Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (4)

Четвърта глава

— Искам да си спомниш дори най-малките подробности, Морийн.

Девойката, която седеше на дървения стол в своята стаичка над „Грийн Шамрок“, навлажни с език пресъхналите си устни.

— Нали няма да ме изпратите в затвора или обратно в Ирландия?

— Няма, обещавам ти. — Ив се приведе към нея. — Ако помогнеш на мен и на Шон, ще ти осигуря истински документи и никога повече няма да се страхуваш от имиграционната служба.

— Честна дума, не искам да се случи нищо лошо на Шон — винаги е бил много мил с мен. — Тя стрелна с поглед Пийбоди, която се беше изправила до вратата. — Нали се сещате, малко ме е страх. Ченгетата ме изнервят.

— Пийбоди е кротка като котенце, не се притеснявай. А сега искам да си спомниш кога за последен път видя Шон.

— Май беше снощи, след като приключих работа. По принцип той идва по обяд. Моята смяна започва от единайсет, когато отваряме, и приключва в осем. Имам право на две почивки по трийсет минути. А пък Шон работи до десет и половина, после се връща в един и… — Тя внезапно млъкна.

— Морийн — търпеливо изрече Ив, — не ме интересува, че барът е отворен след официално разрешеното работно време.

Девойката закърши ръце и проплака:

— Шефът ще ме изхвърли, ако разбере, че съм се изпуснала пред ченгетата.

— Няма да го стори, ако не го притиснем. И така, видяла си Шон снощи, преди да свърши смяната ти в осем.

— Така си беше. Като приключих, той беше зад бара и ми рече: „Миличка, не позволявай на онзи младеж да открадне целувките, които са за мен.“

Ив въпросително повдигна вежди, а Морийн се изчерви.

— Ама Шон само се шегуваше, лейтенант. Та той е на повече от четирийсет и между нас няма абсолютно нищо. Младежът, дето го споменах… — Девойката отново се изчерви и погледна към Пийбоди, която безмълвно стоеше до вратата. — Напоследък излизам с него. Шон знаеше, че имам среща и само ме задяваше.

— Да повторим: видяла си го в осем, когато си си тръгнала. После…

— Почакайте! — възкликна Морийн. — Видях го отново… или по-точно чух гласа му, като се прибрах след срещата с Майк. Чух го да говори, нали разбирате. — Тя засия, беше щастлива като кученце, което е изпълнило заповедта на господаря си.

— С кого разговаряше?

— Не знам. Разбирате ли, за да се изкача по стълбите, трябва да мина покрай неговата стая. Трябва да е било след полунощ и Шон е бил в почивка, преди да започне… нощната му смяна. Сградата е стара, вратите не се затварят плътно. Затова чух как Шон разговаря с някакъв мъж в стаята си.

— За какво говореха.

— Представа си нямам. Да не мислите, че съм подслушвала? Обаче ми се стори, че Шон е щастлив, когато минавах покрай вратата, той се засмя и каза, че предложението му харесвало и че непременно щял да бъде там.

— Откъде знаеш, че гостът му е бил мъж?

Девойката замислено смръщи вежди.

— Ами… така ми се стори. Не чух думите му, обаче гласът му беше плътен. После отминах и се качих в стаята си. Обаче съм сигурна, че Шон говореше и се смееше. Никога не мога да сбъркам смеха му… толкова е заразителен.

— Кой обслужва масите след свършването на твоята смяна?

— Шинийд. Идва в шест, работим два часа заедно, после тя продължава, докато затворим, фамилията й е Дъгин и доколкото знам, живее наблизо, на Осемдесет и трета улица. Когато има много клиенти, един дроид помага на Шон на бара. Шефът го използва само когато е необходимо, щото поддържането му било скъпо.

— Слушай, Морийн, забелязала ли си през последните една-две седмици някой нов посетител, който разговаря с Шон?

