Петър Бобев
Мечът на Атила (5)

Фанатици

Дали беше още на земята или — вече при Тангра? Но не, при Тангра е светло, ослепително светло. Не както тук, в този полумрак, огряван боязливо от бледите пламъчета на окаченото за каменната стена кандило.

Тервел ту се събуждаше, колкото да се запита още веднаж къде се намира, ту отново пропадаше в своя болезнен полусън, смазан от треската на мъчителните рани.

И всеки път, при всяко отваряне на очите виждаше как се дръпваше в мрака зад тясната пролука в стената едно женско лице. Едно прекрасно лице, восъчно бледо и призрачно недействително.

И всеки път след неговото изчезване той откриваше, че раните му са отново превързани, че до главата му има нова чаша, налята с лечебна отвара или вино.

Постепенно спомените се възвръщаха в съзнанието му: за пътуването, за битката, за разгрома, за огъня… И за чудното моминско лице, което му се бе мернало, преди да изгуби съзнание; същото лице, което сега бързаше да изчезне от погледа му при неговото събуждане. А ведно със спомените — и чувството за неизпълнения дълг. За баща му, който го очакваше; за целия народ, който имаше нужда от Свещения меч, за да получи надежда и воля за победата.

Няколко пъти той опита да заговори странната непозната, но тя винаги изчезваше безмълвно, все едно не жив човек, а — сянка от другия свят.

А дали не беше, както загатваха славините, магьосницата, пленницата на змея, двойницата на змея!

Той отново се унесе. Но когато се събуди тоя път, не отвори очи. Продължи да лежи престорен, псе едно още безсвестен, заслушан в лекото шумолене около себе си.

Тя беше. Изтрака паница, звънна кана. Със звучно бълбукане напълни чашата му.

Една нежна ръка досегна челото му, почна да отмотава превръзката. Тогава той отвори очи и с бързо движение улови ръката й.

Ала не можа да я задържи. Силите му все още не се бяха възстановили.

Жената отскочи да се скрие в пролуката — черна сянка, развяла черното си расо в мрака.

— Не ме докосвай! — пошепна тя. — Аз съм обречена! Обрекла съм се богу…

Тервел знаеше нещо за ромейската вяра. От походите, от посещението си в Константинопол с пратеничество на баща си.

Тъй думаше Исперих: „За да го победиш, трябва да познаваш врага си.“

Ромеите го заведоха да види много черкви. Да смаят младия варварин с блясъка им. И в Света София. Когато я построил, императорът Юстиниян възкликнал: „Соломоне, надминах те!“ Пък, ако им се удаде, да го приобщят към своята религия. А тяхната религия обвързва по-яко и от робска верига.

Тогава научи и за монасите. За християните — свети хора, за него — направо бегълци от живота. Не, не е за българите тая вяра. Ако всеки, щом му хрумне, вземе, та се завре в манастир или в пещера и там цял ден и цяла нощ прави метани и се кръсти, кой тогава ще воюва, кой ще граби плячка, кой ще крепи силата на ханството?

Видя и монастирите. По двата бряга на Босфора. Казаха му и колко са — четиринадесет хиляди! Малки и големи. С четиридесет хиляди отшелници, все божи люде. Нищо не правят, а ядат. И държавата ги храни.

Знаеше, не само покрай Босфора, и по цялото Черноморие — от Константинопол до Томи, навред, дето се мерне пещера, гъмжи от калугери. И не само във Византия. И в Славиниите са се навъдили, та и в България…

Значи, монахиня го бе спасила, монахиня се грижеше за него. А монаси и монахини — това са хора, които са се отказали от всички житейски радости: от дом, от семейство, от любов.

Когато повторно се събуди, същият ли ден беше или следният, той пак зърна лицето й в пролуката. И побърза да я запита:

— Как се казваш?

— Елена — отвърна тя с топлия си глас. — А ти? Тервел се сепна. Имаше ли право да се издаде тук, в Ромейската страна, макар и пред спасителката си?

И отвърна:

— Сега не мога да ти го кажа, Елена. Когато оздравея…

— Виждам — рече тя. — Българин си, от знатен род. С това изтеглено назад теме, с полуобръснатата глава, с плитките.

— А ти? — прекъсна я той. — Ромейка ли ся?

