Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (9)

Девета глава

Рурк излезе на улицата и видя, че Пийбоди в едната си ръка държи чантичката, а с другата здраво стиска мръсната длан на малчугана. Намръщеното му лице подсказваше, че след като имаше цели четири долара в джоба, хлапето нямаше намерение да остане под опеката на полицайката.

Той се опита да прогони от съзнанието си ужасяващата гледка в хотелската стая и се обърна към Пийбоди:

— Малкият изглежда доста нетърпелив, а?

— Да. — Младата жена въздъхна. — Онези от Организацията за защита на децата изобщо не си дават зор. — Тя с копнеж погледна към сградата. Щом Ив й беше поръчала да й занесе чантичката с инструментите, със сигурност беше извършено престъпление. А тя беше принудена да пази някакво хлапе и да пропусне най-интересното. — Не бива да допускаме присъствието на малолетния на местопрестъплението. Ако обичате, занесете на лейтенанта чантичката…

— Аз ще остана при момчето, Пийбоди — прекъсна я Рурк.

Лицето й засия.

— Струва ми се, че така е по-разумно. — Побърза да влезе в хотела, като подметна през рамо: — Внимавайте да не избяга.

Рурк и хлапакът се спогледаха, сякаш всеки преценяваше възможностите на другия.

— По-бърз съм от теб — заяви младият мъж, който беше отгатнал намеренията на момчето. — Освен това имам много по-голям опит. — Приклекна и погали котенцето. — Как се казва?

— Доупи^[1].

Рурк неволно се усмихна.

— Навярно си го кръстил на едно от седемте джуджета, което не е било много умно, но се е славело с добродушието си. А ти как се казваш?

Хлапакът го изгледа изпод око. Възрастните, които познаваше, изобщо не бяха чували за Снежанка или пък мислеха, че така се нарича вид наркотик.

— Викат ми Кевин — отвърна и се поотпусна, като забеляза как котенцето замърка, доволно от ласките на непознатия.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Рурк.

Кевин се изкиска, когато младият мъж му подаде ръка, и промърмори:

— Здрасти.

Смехът на момчето накара Рурк да се почувства малко по-добре.

— Как мислиш, дали Доупи е гладен?

— Може би.

— Наблизо има подвижен павилион за храна. Да видим какво предлагат.

— Доупи обича соеви наденички. — Кевин заподскача до него; по лицето му беше изписано смайване, сякаш още не можеше да повярва на късмета си. Грозната синина контрастираше със светлосините му очи.

— Соевите наденички са отличен избор за котета с изтънчен вкус.

— Говориш ги едни… шантави думи.

— Когато се изразяваш високопарно, хората не те разбират и те мислят за по-умен, отколкото си в действителност.

Когато се приближиха до павилиона, пусна ръката на Кевин и той се втурна към скарата, върху която се печаха огромни соеви наденички.

— Казах ли ти да не припарваш наблизо? — Продавачката понечи да го блъсне и се намръщи, защото хлапакът ловко отскочи встрани. — Не давам безплатна храна на мръсни хлапета. — Грабна вилицата с дълга дръжка и замахна към него. — Ако продължаваш да нахалстваш, ще набуча на шиш грозната ти котка и ще я опека на скарата.

— Имам пари. — Кевин притисна котето към гърдите си, но не побягна. Стомахът го свиваше от страх и от глад.

— Да бе, и аз снасям златни яйца. Върви да просиш другаде, че ще насиня и другото ти око.

Рурк сложи ръка на рамото на момчето, а продавачката смаяно се облещи, когато го попита:

— Избра ли си нещо, Кевин?

— Ама тя… вика, че щяла да изпече Доупи.

— Майтапех се, сър. — Жената се ухили и Рурк забеляза, че вероятно никога не е използвала четка за зъби. — Децата от квартала си падат по мен, щото все се шегувам с тях и им давам по нещо за хапване.

