Филип Джиан
Нечистота (9)

Когато Еви заяви, че не иска нищо в замяна, че не иска и да я чука, Габи Гарлич звучно се разсмя, после му каза, че е определено откачен.

Междувременно почти не бе спал и макар да беше, кажи-речи, отчаяно влюбен в това момиче, грабна възглавницата и си закри главата.

Нямаше я, когато се събуди. Не се чувстваше кой знае колко ободрен, но пое с леко сърце към кафе машината.

В дневната влезе дядо му с кърпа около врата, с влажно чело и апетитно порозовели бедра и бузи. Беше ходил, скачал, тичал — в гората имаше специална пътека за бягане за здраве и Андре с удоволствие срещаше там някои стари познати, хора, с които бе установил връзки през всичките тези години и с които да разменяш любезности, нещо, което все по-рядко се практикуваше, бе истинска наслада. Затова, когато гостуваше на сина си, никога не прескачаше утринната си разходка.

Наближаваше пладне. Андре нямаше нищо против да покаже на внука си, че все още не се подпира на бастун и че машината е добре смазана. Поиска от Джина да им приготви коктейл от пресни плодове с гуарана на прах.

— Да седнем навън — предложи той.

През нощта вятърът беше спрял, сутринта беше мека, светлината заслепяваше Еви.

— Видях я тази девойка сутринта — заяви Андре, докато се настаняваха и Джина се суетеше наоколо. — Приятелка на Лиза, ако добре си спомням, нали?

Еви унило кимна. На това му викат да те хванат натясно, помисли той. Но беше неизбежно. Не можеше вечно да се изплъзва. С тъга си спомни за самотните закуски, към които бе привикнал, които му се струваше, че сам си е извоювал, а сега трябваше да им сложи кръст, поне докато Андре и Роз Трендел са наоколо.

Дядо му го наблюдаваше с присвити очи и неопределима усмивка.

— И се запитах дали е правилно — продължи той. — Запитах се дали присъствието й не е, как да кажа… хм… неуместно. Имам предвид след нещастието, което сполетя този дом. Тук ли й е мястото наистина, как мислиш?

Еви сви рамене. Дъртакът можеше да бъде ужасен. Способен бе да се впуска в дълги проповеди рано сутрин, да излага мнението си за начина на живот на другите и да предлага рецепти, съставени лично от него, да предписва лекарства, да дава насоки.

— Не мислиш нищо или не искаш да кажеш какво мислиш?

— Какъв беше въпросът?

Андре за пореден път установи колко потайно е това момче. И тази потайност не беше от вчера. Нито от деня, в който сестра му изчезна, а от много по-отдавна, от много по-дълбоко. Беше крайно неприятно. Но можеше ли човек да му се сърди? Ришар и Лор се бяха оказали неспособни да възпитат децата си и им бяха давали лош пример, като водеха неразумен живот, измъчвани от своето его. Как при такива родители да укориш хлапак в средата на пубертета, че се затваря в себе си? Как, при такива родители? Горкото дете. Пак добре, че не е развило някоя екзема или невротичен тремор.

Миналата зима Андре не бе измъкнал от внука си повече, отколкото останалите. Дни наред го беше разпитвал, сто пъти му бе задавал едни и същи въпроси и чуваше как огънят пращи в камината, но не чуваше Еви, освен две-три думи, когато го притиснеше до стената, стриктния минимум; било е нещастен случай, няма нищо за казване, паднала е във водата и се е удавила, потънала е в ледените води, преди той да успее да си мръдне малкия пръст — и толкова.

Андре смяташе, че при известни обстоятелства няколко здрави шамара са винаги удачни и дават добри резултати, но Ришар и Лор бяха твърде нерешителни, прекалено сковани от жалките си прогресивни идеи, за да прибегнат към тях — те предпочитаха да продължават да се ядат отвътре, да тънат в несигурност, вместо да използват добрите стари методи. Достойни бяха за презрение според Андре, достойни бяха за съжаление, заслужаваха си изпитанието.