— Да, но по произход тракийка. От племето на тиризите. Тия, що дадоха името на тая крепост — Тиризис.

Този въпрос го мъчеше отдавна, не му даваше покой. И той не можа да го задържи:

— Елена, знаеш ли къде е мечът на Атила? Тя трепна. Но побърза да се овладее:

— Аз съм слугиня на бога, на мира и на братската обич. Не на войната…

— Отговори ми направо — знаеш ли го? Монахинята въздъхна:

— Обрекла съм се на мира и на хората. На живота, не на смъртта…

Разгневен от уклончивостта й, той опита да се надигне.

— Отговори ми! Трябва да го намеря!

— Сега лежи! — пошепна Елена. — Докато оздравееш!

— Нямам време! — изхриптя Тервел.

Не успя да стане, силите му се бяха изчерпали. Тялото му рухна върху леглото.

— Елена, моля те, кажи ми къде е! Тя почти изплака:

— Остави ме на мира! Аз съм монахиня… Ей това той не можеше да проумее.

— А защо си станала такава? Въпросът му я свари неподготвена.

— Защо ли… Аз… Та какво друго ми оставаше… Само битки, откак се помня. Само битки, откак се помнели родителите ми… А кога варварите досринаха Тиризис, дето ромеите я наричат Акра Кастелум, когато избиха и заробиха всички, след смъртта на майка ми и баща ми, аз се посветих богу.

Тервел не можа да се стърпи:

— И сега палиш свещи. И се кръстиш. Денем и нощем…

Не беше в състояние да си представи нещо по-безсмислено.

Отшелничката поклати глава.

— И не само това. Оброкът ми е още по-тежък. Седем години ще паля огън на Тиризис. Та заблуден кораб да се не блъсне в подводните скали. Болният се учуди искрено:

— А няма ли си императорът фар и хора, що поддържат огъня му?

— Откак съсипаха Тиризис, никой ромеец не се решава да остане тук. Заради варварите. Само аз. Защото и по-рано баща ми палеше фара на Тиризис.

Гласът й прозвуча като плач:

— И защото нямам от какво да се страхувам! Тервел не чу края на разказа й. Отново го обори треската.

А когато пак се събуди за кой ли път от допира на ръцете й по превръзката, Елена запита:

— А ти? Християнин ли си?

И посочи амулета на врата му. Тервел поклати глава.

— Това не е вашият кръст, Елена, оръдието на палача. Това е нашият символ на доброто…

Тя неволно се отдръпна като погнусена.

— Значи, езичник!

— За нас езичниците сте вие — усмихна се леко той. — Ние имаме само един бог, Тангра, единствен и неделим, а вие — трима: бог отец, бог син и бог свети дух. И друго — Тангра е по-стар от вашия Исус. Той е бог на нашите прадеди от хилядолетия, не отпреди седем века…

— Не богохулствувай пред мен! Отшелничката закри очи с ръце и се дръпна в тъмнината.

Тервел я чака дълго, докато тя отново се появи, но като разбра, че е буден, не влезе, остана в преддверието, където в здрача се провиждаше само лицето и нежните й ръце, в които държеше подноса с храна: маслини, хляб, сушена риба и смокини.

Устните й пошепнаха изглежда отдавна замисления въпрос:

— А отде знаеш, че Тангра е по-стар от Исус?

— От нашия календар, Елена. Дори ромеите признават, че е по-точен от техния. За вас сега е шестстотин и осемдесета година от раждането на Христа, а нашето леточисление започва четири хиляди седемстотин шестдесет и осем години преди вашето. А Тангра и тогава е съществувал.

— Кой ти го каза?

— Записано е.

— Къде?

— С нашите писмена.

