Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (8)

Осма глава

Ив се взираше в имената, изписани на стенния монитор. Апаратурата, която Рурк беше инсталирал, беше мечтата на всеки компютърен специалист. Само той, Ив и Съмърсет имаха достъп до това помещение, което, за разлика от великолепно обзаведените стаи в къщата, беше почти спартанско.

Нито един от компютрите и устройствата за комуникации не бяха регистрирани, следователно служителите от компютърната охрана не можеха да проследят постъпващата и изходящата информация.

Рурк се настани зад подковообразното бюро и Ив си помисли, че съпругът й напомня на пират на кормилото на бързия си кораб. Не беше включил спомагателната уредба със свръхмодерния лазерен факс и апаратурата за холограми — очевидно засега не му бяха необходими.

Ив пъхна ръце в джобовете си и зачете имената на мъртъвците:

— Чарлс О’Мали, изкормен, 5 август 2042 г. Убиецът неизвестен. Матю Райли, изкормен, 12 ноември 2042 г. Доналд Кени, обесен, 22 април 2043 г. Майкъл Роуън, удушен, 2 декември 2043 г. Роури Макний, удавен, 18 март 2044 г. Джон Калхун, отровен, 31 юли 2044 г.

Тежко въздъхна и промълви:

— Ликвидирал си по двама всяка година.

— Не бързах: знаех, че няма да ми се изплъзнат. Искаш ли да прочетеш биографиите им? — Натисна клавиша и мониторът потъмня, но той продължи да се взира в него, сякаш четеше информация.

— Чарлс О’Мали, трийсет и три годишен, мошеник на дребно, склонен към полови извращения. Бил е заподозрян в изнасилване на сестра си и майка си, но обвиненията не са били доказани. По-късно е бил арестуван по обвинение, че е изтезавал и убил осемнайсетгодишна проститутка, ала е бил освободен, тъй като никой не се е явил в защита на жената. В Дъблин се славеше като бияч, който обичаше да измъчва жертвите си и когото лихварите изпращаха да събира дължимите им суми. Известен беше с това, че трошеше колената на длъжниците. Същото беше сторил и с Марлена.

— Достатъчно. — Тя вдигна ръка. — Искам пълна информация за семействата, приятелите и любовниците им. Ако имаме късмет, измежду тях ще открием някой компютърен гений, който знае как да прикрива следите си, когато се свързва с мен.

— Ще ми отнеме няколко минути. На монитор №3 ще видиш списък на хората, които са ми помагали да издиря престъпниците.

— Кой е знаел, че си започнал да си отмъщаваш? — попита Ив, докато четеше имената на монитора.

— Повярвай, че не съм отишъл да се похваля в кръчмата. — Той вдигна рамене. — Ала в град като Дъблин слуховете бързо се разпространяват. Освен това исках убийците да научат за намеренията ми и да треперят, очаквайки справедливото възмездие.

— Не съм предполагала, че си толкова жесток — прошепна Ив. — Вероятно всички в Дъблин… по дяволите, всички твои познати по света са разбрали с какво си се захванал.

— Открих Кени в Париж, Роуън на Таурус III, а Калхун — тук, в Ню Йорк. Подобни новини не могат да останат в тайна.

— Господи! — Тя притисна слепоочията си. — Оказва се по-сложно, отколкото предполагах. Трябва да търсим хора, които ти имат зъб и са били свързани с един или друг човек от твоя… списък.

— Но ако някой е искал да отмъсти на мен, защо е устроен капан на Съмърсет?

— Защото той е мостът, по който ще достигнат до теб. — Тя закрачи из кабинета и дълбоко се замисли, сетне промълви: — Надявам се утре да успея да се консултирам с Майра, но предполагам, че всичко е свързано с миналото и с Марлена. Според престъпника Съмърсет е главният виновник. Той е създал Марлена, заради която ти си влязъл в ролята на отмъстител. Следователно и двамата трябва да заплатите. Но той иска да се печеш на бавен огън, затова не те напада директно, а насочва усилията си към човек, когото обичаш. Това ми подсказва, че те познава много добре…

— Какво ще се случи, ако Съмърсет изчезне и престане да служи като мост?

— Тогава ще… — Тя млъкна и рязко се обърна към него, а сърцето й затуптя по-силно. — Почакай! Дори не си го помисляй! — Облегна се на бюрото и се приведе към Рурк. — Обещай ми, че няма да му помогнеш да избяга. Тази тактика ще бъде погрешна.

