Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (19)

Деветнайсета глава

Докато колата се носеше по безлюдните улици към центъра на града, първите слънчеви лъчи позлатиха река Ийст. По небето плуваха пухкави облачета и процеждащата се през тях светлина изглеждаше синкава като пудра.

Рурк не беше включил автоматичния пилот, затова предпочете да избегне Бродуей, където денонощно ставаха задръствания. Напрежението на Ив беше почти осезателно, сякаш заедно с тях в колата пътуваше страхът.

— Трудно е да разбереш какво се върти в главата на един луд — промълви той.

— Престъпникът действа според някакъв план; чувствам, че губи почвата под краката си, но не ми хрумва как да се добера до него. — Тя дълбоко се замисли, докато колата летеше по платното, изпреварвайки другите превозни средства. — Познаваш ли собственика на клуб „Русалка“?

— Не. Клубът беше сред първите ми „придобивки“ в центъра на града. Всъщност не съм го купувал, а го спечелих при игра на зарове. Преди няколко години го продадох със солидна печалба. — Той забеляза, че Седмо авеню е препречено от повреден трамвай и рязко зави на запад.

— Навярно жертвата е собственикът или човек от персонала. — Ив извади портативния си компютър и изруга, когато колата попадна в дупка, която работниците от градската пътностроителна бригада бяха пропуснали да запълнят. — Собственикът се казва Сайлас Тикиника. Името му познато ли ти е?

— Не.

— В такъв случай ще проверя хората от персонала.

— След малко ще разберем, почти стигнахме.

Витрината на бара, върху която беше нарисувана гола русалка с блестяща зелена опашка, беше тъмна, предпазната решетка беше спусната. Рурк спря колата и забеляза, че наоколо няма други превозни средства. Жителите в този район на града не притежаваха собствени автомобили и той знаеше, че без специалното заключващо устройство нямаше да открие колата си на излизане от бара.

Забеляза двама наркомани, които се криеха в близкия вход. Когато дочуха приближаващия се вой на сирени, те изскочиха на улицата и се стопиха в мрака.

— Няма да чакам подкреплението — заяви Ив и извади оръжието си и шперца. Измъкна от ботуша си високочестотното зашеметяващо устройство и го подаде на Рурк. — Вземи го, но гледай да не го видят униформените. Охранявай левия фланг.

Когато влязоха в бара, бяха заслепени от ярки светлини. В залата гърмеше музика. Ив се приведе и се приготви да използва оръжието си. Внезапно забеляза човека върху стълбичката от външната страна на аквариума.

— Стой! Горе ръцете!

— Трябва да го извадя! Ще се удави! — Съмърсет здраво се вкопчи в металната пръчка, но отново се подхлъзна.

— По дяволите, не ми се пречкай! — извика тя, дръпна го и го тласна към Рурк. — Намери копчето, с което се източва водата. Побързай. — Тя ловко се покатери по стълбичката и скочи в аквариума.

Във водата като екзотични риби плуваха парчета съсирена кръв. Лицето на окования човек беше посиняло, единственото му око беше изцъклено. Пръстите и глезените му бяха протрити до костта от опитите му да се изтръгне от белезниците. Ив притисна устните си към неговите и се опита да му вдъхне живот. Усети, че белите й дробове ще се пръснат, изплува на повърхността и си пое въздух, после отново се гмурна. За миг погледът й срещна очите на Мадоната, която безучастно наблюдаваше умиращия в адски мъки човек.

Потръпна и си помисли, че не бива да го остави да умре.

Когато за трети път изплува на повърхността, забеляза, че нивото на водата е спаднало, а Рурк се изкачваше по стълбичката. Беше свалил сакото и обувките си, за да не затрудняват движенията му. Стигна до дъното на аквариума и направи знак на Ив, че ще я смени. Докато се редуваха, опитвайки се да спасят окования човек, водата в аквариума постепенно спадаше.

Щом успя да стъпи на дъното, Ив задъхано извика:

— Задръж Съмърсет.

— За бога, той няма да избяга.

— Нямам време за спорове. Можеш ли да счупиш ключалките на белезниците?

Рурк, който все още се задъхваше, смаяно я изгледа. После посегна да извади джобното си ножче.

— Ето го и твоето подкрепление.

— Аз ще посрещна полицаите. Погрижи се за белезниците.

Отметна мократа си коса и извика на четиримата униформени, които нахлуха в залата.

