Петър Бобев
Мечът на Атила (3)

Гръцкият огън

Исперих окачи върху гърдите на Тервел, над плетената ризница, изготвена от най-добрите му оръжейници, малкия амулет, изобразяващ сребърен кръст вместен в златна окръжност.

— Варди се, сине! — рече му той. — Сега очите на цял народ са обърнати към теб с очакване да му донесеш меча на славата. Да му донесеш с него вярата в победата. Но това съвсем не означава, че трябва да бъдеш непредпазлив към себе си. Знай, не забравяй, че за тоя народ ти си по-нужен и от меча. Наистина, имаш братя. Родът Дуло няма да се свърши без теб. Раждал е и ще ражда ханове. Но ти си по-добър от братята си.

— Не говори така, ювиги хане — възрази скромно Тервел, — Токту върти по-чевръсто меча, Асен мери по-точно с лъка не само от мен, а и от най-добрите ти стрелци.

— Вярно е. Но нямат чувство за дълг. Живеят ден за ден. Кога е за бой — бият се като истински българи, но кога няма бой — удрят го на безделие. А ханът — това е само дълг. Той няма право на обич, на доверие, на благодарност, на омраза — всичко онова, що дава наслада и самоудовлетворение на обикновения ратник. Ханът е и жесток, когато сърцето му се къса; и лукав, когато се черви от срам. И всичко това — в името на народа, който Тангра е поставил да води; в името на голямата цел, която Тангра е възложил върху плещите му. Безчувствен, над любовта и омразата…

— А ромеите? Не ги ли мразиш и ти, както аз? Щом като ще воюваме…

И ханът отговори тъй както Тервел никога не би очаквал:

— Защо да ги мразя? Та те са по-начетени, по-богати, къде по-напреднали от нас. Осигурили са си по-добър, по-спокоен, по-сносен живот. С труд, с умение, в мир. А ние? Видял ли си българин да работи? Това вършат робите и жените. Ние само воюваме или се готвим за война. Винаги върху седлото. А от седлото може да се плячкосва, може да се заграбва земя, но не може да се запази тая земя, не може да бъде накарана да те храни. Оплячкосаш я, опустошиш я и връхлетиш срещу друга. Ние, българите, имаме нужда от такава земя, върху която да заседнем, да пуснем корени. За да пребъде народът ни. Че какво е той сега? Да се не мамим сами! Племе без родина — отбрулен лист, който ветровете отвяват накъдето им скимне. Кубрат, дядо ти, казваше същото „Стига плячка! Да заработим, да строим. За да устоим, да не изчезнем, както изчезнаха всички, що не успяха да се застоят.“ Ей затова трябва да бия ромеите, безстрастно и трезво, защото тая земя ми трябва. За нова родина…

Той положи десница върху рамото му:

— А ти върви! И се върни със сполука! За да чествуваме като победители големия празник на Новата година, в най-краткия й ден.

Тервел целуна ръката му:

— Да даде Тангра на тоя ден да пиеш виното си от чаша с черепа на Константина!

— Ако е рекъл Тангра, и това ще бъде! — Исперих кръстоса длани върху гърдите си — А сега върви!

И си помисли: А защо пък не? Нима вестготите не погубиха в бой императорите Деций и Валенс? Нима българите не убиха лангобрадсия крал Ателмунд и ромейския пълководец Юлиян?… И Юстин… И колцина други… Нима при бунта на Виталиан в Малка Скития не плениха те императорския военачалник Хипатий?

И поклати глава.

— Пък да не мислиш, че ми е леко, като те провождам? Но трябва! Защото съм хан. За да не рекат Вокиловци, Угаиновци, Ермиаровци, Кувиаровци и другите родове: „Ето, нас праща, а синчето си варди!“ Ханът получава най-много, най-много е длъжен да дава!

Тервел излезе с поклон от бащиния чертог. На двора сред аула, вътрешната каменна крепост на Агъла, го очакваше дружината му, която щеше да го придружи в неизвестността. Все млади левенти, облечени в плетени или люспести ризници и панталони, натикани във високите ботуши, с криви саби на кръста отляво, с колчани дълги стрели отдясно и двойно извити български лъкове през рамо. С дълги мустаци, отпуснати заплашително надолу като рога на бик кога се готви да нападне. Брада носят само старите, видели и патили воини, щом космите почват да посребряват.