Рурк дълго мълча, сетне промълви:

— Обещавам да ти се подчинявам, докато е възможно. Но няма да допусна Съмърсет да отиде в затвора заради нещо, сторено от мен.

— Повярвай ми, че не ще го допусна. Но ако решиш да го укриеш, нямам друг избор, освен да го заловя.

— Предлагаш да обединим усилията си, за да не се налага нито един от нас да прави компромиси. Струва ми се, че губим ценно време докато спорим.

Ив му обърна гръб и гневно възкликна:

— Дявол да го вземе, караш ме да вървя по тънък лед.

— Знам. — Тонът му й подсказа, че когато се обърне, ще види как съпругът й едва сдържа гнева си.

— Знаеш, че не мога да се променя.

— И че преди всичко си ченге. Слушай, искам да знам какво би казала лейтенант Далас за това. — Той се обърна и включи допълнителната апаратура. — Искам холограмно изображение от файл „Марлена“.

На монитора се появи лицето на засмяно момиче, което обещаваше да стане красива жена. Светлорусата му коса беше дълга и къдрава, очите му бяха сини като лятното небе. Страните му бяха румени, очите му искряха.

Ив си помисли, че дребничката девойка е като излязла от картина с бялата си рокля, поръбена с дантела. В снежнобялата си ръка, напомняща ръката на порцеланова кукла, държеше розово лале, по което се виждаха капчици роса.

— Това е олицетворението на невинността — едва чуто промълви Рурк. — Искам холограма от полицейския файл „Марлена“.

Ив едва не отскочи назад, защото трупът на девойката сякаш се озова на пода пред нея. „Куклата“ беше счупена и окървавена. Безстрастният обектив на полицейската камера беше запечатал ужасяващата гримаса върху смъртно бледото лице. Бяха я захвърлили гола и се виждаше на какви изтезания е била подложена.

— А това е погубената невинност — прошепна Рурк.

Сърцето на Ив биеше до пръсване, но погледна изцъклените очи на девойката, в които дори смъртта не беше заличила ужаса.

„Била е дете — помисли си, обзета от жалост. — Защо толкова често жертвите са деца?“

— Убеди ме, Рурк. — Тя нареди на холограмната програма да се изключи. Изображенията се стопиха и тя остана да се взира в очите на съпруга си.

— Знай, че отново бих го сторил без капчица колебание или съжаление — заяви той. — Бих извършил още по-тежко престъпление, стига да можех да й спестя страданията.

— Грешиш, ако мислиш, че не те разбирам. Виждала съм много повече мъртъвци, отколкото си виждал ти, ден и нощ се сблъсквам със смъртта. Непрестанно се питам как е възможно човешки същества да причиняват това на събратята си, но полагам всички усилия престъпниците да получат справедливото възмездие.

Рурк затвори очи и потърка с длани лицето си — рядко му се случваше да е толкова уморен.

— Съжалявам. Отново се почувствах виновен и безпомощен…

— Глупаво е да се самообвиняваш, а ти не си глупак.

Той отпусна ръце.

— Тогава кой е виновникът?

Ив заобиколи бюрото и застана пред съпруга си.

— Виновни са О’Мали, Райли, Кени, Роуън, Макний и Калхун. — Сега вече можеше да го утеши, защото беше разбрала чувствата, които са го подтикнали към кървавото отмъщение. Сложи ръце на раменете му и промълви: — Запомни какво ще ти кажа, докато още съм под въздействието на онази ужасяваща холограма, защото по-късно може би ще съжалявам за думите си. Постъпил си правилно. Погрижил си се виновниците да получат справедливо възмездие.

Рурк, който беше трогнат до сълзи, хвана ръцете й и прошепна:

— Жадувах да ми го кажеш… макар и после да съжаляваш за думите си.

Тя стисна ръцете му и се обърна към монитора.

— Да се залавяме за работа и да вкараме мръсника в собствения му капан.

 

 

Приключиха едва след полунощ. Ив заспа моментално, но призори засънува кошмари и се замята в леглото. Рурк се събуди и понечи да я прегърне, ала тя го отблъсна и се задъха още по-силно. Беше впримчена в ужасяващ сън, където съпругът й не можеше да проникне, не можеше да попречи на миналото да се върне.