— Аз съм лейтенант Далас. Незабавно повикайте линейка. Необходим ни е апарат за изкуствено дишане. Не знам колко време удавникът е бил под водата, но няма пулс. Спрете проклетата музика! Използвайте ръкавици. Искам всички отпечатъци да бъдат запазени.

Водата вече беше до коленете й и тя потръпна от студ; мокрите й дрехи бяха прилепнали към тялото й. Ръцете я боляха от усилието да задържи жертвата на повърхността. Забеляза, че Рурк успя да отвори едната белезница, сетне другата. Тя просна удавника по гръб на дъното на аквариума, тъй като водата вече се беше източила, яхна го и заудря с юмруци гърдите му. Извика на полицаите, че се нуждае от апарат за електрошок, в този миг музиката внезапно спря, Ив чу бученето в ушите си.

— Хайде, дишай! Дишай! — задъхано извика тя и отново прилепи устни към посинелите устни на удавника.

— Аз ще продължа. — Рурк коленичи до нея. — Погрижи се никой външен човек да няма достъп до местопрестъплението.

— Медиците ще бъдат тук всеки момент. — Ив броеше на ум ударите. — Не бива да спираме масажа.

— Няма.

Тя му кимна да постави ръцете си върху нейните, за да улови ритъма.

— Кой е този човек, Рурк?

— Изобщо не го познавам.

Докато Ив се изкачваше по стълбичката, краката й трепереха, а усещаше и пареща болка в белите си дробове. Прехвърли крака си през ръба на аквариума и бавно заслиза по другата метална стълба.

Пийбоди вече я очакваше.

— Медиците идват след мен, лейтенант.

— Съмнително е, че ще спасят живота му. Организирай униформените в два екипа и започнете да претърсвате заведението, макар да съм сигурна, че пиленцето отдавна е излетяло.

Пийбоди погледна към Съмърсет, който безмълвно наблюдаваше как Рурк се опитва да спаси удавника.

— Какво ще правите с него?

— Върши си работата и ме остави да върша моята. Носиш ли чантичката с уреди?

— Не, само онази с приспособления за снемане на отпечатъци.

— Дай ми я и започвайте работа.

В този момент в клуба тичешком влязоха медиците. Ив побърза да ги осведоми:

— Удавник, няма пулс, от десет минути масажираме сърцето му.

Обърна се и се приближи до Съмърсет. Ботушите й бяха пълни с вода, вода се стичаше от косата и от дрехите й. Коженото й яке сякаш тежеше цял тон. Тя го съблече и го хвърли на масата.

— Съмърсет, арестуван си. Обвинен си в опит за убийство. Имаш право да…

— Беше жив, когато дойдох… Почти сигурен съм, че беше жив. — Икономът говореше бавно, с писклив глас, очите му бяха безизразни — очевидно беше в шок. — Стори ми се, че мърдаше.

— Препоръчвам ти, преди да даваш показания, да чуеш какви са правата и задълженията ти. — Тя снижи глас и добави: — Най-добре е да не казваш абсолютно нищо, докато Рурк ти осигури най-прочутите адвокати. Бъди умен и не казвай нито дума.

 

 

Но той се отказа от адвокати. Когато Ив влезе в помещението за разпити, икономът се престори, че не я вижда и продължи да се взира в пространството.

Тя освободи човека от охраната, заобиколи масата и седна срещу Съмърсет. Беше успяла да се преоблече, да се стопли с няколко чаши кафе и да се свърже с болницата, откъдето й казаха, че медиците са успели да съживят Патрик Мъри, но в момента лекарите се борели за живота му.

— Въпреки че Мъри е оживял, все още е в кома и ако оцелее, има опасност мозъкът му да е засегнат — обърна се тя към Съмърсет, — което означава, че обвиненията срещу теб не са отпаднали.

— Мъри ли?

— Да, Патрик Мъри, още един младеж от Дъблин.

— Не го познавам. — Той машинално прекара пръсти през разрешената си коса и се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Може ли… може ли да ми налеете чаша вода?

— Добре. — Ив стана да напълни каната. — Защо не позволиш на Рурк да ти наеме адвокати?

— Не е негова работа. Освен това нямам какво да крия.

— Ти си кръгъл глупак. — Тя гневно постави каната пред него. — Дори не подозираш какво ще ти се случи, като започна да те разпитвам. Не вярвам да отречеш, че беше на местопрестъплението и те заварих да излизаш от…

— Грешите! — сопна се икономът. Резкият й тон го беше накарал да се опомни. — Влизах в аквариума.

