Петър Бобев
Мечът на Атила (2)

Византийци

Въпреки съдбовността на решението си императорът изглеждаше поне външно доволен. А може би с право. За пръв път от толкова време насам се бе почувствувал свободен, без тягостното задължение целият му ден и цялата нощ да протичат по строгото, непоклатимо разписание на дворцовия церемониал.

И сега вместо да се задушава под разкошните си одеяния, затиснат от гривни и пръстени, под тежката корона, със златния жезъл в ръка, приемайки ежедневното сутрешно поклонение на лицемерните си сановници, той се бе изтегнал удобно в мекия си стол на терасата, що гледаше към лъсналия под лъчите на утринното слънце Одесоски залив, и се радваше на живота, на красотата му, на цялото благоволение, с което го бе обсипал Всевишния. Наистина, от какво би могъл да се оплаче младият Константин, който почти момче стана император, а в разцвета на мъжката си сила владееше най-мощната империя на света? Повелител над имота, над живота и честта на милионите свои поданици.

Покрай зъберите на крепостните стени се разминаваха с тежки стъпки часовоите, чиито излъскани брони искряха като злато. Чуваха се тръбите на строяваните в казармите войници, заглушили за малко гълчавата на доскоро тъй оживения, а напоследък явно западащ град. Все повече от жителите му го напуснаха, пренасяха се по-близо до столицата, за по-сигурно, или в самата нея. Защото съвсем неспокойна бе станала Малка Скития. И за богатството, и за живота. И за имащите, и за ония, дето си нямат нищо. Нали и те мъкнат със себе си тяло, което може да се плени и да се продаде в робство?

Все по-рядко кънтяха в Одесос чуковете на ковачите, секирите на дърводелците, кроената на тъкачите, скърцането на грънчарските колела, подвикванията на рибарите. А с приближаването на зимата утихна и врявата на кресливите чайки, които се стягаха за есенното си преселение на юг, и те като хората — към Константинопол.

Сега, притворил очи, императорът предвкусваше насладата от предстоящата победа и триумфалното си завръщане в родния Константинопол, Втория Рим, Окото на вселената, както го величаеха летописците му.

След мъчителната четиригодишна обсада на столицата от фанатизираните пълчища на сарацините, които той бе успял да разкъса с толкова бойни и дипломатически усилия, сегашният поход му изглеждаше едва ли не разходка, просто военно учение.

Нима тая малобройна варварска орда можеше да се сравни с многохилядната, отлично въоръжена византийска армия? И то след като за още по-голяма сигурност Константин бе заблудил варварския главатар с привидното си предложение да му отстъпи Славинията, която по-рано се наричаше Малка Скития, като федерат (формално съюзник, всъщност наемник), да го успокои, та да го удари после с изненада, когато най-неочаква. И ако скритът се поддадеше на уловката, императорът щеше да го пресели на юг, към границите със сарацините, все още опасни съседи.

Нали с тая цел, да заблуди врага, бе пуснал слуха, че прехвърля сухопътната си армия от Мала Азия в Европа, за да усмирява непокорните славински племена, които все по-често заплашваха втория му по значение град — Салоники.

Що си е право, сега славяните наистина бяха главната му грижа. Защото докато дядо му, баща му, та и той самият се биеха със сарацините, тия едри, недодялани, полуголи варвари бяха залели като скакалци цялата европейска част на империята: от Истрос, та чак до Егея, а и още по на юг, в Пелопонес и по островите, откъдето върху своите лодки еднодръвки се прехвърляха и в Мала Азия, безчинствуваха като пирати по морето. Прекъснали бяха търговията му със северните страни, откъдето идваха скъпи кожи, восък и роби. Ако бяха сами, славините можеха да бъдат укротени лесно. С подкупи, с клевета. Каквито бяха своеволни и несговорни.

Но сега българите се бяха сдушили с тях, примамваха ги, насочваха ударите им. Макар и варвари, „стригани глави“ — както ги наричаха на подбив, не може да отрече отличното им устройство, редът им, дисциплината им. Ако тоя порядък обхванеше славинските множества, още по-тежки дни очакваха империята. Ей това предвиждаше Константин, ясно и безспорно, и бързаше да го предотврати — съюза между варварите.

А войната трябваше да почне и да свърши тая зима. Длъжен беше да превари техния удар. Ако император Теодосий беше преварил Атила, ако не беше го изчаквал, историята щеше да вземе друг обрат. Силата на българите — това са техните коне, не напразно конската опашка е бойното им знаме. Конете за тях са и превозно средство, и подвижна кухня. Прежаднее ли конникът, с кобилешко мляко се набозава; огладнее ли, с месото на убития кон се нахранва. Късове конско месо под седлото носи всеки за себе си и не чака да му предложат готови ястия от обоза. А през зимата няма трева, която да пасат конете им. През зимата и сланините губят бойните си предимства. Храстите се обезлистват и няма къде да нагласяват обичайните си засади. Снегът пък издава следите им. Езерата, в които се крият, захапали кухи тръстики, са замръзнали.