— Всичко е наред, Ив. — Притисна я още по-силно до себе си и усети как цялото й тяло потръпва.

— Недей! Недей! Недей! — Гласът й, тънък и безпомощен — глас на дете, накара сърцето му да се свие от мъка.

— В безопасност си. Повярвай ми. — Започна да масажира гърба й, накрая и тя се притисна към него. — Докато си с мен, той не може да ти стори нищо, не може да те докосне — шепнеше Рурк и се взираше в мрака.

Ив тежко въздъхна, сетне се отпусна. Той продължи да я държи в прегръдките си и да прогонва кошмарите й, докато навън започна да се развиделява.

 

 

Когато Ив се събуди, съпругът й не беше до нея. Не го откри и във всекидневната, където всяка сутрин той пиеше кафето си и следеше борсовите курсове по монитора. Още се чувстваше замаяна, когато стана и отиде под душа. Постепенно главата й се проясни, но едва когато излезе от кабинката за изсушаване, си спомни съня си. Беше посегнала към халата си, но се вцепени, когато ужасяващите видения като мълнии прорязаха съзнанието й.

Отново видя студената стаичка, през чието мръсно прозорче примигваше червена светлина. Усети как гладът впива нокти в стомаха й. Вратата се отвори и баща й олюлявайки се влезе в стаята. Беше пиян, но не до забрава. Ножът, с който малката Ив се готвеше да отстрани мухъла от парченцето сирене, падна на пода.

Усети плесницата му, сетне настъпи най-страшното: той я просна на дъските, легна върху нея и я заопипва. Но момиченцето, което се опитваше да го отблъсне, не беше Ив, а Марлена. Марлена, чиято бяла рокличка беше разкъсана, а красивото й лице беше изкривено от страх и болка. Мъртвата и обезчестена Марлена, която лежеше сред локва кръв.

Ив се взираше в момичето, което беше загинало по толкова жесток начин — за кой ли път лейтенант Ив Далас се сблъскваше със смъртта. Понечи да вземе от леглото протритото, мръсно одеяло, за да покрие жертвата. Беше забранено, за да не се унищожи някоя улика, ала не можеше да остави горкото дете да лежи голо на пода.

Но когато се обърна и понечи да го покрие, видя не Марлена, а самата себе си със застинало в смъртта лице…

Сепна се, потръпна и побърза да облече халата си. Каза си, че на всяка цена трябва да прогони кошмарните спомени. Трябваше да залови някакъв умопобъркан престъпник и ако не го стореше бързо, щяха да загинат още хора. Не биваше да позволи на миналото си да я измъчва и да й попречи да си върши работата.

Облече се, наля си чаша кафе и отиде в кабинета си. Вратата между двете помещения беше отворена. Дочу гласа на съпруга си и пристъпи в неговия кабинет.

Рурк седеше зад бюрото си и разговаряше по видеотелефона, докато ръчно въвеждаше данни в компютъра си. Лазерният факс предаде едно съобщение и веднага сигнализира, че следва второ. Ив отпи от кафето си и продължи да наблюдава как съпругът й навярно купуваше и продаваше малки галактики, докато разговаряше с някого.

— Радвам се да те чуя, Джак. Да, отдавна не съм се обаждал… — Той се обърна към факса, прегледа съобщението и изпрати отговор. — Чух, че си се оженил за Шийла. Колко дечица имате? Шест ли? Боже мой! — Гърлено се засмя, натисна няколко клавиша на компютъра, при което се сдоби с контролния пакет от акции на някакво западащо издателство. — Научил си за женитбата ми, а? Вярно е, оженихме се през лятото. Да, съпругата ми работи в полицията. — Усмихна се и възкликна: — Какво съмнително минало, Джак? Нямам представа за какво говориш. Нали знаеш, че спазвам законите по-стриктно и от енорийски свещеник. Да, много е красива. И не само това, ами притежава и забележителен характер. — Рурк се извърна от монитора и не обърна внимание на сигнала за постъпващо съобщение. — Поводът, по който те търся, е сериозен, Джак. Навярно си научил какво се е случило с Бренън и с Шон. Да, тъжна история. Моята съпруга-ченге установи, че нещо ги е свързвало и че убиецът иска да отмъсти на мен заради О’Мали и останалите… — Заслуша се в думите на приятеля си, стана и отиде до прозореца, без да обръща внимание на сигналите от комуникационната апаратура. — Точно така. Имаш ли някакви идеи? Ако ти хрумне някоя, ако откриеш нещо, потърси ме тук. Междувременно ще уредя със семейството ти да заминете за няколко седмици. Имам вила на брега на океана, която ще хареса на близките ти. Не, Джак, това е моя работа; не искам още някоя вдовица или осиротели деца да тежат на съвестта ми. — Отново се засмя, но очите му останаха сериозни. — Сигурен съм, че можеш, но предлагам да оставим това на моята съпруга, а ти и семейството ти временно да напуснете Дъблин. Още днес ще ти изпратя всичко необходимо, сетне отново ще поговорим. Поздрави Шийла от мен.