Погледна ръката на Еби, която изглеждаше като ухапана от голяма оса, после потърка брадата си и каза:

— Това момиче се дрогира. Знаеш това, нали? Разбира се. Не си сляп. Така че няма да ти давам съвети. Но във всеки случай не може да се разхожда така свободно в тази къща. Мисля, че няма смисъл да ти обяснявам защо. Оня ден разправях на баща ти хубави неща за тебе и наистина ги мислех. Но това момиче не може да се разхожда както му скимне между тези стени. Това е лошо за всички.

Точно в този момент се появи Ришар — изскочи иззад един масив от жълтуги като дявол от кутия и с обидено изражение се намеси в разговора.

— Да му се не види, татко, какви ги говориш? Защо се месиш, а? Ама защо се месиш?

— Защото бдя над вас, ето защо — отвърна баща му. — И разбира се, няма нужда да ми благодариш. Не гледай така уплашено. Опитвам се да ви предпазя от някой нов удар на съдбата. Смятам, че нямате нужда от такъв, но пък не знам, може би се лъжа. Все така ли си мислиш, че можеш да се справиш сам?

— Не се дръж като идиот. Никой не те е молил да правиш списък на лицата, който влизат и излизат. Ако има някакъв проблем, ела и ми кажи. Макар да не виждам какъв проблем може да има. Какъв проблем би могъл да те засяга.

— Добре. Случвало се е да действам против волята ти. Разбирам, че това не ти харесва. Нормално е. Но никога не съм клинчил от бащинските си задължения. Въпреки че това ми е носило много горчивина. Да ти кажа ли? На седемдесет години трудно можеш да ме впечатлиш. Ще трябва да измислиш нещо друго.

Еви се възползва от ситуацията, за да изчете дискретно имейлите си и да си изпие кафето. Ришар и Андре се караха заради него, но Ришар никога не бе имал достатъчно кураж да поведе истинска битка с баща си, така че човек трудно можеше да се заинтересува от изхода на разправиите им — освен ако не изпитва чудато влечение към досадна патетика.

Габи му пишеше, че е ангел. В това време Ришар и Андре не спираха да се карат. За късмет у семейство Кроз пуснаха автоматичната градинска пръскачка — предполагаше се, че тя ще окаже, психологическо въздействие върху сърбежите им, — която до голяма степен заглушаваше думите им. Тракането й завладяваше цялото пространство.

В общи линии Ришар не желаеше да слуша всички тези старомодни тъпотии, а Андре отхвърляше нападките на сина си срещу професията, която бе упражнявал през целия си живот, професията на психоаналитик — тя бе хранила семейството и най-вече Ришар, този сополанко, този неблагодарник. Да е психоаналитик и да трябва да се срамува от това?

Появи се и Роз.

— Един полицейски инспектор ви търси по телефона — обяви тя.

Още не се беше съвсем облякла. Носеше ефирен пеньоар и гърдите й, макар и поувехнали, се виждаха от деколтето. А ако не беше руса, щяха да се виждат и срамните й косми, нека си го кажем открито, толкова фина и лека беше материята на дрехата. Изобщо не подхождаше на възрастта й.

— Боже мили! Роз! — изсъска Андре.

Никога не можа да разбере дали го правеше от глупост или от ексхибиционизъм.

Тя изгледа мъжа си, сякаш беше муха под микроскоп.

— Обажда се инспектор някой си — обяви тя, заемайки съответната поза.

Точно така беше. Инспектор Някой си искаше да каже две думи на Ришар. Но този път не било толкова сериозно като миналия, побърза той да добави. Ришар прекрасно си представяше малко тъпичкия младеж, с когото си бе имал работа след смъртта на Лиза, виждаше го как безизразно се взира в хоризонта през бледите прозорци на кабинета си, който гледаше към паркинг с ограда от червени тухли и поникнала в пукнатините на бетона трева.

