Петър Бобев
Каменното яйце (22)

Опит за обяснение на причините за изчезването на мезозойските влечуги

(Статия на доктор Патрик Бор, публикувана в списание „Сайънс“)

Резюме

След като изследвах поведението на отгледания от мен тиранозаурус рекс в продължение на много години и бях свидетел на гибелта му при настървената схватка с получения по клонингов начин друг тиранозавър, се смятам задължен да споделя впечатлението си от тия наблюдения и налагащите се от това изводи.

Известно е, че съществуват предостатъчно хипотези за изчезването на по-голямата част от мезозойските влечуги до края на Креда. Всички — еднакво убедителни и еднакво уязвими в своите доводи.

Толкова са много, че се налага да бъдат систематизирани.

Една група от тях, най-многобройната, обяснява това явление с природни катастрофи. Едни обвиняват изместването на полюсите; други — активната тектонична дейност, изразена в планинообразуване, пресъхване на блата и лагуни; трети — повишеното атмосферно налягане поради голямото количество вулканични газове; четвърти — осоляването на моретата; пети — намалението на облачността и оттам засилване на слънчевата радиация. Освен това — колебания в нивото на океана, метеоритни дъждове, избухване на свръхнова звезда, нарушение в магнитното поле на Земята и много-много други.

Втората група търси обяснението в радикални промени на биосферата. На първо място стои появата на покритосеменните растения, които в естествена самозащита почват да произвеждат танин и алкалоиди. В резултат на това, изтровени, загинали тревопасните гущери, последвани от хищниците, които останали без месната си храна. Мнозина пък опитват да дадат най-елементарното тълкуване, че бозайниците, които по съвпадение се появяват тогава, са изместили влечугите вследствие на по-съвършеното си устройство, като изпускат предвид, че по това време тия бозайници са незабележими дребосъци, неспособни на каквато и да е конкуренция с властвуващите тогава исполини. Други приемат, че яйцата на гущерите са били изяждани от бозайниците, че са ги нападали смъртоносни паразити, или че са станали жертва на невиждани панзоотии.

Третата група обхваща вътрешните причини, съдържащи се в анатомията, физиологията, взаимоотношенията им. На първо място се поставя полунаучният термин „биологична умора“, като се приема, че видовете като всеки индивид умират, че има предварително определена, наследствено програмирана продължителност на живота. Но тогава възниква логичният въпрос: защо още не са измрели медузите, сюнгерите, ланцетникът, акулите, латимерията, комодският варан? Не е изключено и допускането, потвърдено от някои палеонтоложки находки, че динозаврите са почнали да снасят яйца с много дебели черупки, от които малките не можели да се измъкнат. Но отново защо? По каква причина? Няма категорични възражения и срещу становището, че са станали жертва на естествена дегенерация. Но и тоя път се натрапва въпросът за причината.

Може да се окаже вярна и хипотезата, че Земята непрекъснато увеличава масата си, като улавя огромни количества космичен прах. Затова, когато е била по-малка, при по-слаба гравитация, животните са могли да достигнат по-големи размери. А с нарастването на тая гравитация съответно почват да измират най-едрите представители на фауната. За пример се посочват диплодоките, с дължина до тридесет метра, които са напуснали сцената най-рано, в Юра; след това — бронтозаврите, дълги до двадесет метра, и към края на Креда — игуанодоните, до десет метра, а сетне — по-дребните от тях.

Едно от най-убедителните предположения е така нареченото „излишно съвършенство“. И наистина всеки тогавашен вид е представлявал връх в своето предназначение. Най-съвършените бегачи — тиранозаврите, най-съвършените плувци — ихтиозаврите, най-съвършените летци — птеранодоните. И при липсата на конкуренция, с такава консервативност в наследствеността (нали съвършеното не е способно да се изменя!), при липсата на врагове, които да бракуват непълноценните индивиди, когато всеки излюпен гущер е можел да оцелее, те почват да се израждат и да изчезват от само себе си.

Най-вероятно изглежда, че са действували всички тия фактори вкупом. Животът винаги е по-сложен от всяка човешка схема.

Но каквато и да е била тая причина, последицата е била масовата гибел на едни от най-приспособените животни на планетата.

Разгърнем ли геологичните страници на Земята, ние ще установим, че това измиране не е единствено. Имало е и други. Отделни видове излизат на сцената и бързо я напускат без видими причини. Твърде рядко се наблюдава това изключително явление — масовата смърт. В палеонтоложките пластове се откриват истински „ивици на смъртта“, когато огромен брой видове измират почти едновременно, без да се възстановят след това.

