Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (7)

Седма глава

Когато премина половината път по алеята, водеща към дома й, Ив спря колата и се загледа в къщата, която Рурк беше построил. Всъщност „построил“ не беше най-точната дума. Навярно великолепната сграда е била съградена преди повече от сто години, но благодарение на богатството си и на отличния си вкус Рурк я беше превърнал в дворец от мрамор и стъкло, който отговаряше на общественото му положение.

Ив не беше подозирала, че ще се чувства толкова добре в разкошния замък с големи и малки кули, заобиколен от тучна морава и вековни дървета. Беше обкръжена от разкош, наслаждаваше се на изящните произведения на изкуството и на безценните килими, които само много богатите можеха да си позволят.

Съпругът й беше натрупал състоянието си с много труд и… по не съвсем законен начин, а тя бе получила всичко наготово, когато се беше омъжила за него.

И двамата бяха израсли сред мизерия, но всеки беше избрал различен път за постигане на целта си. Ив копнееше за ред, дисциплина, за спазване на определени норми… за всичко, от което беше лишена в детството си. През последните месеци спомените за миналото, които досега беше успявала, да потисне, започнаха да изплуват в паметта й.

Сега си спомняше почти всичко, с изключение на отделни епизоди през първите седем години от живота й.

Убедена беше, че Рурк не е забравил дори най-незначителната подробност от миналото си. Не можеше да си го позволи, защото го използваше.

Баща му е бил пияница като бащата на Ив. Малтретирал го е, също както Ив е била малтретирана от баща си.

И тя, и Рурк бяха лишени от детство и от ранна възраст бяха принудени да се борят с живота, за да изградят бъдещето си: единият — като защитаваше закона, другият — като го заобикаляше.

Сега бяха едно цяло… или се опитваха да бъдат.

Ив с тревога се питаше дали различията във възгледите им няма да се окажат фатални. Бракът им, който означаваше толкова много за нея, беше подложен на изпитание и щеше да се провали или да издържи, независимо от всичко.

Тя измина остатъка от пътя и паркира колата пред каменната стълба, водеща към парадния вход, защото знаеше, че това ще вбеси Съмърсет. Взе кутията с дискове и прекрачи прага.

Икономът стоеше изпъчен във фоайето. Навярно я беше видял да минава през портала и се питаше защо ли се е забавила.

— Да не би да имате проблеми с колата, лейтенант?

— Не повече от обикновено. — Тя свали якето си и по навик го хвърли върху перилото на извитата стълба.

— Забелязах, че я оставихте пред къщата.

— Благодаря за информацията.

— За тази цел има гараж.

— Щом толкова те дразни, премести я сам. Къде е Рурк?

— В офиса си на Пето авеню. Предполагам, че ще се прибере след около час.

— Добре, кажи му да дойде в кабинета ми.

— Ще му предам молбата ви.

— Грешиш, драги, това не е молба, а заповед. — Тя злорадо се усмихна, когато Съмърсет с отвращение хвана якето й с два пръста, сякаш се страхуваше да не се изцапа. — Колкото до теб, предупреждавам те да не напускаш града до второ разпореждане.

Той процеди през зъби:

— Забавлявате се с чуждото нещастие, а?

— О, да, голям майтап е да разследвам убийствата на двама души, които са били приятели на съпруга ми… а като капак единият е бил заклан в къща, принадлежаща на Рурк. — Работата ми е едно безкрайно удоволствие. — Икономът пристъпи към нея, а тя присви очи и изсъска: — Не се бъркай в живота ми, старче! Стой настрана от мен.

Икономът не успя да сдържи гнева си и процеди:

— Защо сте разпитвала Одри Мъръл?

— Опитах се да потвърдя нескопосаното ти алиби.

— Намекнала сте, че полицията ме разследва.

— Та това е самата истина.

Съмърсет вирна нос и високомерно заяви:

— Личният ми живот не ви засяга.

— Ще забравиш за личния си живот, докато приключа с разследването и открия истинския убиец. — Забеляза смущението му, но в момента не я беше грижа за накърненото му достойнство. — Ако искаш да отървеш кожата, послушай съвета ми: не отивай никъде сам и гледай да си осигуряваш алиби за всеки час на деня или на нощта. Много скоро някой ще умре, ако не успея да попреча на убиеца, който ще се постарае да хвърли вината върху теб.