И ги поведе. Изведе ги от яката порта на аула, прекоси начело целия Агъл — оградения стан на българите, по прекия път към Дунава.

Наоколо животът не спираше. Само тук-там някоя жена или девойка ще погледне крадешком през входа на юртата си — овално надземно живелище от оплетени пръти, измазани с глина, ще пръсне зърно на пилците или хляб на кучетата и мигом ще се шмугне в сянката й. На всяка юрта, редом със знака на кръста в кръга — символът на единението й с управляваната мъдро от Тангра вселена, се виждаха окачени според рода, към който принадлежеше, ту череп, ту кожа на животното-тотем. А пред входовете на занаятчиите — според умението им: ботуш, стрела, меч, подкова, кожух. Мъже почти не се виждаха. Те сега правеха бойните си учения извън Агъла и между юртите се мерваха рядко забързани роби или занаятчия, излязъл пред работилницата си да изправи превития от работа гръб. Само децата, прекъснали за малко игрите си, всъщност безкръвни войни, се струпваха покрай минаващия отряд, стиснали в ръце детските си лъкчета.

Агълът беше обграден отвред с дървен стобор от набити една до друга яки дъбови греди върху висок насип зад дълбок, засипан с вода ров. С дървени кули и бойници. На излаза вратарите бяха спуснали подвижния мост и застанали чинно пред бъдещия хан, изчакваха да се изтегли дружината му, за да вдигнат отново моста.

Извън града се виждаха налитащите едни срещу други конни отреди, които ту се пръсваха във вериги, ту се сбираха в куп, ту изведнаж обръщаха назад в отстъпление под свирките на багаините си.

Канар тикинът присви доволно очи. Тази чудесна бойна машина, самоотвержена и дисциплинирана, при това въоръжена отлично, можеше да излезе срещу която и да е армия.

Отстрани, по още зеленеещите се пасища, пасяха чардите говеда, отарите овце, свинските стада и хергелетата бойни коне, неприкосновени пред страх от смъртно наказание през мирно време.

До дървения пристан на реката ги очакваха дванадесет славински лодки, издълбани от цели дънери. И във всяка от тях — по десет снажни светлокоси славини от съюзнически род с гребла в ръце и с препасани на пояс тежки мечове и брадви.

По десет българи се сместиха между сланините в еднодръвките ведно с вързопите храна за из пътя: просени погачи, пастърма и пушени свински бутове, после малката флотилия начело с лодката на Тервел заплува по течението на изток.

Отначало Исперих беше замислял да изпрати сина си само с една лодка, да не буди подозрения. Но когато съгледвачите му донесоха, че в Одесос почва да се подрежда идващата от Константинопол ромейска флота, та да изчака пехотната армия, която вече преминаваше Хема, по славянски Верегава, той реши друго. То се знае, нямаше да се откажат от решението си. А и вече не можеха. Ала вместо с една, предпочетоха да тръгнат с дванадесет еднодръвки. За успех. Дванадесет е божествено число, числото на Тангра. Дванадесет са месеците в българската година, дванадесет са и годините в календарния цикъл, дванадесет са и тотемите на българския род, на чиито имена са наречени дванадесетте колони в храма на Тангра. Хем да не са много, да не приличат на боен поход, хем да са достатъчни, за да се справят при случайна среща с отделна вража галера.

Тогава бе изпратил Исперих и вестоносци до боилите си в северните предели на страната със заповед да се стегнат за война и да тръгнат тутакси към Агъла. Подготвяше се от всички страни. А след три дни при него щяха да дойдат за преговори и князете на недоволните от ромеите славински племена отвъд Дунава.

Тервел разглеждаше лицата на другарите си по път. И славяните — едри, светлооки, с широки плещи и яки ръце, с открити усмихнати лица, които все още му изглеждаха еднакви; и своите багаини — по-мургави, по-дребни, но със също такива възлести мускули, със сурови лица, насечени от белези. Българите не ценят мъжете по заслугите на бащите им, а по личните им качества, по участието им в битките. И колкото повече следи от рани има мъжът, толкова е по-достоен за уважение. Чисто лице, без белези — това е позор за истинския българин. На тези можеше да се довери изцяло. Нямаше да го изоставят в начинанието му.

Движеха се по-близо до левия бряг да не ги съгледат случайни ромейски доносници, като не допускаха, че и походът им, че и целта му бяха вече известни на ония, от които се вардеха, и че двата изпратени от императора дромона ги дебнеха, скрити в залива на Акра Кастелум.