Досега са ни известни три такива ивици, три зловещи катастрофи, които накъсват историята на биосферата върху нашата Земя. Първата е през Силур, когато внезапно, в геоложки смисъл, изчезват властвуващите дотогава в океана трилобити. Втората — през Перм, когато се сгромолясват от трона си морските скорпиони и гигантските водни кончета. И третата — през Креда, когато влечугите отстъпват първенството си на бозайниците. Отстъпват го те самите, без никой да ги е изместил. Приблизителните изчисления показват, че през Перм са загинали двадесет и седем процента от видовете, а през Креда — тридесет и пет процента. Това наистина е катастрофа — напуснали арената на живота повече от една трета от тогавашните животни. И то какви! Ако се изчисляваше в тегло, това би означавало, че Земята се е лишила с повече от четири пети от своята биомаса.

Моето предположение не засяга първите две катастрофи, а само третата. Може би най-грандиозната. Стотици милиони години гущерите властвуват над целия животински свят, без никакви съперници. Никакви! И изведнъж — изведнъж не в прекия смисъл, а при геологическите мащаби, продължили може би също милиони години — се изгубват от лицето на Земята. Не ги измества никой — бозайниците, тогава дребни насекомояди, не са дръзвали да се мернат пред очите им. Отстъпили престола си самоволно. Абдикирали без признаци на израждане. Все същите великани, постигнали съвършенството, всеки в своята екологична ниша. Жертва най-вероятно тъкмо на злоупотребата с него. Достигнали до абсурда си, както излязлата изпод контрола свръхактивна ракова клетка погубва организма, който я храни. И загива с него.

Повтарям, биологичното съвършенство! В него и аз диря причината.

Със съвършенството си, без конкуренция, те се намножавали все повече и повече — някакъв невиждан екологичен взрив. Или, както ги наричат други, „вълни на живота“. И днес се наблюдава подобно явление при морските звезди „трънен венец“, които унищожават коралите. И съвсем естествено при неувеличените източници на храна се засилва вътревидовата борба. А при нея по-големи шансове за успех, равнозначно на оцеляване, и за оставяне на потомство получават по-агресивните индивиди. При свръхразмножаване полските мишки изпадат в стресово състояние. Още няма глад, а вече почват да гинат от „стреса на пренаселеността“. Също и при плъховете — озлобяват се и почват безмилостни боеве. При елените тоя стрес има такава сила, че от просто плясване с ръце животното може да падне мъртво. Нещо подобно на това, което твърдя, се наблюдава сега сред вараните на остров Комодо. Поради строгата им охрана броят им се учетворил. И станали видимо много по-свирепи и нападателни.

Тъй от поколение в поколение се увеличавала секрецията на хормона, обуславящ агресивността. Влечугите — малките и големите; сухоземните, морските и въздушните — ставали все по-настървени. Избивали се непрекъснато, винаги, при всяка среща. И подборът по агресивност се засилвал. Такава картина са видели учените в пустинята, където бяха намерени вкаменените яйца — два вчепкани в смъртна схватка тиранозавъра. И забележете, нещо, което днес обикновено не се среща. Сражавали са се мъжки и женски тиранозаври.

Изложеното от мен допускане се потвърждава и от изследванията ми — норадреналинът на отгледаните от мен мезозойски влечуги превишава многократно по сила човешкия.

За подобно увеличение на хормона не изключвам и космически причини, освен естествения отбор. Защо да не приемем, че от Космоса върху ни се сипе непрекъснато дъжд от РНК, ДНК, та и цели вируси, които не само предизвикват пандемиите по хората и панзоотиите по животните, но са посели и първите семена на живота върху планетата ни, а впоследствие са определяли скокообразната му еволюция чрез прибавяне на нови и нови гени в генофонда на земните обитатели? Защо да не приемем също, че отрязък от ДНК или прост ген е бил пренесен от извънземното пространство посредством някой вирус и този ген, отговорен за свръхпроизводството на „Т-норадреналина“, е предизвикал и свръхагресивността на мезозойските рептилии, като в крайна сметка обусловил и тяхното самоунищожение?

