Петър Бобев
Каменното яйце (12)

Сред крокодилите

Щом се увериха, че Трипръстия ги е зарязал, че се е отдалечил достатъчно, Чиганго и ловните надзиратели се свлякоха от клоните. После, още неопомнили се от преживяното, се втурнаха към останките на лендровера.

Уви, колата беше разбита, напълно негодна — буца смачкани железа и ламарина. В още по-лошо състояние се оказа радиопредавателят — връзката им със света. Останали бяха здрави само две пушки. Само две за четири души, но все пак по-добре, отколкото без нищо. Не бяха съвсем безоръжни.

Камбомбе, началникът на малкия отряд, предложи:

— Да чакаме тук, край колата!

— А Върховния дух на крокодилите? — прекъсна го патер Симон. — Ако се върне?

Оня отвърна неуверено:

— Такава е инструкцията, отче. Ще ни търсят. От самолет се вижда по-лесно един лендровер, отколкото човек.

— А Върховния дух? — повтори Чиганго.

Другарите му неволно обърнаха погледи към далечината, където се виеше облаче червен прах. Навярно там беснееше Трипръстия.

— Хайде да се махаме оттук! — настоя Чиганго.

— Къде?

— Ей там е гората, там е реката. Да не ни вижда Духа. По реката ще се спуснем надолу.

Той беше горски човек, чувствуваше се по-уверен, когато наблизо имаше дървета, където можеше да се покатери, ако го нападне отново някой. Не е като тук, в саваната, където от дърво до дърво има цял километър. Де ще се денеш, ако те подгонят?

Другите все се колебаеха, все не се решаваха да нарушат правилата, а повече не се решаваха да се отдалечат от спасителното дърво.

Наложиха се, останаха на същото място.

Вечерта настъпи бързо. Залезът угасна, небето причерня и по него покълнаха безброй звезди, ярки и блестящи. Замигаха безгрижно. Сред тревите заскрибуцаха щурци.

Привиден покой.

Защото от далечината все се дочуваше паническото трополене на бягащи стада, мучене или цвилене на подплашени животни, квичене на хиени и вой на диви кучета.

Изровили нещо за ядене из развалините на колата, хората хапнаха надве-натри, след което побързаха да се хопнат на дървото. Макар и без удобства, там все пак беше по-сигурно.

Вързаха се всеки за своя клон и се приготвиха за сън. Но какъв сън и това неудобно положение?

Така, в мъчителна полудрямка, прекараха нощта. А тропическата нощ като че няма край, колкото деня.

Хеле най-сетне изтокът посивя. И звездите взеха да гаснат. Черният заплашителен мрак се смени с някаква безцветна дрезгавина.

Патер Симон се отвърза от клона си:

— Видяхте ли, никой не ви търси?

Виждаха го. Но съзнаваха, че и те са си виновни. Последните часове преди произшествието не се бяха обаждали по радиото, та да известят къде горе-долу се намират.

Той добави:

— Намислил съм нещо. Там, до реката, живее Кимати. Самотник. Рибар. Има лодка.

Виж, това вече звучеше по-убедително. Една лодка сега можеше да замести донейде лендровера.

Но спътниците му все се колебаеха.

— Ще чакаме ли още? — настоя Чиганго. — Ще изчакаме ли да напече, та тогава да тръгнем?

Наистина през саваната се пътува най-добре сутрин, по хладина. Това никой не оспорваше.

Най-лошият съветник е нетърпението. Нетърпението и тоя път ги насочи към неправилното решение. Взели термоса с вода и чантата със сандвичите, четиримата се отправиха към тъмнеещата в далечината галерийна гора; отправиха се напряко, през треви, през бодилаци, през обраствания с коприва и още неизстинали през цялата нощ, покрити с червена пръст и чакъл голини.

Скоро се наложи да свият встрани, чули отдалеч доволното ръмжене на лъвовете и изквичаването на пъдените от тях хиени.

Макар и въоръжени, предпочетоха да не влизат в разправии със зверовете. Сега всеки куршум беше ценен, не се знае кога може да дотрябва. При това не забравяха, че са охрана на животните, не техни убийци.

Ей така, заобикаляйки, най-сетне достигнаха джунглата. Когато си с кола, саваната е олицетворение на покой, но слезеш ли от нея, тозчас разбираш, че си се върнал в един първобитен свят, където само силата властвува. За опасните животни: лъвове, хиени, слонове, носорози, биволи, човекът в кола и човекът извън нея са различни неща. Първото не заслужава внимание, второто, виж, е или враг, който следва да бъде унищожен, или плячка, която може да бъде изядена.