Имало малко патаклама в „Брийанмон“ през нощта, кражба с взлом, такива неща, нищо страшно, но все пак. Една бутилка с терпентин неизвестно как пламнала в двора и изцапала плочите. Полицията още нямала версия. Но не изключвали нищо, защото откачалките непрекъснато се множали, промърмори инспекторът.

Искал да зададе един-два въпроса на Еви, съвсем рутинни. Питаше дали може да мине привечер, разбирал много добре, че Лор Трендел снима филм и че не бил моментът да нахлуват в дома й, когато имала нужда от спокойствие, тази жена, тази изключителна актриса, но трябвало да си свърши работата, колкото и да не му се щяло.

Инспекторът за малко за изгуби окото си в тази история. Това стана миналата зима на прага на вратата.

Беше позвънил, прислужницата му отвори, отиде да извика госпожата и после по бузата му се стичаше кръв; той не каза нищо, но я хвана за китките и я държа така, докато кръвта капеше върху лакирания светъл дъбов паркет.

Незабравима жена, едновременно недостъпна и близка. Странно семейство, сложно. И това момче, което, меко казано, не беше особено общително.

Докато недоумяващият инспектор Някой си усещаше, че удоволствието му от евентуалната среща с Лор Трендел — сега имаше всичките й филми на DVD — отново щеше да е развалено от обстоятелствата, Ришар затвори телефона и погледна сина си.

Който изобщо не беше реагирал. Който не беше мигнал въпреки обаждането от полицията.

— Какво пак е станало? — нетърпеливо попита Андре, обръщайки се към Ришар. — Смяташ ли да ме уведомиш, или не?

 

На потъналото в цветя авеню Амбасадьор, между площад „Ърнест Хемингуей“ и катедралата, имаше достатъчно луксозни бутици, за да могат Андре и Ришар да продължат разговора си, без на Роз да й призлее и да се хване за гърлото.

Вярно е, че бяха донесли една ваза, купена от антикварен магазин в Сохо, но тя искаше да подари на Лор нещо по-лично, за да поддържа със снаха си отношенията, които смяташе за по-дълбоки и по-тесни, отколкото бяха в действителност.

Беше харесала един шал на „Гучи“, но на непосилна цена, затова продължаваше да търси, като влачеше след себе си съпруга и сина си под обезпокоително яркото и ветровито небе.

Андре беше обявил, че отношенията със сина му са се влошили, когато Ришар се е пристрастил към дрогата, но Роз отлично знаеше, че всичко е започнало в деня, в който десетгодишното момче отказа да хване баща си за ръка по пътя за училище.

Разгъваше някакви шалчета, разглеждаше някоя дамска чанта или сандали за себе си, защо не, но не ги изпускаше из очи, виждаше ги да стоят на тротоара, пред витрината, и да продължават битката си. Истината бе, че този сблъсък траеше вече двайсет години.

Ришар казваше:

— Позволил съм на сина ми да има каквито желае приятели и няма да ти позволя да променяш каквото и да е. Надявам се, че съм ясен. Единственото право, с което разполагаш в този дом, е да разместваш градинските мебели,_а и то е ограничено!_

А Андре му отвръщаше:

— Съжалявам, че се налага да ти отварям очите. Съжалявам, че непрекъснато трябва да ти обяснявам как да живееш. Знаеш ли, скъпо бих платил да не трябва да ти се мешам в работите. Мисля, че си изгубил усета към опасността. Вече не умееш да разчиташ знаците, това е всичко.

Ришар се питаше дали се отнася с Еви така отвратително, както баща му с него. Крайно неприятен въпрос. Защото колкото и да се стараеш, никога не си сигурен дали не задушаваш детето си. Но стига шеги, казваше си той. Имаше и нещо истинско в цялата тази история, не всичко беше толкова нелепо.

