Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (18)

Осемнайсета глава

След два часа повикаха Ив в „Кулата“, както неговите хора наричаха седалището на шефа на полицията Тибъл, за да обясни защо операцията се е провалила.

— Поемам цялата отговорност за неуспеха, сър. Всички полицаи, които участваха в операцията, действаха според инструкциите ми.

— Не е било операция, а истински цирк, Далас. — Тибъл удари с юмрук по бюрото. — Бой на кучета, ранени граждани, а лейтенант Далас се подвизава из града със спортна кола, която струва поне двеста хиляди долара. Репортери, които са пътували с въздушен автобус, са успели да заснемат великия ти полет. Представям си реакцията на зрителите, като видят репортажа. Не допринасяш за издигането на имиджа на нюйоркската полиция, лейтенант.

— Позволете да обърна вниманието ви на факта, че наскоро служебната ми кола беше взривена и че още не съм получила друга. Реших да използвам лично превозно средство, което не е забранено от устава.

Тибъл присви очи.

— По дяволите, защо не са ти дали автомобил?

— Молбата ми не е била придвижена поради кой знае какви причини. Днес сътрудничката ми подаде нова молба, при което й е било отговорено, че все някога ще получа превозно средство.

Тибъл раздразнено въздъхна.

— Празноглави бюрократи! В осем часа ще имаш кола.

— Благодаря, сър… Позволете ми да продължа. Безсъмнено днешната операция се провали. Все пак детектив Макнаб успя да разбере, че престъпникът се обажда от Лакшъри Тауърс. Моля да ми разрешите да се включа в групата, която ще участва в претърсването на сградата.

— Нима възнамеряваш да бъдеш навсякъде?

— Да, сър.

— Хрумвало ли ти е, че започваш да губиш обективността си? Че започваш да доказваш на убиеца колко е некадърен и глупав в сравнение с теб? Питам се дали разследваш серия от жестоки убийства, лейтенант, или се забавляваш с играта му?

Ив мислено призна, че Тибъл има право, но реши да не отстъпва.

— Извинете, че ви възразявам, сър, но в момента разследването е свързано с тази… игра. Признавам, че поведението ми е било… нестандартно и обещавам, че това няма да се повтори.

— По дяволите, как да те мъмря, след като винаги ме изпреварваш с извинения. — Той се изправи. — Смятай, че официално си порицана. Но между нас казано, поведението ти не ми се стори „нестандартно“, както благоволи да се изразиш. Гледах видеозапис на операцията и забелязах, че командите ти бяха уместни и изречени без никакво колебание. Планът ти също беше безпогрешен. Откъде се взе този проклет пудел — едва чуто промърмори той. — Отгоре на всичко не си получила исканото подкрепление по въздуха, за което някой в контролната кула ще трябва да отговаря. Приеми, че имаш официалната ми подкрепа. А сега… — Тибъл взе от бюрото малък прозрачен глобус, пълен с проблясваща синя течност и го разклати — повърхността на миниатюрното море се набразди от вълни. — Сега трябва да обмислим стратегията ни. Сигурен съм, че медиите ще раздухат днешния ни неуспех, но ще приемем удара с гордо вдигнати глави. Най-важното е дали нашият човек отново ще те потърси.

— О, непременно ще се обади — не ще се въздържи. Предполагам, че няма да го направи веднага. Ще се цупи, ще получи нервна криза и ще мисли как да ме нарани физически. В болното му съзнание се е загнездила мисълта, че съм го измамила, че съм се опитала да разваля играта му. А да мамиш е грях, затова Бог трябва да ме накаже. Сигурна съм, че е изплашен, но и вбесен. — Поколеба се и реши да бъде откровена. — Не вярвам да се върне в Лакшъри Тауърс. Може да е всякакъв, ала не е глупак. Положително е разбрал, че сме узнали откъде се обажда. Днес усети капана, следователно инстинктивно „надушва“ ченгетата. Беше ни в ръцете, но го изпуснахме. Но ако открием бърлогата и апаратурата му, можем да смятаме, че сме го заловили.

— Тогава не губи време, а действай.

 

 

Ив се отби в канцеларията си, за да направи копия от аудио- и видеозаписите на операцията, за да ги проучи много внимателно.

— Нали те помолих да се прибереш вкъщи — промърмори, когато видя, че Рурк я чака.

Той стана и погали страната й.

— Тибъл смъкна ли ти кожата?

