Петър Бобев
Каменното яйце (18)

Хормонът

Още щом самолетът кацна на малкото летище до биологичната станция, пилотът и помощникът на Гомеш откараха двамата си пленници при телохранителя на Франсоа Риго. Него познаваха, него смятаха за „шеф“.

И той по нареждане на милионера заповяда да махнат белезниците на Алиса Бор, а похитителя й да затворят до втора заповед в клетката, където ветеринарният лекар държеше болните животни, докато ги излекува и след това пусне на свобода в саваната.

Тъй персоналът на станцията остана с впечатлението, добре насочено, че важният гост е освободил дъщерята на директора им. А това можеше да означава само едно — че е техен приятел и следва да го подпомагат.

Алиса спря първия срещнат лаборант.

— Къде е баща ми? — запита тя, разтревожена, че той не бе дошъл да я посрещне.

Запитаният отвърна:

— Чух, че е в опасност. Повече подробности можете да получите от господин Риго.

И тя се отправи към неговия апартамент, раздвоена, със смесени чувства — от една страна, неспособна да се освободи от женската си интуиция, че в дъното на много от бедите им напоследък стои именно той, от това странно съвпадение, и от друга — с надеждата, че от него ще научи нещо повече за баща си. И главно, че ще получи съвет и помощ.

От отворения прозорец се носеше виртуозното Перпетуум-мобиле на Паганини. Алиса безсъмнено не можеше да допусне, че в такива напрегнати, рисковани минути той разтоварваше нервното си напрежение с музика.

И въпреки неудобството, че го смущава, тя почука.

Цигулката не спря на часа, довърши започнатата музикална фраза. Чак тогава се чу:

— Заповядайте!

И тя влезе, посрещната от приветливата усмивка на бащиния си гост — приветлива, доброжелателна и в същото време трогателно загрижена.

— Заповядайте, мис Бор! — повтори той. — Тъкмо за вас си мислех сега.

Улисана в своята тревога, тя не забеляза намека му.

— Къде е баща ми, мосю Риго? Казаха, че вие последен сте разговаряли с него.

— Да! — поклати той съчувствено глава. — Клетият доктор Бор!

— Какво е станало? Кажете!

Милионерът протакаше отговора си. Целта му беше тъкмо тази — да изопне докрай нервите на жертвата си. Под външното си благоразположение криеше похвата на котката, която се забавлява с уловената мишка.

— Моля ви, кажете! — почти извика Алиса. — Защо мълчите?

С дълбока въздишка той отвърна:

— Доктор Бор се намира в голяма опасност, в смъртна опасност. Всяка секунда е решаваща за живота му.

Девойката не можеше да се владее повече:

— Какво се е случило всъщност? И защо не му помогнете?

Франсоа Риго не бързаше. Пълното му тяло, закръгленото му лице, леко подпухналите му кротки очи, вялите му отпуснати движения издаваха, че не бърза.

— Мис Бор — рече той. — Седнете! Да си побъбрем!

Тя се сопна, не можеше да се владее, забравила добрите обноски:

— Защо ще сядам? Кажете какво знаете!

— Седнете де! — той я хвана нежно за ръката и я притегли към креслото. И девойката неволно почувствува под тоя деликатен жест стоманената сила на мускулите му.

Подчини се.

— Сега да си поприказваме като разумни хора! — рече Риго, отпуснат в съседното кресло.

— Да си поприказваме, но по-кратко!

Все тъй отпуснат, той продължи:

— Доктор Патрик Бор отлетя да улови появилия се друг тиранозавър, но по някаква причина не е успял. Аз пратих самолет. И току-що получих известието, че баща ви е обсаден от чудовището в някаква хралупа. Напълно беззащитен.

Алиса промълви:

— Той познава отлично поведението му. Ако стои неподвижно, гущерът ще го зареже. Рефлексите му са краткотрайни.

— Да, но чудовището няма възможност да го зареже. Защото е вързано с верига за дървото. Лошото е, че никой друг освен мен не знае какво е станало и къде. Никой друг не може да му помогне.

— Ще му помогнете вие! — почти извика девойката. — И като гост, и като човек сте длъжен!

Той се усмихна още по-благодушно:

— „Помагай на ближния!“ Колко красиво! И аз, вярвайте ми, ще ви услужа. Нима се съмнявате в желанието ми? Но в светите книги е казано и друго: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“.

— Какво искате да кажете?

Той намигна фамилиарно:

— Че и вие ще ми помогнете!

— Как? Кажете!

