Петър Бобев
Каменното яйце (1)

Свещения крокодил

Нямаше съмнение — в него се бе вселил зъл вещер. До вчера го смятаха добър дух, прероден далечен прадядо на племето. Помнеха го все тъй едър и силен дори най-старите хора в селото. От тях по-младите възприеха почитта към него. Защото старците знаят много, защото те са преходът между човешкото начало и божественото, защото са най-близо до тайнството, наречено „смърт“. Защото са обречени, след като умрат, и те да станат посредници с духовете.

Никой друг крокодил не смееше да се засели в близост до неговия вир, в Свещения вир на Свещения крокодил. Пазеха го и хората, не го дразнеха — той беше табу, — дори не смееха да произнесат името му. Хранеха го с онова, което заделяха нарочно за него от семейната трапеза, а понякога, когато се наложеше да изпросят свише помощ, му поднасяха в дар и живо пиле.

Той също не ги закачаше. Отдавна бяха отминали времената, когато при бедствие, при мор или глад му принасяха в жертва най-хубавата девойка. Сега властта не позволяваше това, не го позволяваше и патер Симон Чиганго. Той беше тоя, който замени човешките жертвоприношения с някаква птица, поднасяна на крокодила от самия него.

Все така — до вчера…

А днес, рано сутринта, огромното влечуго бе нападнало на брега, недалеч от вира, и отмъкнало във водата едно десетгодишно момче.

Ясно — това вече не беше Свещения крокодил. Свещения крокодил чака да му предложат приношението, а не той сам да си го вземе. Това означаваше, че в неговото тяло се бе намъкнал чужд дух, зъл дух, който се бе оказал по-могъщ.

Това беше страшна беда — да загубиш тотемното си животно, покровителя си — все едно да останеш съвсем безоръжен сред злите духове, с които гъмжи гората, та и реката, и въздухът.

С коварните вещери се борят заклинателите, които против черната им магия знаят да противопоставят своите предпазни баяния.

Но в селото вече не бяха останали заклинатели, селото беше християнско. С всичко свръхестествено трябваше да се справя патер Симон Чиганго. Той беше длъжен да срази и загнездилия се зъл магьосник със силата на своя амулет — дървения кръст, що висеше на гърдите му.

Първа изтича да го повика злочестата майка. Намери го в колибата на болния, дето от няколко дни береше душа, а все не умираше; нито умираше, нито оздравяваше. Тъкмо привършваше псалома си, който малцина разбираха, когато клетницата влетя вътре.

— Патер Симон! — изплака тя. — Спаси го!

Той се обърна. Беше едър, добре сложен мъж, със същата черна и лъскава като на съселяните му кожа, само че облечен в бяло расо, по което единствено се различаваше от миряните си. Гологлав и босокрак като тях.

— Какво има, дъще? — запита той.

— Сина ми… Детето ми… Отмъкна го Свещения крокодил… За бога, помогни!

Патер Симон прибра в торбичката на пояса си Евангелието, което четеше. Лицето му се сгърчи, дебелите устни се превърнаха в решителна тясна цепнатина, челюстите му се стиснаха до счупване.

И се обърна към сина на болния:

— Бъди търпелив, чадо! Няма да умре. Бог ще го оварди.

За него не беше трудно да разбере това. Всички африкански знахари го знаят.

С едри крачки той се отправи към брега. Нагази във водата. И извади Евангелието. Прекръсти се трикратно, после зачете с висок глас тази страница, която първа се разлисти под пръстите му. Ставаше дума за възкресението на Лазар.

Чете и се кръсти, чете и се кръсти.

Край него, повече зад него, боязливо, по-далеч от реката, бяха коленичили всички, що можеха да ходят: мъже, жени, деца, старци. Кръстеха се и му пригласяха в тъжен и провлачен нестроен хор.

Но нищо!

Чудото не стана, влечугото не се появи над водата, не върна плячката си.

Друго не му оставаше. Патер Симон не биваше да допусне това, не биваше да злепостави и себе си, и религията си с такъв неуспех.

Той свали расото, махна ведно с него и дървения кръст. Остана гол, само с околобедрената си превръзка. И с окачения на врата му, скриван досега от дрехата, крокодилов зъб.

Такъв беше патер Симон Чиганго. Християнски богослужител, а едновременно с това и посредник между хората и Свещения крокодил. Такъв беше роден, единствен потомък на баща, дядо и прадеди, все знахари добротворци, заклинатели на крокодили. И такъв навярно щеше да си остане, ако преди посвещението му в мъжките тайнства, още момче, предишният мисионер не го бе харесал заради ума и схватливостта му и не бе склонил родителите му и стареите да го изпратят в богословското училище.