Единият от възстановените от мен тиранозаври, който бе живял на свобода в джунглата, убиваше безразборно всичко живо, което му се мернеше. Убиваше заради самото убийство, без да спре, та да засити глада си. Не от глад, което е в съгласие със законите на природата, а от стръв за унищожение. Това видях със собствените си очи — така, не се съмнявам, трябва да е било и някога, преди шестдесет-седемдесет милиона години. Едно непрекъснато полесражение, без примирия — на всички против всички. И подбор — към все по-неукротима агресивност. Смъртността вече превишавала раждаемостта. Почнал залезът. А откърти ли се веднъж лавината, няма спиране. Достигне ли някой вид минимална численост, той повече не може да се възстанови. Изчезва. Защото загубените в еволюцията гени, характеризиращи видовете, се губят безвъзвратно. Влечугите не са могли да се върнат към предишното равновесно състояние, траяло около сто и шестдесет милиона години.

За тая гибел може да са допринесли и други фактори, които днес не подозираме. Дължа да предупредя, че като учен не изключвам наблюдаваната от мен неукротима свирепост да се дължи на грешки в моята методика при възпроизводството на разшифрованата от вкамененото яйце ДНК. Бъдещите изследвания ще го потвърдят или отхвърлят.

Не смятам да повтарям тоя опит. Вече го намирам за съвсем излишно, нещо повече — противоестествено. Щом като природата е обрекла на изчезване някой вид, това значи, че решението й е окончателно. Никаква намеса не е в състояние да го отмени. Динозаврите са били пригодени за своето време, не за променените нови условия. Осъдени безапелационно от съдия, който не приема обжалвания.

Били са господари в своя свят. Не биха разбрали, че тяхното царство е залязло, че е дошъл друг властелин, срещу чиято изобретателност и хитрост тяхната сила, техните мускули и зъби са безпомощни. Че само един добре премерен куршум е достатъчен да сломи цялата им титанична мощ.

Насреща им вече се изправя противник, който може да унищожи всяко живо същество на планетата — не само ония, които му се противопоставят. Защото, откакто се е появил, с негова помощ са изчезнали стотици видове животни и растения, а други, независимо че са вписани в „Червената книга“, са заплашени от пълно унищожение. Освен тези, които, незабелязани, загиват, преди да намерят място, в тая книга.

Вече няма спор, че именно човекът е причинил измирането на мамутите, косматите носорози, пещерните мечки, дивите коне. Защото за разлика от хищниците, които нападат най-слабите, болните, непълноценните, нашите прадеди са избирали за своя жертва най-едрите и най-охранените животни. И така несъзнателно провеждали сред тях един своеобразен обратен отбор.

Това явление е особено ясно установено на Американския континент. До заселването му от човека преди десетина-дванадесет хиляди години там са благоденствували мастодонти, глиптодонти, милодонти, гигантски бобри и саблезъби тигри. Но идва хомо сапиенс и те изчезват. За жалост тоя унищожителен процес се ускорява с всяко ново поколение. Само за един човешки живот през последните години ние нанесохме на природата повече пакости, отколкото всички живели преди нас същества. От четиристотин милиона години насам съотношението на кислорода и въглеродния двуокис в атмосферата е било постоянно. Сега с нашата промишленост, с автомобилите ни, с авиацията то се променя ежедневно, тъй като в същото време унищожаваме и растенията, производителите на кислорода, особено тия от океана.

Човекът се е накичил нескромно с епитета „сапиенс“, докато всичките му прояви дават основание да се съмняваме в това му качество. Сякаш тръгнал по стъпките на някогашните динозаври, той заплашва да погуби не само другите, а и себе си, обзет от някаква мания за самоубийство, готов да отбележи нова ивица на смъртта в геологичната летопис. И може би — последна. Ако не намери средство, с което да обезвреди действието на своя хормон…

Ще ми се така описаната участ на неособено интелигентните динозаври да послужи за урок и на разумното същество, „венеца на природата“…

Да избегне самоунищожението си.

Да предотврати Четвъртата ивица на смъртта в историята на Земята.

За себе си съм убеден, че е било така, както го видях с очите си. И бих бил доволен, ако повече учени се позамислят над моите заключения. Дори и невярна, една нова хипотеза може да даде тласък на проучвания в друга насока, които да ни изведат до истината.

В заключение мога само да повторя: ни земни, ни космични причини са нужни да обяснят тая тайнствена гибел. Достатъчно е моето обяснение: мезозойските влечуги са се самоунищожили.