— Напротив, беше много мил, като се има предвид неуспехът ми.

— Провалът не беше по твоя вина.

— Не е важно кой е виновен, а кой носи отговорността.

Рурк се засмя и сложи ръце на раменете й.

— Искаш ли да те заведа на истински бой с кучета?

Ив също се засмя.

— Може би ще отидем, но по-късно. Искам да направя копия на записите, после ще се включа в екипа, който ще претърсва Лакшъри Тауърс.

— Днес не си хапвала нито залък.

— Ще си взема нещо от закусвалнята. — Уморено потърка челото си и възкликна: — По дяволите, бяхме на косъм от успеха! На косъм! Недоумявам какво е подсказало на престъпника, че сме му устроили капан. Дали е видял през витрината как Бакстър посяга към оръжието. Или пък някой от нашите хора го е наблюдавал прекалено очебийно? Или пък просто ни е „надушил“?

— Предлагам аз да видя записите… с очите на човек, който години наред се е озъртал за ченгетата.

— Какво пък, няма да навреди. — Тя се обърна към компютъра и поиска да дублира всички оригинални файлове.

— Предполагам, че ще можеш добре да го разгледаш, когато влиза във фоайето. Лицето му почти не се вижда, но има вероятност нещо да ти се стори познато. Сигурна съм, че познаваш този човек, Рурк.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

— Не знам кога ще се прибера. — Ив му подаде копията. — Не ме чакай, легни си.

 

 

Взе си от закусвалнята сандвич със сирене, шоколадче и кутия пепси, което предпочете пред отвратителното кафе. Накара да поставят в плик оскъдната й вечеря, взе го и отиде в залата за конференции на втория етаж на Лакшъри Тауърс, където Макнаб беше устроил своя щаб.

— Откри ли нещо — побърза да го попита тя.

— В тази сграда гъмжи от мега видеотелефони, лазерни факсове и какви ли не още чудеса на съвременната електроника. Проверяваме всеки апартамент, но засега не сме открили свръхмощна апаратура като тази на нашия човек.

Ив остави на масата плика, хвана брадичката му и обърна лицето му към себе си. На челото му имаше огромна подутина, а над дясната му вежда имаше дълбока драскотина.

— Добре си се подредил. Беше ли на лекар, за да ти даде някакъв мехлем за грозното ти лице?

— Нищо ми няма, само дето при падането си ударих главата. Проклетото куче се хвърли в краката ми като футболист по време на финален мач. — Той замълча и неловко се размърда на стола, при което няколкото му златни обици задрънчаха. — Вижте, лейтенант, искам да ви се извиня заради неподчинението си по време на операцията.

— Не си искрен. Беше те яд на мен и гневът ти още не е преминал. — Тя извади кутийката с пепси и я отвори. — Не беше прав, сега е същото. Не желая извиненията ти. Никога не оспорвай заповедите на началството по време на операция, в противен случай има опасност да загубиш службата си, вместо да напреднеш. Тогава ще бъдеш принуден да си търсиш работа в частна охранителна фирма и до пенсия да се завираш в някоя тъмна стаичка, подслушвайки как двама души се любят.

Макнаб действително кипеше от гняв, но не прекъсваше работата си със скенера; забеляза, че на осемнайсетия етаж има мощна апаратура за комуникации. След секунди промърмори:

— Признавам, че още ме е яд, а също и че неподчинението ми е непростимо. Но моля да ме разберете — понякога по цял месец не излизам от стаята си в управлението. Зарадвах се, че ще присъствам на залавянето на престъпник, а вие побързахте да се отървете от мен.

Докато наблюдаваше гладкото му, невинно лице, тя се почувства безкрайно уморена и остаряла.

— Макнаб, участвал ли си в ръкопашен бой, освен по време на обучението?

— Не, но…

— Насочвал ли си оръжието си към човек, не към мишена?

Младежът се намръщи.

— Не съм и признавам, че не обичам да се бия.

— Силата ти е ей тук. — Тя докосна скенера. — Много добре знаеш колко инженери кандидатстват за работа в отдела по електроника? Там се приемат най-добрите. Бива си те — мога да преценя, защото съм работила с най-добрия — добави тя, мислейки си за Фийни. — Трябваш ми, за да заловим заедно това чудовище. — Безцеремонно докосна подутината на челото му, сетне промълви: — Запомни, че участието в операции понякога ти излиза през носа.