Ей така, без да се усети, Чиганго се превърна на патер Симон, когото на смъртното си легло старият свещеник предложи за свой заместник.

Добре си гледаше работата новият божи служител. Честно, всеотдайно, уверен, че помага на ближния. Защото освен знахарските си знания, унаследени от баща му, бе придобил и нови, в училището. Защото бе донесъл със себе си и лекарствата на гражданите: хинин, аспирин, противозмийска отрова, антисептици.

Той беше и посредник с бога, и целител. Но целител, който знае докога може той да лекува и кога трябва да изпрати болния в града, при истинските лекари.

Но баща му умря. И Свещения крокодил остана без застъпник. Ще не ще, Чиганго трябваше да се нагърби и с тая задача. Не беше копане това, не беше садене, не беше ловуване, та да го върши кой да е. И богослужението, и грижата за Свещения крокодил са все необикновени задължения, все връзка с тайнственото, непознатото, свръхестественото.

Днес патер Симон трябваше да се превъплъти отново в Чиганго, в оня, който се бе родил заклинател на крокодили. Щом като не успя като Христов приемник, оставаше му да опита като езически магьосник.

И додето той се готвеше за новия обред, наследен от деди и прадеди, огромното влечуго се подаде на повърхността. Подаде както обикновено първо очите и ноздрите си. Загледа струпаното на брега множество със студените си немигащи очи — стори им се по-жестоко от обикновено. Гледаше и сякаш им се надсмиваше.

Патер Симон беше отличен стрелец. Той би могъл да го застреля или когато излиза на брега да се препича, или и така, както бе сега, във водата. Ала нямаше право. Този не беше прост крокодил, този беше вещер, а такъв не се убива с куршум, такъв се унищожава с магическо бамбуково копие. И то само от заклинател.

Ето, един старец му донесе копието, скривано зад олтара в колибата, която служеше за църква.

Подпрян на патерицата си, до него се изправи Мулумбе, стареят на селото, единственият, който докрай отказа да приеме новата вяра — дори привидно, както повечето му съселяни.

И му рече:

— Не го погубвай! Ти си виновен, защото ти отмени човешката жертва. И той сам си взе това, що му се полага.

Патер Симон отвърна:

— Ти ли си заклинател или аз? Аз ли не знам какво значи вещер?

А се колебаеше. Наистина той замени с пиле човешките жертвоприношения, вършени тайно дълго след забраната им от властите. Но дали постъпи правилно? И в Библията пише, че Авраам се тъкмял да принесе в жертва на бога дори сина си Исаак.

Но… беше казал. А Чиганго не се отмяташе от казаната дума.

И без да погледне повече към старея, се обърна към смутените си енориаши:

— Хайде, чеда мои! Да почваме!

Множеството сякаш побесня. Хората заудряха кратуни, запляскаха с длани по водата, започнаха да хвърлят вътре камъни, градушки от камъни.

Никой крокодил не може да устои на такъв шум.

Тозчас се потопи под водата и Свещения.

Настанало му бе времето.

Отсреща, над речния бряг, се издигаше като зелена стена девствената джунгла, в която гигантски сейби и червени дървета се извишаваха над дървовидните папрати, над бананите и умозамайващата плетеница на лианите, откъдето се чуваше веселият крясък на сивите папагали жако.

А отсам, върху мястото на опожарената гора, хората бяха засадили маслени и винени палми, батати и сизал, маниока и банани. Из въздуха пърхаха пеперуди, прелитаха папагали, тъкачи, зимородки, птици носорози и пъстроцветни нектарници.

Чиганго намаза веждите си с магически мехлем, който придава сила, та да разпознае вселилия се зъл магьосник, после се прекръсти и се хвърли във водата. Заплува точно нататък, където бе потънал Свещения.

Това не беше безразсъдство. Хората на брега бяха убедени, че знахарят е всемогъщ, че срещу него всеки крокодил е безсилен. А и самият Чиганго вярваше в своето умение. Вардеха го духовете на прадедите му заклинатели, вардеха го и ангелите на Христос.

Ето, той пое дълбоко въздух.

И се гмурна.

Знаеше, страшното влечуго потъва там, където е било застигнато от врявата. И се притаява на дъното. Стои неподвижно, преструва се на мъртво, докато трае шумотевицата.

Гмурецът скоро го достигна. И сред окръжаващия го зелен полумрак различи прилепналото върху тинята бронирано туловище, все едно потопен дънер.

Не мърдаше, не трепваше дори.