Ив заговори едва когато съпругът й прекъсна връзката.

— Нима възнамеряваш да „евакуираш“ всички жертви, набелязани от убиеца?

Рурк, комуто очевидно стана неприятно, че е чула разговора му, отговори:

— Да. Нали не е забранено?

— Не. — Тя се приближи до него и остави кафето си, сетне обгърна с длани лицето му. — Обичам те, Рурк.

Сърцето му подскочи — тя почти никога не изразяваше чувствата си.

— И аз те обичам.

Тя леко се усмихна и го целуна по устните.

— Чух те да казваш, че съм твоето ченге. Вярно ли е?

— Да — винаги си била такава… от деня, когато искаше да ме арестуваш.

Ив наклони глава.

— Едва ли си го осъзнал, но когато говореше с приятеля си от Дъблин, акцентът ти, както и ритъмът на речта ти се промениха.

— Нима? — Той действително не го беше осъзнал и дори му стана неприятно. — Много странно.

— Хареса ми. — Ив го прегърна и се притисна към него. — Беше много… секси.

— Не думай. — Ръцете му се плъзнаха надолу към стегнатото й задниче. — Скъпа моя, ако си падаш по… — Погледна встрани, лукаво се усмихна и каза: — Добро утро, Пийбоди. — Ив подскочи и изруга, когато той я задържа в прегръдката си. — Очертава се прекрасен ден, нали?

— Да, аз… моля да ме извините. Моля за извинение, лейтенант — добави тя, когато началничката й хвърли унищожителен поглед. — Наредихте ми да дойда точно в осем… и тъй като никой не ни посрещна, се качих на втория етаж и… ето ме тук. А Макнаб…

— Идва по петите й. — Ухиленият млад мъж застана на прага. — Явявам се по ваша заповед, лейтенант. Разрешете ми да ви кажа, че домът ви е… Света Богородице!

Очите му се разшириха от изумление и той толкова стремително изтича към апаратурата, че Ив машинално посегна към оръжието си.

— Майчице, каква прелест! Вие сигурно сте Рурк. — Сграбчи ръката на домакина и ентусиазирано я раздруса. — Радвам се да се запозная с вас. В отдела имаме един от вашите модели 2000 — страхотен е. Ако не беше скапаният бюджет, щяха да ни отпуснат още по-нов модел. У дома се опитвам да възстановя стар мултимедиен компютър, ще бъде върхът. Хей, с това чудо можете да се свързвате с цялата галактика, нали?

— Така казват — промърмори Рурк и иронично повдигна вежда, когато младежът заоглежда системата за комуникации.

— Макнаб, овладей се! — нареди му Ив.

— Слушам, лейтенант. Обаче това тук е върхът. — Гласът му потрепери. — Не обикновен връх, а истински Еверест! Колко функции едновременно може да изпълнява?

— Триста — отговори Рурк и побърза да се приближи до Макнаб, за да му попречи да докосне апаратурата. — Пробвал съм и не е засичал.

— Радвам се, че живея във века на подобни технически постижения. Господин Рурк, сигурно е прекрасно човек да работи във вашия изобретателски отдел.

— Можеш да подадеш молба за постъпване — кисело се обади Ив. — Защото ще те изхвърля от полицията, ако не благоволиш да се размърдаш и да се занимаеш с моя компютър.

— Веднага, лейтенант. Трябва да я убедите да смени домашния си компютър с по-добър — обърна се той към Рурк. — А онзи, с който работи в управлението, е направо за боклука.