— Вие сте добрата фея от приказките. А сега опаковайте в кутия шест соеви наденички, три порции пържени картофи, два фруктови коктейла, пакетче солени бисквити и две кутийки… каква е любимата ти напитка, Кевин?

— Оранжада — едва изрече хлапакът, втрещен от предстоящия пир.

— Две оранжади и пакет шоколадови бонбони.

— Веднага, сър. — Продавачката побърза да се заеме с поръчката, а Кевин смаяно зяпна „благодетеля“ си.

— Искаш ли още нещо? — попита Рурк и бръкна в джоба си за кредитни жетони.

Хлапакът безмълвно поклати глава. Никога не беше виждал толкова много храна. Котенцето, което бе подушило апетитната миризма, измяука.

— Хайде, яж. — Рурк взе една наденичка и я подаде на момчето. — Предлагам да ме почакаш в колата на лейтенанта.

— Дадено.

Кевин се обърна, направи няколко крачки, сетне стори нещо толкова детинско, че стопли сърцето на младия мъж — изплези се на продавачката и побягна.

Рурк взе кутията с храна, без да обръща внимание на угодническото бърборене на жената. Подхвърли й няколко жетона, присви очи срещу гъстия дим от скарата и каза:

— В настроение съм да пребия някого… ала не ми се иска да цапам ръцете си с теб. Но бъди сигурна, че ще науча, ако още веднъж посегнеш на момчето. Тогава не котката, а ти ще се печеш на скарата. Ясно ли ти е?

— Да, сър. Напълно. — Тя грабна жетоните, без да откъсне поглед от лицето му. — Не знаех, че момчето има баща. Мислех, че е от уличните хлапета, дето се навъртат наоколо. По-страшни са от плъховете. Непрекъснато крадат и правят черен живота на порядъчните хора.

— Да се разберем. — Рурк я сграбчи за китката и с усилие потисна желанието си да я счупи като суха вейка. — Необходими са ми трийсет секунди да стигна до колата, където ме чака момчето. Щом се озова там, ще се обърна. Гледай да не си тук.

— Това е моя територия.

— Съветвам те да се преместиш на друго място. — Рурк пусна ръката й и взе кутията. Не беше направил повече от две крачки, когато чу трополенето на количката. Изпита известно удовлетворение, а още по-приятно му стана като видя, че Кевин седи с котенцето върху капака на полицейската кола и му дава парченца от соевата наденичка.

Приближи се и постави кутията пред момчето.

— Хайде, вземи си.

Хлапакът посегна към храната, сетне отдръпна ръка, сякаш се страхуваше, че му устройват капан.

— Мога ли да ям от всичко?

— Разбира се, стига да не ти прилошее. — Рурк си взе един пържен картоф и забеляза, че количката е изчезнала. — Онази жена винаги ли е толкова заядлива?

— Ъ-хъ. По-големите момчета й викат Шпионката, щото все ги клевети на полицейския дроид. Знаеш ли, има и оръжие — от ония, дето зашеметяват — и го крие в количката си. Обаче видях, че я беше шубе от теб.

Рурк си взе още един пържен картоф и повдигна вежди, когато видя как Кевин набързо изяде шоколадовите бонбони. Навярно горчивият опит беше научил момчето, че животът е твърде несигурен, за да запази най-хубавото за накрая.

— Разкажи ми за човека, който те помоли да почакаш лейтенант Далас.

— Ами… какво да ти кажа… човек като човек. — Кевин си взе още една наденичка и подаде парче от нея на котенцето. Рурк забеляза, че момчето се хранеше като животното — нахвърляше се върху храната, като забравяше за всичко останало.

Две полицейски коли с включени сирени завиха иззад ъгъла, последвани от камионетката на „метачите“. Кевин се вцепени.

— Няма да ти сторят нищо — промълви Рурк.

— И ти ли си ченге?