Риго разпери ръце:

— Допускам, че знаете къде е скрито шишенцето с хормона. „Т-норадреналин“, нали такова беше името му? Услуга за услуга. Аз ще спася баща ви, който впрочем е обречен, не забравяйте това, вие ще ми предадете хормона.

— Но това е изнудване! — пошепна тя, зачервена от гняв. Знаеше отлично защо баща й пазеше тъй педантично тия няколко капки скъпоценна течност.

— Не, мис! По-добре да избягваме грубите изрази! Това е чисто и просто нормален договор. Никой не дава, без да получава. И не забравяйте, мога да го взема ей така, съвсем безплатно. А спасението на баща ви струва повече от кое да е шишенце, нали? Но като почтен човек повтарям условието си. Срещу него той ще получи цена, каквато сам определи: в брой, в процент или като съдружник. По-редовна сделка от тая не мога да си представя. Но във всички случаи хормона трябва да го притежавам аз, никой друг. Разбрахме ли се?

Очите му само за миг бяха приели стоманена студенина.

Алиса се надигна:

— Татко не би ми простил!

И тръгна към вратата.

Риго не стана да я спре. Само я догони с кроткия си глас:

— Размислете! Но, предупреждавам ви, колкото повече мислите, толкова по-малки стават изгледите за спасението му. При това, доколкото ми е известно, той не е здрав… Инфаркт и прочие… Такова вълнение…

Нямаше нужда да го подчертава. Тя го мислеше от самото начало, през целия им разговор.

В това време телефонът иззвъня. Риго вдигна слушалката:

— Слушам… Добре… Благодаря…

И я положи обратно.

— Докладват ми, че тиранозавърът се е заел да разшири със зъби хралупата. А ако това му се удаде…

Алиса не можа да устои повече. Споделяще загрижеността на баща си относно бъдещата употреба на хормона. И щеше да мълчи, ако това засягаше само нея. Но то засягаше него. А когато ставаше въпрос за неговия живот, нейната решителност се стопяваше. И друг би могъл да получи Т-норадреналин, но друг не можеше да замени баща й, ако го загубеше.

Съзнаваше, че постъпва безволево, егоистично, нечестно. Въпреки това… С пламнали от срам бузи тя се обърна и каза:

— Приемам!

Франсоа Риго се отправи с едри крачки към нея, усмихнат, доволен. Винаги предпочиташе споразумението пред насилието.

— Къде? — запита той кратко.

С дълбока въздишка, смазана от унижението, от предателството към съвестта си, както го чувствуваше, тя посочи с поглед зазидания в стената сейф.

— В криостата!

— А ключът?

— У баща ми. Ако искате да отворите, трябва да спасите по-напред него.

Допусна за миг, че е получила известно предимство в тая нечестна игра.

Милионерът се поклони галантно:

— Няма нужда, мис!

И посегна да я хване под ръка:

— Сега ние сме излишни тук.

Тя дръпна ръката си, но излезе. Знаеше, че няма смисъл да се противи.

Риго нареди нещо на телохранителя си, който отиде при Антонио Гомеш и го изведе от клетката. После, опрял през джоба си пистолета в ребрата му, го откара при сейфа.

— Отваряй!

С надежда, че така може да посмекчи вината си, Антонио подметна:

— Детска залъгалка!

И се залови за работа.

Скоро ключалката щракна. Щом вратичката на хладилната камера се отвори, Кнут Нилсен отведе обратно касоразбивача в клетката му, а в стаята влезе Франсоа Риго.

Нямаше защо да вика на помощ Алиса Бор. Вътре имаше само едно шишенце, и то с надпис „Т-норадреналин“. Въобще не оставаше място за съмнение.

Сега вече, за пълна сигурност, му се налагаше да провери действието му.

Той всмукна в инжекционния апарат няколко милиграма от хормона, а останалото количество с шишето върна в криостата.

После, облечен с бяла престилка като лекар, се запъти към арестанта. Предпазливостта никога не беше излишна. Антонио Гомеш не го познаваше и не биваше да допусне кой е той и каква е ролята му. Нека го смята обикновен лекар, изпълняващ и той чужди заповеди.

Приближи до решетката, пред която бе застанал на пост телохранителят му. И рече:

— Моля, запретнете ръкава! И ми подайте ръката си!

Гомеш все се надяваше на снизходителност. Затова послушно изпълни нареждането.

Франсоа Риго допря инжекционния пистолет до кожата му, натисна спусъка. Съдържащата се под налягане капчица хормон премина през кожата, просмука се в тъканите и кръвоносните съдове под нея.

Нищо! Никакъв ефект!