— Момчетата от отдела ще ме майтапят поне до Коледа. Ама че абсурд — някакво си куче да ме извади извън строя.

— Не беше „някакво“, а много голямо куче — съчувствено каза Ив и му подаде сандвича. — С огромни зъби. Да знаеш само как ухапа Лоримър по глезена…

— Не думайте! — Макнаб се поободри и отхапа от сандвича. — Никой не ми съобщи тази подробност. — Скенерът избръмча и той се намръщи. — На деветнайсетия етаж, в апартамента в източното крило също има мощна апаратура. — Той извади комуникатора си. — Син екип, проверете номер 1923. Може би е само музикална уредба на някое богато хлапе, но е много мощна.

— Ще разпитам обитателите на сградата — заяви Ив. — Ако попаднеш на нещо интересно, веднага ми го съобщи.

— Вие също, лейтенант. Между другото, къде е Пийбоди?

Ив повдигна вежди, изгледа го, сетне отговори:

— Надзирава демонтирането на апаратурата в хотелската стая. Тя не те харесва, Макнаб.

— Знам. — Младежът широко се усмихна. — Кой знае защо точно това особено ме привлича. — Той си затананика и отново се обърна към скенера.

 

 

В полунощ Ив смени работния екип с нови хора, изпрати Макнаб вкъщи със заповед да поспи минимум осем часа и също се прибра у дома. Не се изненада, когато намери съпруга си в кабинета му. Рурк си беше налял чаша бяло вино и не откъсваше поглед от монитора, където вървяха кадри от провалилата се операция.

— Изпратих хората от първия екип да си починат — обясни тя. — Започваха да се изнервят.

— Ти също изглеждаш изнервена. Искаш ли чаша вино?

— Не, благодаря. — Тя се приближи и видя, че е спрял записа на мястото, където Макнаб политаше с главата напред към вратата. — Той едва ли ще поиска да сложи в рамка тази снимка.

— Не успяхте ли да откриете апаратурата на престъпника?

— Макнаб мисли, че онзи я е изключил. — Ив разтри втвърдените си вратни мускули. — Аз съм на същото мнение. Възможно е да го е направил чрез устройство за дистанционно управление или пък има съучастник. Според Майра този тип иска по време на играта непрекъснато да бъде в центъра на вниманието, ето защо не изключвам възможността да има партньор… или по-вероятно партньорка и то с властен характер.

— Например майка му?

— Съгласна съм с предположението ти, но и дистанционното устройство би му свършило същата работа. Хм, въобразява си, че командва парада, което ме кара да мисля, че има собствено жилище. — Тя се приведе към монитора и се втренчи в човека с дългото палто и шофьорската фуражка. — Облеклото му също е част от играта. Прикрива фигурата му и същевременно е някак драматично. Все едно, че нашият човек играе главната роля в пиеса. Но погледни го сега — изглежда като актьор, на когото са суфлирали погрешна реплика. Поведението му издава, че е изплашен, че е изпаднал в паника. Инстинктивно отстъпва и вдига ръка да се защити. Обзалагам се, че зад черните очила очите му са разширени от страх. — Нещо привлече вниманието й; тя смръщи вежди и се приведе още по-ниско. — Дявол да го вземе, не виждам очите му и не мога да разбера накъде гледа — може би към Бакстър, който посяга към оръжието си. Или пък наблюдава „полета“ на Макнаб?

— От мястото, където се намира, може да наблюдава и двамата.

— Е, какво ще кажеш за Бакстър? Прилича ли ти на ченге, което посяга към оръжието си? Защо пък да не изглежда като портиер, който е дочул врявата и се готви да повика охраната по пейджъра си.

— Прилича на ченге — отсече Рурк и нареди на устройството да върне записа с тридесет секунди назад. Разнесоха се викове и кучешки лай и той изключи звука. — Погледни движенията му — реагира като полицай: рязко се обръща, привежда се и дясната му ръка посяга към кобура под мишницата. Портиерите носят пейджърите на коланите си.

— Но всичко се случи толкова бързо…

— Ако този тип си е имал работа с полицията, положително умее да разпознава ченгетата. Макнаб изобщо не прилича на полицай. Престъпникът би могъл да се усъмни само ако го е познавал и е знаел къде работи.

— Преди малко Иан ми се оплака, че не е участвал в истинска акция. Но и двамата разбират от електроника, нищо чудно да са работили заедно. Проклятие, как не се сетих за това, преди да го изпратя да се наспи.

