият с него, да защитят стадото. Тоя път не смееха. Не срещали такъв враг, бяха изгубили цялата си вродена дързост само пред неговия вид.

Човекът седеше на клона, скован от ужас. В главата му се блъскаха безредни, объркани мисли. Всъщност не и мисли, а накъсани хрумвания, проблясъци за неизяснени чувства: и страх, и гняв, и безпомощност едновременно.

Навярно тоя, Върховния дух на крокодилите де, го гонеше, за да го накаже, че се бе отрекъл от бащините вярвания. Или пък Христос не искаше да му прости, дето продължаваше със заклинанията си над крокодилите.

Може би…

А толкова ли могъщ беше Всевишния? Дали не бе прав Мулумбе, който понякога го питаше заядливо: „Какъв е тоя ваш бог, уж всесилен, създал целия свят, а оставил да убият сина му?“

Струваше му се, че ще полудее. И от страх, и от негодувание, и от срам — от всичко вкупом.

Чиганго внезапно трепна. Някой подскочи до него. Той понечи да замахне с приклада, но отпусна ръка. Беше панголин, безобидният мравоядец, подобен на огромна шишарка, който се спускаше от клон на клон надолу, по-далеч от шумната близост с маймуните.

Но не слезе на земята. Съзрял беснеещата страхотия, благоразумно спря на по-долния клон. За жалост не прецени възможностите на хищника.

Трипръстия подскочи като изригната канара от злост и сила и когато се стовари обратно на земята с гръмовен тътен, мястото на злочестия мравоядец беше празно. А тиранозавърът, вирнал уродлива глава, преглътна още веднъж, после отново се завъртя около дънера, като не откъсваше поглед от изтръпналия при вида на станалото човек.

Защото по същия начин можеше да изчезне и той в тая бездънна паст, ако тя успееше да го докопа.

Случайно видя, че това над главата му съвсем не е клонка, а зелена дървесна змия, замръзнала неподвижно, престорила се на клон. И с присъщата на всеки човек ненавист към тия животни се приготви да я удари с пушката. Превари го птицата носорог. Едва долетяла дотук от съседното дърво след несръчния си летеж, тя кацна с явно облекчение, кацна тъкмо върху змията.

Дървесницата мигом оживя. Извърна се и впи зъби в крилото й. Ала за беда и тя не прецени своите възможности. Тромава в летежа, в борбата птицата се оказа достоен противник. Тя замахна с огромния си клюн и го стовари върху змийската глава. Зашемети я. В следния миг и двете паднаха на земята.

Трипръстия ги видя, ала дори не посегна към тях. Толкова незначителни му изглеждаха. Отново отправи поглед към дървесната корона, където подскачаха и крещяха павианите.

Внезапно Чиганго трепна от осенилата го мисъл.

Трипръстия — за него това беше Върховния дух на крокодилите, смяташе го неуязвим. А как бе изгубил четвъртия си пръст? Нали все някой му го бе откъснал? Кой можеше да бъде тоя някой?

Отде можеше да допусне, че и чудовището е същество като всяко друго, като лъвовете и крокодилите, от плът и кръв? Отде можеше да допусне, че някакъв бял учен бе успял да го създаде от едно вкаменено яйце отпреди седемдесет милиона години?

Пък и самият тиранозавър надали помнеше нещо оттогава. Толкова беше неговият мозък. За него не съществуваше минало, не съществуваше бъдеще. Само настояще. И още нещо — малко, съвсем мъничко собствен придобит опит освен наследения начин на поведение.

