Петър Бобев
Мечът на Атила (15)

Възмездието

Кой би се усъмнил в таркан Баяна, и то тъкмо тая нощ, след като разби на пух и прах подозренията на канар тикина?

А това според таркана съвсем не беше утешително. Ясно, Тервел знаеше нещо. Или поне подозираше. Само че подозираше с основание. Тоя млад престолонаследник съвсем не беше по-хрисим от баща си — като него властолюбив, непреклонен. И твърдоглав. Наумеше ли си нещо, докато не го довърши, не се успокояваше. Така и сега. На вярна следа беше попаднал, във вярна посока…

Само дето не прецени кога и къде да удари, прибърза, та юмрукът му попадна в празното. Ала той нямаше да се откаже. Щеше да продължи, щеше да дебне, да слухти, да разнищва, докато се добере до истината.

Тъкмо това таркан Баян не биваше да допусне. Защото истината за едного е една, за другиго — друга. Това, което за Баян изглеждаше родолюбие, за хана и за сина му щеше да означава предателство.

Тарканът не милееше толкова за хана, колкото за ханството независимо от това кой държи юздите. За Баян войната с ромеите беше и щеше да си остане безумство, нелепа игра на живот и на смърт на един самонадеян честолюбец, комар с единствена възможност: победа или самоунищожение.

Той не се съмняваше в честността на Исперих. И вярваше на думите му, че ако бъде победен, ще се самозапали пред войската, както се бил врекъл на времето си обсаденият Атила. Добре де, щеше да го стори. А каква полза от това за народа?

Народът, народът трябваше да бъде спасен. А ханът го тласкаше към погибел. Тая твърдина Византия, в която се бе разбил дори Атила с неговата милионна армия, щеше да строши гръбнака на отслабения от дележа между несговорните братя български народ. Та нали все тоя вироглавец Исперих и тогава скара братята си, принуди ги да се разделят. И да загубят мощта си. Баян не можеше да забрави думите му, казани веднаж в изблик на неочаквана откровеност. Или пък на предварително обмислено предупреждение. Че кой ли можеше да прозре в замислите на тоя неразговорлив самодържец?

„Предпочитам да бъда малък господар, отколкото голям подчинен; независим повелител на малка орда, отколкото заместник на великия хазарски каган!“

Ясно, Баян вече не беше в състояние да спре хода на събитията. Пороят на злото бе отприщен и никой не можеше да си въобрази докъде щеше да стигне разрушителната му сила.

Както много друго, така и това, което тая нощ реши таркан Баян, не беше в негова изгода. А само за спасението на българския народ. Тарканът вече нямаше какво да губи. И тримата му синове, храбри като него, беше повикал Тангра при себе си. Тангра има повече нужда от доблестни мъже, отколкото земните ханове. Затова си ги прибира рано.

Щеше да го стори не за да отървава кожата си, тая стара кожа вече не му беше тъй мила, а да отърве, доколкото му позволяваха силите, народа си, когато го слети бедата, в която го тласкаше хан Исперих. Народът трябва да има водачи за всеки случай. За най-лошия случай, за поражението, се готвеше да го спасява Баян. Да се застъпи пред победителя, а не се съмняваше, че това ще бъде императорът, да му докаже, че не всички българи са мислили като Исперих.

С това твърдо решение той отиде при стратег Леон. Никой не го спря, както отначало се опасяваше. Стражите бяха свикнали да ги виждат заедно.

Леон вече се бе примирил. Не бе си легнал още, защото всеки миг очакваше палача. Знаеше, българите са сурови спрямо своите, безпощадни спрямо чуждите. Колкото и да ги ненавиждаше като врагове, той не можеше да отрече добродетелите им като противници. Уважаваше смелостта и самоотвержеността им. При това сега те имаха право. И той бе готов за всичко. Отдавна бе свикнал с тая мисъл. Приготвил се бе за саможертвата.

Щом видя стария боил, той трепна. Какво впрочем диреше тарканът при него посред нощ? Дали пък…

Затворил вратата зад себе си, Баян пошушна в ухото му:

— Няма друг избор! Тервел е подушил. Остава ни само едно — да бягаш!

— Добре си решил! — отвърна бързо ромеецът. — И аз така мисля.

— Аз също ще дойда с тебе! — добави още по-тихо, но твърдо Баян.