— Неуморна си, лейтенант. Наблюдавах начина, по който ръководеше операцията и съм възхитен.

— Но се провалих.

— Играта още не е приключила, скъпа Ив. Но днес поработи достатъчно. Време е да си лягаш.

Искаше й се да му каже същото, но надделя желанието й винаги да му противоречи.

— Кой ми заповядва?

— Човекът, за когото се омъжи, защото е страхотен в леглото.

Тя навлажни с език устните си и пъхна ръце в джобовете си.

— Казах го, само за да вбеся един сексуално неудовлетворен слабоумен с престъпни наклонности.

— Ясно. Значи не си се омъжила за мен заради секса?

— Това е елементът, който внася разнообразие в брака.

— Предполагам, че си прекалено уморена да изпиташ въздействието на този елемент.

Ив присви очи, въпреки че изобщо не й беше до спор.

— Кой си ти, че да ме командваш?

Рурк се засмя, прегърна я през кръста и я поведе към асансьора.

— Скъпа Ив, готова си да възразиш дори на Сатаната.

— А пък аз си мислех, че досега съм спорила именно с него. — Прозина се и облегна глава върху рамото му. Когато се озоваха в спалнята, побърза да се съблече и остави дрехите си разхвърляни на пода. Изтегна се в леглото и промълви: — Проверяват и колата, която онзи е зарязал пред хотела. Била е наета и платена с кредитната карта на Съмърсет.

— Промених номерата на всичките си банкови сметки. — Рурк легна до нея. — Още утре ще направя същото със сметките на Съмърсет. Така ще попреча на този мръсник да прави каквото си пожелае.

— „Метачите“ не са открили почти никакви следи в колата — очевидно е бил с ръкавици. Намерили са само няколко косъма, както и власинки от килим, произведен в чужбина. Може би са попаднали там от подметките му.

— Добре, скъпа. — Той я помилва по челото. — Хайде, изключи малкия си компютър.

— Ще се насочи към нова жертва, защото днес не можа да си достави желаното удоволствие — сънено промърмори Ив, а Рурк се обърна към нея и я взе в прегръдките си. — И ще го направи много скоро.

Той знаеше, че е права. Но поне тази нощ съпругата му беше в безопасност.

 

 

Патрик Мъри беше превишил обичайната си „доза“ алкохол. По принцип избягваше да бъде трезвен, но внимаваше да не се напива дотолкова, че да се препъва по улицата и да опикава ръцете си. Ала в три през нощта, когато клуб „Русалка“ затвори врати, той беше мъртвопиян, няколко пъти беше падал и ръцете му воняха на урина.

Жена му отново го беше напуснала.

Обичаше Лорета с цялото си сърце, но понякога проявяваше още по-силни чувства към бутилката уиски. Беше се запознал с любимата си в същия клуб преди пет години. Когато за първи път я видя, тя беше гола и участваше в трупата за синхронно плуване, с която се славеше заведението. За Пат това беше любов от пръв поглед.

Беше потънал в спомени за онази далечна нощ и се спъна в стола, който трябваше да обърне върху масата. Изпитото уиски замъгляваше погледа му и му пречеше да изпълнява задълженията си. Беше чистач и му бе съдено да бърше локвите от разлети питиета или от урина, да мие тоалетни и умивалници и да проветрява стаите на проститутките.

Преди пет години и два месеца беше назначен на тази „висока длъжност“ и едновременно беше улучен от стрелата на Купидон, когато видя Лорета да изпълнява пируети в аквариума.

Кожата й с цвят на отлежало уиски блестеше под светлината на прожекторите, абаносово черните й къдрици се открояваха на фона на яркосинята вода в аквариума. Очите й зад предпазните очила бяха лилави.

Пат се изправи, вдигна стола, после извади от джоба си миниатюрната бутилка уиски, с която никога не се разделяше, и я пресуши на един дъх.

Беше на двайсет и седем, когато за първи път видя красивата Лорета, и беше пристигнал в Америка само преди два дни. Принуден беше скоропостижно да напусне Ирландия заради неприятности с блюстителите на закона и защото не можеше да плати комарджийските си дългове. А в Ню Йорк беше срещнал своята голяма любов.

А ето че днес, пет години по-късно, продължаваше да търка пода на бара и да събира монетите, изпаднали от джобовете на клиентите, които често бяха по-пияни дори от него. И за кой ли път да скърби за своята Лорета. Напуснала го беше, защото не можеше да търпи пиянството му.