— Ще видя какво може да се направи. — Той се усмихна след отдалечаващия се Макнаб. — Интересни колеги имаш, лейтенант.

— Ако Фийни скоро не се върне, ще се застрелям. А сега отивам да държа под око малкия.

Пийбоди понечи да я последва, но Рурк промълви:

— Може ли да поговорим за малко? — Пристъпи към вратата на съседния кабинет и доволно кимна, като чу как Ив и младежът разгорещено спорят. Обърна се отново към Пийбоди и заяви: — Задължен съм ти.

Младата жена го погледна право в очите.

— Не знам за какво говорите. Лейтенантът и ние от отдела сме ви благодарни, задето ни помагате при разследването.

Рурк беше затрогнат. Целуна й ръка и прошепна:

— Пийбоди, ти си истинско съкровище.

Тя се изчерви и потръпна.

— Благодаря… Слушайте, случайно да имате брат?

— Не, единствено дете съм.

— Така си и мислех. А сега отивам при онези двамата. Има опасност лейтенантът да набие Макнаб, което означава да си развалим отношенията с отдела по електроника.

В този момент видеотелефонът на Ив избръмча — един дълъг и два къси сигнала.

— Ето го! — Макнаб започна да върти различните копчета на портативния уред за проследяване. — Обаждането се препраща от апарата ти в полицейското управление… контролната апаратура не може да го хване, защото неговото устройство заглушава сигналите.

— Погрижи се да го откриеш — сопна се Ив. — Действай по-живо. — Посегна към апарата, изключи видеото и каза:

— Отдел „Убийства“. Лейтенант Далас слуша.

— Много сте бърза — дочу се познатият глас, в който се долавяха развеселени нотки. — Скъпият Шон още не беше изстинал, когато го намерихте. — Смаян съм от ума ви.

— Следващия път ще действам още по-бързо.

— Ако е рекъл Господ… Обичам да се състезавам. Затова ще навляза в нов етап от плановете ми. Харесвате ли предизвикателствата?

— Предлагам пряк двубой. Хайде, приеми и ще видим кой ще победи.

— Следвам план, който е съставен от по-висша сила.

— За теб да убиваш е перверзна игра. Бог няма нищо общо с делата ти.

— Аз съм богоизбран. — Той въздъхна. — Надявах се да го разбереш, но ти си заслепена, защото си предпочела материалното пред духовното.

Ив сурово се втренчи в Макнаб, който мърмореше и трескаво настройваше апаратурата си. Тя продължи да говори, стараейки се престъпникът да не прекъсне връзката.

— Хм, не видях нищо „духовно“ в жестокия начин, по който беше отнел живота на двете си жертви. А сега чуй моя цитат от посланието на Свети апостол Павел: „Нима мислиш, о, човече, че ще избегнеш Божия съд ти, който съдиш ония, що вършат такива дела, каквито и сам вършиш?“

— Как се осмелявате да използвате думите Му против мен? Аз съм ангелът на Неговото отмъщение и мечът на Неговия гняв. Роден съм, за да изпълня волята Му. Защо отказвате да го проумеете, и не го признаете?

— Ясно ми е точно какъв си.

— Някой ден ще коленичите пред мен и ще пролеете кървави сълзи. Ще познаете скръбта и отчаянието, които само на жената е съдено да познае.

Ив погледна към Макнаб, който беше приведен над апаратурата си и тихо ругаеше.

— Сигурно си въобразяваш, че ще се добереш до Рурк. Надценяваш се, приятел. Той ще те смачка като червей. Вече доста се посмяхме за твоя сметка.

— Мога да изтръгна сърцето му, когато си пожелая. — Гласът на психопата беше станал плачлив, макар че в него се долавяха гневни нотки.

— Докажи го. Той е готов да се срещне с теб, където пожелаеш.

Непознатият дълго мълча, сетне се сопна:

— Не си въобразявайте, че ще ме накарате да вляза в капана. Не ще повярвам на една съвременна Ева, която ми предлага забранения плод. Не съм овцата, а пастирът. Приел съм да бъда пастир, в мои ръце е тоягата.

По гласа на тайнствения непознат личеше, че едва успява да се контролира. „Избухлив и самолюбив е“ — помисли си Ив. Трябваше да обърне в своя полза неговите слабости.

— Мисля, че си прекалено страхлив да рискуваш. Според мен си само един нещастен пъзльо с болно съзнание и навярно не можеш да си вдигнеш онази работа, освен ако я държиш с две ръце.