Младият мъж искрено се разсмя, а момчето колебливо се усмихна. При вида на полицаите Кевин изпита желание отново да сграбчи ръката на Рурк, но се страхуваше, че непознатият ще го помисли за страхливец. Затова само пристъпи по-близо до него и разсеяно си каза, че човекът мирише хубаво… почти като соевите наденички.

— Бог да те благослови. — Рурк въздъхна и шеговито разроши косата му. — Успя да ме разсмееш и за миг ме накара да забравя случилото се. А сега ще ти кажа, че и аз като теб съм израснал на улицата. Хайде, пийни от оранжадата, преди да си се задавил с храна.

Кевин послушно отпи от кутийката и промърмори:

— Онзи човек говореше като теб.

— Как?

— Нали се сещаш… като че пееше. — Той натика в устата си цяла шепа пържени картофки.

— Ирландецът навсякъде ще го познаеш по говора — промърмори Рурк. — Как изглеждаше?

— Не се сещам. Май беше висок.

— Млад ли беше или стар?

Кевин се замисли, сви рамене, оригна се и заяви:

— Сигурно му е било горещо.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Носеше дълго палто, шапка, шал и ръкавици. Вонеше на пот. — Момчето стисна носа си и забели очи, после отново посегна към храната.

— Затвори очи — нареди Рурк и леко се усмихна, щом хлапето доверчиво се подчини. — Кажи ми какви обувки нося… но без да се опитваш да ги погледнеш.

— Черни. Лъскави са и не скърцат, когато ходиш.

— Браво. А какви бяха неговите?

— Също черни, обаче с червена ивица отстрани. Всъщност бяха от ония маратонки, по които си падат големите момчета. Бяха поизносени, но всички викат, че така ставали по-готини.

— Добре. А сега ми кажи какъв цвят са очите ми.

— Истински сини… като на човек от рекламна снимка.

— А на онзи какъв цвят бяха?

— Ами… май бяха зелени, обаче не приличаха на очите на Доупи. Не съм много сигурен за цвета им, ама знам, че бяха жестоки. Не като твоите, когато се караше на Шпионката. Неговите бяха хем жестоки, хем изплашени, а това е по-страшно, щото не знаеш какво да очакваш от изплашения жесток човек.

— Прав си — промълви Рурк и го прегърна през раменете. — Справи се отлично. Лейтенант Далас би казала, че от теб ще стане добро ченге.

Кевин отново се оригна и поклати глава.

— Кофти професия.

— Така е. Кой насини окото ти?

Момчето леко се отдръпна и заяви:

— Никой. Блъснах се в гардероба.

— Често ми се случваше, когато бях на твоята възраст. Слушай, майка ти знае ли къде си? Няма ли да се безпокои за теб?

— Не. Работила е до късно и сега спи. Побеснява, ако съм вкъщи и случайно я събудя.

Рурк повдигна брадичката му и го погледна в очите. Не беше успял да спаси Джени и това щеше да го измъчва до края на живота му. Но поне можеше да помогне на момчето.

— Харесва ли ти да живееш при нея?

Кевин си помисли, че непознатият прилича на ангела, когото беше видял в един филм по телевизията.

— Нямам къде другаде да живея.

— Питам те дали искаш да останеш при майка ти или предпочиташ да те вземат хората от Организацията за защита на децата.

Хлапето преглътна, сетне прошепна:

— Страхувам се от тях. Чувал съм, че поставяли децата в килии, после ги продавали.

— Не е вярно — каза Рурк, но си спомни, че като дете беше предпочел баща му да го пребива, отколкото да го изпратят в сиропиталище.

— Мога ли да дойда с теб? Ще работя усърдно, повярвай ми.

— Може би някой ден действително ще работиш за мен. — Рурк го погали по главата. — Познавам едни хора, които положително ще харесаш. Ако искаш, ще уредя да живееш при тях. Надявам се, че взаимно ще си допаднете.

