Петър Бобев
Каменното яйце (20)

Пътеводната нишка

Свечеряваше се. Сенките се удължаваха и уплътняваха. Въздухът над реката, която безшумно влачеше водите си покрай биологичната станция, все още беше топъл и прозрачен. Кормораните продължаваха да се гмуркат. И щом излезеха на повърхността, подхвърляха уловената риба да падне в отворените им човки с главата надолу. Чаплите се източваха нанякъде в стройни вериги.

В душата на Алиса Бор бушуваше буря. След двете убийства, след стрелбата, след бягството на Доналд всичко се бе объркало. Нямаше кой да й даде съвет, да предложи какъв да е план за действие.

Механикът бе успял да поправи радиопредавателя и тя, прилепнала до микрофона, се бе свързала с полицията и с управлението на резервата.

— Разберете! — почти крещеше девойката в апарата. — Животът на баща ми е в опасност. Трябва да пратите машини и въоръжени хора! Да го спасят!

— Могат да го спасят — отвърна началникът на полицията — само ако убият тиранозавъра.

— Пък нека го убият! — натърти тя.

Беше забравила, че задачата й бе да защитава животните, не да ги унищожава. Сега ставаше дума за живота на баща й. За неговото спасение веднъж бе станала издайник. Наистина тоя, който бе получил от нея страшния хормон, вече го нямаше. И шишенцето бе заело отново мястото си в криостата. Случайността бе заличила следите от безволието й, но съзнанието за извършеното си оставаше. Веднъж прегрешила, тя можеше да си позволи и втори компромис със съвестта.

Тревогата й бе толкова силна, че не забелязваше новата измяна към своите и към бащините си убеждения.

Гласът отсреща възрази сухо. Можеше да си разреши това, участта на Патрик Бор не го засягаше тъй дълбоко:

— Не забравяйте, че самият доктор Бор не разрешава!

Тя се сети и за другото:

— Имайте предвид, че избяга и нашият тиранозавър. И сега на свобода са два…

— Ще направим каквото е по силите ни. Лошото е, че нямаме наркозни куршуми с необходимата доза.

Алиса се сети:

— Аз знам къде са нашите.

Решението се роди изведнъж в главата й:

— Правете каквото знаете! Аз тръгвам сама!

Имаше някаква пътеводна нишка — доктор Бор се бе скрил в хралупа на боабаб. Това й бе казал самият Франсоа Риго. А в околността тя знаеше само две такива дървета с хралупи, в които могат да се поберат няколко души. Значи оставаше й да провери и двете. И да упои тиранозавъра, който при това бил вързан с верига.

Наистина, как не се бе сетила за това по-рано? А си бе губила времето с приказки по радиото.

Алиса грабна една пушка и паласка с упойващи патрони, после се метна на колата и подкара към саваната.

Притъмняваше бързо. Водните птици почваха да отлитат по дърветата за нощувка — готвят се отрано. Кормораните вече бяха накацали по клоните и се пощеха усърдно, а пеликаните все още стояха нагазили в плиткото, само че без да ловуват. Сънливи, дремеха с мушнати глави под крилата. Крокодилите, препичали се досега на последните слънчеви лъчи, пропълзяваха в реката. През нощта там е по-топло. Облак нощни пеперудки премина ниско над водата. Сред тях се стрелна ескадрила прилепи, а високо горе запрелитаха летящи кучета. Из притъмнелите усои заблестяха като сапфири огромни женски светулки, а из въздуха заиграха като фойерверки разкошните им съпрузи. Обади се с треперлив глас кукумявка, изкряка козодой.

Повлякла подире си шлейф от червен прах, колата прекоси гората и се понесе през полето. Но все в близост с реката. Реката сега беше ориентирът й.

Не след дълго го видя.

Дъхът й неволно пресекна. Кракът й отпусна педала за газ. И колата намали ход.

Огрян от последните лъчи на залеза, наподобил огнен змей от приказките, в далечината препускаше тиранозавър. Навярно Доналд. Защото другият му се полагаше да бъде вързан с верига.

Предстоеше й опасна борба. Дори да настигнеше гигантското влечуго, дори да намереше уязвимото място, все пак, докато подействува упойката, великанът щеше да разполага с предостатъчно време, та да превърне в куп желязо и ламарина колата й.

Въпреки това, въпреки явната угроза, нямаше да се откаже! Всъщност тя вече не размисляше, тя вече бе решила. А щом решеше, това значеше, че не ще се върне назад.

Или тя, или чудовището…

Тогава съгледа човека, който тичаше да й пресече пътя. Спря да го изчака. Спомни си, че го бе видяла с надзирателите, които бяха спасили от лъвската обсада безоръжния милионер.

— Какво търсите тук, отче? — запита Алиса.

— Бягах, мис — отвърна той. — Бягах от Върховния дух на крокодилите.

Тя за пръв път чуваше, че туземците бяха кръстили така гигантските им влечуги. Но нямаше време да пита повече.

— Вземете ме със себе си! — помоли се Чиганго.

— Качвайте се!

Той седна до нея.

И тя отново подкара.

— Но защо подир него? — запита патер Симон. — Та той ще ни изяде.

Девойката посочи пушката си, но спътникът й сви пренебрежително устни.

— Аз изпразних в него цяла дузина патрони. И — нищо!

— Тази е друга — обясни, без да изпуска от поглед препускащия динозавър, Алиса. — Тази е с наркоза.

Дали думата „наркоза“ го успокои повече или не, но патер Симон се примири, сви се в седалката. Нямаше друг избор. Не му се нощуваше в саваната.

Слънцето беше опряло до хоризонта. И дългите, разтапящи се в далечината сенки на пръснатите из степта единични дървета вече се сливаха със синкавия полумрак, който настъпваше от изток, откъм гората, полазил като мътен дим.

Колата, неумело насочена, се друсна в някаква дупка, навярно на тръбозъб. Нещо изтрака.

Но не. Не се бе строшила ос. Може би само се бе разхлабил болт. Тракането продължи. Но Алиса нямаше време да дири повредата. Тъкмо сега.

Не спря, ала вече не с предишната скорост.

И през това време тиранозавърът, който не се бреше от термитници и разни дупки, скоро изчезна от погледите им, стопи се в полумрака.

Девойката изви волана, за да се насочи нататък, където смяташе да открие единия боабаб.

Друг път тъй оживена, тая привечер саваната изглеждаше съвсем безлюдна. Но не и небето — небето гъмжеше от лешояди. Сякаш се бяха събрали тук от целия континент. Само няколко хиени пресякоха пътя. И една зебричка, тъжно процвилваща, навярно изостанала от табуна при паническото му бягство.