— Докажи го — нали те видях със собствените си очи. — Ив нервно разроши косата си, а Съмърсет се намръщи. Забеляза, че очите й са възпалени от водата и под тях има огромни сенки.

— Този път няма да успея да те спася — предупреди го младата жена.

— Не искам нищо от вас.

— Добре, значи се разбрахме. Включвам записващото устройство. Разпит на Лорънс Чарлс Съмърсет, заподозрян в опит за убийство на Патрик Мъри. Разпитът се извършва от лейтенант Ив Далас. Начало — осем и петнайсет. Заподозреният беше запознат с правата и задълженията си и засега отказва адвокатска защита. Моля да потвърдиш отказа си.

— Потвърждавам.

— Какво правеше в клуб „Русалка“ в шест и половина сутринта?

— В шест и петнайсет ми се обади човек, който не каза името си. Нареди ми незабавно да отида в клуба и то сам.

— Винаги ли хукваш към секс клубовете, когато анонимен глас ти се обади в ранни зори и ти заповяда да му се подчиниш?

Икономът й хвърли унищожителен поглед, което говореше, че е излязъл от шока и че няма да се предаде без съпротива.

— Анонимният глас ми съобщи, че моя приятелка се намира там и че ще си изпати, ако не се подчиня.

— Коя е тази приятелка?

Той си наля вода и разкваси пресъхналите си устни.

— Одри Мъръл.

— О, да, тя трябваше да докаже алибито ти при убийството на Бренън, но не се справи много успешно. Сигурен ли си, че искаш отново да я използваш?

— Иронията ви е неуместна, лейтенант. Обаждането е записано — прослушайте го.

— Разбира се. И така. Анонимният глас ли е наредил да отидеш в клуб „Русалка“… Знаеше ли къде се намира заведението?

— Не. Нямам навика да посещавам подобни клубове — надуто заяви той, при което на Ив й се прииска да го удари. — Непознатият ми съобщи адреса.

— Колко любезно от негова страна. Съобщава ти адреса и те заплашва, че гаджето ти ще пострада, ако не отидеш.

— Точно така. Каза… намекна, че ще постъпи с нея така, както са постъпили с Марлена.

Ив изпита съчувствие към него. Разбираше постъпката му, но нямаше право да изрази чувствата си.

— Не ти ли хрумна, че в къщата живее полицай, че можеш да се обърнеш към мен и да ми съобщиш за заплахата?

Съмърсет студено я изгледа, но в очите му се четеше страх. Гордо вдигна глава и процеди:

— Не съм свикнал да разчитам на помощта на полицията.

— Нямаше да седиш тук, ако ми се бе доверил и ако онова, което казваш, е истина. — Тя се приведе и го погледна в очите. — Много добре знаеш, че си заподозрян като извършител на три поредни убийства. Въпреки че уликите срещу теб са косвени и че резултатите от психологическите тестове са отрицателни, подозренията още не са снети от теб. — Искаше й се да го удари заради глупостта му — омразата му към нея му беше попречила да потърси помощта й. — Сега пък твърдиш, че по нареждане на анонимен глас си отишъл в клуба и си видял човека, удавен в аквариума.

— Това е самата истина. Не исках да пострада още един човек, когото обичам. — Не искаше да споменава името на Марлена, но трябваше да обясни какво е почувствал. — Не исках да загубя и Одри. Затова постъпих така, както ми подсказваше сърцето.

Ив се облегна назад и си помисли, че щеше да й бъде много по-лесно, ако не го разбираше и не му съчувстваше.

— Методът, по който е действал престъпникът, подсказва, че той е извършил и трите убийства.

Тя извади от чантата си стъкленица, в която имаше изкуствено око. Хирурзите се надяваха, че ще могат да присадят окото на Патрик Мъри. При вида на онова, което плуваше в стъкленицата, Съмърсет пребледня и извърна глава.

— Вярваш ли в максимата „око за око“?

— Доскоро я подкрепях — отвърна той с треперещ глас, после успя да се овладее. — Но вече не знам в какво да вярвам.

Ив безмълвно извади статуетката на Мадоната.

— Светата Дева — символ на непорочност. Марлена е била чиста, непорочна.

— Дъщеря ми бе едва шестнайсетгодишна! — възкликна той с насълзени очи, а Ив се почувства виновна заради болката, която му причиняваше. — За да оцелея, трябваше да убедя себе си, че детето ми почива в мир. Мислите ли, че за да си отмъстя, бих сторил онова, което направиха с нея? — Затвори очи и преглътна, за да се поуспокои. — Марлена беше най-нежното и най-невинното същество. Забранявам да споменавате името й и да ме разпитвате за нея.