Като всяка жива твар, и крокодилът има множество уязвими места: и в устата, и в гръкляна, в очите, в ушните отвори и отстрани зад предната лапа, където тръбната броня преминава в по-меката кожа на корема.

В случая нямаше друга възможност — доста дълбоко се бе зарил в калта противникът му, закрил слабите си места.

Чиганго приближи до главата му; там прецени за миг, премери се и с размахани крака и ръце, да придаде устрем на тялото си, с един добре насочен удар заби копието в тила му, точно там, в съчленението между черепа и гръбнака, където костните плочи на гърба издребняват. Натисна с всички сили. И усети как острието хлътна, пресече гръбначния му мозък.

Човекът тозчас измъкна копието си и излетя нагоре, защото въздухът в дробовете му се свършваше, видял само предсмъртните гърчове на победения враг.

После загреба уверено към брега, вдигнал високо победоносното копие.

Там навлече расото си, нахлузи върху него дървения кръст, превърна се отново в патер Симон. И пое към колибата си, едновременно негов дом и храм.

Над конусовидния й покрив от палмови листа се извисяваше стара маслена палма, отрупана с увисналите гнезда на птиците тъкачи, изплетени от нишките на палмови листа, подобни на чудновати плодове.

Патер Симон влезе в хижата си, коленичи и се отдаде на молитва. Отдавна се бореха у него тия чувства: възможно ли беше, допустимо ли бе това съчетание на заклинателя с християнския проповедник? Спрямо кого вършеше прегрешение: спрямо новата си религия или спрямо другата, останала от прадедите му? И въобще прегрешение ли беше това, или просто примиряване на двете?

В малката ниша сред олтара стоеше еднометрова статуетка от абаносово дърво, представляваща Богородицата с младенеца — то се знае, черна Богородица с черен младенец. Нима бели богове биха се загрижили особено много за черните хора?

Постепенно мъката му от това раздвоение улегна. Увереността му се върна. След като бе изпълнил повелята на дедите, след като бе поразил злия вещер, му оставаше да изпълни и дълга си към Христа, да му благодари, че не му бе отказал помощта си дори в тоя древен ритуал.

Трябваше да извърши опелото на загиналото, макар че то все още се намираше в търбуха на мъртвия крокодил.

И той излезе пред колибата. Нареди на момчето, което му служеше като клисар и което готвеше за свой заместник, да сбере богомолците.

То не изчака втора покана. Приклекна до стария там-там, издълбан от цял дънер, и заудря с длани по опънатото върху него отдавна изсъхнало слонско ухо.

Вече се свечеряваше. Нажеженото слънчево кълбо бавно потъваше зад почерняващата къдравина на отсрещната джунгла. Небето неусетно приемаше неговия огън, запламтяваше като стопен метал и водната повърхност.

Хората прекъсваха работата си и почваха да се струпват на шумни групи пред колибата храм. Над главите им запрелитаха козодои и прилепи, малки и големи.

Притъмня съвсем, когато свещеникът застана пред всички с Евангелието в едната ръка и със запалена свещ в другата, за да чете това, което всъщност вече знаеше наизуст.

И подхвана свещените текстове, като постепенно четенето му премина в песен, протяжна и тъжна. Един след друг го последваха и черковниците, докато накрая запяха всички.

Те бяха християни, ала отскоро, древните вярвания и обичаи не можеха да бъдат изкоренени тъй скоро. Когато африканец запее, той не може да стои неподвижно. За него песен и танц са свързани в едно неразделно цяло. Танцът не е само забава, той е и ритуал, израз на преклонение пред висшите сили.

Внезапно, когато богомолците вече се люлееха в ритъма на песнопението си като развълнувано от лъхналия вятър сорго, нейде не много далеч проехтя страхотен грохот.

Всички се спряха, заковаха се като вцепенени.

Гръмотевица!

Но по това време няма гръмотевици, няма дъждове.

Всяко необяснимо явление буди смут, всява страх.

После от Свещената гора, на триста-четиристотин разкрача от селото, където някога младежите биваха посвещавани в древните тайнства, от гората, която все още оставаше табу за жените и децата, излетя с уплашено грухтене стадо брадавчести глигани и без да вижда, без да поглежда, профуча покрай човешкото множество, прекоси разчистената за ниви поляна и се изгуби в отсрещния гъсталак.

В притъмнелите корони на дърветата се разкрякаха стреснати в дрямката си маймуни. После из шубраците изскочиха няколко дребни горски антилопи и хукнаха подир свинското стадо.

Гръмотевицата се повтори. Тоя път още по-мощна, по-отблизо.