— От време на време се мярват нови посетители и като им хареса, идват отново. Има ги всякакви — мълчаливи, бъбриви… Повечето разговарят с Шон, щото много го бива като барман. Не съм забелязала обаче нещо подозрително.

— Добре, можеш да се върнеш към работата си. Възможно е да се наложи отново да си поговорим. Непременно ми се обади, ако си спомниш нещо важно.

— Обещавам. Ама да знаете, че Шон не е направил нищо лошо, лейтенант — добави тя. — Не е лош човек, само е глуповат.

— Глуповат… — повтори Ив и се втренчи в значката. — И без късмет. — Обърна се към Пийбоди и нареди: — Искам някой униформен да наблюдава заведението в случай, че съм сгрешила и че Шон е използвал целия ден за някаква сделка или пък е бил при любовницата си. А ние с теб ще проверим дали Шинийд Дъгин е по-наблюдателна от Морийн.

— Онзи с гатанките каза, че ти дава срок до довечера.

Ив стана и прибра значката, сетне промълви:

— Нищо чудно да ме е излъгал.

 

 

Шинийд Дъгин запали тънка сребриста цигара, присви зелените си очи и издуха ароматния дим право в лицето на Ив.

— Мразя да разговарям с ченгета.

— Аз пък мразя да разговарям с гадняри, но години наред ми се налага да правя точно това — кротко изрече Ив. — Но може би предпочиташ да те разпитам в полицейското управление?

Шинийд сви кокалестите си рамене и халатът й от материя с щамповани макове се разтвори на гърдите й. Тя разсеяно го пристегна, обърна се и зашляпа с босите си крака към единствената, претъпкана стая в апартамента.

Мебелировката беше оскъдна: неоправено сгъваемо легло, от което младата жена очевидно беше станала при позвъняването на Ив, два стола и две тесни масички. Ала върху всички свободни повърхности, включително върху перваза на прозореца, бяха поставени различни вещи, коя от коя по-безвкусна. Ив забеляза, че домакинята има слабост към статуетки на рошави кученца и котенца. Абажурите с пискюли на двете нощни лампи бяха потънали в прах. На пода бяха хаотично нахвърляни килимчета, напомнящи парченца от картинна мозайка. Шинийд се настани с кръстосани крака върху леглото, придърпа огромния стъклен пепелник, с който спокойно би могла да убие човек, широко се прозина, а сетне се сопна:

— Казвай.

— Интересувам се кога за последен път си видяла Шон Конрой.

— Снощи. Работя нощем, а през деня спя. — Тя почеса лявото си стъпало.

— Спомняш ли си с кого е разговарял? Някой клиент направи ли ти по-особено впечатление?

— Не. Клиентите идват, поръчват си едно питие или цяла бутилка, а ние с Шон ги обслужваме. Защо ме разпитваш, да не би да съм направила нещо незаконно?

Ив махна от стола дрехите, които обитателката на жилището навярно беше захвърлила в продължение на цяла седмица, и нареди на Пийбоди да вдигне щорите.

Когато слънчевите лъчи озариха стаята, Шинийд закри очите си с длани и извика:

— Господи! Май искаш да ме убиеш! — Въздъхна и добави: — Слушай, ченге, признавам, че Шон обича чашката, но това е единствената му слабост.

— Разбрах, че е отишъл в стаята си по време на почивката между двете смени. Забеляза ли някой да го придружава?

— Не. Плащат ми да обслужвам клиентите, не да дебна кой какво прави. Хей, защо ми задаваш този въпрос? — Отпусна ръце и разтревожено се загледа в Ив. — Да не би нещо лошо да се е случило с Шон?

— Точно това се опитвам да открия.

— Ако питаш мен, снощи му нямаше нищо, дори беше в отлично настроение. Спомена, че му предлагали някаква допълнителна работа, от която щял да изкара добри пари.

— Каква работа?

— Да обслужва бара по време на някакъв тежкарски купон. Шон си пада по тия работи. — Шинийд изгаси цигарата си и моментално запали нова. — След почивката се появи ухилен до уши. Обеща да препоръча и мен, ако проявявам интерес.