На ъгъла на Амбасадьор и Сен Жорж Ришар се мръщеше от болки в стомаха. Мръщеше се и защото в този момент не трябваше да е тук, а да проверява дали все още струва нещо като писател, както си беше обещал да направи след разговора си с Габи Гарлич. Андре го държеше за ръкава и продължаваше да бръщолеви. Бяха пред „Ла Перла“. Но Ришар вече не го чуваше, а мислеше за момичето, което го бе поздравило за книгите му — преди двайсет години много го бяха хвалили и писателят в него обожаваше това. Впрочем Габи Гарлич не живееше далече, доколкото си спомняше.

А тези двамата го влудяваха. Честно. Веднъж бе сънувал, че ги погребва на дъното на гаража, след като ги е очистил със собствените си ръце, и се бе събудил, колкото и да бе чудовищно, с ужасна усмивка на уста.

Трябваше да си измайстори мислена броня, ако искаше да издържи. Чувстваше се като оглушал, гледаше баща си и го виждайте да дрънка, без да го чува, да се суети по тротоара като привидение, като тревожен светлинен лъч. От време на време звукът се връщаше.

— Това момиче страда от невроза — заявяваше Андре, докато сядаха на една пейка.

Роз беше изчезнала в един бутик за козметика.

— Това момиче страда най-малкото от невроза. Не се прави на глупак. Е, както и да е. Предполагам, че ти е ясно. Лиза няма да възкръсне.

— Мамка му! Не на мен тия, моля ти се! Не си упражнявай занаята върху мен. И не сменяй темата. Не сменяй темата, ако обичаш.

Ришар погледна баща си право в очите и изпита чувството, че смъртта броди наоколо, въпреки че синьото небе обграждаше като ореол лицето му и слънцето осветяваше главата му.

— Грешиш, като се разхождаш без шапка — каза Ришар. — Наистина си като децата. Кого се опитваш да впечатлиш?

— Във всеки случай бих искал да знам какво мисли жена ти. Бих искал да науча мнението на Лор по въпроса.

— Ами попитай я. Не питай мен. Не се колебай, продължавай разследването. Би могъл да обмениш информация и с онзи другия тъпак. Можеш да го придружиш до колата му още тази вечер и да му обещаеш чек за осиротелите деца на полицаи.

Като излезе от магазина, Роз се ококори насреща им.

— Още ли се разправяте? Възможно ли е?

Ришар внезапно усети лек световъртеж, който премина в гадене. И веднага започна мислено да се нарича женчо, педеруга, мухльо, нещастник. Така успя да издържи на изпитанието, да отблъсне пристъпа на слабост, който щеше да ги притесни и тримата.

— Само го предупреждавах — заяви Андре. — Опитвах се да дам възможност на сина ти да се възползва от наблюденията ми. Това показва добрите ми чувства към него, не е ли така?

— Добри чувства ли? Какви ги приказваш? — изсмя се Ришар.

Нямаше скоро да забрави деня, в който Андре му се изплю в лицето. Това стана без свидетели и досега си беше малката им тайна. Ришар още се възстановяваше от втората си свръхдоза и Андре бе изчакал да се събуди — настанил се в спалнята му, вкопчил се в подлакътниците на стола, стиснал зъби, Андре часове наред бе чакал синът му да отвори очи. Оттогава бяха изминали двайсет години, но споменът си оставаше все така жив. С насълзени очи Андре бе скочил от стола. Не че искаше да изгори всички мостове или че отказваше вече да му помага, просто нещо го тормозеше и трябваше да се освободи от него. На Ришар му трябваха няколко хартиени кърпички и няколко дни, за да преглътне обидата.

Роз отново потъна в някакъв магазин. Охраната се състоеше от негри с обръснати глави, облечени в безупречни костюми и със слушалки в ушите, и Ришар си помисли, че този свят става наистина нелеп, изумително скудоумен и, честно казано, все по-недостоен за интерес.

Роз излезе от магазина очарована. Бе намерила за Лор същата фантастична дамска чанта, която висеше на рамото на Джесика Сара Паркър през последния сезон. Тогава вече се качиха на поршето и потеглиха към студиото.

