Петър Бобев
Каменното яйце (14)

Наркозният куршум

Доктор Патрик Бор, изготвил бързо плана за действие, даде нарежданията си. И само след час, заел мястото си до отворения люк в изпратения от дирекцията на резервата хеликоптер, отлетя към саваната.

Беше смазан от скръб. Целият свят му изглеждаше празен без Алиса. Насилваше се да мисли за предстоящия гигантски лов, а не можеше да се откъсне от тревогата си за нея. Тя запълваше цялото му съзнание. Привързаността беше тая, която го смазваше — едновременно и щастие, и проклятия. Тъкмо тая му привързаност използуваха сега престъпниците, за да го изнудват. Какъв трябваше да бъде изборът му? Да спаси дъщеря си срещу измяната спрямо собствената си съвест, спрямо мира, което значи спрямо цялото човечество? Или да я пожертвува? Защото ония бяха безпощадни. Когато става дума за печалба, за милиони, за милиарди, няма място за разнежване. Там страданието на един човек не струва ни сантим.

Всъщност и другият свят около него много не се тревожеше за мъката на един баща. Живееше пълнокръвния си живот. Сякаш нищо не бе станало, из равнината пасяха стада зебри редом с антилопи гну. Жирафи пощеха с устни бодливите вейки на чадърестите акации. А редом с тях се изтягаха в най-безгрижни пози преяли лъвове, отвисокото наподобили полегнали до камината котета.

Скоро ученият съзря натръшкани няколко убити бивола. После — носорог. Такава значи била причината за масовата гибел, която бе наблюдавал и вчера. Не епизоотия, не и бракониери, а той — неговият триумф, възкресеният от небитието, отдавна забравен, по-право съвсем непознат за днешните твари, хищник.

Това безсъмнено представляваше голямо научно постижение. Но какво бе допринесло? Прав ли бе бил той, когато го бе създавал? Когато го бе измъквал от камъка, в който се бе превърнал? Все едно — злия дух от бутилката. Не беше ли извършил тъкмо това — да пусне на воля злия дух? И да поеме отговорността за гибелта на толкова живи същества, които човечеството едва успява да опази в резерватите и зоопарковете. И за смъртта и страданията на кой знае колко хора, нападнати в домовете им, из полето, по нивите. Заслужава ли един научен триумф толкова жертви?

Къде да го дири сега? Денем той навярно се крие на сянка, както повечето влечуги, пази се от слънчевия пек. А нощем? Нощем пък трябва да го търси с инфрачервени локатори. Каква е възможността да го намери? Дали правителството ще има търпение, та да го изчака, докато той се лута из степта? Дали няма да прати войска и да приключи случая? За доктор Патрик Бор — триумф, за тях — бедствие.

Полетът на лешоядите обикновено означава много.

А сега? Лъвовете ли следваха или…

Ученият даде знак на пилота накъде да се отправи.

Не сгреши. Скоро видя подплашено стадо биволи, а подире му — табун зебри.

И сред облак червен прах зърна и него.

Доктор Бор поиска самолетът да се спусне надолу, да приближи целта. Но бавно, предпазливо — да не го подплаши.

Оказа се, че Трипръстия не се плаши от нищо. Не побягна пред връхлитащия отгоре му съвсем непознат враг, както постъпват всички животни в резервата, макар да са свикнали отдавна с рева на пропелера.

Може би заговори наследствената му памет, заложена отпреди десетки милиони години в древните му гени; може би го сметна за един от някогашните летящи гущери: птеранодон или друг птерозавър, от които нямаше защо да се бои и които понякога бяха служили за храна на прадедите му — по-право на майка му, от чието яйце ученият го бе възкресил.

Когато машината профуча над главата му, за да даде възможност на доктор Бор да избере удобен момент и подходящо място за изстрелване на куршума си, Трипръстия нито се метна настрана, нито се приведе надолу. А съвсем неочаквано подскочи, като исполинско кенгуру, и щракна с челюсти да захапе металния корпус.

Не му достигнаха няколко метра. Не успял, той тупна обратно на земята, след като се бе застоял във въздуха не повече от секунда. Но тая секунда се оказа достатъчна за хората да потръпнат от ужас.

Патрик Бор се отдръпна, забравил да се примери, забравил да натисне спусъка.