— Искам и Доупи да дойде. — Кевин беше готов да се раздели с майка си, която често плачеше и също така често го биеше, но не и с котенцето.

— Разбира се.

Хлапето прехапа устни и погледна към сградата.

— Трябва ли да се връщам там?

— Не — отговори Рурк и си помисли, че с пари може да се купи всичко, дори свобода.

 

 

Ив излезе от хотела и с раздразнение забеляза, че Рурк и момчето още са на улицата. Разговаряха с жена с тъмносин костюм и със строго лице — навярно беше от социалната служба. Ив се запита защо още са тук. Не й се искаше да присъстват на изнасянето на тялото.

— Всички веществени доказателства са надлежно прибрани, лейтенант — обади се Пийбоди. — Сега ще изнесат жертвата.

— Кажи им да почакат пет минути.

След малко жената от социалната служба си тръгна заедно с момчето, което, за огромна изненада на Ив, се обърна и лъчезарно се усмихна на Рурк.

— Както обикновено социалните работници не си дават много зор — кисело отбеляза тя, когато се приближи до съпруга си.

— Бездомните и изоставените деца в този град са много, а някои общински служители не взимат особено присърце работата си. — Той се обърна и страстно я целуна, което я накара да се изчерви. — За щастие има деца, които сами се справят с трудностите.

— Забранявам ти да ме целуваш, когато съм на работа. — Ив се огледа, за да провери дали са ги наблюдавали. — А сега вземи такси и се прибери у дома. Тръгвам си след малко, но трябва да уредя още нещо…

— Ще те почакам.

— Прибери се вкъщи, Рурк.

— Джени е мъртва, Ив. Осъзнавам го и не ще се натъжа, като видя трупа й.

— Голям инат си. — Тя извади комуникатора си и нареди да изнесат тялото. Сетне, опитвайки се да отвлече вниманието му, попита:

— За какво си шушукахте със социалната работничка?

— Казах й, че познавам хора, които биха искали да осиновят Кевин.

— Нима? Кои са те?

— Хрумна ми, че Ричард Деблас и Елизабет Баристър ще го харесат. — Той видя, че Ив смръщи чело. — Измина почти година, откакто дъщеря им беше убита. Елизабет ми спомена, че искат да осиновят дете.

Ив се беше запознала с Рурк по време на разследването по случая „Деблас“ и сега с горчива ирония си спомни баналната поговорка, че някои хора печелят от загубата на други.

— Животът е кръговрат, нали? — промълви тя.

С крайчеца на окото си Рурк видя как служителите от моргата изнасят трупа, но се постара да отговори спокойно:

— Нямам друг избор. Кевин има нужда от истински дом. Когато майка му си е вкъщи, редовно го пребива от бой. Той е едва на седем… по-точно предполага, че е на толкова, защото не знае кога е роден.

— Каква сума ще дариш на Организацията за защита на децата? — кисело попита Ив и той се усмихна.

— Достатъчно голяма, за да съм сигурен, че ще се погрижат за момчето. Прекалено много деца се озовават на улицата, Ив. И ние с теб сме изпитали на свой гръб какво е да си бездомен.

— Обикнеш ли някого, рано или късно сърцето ти ще бъде разбито. — Тя въздъхна. — Едва ли има смисъл да ти го казвам, след като вече си взел решение. Между другото, хлапакът има очарователна усмивка.

— Вярно е.

— Трябва да го разпитам, преди да си уредил да замине за Виржиния.

— Едва ли ще се наложи. Кевин ми съобщи всичко, което знаеше.

— Какво?! — Тя стисна устни и гневно го изгледа. „Истинско ченге!“ — възхитено си помисли Рурк и внезапно я пожела. — Не мога да повярвам, че си се осмелил да го разпитваш без разрешение на родителите му и в отсъствието на представител на Организацията за защита на децата. Та той е малолетен! За бога, къде ти е бил умът?

