Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (6)

Шеста глава

Пийбоди знаеше кога трябва да държи устата си затворена. Забеляза, че след разговора в помещението за разпити началничката й беше в отвратително настроение. Очите на Ив горяха, лицето й беше мрачно, не проронваше нито дума.

По-младата жена реши да не дразни допълнително началничката си, която беше зад волана на раздрънканата полицейска кола — в противен случай собственият й живот щеше да бъде в опасност.

— Идиоти! — промърмори Ив и Пийбоди беше сигурна, че думите не се отнасят за групата туристи, които зяпаха витрините и за малко щяха да бъдат пометени от огромен автобус. — Иди, че вярвай на някого!

Сътрудничката й само се изкашля и се намръщи, когато забеляза как, обвити от облаци дим, на ъгъла на Десето авеню и Четирийсет и първа улица се сражаваха двама собственици на колички със скари, които се блъскаха с количките си. Разнесе се стържещ звук, звънтене на метал, внезапно лумна пламък. Минувачите се разбягаха като мравки.

— Да му се не види! — възкликна Пийбоди и примирено въздъхна, когато Ив спря колата и се затича към ъгъла, сетне с нежелание я последва. Усетиха миризмата на изгоряло месо. Продавачите спореха толкова ожесточено, че не забелязаха Ив, докато тя изблъска встрани единия и грабна пожарогасителя, прикрепен към по-близката количка.

Беше почти сигурна, че е празен, но този път беше сгрешила. Напръска с пяна количките и изгаси огъня, но вместо да й благодарят, продавачите я обсипаха с ругатни на италиански и на китайски. Сетне, забравили свадата си, се обърнаха към нея, готови да я нападнат, но забелязаха униформената Пийбоди, поради което се задоволиха само с хвърляне на кръвожадни погледи.

Пийбоди огледа насъбралите се зяпачи, смръщи чело и нареди:

— Разотивайте се! Нямате работа тук! — Обърна се към началничката си и прошепна: — Винаги съм мечтаела да кажа точно това.

Но Ив като че изобщо не я чу и лицето й остана сериозно, когато й заповяда:

— Наложи им глоба за нарушаване на обществения ред, та да те запомнят за цял живот!

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди въздъхна, когато началничката й закрачи обратно към колата.

През останалия път до Лакшъри Тауърс и двете мълчаха. Този път на смяна беше портиерът дроид, който с уважение кимна, когато Ив му показа значката си и мина покрай него. С Пийбоди се качиха в асансьора, който се стрелна към дванайсетия етаж.

Застанаха пред снежнобялата врата на апартамента на Одри Мъръл и Ив позвъни. След секунда им отвори стройна брюнетка с красиви зелени очи, усмихна се и недоумяващо ги изгледа.

— Какво обичате?

— Вие ли сте Одри Мъръл?

— Да. — Жената се втренчи в униформената Пийбоди и машинално докосна огърлицата си от бели камъни. — Случило ли се е нещо?

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса. — Ив й показа значката си. — Няма да ви отнемем много време.

— Разбира се. Моля, заповядайте.

Влязоха в просторна всекидневна, където преобладаваха пастелните тонове. Мебелите бяха подредени така, че образуваха уютни кътчета. На стените имаше картини в преливащи се, кървавочервени цветове.

Одри поведе неканените гостенки към три подковообразни кресла, тапицирани в яркосиня дамаска.

— Мога ли да ви предложа нещо? Чаша кафе или друга напитка?

— Не, благодаря.

Одри смутено се усмихна и се настани на едно от креслата.

Още щом я видя, Ив си каза, че тази стройна красавица с елегантна зелена рокля и грижливо фризирана коса е от типа жени, които допадат на Съмърсет.

Трудно бе да се определи възрастта й. Кожата й беше бяла и гладка, ръцете й — изящни, говореше тихо, без какъвто и да било акцент. Навярно наближаваше петдесетте и не пестеше пари за козметички и фризьори.

— Госпожице Мъръл, познавате ли човек на име Съмърсет?

— Ах, Лорънс! — Зелените й очи проблеснаха и тя се усмихна по-широко — очевидно се беше успокоила. — Разбира се, че го познавам.

— Как се запознахте?