— Спомена ли на кого ще те препоръча?

— Честно казано не му обърнах внимание. Той все витае из облаците. Каза, че празненството било организирано от някаква голяма клечка.

— Напрегни си паметта, Шинийд. Шон се е раздрънкал, бил е доволен от себе си… Сигурна съм, че ти е казал името на важната персона.

— Да му се не види! — раздразнено промърмори сервитьорката и потърка челото си. — Каза ми, че щял да работи за стар приятел от Дъблин, който бил преуспял в живота. — Смачка в пепелника цигарата си и възкликна: — Сетих се — онзи се казвал Рурк. Точно така! Затова си помислих, че Шон както винаги ме баламосва. Хич не ми се вярва богаташи като Рурк да са приятели с нашия Шон.

Ив едва се въздържа да не скочи от стола. Овладя се и престорено безразлично попита:

— Похвалил се е, че разговарял с Рурк, така ли?

— Божичко, май още не съм се напълно събудила. — Сервитьорката широко се прозина и се намръщи, когато край прозореца прогърмя аеробус. — Шон каза, че Рурк изпратил човек да му предложи работата и че заплащането било добро. Заяви, че скоро ще напусне кръчмата и че ако нещата потръгнат, ще препоръча и мен. С него сме излизали няколко пъти, когато сме се чувствали самотни, обаче не ходим сериозно.

— В колко часа затворихте снощи? — Ив стисна, зъби като забеляза изражението на Шинийд. — Хич не ме е грижа, че нямате специално разрешително. Искам да знам кога за последен път си видяла Шон и къде е отишъл след това.

— Беше около четири сутринта. Той заяви, че бърза да си легне. През деня имал среща с новия си работодател и искал да изглежда добре.

 

 

— Този мръсник си играе с мен! — Ив се тръсна на седалката в колата и удари с юмрук по волана. — Сега пък замеси Рурк в цялата каша. Мътните да го вземат!

Направи знак на Пийбоди да не й възразява и се загледа през стъклото. Нямаше избор — трябваше да изпълни дълга си. Включи видеотелефона и позвъни вкъщи.

— Тук е домът на Рурк — надуто изрече Съмърсет, сетне лицето му се изопна и сякаш се вкамени. — Добър ден, лейтенант.

— Свържи ме със съпруга ми.

— В момента Рурк говори по другата линия.

— Веднага ме свържи, кльощав грознико, иначе ще си изпатиш.

Мониторът се обагри в светлосиньо, след секунди на него се появи лицето на Рурк.

— Здравей, Ив. — Той се усмихна, но лицето му беше напрегнато. — Какво се е случило?

— Познаваш ли някой си Шон Конрой? — Внимателно го наблюдаваше и забеляза как за частица от секундата тъмносините му очи се присвиха.

— Да, преди много години и той живееше в Дъблин. Защо питаш?

— Срещал ли си се с него в Ню Йорк?

— Не съм го виждал, нито пък съм разговарял с него от осем години насам.

Ив дълбоко си пое въздух и се опита да се успокои, преди да зададе следващия си въпрос:

— Притежаваш ли бар, наречен „Грийн Шамрок“?

— Не, разбира се. — Този път той наистина се усмихна. — Ив, вярваш ли, че ще падна толкова ниско?

Ив почувства как огромен товар се смъква от плещите й и промълви:

— Ами… не. А посещавал ли си го?

— Мисля, че не съм.

— Запланувал ли си някакви празненства?

Той наклони глава.

— Не засега. Слушай, Шон мъртъв ли е?

— Не знам. Трябва ми списък на сградите в Ню Йорк, които са твоя собственост.

— На всичките ли? — примигна Рурк. — Задачата е доста сложна и ще отнеме време.

— По дяволите! — Тя разтърка челото си, опитвайки се да събере мислите си. — Започни с жилищата, които в момента са необитавани.