— Мислех си за съдбата на едно невинно момче и за момичето, в което някога бях влюбен.

Тя въздъхна и закрачи по тротоара, опитвайки се да обуздае гнева си. След малко се поуспокои и промълви:

— Много добре знаеш, че не мога да използвам информацията, която съм научила от теб. Освен това здраво ще загазим, ако момчето признае, че е разговаряло с теб. Полицейската служителка, която разследва случая, е твоя съпруга, а главният заподозрян е на служба при теб и ти е предан като куче. Никой няма да повярва на показанията на малкия.

— Знаех какво ще кажеш, затова се погрижих да запиша целия разговор. — Той извади от джоба си миниатюрно записващо устройство. — Предоставям го като веществено доказателство — свидетелка си, че не съм имал нито време, нито възможност да подправя записа.

— Записал си как си разпитвал малолетен във връзка с убийство! — Тя отчаяно разпери ръце. — Това е върхът!

— Точно така — усмихна се Рурк. — Дори да откажеш да причислиш записа към веществените доказателства — сигурен съм, че ще намериш вратичка в законите — не вярвам, че си толкова упорита и няма да го прослушаш.

Побесняла от гняв, тя сграбчи записващото устройство, пъхна го в джоба си и заяви:

— При пръв удобен случай ще нахлуя в кабинета ти, докато имаш съвещание със съвета на директорите.

— Вратата ми винаги е отворена за теб, скъпа.

— Ще видим дали ще говориш така, след като проваля някоя твоя сделка за милиони долари.

— Няма да имам нищо против, стига да те наблюдавам — очарователна си, когато се разгневиш. — Той се усмихна и извади още нещо от джоба си. — Заповядай, успях да спася от Кевин един шоколадов бонбон — никак не беше лесно, уверявам те.

Ив свъси вежди.

— Нима си въобразяваш, че ще ме подкупиш с един бонбон?

— Известна ми е слабостта ти към шоколада.

Тя взе бонбона и заяви:

— Още съм ти сърдита.

— Съкрушен съм.

— Млъкни. Ще те закарам у дома, но те предупреждавам да не разговаряш със Съмърсет, преди да съм го разпитала.

— Ако благоволиш да прослушаш записа, ще се убедиш, че човекът, когото Кевин описа, изобщо не прилича на Съмърсет.

— Не ме учи как да работя. Шансът да убедя командира да повярва на някакво седемгодишно хлапе, което очевидно е било подкупено с шоколадови бонбони и да пренебрегне солидните доказателства, е по-малък, отколкото да ме видиш да танцувам гола на площад Таймс. — Тя вирна глава и тръгна към колата си.

— Ако се притесняваш, че площадът е прекалено голяма сцена, можеш да танцуваш гола у дома — подвикна подире й Рурк.

— Целуни ме отзад!

— С най-голямо удоволствие, скъпа, но нали си на работа.

— Влизай в колата — сопна му се тя и махна на Пийбоди, която се преструваше, че не е чула нищо.

— Моля те, Ив, престани публично да демонстрираш обичта си към мен. Ще съсипеш репутацията ми.

— Ако продължаваш в същия дух, така ще ти демонстрирам чувствата си, че ще куцаш цяла седмица.

— Думите ти ме възбуждат… — Той усмихнато отвори предната врата и направи знак на Пийбоди да се качи.

— Предпочитам да седна отзад — промърмори тя и мислено добави: „Където ще бъда в безопасност.“

— Настоявам да заемеш обичайното си място. Може би скъпата ми съпруга няма да си го изкара на теб — прошепна й той.

— Много съм ви задължена за загрижеността.

— Бъди благодарен, че не спускам преградната решетка — сопна се Ив, когато той се настани на задната седалка.

— Не ще мога да ти се отплатя до края на живота ми.

— Хей, Пийбоди, какво е толкова смешно? — заядливо попита Ив и ядно натисна педала за газта.