— Всеки четвъртък вечер преподавам живопис в Института за култура. Лорънс е мой студент и посещава часовете по акварел.

— Той умее да рисува, така ли?

— И то много добре. В момента работи над поредица от натюрморти и… — Внезапно млъкна и отново докосна огърлицата си. — Какво се е случило с него? Добре ли е? Разтревожих се, когато не дойде в събота, но и през ум не ми мина, че…

— Какво? Нима е трябвало да ви посети в събота?

— Да. Всъщност… имахме среща. — Одри неловко се размърда и оправи прическата си. — Ние двамата… свързват ни общи интереси.

— Сигурна ли сте, че срещата ви не е била в петък?

— Разбира се. В събота щяхме да обядваме заедно, после щяхме да посетим едно дневно представление. — Тя въздъхна и кисело се усмихна. — Ще споделя нещо с вас, защото сте жена и ще ме разберете. Положих много усилия да изглеждам привлекателна… но бях много нервна. С Лорънс няколко пъти се бяхме виждали извън школата, но винаги под предлог, че ще говорим за изкуство. Това щеше да бъде първата ни „истинска“ среща. Разбирате ли, доста време не бях излизала с мъж, тъй като овдовях преди пет години. Бях съкрушена, когато Съмърсет изобщо не се появи. Ала сега ми е ясно, че се е случило нещо, което му е попречило. Ще ми кажете ли каква е причината?

— Къде бяхте в петък следобед, госпожице Мъръл?

— Обикалях магазините, подготвяйки се за срещата на следващия ден. Часове наред търсих подходяща рокля, чанта и обувки. После отидох на козметик и на фризьор. — Тя отново оправи прическата си.

— Съмърсет твърди, че е трябвало да се срещнете в петък.

— В петък ли? — Одри се намръщи и поклати глава. — Невъзможно е. Господи, нима съм сгрешила датите? — Видимо разтревожена, тя скочи и изтича в съседната стая. След няколко секунди се върна; носеше тънък електронен бележник със сребриста подвързия. Докато набираше кода за отварянето му, продължаваше да клати глава. — Сигурна съм, че се уговорихме за събота… Ето, записала съм: „събота, дванайсет часът, обед и посещение на театрална постановка с Лорънс“. Божичко! — възкликна тя и погледна към Ив с ужасено изражение, което бе почти комично.

— Дошъл е в петък, докато съм била по магазините! Навярно си е помислил, че съм го излъгала, бил е разочарован като мен… — Отново се засмя, седна и кръстоса крака. — Какво нелепо недоразумение. Гордостта и чувствата ни са били засегнати само защото на нито един от двама ни не му е хрумнало да се обади и да потвърди уговорката. За бога, защо поне не ми е оставил съобщение?

— Нямам представа.

— Навярно самолюбието му е било наранено. Освен това той е доста стеснителен. Бедата е там, че и двамата сме срамежливи. — Тя се втренчи в Ив и усмивката й помръкна. — Какво се е случило, та полицията се интересува от нашите взаимоотношения?

— Разследвам престъпление и Съмърсет е сред заподозрените. Необходимо е да разберем къде е бил в петък следобед.

— Ясно… Всъщност нищо не разбирам — поправи се Одри.

— В момента не мога да ви информирам по-подробно. Познавате ли господин Томас Бренън?

— Не.

„Скоро ще разбереш за него — помисли си Ив. — След вечерните новини по телевизията целият град щеше да знае кои са Томас Бренън и Шон Конрой.“

— Кой знаеше за срещата ви със Съмърсет?

За кой ли път Одри докосна огърлицата си, сетне замислено отговори:

— Мисля, че никой. С него сме… доста потайни. Възможно е, когато си записах час при козметичката, да съм споменала, че имам специален повод.

— Къде се намира козметичният салон?

— Винаги посещавам „Класик“ на Медисън авеню.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си. — Ив се изправи.

— Няма защо. Но… обяснете ми, лейтенант… извинете, забравих името ви.

— Казвам се Далас.

— Лейтенант Далас, ако Лорънс е изпаднал в беда… ако има неприятности, бих искала да му помогна. Той е прекрасен човек и истински джентълмен.