Ив кимна и се изправи, но миг преди да му обърне гръб, Съмърсет забеляза съчувствения й поглед. Искаше му се да изрази благодарността си, ала тя отново заговори:

— Известно ли ти е, че убиецът е гений в областта на електрониката и че записът на обаждането не е никакво доказателство за невинността ти?

Той понечи да й отговори, но се отказа. Питаше се как е възможно в един миг да проявява съчувствие към него, а в следващия да го напада като разярена тигрица. Отново отпи глътка вода и заяви:

— Повтарям, че наистина ми се обади непознат човек.

Ив отново седна срещу него. С усилие на волята беше прогонила от съзнанието си образа на Марлена.

— Опита ли се да се свържеш с Одри Мъръл?

— Не… нямах време…

— Как стигна до клуб „Русалка“?

— С моята кола. Подчиних се на заповедите на непознатия и я паркирах до страничния вход откъм Петнайсета улица.

— Как влезе.

— Вратата не беше заключена.

— Разкажи ми какво се случи после.

— Извиках. Никой не ми отговори, но музиката беше много силна, а всички светлини бяха включени. Влязох в залата и веднага забелязах човека в аквариума. Стори ми се, че устните му се движат. Окото му… едното му око беше извадено, а лицето му беше покрито с рани. — Отново пребледня, сякаш виждаше ужасната гледка. — Аквариумът продължаваше да се пълни с вода. Не знаех как да я спра. Заизкачвах се по стълбичката с мисълта да спася непознатия. В този момент се появихте вие.

— Не ме лъжи. Как така си решил да го извадиш от аквариума, като краката му бяха приковани с белезници към дъното?

— Не ги забелязах. Видях само лицето му.

— Познаваше ли Патрик Мъри отпреди?

— Когато живеех в Дъблин, имах много познати, но за този човек не си спомням.

— Добре, да започнем отново.

 

 

Въртя го на шиш цели два часа, но той разказваше все едно и също. Когато излезе от помещението за разпит, Ив повика сътрудничката си.

— Провери дали са ми отпуснали кола. Съобщи ми в коя клетка е паркирана и ме чакай в гаража — след пет минути ще бъда там.

— Слушам, лейтенант. Бива си го Съмърсет — добави тя. — Ако ме бяхте подложила на подобен разпит, вероятно щях да призная, само за да ме оставите на спокойствие.

Ив си каза, че Съмърсет действително се беше държал мъжки, но след разпита изглеждаше състарен с десет години, болен и уязвим. Гузната й съвест я загриза, но не искаше да признае, че може би е сгрешила.

— Не ми е ясно защо се възхищаваш от него — промърмори тя. — Тази сутрин той спечели медала за глупава постъпка! — Обърна се и гневно закрачи по коридора.

Както очакваше, завари Рурк в канцеларията си.

— Слушай, ще ти разреша десетминутно свиждане с любимия ти иконом. Опитай се на всяка цена да го убедиш да поиска адвокат.

— Какво се случи? Обясни ли ти защо е бил в клуба?

— Нямам време за празни приказки. Той ще ти разкаже всичко. Трябва да подготвя рапорта си, а след час отивам у дома с Пийбоди. Ще направим обиск на жилището на Съмърсет. Според закона не ми е необходима заповед, защото квартирата му се намира в твоя дом. Но можеш да се противопоставиш.

— Нямам подобно намерение. Искам час по-скоро подозренията срещу него да отпаднат.

— Тогава бъди така добър да не се прибираш поне до три следобед. Междувременно можеш да ангажираш адвокат, който ще освободи Съмърсет под гаранция.

— Добре. Разбрахте ли как се казва жертвата?

— За щастие човекът е жив, въпреки че положението му е изключително сериозно. Казва се Патрик Мъри и е бил чистач в клуба. Непременно трябва да се обадя на жена му.

— Пат Мъри. За бога, изобщо не го познах!

— О, излиза, че все пак си го познавал.

— Спомените ми за него са много смътни. Обичаше комара, а аз организирах хазартни игри. Срещу добро заплащане той ме информира къде да намеря Роури Макний. Навярно се е похвалил пред някого… С него дори не бяхме приятели. Той беше момче за всичко на семейство О’Мали. Изобщо не ми хрумваше за него. Информацията му не ми послужи, затова напълно го бях забравил.