Сухопътната армия на византийците вече наближаваше Одесос, където след няколко дни щеше да пристигне и императорската флота. Тогава с изненада Константин щеше да нанесе съкрушителния си удар срещу самозабравилите се скити, щеше да ги отхвърли назад, натам, откъдето бяха дошли, в степите на дивата Скития, за да не се мярват повече насам, да не смущават мирния живот на народа му, който най-сетне опитваше да си отдъхне.

Тогава изведнъж се сети, че бе обещал да приеме тая сутрин стратег Леон по негова молба и както бе заявил молителят пред логотета на дрома — от изключителна важност за империята.

Той плесна с ръце. И протовестиарият, сякаш чакал пред вратата, излезе на терасата с поклон. Разбраха се с един знак. И след минута спалните служители внесоха с почитание символа на императорската власт — пурпурната мантия, която бавно и тържествено наметнаха върху раменете му.

И така, придружен от логотета и телохранителите си, Константин слезе в приемната зала на одесоския стратег, който бе отстъпил изцяло двореца си на императора при престоя му в неговия град.

Стратег Леон, който, изглежда, го бе очаквал дълго, при влизането му коленичи чинно с наведена глава. И не я вдигна, докато господарят му не го подкани:

— Стани, стратеге! И изложи молбата си!

А продължаваше да го разглежда изпитателно и с нескрито недоумение. Не бе свикнал да приема небрежно облечени посетители. Наистина стратегът бе спазил в общи черти етикета, бе се явил с предписания лимонен хитон, препасан с жълт пояс, и наметнал върху слабото си тяло лилава хламида. Но, явно, остарели, износени, поизбелели. И с неоправени, някак немарливи гънки. С невчесана, както се полага за динат, коса. Мустаците и брадата му, личеше си, въобще не бяха мазани по обичая с черен восък и най-важното, явно, бе забравил да си сложи определените за ранга му благовония.

Би могъл въобще да не го изслуша. Но не, щеше да го изслуша. Днес се намираше в добро настроение. А дали щеше да удовлетвори молбата му — това беше друг въпрос.

— Августейши господарю — започна просителят с някаква неподхождаща за външността му самоувереност. — Моля за съгласие да спася империята от най-страшния й враг сега!

Пристъпи, та целуна ръката му. Константин го изгледа с присвити очи. Още един маниак — помисли си той. Но не го прекъсна.

— Говори, говори!

— Божествени василевсе! Ти знаеш, мръсните скити унищожиха крепостта, която ти бе благоволил да ми повериш. Убиха сина ми. И по техния дивашки обичай отрязали главата му за доказателство при подялбата на плячката. И трупът му остана непогребан, неопят, както е редно за християнин. От мъка майка му, клетата, полудя. От тоя ден аз дадох обет пред бога, че ще отмъстя. И Христос ми се яви насън. Смили се над злочестия баща. И ми нареди какво да сторя. Ей за това съм дошъл при теб. Разреши ми, божи помазанико, да премина в страната на хуните, за да убия Антихриста. Да изпълня и божата воля!

Императорът трепна. Виж, това не беше лошо хрумване. Такова е устройството на варварските господарства, че съществуват и са силни, докато е жив предводителят. Умре ли — и се разкапват. Така се разпаднала турската държава на Силзивул, пък и Атиловата, и Теодориховата, та и Кубратовата България. Преждевременната смърт на Исперих би решила отведнъж въпроса.

— Божествени императоре! — продължи Леон. — Никой не може да обвини стратег Леон в липса на воинска смелост. Тоя път не това е нужно. За бранни подвизи, за битки, за победи всеки ламти. Хиляди ще изпълнят волята ти на бойното поле. Но за подлост, за срам, за унижение — това е то истинският подвиг: да пожертвуваш и достойнството си. Ей това ти предлагам, господарю — достойнството си. Най-тежката жертва за един воин. Да погубя с измама проклетия от бога главатар на бръснатите кожоносци. Византия е единствена и недостижима, наследница на римската слава и културата на древните елини, люлка на православието. Край нея се раждат държави и държавици като морски вълни, които се пенят, налитат и се оттеглят разбити, а тя все си стои твърда и непоклатима. Опора на цивилизацията сред варварското море. И на истинската вяра сред езичниците.