— Прекрасен човек — изкриви лице Ив, докато вървяха към асансьора. — Истински джентълмен, няма що! — Натисна копчето за последния етаж и обясни: — Още веднъж искам да огледам местопрестъплението. Подготви записващото си устройство.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди прикрепи към ревера си миниатюрното устройство.

Ив използва шперцовия код, за да разблокира вратата на Бренън. В апартамента цареше полумрак, тъй като щорите бяха спуснати. Тя не ги вдигна, а нареди на осветлението да се включи, сетне замислено изрече:

— Още тук убиецът е отсякъл ръката на жертвата си. — Свъси вежди и огледа кървавите петна по килима и по стените, стори й се, че отново вижда отсечената ръка. — Защо Бренън го е пуснал в жилището си? Познавал ли го е? И защо нападателят е отрязал ръката му? Освен ако… — Върна се до вратата и погледна към спалнята. — Ако убиецът е влязъл сам. Ясно е, че той е гений в областта на електрониката. Успял е да изключи камерите, за да не би някой отегчен служител от охраната да се залови да гледа записите. Предвидил е всичко, защото е умен и предпазлив. За него не е било проблем да влезе в апартамента на Бренън. Навярно му е доставило удоволствие да заобиколи кодовете.

— Струва ми се, че се мисли за бог — обади се Пийбоди. — Сигурно не му е приятно да иска разрешение, за да влезе.

— Точно така. Затова сам си е отключил. Чувствал се е щастлив, защото играта е щяла да започне всеки момент. И ето че Бренън се появява — най-вероятно излиза от кухнята, където току-що е обядвал. Смайва се, когато вижда нападателя, освен това съзнанието му е позамъглено от транквиланта. Но той е израснал на улицата, където трябва да имаш бързи рефлекси, за да оцелееш. Спуска се към нападателя, но онзи е въоръжен. Отрязва ръката на Бренън, може би при самоотбрана. Раненият губи самообладание, може би се вцепенява при вида на бликащата си кръв, която изпръсква стените и дрехите на престъпника. Нападателят си казва, че ще ги почисти по-късно, сега трябва да свърши онова, за което е дошъл. Дава на жертвата си още няколко упойващи таблетки, сетне я завлича в спалнята.

Ив проследи засъхналите локви кръв, влезе в спалнята и се огледа. Взе статуетката от тоалетката на Айлийн, обърна я и прочете надписа върху долната й част.

— Копие е на онази, която открихме в стаята на Конрой. Прибери я в специален плик.

— Струва ми се… че е проява на неуважение към Светата Дева — промърмори Пийбоди, докато запечатваше мраморната статуетка.

— А пък според мен хладнокръвното убийство е проява на неуважение към божията майка — сухо заяви Ив.

— Ами… сигурно сте права. — Пийбоди напъха статуетката в чантата си, за да не изпитва угризения като я гледа.

— После слага Бренън на леглото, но не иска той да умре от силния кръвоизлив, затова обгаря раната. — Заобиколи леглото, оглеждайки ужасяващите ръждиви петна и продължи: — Залавя се за работа; привързва жертвата си към леглото, изважда инструментите си. Действа спокойно, въпреки че до преди малко е бил нервен. Всичко върви по план. Поставя статуетката върху тоалетката — Светата Дева е неговата публика. Може би дори казва молитва. — Тя се намръщи, обърна се към тоалетката и се опита да си спомни точното местоположение на мраморното изображение. — След това обяснява на Бренън какво ще стори с него и защо ще го направи. Иска онзи да знае какво ще му се случи, да се подмокри от страх, за да може убиецът да усети миризмата на болката. Отплатата е най-хубавото нещо на света. Страст, алчност, жажда за власт — всички те са присъщи на хората, но отмъщението доставя най-голямо удоволствие. Дълго е чакал този момент и му се наслаждава. Всеки път, щом Бренън изкрещи, убиецът се чувства по-щастлив. Когато най-сетне го довършва, има усещането, че ще полети. Изведнъж осъзнава, че е покрит с кръв.

Тя влезе в банята, облицована със сапфиреносини плочки, в които проблясваха червени полускъпоценни камъни; крановете и душът бяха посребрени.