— Но някой има по-дълга памет. Независимо, че сведенията му са били лъжливи, той ти ги е продал, което е било равностойно на предателство. Следователно е бил набелязан от престъпника отмъстител. — Комуникаторът й даде сигнал. — Тук Далас.

— Колата ви е в гаража, лейтенант. Второ ниво, клетка №101.

— Чакай ме, идвам веднага. — Обърна се към Рурк и промълви: — Обади се на адвокатите си.

Той леко се усмихна.

— Свързах се с тях преди час. Навярно в момента убеждават съдията да освободи Съмърсет под гаранция.

Тъй като бързаше, Ив се качи на ескалатора, за да стигне до мястото, където беше колата й. Ала по средата на пътя подвижната лента блокира. Младата жена дори не изруга, а тичешком се изкачи на следващото ниво. Откри клетка №101, където Пийбоди се прехласваше пред съвършено нова кола „Сънспот“ с подвижен покрив и с устройство за електрошок на предницата и на задната част.

— Сигурно си се объркала — сопна й се тя.

— Не съм, лейтенант.

— Но къде е колата ми?

— Ето я, лейтенант — благоговейно прошепна Пийбоди.

Ив презрително изсумтя.

— Станала е грешка. Дори на шефовете в нашия отдел не се полагат такива луксозни возила.

— Табелките с номерата отговарят. Проверих и това. — Тя подаде на Ив тънка метална пластинка, с която колата се отключваше в случай, че шофьорът е забравил кода. — Действа. Мислех да се обадя в отдела, който отпуска превозните средства, но реших, че ще бъде глупаво.

— Хм. — Ив започна да си подсвирква. С изключение на отвратителния граховозелен цвят, колата беше великолепна. — Слушай, Пийбоди, някой е допуснал сериозна грешка, но не е зле да се възползваме от нея. Качвай се.

— Няма да чакам повторна покана. — Сътрудничката й се промуши през вратата, която се отваряше нагоре, вместо встрани, и се настани удобно. — Седалките са чудесни. Програмирайте устройството, което разпознава гласа ви и автоматично отключва автомобила.

— Нямаме време — по-късно ще си поиграем. — Ив завъртя ключа и доволно се заслуша в равномерното боботене на двигателя. — Тази приятелка май няма да ми създава неприятности. Надявам се, че защитните системи са наред.

— Това пък защо ви хрумна?

— Защото се връщаме в клуб „Русалка“. Сутринта забелязах в един вход наблизо двама скитника. Искам да ги намерим, а в този квартал е опасно да оставяш неохранявана колата си, въпреки полицейските регистрационни табелки.

— Не се безпокойте. Новата ви придобивка е оборудвана със система за охрана и с уред за електрошокове.

— Дано да я предпазят — замислено изрече Ив и машинално протегна ръка да включи видеотелефона. Пийбоди поклати глава.

— Натиснете втория бутон на волана и устройството автоматично се включва.

— Луда съм по техническите нововъведения. — Ив натисна бутона. — Одри Мъръл, Лакшъри Тауърс, Ню Йорк. Открийте номера и ме свържете с нея.

Търся. Номерът е в обществения указател. Свързвам ви.

След две позвънявания лицето на Одри се появи на екрана. Страната й беше изцапано с жълта боя. Когато видя Ив, очевидно не можа да я познае.

— Наскоро разговарях с вас, госпожице Мъръл. Аз съм лейтенант Далас.

— О, да — художничката приглади косата си. — С какво мога да ви услужа?

— Бихте ли ми казала къде бяхте тази сутрин между пет и седем?

— Тук, в апартамента. Всъщност станах след седем и изобщо не съм излизала. Но защо питате?

— Правим рутинна проверка. Бих искала отново да разговарям с вас. Ще ви посетя утре сутринта, ако нямате нищо против.

— Ами… добре. Заповядайте в девет. Предупреждавам ви, че в десет и трийсет ще дойде един частен ученик.

— Благодаря ви. — Ив се устрои зад колите, спрели на светофара. — Човекът, който се е обадил на Съмърсет е знаел за чувствата му към художничката… Макар да ми е трудно да си представя, че този сухар изпитва чувства към някого.

— Доста мислих по въпроса.

— И какво измисли?