— Ще имаш списъка след пет минути. — Той прекъсна връзката.

— Защо се интересувате само от жилищните сгради? — попита Пийбоди.

— Имам предчувствието, че престъпникът нарочно ми зададе по-лесна гатанка. Този път е действал бързо. Намерил е най-доброто разрешение, избирайки празна къща, която не се охранява нито от дроиди, нито от камери. Влизаш, „свършваш си работата“ и излизаш, без да те забележат.

Видеотелефонът й иззвъня.

— В момента свободни са само три жилищни сгради — обяви Рурк. — Първата се намира на Грийнпийс Парк Драйв 82. Ще се видим там.

— Не мърдай от къщи.

— Ще се видим там — повтори той, сетне екранът потъмня.

Ив дори не изруга, а побърза да включи двигателя и да потегли. Пристигна пред сградата само трийсетина секунди преди Рурк, поради което не успя да отключи вратата със специалния си кодов шперц.

Рурк носеше дълго черно палто, което се развяваше от ледения вятър и плющеше като камшик. Сложи ръка на рамото на Ив и въпреки гримасата й, страстно я целуна. Сетне промълви:

— Сега ще отключа.

Постройката беше висока, но тясна, за да се побере в пространството между две други сгради. Стъклата на прозорците бяха огледални, за да се избегне проникването на ултравиолетовите лъчи, както и любопитните погледи на минувачите. В момента те бяха закрити с охранителни щори и слънчевите лъчи, които се промъкваха през отворите, очертаваха линии върху подовете, застлани с теракота.

Ив извади оръжието си и направи знак на Пийбоди да тръгне наляво.

— Ти идваш с мен — обърна се към Рурк и се заизкачва по витата стълба, като процеди: — После ще си поговорим, задето не ме послуша и пристигна тук.

— Винаги съм на твое разположение — усмихнато заяви той и си помисли как ли би реагирала, ако знаеше, че в джоба му е скрит деветмилиметров автоматичен пистолет, който беше забранен от закона. Иронично си каза, че няма смисъл да разстройва любимата жена с маловажни подробности. Докато Ив претърсваше стая след стая и зорко оглеждаше всеки ъгъл, той здраво стискаше пистолета, готов да й се притече на помощ.

— Защо подобно луксозно жилище е необитавано? — поинтересува се тя, след като се увери, че всички помещения са празни.

— През следващата седмица започват да пристигат първите наематели. Къщата е дадена под наем на фирми от други планети, чиито шефове не обичат да отсядат в хотел. Осигуряваме им и персонал — дроиди или хора.

— Тук е много шик.

— Стараем се. — Докато слизаха по стълбите, той се обърна към Пийбоди: — Откри ли нещо, полицай?

— Тук няма никого, освен няколко паяка, които навярно са щастливи да живеят сред този разкош.

— Паяци ли? — Рурк се намръщи, извади електронния си бележник и си записа да се свърже със службата за унищожаване на насекоми и гризачи.

— Къде се намира следващото жилище? — обади се Ив.

— Съвсем наблизо е. Ще ви заведа.

— По-добре ми дай кода и се прибери вкъщи.

Той нежно приглади косата й, сетне заяви:

— Няма да стане, скъпа.

Втората сграда беше построена доста навътре от улицата. Заобиколена беше от дървета и храсти, които образуваха висока ограда, отделяща къщата от съседните домове.

Ив изпита странно предчувствие. Каза си, че точно тук, в този богаташки квартал, където сградите бяха звукоизолирани и далеч от очите на любопитните, най-лесно би могло да бъде извършено убийство.

— На нашия човек това ще му хареса — прошепна тя, направи знак на Рурк да отключи, а на Пийбоди да заеме позиция от другата страна. Застана пред съпруга си и сама отвори вратата. Моментално усети познатата миризма и разбра какво се е случило.