— Ваше задължение е да защитавате невинните.

Ив, която беше тръгнала нагоре по стълбата, спря, обърна се и го изгледа.

— Знам си задълженията и трябва да те уверя, че блестящо ги изпълнявам. Всички казват, че съм добро ченге.

Икономът презрително изсумтя. Тя бавно слезе, опитвайки се да овладее гнева си.

— И сигурно имат право, тъй като прозрях защо ме намрази от първия ден, когато прекрачих прага на този дом и когато разбра, че Рурк ме обича. Лесно разгадах част от мотивите ти; дори начинаещо ченге би се досетило, че омразата ти е продиктувана от ненавистта ти към всички полицейски служители.

Лицето на Съмърсет се изкриви в презрителна гримаса.

— Съгласете се, че няма причина да изпитвам топли чувства към ченгетата.

— Позатрудних се, докато отгатна цялата истина. — Тя слезе още едно стъпало и погледна иконома право в очите. — Отначало си въобразявах, че съм я прозряла, но после разбрах, че има няколко причини да ме мразиш. Първо, не съм блестяща светска дама от обществото, в което се движи Рурк. Не съм ослепителна красавица със синя кръв, която да задоволи изискванията ти.

Въпреки че думите й го накараха да се засрами, Съмърсет кимна.

— Така е. Рурк можеше да има всяка жена от висшето общество.

— Има още нещо, което ми хрумна едва днес. Мразиш ме, защото не съм Марлена, защото си мечтаел Рурк да се ожени за нея. — Забеляза, че икономът пребледня като платно, но безмилостно продължи да говори: — Надявал си се той да вземе за жена девойка, която да ти напомня за дъщеря ти, но вместо това сега си принуден да живееш с някакво ченге. Гадна работа, а? Явно късметът ти не е проработил.

Обърна се и се отдалечи. Не видя как краката му се подкосиха, как той залитна и се хвана за перилото, сякаш думите й бяха юмрук, който го беше ударил право в сърцето.

Увери се, че е сам, седна на стъпалото и закри лицето си с длани; усети парещата мъка, която смяташе, че е преодолял с течение на годините.

Когато след двайсет минути Рурк се прибра, Съмърсет беше успял да се овладее. Ръцете му вече не трепереха, сърцето му не биеше лудо. Отново беше влязъл в ролята на идеалния иконом, който безупречно се справя със задълженията си.

Взе палтото на Рурк, като мислено се възхити от кройката му, и заяви:

— Лейтенантът е в нейния кабинет и би искала да разговаря с теб.

Младият мъж леко се усмихна — беше сигурен, че съпругата му не се е изразила толкова учтиво.

— Кога се прибра Ив?

— Преди около половин час.

— Сама ли е?

— Да.

Рурк разсеяно разкопча яката на ризата си. Денят му беше запълнен с неприятни и напрегнати заседания. Усещаше се напрегнат и имаше главоболие, което му се случваше много рядко.

— Записвай всички обаждания — обърна се към иконома. — Не искам никой да ме безпокои.

— Няма ли да вечеряш?

Рурк безмълвно поклати глава и тръгна нагоре по стълбата. През целия ден беше успял да потиска гнева си, но сега усети как отново го обзема неописуема ярост. Ала знаеше, че трябва да се овладее, че ще постигне успех, ако спокойно разговаря с Ив.

Но не можеше да забрави как снощи беше затворила вратата в лицето му, като че го изолираше от живота си. Не можеше да забрави лекотата, с която го беше сторила и се страхуваше, че не ще успее да остане спокоен и равнодушен.

Този път вратата на кабинета й беше отворена. „Защо не, нали е наредила да отида при нея“ — кисело си помисли той. Ив намръщено се взираше в екрана на компютъра, сякаш информацията не й се нравеше. На бюрото й имаше чаша кафе, което сигурно вече беше изстинало. Косата й стърчеше — навярно машинално беше прокарвала пръсти през нея. Рурк забеляза, че още не е свалила кобура си.