— Мръсница! Долна курва, която се преструва на велико ченге! Знам как кучки като теб съсипват мъжете. „Защото блудницата можеш да купиш със самун хляб, но прелюбодейката дома мъжов ще зачерни.“

— Улових нещо — прошепна Макнаб. — Продължавай да разговаряш с него.

— Не ти предлагах секс. Мисля, че не те бива по тази част.

— Блудницата го стори. Предложи ми се, за да пощадя живота й. Ала Бог ми заповяда да я екзекутирам и аз ще изпълня волята Му.

„Набелязал е нова жертва“ — помисли си Ив и кръвта й се смрази. Може би вече беше закъсняла.

— Писна ми от теб, приятелче. Гатанките ти ме отегчават. Предлагам да се срещнем в директен двубой и да проверим кой от двама ни ще надделее.

— Девет души ще умрат, докато изпълня мисията си. — Гласът му зазвуча по-силно, като на евангелист, изнасящ проповед. — Отмъщението ми принадлежи. Не е настъпил твоят час. Отново ще трябва да размърдате мозъка си, лейтенант, защото ви предстои да отгатнете нова гатанка. Когато пораснат, красивите момичета стават красиви жени, но онази, която е станала уличница, никога не се променя. Не отказва на онзи, който й предлага добра цена. Ще я откриете на запад, през годината на нейното престъпление. Колко ще живее зависи от самата нея и от вас, лейтенант. Питам се, обаче, дали ще пожелаете да спасите уличницата, която е лягала със съпруга ви? Вие сте на ход. — Той прекъсна връзката.

— Прехвърли разговора от станция „Орион“ в Стокхолм, а от там на Вегас и в Сидни! — Макнаб нервно разроши косата си и започна да свива и да разпуска пръстите си. — По дяволите, не мога да разбера откъде се обажда. Апаратурата му е по-добра от моята.

— В Ню Йорк е — обади се Рурк, — но се опитва да ни заблуди.

— И го прави дяволски добре.

Ив беше вперила поглед в съпруга си. Бледото му лице беше изопнато, сините му очи приличаха на ледени топчета.

— Знаеш ли за коя жена става дума? — промълви тя.

— Да. Нарича се Джени О’Лиъри. Разговарях с нея само преди два дни. Работеше като барманка, докато живееше в Дъблин, а сега държи пансион в Уексфорд.

— Това в западна Ирландия ли е? — Рурк поклати глава, а тя машинално разроши косата си и възкликна: — Не вярвам, че психопатът иска да заминем за Ирландия. Жертвата му е тук, а той не желае да напусна Ню Йорк, за да не проваля играта му.

— Може би е имал предвид западните квартали на града — обади се Пийбоди.

— Да, има логика. А какво искаше да каже с „годината на нейното престъпление“? — обърна се тя към Рурк.

— Четирийсет и трета. Две хиляди четирийсет и трета.

— Ясно — адресът е някъде на Западна Четирийсет и трета улица. Да тръгваме, Пийбоди.

— Ще ви придружа. — Рурк сложи ръка на рамото й, преди тя да запротестира. — Разбери, че така е по-добре. Макнаб, обади се на този номер. — Надраска набързо няколко цифри и добави: — Ще търсиш Ниб. Поръчай му да инсталира в кабинета на жена ми модел 60К от апаратурата за проследяване.

— Не съществува такъв модел — възрази младежът.

— След шест месеца ще бъде на пазара. Вече имаме няколко пробни модела.

— Господи, не мога да повярвам! — Макнаб трепереше от възбуда. — Лично ще го инсталирам!

— Все пак нека дойде техник. Кажи му, че искам да свърши до обяд.

Когато остана сам, младежът погледна картичката на Рурк и въздъхна.

— Не е вярно, че парите били важни. Те означават всичко на света…

 

 

Ив седна зад волана и потегли още преди двамата да са затворили вратите си. Сетне се обърна към сътрудничката си:

— Искам адресите на всички публични домове на Западна четирийсет и трета улица.

— Ясно. — Младата жена извади джобния си компютър.

— Навярно е намислил да я убие в някой публичен дом и то възможно най-долнопробен. Рурк, какви „заведения“ притежаваш в този район.