— Дошъл е напълно подготвен. Навярно е носел куфарче, в което са били ножовете, въжето и една смяна дрехи. След като свършва кървавото си дело, той взима душ и се измива грижливо като хирург. Измива и банята, както не би я почистил най-добрият домакински дроид. Прави я стерилна, защото разполага с много време.

— Ето защо не открихме дори косъмче там — промълви Пийбоди. — Действал е спокойно и прецизно.

Ив се върна в спалнята и продължи да говори:

— Прибира в куфарчето окървавените си дрехи и ножовете. Преоблича се, като внимава къде стъпва, за да не изцапа лъснатите си обувки. Може би спира пред леглото, за да се наслади за последен път на „работата“ си. Сигурна съм, че го е направил, защото е искал да запечата в паметта си ужасяващата гледка. А може би е изрекъл и благодарствена молитва. Сетне преспокойно напуска сградата и се обажда в полицията.

— Предлагам отново да изгледаме записите, направени от камерите във фоайето и да проверим хората с куфарчета или с по-големи хартиени пликове.

— Цели пет етажа от сградата са заети от фирми. Всеки втори човек е с дипломатическо куфарче. Тук има и петдесет и два магазина. Всеки трети човек носи хартиен плик. — Ив вдигна рамене. — Но все пак ще изгледаме записите. Съмърсет не е убиецът, когото търсим. — Сътрудничката й не продума, затова тя нетърпеливо поясни: — Бренън не е бил висок, но е тежал близо сто килограма и е бил мускулест. Да предположим, че кльощав мухльо като Съмърсет би могъл да го изненада, но не и да отсече ръката му с един удар. Дори да е имал късмет и да го е направил, как е успял да довлече Бренън в спалнята и да го сложи на леглото? Съмърсет не би могъл да стори всичко това. Има силни ръце — добави тя, като си спомни синините по кожата си, когато икономът я хванеше за рамото, — но няма никакви мускули, не е свикнал да вдига нищо по-тежко от поднос или да вири носа си. — Тя въздъхна. — Трябваше да се досетя, че ако е толкова умен, че да играе компютърни игри с нас и да фалшифицира записите на охранителните камери, щеше да изтрие и записа, на който се вижда как той влиза в Лакшъри Тауърс.

— Не бях помислила за това.

— Някой му устройва клопка; предполагам, че този някой иска да се добере до Рурк.

— Защо?

В продължение на десетина безкрайни секунди Ив гледа сътрудничката си право в очите, после промълви:

— Да запечатаме апартамента.

— Лейтенант, не мога да ви помогна, ако не знам цялата истина.

— Права си. Да запечатваме и да си вървим.

 

 

Когато излязоха от сградата и Пийбоди прибра записващото устройство, Ив заяви:

— Искам чист въздух и храна. Имаш ли нещо против да обядваме в Сентръл Парк?

— Не.

— Не се мръщи, Пийбоди — предупреди я, когато седнаха в колата. — Погрозняваш.

Докато пътуваха към парка, мълчаха. Ив успя да паркира между два автомобила, после двете слязоха и се запътиха към парка, където студеният вятър полюшваше голите клони на дърветата. Под краката им шумоляха сухи листа. Когато стигнаха до първия подвижен павилион за храна, Ив се поколеба дали да си вземе вегетариански сандвич или пакетче с пържени картофи. Предпочете мазните картофи, докато сътрудничката й си избра плодов коктейл.

— Личи си, че си възпитана от последователи на „Нова ера“ — отбеляза Ив.

— Не мисля, че храната и религията са свързани — заяви Пийбоди и си взе парче ананас, — въпреки че тялото ми е храм.

Ив облекчено се усмихна — сътрудничката й най-сетне й беше простила.

— Разполагам с информация, която в ролята си на служител на закона съм длъжна да съобщя на началството. Но нямам намерение да го сторя.

Пийбоди огледа парчето парникова праскова, сетне попита:

— Въпросната информация отнася ли се до случая, който сега разследвате?

— Да речем, че има връзка с него. Ако я споделя с теб, също ще бъдеш длъжна да рапортуваш на командира. В противен случай ще се превърнеш в съучастник, ще рискуваш работата си и вероятно ще попаднеш в затвора.

— Готова съм да рискувам. Сама мога да взимам решения.