С Пат бяха странна двойка. Лорета беше висока метър и осемдесет и тежеше поне сто килограма, а той беше дребничък и слаб; някога мечтаеше да стане жокей, но никога не успяваше да се яви на ранните утринни тренировки поради махмурлука си. Косата му беше морковено оранжева, лицето му бе обсипано с лунички. Лорета обичаше да казва, че тъжните му момчешки очи са покорили сърцето й.

Първият път й плати, за да се люби с него. Не й се сърдеше — в края на краищата по този начин тя си изкарваше хляба. Когато спа с нея за втори път, й връчи парите и я попита дали иска да я заведе в сладкарница и да си поговорят. На третата им среща й занесе огромна кутия с марципанени бонбони и тя легна с него безплатно.

След няколко седмици се ожениха. Цели три месеца след това Пат не изпи нито глътка алкохол. После не издържа на изкушението, отново посегна към бутилката и предизвика гнева на съпругата си.

В продължение на пет години ту се отказваше, ту отново започваше да пие. Веднъж дори обеща на Лорета, че ще постъпи в клиника за алкохолици и наистина щеше да го направи, но отново се напи и вместо в клиниката, отиде на конните състезания, които още му бяха слабост.

А сега тя искаше развод и сърцето му беше разбито. Пат се облегна на дръжката на уреда за почистване на пода, втренчи се в синята вода на гигантския аквариум и въздъхна.

Тази вечер Лорета беше участвала в две представления. Държеше на кариерата си, което предизвикваше уважението на Пат. Дори не й се сърдеше, че подновява разрешителното си за компаньонка. За „услугите“ си тя получаваше много повече, отколкото за участието си в синхронния балет и с Пат даже обмисляха да си купят къщичка в предградията.

Днес беше отказала да разговаря с него, въпреки усилията му да спечели благоволението й. След края на представлението се беше загърнала с раираната хавлия, която й беше подарил за рождения ден и го беше отминала, без да пророни нито дума.

Изхвърлила го бе не само от апартамента, но и от живота си и Пат се страхуваше до смърт.

На задната врата, откъдето приемаха доставките, се позвъни. Той тъжно поклати глава и промърмори:

— Господи, как лети времето. Ето че вече е утро.

Олюлявайки се, отиде до блиндираната врата, с усилие нагласи кода и я отвори. Застана на прага и недоумяващо се втренчи в мрака, откъдето се появи човек с черно палто и му се усмихна.

— Още… още е тъмно, нали? — изфъфли Пат.

— Казват, че най-тъмно е преди зазоряване. — Човекът пристъпи към него и му протегна ръка, защитена с ръкавица. — Помниш ли ме, Пади?

— Познаваме ли се? И вие ли сте от Ирландия? — Пат машинално пое протегнатата ръка и дори не усети лекото убождане. След секунда политна напред.

— От Ирландия съм, Пади, и ще те изпратя там. — Остави изпадналия в безсъзнание да лежи на пода и побърза да заключи вратата. После грабна жертвата си — дребничкият Пади се оказа много лек — и я занесе в салона на бара. Щом се озова там, постави куфарчето си на масата и извади всичко, което щеше да му бъде необходимо.

Провери лазера, като за миг го насочи към тавана, и доволно се усмихна. Леките белезници бяха изработени от материал, одобрен от НАСА-2. Сетне извади видеотелефона, който беше оборудван с огромна батерия и със заглушител. Откри контакт зад бара и включи устройството.

Тихичко си затананика и включи системата за изпразване на аквариума. Развеселено си помисли, че звукът от изтичащата вода напомня бълбукането на водата в запушена тоалетна. Приближи се до Пат и го ритна в ребрата. Но онзи дори не помръдна.

Човекът с черното палто въздъхна, наведе се и опита пулса му. Разбра, че чистачът е мъртво пиян, освен това му беше инжектирал повече от необходимия транквилант. Леко раздразнен от грешката си, взе спринцовка, пълна с амфетамин и заби иглата в отпусната ръка на жертвата си.

Пат се размърда и едва чуто изстена.

Този път човекът в черно се вбеси и затрепери от гняв.

— Събуди се, мръсно копеле! — заудря шамари на Пат, искаше да го събуди, за да усеща всичко, което щеше да му стори. Когато плесниците не помогнаха, заблъска с юмруци главата на жертвата си, докато бликна кръв и се просмука в ръкавиците му.