Някъде, навръх височините по брега, се виждаха изправени каменни изваяния, грубо загатнати очертания на воин, стиснал свещената чаша до гърдите си — знак върху гроба на знатен бранник, ограден с няколко редици обикновени камъни — толкова, колкото врагове е убил саморъчно покойникът. И сред тях, подпрян на забитото си в земята копие — часовой, който оглеждаше околността. Да не проникне враг, да не побегне роб или българин, примамен от ромейските обещания.

Дълго плава малката флотилия по криволичещите ръкави на Дунавската делта, попресъхнали и блатясали, докато най-сетне навлезе в морето и пое към юг успоредно на брега — отначало нисък и блатист, проточил дълги пясъчни откоси в плитчините, после — постепенно издигащ се нагоре в равното Скитско плато, което вече наричаха „Стоте хълма“ поради множеството надгробни гетски могили.

Редуваха се на веслата — ту славини, ту българи. И кога се уморяха българите, отстъпваха местата на съюзниците си, а те надигаха меховете с кумис, както си го викаха „багатурско мляко“ или пък „жива вода“. И предлагаха на славяните да вкусят, ала те все се гнусяха. Как тъй, конско мляко вкиснато ще пият, кога си имаха медовината? Ако е за сила и бодрост, тя ободрява не по-лошо.

Спряха за сън в една лагуна, обрасла с папур и гъмжаща от готвещи се за есенен отлет жерави, пеликани и рибари. Не слязоха на сушата, та каква суша всъщност в тая подгизнала местност, а се отпуснаха така с оръжията, с ризниците и шлемовете си на седалките, облегнати върху веслата.

И уж само канар тикинът трябваше да знае целта на начинанието им, а то един подир друг славинските гребци почваха да подмятат думи, от които ставаше ясно, че ако не друго, поне се досещаха за него.

— В пущинаците на Акра се крие двуглав змей — подхвърли белокос славинин, стареят на еднодръвката.

Тервел му се сопна:

— Ти видял ли си го?

— Аз и Перун не съм видял, но значи ли това, че не съществува?

— Страшен змей — додаде друг, навярно синът му, дотолкова си приличаха. — Като вдишва, летящите птици сами влизат в устата му.

— Огнен змей! — прибави третият гребец. — Убива само с поглед. За защита ти трябва огледало. Да се види сам и сам да се убие с поглед. Ако ли пък не го поглеждаш, увива се около теб и бие с опашка до смърт.

Най-младият, с най-рядката руса брадица, се намеси смутен.

— Не бе, не било истински змей, а магьосница, що се превръща в змей. Ту жена — ту змей…

Стареят отново взе думата:

— Змей е, истински — що бълва огън и жупел. А магьосницата му е пленница. Пленил я и не я пуска…

Тервел неволно се замисли. Не току-тъй шушукаха хората. Славини живееха и на север, и на юг от Дунава. Разнасяха слуховете. Не току-тъй. Имате нещо на Акра. Но каквото и да бъдеше, Тервел трябваше да стигне там, да изпълни задачата си. Защото не само за проста разходка бе го проводил нататък и Тангра.

А за да не всяват смут във войскарите му, се сопна сърдито на славините:

— Я стига врели-некипели! Ами да спим, че утре нов път ни чака…

Но и той не заспа дълго. Дълго се въртя в клашника си — и не само от есенния хлад, не само от крякането на птиците. Повече от смут, та и от несдържано нетърпение. Да стигне, да види, да победи…

На заранта, още по тъмно, та колко са есенните дни, потеглиха отново. На юг, ведно с отлитащите орляци. Отново поред на веслата. Свикнали бяха отдавна едни с други българи и славини. И в мир, и в битки. Толкова плячка бяха награбили в съюзни набези. Та и по море — със славянските еднодръвки.

От тогава има-няма пет български годишни цикъла. И не друго, Константинопола бяха обсадили. Аварите — по суша, българи и славини — по море. Воювали бяха заедно, още дълго все тъй заедно щяха да воюват.

Кога наближиха Томи — яката твърдина, дето все още се удържаха с последни сили ромеите, отбиха вляво, навътре в морето, да ги не видят стражниците, да ги не срещне случаен кораб.

Сетне пак свърнаха към брега.

Вече се смрачаваше, когато съзряха в избистрения предзалезен небосвод проточеното в морето черно очертание на скалистия нос.