— Така е. — Ив спря и се обърна, а вятърът разроши късата й коса, докато се взираше в сериозното лице на по-младата жена. — Ти си добро ченге, Пийбоди, и скоро ще станеш детектив. Знам колко държиш на това, защото си спомням собствената ми радост, когато ми връчиха значката.

Извърна поглед към поляната, където деца играеха под зорките погледи на бавачките си. Наблизо спря един от многобройните посетители на парка, който правеше обичайния си крос; протегна се и машинално посегна към флакона със сълзотворен спрей, когато някакъв просяк се насочи към него. В небето кръжеше хеликоптер на парковата охрана и монотонно бръмчеше.

— Информацията засяга и мен, затова реших да не я съобщавам, но ти не си замесена.

— Извинете, лейтенант, но грешите. Разбира се, ако не вярвате в моята преданост…

— Не става въпрос за преданост, а за изпълнение на служебния дълг. Това е нарушаване на закона и на… — Тя тежко въздъхна, приседна на една скамейка и прошепна: — Всъщност е страхотна каша.

— Ако споделите информацията с мен, ще мога ли да ви помогна за залавянето на убиеца на Томас Бренън и на Шон Конрой?

— Да.

— Искате ли честната ми дума, че всичко, което ми кажете, ще си остане между нас?

— Да. — Тя погледна в очите сътрудничката си, която седна до нея. — Съжалявам, но ще те помоля да ми обещаеш да не изпълниш дълга си.

— Имате думата ми, лейтенант. И изобщо не съжалявам.

За миг Ив затвори очи. Осъзна, че приятелството й с Пийбоди беше възникнало спонтанно и бе издържало изпитанието на времето.

— Всичко започнало в Дъблин — поде тя, — преди близо двайсет години. Момичето се казвало Марлена.

Разказа на сътрудничката си цялата история, като използваше полицейския жаргон, който и двете прекрасно разбираха. Когато свърши, Пийбоди остана безмълвна. Обядът на Ив беше недокоснат. Навътре в парка пееха птици и се опитваха да заглушат монотонното жужене на уличното движение.

— И през ум не ми е минавало, че Съмърсет има дъщеря — най-сетне промълви Пийбоди. — Колко ли е страдал, когато я е загубил? Няма нищо по-страшно от това, нали?

— Сигурно. Но винаги се случва нещо по-страшно — мъката води до жажда за отмъщение. Марлена, Съмърсет и Рурк са свързани от отмъщението. Спомни си значката, която открих при жертвите: детелина от едната страна, а от другата — знакът на църквата. Те символизират играта, която убиецът е подхванал, и фикс идеята му, че е пратеник на Бога.

— Щом е устроил капан на Съмърсет и е подправил дисковете, излиза, че е знаел за срещата му с Одри Мъръл.

— Да. Хората никога не са дискретни, колкото си въобразяват. Предполагам, че поне половината хора от курса са знаели за флирта им. Затова трябва да проверим всички курсисти. — Тя потърка очи. — Необходимо е Рурк да ми даде списък с имената на хората, които е убил, както и на онези, които са му помогнали да ги открие.

— Кой списък искате да проверя чрез компютъра?

Изненадващо за самата себе си Ив се просълзи, но побърза да се овладее и си каза, че е преуморена.

— Благодаря. Безкрайно съм ти задължена.

— Няма защо. Всъщност можете да ми се отблагодарите, като ми дадете картофките.

— Непоправима си — позасмя се Ив, поклати глава и й подаде пликчето.

— Лейтенант, как ще избегнете рапорта пред командира?

— Още не съм решила. — Тя разсеяно потърка стомаха си, който я свиваше при мисълта за онова, което възнамеряваше да направи. — По-важно е веднага да се върнем в управлението. Трябва да накарам Макнаб да побърза с проследяването на обажданията, както и да се срещна с представителите на медиите, преди сами да са научили за случилото се. Необходими са ми докладите на „метачите“ и на съдебния лекар по случая „Конрой“, а отгоре на всичко ми предстои скандал с Рурк.

— Очертава се доста натоварен следобед.

— Права си. Липсва ми само среща с командира.

— Предлагам аз да притисна Макнаб, а вие да отидете в Канал 75 и да подкупите Надин Фарст.

— Умница си, Пийбоди.