— Че престъпникът има съучастник… разбира се, ако приемем, че Съмърсет е невинен. Не става въпрос само за убийствата, но за капана, който беше устроен на добрия иконом. Сигурна съм, че убиецът е познавал навиците му, но все пак за всеки случай някой е следял Съмърсет, докато престъпникът е вършел ужасяващите си дела. Спомняте ли си психологическия му профил? Според доктор Майра той иска непрекъснато да му се обръща внимание, да го ласкаят и да го възнаграждават.

— Браво, Пийбоди.

Сътрудничката й замълча, въздъхна и промълви:

— Но вие вече сте знаела всичко това.

— Няма значение. Едно от важните неща в нашата работа е да разсъждаваш логично.

— А кое е другото важно условие?

— Да следваш предположения, които не се подчиняват на никаква логика. — Спря пред клуба и забеляза червената лампичка, примигваща на вратата, която показваше, че никой не е влизал след полицията. Решетките на витрината и на прозорците бяха спуснати и заключени.

— Наркоманите едва ли се навъртат тук денем — отбеляза Пийбоди.

— При вида на скъпата кола ще излязат от леговищата си — заяви Ив и нареди на сътрудничката си да включи защитните системи. След миг забеляза някакво движение в отсрещния вход и каза, без да повишава глас: — Давам петдесет долара за информация. — Беше сигурна, че са я чули — тези хора чуваха всичко, което им беше изгодно. — Ако я получа, с моята сътрудничка няма да претърсим сградата, макар да имаме сигнал, че в нея са складирани наркотици.

— Даваш двайсетачка в аванс и трийсет — ако получиш отговор.

— Дадено. — Тя извади двайсетдоларов кредитен жетон.

Човекът, който се приближи към нея, изглеждаше странно. Лицето, косата и дори очите му бяха сиви като дългото му палто. Заговори шепнешком, а когато протегна ръка да вземе жетона, Ив не усети допира на пръстите му.

— Познаваш ли Патрик Мъри, чистача?

— Виждал съм го, но не го познавам. Разбрах, че е хвърлил топа.

— Още не е мъртъв — отговори тя и си помисли, че и Пат като наркомана е в един свят между живота и смъртта. Ала ирландецът още имаше шанс да оцелее. — Видя ли някой да влиза в клуба призори?

— Видях го, чух го, но не го познавам. — Сивкавите устни на наркомана се разтегнаха в страховита усмивка.

— По кое време?

— Времето не съществува. Има само ден и нощ. Един дойде, когато беше почти нощ. Друг дойде, когато беше почти ден.

— Видял си двама души, така ли? — Очите й се разшириха от изненада. — Значи си забелязал в бара да влизат различни хора и по различно време.

— Първият позвъни, вторият — не.

— Как изглеждаше онзи, който дойде първи?

— Имаше си глава, две ръце, два крака… Всички хора ми се струват еднакви… само че този човек имаше хубаво черно палто.

— Още ли беше в бара, когато се появи вторият?

— Разминаха се за секунди. После дойде ти.

— Там ли живееш? — Тя посочи сградата срещу клуба.

— Трябваше да съм си вкъщи. На улицата е прекалено светло за мен.

— Стой си вкъщи. — Тя му подаде нов кредитен жетон. — Ако ми потрябваш, ще те потърся и ще получиш още една петдесетачка.

— Обичам да получавам мангизи, без да си мръдна пръста — прошепна той и сякаш се стопи във входа.

— Разбери как се казва този тип, Пийбоди, и провери дали в сградата има други наематели.

— Слушам, лейтенант. — Тя се качи в колата, за да използва миникомпютъра. — Влизали са двама души, което потвърждава думите на Съмърсет.

— Убиецът не познава психиката на наркоманите. Трябвало е да им даде някой и друг долар и да им обещае още, ако си мълчат.

— От тези типове тръпки ме побиват. — Пийбоди вкара необходимата информация и зачака отговора. — Като ги гледам, си мисля, че действително могат да преминават през стени.

— И ти ще изглеждаш по същия начин, ако няколко години се друсаш с „тракуилити“. Провери всички наематели на сградата. Искам да имам резервни свидетели, ако дивият човек реши да изчезне. После се свържи с Макнаб и му поръчай да ни чака в къщата на Рурк.

— Не можем ли да минем без него?

— Не ставай дете. — Ив включи чистачките, тъй като беше завалял мокър сняг. — Макнаб трябва да провери записите на разговорите по видеотелефона на Съмърсет. — Тя отново се обади в болницата, за да се осведоми за състоянието на Мъри. — Може би ще прескочи трапа — отбеляза, докато пътуваха по алеята към дома й. — Жена му неотлъчно бдяла над леглото му.