Пат тихо изстена, но не дойде в съзнание.

Човекът се задъхваше, очите му се насълзиха. Имаше на разположение само два часа! Нима Бог очакваше от него да извърши чудото? Нима трябваше да предвижда всичко? Нима Бог го беше изоставил заради провалите му?

Ако не беше намесата на онази Далас, досега щеше да е свършил с мръсното прасе Брайън. Щеше да наблюдава Пат още два дни и да изучи навиците му… Тогава щеше да разбере, че чистачът вечно е пиян и нямаше да бърза с упойката.

Дочу трясък и стреснато примигна, осъзнавайки, че е запратил тежък стол зад огледалото зад бара.

„Голямо чудо!“ — помисли си. Това беше само едно гнездо на порока в този порочен град. Искаше му се да го срине до основи, да го запали и с удоволствие да наблюдава огромните пламъци.

Та нали и самият Христос беше унищожил пазарището в справедливия си гняв към лихварите, блудниците и грешниците?

Но сега нямаше време. Не за това беше изпратен тук.

Бог го беше изпратил заради Пат Мъри.

Грабна лазера. Беше се примирил с мисълта, че ще трябва да извади окото му докато е в безсъзнание. Реши, че това не е толкова фатално и се приведе над жертвата си. Ще има с какво да се позабавлява.

Изпита задоволство, когато извади окото със сръчността на хирург. Едва сега си признаваше, че първия път беше действал неумело, защото ръката му трепереше. И все пак беше изпълнил мисията си, беше довършил започнатото. Така щеше да довърши всички, които Бог му беше посочил.

Пусна окото в малка стъкленица с прозрачна течност. Беше се примирил, че този път не ще може да вземе „трофея“ си и да го прибави към колекцията си. Достатъчно беше, че го е извадил… око за око…

Повлече Пат към аквариума и чистачът изстена.

— Събуждаш се вече, ах, ти, пиян грешнико! — Преметна жертвата си през рамо и се заизкачва по желязната стълбичка.

Гордееше се, че има сили да носи човек на гърба си. Като малък беше болнав и немощен. Но имаше силно желание да се промени. Подчиняваше се на наставленията и упражняваше тялото и съзнанието си докато почувства, че е готов, че е идеален за мисията, с която беше натоварен.

Остави Пат на дъното на празния аквариум и извади от джоба си портативна бургия. Затананика любимия си химн и се захвана да пробива дупки. Прикрепи със скоби белезниците, изправи се и ги дрънна, за да се убеди, че няма да се изплъзнат. После свали дрехите на Пат.

— Голи се раждаме и голи умираме — бодро произнесе той и окова с белезниците глезените на жертвата си. Втренчи се в окървавеното лице и забеляза, че клепачите на чистача потрепват. — След малко ще проверим дали ще имаш сили да ме молиш за пощада.

Извади значката от джоба си и я пусна до жертвата. После благоговейно целуна статуетката на Светата Дева и я постави на пода с лице към грешника.

— Помниш ли ме, Пади?

Съзнанието на Пат започваше да се прояснява, пареща болка проряза главата му и той почувства, че му се повдига. Изстена, после изкрещя:

— Исусе Христе, какво е това?

— Възмездие.

Пат се разрида и притисна длани към лицето си, сякаш искаше да спре болката. Когато откри какво са сторили с него, изпищя:

— Господи, окото ми го няма!

— Тук е! — Човекът в черно се запревива от смях. — Ето го, на масата е.

— Какво става? Защо постъпваш така с мен? — Пат, който напълно беше изтрезнял, се опита да стане и видя, че е прикован към дъното на аквариума. Болката го прониза като мълния. — Слушай, тук няма да намериш пари, всичко се прибира в касата. Не знам кода, защото съм най-обикновен чистач.

— Не ме интересуват парите.

— Тогава какво правиш? Какво си направил с мен? О, пресвета Дево, какво иска този човек?

— Не споменавай името й. — Той отново се разгневи и удари с юмрук Пат по лицето. — Ако го изречеш още веднъж, ще изтръгна мръсния ти език.

— Не разбирам какво искаш — изстена чистачът.

— Искам живота ти. Чаках цели петнайсет години и тази нощ удари и твоят час.

От единственото око на Пат се стичаха сълзи, а болката сякаш го обгръщаше като огнен обръч, но все пак той се опита да хване крака на мъчителя си. Не успя и посегна отново като ругаеше, заплашваше и ридаеше.