При друг случай той не би пропуснал да се пошегува, но сега извади своя джобен компютър и поиска необходимите данни.

— Мои са две сгради на тази улица. Едната е ресторант, а на втория й етаж се намират апартаменти, които до един са заети. В другата се помещават малък хотел с бар, който подлежи на ремонт.

— Как се нарича?

— „Уест Сайд“.

— Пийбоди, какво стана с данните, които бяха поискала? — Ив зави на Седмо авеню към центъра на града, като мина на червен светофар и предизвика протестите на разгневените минувачи. — Пийбоди, чуваш ли ме?

— Един момент. Ето: хотел „Уест Сайд“ се намира на Западна четирийсет и трета улица №522. Има разрешително за продажба на алкохол и за компаньонки. Разполага със сепарета за пушачи. Бившият собственик Дж. П. Феликс е бил арестуван през януари 2058 година, заради нарушаване на два параграфа от закона за нравствеността, а именно програма със секс на живо без специално разрешително, както и нелицензирани хазартни игри. Хотелът е бил конфискуван от градската управа и продаден на търг през септември 2058-а. Купувач — „Рурк Индъстрийс“.

Ив зави по Четирийсет и трета улица и промърмори:

— Рурк, знаеш ли къде се намира номер 522?

— Не — разсеяно отговори той, защото пред очите му сякаш беше красивото, усмихнато лице на Джени. — Човек от отдела за покупки на недвижими имущества присъства на търга. Не съм виждал сградата, а само документите за покупката й. — Погледна през стъклото и забеляза как някакъв хлапак набързо организира на тротоара хазартна игра, докато още по-младият негов „партньор“ се озърташе за полицаи и патрулиращи дроиди. Рурк си помисли, че искрено се надява хлапетата да направят удар, сетне продължи обясненията си: — Един от моите архитекти е изготвил плановете за преустройството, но и тях не съм виждал.

— Няма значение. — Ив рязко спря и паркира редом с друга кола пред хотела, после включи светлинното табло с надпис „нюйоркска полиция“, което донякъде й гарантираше, че при завръщането си няма да намери автомобила си разглобен на части. — Ще разпитаме служителя на рецепцията.

Преди да влязат, тя забеляза, че системата за охрана не работи. Минаха покрай бара и се озоваха в слабо осветено фоайе, в ъгъла на което имаше голяма саксия с растение с пожълтели листа. Армираното стъкло на рецепцията беше издраскано и напукано. Вратата към хотелските помещения зееше широко отворена. Дроидът на рецепцията се беше свлякъл на стола си и главата му беше подпряна на плота.

— По дяволите! Онзи ни е изпреварил! Може би още е тук. — Ив извади оръжието си. — Ще проверим всички стаи. Ако някой не отговори на почукването ни, ще избием вратата.

Рурк отвори чекмеджето под главата на дроида и извади някаква карта.

— Ето шперцът. Мисля, че ще ни улесни.

— Добре. Ще се качим по стълбите.

Почти всички стаи на първия етаж бяха празни. В една от тях откриха проститутка, която спеше след изнурителната си нощна работа. Когато я събудиха, не скри раздразнението си от присъствието на полицията и заяви, че нито е видяла, нито е чула нещо. На втория етаж се натъкнаха на останки след бурен купон, включително шепа таблетки с наркотици, разхвърляни на пода като играчки, които са забравени от палави деца.

Когато се заизкачваха към третия етаж, на площадката на стълбището, чиито стени бяха покрити с най-различни графити, откриха някакво момченце. Беше на не повече от осем, лицето му беше бледо и изпито, а пръстите му стърчаха от скъсаните му гуменки. Под дясното му око имаше голяма синина, а в скута му се беше свило котенце.

— Ти ли си Далас? — попита хлапето.

— Да. Но откъде знаеш името ми?

— Онзи чичко каза, че ще дойдеш и ми даде два долара, за да те чакам.

Ив приклекна до него и усети, че сърцето й ускори ритъма си. Лъхна я миризма, която й подсказа, че момченцето не се е къпало поне няколко дни.

— Какъв чичко?

— Ами онзи, дето ми заръча да те чакам. Рече, че ще ми дадеш още два долара, ако ти кажа онова нещо.

— Хайде, говори!

Малчуганът лукаво я изгледа.

— Човекът рече, че ще ми бутнеш два долара.