Точно когато спря колата, забеляза как по алеята се приближава друг автомобил. Раздразнението й се стопи, когато позна шофьора.

— Фийни, добре дошъл!

Той излезе от колата. Лицето му беше загоряло от жаркото слънце, дрехите му бяха измачкани, а на главата му нахлупена мексиканска сламена шапка.

— Здравей, малката. — Той извади някакъв кашон от колата и олюлявайки се под тежестта му, тръгна към Ив. — Току-що се върнахме и жена ми настоя веднага да ти донеса подаръка. Толкова сме задължени на двама ви с Рурк, задето ни поканихте да гостуваме в страхотната ви вила. — Той забели очи. — Слушай, Пийбоди, помоли Далас да те изпрати за няколко седмици в Мексико. Вилата е истински дворец, кацнал на стръмна скала. Можеш да береш южни плодове през прозореца, без да ставаш от леглото. Басейнът е колкото езеро, а домашният дроид върши всичко, освен да ти помага да си закопчаеш панталоните. Хей, няма ли да ме поканиш да вляза, Далас? Това чудо тежи минимум двайсет и пет килограма.

— Разбира се… Заповядай. Мислех, че ще се върнеш след… — Тя замълча, осъзнавайки, че е загубила представа за времето.

Фийни стовари кашона върху масата във фоайето и разкърши раменете си.

— Е, разкажи какво се е случило докато ме нямаше.

— Нищо особено. Разследвам три убийства, извършени от един и същи човек, който днес се опита да вземе още една жертва — пострадалият е в кома, но може би ще прескочи трапа. Всеки път, преди да нанесе своя удар, престъпникът ми се обажда и ми задава гатанки, с които да ме насочи към обекта си. От думите му личи, че е религиозен фанатик. Рурк познава всички жертви от времето, когато е живял в Дъблин, а Съмърсет е главният заподозрян.

Фийни поклати глава.

— За престъпниците няма почивен ден. Честно казано, цели две седмици не съм гледал телевизия и… — Внезапно очите му се разшириха от изненада. — Съмърсет ли е заподозрян?

— Ще ти разкажа всичко по време на обиска. Макнаб скоро ще бъде тук.

— Макнаб ли? — Фийни се спусна след нея и захвърли сламената си шапка. Ваканционното му настроение се беше изпарило. — Защо човек от моя отдел ти помага?

— Престъпникът е компютърен гений, отгоре на всичко притежава първокласен заглушител на радио- и телевизионните сигнали. Макнаб успя да открие откъде се обажда, но още не сме се добрали до бърлогата му.

— Макнаб е добър специалист. Личи си, че аз съм го обучавал.

— Той ще ти обясни всички технически подробности. Първата ни работа е да претърсим жилището на Съмърсет и да проверим достоверността на записа на едно анонимно обаждане. — Тя спря пред вратата на апартамента на иконома и подметна на Фийни: — Идваш ли с мен или ще се върнеш да прибереш шутовската си шапка?

— Само ще се обадя на жената и ще я предупредя, че няма да се прибера за вечеря.

— Липсваше ми, Фийни — усмихнато заяви Ив. — И то много.

Ирландецът се ухили.

— Жената е заснела с камера как прекарваме почивката си. С Рурк сте поканени на вечеря, тогава щяла да ви покаже и видеофилма. Подготви се да прекараш шест часа пред телевизора. — Той повдигна вежди и се обърна към Пийбоди: — Ти също си поканена.

— Капитане, не бих искала да…

— Няма да се измъкнеш така лесно, Пийбоди — щом аз съм принудена да скучая, ще скучаеш и ти. Трябва да спазваме йерархията — промърмори Ив.

— Още един повод да ме повишите в чин. Благодаря, лейтенант.

— Няма защо. Включвам записващото устройство. Лейтенант Ив Далас, капитан Райън Фийни и полицай Дилия Пийбоди — влизаме в апартамента на Лорънс Съмърсет с цел извършване на обиск.

Никога досега Ив не беше прекрачвала прага на това жилище. Беше очаквала да бъде обзаведено спартански и дори безвкусно, но остана смаяна от меките, преливащи се тонове, от изящните украшения върху полираните дъбови масички, от елегантните и едновременно удобни мебели, които допринасяха за уюта на дневната.