Тръгнаха по-предпазливо, защото видимостта рязко намаля — напред Камбомбе с едната пушка, отзад другият ловец с втората пушка, а по средата патер Симон и шофьорът, безоръжни.

Край тях се ширеха проскубани бодилаци като телени мрежи пред добре защитен редут, които с всяка крачка се сгъстяваха, израстваха на височина, превръщаха се в истинска гора, в окрайнината си почти недостъпна от плетеницата на лианите.

Все местни хора, те скоро откриха проход, един зелен тунел, прокаран от слоновете и носорозите. И по него навлязоха навътре.

Вече се бе разсъмнало съвсем. Небето, преминало през огненочервеното, бе приело дневния си сребрист блясък, а слънцето опитваше да промуши някой и друг свой лъч през рехавия листак.

Хората забързаха. След непроходимата граница във вътрешността се ходеше по-леко. Няма подлес, няма храсти, няма коприва. Трябва само да гледаш къде стъпваш — да не се препънеш в паднал клон, да не цопнеш в кална локва или върху змия.

И ето, накрая достигнаха реката, тиха, застояла, привидно неподвижна, отразила нависналите от двете й страни шумнати грамади. Ще речеш, джунгла не само нагоре, а джунгла и надолу, израсла напук на всички природни закони.

Подплашени от приближаването им, се разлетяха цели облаци от розови фламинга, чапли голиати, лопатари, ибиси, жерави, щъркели и какви ли не. Запляскаха с крила, закрякаха в оглушителен, безреден хор.

Колибата на Кимати се оказа на мястото си, ала самият стопанин не се виждаше никъде. Нямаше помен и от лодката му, на която толкова разчитаха. Навярно и той като другите се бе уплашил от Трипръстия и бе побягнал нанякъде — то се знае, с лодката. Тук няма друго по-добро превозно средство.

Какво им оставаше сега?

Четиримата седнаха на катурнатия дънер пред колибата. Отчаяни. Всичките им усилия излязоха напразни.

Подплашените птици почваха да кацат отново, само че по-далеч от хората. И продължаваха лова си. Едни — крачещи в плитчината сред папируса и тръстиката, омотани с врежовете на всякакви тиквени растения; други, гъските и пеликаните, с натопени глави и вирнати опашки, над които за устойчивост се размахваха червените им ципести крака. А кормораните, дори не опитали да отлетят, не спираха да се гмуркат под водата. И оставаха там толкова дълго, че изглеждаше като че ли никога няма да изплуват обратно.

— А сега? — запита Камбомбе.

Патер Симон се чувствуваше най-добре до реката. Не като в откритата, нажежена от слънцето степ.

— Щом няма лодка — реши той, — ще си направим сал!

Всички се хванаха за това му хрумване. И на тях не им се връщаше назад, където беснееше чудовището.

Заловиха се тозчас за работа. С намерената в хижата брадва разсякоха на две полуизгнилия, прояден от червеите дънер. Свързаха го с лиани и го отнесоха във водата, като пътем подплашиха гъмжило водни змии.

После се настаниха върху него и се отблъснаха от брега с дългите прътове, които щяха да им служат за кормила при по-бързо течение или за двигатели в застояли води.

Талвегът ги пое и понесе бавно. Хижата на Кимати изостана, скри се зад нависналата зелена стена.

Салът се държеше устойчиво и ако продължаваше със същата скорост, до вечерта щяха да стигнат целта си.

Откъм гъсталака се носеха викове на маймуни, изпърхваха тромаво ята папагали, над водата прелитаха зимородки: гигантски или джуджета, пикираха и пак се поемаха нагоре, пъстри и искрящи, ръсещи от крилете си водни капки като дребни брилянти.

Както и досега, ги следваше облак мухи и москити.

Ето и крокодилите! Върху проснат на пясъчния бряг труп на хипопотам се бяха струпали дузина бронирани влечуги.

Салът отмина нататък, където в плитчината се плискаше стадо слонове. За възрастните крокодилите не са опасни, но трябваше да вардят малките, които се въргаляха в тинята. Затова стояха нащрек, с хоботи и бивни към реката, откъдето можеше да се яви заплахата. Те проследиха с поглед понесения от течението сал, после продължиха да си правят душове с хоботи.

На следващия плаж се бяха изтегнали на припек няколко едри крокодила, като довлечени от наводненията дънери. Щом видяха хората, притичващите по гърбовете им крокодилски стражи се разкрякаха така, че накрая разбудиха спящите влечуги, които пропълзяваха бързо към водата. И там един подир друг изчезнаха в дълбочините. Не се гмуркаха, а потъваха, потопяваха се като подводници. След малко отново се появяваха, само че тоя път зад сала. Подаваха единствено очите си като къси и дебели перископи.