Прочел в очите на стратега безграничната му вярност и себестойност, тъй неприсъщи на обграждащите го користолюбци, за пръв път на императора му хрумна тая мисъл. Защо пък да не направи главнокомандващ — друнгарий на флотата, тоя честен човек? Вече не се съмняваше, разполагаше с достатъчно доказателства, че досегашният друнгарий Григориас е направо злоупотребител; че непрекъснато купува нови въжа и платна за корабите, а сменените още съвсем здрави, неизносени, продава за своя сметка. Но за сега му се налагаше да го търпи. Поне докато привършеше походът. За да не разколебава духа на войската.

Сега беше длъжен да мисли само за похода.

И неволно се увлече по мисълта на молителя си. Та всъщност нали и той самият заряза охолството на блестящия Константинопол, удобствата, разкоша, великолепието му, за да се заеме лично с войната? Нали все заради тая империя — такава, каквато няма друга по света, ни по-устойчива, ни по-просветена, ни по-богата. Византия беше предопределена от бога да властвува над света, за да го просвещава, за да го насочва към правата вяра. Константин пък беше поставен все от същия бог, за да я ръководи мъдро, да укрепва силата й, да затвърждава първенството й навред, с нейната сила да насади христовото слово сред неверните езичници. Иначе, без божа помощ, би ли успял да смаже узурпатора, който беше заклал баща му, императора Констант насред банята му в Сиракуза? И той щеше да изпълни възложената му от Всевишния роля. На земята да има бог, една империя и — един василевс. В името на тая велика цел средствата нямаха значение. Рицарите могат да се бият в честни турнири — защото и едните, и другите са християни. Исперих е езичник, враг не само на Константин, но и на истинския бог, чийто слуга е император Константин. И в борбата срещу него всяко средство е благородно.

Доскоро Константин се двоумеше дали не е по-добре да приложи старото правило, което гласеше, че е по-изгодно да платиш на варварите данък, за да те пазят те от другите варвари зад тях, отколкото да правиш разходи за война. Но не и сега. Тия варвари бяха различни от другите. Вече не налитаха само за грабеж. Те протягаха ръце към земята му, останала в наследство от римското величие.

Предшествениците му пък бяха опитвали упорито да прилагат старата римска формула: „Разделяй и владей!“ като насъскваха анти срещу славяни, славини срещу българи. Но сега, явно, скитите почваха да се сдружават, да се наговарят за голяма плячка.

Нямаше друг изход. Само това — решителен, съкрушителен удар. В сърцето на врага. За да спаси империята, да спаси цивилизацията. И христовата вяра. И църквата, и историята щяха да му зачетат това велико дело.

Вече се готвеше да благослови стратега, като му обещае подкрепата и застъпничеството си пред патриарха за опрощение на греха му, когато на прага застана логотетът на дрома — този, комуто е подчинена цялата връзка на императора със света: посланичества, съобщения и разузнаване. Той се изправи почтително с наведена глава, но лекото по-трепване на ръката му, която стискаше пергаментовия свитък, издаваше, че не за маловажна работа се е одързостил да смути разговора на владетеля.

Константин вдигна недоволен поглед.

— Какво има, логотете?

Сановникът пристъпи напред и му връчи пергамента с поклон.

— Няма да го чета! — махна с ръка василевсът. — Кажи ми ти какво пише в него!

И логотетът предаде набързо съдържанието му:

— От оня хун, какво беше туй варварско име? — погледна, та го прочете отново. — Таркан Баян. Пише, че Исперих е решил да воюва. Но за да поведе народа, му е нужен някакъв Свещен меч, скрит в пещерите на Акра Кастелум. Затова щял да изпрати там сина си, престолонаследника, да го вземе. Ако ние сме успеели да го пленим, така, с него като заложник, сме щели да отклоним скитите от войната. Умен е тарканът, знае, че ордата му няма да устои срещу твоята мощ, затова опитва някак да отбие справедливия ти гняв от главите на нечестивите си съплеменници…

Константин посегна рязко, дръпна писмото и почна да го чете, спирайки се и препрочитайки това, което му се виждаше по-важно.

После вдигна глава.

— Стратеге — обърна се той към него. — За сега се налага да поотложим твоята работа!

Но като забеляза как помръкнаха очите му, добави:

— Отлагане не значи отхвърляне. То само намеква за изчакване по-сгоден час. А дотогава ще останеш край мен, в свитата ми!

И се обърна към логотета:

— Два дромона към Акра Кастелум! Веднага! С единствена задача — да заловят тогова Тервеля! На всяка цена!

Завъртя се, та се изкачи отново на терасата, загледа се в искрящата синева на залива, по който прииждаха от безкрая дълги прави вълни. Те се блъскаха с бели взривове о вълнолома, зад който стояха закотвени, но с неприбрани весла, както е редно на война, десетина кораба, малкият авангард на идващата подире им многобройна флотилия.