Но не, не беше гръмотевица. Беше друго — оглушителен рев, който скоро премина в някаква прегракнала кашлица. Като квакане на исполинска жаба.

С тежко топуркане се зададе стадо хипопотами. Тлъстите, подплашени дебелаци прекосиха селото в неподозирано пъргав галоп, сринаха няколко дома, смачкаха няколко души. И не се спряха, продължиха паническото си бягство.

Забравили богослужението, хората се пръснаха безредно кой където свари. Единствен сред мегдана остана патер Симон. С Евангелието в лявата ръка, докато с десницата не преставаше да прави кръстния знак. Дано отклони някак надвисналата беда.

Тогава дочу новия рев, последван от друг, непознат тропот. Всъщност така не бягат нито хипопотами, нито носорози, нито слонове дори.

Това бяха равни, бързи, отмерени удари, от които земята сякаш се тресеше. Гората зашумя, затрещяха отчесвани клонаци, закрещяха по-оглушително маймуните.

И току зад бягащите хиени и тръбозъби на поляната изскочи някакво невиждано чудовище.

Патер Симон не можа да мръдне от мястото си. Такова нещо не бе срещал през живота си, нито бе чувал, че може да съществува. Насреща му се носеше в четири-петметрови крачки огромно същество, високо повече от три човешки боя, с голяма глава и раззинати еднометрови челюсти, осеяни с нанизи от бели зъби като лъснати триони.

Бягаше на два крака. Но какви крака! Като на исполински щраус. Такива дебели, могъщи колони с ноктести пръсти, всеки от които дълъг половин метър. А отзад — провлечена, тлъста неколкометрова гущерова опашка, която при всяка извивка ломеше дървета и колиби.

Патер Симон, вкаменен, безпомощен от ужас, гледаше тази безподобна страхотия. Тя настигна един от лутащите се хора, прасна го с отвратителната си глава, кажи-речи, колкото цял хипопотам, и го просна безжизнен на земята; замахна с единия си крак като ровеща кокошка и отхвърли друг далече встрани, завъртя се и подгони скупчилите се под маслената палма нещастници, изпотъка ги, изпоразхвърля ги с размахната опашка.

После, като оживяла канара, се развъртя, та изпосъбори повечето колиби. И все тъй неочаквано, както бе дошла, със същия квакащ вой, се втурна подир побягналите хипопотами, свинете и хиените.

Изчезна от поглед.

Заглъхна трясъкът на ломените дървета и зловещият рев. Настана тишина, нарушавана единствено от стоновете и виковете за помощ на ранените.

Симон Чиганго най-сетне се опомни. Нямаше време да премисля какво означаваше това чудо. Сетил се бе за дълга си — да помага, да лекува душите и телата.

Той притича в колибата си, по чудо оцеляла, грабна санитарната чанта с бинтовете и антисептиците и се спусна, та приклекна до най-близкия ранен мъж. Гигантският нокът на чудовището само бе разпрал бедрото му. Спасителят притисна с пръст артерията в слабината му, после стегна с връв мястото над раната. Най-важното сега бе да спре кръвоизлива.

Тогава чак забеляза застаналия до него, подпрян на патерицата, старей Мулумбе. И наобиколилите го разгневени, ругаещи и заканващи се селяни.

— Чиганго! — подвикна му Мулумбе. — Остави човека! А ти се махай! Напусни селото, докато…

Друг завърши заплахата му:

— Докато не сме те изгорили в колибата ти.

Патер Симон се изправи слисан:

— Какви ги говорите вие? Чувате ли се?

Стареят продължи да крещи с пресипнал старчески глас:

— Ти ни докара бедата. Защо уби Свещения крокодил? Та той бе дошъл сам да си вземе това, що му се полагаше. Това, от което ти го бе лишил… И ето. Върховния дух на крокодилите побърза да ни накаже…

Той замахна с патерицата:

— Пръждосвай се, да не се върне пак заради теб!

— Ами ранените? — опита да се защити пасторът.

— Ще се оправим и без твоите магии… Тъй както са се оправяли бащите и дедите ни… А тия, дето са умрели, и тия, дето ще умрат — значи така е трябвало…

Множеството ревеше с размахани юмруци.

И Чиганго се подчини. Обърна се, влезе в хижата си, взе само пушката и с наведена глава напусна селото. Тълпата боязливо му стори път. Намразили го бяха хората заради мнимата му вина, ала все още се бояха от него: от кръста на гърдите му, от предишната му заклинателска мощ.

Патер Симон Чиганго пое по пътеката през гората, по пресните дири на миналите преди него животни и преследващото ги чудовище.