Галахад, който се беше настанил върху купчината доклади на бюрото, вирна опашка и разноцветните му очи лукаво проблеснаха, сякаш котаракът си мислеше: „Хайде, започвайте кавгата. Цял ден чакам това представление“.

Ив вдигна поглед и забеляза, че съпругът й изглежда спокоен и много елегантен в тъмния си костюм, въпреки че яката на ризата му беше разкопчана. Но сведената му глава, ръцете му, пъхнати в джобовете и начинът, по който се поклащаше заплашително, й подсказаха, че ненапразно ирландците се ползват с репутацията на скандалджии.

„Добре — каза си тя. — Каквото повикало, такова се обадило. Готова съм да ти се опълча.“ А на глас изрече:

— Да, трябва да поговорим. Би ли затворил вратата?

— Разбира се. — Рурк изпълни молбата й, прекоси кабинета и зачака. Предпочиташе противникът да предприеме първата атака, а той да нанесе ответния удар.

— Необходим ми е списък с имената на хората, които си убил. — Ив говореше делово като полицай с обвиняем. — Искам и списък на онези, които са ти помогнали да издириш злодеите.

— Ще получиш и двата списъка.

— Трябват ми и показанията ти с подробно описание къде и с кого си бил по времето, когато са били убити Бренън и Конрой.

За миг в очите му припламнаха гневни искрици, сетне те заприличаха на тъмносини заледени езера.

— Заподозрян ли съм, лейтенант?

— Напротив, искам да снема всички подозрения от теб, което ще опрости нещата.

— А това е най-важното за теб, нали?

— Не ми излизай с този номер! — изсъска тя и с нарастващ гняв си помисли, че не ще му позволи да я нервира със заяжданията си. — Повярвай ми, че е най-добре за всички да действам по установения ред, доколкото това е възможно. Съмърсет трябва да носи специална гривна, която ще ми помага да знам местонахождението му. Никога няма да се съгласи, ако го помоля, затова искам ти да го склониш.

— За нищо на света не бих го подложил на подобно унижение.

— Слушай — тя се изправи, — по-добре да изпита унижение, отколкото да отиде в затвора.

— Съмърсет е от хората, които държат на достойнството си.

— В момента не мога да щадя ничии чувства — и без това си имам достатъчно проблеми. Трябват ми факти, доказателства, нещо, за което да се хвана. Ако продължаваш да ме лъжеш…

— Никога не съм те лъгал.

— Скри от мен жизненоважна информация, което е равностойно на лъжа.

— Не, не е — отвърна Рурк и мислено се зарече да не й позволи да го изкара извън релси с отвратителната си принципност. — Предпочетох да те държа в неведение с надеждата, че ще те избавя от затруднено положение.

— Не съм те молила за услуга! — сопна се тя и почувства, че губи контрол над себе си.

— И няма да я получиш. — Той се приближи до барчето, покрито с призрачен купол, извади бутилка уиски и си наля малко в кристална чаша. Искаше му се да го изпие на един дъх.

Ив беше доловила ледените нотки в гласа му и знаеше, че е разгневен, но се старае да не го показва. Би предпочела да й крещи, за да му отвърне със същото.

— Това вече е прекалено. Продължавай да се преструваш на обиден. Убити са двама души, има опасност да загине и трети. А пък аз притежавам информация, която официално не мога да използвам, освен ако не искам през следващите сто години да те посещавам във федералния затвор.

Рурк отпи от чашата си и злобно се усмихна.

— Не искам услуга от теб.

— Престани да се правиш на много велик, защото здравата си загазил, приятел. — Искаше й се да счупи нещо, но само рязко отмести стола си. — А заедно с теб е загазил и онзи кльощав дроид, когото толкова много обичаш. Ако искаш да ви измъкна от кашата, набързо трябва да преосмислиш поведението си.

— Досега винаги съм се справял и сам. — Рурк пресуши чашата си и рязко я постави на масата. — Много добре знаеш, че Съмърсет не е убил никого.

— Няма значение какво знам, важното е какво мога да докажа. — Тя отново разроши косата си, сетне сви длани в юмруци; усещаше как главата й започва да пулсира. — А пък ти забави разследването, като скри истината.

— Само не ми казвай, че би се справила по-добре от мен, след като дори не разполагаш с модерна апаратура.