— Добре. — Тя бръкна в джоба си и се постара да говори спокойно и усмихнато. — Хайде, кажи ми го.

Момченцето грабна банкнотите и ги стисна в мръсното си юмруче.

— Рече… — То притвори клепачи и изрецитира: — „Това е третата, но не и последната. Ти беше бърза, но все пак закъсня. Дори най-голямото богатство на света не ще помогне на копелето от Ейре да избегне възмездието. Амин.“ — Малкият отвори очи и се ухили. — Казах го точно, както ми рече чичкото. Знаех си, че няма да се изложа.

— Браво на теб. Ако не мръднеш от тук, ще ти дам още два долара. Пийбоди, погрижи се за него. Обади се в Организацията за защита на децата, после го накарай да опише „чичкото“. Рурк, ти идваш с мен. Трета жертва, трети етаж… — промърмори като на себе си. — Третата врата.

Приготви оръжието си и силно почука, сетне прошепна:

— Чувам музика. — Наклони глава, опитвайки се да различи мелодията.

— Това е ирландски танц. Джени обичаше да танцува. Сигурен съм, че е вътре.

Преди да натисне дръжката на врата, Ив го хвана за рамото.

— Отдръпни се. Ще вляза първа. — Отключи и прекрачи прага, като се приведе, готова да използва оръжието си.

Барманката, която бе обичала да танцува, висеше на въже, прикрепено към тавана. Пръстите на краката й едва докосваха дървения стол. Въжето толкова силно се беше врязало в шията й, че по гърдите й капеше кръв, която блестеше върху бялата й кожа. Дясното й око беше извадено, ръцете й бяха увиснали като на парцалена кукла. Ив забеляза, че пръстите й бяха разкървавени от дърпане на въжето.

Игривата музика се разнасяше от малка компактдиск уредба под стола. Статуетката на Светата Дева стоеше на пода с лице към мъртвата.

— Мръсник! Долно копеле! — възкликна Рурк и почувства, че му причернява от гняв. Втурна се в стаята, като едва не събори Ив, която се опита да го изблъска назад. — Махни се от пътя ми! — Очите му студено проблясваха като стоманено острие. — Не се опитвай да ми попречиш!

— Няма да стане. — Ив реагира машинално — блъсна го в стената и допря лакът до гърлото му. — Не бива да я докосваш! Ясно ли е? Не бива! Мъртва е и не можеш да й помогнеш. Погледни ме, Рурк! Погледни ме!

Той едва чуваше гласа й, защото ушите му бучаха, но успя да откъсне поглед от обесената и се втренчи в очите на жена си.

— Сега идва моят ред. Позволи ми да се опитам да отмъстя заради нея. — Ив говореше тихо, но твърдо като на всеки опечален роднина. Искаше й се да го прегърне, да притисне страната си до неговата, вместо това продължи да притиска с лакът гърлото му. — Не трябва да влизаш, за да не заличиш евентуалните улики. Моля те, чакай ме навън.

Рурк успя да си поеме въздух, въпреки че усети пареща болка в белите си дробове. Съзнанието му отчасти се проясни, макар все още да му се виеше свят. Тръсна глава и промълви:

— Нарочно е оставил стола под нея така, че тя да го докосва с пръстите си, докато е имала достатъчно сили. Задушавала се е, сърцето й е биело до пръсване, но е знаела, че ще остане жива, докато успява да запази равновесие. Смъртта й е била особено мъчителна.

Ив отпусна лакътя си и сложи ръце на раменете му.

— Нямаш никаква вина. Запомни, че не си виновен.

Той с усилие извърна очи и погледна към мъртвата, после промълви:

— С Джени се обичахме… доколкото чувството ни можеше да бъде наречено „обич“. Когато бяхме заедно, забравяхме самотата си… Обещавам да не я докосвам и да не ти преча. — Обърна се и изрече със сведен поглед: — Ще го убия. Независимо кой от двама ни ще го открие, обещавам, че ще го убия.

— Рурк!

Той поклати глава и я погледна в очите. Погледът му смрази кръвта й.

— Смятай го за мъртъв.

Ив си каза, че веднага щом се освободи, ще разговаря с него и ще се опита да го разубеди. Стисна клепачи и потръпна. После извади комуникатора си, съобщи в управлението за убийството и извика на Пийбоди да й донесе чантичката с инструментите.