— Кой би могъл да предположи… — тя поклати глава, — че жилището се обитава от сухар като Съмърсет? Като гледам всичко това, си представям човек, който се наслаждава на живота и има много приятели. Фийни, заеми се с апаратурата за комуникации, а ти, Пийбоди… — В този момент от вградения в ниша домашен монитор се разнесе сигнал. — Сигурно е Макнаб. Отвори му, после започнете да претърсвате това помещение. Аз ще се заема със спалнята.

Освен дневната, имаше още четири помещения. Първото беше спретнато подреден кабинет с модерна система за комуникации; като я видя, Фийни доволно потри ръце и се залови за работа. Срещу кабинета се намираше кухнята, която също беше обзаведена свръхмодерно. Ив реши да я огледа най-накрая.

Спалните бяха срещуположни, но едната беше превърната в художническо ателие. С присвити устни Ив огледа недовършения натюрморт на статива. Всъщност се досети, че на платното са изобразени плодове, едва след като видя фруктиерата с грозде и ябълки, поставена на масичката под прозореца.

— Не оставяй днешната работа за утре — промърмори тя и влезе в спалнята.

Леглото беше огромно, таблите му бяха украсени с изящна дърворезба. Кувертюрата беше опъната. В гардероба имаше две дузини черни костюми, които имаха толкова еднаква кройка, че сякаш се бяха клонирали. Обувките — също черни — бяха излъскани до блясък и прибрани в прозрачни кутии.

Ив започна да претърсва джобовете, сетне опипа стената, надявайки се да намери някакъв тайник.

След петнайсетминутно безплодно претърсване затвори вратите на гардероба и се залови да изпразва чекмеджетата на шкафа, като потръпваше от отвращение, когато докосваше бельото на Съмърсет. От кабинета долитаха гласовете на Фийни и Макнаб, които говореха на неразбираем за нея език, изпъстрен с технически и компютърни термини.

Точно когато смяташе да повика Пийбоди да й помогне да обърнат дюшека, погледът й попадна на акварел, окачен над масичка, върху която беше поставена ваза с парникови рози.

Стори й се странно, че всички останали картини (които бяха толкова много, че жилището приличаше на галерия) бяха закачени по няколко на една стена, а на тази беше отредено специално място. Не разбираше кой знае колко от изкуство, но картината й хареса. На нея беше изобразено момченце с усмихнато ангелско личице, ръцете му бяха пълни с цветя. С полски цветя, които се бяха посипали и по земята.

Ив се питаше защо детето й се струва познато. Беше виждала някъде тези очи. Приведе се, за да огледа нарисуваното лице и безмълвно запита: „Кой си ти? И защо портретът ти е закачен в жилището на Съмърсет?“.

След натюрморта, който беше видяла в ателието, беше сигурна, че тази рисунка не е сътворена от иконома, а от талантлив художник. Сигурна беше и в това, че майсторът на четката е познавал момчето.

Свали я и я занесе до прозореца, за да я разгледа по-добре. В долния ъгъл със смел почерк беше написано Одри.

„Ето каква била работата — помисли си тя. — Приятелката на Съмърсет е авторка на тази творба.“ Затова икономът беше окачил картината отделно и беше поставил под нея ваза с цветя. Господи, той действително беше влюбен до уши.

Понечи да окачи картината, вместо това я сложи върху леглото. Момчето й се струваше странно познато. Къде ли го беше виждала? Защо очите му караха сърцето й лудо да тупти?

Натрапчивата мисъл не й даваше покой; тя започна да отделя платното от позлатената рамка.

— Открихте ли нещо, лейтенант? — попита Пийбоди, която беше застанала на прага.

— Не… всъщност не знам. Момчето, изобразено на картината ми изглежда много познато. Искам да видя дали отзад на платното има някакъв надпис… По дяволите! — Тя понечи да разкъса тънката бяла хартия.

— Почакайте, имам джобно ножче. — Пийбоди побърза да й го подаде. — Не, по-добре аз да го направя. Ако хартията леко се повдигне, ще може отново да се залепи. Едно време поставях в рамки картините на братовчедка ми, която беше добра художничка, но не можеше да забие дори един пирон. Ще залепя хартията, когато…

— Чакай! — Ив я сграбчи за китката, като видя миниатюрния сребрист диск. — Повикай Фийни и Макнаб. В проклетата картина е поставено подслушвателно устройство.

Отстрани рамката и обърна платното. Под надписа на Одри видя детелина, която досега беше закривана от позлатената рамка.