Навярно и той не помнеше, най-вероятно само му се мяркаха отделни представи от онова време: някаква яка ограда, която ограничаваше нагона му за бягане на простор… После наводнение, което го отнесе извън оградата… Борбата с вълните… Излизането на брега… Нападението на първия враг — крокодила… И другите врагове след това, от които трябваше непрекъснато да бяга. И все повече да намразва всичко живо… И своите жертви — отначало жаби, гущери, охлюви. После по-едри и по-едри, съответно на израстването му… Но все там, в непроходимата джунгла. Не излизаше извън нея, не излизаше на лов и денем, защото не понасяше дневната жар. Целият му живот представляваше само борба — стръвна, ожесточена. И когато търсеше своята плячка, и когато бягаше, за да не стане чужда плячка. Тъй — дни, седмици, месени, години наред… Само с тая грижа — да яде, да се пази, та да не изядат него… И растеше, растеше, растеше. Жабите, охлювите, гущерите вече не задоволяваха глада му. Преминаваше на по-едри жертви: горски антилопи, брадавчести свине, токачки, панголини, питони… Враговете, които доскоро го преследваха, сега хукваха презглава, щом го подушеха. Хиените с писък се шмугваха в шубраците, пантерите се изкатерваха по най-високите, достъпни за тежината им клони, крокодилите напускаха тинестите брегове, където се излежаваха на припек, и потъваха в дълбините.

Докато един ден, както препускаше през някакъв тесен проход в зеленината подир бягащ глиган, той усети как нещо необикновено спря устрема му, препъна го, повали го на земята. Отде можеше да допусне, че това е коварно човешко изобретение, проста телена примка, поставена на пътеката за лов на хипопотами? Отде можеше да знае и как да се отърве от нея? Само се дърпаше и дърпаше с цялата си сила. На друго не разчиташе освен на нея, единствено с нея го бе надарила природата. Най-сетне се отскубна. Не беше особено чувствителен към болката — та колко беше мозъкът му? Но проумя, че яката тел бе прерязала единия му пръст. Дни, седмици куцукаше мъчително така, осакатен. Седмици наред не успяваше да стигне никаква плячка, та му се наложи пак да премине на охлюви, костенурки и жаби… Постепенно раната заздравя, прежната му сила и сръчност се възвърнаха. И той след толкова недояждане се нахвърли оше по-лакомо върху обичайните си жертви. Вече не отстъпваше пред никого, сега всички отстъпваха пред него. И бягаха, ако успееха да го надбягат. Все по-едър, все по-могъщ… Вече преследваше и най-снажните крокодили по брега и плитчините, преследваше и излезлите да пасат хипопотами, нападаше слонове и носорози. Почна да напуска тъмната джунгла, но само нощем, да навлиза и в саваната, да напада и там зебри, антилопи, жирафи, щрауси и лъвове… Гонитба, ядене, ако гонитбата е била успешна, и дълго блажено дремане, скрит в гъсталака, докато се смеле нагълтаната храна… Израстваше бързо. Забелязваше колко по-дребни и по-дребни почваха вече да му се струват другите животни. Докато по-рано се гледаха очи в очи с хипопотамите, с носорозите, със слоновете, сега той се извишаваше над тях толкова, че трябваше да полага все по-големи усилия при навеждането, когато с удар на тежката си муцуна искаше да пречупи гръбнака им, преди да ги заръфа със зъби…

Тъй — всеки ден… И в пек, и в дъжд… Дъжд, най-любимото му време. Когато не е тъй горещо, когато и денем може да се ходи на лов, когато тесните копита на жертвите му затъват в калта, докато той със своите огромни разперени пръсти успява по-лесно да ги настига…

Съвсем отскоро някакъв нов нагон изпълни цялото му диво същество — да дири достоен противник, с който да премери сили. Не страхлива плячка, а противник, съперник, с равна на неговата мощ. И още — пак равни на него, само че не за битка, а за нещо друго, неизяснено, смътно, но неопределимо. Длъжен беше да странства, да търси, да търси… Какво ли?

В такова търсене почна да налита върху всяко същество, което му се мернеше пред очите. Дори без да е гладен. Овладян от една-единствена страст — да убива, да убива…

Тъй разруши няколко туземни села. Всъщност не знаеше, че са села. За него тия островърхи хижи не се различаваха особено от дърветата, от храстите, от термитниците. Досега не ги бе нападал, защото при нощните му набези, ако случайно минеше край тях, хората вече спяха вътре, а той не бе свикнал да рови из шумата, когато диреше жертвите си. Не разчиташе на обонянието си, разчиташе главно на зрението. Щом го няма пред очите, значи не съществува.