Андре и Роз обожаваха киното, актьорите, премиерите, празниците, където срещаха познати лица, цялата тази среда, която Ришар и Лор се бяха старали да избягват по времето на успеха си, но, към която сега скоростно се върнаха, за да не бъдат изхвърлени в междузвездния вакуум, тъмния и леден вакуум, обикновено запазен за прекалено дивите характери — в крайна сметка и тях ги изчукваха или ги използваха да пишат сценарии не толкова, за да ги накажат, колкото, за да им посвият сармите и да ги научат да живеят по правилата.

Писателите и жените, които не се чукаха, най-много си изпащаха и при тези категории нямаше много примери за щастлив край, за победа на доброто над злото или на прекрасното над грозното.

От няколко дни Ришар бе зарязал сценария и се опитваше да пише. В най-лошите възможни условия според него.

Отправи зловеща усмивка към младото говедо, което вдигаше бариерата, и паркира пред студиото на „Медиа Макс“, точно под гигантския кабинет, в който Аксел Мендер се ширеше сам. Освен ако нямаше посетителки. По-добре да не мисли за това. Затвори вратите с дистанционното — щрак, щрак! — и поведе тръпнещите си родители към вътрешността на сградата.

Андре искаше да се запознае с режисьора. Роз жадуваше само да я видят как си бъбри с главната актриса и я притиска до сърцето си. Преминаха през множество коридори, докато стигнат до снимачната площадка, там, където да умееш да пишеш вече не служеше, кажи-речи, за нищо. Освен да изнервяш всички.

Опитваше се да потисне горчивината, но не беше лесно. Опитваше се да не е прекалено саркастичен, но положението беше доста сериозно. Изживяваше труден период, в много отношения. Имаше чувството, че ако не успее отново да седне да пише, ще престане да съществува, ще стане невидим, направо ще изчезне от лицето на земята. На един завой спря пред една чешма и дълго пи вода, докато другите двама подрипваха от нетърпение.

Лор снимаше сцена, в която играеше ролята на израелска домакиня, влюбена в млад арабин, и се предполагаше, че кадрите с първите им вълнения трябва дълбоко да ви разтърсят и да предадат послание за мир и братство в света.

Докато едва осемнайсетгодишният младеж галеше гърдите на Лор, впрочем много убедително, и въртеше зърната им между пръстите си, Ришар се настани в един сгъваем стол. От доста време не бе получавал и толкова, отбеляза си той. Факт беше, че Лор не го допускаше до себе си, че не я привличаше физически. На някои фронтове бе безсмислено да воюваш. Но на кои? На кои точно?

Когато сцената бе заснета, Лор дойде при тях — гърдите й сякаш бяха станали двойно по-големи и стърчаха под фланелката, на която пишеше Бог да поживи Израел и която младият актьор беше намачкал с големите си влажни ръце.

Ришар я остави да си отдъхне, да се съвземе и да побъбри няколко минути с Роз и Андре, които бяха достигнали стадия на вътрешния оргазъм, после Ерик Дюнкала долетя на помощ на протежето си и отведе свекъра и свекървата й встрани, като им обясняваше нещо за декорите и им доставяше ръце за стискане.

Идиотско беше да се чувства смутен от това, че е присъствал на сцената с опипването, след като в кабинета на Аксел Мендер бяха протичали къде-къде по-горещи сцени, но Ришар се чувстваше смутен, затова побърза да я уведоми за станалото в „Брийанмон“.

— И не е изключено Еви да е замесен — въздъхна той. — Така ми се стори, макар инспекторът да не каза нищо определено.

Лор си прехапа устните. Понякога, като повечето бивши наркомани, Ришар за миг се усещаше пронизан от неудържимо желание да се надруса. Пронизан от край до край. Желанието за секс с Лор — задача, която усърдно бе изпълнявал, докато можеше — се проявяваше по същия начин, внезапно и изгарящо, особено когато си кажеше, че е единственият мъж в цялата сграда, който нямаше никакъв шанс да го удовлетвори.