Милионерът не бързаше. Имаше още време. Оставил пазача пред клетката, той се прибра в апартамента си. И скоро от прозореца прозвуча прекъснатият цигулков концерт.

Наистина като че ли нищо не ставаше. Антонио Гомеш продължи да седи на земята, подпрял с длани главата си. На вид напълно отчаян.

Ако пазачът беше по-наблюдателен, ако се вглеждаше по-често в очите му, вместо да проследява как се разсейва димът от цигарата, навярно щеше да забележи променения им израз, присвиването на зениците, злобните огънчета, които се разгоряха вътре.

Всеки е виновен за участта си. Той — също. Прекалено самоуверен се оказа.

Затворникът промърмори:

— Добре де, запряхте ме като звяр! Ами вода поне не ми ли се полага?

Пазачът го сряза:

— Я кротувай! Че…

— Жаден стои ли се? — натърти Гомеш. — При тая жар… Дай поне една глътка да раз квася устни!

Ей това е милозливостта. Кнут Нилсен беше суров човек, такъв му беше занаятът. Но какво му стана сега, какво се размекна?

Донесе му една пълна чаша. И я подаде през решетката.

Пъргав като звяр, Гомеш се метна и хвана ръката му. Хвана я с такава сила, каквато никой не би очаквал в обикновен човек. Навярно от хормона. Придърпа я навътре, докара тялото на Кнут до железните пръчки, протегна другата си ръка и докопа врата му. Натисна със същата свръхестествена сила.

И не пусна, докато удушеният телохранител престана да се съпротивлява, докато омекна като дрипа в ръцете му. Тогава, придържайки го с една ръка, с другата извади ключа от джоба му, постави го в ключалката. Прещрака.

Вратата се отвори.

С ликуващ рев, все едно, див звяр, Гомеш изхвърча навън и грабна автомата на мъртвеца. Озърна се с освирепели като на кобра очи.

В това време Франсоа Риго реши да намине покрай арестанта, да провери за всеки случай действието на хормона. Наистина не очакваше тъй бърз резултат, но все пак му се щеше да го проследи от самото начало.

Той излезе от къщата самодоволен, уверен в себе си.

И се стъписа.

На земята лежеше мъртвият телохранител, а до него, разкрачен, с насочен автомат — предишният затворник, опитният „екземпляр“.

Додето милионерът съобрази какво става и какво да предприеме, Антонио Гомеш го видя. Не знаеше, че това е истинският му враг, тоя, който толкова дълго го бе държал в робство, въобще надали бе останало място за размисъл в главата му, изпълнена единствено от невероятна омраза към всичко живо, някаква неправдоподобна стръв за убийство.

Не Антонио Гомеш, отмъстителят, а капчицата Т-норадреналин натисна спусъка. И Франсоа Риго, все още не проумял развоя на събитията, рухна без стон, прострелян на земята.

Без да го погледне повече, убиецът отпрати няколко куршума срещу помощника си, който бе изтичал навън, чул автоматните откоси.

После хукна през двора, като стреляше по всеки, който му се мернеше. Хората в ужас се изпокриха кой където свари.

Откъм острова проехтя ревът на затворения тиранозавър.

Каква ли мисъл, каква ди налудност се зароди в мозъка на Гомеш?

То беше също живо, и това чудовище! Нима щеше да го остави така? Никой, дори такъв исполин, няма право да живее! Трябваше да го убие! Трябваше…

Той притича по моста. Никой не го спря. Всички се бяха спотаили при стрелбата. Достигна оградата. А то каква ограда! Като противотанково заграждение. Със забити в циментови поставки железни колове — същински колони. И препречени стоманени греди.

Вратата пък — като на древна крепост.

Антонио Гомеш отметна тежкото резе, после я натисна с гръб. С тежко поскърцване тя се отмести толкова, колкото той да се промуши вътре. Да се изпъди пред тиранозавъра и да отпрати един картечен откос в галавата му.

Все едно, нищо!

Натисна докрай спусъка.

Куршум след куршум, нанизани един подир друг, надупчиха грамадата от мускули и кости. Стори му се, че чуваше тъпите им удари в твърдата кожа, преди да хлътнат в плътта под нея.

Пак — нищо!

С грозно изфучаване чудовището прекрачи. Сякаш при земетръс се отмести каменна колона, мощният му крак, стъпил върху четирите ноктести пръста — все едно, метален четириножник на гигантска машина.

Втора крачка!

Гомеш не успя да види третата. Огромната лапа се стовари отгоре му.

Тиранозавърът повече не го погледна, а излезе навън.