Очевидно този път късметът беше изневерил на Шон Конрой. Земният му път беше приключил във великолепно обзаведен салон, намиращ се до малкото и елегантно фоайе. Лежеше по гръб, а кръвта му обагряше старинния килим на рози. Ръцете му бяха разперени в умолителен жест, дланите му бяха приковани към пода.

— Не докосвай нищо! — Ив сграбчи Рурк за рамото, преди да е пристъпил прага. — Не бива да влизаш, за да не оставиш свои отпечатъци на местопрестъплението. Обещай ми, че ще се подчиниш, в противен случай ще те заключа отвън. С Пийбоди трябва да огледаме навсякъде.

— Няма да влизам. — Той се извърна с каменно лице, но в очите му проблясваха странни пламъчета. — Сигурен съм, че убиецът вече не е тук.

— Знам, но все пак ще претърсим къщата. Пийбоди, заеми се с помещенията в задната част, аз ще прегледам стаите на горния етаж.

Очакванията й се оправдаха — не откриха никого. Искаше й се да остане насаме с Рурк, затова изпрати сътрудничката си за чантичката с инструменти, които използваше на местопрестъплението.

— Убиецът сякаш ти има зъб и иска да те засегне.

— Постигнал е целта си — промърмори Рурк. — Израснал съм с Шон, познавах родителите му. С по-малкия му брат сме връстници. Преследвахме едни и същи момичета из дъблинските улици и ги целувахме в парковете. Не съм се виждал с Шон от дълги години, но винаги съм го смятал за приятел.

— Вината е моя. Не успях да попреча на убиеца.

Рурк безмълвно поклати глава и се втренчи в човека, с когото беше прекарал детството си. Помисли си, че Шон е още един представител на поколението без истински дом и родина.

Ив се обърна, извади комуникатора си и се свърза с диспечера, за да съобщи за убийството.

Напръска ръцете и обувките си с предпазен спрей и коленичи в локвата кръв. Ясно беше, че смъртта на Шон Конрой е била бавна и мъчителна. Вените и гърлото му бяха прерязани, но не дълбоко, поради което кръвта му е изтичала в продължение на часове. Беше разрязан с почти хирургическа прецизност от гръдната кост до чатала, при което навярно болката е била невероятна, а смъртта е настъпила след доста време. Дясното му око беше извадено, а езикът му отрязан.

Уредът показа на Ив, че Шон е умрял преди по-малко от два часа; тя знаеше, че преди да го погълне вечната тъмнина, жестоко е страдал и се е опитвал да вика за помощ.

Отдръпна се, докато техниците фотографираха и заснемаха с камера тялото и местопрестъплението. Обърна се и вдигна панталоните, които убиецът беше разрязал и захвърлил встрани от жертвата. Забеляза, че портфейлът още е в задния джоб, сетне задиктува на записващото устройство:

— Убитият е идентифициран като Шон Конрой, ирландски поданик, на четирийсет и една години, живущ на Седемдесет и девета улица №783. В портфейла му открих зелената му карта и разрешително за работа, дванайсет долара в кредитни жетони и три фотографии.

Провери другите джобове, откри отключващи карти, още кредитни жетони за три долара и двайсет и пет цента, парче хартия, върху което беше записан адресът на къщата, където беше намерил смъртта си. Намери и емайлираната значка с четирилистна детелина и риба, изобразени от двете й страни.

— Лейтенант, приключихте ли с огледа на трупа? — попита медикът от лабораторията.

— Да, можете да го вземете. Кажете на доктор Морис, че искам лично да извърши аутопсията. — Прибра в специален плик портфейла и всичко, което бе открила в джобовете на панталоните и погледна към Рурк. През цялото време той не беше промълвил нито дума, лицето му беше безизразно.

Ив машинално почисти с разтворител кръвта и спрея от ръцете си, после се приближи до него и му показа прозрачното пликче с вещите на Шон.

— Виждал ли си подобна значка?

— Никога.