— Хей, не забравяй кой от двама ни е полицай! — извика Ив и почувства, че чашата на търпението й е преляла.

Сините му очи проблеснаха като стоманени остриета.

— Не бих могъл да го забравя.

— Запомни още, че е мое задължение да събирам веществени доказателства и информация и да ръководя разследването. Не се бъркам в работата ти и не искам ти да се бъркаш в моята, освен ако ти наредя да го сториш.

— Да ми наредиш ли? — Ив знаеше, че е предизвикала гнева му, но не отстъпи нито крачка, когато той се нахвърли върху нея, сграбчи я за ризата и я изправи на крака. — Какво ще се случи, ако не се подчиня на нарежданията ти, лейтенант? Може би отново ще затръшнеш вратата в лицето ми.

— Веднага ме пусни!

Ала той я дръпна още по-силно и продължи:

— Няма да ти позволя да го направиш втори път. Всяко търпение има граници и моето се изчерпа. Моля те да ми кажеш, ако не искаш да споделяш с мен леглото, ако не можеш да ме понасяш. Проклет да бъда, ако ти разреша отново да заключиш вратата.

— Ти си виновен за всичко! — кресна в отговор Ив. — Ядоса ме, затова не исках да разговарям с теб. Забравяш, че върху плещите ми тежи бремето на твоите деяния. Налага се да заобикалям законите, които си нарушил, вместо да те изпратя в затвора. — Тя силно го блъсна и се вбеси още повече, когато Рурк дори не се олюля. — Отгоре на всичко от мен се очаква да водя светски разговор с цяла банда надменни тъпанари, които непрекъснато каниш на вечеря, и да се притеснявам дали ще се облека както подобава.

— Нима си въобразяваш, че само на теб се налага да се приспособяваш? — Рурк гневно я разтърси, сетне я пусна и закрачи из кабинета. — Още не мога да повярвам, че съм се оженил за ченге. Каква ирония на съдбата!

— Не съм те карала насила! — Ив се нацупи и сложи ръце на кръста си. — Ти настояваше.

— А пък ти се съпротивляваше и още го правиш. До гуша ми дойде от номерата ти! Защо винаги искаш да отстъпвам и да се съгласявам с прищевките ти? — Въздухът в малкото помещение сякаш беше натежал от гнева му. — Примирявах се и правих компромиси безброй пъти. Усамотявай се, когато имаш работа или си изпаднала в типична женска криза, но знай, че няма да позволя на съпругата ми да затръшва вратата в лицето ми.

Ив смаяно го зяпна, когато той спомена „женските кризи“, но думата „съпруга“ я вбеси още повече и развърза езика й.

— Забранявам ти да произнасяш „съпругата ми“ с такъв тон. Все едно, че съм някаква твоя собственост… като един от елегантните ти костюми.

— Не ставай смешна.

— Сега пък съм била смешна. — Тя разпери ръце. — Наричаш ме смешна… и истеричка…

— Да, често се държиш отвратително.

Ив се задъха от ярост и пред очите й сякаш падна алена завеса.

— А пък ти си арогантен, властен егоист и мошеник!

Рурк развеселено повдигна вежда.

— Тогава защо още си с мен?

Ив усети, че се задушава и не успя да изрече нито дума. От гърлото й се изтръгна звук, който беше едновременно ръмжене и писък. Галахад скочи от бюрото и изплашено се сгуши под него.

— Доволен съм от отговора ти. — Рурк реши да си налее още едно уиски. — През последните месеци се отказах от много предприятия, които биха ти се сторили съмнителни. — Втренчи се в кехлибарената течност и добави: — За мен те бяха нещо като хоби, но признавам, че ми носеха добри приходи.

— Никога не съм те молила да се отказваш от каквото и да било.

— Скъпа Ив… — Той въздъхна и изненадано установи, че гневът му е преминал. — Не е необходимо да ме молиш, самото ти присъствие ми подсказва какво трябва да направя. Ожених се за полицейска служителка — промърмори като на себе си и отпи от уискито си, — защото я обичах и желаех, защото не можех да живея без нея. А после открих, че се възхищавам от характера й, че тя ме омагьосва.

— Не се опитвай да извърташ.