Хеликоптерът повтори маневрата си, повтори скока си и тиранозавърът. Но тоя път стрелецът вече бе овладял нервите си. Изчака го да покаже най-уязвимата си част, гънката в слабините между крака и корема, където кожата е най-тънка, и стреля. Гръмът не се чу от воя на витлата, не се видя и раната, защото чудовището вече препускаше отдолу, подгонило сянката на летящия враг, ала ученият беше сигурен — улучил го бе. И сега наркотикът от куршума-шприц бавно проникваше в кръвта на великана, почваше да действува, трябваше да действува.

Доктор Бор можеше да изпразни в него и втория патрон, ала не се реши. Боеше се за живота му. Тези манипулации съвсем не са безвредни. Бе ги проверявал много пъти върху своя питомец, върху другия тиранозавър, и бе уточнил последиците им.

Налагаше се да изчака няколко минути.

Вертолетът отмина, после направи рязък завой, наведе се и отново се устреми към спусналото се подир сянката му чудовище, достигна го, увисна на място над него.

Дали щеше да подействува упойката? А защо не, щом действуваше при другия?

Изглежда, в нетърпението си не можеше да отчете както трябва нужното за целта време.

Побеснял от гняв, Трипръстия отново се метна нагоре. Но всички видяха, тоя път някак си вяло, с по-малка стръв. И като падна на земята, нозете не поеха като пружини тежестта на тялото му както предния път, а се огънаха, приклекнаха леко.

Понечи да подрипне още веднъж, но скоро се отказа, отпусна опашка, подпря се на нея, сякаш се смали. Очите му, които следяха с жадни пламъчета хвъркатата плячка и които допреди малко не се откъсваха от нея, неусетно се сведоха надолу. Клюмна върху гърдите му, до безпомощно полюшкващите се предни крачета, и главата му.

Огромното влечуго залитна като пияно. Изпъна се, вирна глава, подпряно на опашката.

Полежа така секунда ли, минута ли, повалено от неудържим сън, сетне внезапно се размърда, изправи се отново на огъващите се нозе, отново се озъби нагоре.

И толкова! Види се, отпорът му стигна само до това озъбване. Тоя път се катурна на другата страна, размърда се само да се нагласи по-удобно. И заспа.

Вече можеше. Доктор Бор даде знак за приземяване. Витлата забавиха оборотите си, завиха на по-нисък тон и машината леко кацна на двадесетина метра от спящия великан.

Дори тоя вой не успя да го събуди.

Можеха спокойно да си свършат работата.

Пръв скочи на земята ученият, приближи до чудовището, което лежеше неподвижно подобно на сива скала сред тревата. Дори така проснат, безформен, динозавърът вдъхваше трепет — и с укротената си мощ, и с размерите си. И слонът, и носорогът, и хипопотамът са огромни в сравнение с хората, но при тоя, пред тази могила от жива плът, дори така отпуснат, те изглеждаха малки, истински дребосъци.

Доктор Бор го ритна по муцуната, която в наркозата бе оголила страхотните му зъби. Ритна повторно. Спящият не трепна. Беше обезвреден, напълно обезвреден от хитростта на човека, скрита в един куршум. И се бе оставил да правят с него каквото си щат.

Ученият даде знака. И от кабинката скочиха помощникът му и пилотът, повлекли подире си тежка желязна верига.

Доколкото беше възможно най-бързо, тримата завързаха крака на гигантския си пленник с единия й край, а другия обвиха около най-ниския клон на боабаба, който бе израсъл наблизо, величествен, дебелоствол хилядолетник с просторна като пещера хралупа в основата си. Разчитаха главно на упойката, която щяха да подновяват според нуждата. Веригата служеше само за допълнително осигуряване при непредвидени случаи. Правеха го ей така, по инструкция, без да подозират колко скоро тя щеше да се окаже решаваща за живота им.

Накрая доктор Бор пое микрофона на радиопредавателя. Свърза се с биолигичната станция. И нареди да изпратят автоплатформата, върху която с крана й щяха да натоварят заспалия колос, за да го откарат на острова. А в същото време — да преградят двора на живеещия там тиранозавър на две, за да настанят пленника си в едната половина, отделно от брат му, който щеше да остане в другата.

Тъй ученият се надяваше да разполага за опитите си с два обекта, което позволява сравнение на резултатите — сравнение, тъй желано от всеки изследовател.