Елена не можа да прикрие изненадата си:

— Вие… С книжнина… Скити…

— Вярно е — отвърна тихо Тервел. — Нямаме пергамент, не пълним с многословия дебели свитъци. Записваме само онова, което е важно, което трябва да се знае. И то не от нас, а от внуци и правнуци. А нашите руни, издълбани върху камък, ни стигат. С малко думи — много мисли…

Ей тъй, през час ли, през ден ли, в кратки пробуждания след тревожните сънища Тервел чувствуваше как силите му се възвръщат. Не само благодарение на здравото му тяло. И от друго. Чудодейни бяха нейните настойки, с които обилно го поеше. А той не се учудваше твърде много. Всеки народ си има лечители. Българите също — жреците, отделни за всяка болест, за всяка мъка. Техните церове се добиват от животни: против простуда — мечешка мас, за сила след болест — костен мозък пак от мечка, кости от бик — против болки в ставите, кръв от костенурка — против бледост, жлъчка от мечка — против лоша кашлица. Но славата на тракийските врачове все още се носеше навред по света. За разлика от българите те лекуват с билки. Пък и страната им е богата на билки. Това не е еднообразната степ. В тяхната страна има и степи, и ливади, и хълмове, и гори, и планини. И билки за всичко…

С оздравяването му разговорите им ставаха все по-смислени и по-продължителни. Въпреки това Елена нито веднаж не се приближи към него: винаги, щом усетеше, че той се събужда, отскачаше предверието и оттам започваше разговора, като неусетно го насочваше все за бога, все за вярата, все за истината, за доброто и злото, за силата на човека и силата на вярата.

И най-често — за божествената душа и грешната, уродлива човешка плът…

Уродлива! — повтаряше си на ум Тервел и недоумяваше, като се възхищаваше от красотата на лицето и.

Понякога и за самотата…

— На самотност ме е обрекъл бог — прошепна тя веднаж. — От рождение…

— Нима не ти си си избрала отшелничеството? — удиви се Тервел. — Нима не по своя воля…

Тя сведе поглед:

— Аз също имам тайна, както и ти… Жестока тайна…

И след дълго мълчание додаде:

— Но вярвам! Бог ще се смили над мен, ще ме освободи от проклятието. Нали затова му се обрекох… Седем години — всяка нощ, лете и зиме, в пек и мраз, в буря, в сняг… Да помагам на ближните…

— Какви ближни! — прекъсна я Тервел. — Съвсем чужди моряци. Може и врагове.

— Христос ни учи, че всички сме братя.

Тервел все не щеше да проумее тая верска всеотдайност.

— Елена, от кога си приела ромейската вяра? Та така…

— От светото кръщение при раждането.

— А родителите ти?

Тя се забави малко, преди да отговори:

— Майка ми, преди да се покръсти, е била езичница, жрица на Сабазий. И прорицателница. Чувал ли си за тоя бог? Ние, траките, сме по начало пригодни за христовата правда. Узрели отколе за нея. Защото много сме страдали. Сякаш и като езичници бог ни е подготвял за своето дело. Имало е сред траките хора, капнобати, които не ядели месо, и други, ктисти, които не се женили — все едно днешните монаси. А така също и поклонници на Орфей — Певеца, които вярват в двете същности на човека: висшата — божествената и нисшата — титаничната. И в задгробната справедливост. Идването на Орфей бил провъзгласил самият пророк Исай. Такъв е и Асклепий-Добротвореца, Изцелителят. Древният мит твърди, че той можел да съживява и умрелите. Тогава Плутон, владетелят на подземното царство на мъртвите, се оплакал на Зевс, че Изцелителят нарушава установения от боговете ред. И Гръмовержецът убил с мълния Асклепия… А Сабазий… Самото му име означава същото като Христос — Спасител. Носител на доброто и безсмъртието на душата. Ето го!

Тя посочи един малък барелеф, издълбан в скалистата стена.

— Виж, и пръстите му са свити като християнски благослов. Ако не го знаех от майка ми, щях да мисля, че е самият Христос.

Тя го загледа с очаровани очи.

— Всъщност за мен той си е Христос. Отначало опитах да го изкъртя от стената, защото всяка икона, всеки образ на бога или на светец е идолопоклонство. Но не успях. Рекох си тогава, че то съвсем не е икона или идол. Че е само спомен от миналото, от тракийското величие. Та и в Константинопол, макар и средище на православието, са оставили по площадите и на хиподрума статуите на някогашните езически богове. Защото днес никой не вярва в тях. И защото са спомен от миналото. Днес Христос-Победителят на старите богове вече се бори със себе си: ариани, манихейци, несторианци, монофизити. Всеки нарича другия еретик…

Тервел се мъчеше да я слуша, по-право приятно му беше да чува сладостния тембър на гласа й, но размислите й за религията и за ересите не го засягаха. Той си имаше един Тангра и един хан, които му бяха поставили задача. И тази задача трябваше да бъде изпълнена. Безпрекословно, без никакво колебание…

Вече му се струваше, че оздравява, че е дошъл часът, когато трябва да се надигне, за да изпълни повелята на дълга си.