— А Еви какво казва?

— Еви ли? — изсмя се Ришар. — Какво искаш да каже? Нищо. Не е в течение на нищо, разбира се. Зъб не обелва, както обикновено. Придобива онова, неговото си изражение, един вид, върви на майната си.

— Но тази кражба с взлом… Това е нелепо. А и кое те кара да го обвиняваш?

— Аз ли? Аз никого не обвинявам. Инспекторът иска да го разпита. Това е всичко. А този тип не е чак такъв кретен, та да разпитва всички ученици от „Брийанмон“ един по един. Това е всичко. Така че вади си заключенията.

Лор нервно погледна часовника си.

— Имам още два-три часа снимки. Виж, обещай ми да не го закачаш. Моля ти се. Нека аз да говоря с него.

— Да не го закачам? На мен ли го казваш? Добре ли чух?

Нямаше нужда да добавя, че не той бе хващал Еви за гърлото или го бе разтърсвал като сливово дърво, крещейки в лицето му. Колко пъти я беше укротявал, бе се намесвал, за да остави на мира това момче, което сигурно също страдаше, дори ако не му личеше, колко пъти бе викал: СПРИ! СТИГА! ДОСТАТЪЧНО! И понякога бе добавял: ЗА БОГА!

— Виж — подхвана тя. — Тези кадри са ми особено трудни. Не мога повече да разговарям с теб. Имам нужда от минимална концентрация, както можеш да си представиш. Просто направи това, за което те помолих. Ако обичаш. Знаеш ли, не съм тук, за да се забавлявам.

— Хайде, хайде, да те опипват по гърдите едва ли е толкова неприятно.

 

Без всякакво предупреждение Анаис му нанесе гаден удар в стомаха. Еви отвори уста, после падна на колене, а тя взе да се върти около него с юмруци на ханша. Изглеждаше вън от себе си.

Водата беше студена за къпане. Няколко скъпоценни градуси бяха изчезнали. Но брегът на езерото — не Лизиното, другото — беше подходящо място, достатъчно спокойно, за да се обясниш с някого, без да изнасяш представление.

Във всеки случай Еви бе започнал да посинява.

Анаис обиколи два пъти жертвата си, скърцайки със зъби и изпускайки огън от ноздрите си, преди да го сграбчи за яката и да го завлече във водата. Но дали това бе лекарството?

Когато въздухът отново проникна в дробовете му с шумни хрипове и глухо къркорене, тя го издърпа от водата и го остави каменистия бряг.

— Такъв бой ще ти дръпна, че дълго ще го помниш — изсъска тя. — Ще те спукам от бой!

Изглежда едва се сдържаше. От своя страна Еви си даде сметка, че е стиснал голям колкото пъпеш камък. Не беше късно, едва средата на следобеда, но се усещаше, че студът ще настъпи внезапно, че слънцето вече не е толкова топло, макар все още ярко да блестеше, да избухваше върху езерото като волтова дъга.

— Война ли искаш? Имаш я!

Въртеше се около него и все не можеше да се реши. Стокилограмова топка от нерви, надянала вечните шорти с ресни и обула отвратителни жълти гуменки.

Еви събра сили и я замери с камъка, но тя с лекота го избягна.

— Не ми се прави на хитрец. Опитай пак и ще изядеш шамара!

Никой не би си помислил, че се шегува. А той не само че се чувстваше слаб, ами и при нормални обстоятелства не би могъл да се справи с нея. Тя тежеше два пъти колкото него, освен това беше зла и бърза. Би могъл да я надвие само ако я изненада в гръб с оловна тръба.

Накрая успя да седне. По някакъв начин се чувстваше щастлив.

— Чудя се дали да те предам на ченгетата, или да те напердаша сама — каза тя намръщено. — Ти какво би избрал?

На отсрещния бряг имаше малко хора, двойки, които флиртуваха помежду си. Анаис запали цигара.