Вдясно брегът, обрасъл с омотани в повет гъсти гори, се издигаше все по-стръмен, по-насечен, надупчен с пещери и ями, нащърбен от хилядолетната борба на морето със сушата в безброй заливчета, островчета и подводни скали, в които се пенеха вълните.

Загледани в помръкващата вода да не се нанижат върху някой коварен риф, лодкарите късно забелязаха измъкналите се иззад каменната грамада на Акра дромони. Пък и да ги бяха открили по-рано, пак нямаше да им избягат. Де можеха да се мерят с платната и трите реда весла на тежките бойни кораби! Нямаше изгледи за спасение. Към брега препречваха пътя им щръкналите сред вълните скали, а в открито море ромеите щяха да ги догонят скоро.

Тервел стисна устни. Грозно подозрение се зароди в главата му: сякаш само тях бяха чакали, а отде знаеха…

Но нямаше време да си изяснява. Трябваше да решава.

И той реши единственото, що му оставаше — да приеме боя. Всъщност, не само да го приеме, а да нападне пръв…

Той даде заповедта си за атака. И за да не се озове между двата врага, изтегли колкото можеше малката си флотилия до опасните плитчини, та и двата кораба да му останат откъм едната страна, отляво.

Противниците скоро се сближиха. Огромните бойни дромони с по сто и петдесет войника вътре и толкова приковани към веслата роби — срещу дванадесет еднодръвки с по двадесетина българи и славини във всяка от тях. Все едно — котка и мишки. На бойниците им вече бяха запалили сигналните борини, чиито пламъци огряваха ясно нарисуваните върху платната християнски кръстове.

Ала славините, та и българите умееха да се сражават в такъв привидно неравен бой. Колкото и да бяха опасни, колкото и добре да бяха въоръжени, византийските кораби не можеха да се мерят по пъргавина и повратливост с леките еднодръвки. Ей това предимство реши да използува канар тикинът.

Наближили на около триста разкрача, дромоните спряха с неподвижни, настръхнали водоравно весла, готови всеки миг да загребат и да връхлетят. Току пред лодката на Тервел се изсипа градушка от копия, метнати от балистите им.

И оттам прогърмя мощен глас, усилен от фунията на разговорната тръба:

— Ей, скити! Предайте се!

Тервел не ги остави да заредят повторно бойните си машини, а се изправи и извика:

— Напред! Върху кораба!

Славините, разколебани от превъзхождащия ги неприятел, се заозъртаха, готови да почнат обичайните си съвещания. Ала българите, привикнали от рождение към своята желязна, безпрекословна дисциплина, не ги оставиха да умуват. Насочиха първо към тях стрелите си. И когато гребците разбраха, че нямат друг избор, натиснаха веслата.

После стрелците опънаха мощните си лъкове, двойно извити, многослойни, способни да поразяват на разстояние над две стадии. И по знак на канар тикина си, сега единствен техен заповедник, отпуснаха тетивите. Облак стрели полетя към по-близкия кораб и покоси с верния си прицел мнозина от прислужниците на машините. Додето византийците успеят да ги заместят, додето леките им стрелци, не очаквали такъв обрат на нещата, се приготвят и те за бой, отгоре им се изсипа втори залп, после — трети.

Само българите бяха способни на такива светкавични действия. Още след третия залп еднодръвките достигнаха борда на дромона. Бойците им, сякаш без да забелязват обсипващите ги отгоре стрели, копия и вряла вода, метнаха въжетата си с куките, славините пък забиха брадвите си в дървената корабна обшивка и пъргаво се изкатериха нагоре: българите с острите си саби, славините — с тежките секири.

И ръкопашният бой започна. На дромона бяха сместени три пентаконтархии. Останалите, гребците, не вземаха участие в сражението. То се знае, никой им нямаше вяра. Роби са, отде да знаеш на чия страна ще се отметнат. Затова стояха безучастно, приковани към веслата. А българите и славините наброяваха повече от две стотни. И то какви бойци! Не принудени от гладорията селяци и градски плебеи да станат войскари, а — мъже, готвени цял живот за бой, израсли в бой, ненаситни на бой.