Тогава усети как болестта пак се завръща, с още по-голяма настървеност. Тялото му отново пламна, разтресе го, по главата му сякаш се посипаха секирени удари. И потъна в безпаметството…

Събуди го някаква глъчка. Викове и писъци. Тревогата стисна душата му.

— Елена! — позова я той тихо. После — все по силно:

— Елена, Елена! Никой!

А трябваше да разбере! Защото тук, в тая страна, отвред можеше да го връхлети опасността.

Опита пак да се изправи. Не успя. Затова се повлече по лакти и по колена.

Изпълзя от своята килия в тъмното преддверие и оттам — в друго пещерно помещение, по-обширно, в едната от стените на което грееше тесният излаз към света.

А на противната страна, в дъното, като двери на олтар се издигаше тънка стена от каменна резба, зад която се чуваше някакво странно заплашително съскане.

Ала Тервел не провери какво може да бъде то. Защото шумът отвън се усилваше, приближаваше. Виковете ставаха все по-силни, по-яростни, придружени от бързо, неравно топуркане.

И някакъв женски глас, дали на Елена, опитваше да надвика гълчавата:

— Който е безгрешен, да хвърли пръв камъка! А болният продължи да лази нататък.

Ето, подаде се от изхода навън. И се дръпна неволно. Нейде под него, на замайваща дълбочина, морето се блъскаше с бели гриви в проядената основа на канарата. А до нея, между надигащите се от синята бездна рифове, прозираха кристално чисти вирове, чиито бели стени бяха облечени с кафяви и зелени водорасли — някаква неправдоподобна мозайка от ахат, изумруд и планински кристал. Отвисоко вълните изглеждаха дребни като повърхността на езеро, набръчкана ситно от лек ветрец, и пъплеха неестествено бавно, едва-едва, сякаш от друг свят. Над водата се полюляваха гларуси, а покрай скалите прелитаха гълъби и лястовици. Никъде другаде по света Тервел не беше виждал повече море и повече небе.

Море и небе — и той, увиснал между тях…

Ала нямаше време да се наслаждава на тая неправдоподобна красота. Обърнал поглед надясно, по тясната и стръмна пътечка, която водеше нагоре, към развалините, той видя побеснялата тълпа. Двадесетина селяни, славини и готи, предвождани от пет-шест черноризци, възбудени, разрошени, с развети бради и раса, ругаеха настървено и замерваха с камъни някакъв паднал на пътеката човек подобен на захвърлена черна дрипа.

Тервел зърна лицето. И я позна: Елена!

— Магьосница! — крещяха озверените монаси. — Змеица! Вещица! Еретичка!

И продължаваха да я замерват.

Не само защото беше Елена. И за всеки друг, щом справедливостта го изискваше, Тервел щеше да постъпи така. Жестокостта е нужна в боя, срещу равен противник, там тя е добродетел, но тук, срещу една беззащитна жена, тази жестокост му изглеждаше направо гнусота.

И набрал последни сили, с върховно напрежение на волята и на възмущението си, той успя да се надигне и да изтича няколко крачки напред, като крещеше до прегракване:

— Назад, негодници!

Отначало, при неочакваната му поява, тълпата се сепна, но като го видя безоръжен, се окопити и насочи сега срещу него каменната си стрелба.

Един добре премерен камък го улучи в старата рана на главата. Раненият се олюля и се строполи насред пътеката. Вече губеше съзнание, когато пред очите си видя нещо, което го изуми повече от всичко друго.

Значи — е вярна… Легендата… За змея…

От пещерата изпълзя огромна змия с две глави, която се хлъзна бързо напред, подобно на поток от стомана и бронзови люспи, към проснатата отшелничка, като удряше с опашка и съскаше ядно.

Тоя път фанатизираната паплач не устоя. Първи удариха в бягство подстрекателите, монасите, като припкаха, спъвайки се в расата си, и се кръстеха в ужас, следвани по петите от вярващите си последователи…

После Тервел изгуби напълно съзнание. Потъна в мрака.