— Не се смея, а кихам, лейтенант. Алергична съм към брачни скандали.

— Това не е никакъв скандал. Ще имам грижата да те поканя, когато с Рурк наистина се скараме. А сега си затваряй устата.

— Слушам.

Ив надзърна в огледалото за обратно виждане, забеляза, че Рурк я наблюдава и гневно процеди:

— Дано скъпият ти Съмърсет да има алиби за тази сутрин.

 

 

Но икономът отново нямаше свидетели, които да потвърдят какво е правил до обяд. Когато чу това, Ив нервно прокара пръсти през косата си и възкликна:

— Как така нямаш алиби!

— Станах в пет и се заех с обичайната си утринна гимнастика. После взех една от колите и отидох до пазара за пресни продукти.

Ив приседна върху ръкохватката на креслото.

— Нали ти казах да не напускаш къщата и да не ходиш сам никъде?

— Не съм свикнал да ограничават личната ми свобода, лейтенант.

— Ако не започнеш да ми се подчиняваш, скоро ще се озовеш на място, чиито обитатели ще проявят голям интерес към мършавия ти задник.

Съмърсет процеди през стиснатите си зъби:

— Не понасям цинизма ви.

— И аз не понасям непрекъснатите ти заяждания, но по ирония на съдбата се налага да живеем в един дом. Тази сутрин около девет открихме тялото на Джени О’Лиъри. Беше обесена в един хотел на Западна четирийсет и трета улица.

Съмърсет, който беше почервенял от гняв, пребледня като мъртвец. Краката му се подкосиха и той сляпо потърси опора. Въпреки че ушите му бучаха, чу как някой ожесточено ругае. После го настаниха на един стол и поднесоха чаша към устните му.

— Пий! — нареди Ив, която беше потресена от реакцията му. — За бога, вземи се в ръце, защото ако решиш да припаднеш, ще те оставя там, където си се строполил.

Думите й имаха желания ефект.

— Нищо ми няма — заяви икономът. — Проявих момент на слабост, тъй като новината ме потресе.

— Следователно си познавал тази Джени.

— Разбира се. Двамата с Рурк… бяха много близки.

— А сега е мъртва. — Ив се поуспокои, когато изражението на Съмърсет й подсказа, че е успял да се овладее. — Дано да си спомниш точно къде си бил, какво си правил, кого си срещнал, с кого си разговарял и дори колко килограма ябълки си купил. В момента аз съм единствената ти надежда.

— В такъв случай искам да повикам адвоката си.

— Разбира се, нали трябва да прецакаш всичко! — Тя рязко се обърна и закрачи из стаята. — Слушай, правя ти услуга, защото Рурк те обича. Засега доказателствата срещу теб са само косвени, но с всеки изминал ден се увеличават. Медиите ще започнат да ни притискат, което означава, че прокурорът ще бъде принуден да действа по-бързо. Уликите срещу теб са толкова много, че положително ще издаде заповед за разпита ти. Слава богу, че засега доказателствата са недостатъчни, за да те арестуват. — Тя замълча, смръщи чело и продължи: — Щом прокурорът се намеси, нищо чудно да ми отнемат правото да разследвам случая. Каквото и да стане, смятам, че имаме най-много една седмица, за да открием убиеца. След това най-вероятно ще те разпитва друго ченге.

Съмърсет се замисли, сетне заяви:

— Щом ще си имам работа с дявола, по-добре да е с онзи, когото познавам.

Тя кимна, постави записващото устройство на масата и седна, като промълви:

— Да започваме.

— Между другото, купих няколко килограма ябълки. — Икономът едва забележимо се усмихна, като видя как Ив примигна от изненада. — За десерт ще имаме ябълков сладкиш.

— Ммм, любимият ми! — възкликна Ив.