— Кръгът се затвори, скъпа моя. Не мога да променя нито себе си, нито стореното от мен. Не бих го направил дори заради теб. — Погледна я право в очите и промълви: — Но не искам да заключваш вратата.

Ив намръщено вдигна рамене.

— Знаех, че това ще те вбеси.

— Следователно мисията ти е изпълнена.

Тя неволно въздъхна и се намръщи заради своята мекушавост.

— Като видях какво беше направил убиецът с двете си жертви… и като разбрах, че…

— Че и аз съм способен на същото — довърши той вместо нея и отново остави чашата си. — Аз не убивах, а раздавах заслужено правосъдие.

Жегна я угризение на съвестта, задето заради съпруга си беше готова да забрави дълга си.

— Нямаме право да раздаваме правосъдие…

— По този въпрос сме на различни мнения. Законът невинаги е на страната на невинните и унизените, невинаги ги защитава. Не съжалявам за стореното, Ив, а за това, че те накарах да избереш между мен и дълга си.

Тя взе чашата със студено кафе и отпи от него, за да прикрие смущението си, сетне промълви:

— Трябваше да споделя истината с Пийбоди. Бъди спокоен, няма да те издаде.

— Тя е полицай с добро сърце. Когато те опознах, разбрах, че има и добри ченгета.

— Необходима ми е помощта й, защото се страхувам. — Ив притвори очи и се опита да се овладее. — Страхувам се, че ако не действам бързо, ако не проявя достатъчно съобразителност, ще се озова на следващото местопрестъпление и ще видя, че този път жертвата си ти. Сигурна съм, че убиецът преследва именно теб, а с останалите само се „упражнява“.

Рурк я прегърна и тя се притисна към него. Усещаше топлината на тялото му, което познаваше толкова добре, долавяше мъжката му миризма и ритмичното биене на сърцето му, усещаше докосването на устните му.

— Не бих могла да го понеса — прошепна и го прегърна още по-силно. — Казвам си, че не бива да мисля за това, защото ще се изнервя, но не мога да го прогоня от съзнанието си. Не мога да…

Той впи устни в нейните и Ив усети страстта му. Рурк знаеше, че тя копнее да усети допира на нетърпеливите му ръце. Докато й разкопчаваше ризата, й шепнеше, че не бива да се тревожи, че всичко ще бъде наред.

Кобурът й падна на пода, последван от сакото на Рурк. Докато разкопчаваше колана му, Ив отметна глава, подканяйки съпруга си да обсипе с целувки шията й.

Безмълвно се докосваха, устните им жадно се търсеха, копнежът им беше като сладко мъчение. Когато Рурк я положи върху бюрото, тя се задъхваше и не обърна внимание на хартията, която изшумоля под нея. Притегли го към себе си и едва успя да прошепне:

— Не съм истеричка…

Той се засмя и си помисли, че я обожава.

— Разбира се, че не си — промълви и я облада.

Видя как златистите й очи помътняха, усети притискането на бедрата й, чу я да стене от удоволствие и да шепне името му.

— Вземи ме целият. — Той я повдигна и проникна още по-дълбоко в нея.

Въпреки че съзнанието й беше замъглено от насладата, разтърсваща тялото й, Ив разбра, че я моли да го приеме напълно и завинаги.

И се подчини.

 

 

По-късно поръчаха на автоготвача да им приготви супа. След втората чиния Ив почувства, че главата й се е прояснила достатъчно и че може да се заеме с най-важните задачи. Обърна се към Рурк и обясни, че има разрешение от Уитни временно да работи вкъщи.

— Ще уредя нещата си така, че да бъда на твое разположение.

Тя намаза с масло кифлата и замислено изрече:

— Налага се да се свържем с дъблинската полиция и съм сигурна, че ще ни съобщят и твоето име. — Престори се, че не забелязва дяволитата му усмивка и отхапа от кифлата. — Трябва ли да очаквам някакви изненади?

— В досиетата им е записано само онова, с което разполага и нюйоркската полиция.

— Което означава, че информацията е много оскъдна.

— Точно така. Може би има хора, които още си спомнят за мен, но нямат инкриминиращи ме доказателства. Винаги съм действал изключително предпазливо.

— Кой разследваше убийството на Марлена?