Но оная вечер видя твари, които се движеха пред колибите си, които подскачаха, които крещяха. Затова налетя отгоре им… После — върху други… И други…

И пак хукваше нанякъде — къде да е, подир онова, неясното, което напираше в бедното му съзнание…

Трипръстия внезапно трепна, при едно обръщане зърнал приближаващото през саваната биволско стадо. А биволите още не го бяха усетили, вятърът полъхваше откъм тях. При това тялото му бе прикрито от храсталака, над който стърчеше само част от главата му, наподобила по цвят и форма плътно струпване на листа.

Животните пристъпваха лениво, размахали опашки да пъдят досадните мухи и щръклици, които се виеха на облаци над тях. Връщаха се от водопоя. По гърбовете им, по хълбоците, по главите подскачаха като кълвачи безброй кафяви биволски птици, които ловяха насекомите в полет или пък изчовъркваха загнездилите се в кожата кърлежи и личинки.

Чудовището изфуча яростно и с невероятна за ръста му скорост, с огромни крачки и изпружена назад опашка се понесе срещу новите жертви, забравило начаса обсадените на акацията.

Биволите го познаха. Не им остана време да се подредят, да разберат заповедта на водача си, а се пръснаха безредно на всички посоки.

Огромното влечуго си набеляза някакъв остаряващ бивол, догони го, блъсна го с крак, без да спира, разпра вътрешностите му с нокти и хукна подир едно изостанало малаче.

Тоя път не успя. Срещнал се бе отново с човешкото коварство. Без да я забележи, така добре прикрита с пръти и шума, кракът му пропадна в ловна яма, изкопана от бракониери за слонове или носорози. И той се строполи в нея. Наистина не можа да се вмести целият вътре, твърде тясна се оказа тя за неговия ръст. Главата и опашката му останаха отвън, ала краката и тежкото му тяло се заклещиха в нея. Двете предни лапички нямаха сила, колкото и да се напъваха, колкото и да дращеха пръстта, да го измъкнат.

Чиганго най-сетне повярва в добрите сили-закрилници. При вида на обезвредения враг надеждата му се възвърна. Щеше да се спаси.

Той плю по обичая върху амулета — крокодилския зъб, целуна по християнски дървения кръст и се свлече на земята.

После пристъпи боязливо към плененото чудовище. Мина откъм опашката му, то се знае, доста встрани, та да не го докосне в бясното си мятане.

Едва сега, огледал го в целия му ръст, в цялата му заплашителна уродливост, макар и безпомощен в ямата, патер Симон се изплаши истински.

Ала и в уплахата продължи да премисля. Какво да стори? Празната пушка вече беше безполезна. И най-силният удар с приклада й щеше да се стори на чудовището все едно допир със сламка.

Ех, ако имаше копие! С което да избоде очите му, да го ослепи. Така щеше поне наполовина да го омаломощи. Всеки, дори и зъл дух, който не вижда, е безопасен.

Какво друго да употреби вместо копие?

Какво — кол от някой бодлив храст.

Той се повъртя малко, докато намери каквото му бе нужно. С големи усилия, изподран от шиповете, успя да отчесне един клон. И се запъти да извърши това, което беше длъжен да извърши.

А нозете му трепереха от страх.

Приближи го, избиколи гигантската пръхтяща и фучаща глава.

Но се убеди скоро. Оттук не можеше, пречеше му израслата борасова палма, с удебелено в средата стъбло, чиито жълтеникави плодове са лакомство за слоновете. Навярно затова бракониерите бяха изкопали тук капана си.

Тогава се върна, та застана от другата страна. Премери се в подобните на зелени паници очи и замаха да удари по тях с шипестата тояга. Първо — едното, после — другото…

Ала звярът, успял да види друга жертва, отново полудя. Заизвива се, замята се, изпружи се цял, опрян на главата и опашката. Успя да поизмъкне от клопката тежкото туловище. Едната му лапа, тая, трипръстата, се вкопча в стената на ямата. Напъна. Тялото му се надигна още повече. Ето, и другият крак опита да се измъкне.

Човекът не устоя. Смелостта му стигна дотук. Той захвърли кола и хукна през саваната подир наскачалите от дървото и побягнали в същата посока, обезумели от уплаха павиани.