Счепканите врагове се биеха навред: по палубата, на мачтите и въжетата, върху бойните кули, между робите, в трюма. И по-голямата численост, по-доброто бойно умение явно надделяваха. Българите, по-дребни, но по-пъргави, сякаш неуязвими, размахваха сабите така, че не се виждаха и само падналата ромейска глава или бликналата кръв по тялото на врага издаваше, че е минало смъртоносното острие. А славините, наистина по-бавно, дори тромаво размахваха секирите си, както когато секат дърва, и така неусетно си проправяха път сред вражите редици.

Вторият дромон се въртеше съвсем наблизо. Виждаше се как навклирът — капитанът му се суети възбудено по мостика, слисан от неочаквания обрат, незнаещ какво да предприеме. Изпращаните от неговите бойци стрели не избираха, поразяваха и врагове, и сънародници. Затова заповяда да прекратят стрелбата.

А трудно беше да се реши на това, което налагаше здравият разум. Съседният кораб вече се намираше във вражи ръце, значи — по същество вражи кораб. И с него трябваше да постъпи като с враг.

Въпреки християнските кръстове по платната и флаговете.

И той най-сетне се реши:

— Огън! — прогърмя отчаяната му команда. Минавайки покрай тържествуващите българи и славини, дромонът му изригна през сифоните си огнени струи, които заплющяха по палубата, по бордовете и платната на завладяния кораб. Мигновено лумнаха огромни пламъци, които полазиха навред, като обхващаха във всеизгарящите си пипала пристройки, мачти и хора.

Гръцкият огън! — мярна се в съзнанието на Тервел.

Ужасът овладял и него. Не бе виждал действието му досега, но се бе наслушал достатъчно за него. На тоя чуден огън, изобретен наскоро от ромейските алхимици, се дължеше може би победата на Византия над арабите при последната морска обсада на Константинопол.

Славяните се хвърлиха да гасят пожарите с вода. Напразно. Водата като че ли още повече ги разпалваше.

Тогава някой роб извика:

— Не вода! А пясък!

Всички се втурнаха да засипват огнищата с пясък от натрупаните край фалшборда торби.

Уви, безполезно!

Отдалечил се малко, византийският дромон започна да обстрелва жертвата си с гърнета, мятани от катапултите му, които при падането си върху палубата се пръсваха, разливайки наоколо същата неугасима пламтяща смес.

Целият кораб вече се бе превърнал на една огромна клада, из която изплашените, още здрави или леко ранени хора се хвърляха с подпалени дрехи във водата.

Но ужас! Водата, облята от същото сатанинско гориво, и тя гореше. И сякаш не море, а огнедишащ кратер, чиято пламтяща лава изпепеляваше всичко: дъски и хора.

Задушен от отровните пари, обгорен от цвърчащите му пръски, Тервел едва успя да издаде отчаяната си заповед: — Напред! Срещу дромона!

Оцелелите гребци натиснаха веслата. И преди византийският навклир да проумее какво става, горящият кораб се прилепи до неговия, с допира си обръсна веслата му отляво. Въжетата с куките, канджите и абордажните мостове, метнати от невероятно дисциплинираните български воини, сцепиха двата кораба във вечна прегръдка.

Оцелелите българи и славини наскачаха в здравия дромон, начевайки нова битка — така, с горящите си дрехи подобни на огневи демони. Отклонени от вятъра, огньовете лизнаха здравите платна, прехвърлиха се върху мачтите и пристройките. Пламна и другият дромон.

В този миг падаща обгорена рея се стовари върху главата на Тервел. Пред очите му притъмня…

Свести се във водата.

Но каква ти вода! Това бе пламтящо масло — картина, каквато бе виждал само във византийските черкви, изобразяваща Ада, където техният бог, уж всемилостив, пращал на вечно наказание душите на тези, които не му се подчиняват.

За да се предпази от огъня, почти несъзнателно се гмурна надолу. И когато въздухът му се свърши, изплува само за да вдъхне. После повторно потъна.

Тоя път вече излезе сред чиста вода, без огън. Загреба замаян, с почти ослепели очи, към нависналата пред него скалиста грамада на Акра. Гребеше, гребеше със сетни сили. А сякаш стоеше на едно място. Ясно, нямаше да достигне брега. Нямаше…

Губеше свяст. И отново се опомняше, учуден, че още съществува, дори в безсъзнание продължаващ да се бори за живота. После пак потъваше в небитието…

А това?

Какво беше това прекрасно женско лице, което се подаде над вълната пред него и му протегна ръка?

Дали пък магьосницата от Акра?

И отново го обгърна мракът.