А на учудения му поглед отвърна:

— Ти ще ме отведеш при великия доместик. Та кога Исперих си строши главата, да има някой при вас, който да се застъпи за нещастното българско племе.

Макар и неубеден от тези думи, стратег Леон най-сетне склони, набързо преценил изгодата от тая постъпка и за себе си, и за Византия:

— Да вървим!

За тяхно щастие тая нощ охраната на главната порта беше възложена на баяновия отред.

Натам се упътиха двамата, пристъпвайки важно и тежко, сякаш тръгнали за поредна нощна проверка на постовете, а в същото време едва сдържащи нетърпението си, порива си да хукнат презглава навън, преди да са ги настигнали стражите на хана.

Никой нямаше право да спира един боил във вътрешните укрепления. Затова и Леон ведно с него премина безпрепятствено през всички постове.

Наоколо станът спеше. Отрупаните пред юртите на пирамиди копия и щитове пръскаха кървави отблясъци от догарящите огньове. Конете на коневръзите пръхтяха нетърпеливо, отдавна необяздвани, а защитниците от дървените наблюдателници се провикваха за взаимна проверка. Самотни часовои преминаваха с тежки стъпки по дървените стени, взрени в тъмнината, готови да надуят тревожните рогове при първото подозрително раздвижване в ромейския лагер.

Едва прикрил вълнението си, Баян заповяда на пресрещналия го багаин:

— Два коня! И спускай моста!

На недоумяващия му поглед той веднага намери отговор:

— По заповед на хана двама с ромееца ще прибегнем до лагера им. На разузнаване.

Всъщност не беше длъжен да дава обяснение на някакъв багаин. Тази нощ началник на главната порта беше тъкмо той, таркан Баян. Каквото той наредеше, това щеше да стане.

И тежкият мост бавно, със звънтящо проскърцване на веригите си, легна върху пълния с вода ров.

Двамата конника изтопуркаха бързо по него, пуснали животните си в лек, сдържан галоп нататък, където блещукаха като далечни пътеводни звезди византийските огньове.

И колкото по се отдалечаваха, толкова повече отпускаха поводите, натисваха шпорите.

По-бързо! По-бързо!

Докато българите не са се досетили, докато Исперих не е пратил подире им потеря, която да ги залози, която да ги върне назад, за да натисне вратовете им върху дръвника на палача.

Болезнена мъка стягаше сърцето на таркана, като вкопчени нокти на орел.

Той, старият воин, служил вярно и на Кубрат, и на Батбаян, та и на Испериха, преди да го бе обзела тая войнствена стихия, който преди всичко беше служил на народа си, сега, заради тоя твърдоглавец беше принуден да бяга като нощен тат, да бяга при враговете му. И то защо — за да го спасява от тия същите врагове после. А дали щеше да може, щяха ли да се вслушат тогава в думите му?

А нещо не беше в ред. От известно време усещаше леко замайване, гадене в стомаха. Остри болки стрелваха главата му. Навремени му притъмняваше, сякаш някой размахваше пред очите му черен плащ.

— Чакай! — извика той на бързащия пред него ромеец. — Не ми е добре!

Вместо да спре при тия думи, стратегът се стрелна напред като шибнат от невидим бич. Чак тогава грозното подозрение прониза съзнание на боила. Отровата! Дали това не беше отровата? Иначе защо отмаляваше тъй бързо, тъй бързо губеше сили? Защо светът, черен и заплашителен, се завъртваше тъй стремглаво около него? Като че ли всеки миг щеше да се строполи безчувствен на земята.

— Стратеге! — изхриптя с пресъхнали устни той. — Спри!

А оня, сякаш не чул, се носеше лудо напред, очаквал отдавна тоя миг и отдавна подготвен за него.

— Куче! — повече го изстена, отколкото да го извика Баян. — Спри, ти казвам!

И пришпори коня. С последни сили. Полетя като вихър подире му, почти изгубил съзнание, удържал се върху седлото повече със силата на волята си и с вроденото умение на родения ездач, отколкото с непокорните вече мускули.

Войниците му, както би трябвало да бъде, бяха дали тъкмо на боила си по-добрия кон. И тоя кон показа качествата си. Взе да настига беглеца.