— Съжалявам, че нямам достатъчно време да се позабавлявам с теб. — Човекът с черното палто ловко се изкачи по стълбичката, последван от виковете на жертвата си. — Ще пусна водата така, че ще те залее след около час. Цял час — повтори и се усмихна на Пат през стъклото, докато слизаше от другата страна на аквариума. — Гарантирам ти, че дотогава ще обезумееш. Водата ще се покачва сантиметър по сантиметър, ще покрие първо глезените ти, коленете, ще стигне до кръста ти. Ще се опитваш да се освободиш от оковите, ще се дърпаш, докато глезените ти се разкървавят. А водата постепенно ще достигне до шията ти…

Без да престава да се усмихва, той се обърна и развъртя крана.

— Но защо, защо го правиш, долно копеле?

— Имаш почти час, за да размислиш. — Той коленичи, прекръсти се, притисна една към друга дланите си и отправи благодарствена молитва към Всевишния.

— Нима се молиш? — Пат се втренчи в статуетката и прошепна: — Божия майко, помогни ми. — После отправи към Светата Дева най-искрената молитва в живота си. Закле се, че ако го спаси, никога повече не ще изпие дори капка алкохол.

Настъпи тишина. Двамата мълчаливо се молеха. После човекът с черното палто се изправи и се усмихна.

— Късно е за молитва. Осъден си на смърт от мига, когато за пари продаде душата си на дявола.

— Не е вярно. Не те познавам. — Водата се плискаше около коленете на Пат и той за пореден път напразно се опита да се освободи от белезниците. — Сгрешил си, не съм човекът, когото търсиш.

— Не съм сгрешил, просто промених графика си. — Тъй като не искаше да се обажда на полицайката по-рано от предвиденото време, той отиде на бара и си наля чаша безалкохолно, докато Пат крещеше за милост. Никога не близваше алкохол. — Дано да си спомниш и кой ме изпраща.

Постави стола си точно срещу аквариума, взе чашата си, седна и се приготви да наблюдава представлението.

 

 

В пет сутринта видеотелефонът иззвъня. Ив подскочи и сърцето й лудо затуптя. След миг осъзна, че не е изплашена от сигнала, а от съня, който звънът беше прекъснал.

Знаеше, че се обажда убиецът.

— Блокирай видеото, включи апаратурата за проследяване — прошепна тя на Рурк. — Тук Далас.

— Мислеше си, че можеш да ме победиш чрез измама, но не успя, само отложи смъртта на Брайън Кели. Ала съдбата е неумолима. Ще го убия и не ще ми попречиш.

— Провали се, приятелче. Видях как се изприщи, когато разбра, че сме ти подготвили клопка. Повярвай, предварително знаехме плана ти.

— Но не успя да ме заловиш.

— Знай, че сме близо до теб, нима не усещаш присъствието ни?

— Не сте толкова близо. „Кой крещи? Кой се съпротивлява? Кой се страхува и сам се наранява? На кого очите са помътнели? На онези, които обичат чашката.“ Пред очите ми умира един човек. Искаш ли да чуеш как крещи? — Той изключи филтъра, а Ив дочу писъци и ридания, които смразиха кръвта й.

— Ти си този, който си служи с измама — извика тя. — Ще го убиеш, после ще ми кажеш как да го открия, както постъпи с Бренън. Не си добър играч, щом не поемаш рискове.

— Още не е мъртъв. Ако побързаш, може би ще го спасиш.

— Кажи ми гатанката — промълви тя, докато навличаше дрехите си.

— Като доказателство, че не се страхувам от теб, ще ти дам елементарна загадка: там, където съм, вечерят, танцуват и гледат голите русалки. В момента не работят, но ти не се притеснявай, ела. Твоят човек започва да се дави, лейтенант. Гледай да не закъснееш.

Ив прекъсна връзката. Повдигаше й се от думите му.

— Предполагам, че е в някакъв клуб — обърна се тя към Рурк, докато поставяше оръжието си в кобура.

— Знам един клуб „Русалка“; участничките в синхронното плуване са голи.

— Отиваме право там. — Двамата се качиха в асансьора и Ив промълви: — Възнамерява да удави поредната си жертва. — Извади комуникатора си, за да се свърже с диспечера и изгледа изпод око Рурк. — Клубът не е твой, нали?

— Не. — В очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Но някога ми принадлежеше.