 

 

След час и половина тя взе дисковете и се запъти към кабинета си. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне от болка, която се усили, щом Ив забеляза как Макнаб се е настанил зад бюрото й и е качил краката си върху плота, разкривайки чорапите си на цветя.

— Предлагам да седнеш другаде, детектив. — Тя блъсна краката му от бюрото.

— Извинете, лейтенант. Позволих си малка почивка.

— Притиснати сме до стената, което означава, че нямаме време за никакви почивки. Къде е Пийбоди?

— Използва една свободна стая в този замък за временен кабинет. Опитва се да събере цялата информация за последната жертва и да свърши още куп служебни задължения. Кажете, тя винаги ли се придържа към устава или го забравя, когато съблече униформата си?

Ив отиде до автоготвача и си поръча кафе, сетне попита:

— Нима ще се опиташ да я накараш да свали униформата си, Макнаб?

— Не, не. — Той се изправи толкова бързо, че четирите сребърни обеци на едното му ухо иззвънтяха. — Вашата подчинена не е мой тип. Просто бях любопитен.

— Предлагам да престанем с празните приказки и да се заловим за работа.

Макнаб забели очи зад гърба й. Доколкото можеше да прецени, и двете жени умираха да спазват правилата.

— Апаратурата, която Рурк нареди да донесат, е фантастична — започна той. — Отне ми доста време, докато я инсталирам и програмирам, но от сутринта вече е на автотърсене и проследяване. О, щях да забравя, търсиха ви две жени, докато отсъствахте. Той натисна копчето на системата за запаметяване. — Първа се обади Надин Фарст — иска да се срещнете възможно най-бързо. След това позвъни някоя си Мейвис, която не съобщи фамилното си име; каза, че щяла да се отбие довечера.

— Много съм ти задължена, че проявяваш такъв интерес към личните ми разговори.

Той не разбра намека й.

— Няма проблеми. Тази Мейвис ваша приятелка ли е?

— Да. Но те предупреждавам, че живее с човек, който само с една ръка може да те направи на пихтия.

— Добре, добре, само попитах. Дали пък да не обядвам, докато чакам… — Той млъкна, когато от устройството за проследяване се разнесоха пронизителни подсвирвания. — Тази машинка е върхът. — Младежът с един скок се озова зад бюрото, отметна буйната си дълга коса и започна да си подсвирква, когато от апаратурата изскочи лист хартия. — Мръсникът е умен, дяволски умен. Прехвърлил е сигнала през Цюрих, Москва, Де Мойн, Риджъс 6, станция „Утопия“, Бирмингам. Апаратурата на Рурк е истинско чудо.

Ив беше виждала същия блясък в очите на Фийни и разбираше, че това е страничният ефект от работата в отдела за компютърна обработка на информацията.

— Макнаб, интересувам се откъде се е обаждал престъпникът.

— След малко ще научим. Работата дори с най-модерната техника изисква търпение… Ето — обаждането е дошло от Ню Йорк.

— Искам точния адрес.

— Работя по въпроса. — Младежът плесна с ръце, когато Ив се надвеси над рамото му. — Не ме притеснявайте… макар да съм длъжен да отбележа, че миришете прекрасно. — Обърна се към компютъра и му нареди: — Открий зоната на обаждането.

Издирвам… Ще има резултат след осем минути и петнайсет секунди.

— Започни работа. Междувременно бих изял един сандвич.

Ив се опита да прикрие раздразнението си.

— Как го искаш?

— Затоплен, с парче салам и много горчица, а хлебчето да е маково; освен това искам салата, както и чаша от великолепното кафе.

Тя няколко пъти вдишва и издишва, за да се овладее, сетне изрече с престорена любезност:

— Какво? Нима се отказваш от десерт?

— Щом сама ми предлагате, няма да е зле да…

— Лейтенант! — Пийбоди тичешком влезе в кабинета. — Имам информацията за последната жертва.

— Ела в кухнята. Трябва да приготвя обяда на детектива.