Ескортираха така нарушителите на владенията си кратко време, докъдето се простираха тия владения, после изостанаха.

А над тях, почти докосвайки гърбовете им, не преставаха да се стрелкат черно-бели лястовици.

Изглеждаше, че няма повече крокодили. Ала приклекналият на земния откос бабуин не мислеше така. И тъй като от мястото си не можеше да достигне водата нито с уста, нито с шепа, натопяваше в нея опашката си, след което я изсмукваше. Така по-спокоен утоляваше жаждата си.

А това? Какво ставаше на водопоя?

Табун зебри стоеше на брега. Животните пръхтяха възбудени, тъпчеха на място, но не правеха нищо друго. Гледаха към една своя сродница, която сама навлизаше във водата. Но навлизаше съвсем неестествено, заднишком.

Скоро стана ясно какво прави. Четири-петметров крокодил я бе захапал за опашката и бавно, уверено я отмъкваше към дълбокото.

Ето, потопи я.

В следния миг зебрата изплува неочаквано. Какво ли се бе случило там, в зеленикавия мрак? Тя забърза към брега. Ала настървеното влечуго отново я догони, отново я докопа, пак за опашката. За негово съжаление тоя път жертвата му бе успяла да стъпи върху плиткото дъно, бе успяла да си намери опора. И с един точен, удивително сполучлив ритник в носа му успя да се освободи, после с няколко скока прецапа до брега.

По-надолу стадо мрачни, намръщени биволи утоляваше жаждата си, а зад него орда павиани изчакваше търпеливо реда си.

На отсрещния бряг пък майка-крокодил лежеше полупотопена в тинята и се грееше на слънцето с примижали очи, докато по гърба й лазеха множество съвсем малки крокодилчета. На гърба й, най-сигурното място в света. И техните врагове нямат чет: лешояди, щъркели марабу, варани, змии, костенурки, риби, та и другите възрастни крокодили.

След това видяха хипопотамите — лениви дебеланковци, които с гръмовити прозявки изразяваха недоволството си от присъствието на хората.

— Тихо! — рече патер Симон.

От всички зверове в реката уважаваше най-много тях. Само с тях не можеше да премери сили — нито с ловкост, нито с хитрост.

Ако се промъкнеха без премеждия помежду им, трябваше да благодарят богу.

А не можеха да сторят това незабелязани. Огромните животни бяха преградили цялата река: едни полегнали в плиткото като червени заоблени камъни, други във водата, показали само очите си.

Почти до самия сал се подаде майка, понесла на гръб розовото си бебе. Над повърхността се виждаха само ноздрите, очите и смешно малките й ушички — да диша, да вижда и да чува, докато е изцяло под водата.

Хипопотамите не се боят от никого, даже от крокодилите, с които волю-неволю делят водните пространства. С едно захапване са в състояние да преполовят най-едрото влечуго. Но малките са уязвими. Затуй при опасност майката вдига рожбата си на гръб, на по-сигурно.

Бяха повярвали, че всяка опасност е минала, когато един от излежаващите се до брега самци скочи и се хвърли в дълбокото.

Потъна.

Ала Чиганго, заклинателят на крокодили, не се успокои от това, а проследи пътя му, белязан от изплаващите мехури.

Носеше се под вода право към тях. Това можеше да означава само едно — атака.

Съзнаваха го всички. Камбомбе дори насочи натам пушката, готов за стрелба.

Хипопотамът излезе по-съобразителен. Нападна, но без да се показва. Удари сала отдолу, под повърхността, с гръб. От силния тласък хората изпопадаха във водата. Двамата стрелци изтърваха оръжията си.

Чак тогава свадливецът подаде глава. Ама каква глава — същински кожен сандък с вдигнат капак. Тога бяха челюстите му, от които стърчаха огромните му зъби: резци като чукани и два кучешки зъба на долната челюст като колове, дълги почти три педи.

Хората не устояха срещу тая уста. Не посмяха отново да се покатерят върху сала, а самецът и без това отново го блъсна. И отново. Навярно него смяташе зо истински неприятел.

Нямаха друг изход, заплуваха към брега.

Най-добър плувец излезе патер Симон. Нали покрай реката бе израсъл? Той наближи брега, стъпи на дъното и се обърна да види спътниците си.

И тримата бяха здрави, плуваха подире му. Разтревожи го друго — няколкото чифта по-малки брадавици, които ги следваха по водната повърхност.

Крокодили!

Ето, един от тях настигна Камбомбе, който явно не го бе забелязал. Хищникът раззина, челюсти, готов е следния миг да захапе.

Не патер Симон, а Чиганго, заклинателя, не устоя. Обърна се назад и се хвърли срещу огромното влечуго.