Усмивката на Рурк помръкна.

— Някой си инспектор Магуайър. Всъщност той не извърши никакво разследване, а само взе подкупите и обяви, че смъртта е настъпила вследствие злополука.

— И все пак полицейските досиета могат да се окажат полезни.

— Съмнявам се, че изобщо ще откриеш някакви сведения. Магуайър беше само един от полицаите, подкупени от картела, на чиято територия се бях осмелил да навляза. След това избухнаха Градските войни, които са продължили по-дълго в тази част на света. Когато бях малък, още имаше хора, които се издържаха от войните, а разрушенията бяха навсякъде.

Спомняше си мъртъвците, писъкът на куршумите в нощта, стенанията на ранените и празните погледи на оцелелите.

— Богаташите живееха сред невиждано охолство — продължи той, — а бедните гладуваха и бяха принудени да крадат, за да се изхранят. Повечето полицаи, които бяха преживели ада на войната, се възползваха от хаоса, за да пълнят собствените си джобове.

— И Магуайър е бил един от тях.

— Точно така, не беше единствен. Много често кварталният полицай ме пребиваше, ако не му връчех подкупа. Но когато си в безизходно положение, предпочиташ да те набият, отколкото да дадеш последните си пари.

— Магуайър малтретирал ли те е?

— Не… не лично. По времето, когато се занимавах… с не съвсем почтени сделки, той вече беше шеф в полицията и караше подчинените да му вършат черната работа. — Рурк отпи от кафето си. — В повечето случаи успявах да го надхитря. Давах му подкуп само ако не можех да го избегна, но после съумявах да го открадна, фасулска работа е да обереш полицай, защото не очаква да стане жертва на крадец.

Ив изглеждаше смаяна от този нов, непознат за нея Рурк. След секунда се овладя и попита:

— Защо Магуайър е разследвал убийството на Марлена?

— Защото Съмърсет настояваше да повикаме полицията. Искаше хората, които я бяха… искаше да бъдат публично осъдени и справедливо наказани. Вместо това му изпратиха Магуайър, който дойде в дома ни и започна да го поучава, като укорително клатеше глава. Каза му: „Не си бил добър баща, приятелю. Трябвало е да държиш по-изкъсо хубавата си дъщеричка, та да не избяга от къщи“. — Спомените събудиха гнева на Рурк, който стана и нервно закрачи напред-назад. — Идваше ми да го убия и той отгатна чувствата ми. Искаше да му посегна, защото знаеше, че шестимата придружаващи го полицаи ще ме смажат от бой. Заключението му гласеше, че Марлена е била непоправима наркоманка, която е попаднала в лоша компания. След като я изнасилили, „приятелите“ й се били изплашили, затова я убили. След две седмици Магуайър си купи нова кола, а жена му се подстрига, за да се виждат обеците й с диаманти. Шест месеца по-късно извадиха трупа му от реката — беше надупчен с куршуми.

Гърлото на Ив беше пресъхнало, но тя не откъсваше поглед от лицето на Рурк. Когато той замълча, побърза да го попита:

— Ти ли го уби?

— Не, някой ме беше изпреварил. Исках първо да отмъстя на най-големите виновници. — Той отново седна и добави: — Ив, Съмърсет няма нищо общо с убийствата, които извърших, дори не подозираше какви са плановете ми. Той не беше престъпник, а дребен мошеник и крадец.

— Не е необходимо да го защитаваш. Ще се постарая да снема подозренията от него. Залавям се за работа още сега и отново ще наруша правилника, като използвам компютъра ти. Предлагам да започнем със съставяне на двата списъка, за които ти споменах.

Рурк се изправи, взе ръката й и я целуна.

— Винаги ми доставя удоволствие да работя с теб, лейтенант.

— Не забравяй кой „командва парада“.

— Не се съмнявам, че често ще ми го напомняш. — Ив стана, а той я прегърна през кръста. — Съветвам те, когато отново се любим, да носиш значката си, за да не забравям кой е командирът.

Тя присви очи и се сопна:

— Не се опитвай да хитрееш. Никой не обича умниците.

— Грешиш. — Рурк целуна смръщеното й чело. — Аз съм влюбен в една хитруша.