 

 

Ала не й се наложи да търси Надин. Когато влезе в канцеларията си, завари репортерката да се взира в разглобения уред за комуникации, чиито части бяха пръснати върху бюрото.

— Май си имала неприятности с електрониката, Далас — усмихнато заяви тя.

— Пийбоди, намери Макнаб и го убий.

— Слушам, лейтенант.

— Надин, колко пъти съм те предупреждавала да не влизаш тук?

— Навярно стотици. — Продължавайки да се усмихва, репортерката седна и кръстоса хубавите си крака. — Питам се защо изобщо си правиш труда. И така, кой е Шон Конрой и защо е бил убит в къщата на Рурк?

— Грешиш, убийството е извършено в една от многобройните къщи, които са собственост на съпруга ми. — Тя наклони глава и многозначително повдигна вежди. — Надявам се, че ще уточниш тази подробност в репортажа си.

— В репортажа, който ще включва изявление от лейтенант Далас, занимаваща се с разследването. — Надин лъчезарно се усмихна.

— Съгласна съм. — Ив затвори вратата и я заключи.

— Хмм. — Репортерката свъси вежди. — Май се предаде прекалено лесно. Питам се какво ли ще ми струва това.

— Засега нищо. Ето какво ще съобщиш в репортажа си: „Нюйоркската полиция разследва убийството на Шон Конрой, ирландски поданик, неженен, четирийсет и една годишен, по професия барман. След анонимно обаждане лейтенант Далас с помощта на Рурк откри жертвата в необитавана къща.“

— Как е било извършено убийството? Разбрах, че гледката не е била от приятните.

— В момента нямам право да съобщавам подробности на медиите.

— Стегни се, Далас. — Надин се приведе. — Изплюй камъчето.

— Хич не се надявай. Но ще ти кажа още нещо: полицията проверява дали това престъпление има връзка с убийството на магната Томас Бренън, което е било извършено миналия петък.

— Бренън ли? Господи! Бренън е бил убит в петък, така ли? — Надин скочи на крака. — Всемогъщи боже, та той е главен акционер на Канал 75! Как не сме разбрали? Как са го убили? Къде?

— Престъплението е извършено в нюйоркския му апартамент. Полицията работи върху няколко версии за причината.

— Версии ли? Какви версии? Господи, та аз го познавах!

Ив присви очи.

— Нима? Бяхте ли близки?

— Глупости! Виждахме се на приеми, давани от телевизионната станция, на благотворителни вечери. Той дори ми изпрати цветя след… след онази злополука през пролетта.

— Злополука, при която за малко не ти прерязаха гърлото.

— Точно така! — сопна се репортерката и отново седна. — Не съм забравила, че именно ти спаси живота ми. Харесвах Бренън. По дяволите, той имаше съпруга, деца… — Замисли се за момент и машинално забарабани с изящните си пръсти по коляното си. — В нашата станция, както и в повечето телевизии ще настъпи суматоха, когато новината се разчуе. Как се е случило?

— Смятаме, че е станал жертва на човек, проникнал в дома му.

— Защо са тези охранителни системи, щом е възможно човек да се прибере вкъщи и да налети на крадец? — промърмори Надин.

Ив не я поправи — доволна бе, че репортерката е стигнала до това заключение.

— Спомена, че между убийствата имало връзка, нали? — Журналистката се беше окопитила от смайването си и отново бе опитна професионалистка. — Шон Конрой също е бил ирландец. Мислиш ли, че е имал пръст в обира? Познавал ли е Бренън?

— Работим и по такава възможност.

— И Рурк е ирландец.

— Така съм чувала — сряза я Ив. — Ще ти кажа нещо, но обещай, че няма да го разгласяваш. — Надин колебливо кимна и тя продължи: — Когато са живели в Ирландия, Рурк и Шон са се познавали. Подозираме, че убиецът нарочно е избрал къщата, където е… очистил Конрой. Навярно е знаел, че новите наематели ще се нанесат едва след няколко дни. Иска ми се името на съпруга ми да не се споменава, докато напреднем с разследването.

— Няма да е трудно на този етап. Всяка телевизионна станция, особено нашата, ще бъде заета с голямата новина — ще разговаряме с хора, които са познавали покойния магнат, ще съобщаваме подробности от биографията му и така нататък. А сега трябва да изчезвам, за да подготвя репортажа си. — Тя отново скочи на крака. — Задължена съм ти за услугата.