Пийбоди хвърли убийствен поглед към младежа, а той й отвърна с наперена усмивка.

— Кога ще се върне Фийни?

— След сто и два часа и двайсет и три минути. Но кой ти смята времето? — Ив програмира автоготвача за кафето на Макнаб и попита: — Какво откри?

— Джени О’Лиъри е взела самолета вчера в четири следобед от летище „Шенън“. Пристигнала е на „Кенеди“ в един часа нюйоркско време. Регистрирала се е в „Палас“ към два. Апартаментът е бил резервиран и платен чрез „Рурк Индъстрийс“.

— Да му се не види!

— В четири е излязла от хотела. Не успях да открия към коя компания е принадлежало таксито, което е използвала. Научих името на портиера, дежурил по това време. Джени оставила ключа на портиера, но така и не се върнала да го вземе.

— Накарай да заключат стаята й и изпрати униформен полицай да пази пред вратата и да не разрешава на никого да влиза.

— Вече го направих.

Ив постави върху поднос обяда на Макнаб и промърмори:

— Хапни нещо. Очертава се дълъг ден.

Пийбоди подуши сандвича, сетне заяви:

— Макнаб май разбира от нещо. И аз ще си взема от същите сандвичи. Вие искате ли?

— Ще се храня по-късно. — Ив се върна в кабинета и сложи подноса на бюрото. — Как върви?

— Вече откри от коя зона се е обадил онзи, сега търси сектора. — Младежът отхапа от сандвича си и с пълна уста заяви: — Някои хора знаят как да живеят. Саламът е от истинско месо — по-хубав е от майчино мляко. Искате ли да опитате?

— Не, благодаря. Хей, не са ли прекалено тежки обеците ти? Ако непрекъснато прибавяш по някоя, скоро ще ходиш превит на една страна.

— Модата изисква да правя жертви. Ето желаната информация: ЗОНА 5, СЕКТОР АБ. — Той отмести чинията от картата, която беше разгърнал на бюрото. — Мястото е… — Прокара по картата пръста си, отрупан с блестящи пръстени и заяви: — Някъде тук. — Вдигна поглед към Ив и добави: — Точно където седя и ям този великолепен сандвич.

— Не може да бъде.

— Ще проверя още веднъж, но според компютъра човекът се е обаждал от този дом или от заобикалящата го градина, които заемат целия сектор.

— Все пак провери. Между другото, каква е вероятността компютърът да греши?

Младежът докосна червената панделка, която носеше вместо вратовръзка.

— По-малка от един процент.

Ив стисна устни и го погледна в очите.

— Можеш ли да не го съобщаваш веднага? Не искам в управлението да постъпва рапорт, докато… проследя друга улика. Възможно ли е да го сториш?

Младежът се облегна назад и заяви:

— Вие се занимавате с разследването, лейтенант. Сигурен съм, че това е обаждането, което ви интересува. Тази информация… понякога се губи и е необходимо доста време, докато отново я открия…

— Благодаря ти.

— А пък аз благодаря за сандвича. Пак ще проверя всичко и ще видя какво ще излезе. Фийни твърди, че вие сте най-добрата, значи действително сте такава. Щом мислите, че нещо не е наред, сигурно сте права. А пък и мен ме бива и мога да го намеря.

— Разчитам на теб. Пийбоди, къде си?

— Идвам. — По-младата жена се появи от кухнята. Носеше чиния със сандвич.

— Сложи го в плик, ако си гладна, трябва да тръгваме. Всяка минута е ценна.

— Само секунда… — Като видя, че началничката й вече излиза, Пийбоди тръсна чинията пред Макнаб. — Приятен обяд.

— Благодаря. Доскоро, красавице. — Той повдигна вежди, когато младата жена се извърна и злобно го изгледа. Сетне въздъхна и промърмори: — Гърдите й си ги бива. — Запретна ръкави и отново се залови за работа.