Тя за последен път огледа местопрестъплението… локвата кръв върху разкошния килим. Присви очи и замислено се втренчи в малката статуетка върху пиедестал, пред който беше поставена ваза с цветя, изработени от коприна. Статуетката, издялана от бял камък, представляваше жена с дълга роба и воал, различаващ се от булчински. Каменното изображение някак не се вписваше сред елегантното обзавеждане, освен това се стори странно познато на Ив.

— Каква е онази… статуетка? — попита тя Рурк.

Той озадачено смръщи чело, заобиколи един от „метачите“ и щеше да вземе статуетката, ако Ив не му беше попречила.

— Това е СДМ. Много странно — промълви той.

— Какво е СДМ?

Рурк се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях.

— Съкращение, използвано от католиците — означава Светата Дева Мария.

— Католик ли си? — смаяно го изгледа тя и мислено се упрекна, че все още знае твърде малко за съпруга си.

— Бях… в един друг живот — разсеяно промълви той. — Така и не ме избраха да помагам на свещеника по време на службата. Статуетката не е била в апартамента, фирмата, която се занимава с обзавеждането на жилища под наем, не поставя религиозни статуетки. — Огледа красивото, спокойно лице на жената от бял мрамор и добави: — Убиецът я е поставил тук и то така, че да „наблюдава“ деянието му.

Суровият поглед на Ив му подсказа, че е стигнала до същото заключение.

— Била е неговата „публика“. Струва ми се, че е искал да се… покаже пред нея.

Рурк, който дълги години дори не си беше спомнял, че е католик, беше ужасен и отвратен.

— Мисля, че е искал тя да благослови делото му. Което горе-долу отговаря на твоето предположение.

Докато изваждаше плик за веществени доказателства, Ив замислено изрече:

— Видях същата Дева Мария в дома на Бренън. Поставена беше върху тоалетката на съпругата, с лице към леглото. Не контрастираше с обзавеждането на спалнята, затова почти не й обърнах внимание. Спомням си какво имаше върху тоалетката: молитвена броеница, холограми на децата, статуетка, подобна на тази, посребрена четка за коса, гребен и синьо стъклено шишенце с парфюм.

— И все пак статуетката не се е набивала на очи — отбеляза Рурк и си помисли, че като всички добри ченгета жена му не пропуска никакви подробности.

— Точно така… А пък тази е доста тежка — заяви тя, докато прибираше мраморната фигура в плика. — Изглежда доста скъпа. Какво пише отдолу? Май е на италиански.

— Да. Означава, „изработено в Рим“.

— Възможно е да ни помогне да открием следите на убиеца.

Рурк поклати глава.

— Ще установиш, че само през миналата година са били продадени хиляди подобни статуетки. Магазините в близост до Ватикана развиват успешен бизнес с изображението на Светата Дева. Знам го със сигурност, тъй като притежавам няколко от тях.

— Все пак ще поискам информация от компютъра — настоя Ив, хвана го под ръка и го отведе встрани. Не искаше той да види как прибират трупа в специален чувал и как го изнасят. — Нямаш работа тук. Ще отида в участъка, за да подготвя рапорта си и някои необходими сведения. След няколко часа ще си бъда у дома.

— Искам да разговарям с близките му.

— Засега е невъзможно. Засега — повтори тя, когато забеляза гневния му поглед. — Дай ми няколко часа, Рурк… — Ив безпомощно изрече баналната фраза: — Съжалявам… приеми съболезнованията ми за смъртта на приятеля ти.

Изненадващо Рурк я притегли към себе си. Ив нерешително прокара ръце по гърба му и вкопчи пръсти в напрегнатите му рамене.

Едва чуто той промълви:

— За първи път откакто се запознахме, съжалявам, че работиш в полицията. — Сетне я освободи от прегръдките си и се отдалечи.

Ив излезе на улицата, лъхна я леден вятър, напомнящ приближаването на зимата. Тя сведе глава — беше смазана от чувството за вина, упрекваше се, че не е успяла да спаси един човешки живот.