— Която рано или късно ще ми върнеш. — Ив отключи вратата и разтърка слепоочията си. Помисли си, че ще бъде голям успех, ако командирът повярва поне на половината от лъжите й.

 

 

— Рапортът ти е доста кратък, лейтенант, липсват каквито и да било подробности — замислено каза Уитни, след като Ив приключи обясненията си към писмения доклад.

— Засега не разполагаме с никакви улики, сър — заяви тя с невъзмутимо изражение и не извърна поглед, когато Уитни изпитателно я изгледа. — Макнаб от отдела по електроника се опитва да проследи обажданията, но все още безуспешно. Разчитам на помощта на Фийни, който ще се върне след седмица.

— В отдела имат много високо мнение за Макнаб.

— Възможно е, но както той сам се изрази, засега удря на камък. Убиецът е истински гений в областта на електрониката и комуникациите. С това се обяснява познанството му с Бренън.

— Но не и с Конрой.

— Вярно е, сър, но и двамата мъртъвци са ирландци, дори бегло са се познавали в миналото, когато са живеели в Дъблин. Твърде възможно е да са подновили познанството си, когато са пристигнали в Ню Йорк, или пък изобщо да не са го прекъсвали. Гледал сте записа на обаждането на престъпника и знаете, че убива, за да си отмъсти. Предполагам, че е познавал двете си жертви, най-вероятно от Дъблин. Конрой е продължил да живее в Ирландия до преди три години, а Бренън е предпочел да прекарва повечето си време в Ню Йорк. Предлагам да потърсим помощта на дъблинската полиция — сигурна съм, че двамата са били убити заради нещо, което са направили или заради сделка, в която са участвали в Ирландия.

— Рурк също има предприятия в тази страна.

— Така е, сър, но през последните десет години не се е срещал нито с Конрой, нито с Бренън, не е имал делови отношения с тях. Лично направих проучването.

— Онзи, който жадува за отмъщение, е готов да чака дълги години. — Командирът скръсти ръце и изгледа Ив. — Възнамеряваш ли отново да разпиташ Съмърсет?

— Още не съм решила, сър. Алибито му за времето, когато е бил убит Бренън, е доста правдоподобно. Одри Мъръл потвърди, че са имали среща. Възможно е действително да са сгрешили датата. Освен това Съмърсет не е достатъчно силен, че да причини страхотните наранявания на Бренън и Конрой.

— Ами ако не е действал сам?

Тя усети, че й прилошава, но кимна.

— Ще проверим дали е имал съучастник. Слушайте, сър, ще продължа да разследвам Съмърсет, но съм абсолютно сигурна, че не би направил нищо, което ще злепостави Рурк. Предан му е… дори прекалено предан. И още нещо — уверена съм, че следващата жертва ще бъде съпругът ми. Затова и престъпникът се свърза с мен.

Уитни дълго мълча, без да откъсва поглед от нея. Очите й бяха искрени, гласът й не издаваше вълнението й, ала тя едва ли осъзнаваше, че е сплела пръсти така, че кокалчетата им са побелели. След няколко секунди заяви:

— Съгласен съм. Сигурен съм, че ако ти предложа да се откажеш от този случай няма да се съгласиш?

— Да, сър.

— Ще разпиташ Рурк. — Той замълча, но Ив не се опита да му възрази. — Обзалагам се, че няма да получа официален рапорт за този разпит. Внимавай, Далас. Не искам да се разделям с най-добрата си служителка.

Ив се изправи.

— Убедена съм, че престъпникът отново ще се свърже с мен. Мисията му не е довършена. Вече добих бегла представа за характера му, но искам колкото е възможно по-скоро да се консултирам с доктор Майра. Освен това моля да ми разрешите да работя вкъщи. Апаратурата, с която разполагам там, е… по-добра от тази в полицейското управление.

Уитни се поусмихна.

— Сигурен съм. Доколкото ми е възможно, ще ти позволя свобода на действие, но знай, че нямаме много време. Ако убиецът вземе нова жертва, смятай, че времето ти е изтекло.

— Ще се постарая да работя бързо.