Отсреща византийските клади нарастваха. Вече се виждаха и стражите, които скачаха да ги пресрещнат. Още малко оставаше на стратега до спасението. Още двеста-триста крачки…

И тогава, с последно усилие, в последен порив, заучен в хилядите битки, почти несъзнателно, тарка-нът посегна към окаченото към седлото ласо, вдигна го, развъртя го и го хвърли.

Последното хвърляне…

Наистина, чудо беше как това ласо, запратено почти слепешката, от умиращия воин, успя да стигне беглеца. И да го свали от седлото, когато преследвачът му обърна коня си назад, повлякъл подире си търкалящия се по разкаляната пръст доскорошен приятел, а сега — ненавистен пленник.

Конят, сякаш почувствувал и той важността на случая, препускаше лудо обратно, догонван от втурналите се подире им ромейски катафракти.

Не можаха да ги настигнат. Конят с отпуснатия върху седлото полумъртъв ездач и влачения с ремъка човек изтопурка по моста, който веднага се вдигна зад него пред копитата на враговете. И те, неуспели, обърнаха мигом надире, обсипвани от стрелите на крепостните бранители.

Чак вътре, зад затръшнатата порта, изпълнил докрай дълга си, таркан Баян се срина на земята. Спуснаха се багаини и прости ратници да го вдигнат. Други се метнаха върху довлечения, още зашеметен от преживяното ромеец. Ала преди те да го овържат, както трябва, той незабелязано изпълни това, което отдавна бе решил.

Поддържан от ръцете на войскарите, Баян го стрелна с поглед, пълен с погнуса.

— Свиня ромейска! — изхриптя той. — Значи… Вярно било… Хана… Хана си искал да отровиш…

Несмеещ да вдигне поглед, да срещне очите му, стратегът промълви:

— Трябваше да го сторя, таркане… Да защитя вярата си… И народа си…

— Гадостта… В името и на каквото да се върши… Си остава винаги… Гадост…

Едва сдържал вълнението, угризенията си, Леон почти заплака:

— Прости ми, таркане! Но защо… Защо трябваше… Ти сам да грабнеш чашата…

Вече нямаше кой да му прощава. Старият боил беше мъртъв, вперил в убиеца си изцъклени, все още изпълнени с презрение, очи.

Тогава стратег Леон се отскубна от ръцете на пазачите си, та се просна на колене пред мъртвеца. Целуна с устни изстиващата му ръка.

После се изправи, успял да се овладее и макар така омотан с въжета, окървавен и покрит с кал, изрече гордо с вирната глава:

— Аз съм ромеец, варвари… Потомък на древна Елада и на славния Рим… Ако бях сполучил, ако тук лежеше Исперих, нямаше да съжаля за нищо… Само за туй… За тая невинна жертва…

Един багаин го блъсна с дръжката на копието си:

— Я мълчи сега! Пред хана ще отговаряш!

— С нищо не можете да ме уплашите! — отвърна дръзко Леон.

Войниците го повлякоха към ханския аул, като го удряха и ритаха.

Внезапно той се дръпна.

— Чували ли сте, варвари? Чували ли сте за Муций Сцевола?

И тъй като те не му отговориха, а отново го заблъскаха пред себе си, сам си отвърна:

— Отде ли ще сте чували! Неуки варвари! Сега ще видите, ромейските майки не са престанали да раждат и други като него!

Муций Сцевола — древният римски герой, който в ръцете на етруските, където попаднал след несполучливия си опит да убие царя им, сам изгорил ръката си на жертвеника, за да им покаже презрението си към очакващите го мъчения.

И това гордо сравнение изведнаж изтласка от гърдите му обхваналия го ужас. И режещата вътрешностите му болка.

Той отново вирна чело:

— Над мен вече не съществува никаква власт… С нищо няма да ме уплашите, варвари… Има разни отрови… И бавни — като при Баян… И бързи… Много бързи…

Вече се задъхваше. Лицето и вратът му се бяха покрили с едри капки студена пот. Цялото му тяло трепереше, тресеше се.

Изведнаж нозете му се подкосиха, а трупът му увисна безсилно в ръцете на стражите.

— Кажете! — изфъфли той с пяна на устата. — На тоя Антихрист, на това адско изчадие, на вашия хан… Само затова съжалявам… Че ми попречиха…

Устните му едва промълвиха:

— Не можах да изпълня обета си… И главата му клюмна безжизнена.