 

 

Когато се прибра у дома, Рурк се беше затворил в кабинета си. Посрещна я само котаракът Галахад, който се заумилква около краката й, докато тя сваляше якето си.

Хрумна й, че в момента самотата е за предпочитане. Предстоеше й много работа. След като не умее да утеши съпруга си, по-добре да се откаже от ролята на любяща съпруга и да се заеме с единственото, което може — разследването на убийство.

Галахад я придружи в апартамента, където тя често работеше и дори спеше по време на пътуванията на Рурк. Поръча на автоготвача кафе и въпреки че не беше гладна, жалният поглед на котарака я накара да поиска и сандвич с риба. Даде му половината и той се нахвърли върху храната така, сякаш не беше хапвал цял месец. Ив седна зад бюрото си и впери поглед във вратата, която свързваше нейния кабинет с този на съпруга й. Знаеше, че само да почука, Рурк ще й отвори, но се поколеба и седна зад бюрото си.

Чувстваше се виновна задето не беше проявила достатъчно съобразителност, за да спаси приятеля му. Но най-лошото бе, че името му щеше да бъде замесено във връзка с убийството.

До сутринта медиите щяха да научат за случилото се — вече нямаше възможност да скрие информацията. Ето защо беше решила да се обади на Надин Фарст от Канал 75. Надин беше доста упорита и дори нахална, но поне репортажите й не изкривяваха истината.

Нетърпеливо погледна към видеотелефона — Макнаб беше програмирал всички обаждания на номера й в полицията да бъдат прехвърляни в дома й. Искаше й се убиецът да се свърже с нея. Питаше се след колко време ще благоволи да й се обади и кога ще бъде готов за следващия „рунд“.

Изпи чаша кафе, което я ободри и съзнанието й се избистри. Каза си: „Започни отначало. Спомни си най-малките подробности“.

Два пъти прослуша записа на първото обаждане. Арогантният тон на убиеца подсказваше, че той е суетен и уверен в големите си способности и в това, че е богоизбран за свещената си мисия. Самоувереността и религиозната му мания го правеха уязвим.

Следователно тя трябваше да се възползва именно от тези негови слабости.

Беше казал, че жадува за отмъщение, че иска око за око. Ала отмъщението винаги беше насочено към определен човек. И двамата убити бяха свързани с Рурк. Навярно престъпникът отдавна му имаше зъб.

Трябваше да поговори надълго и нашироко със съпруга си. Твърде възможно бе убиецът да се стреми да отмъсти именно на него. При мисълта за това я побиха тръпки, сърцето й затуптя по-бързо и съзнанието й се замъгли.

Прогони ужасяващата мисъл и си каза, че не бива да разсъждава като съпруга на Рурк. Сега повече от всякога се налагаше да пренебрегне чувствата си и да бъде истинско ченге.

Даде на котарака и другата половина от сандвича, след това извади копията от охранителните дискове на Лакшъри Тауърс. Каза си, че трябва да ги изгледа кадър по кадър, независимо колко време ще й отнеме. На другата сутрин ще накара и Рурк да ги види — нищо чудно да познае някого.

Но малко след като започна, видя нещо, което я накара да скочи и да разлее кафето си.

— Стоп! — нареди на компютъра. — Искам повторение от 0056. Боже мой! Стопкадър; увеличи с двайсет процента от петнайсети до двайсет и първи сектор; премини на забавено движение.

Взря се в монитора, където човекът с черен костюм и широк шлифер прекосяваше огромното фоайе на луксозната жилищна сграда. Той погледна скъпия си часовник, приглади косата си, сетне се качи в асансьора.

Беше Съмърсет.

— Стопкадър — отсече Ив. В долната част на екрана се виждаше, че записът е направен в дванайсет часа в деня на убийството на Томас Бренън.

Тя внимателно изгледа целия запис, но не видя Съмърсет да напуска сградата.