— Иначе си те бива — заяви тя, издухвайки дима към Еви. — Признавам, че ме изигра.

— Не разбирам за какво говориш — изсмя се Еви.

Достатъчно му бе да мисли за Габи Гарлич. Достатъчно му бе да се остави да го залее светлината, която го заслепяваше, когато бе с нея. Тогава нито Анаис, нито който и да било би могъл да му повлияе.

Време беше Габи Гарлич да разкрие истинската си природа. О, да. Алилуя! Последните осем месеца бяха дълъг период на тъга и носталгия. Време беше това да спре, тъй като едва ли щеше да настъпи подобрение.

— Тръгнал си по наклонената плоскост — обяви Анаис.

Загледа го, поклащайки глава. Златисти вълнички се къдреха на брега.

— Кога най-после ще разбереш, че е по-добре да съм с теб, а не против теб? Как успяваш да не видиш очевидното? В ред ли си? Да не би да си от ония хора, които са такива инати, че трябва да им разбиеш главата, за да вкараш нещо вътре?

Лъжеше се. Еви много пъти бе мислил по въпроса.

— Просто не разбирам какво искаш — отвърна той. — Не виждам накъде биеш.

— Знам само, че това момиче не ни е донесло нищо хубаво. Не знам вече как да ти го кажа.

Еви се поглади по стомаха, загледан в езерото, където едно куче се опитваше да хване топката, хвърлена от някакъв удивително кльощав тип почти без коса.

— Какво смяташ да правиш? Да основеш фен-клуб?

Приликата между Лиза и Еви беше голям проблем за Анаис. Докато удряше този глупак, тя сдържаше силата си, защото беше сантиментална и далеч не толкова груба, колкото я мислеха другите.

Сега седеше върху един пън, пускаше кръгчета дим към ясното небе и го гледаше недоумяващо.

— Сестра ти би искала да сме приятели ние двамата. Само това ще ти кажа. И не ми се ще да мисли, че не правя усилия. Към теб проявявам сто пъти повече търпение, отколкото към който и да е жител на тази планета, и често си казвам, че не го заслужаваш, не съм ли права?

Чуваше се само лекото плискане на водата в брега и нищо друго.

— И на двамата не ни е леко — подзе тя. — Така че, мамка му, спри се за малко.

Еви се питаше дали смята да го закара, или ще го остави да се прибира пеш. Или ще вика „мамка му“, докато се стъмни.

— А с оная? — продължи тя, докато чупеше една пръчка. — Какво правиш с нея? Толкова си смахнат!

Еви си спомняше сцените на ревност, които Анаис правеше на Лиза заради Габи Гарлич, като доказваше, че тяхната връзка е по-стара, приятелството им е по-благородно и напълно несравнимо с онова, което предлага другата.

— Знаеш ли — подхвана тя, — мислех, че нещата ще се оправят, когато се прибере Патрик. Мислех, че двамата отново ще тръгнат и че повече няма да чуя за тях. Вместо това този тъпанар се хвърля от моста, а Габи ти се увесва на врата. Страхотно. Не е ли страхотно? Истинска приказка.

Загледа се в него, преди да хвърли във водата няколко камъчета, които изчезнаха, издавайки по едно злокобно пльок.

 

Припадаше вечер. Последната дневна светлина бавно се изпаряваше в градината, докато прожекторите, удачно разпръснати под храстите или в клонака на дърветата, полека поемаха щафетата.

От леглото си Еви виждаше през прозореца как над гората се стича черно мастило и обгръща дърветата като чергило. Останалата част от стената бе заета от снимката на Габи, която бе направил предишния ден и от която бе извадил двайсетина екземпляра, за да покрие по-голяма повърхност.

Не беше кой знае колко естетично, но пък и целта не беше да се украси стаята. Бе използвал обикновени кабари, на места снимките на Габи дори се застъпваха, а бе не, не струваше като естетика, но беше необходимо, не струваше като естетика, но му запълваше пространството.