Уилям Грифин
По заповед на президента (7)

(ЕДНО)

Офисът на директора

ЦРУ

Ленгли, Вирджиния

17:25, 6 юни 2005

 

— Секретар Хол е на втора сигурна линия, шефе.

Директорът на ЦРУ не реагира особено радостно на съобщението. Имаше главоболие, а и беше обещал на съпругата си, че наистина ще се опита поне веднъж да се прибере у дома навреме. Двамата щяха да вечерят в Белия дом.

Но се усмихна и благодари на изпълнителния си помощник, вдигна слушалката на телефона си и натисна втория или четвъртия червен бутон.

— Желая ти наистина много добър ден, господин секретар — каза той. — С какво ЦРУ би могло да ви помогне?

— Радвам се, че те хванах, Джон.

— Аз буквално се канех да стана и да си тръгна. Какво има?

— Има нещо, което би могло да се превърне в проблем — каза секретарят на отдел Вътрешна сигурност.

— Звучиш сериозно, Мат.

— За нещастие, изключително сериозен съм.

— Линията сигурна ли е?

— Да.

— Кажи ми, тогава.

— Ще отидеш ли в Белия дом довечера?

— Не мисля, че въпросът ти е породен от празно любопитство, Мат. Нали съм прав?

— Мисля, че двамата трябва да поговорим за това, преди да отидем там и да започнат да ни задават въпроси.

— Да поговорим? Искаш да дойдеш тук? Добре, ще те чакам.

— Всъщност искам ти да дойдеш до „Мейфлауър“. Апартамент 404.

— Искаш да кажеш — веднага?

— Веднага, Джон. Нямаше да те помоля да го направиш, ако не мислех, че е наистина важно.

Директорът не отговори известно време. После каза:

— Мат, не ми се иска да пресека моста, за да дойда дотам само за да се върна обратно, да се преоблека и отново да пресека моста. Ще уцеля пиковия час. Това не може ли да почака, докато се прибера у дома и си сложа черна вратовръзка? Така ще мога да взема и Елеонор с мен, а и ще сме близо до Белия дом.

— А ще се чувства ли добре Елеонор, ако се наложи да изпие едно питие в бара на „Мейфлауър“ в компанията на някой от бодигардовете ти, докато ние разговаряме?

— Няма да й хареса, но щом трябва, ще го направи.

— Добре, Джон, благодаря ти. Ще те чакам.

— Ще дойда веднага, щом мога, Мат. Четиристотин и четири, нали?

— Да — каза Хол.

— Добре — каза директорът на ЦРУ и затвори.

После се обади на съпругата си и й каза, че след секунда тръгва към къщи, но когато се прибере, ще трябва набързо да вземе душ, да си облече костюма за вечеря и веднага пак да излезе. Каза й, че тя има избор — може да тръгне с него и да изпие едно питие в бара на „Мейфлауър“ или да тръгне по-късно сама и да се срещнат пред хотела, за да отидат заедно в Белия дом. Тя трябвало само да каже как предпочита.

Елеонор каза, че много й се искало той да се прибере у дома, както бил обещал, и двамата да отидат заедно в Белия дом, но тъй като това очевидно не било възможно, тя щяла да постъпи така, както е най-добре за него.

— Добре, тогава на път за вкъщи ще си помисля как е най-добре — каза той.

— Да, Джон — каза тя, — помисли си.

После затвори.

(ДВЕ)

Хотел „Мейфлауър“

1127 Кънектикът авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

19:25, 6 юни 2005

 

Директорът на ЦРУ отиде сам — по свой избор — от дома си до хотел „Мейфлауър“ в тъмносиния си „GMC Юкон“. Прозорците на бронирания автомобил бяха много тъмни. На покрива му имаше три късовълнови антени. Директорът обаче вярваше, че превозното средство няма да привлече много внимание. В този район имаше вероятно около триста почти идентични превозни средства и без съмнение всички бяха собственост на правителството. Той подозираше, че половината от тях принадлежат на, да кажем, бюрократи от средна величина, като например на Отдела но селското стопанство, които са ги купили, за да впечатлят съседите, както, да речем, някой банков мениджър от средна величина в Сейнт Луис, Мисури, би си купил по същите причини „Ягуар“ или „Кадилак“, които не би могъл да си позволи.

Във Вашингтон престижът идваше по-скоро с властта, отколкото с парите. Във Вашингтон и околностите му начинът да впечатлиш съседите беше да изглеждаш така, сякаш си достатъчно важен да се движиш в брониран „Юкон“ с тъмни прозорци и антени на покрива.

Както автомобилът, така и директорът на ЦРУ привлякоха малко внимание, когато спряха пред „Мейфлауър“. Той бързо слезе и също така бързо прекоси фоайето, за да отиде до асансьорите. Пред него и зад него вървяха хората от охраната му.

Слязоха на четвъртия етаж. Един от мъжете от охраната излезе първи от асансьора и кимна с глава в посоката, в която се намираше апартамент 404. Той изчака директорът да излезе от асансьора, после ги поведе към стаята. Когато стигнаха до нея, почука три пъти на вратата.

Отвори им млад мъж във вечерен костюм. Човекът от охраната бързо го огледа и прецени. Не беше от онзи тип политици, които имат малки очички и приличат на лакеи и които той беше срещал с дузини в града. Този тук показваше увереност и самоконтрол.

— Кой си ти? — запита го не много учтиво мъжът от охраната.

Младият човек погледна надолу по коридора, видя директора на ЦРУ да се приближава и отговори спокойно и равно:

— Ако търсите секретаря Хол, значи сте на правилното място.

И отвори по-широко вратата. Директорът на ЦРУ стигна до прага.

— Влез, Джон! — извика секретарят на отдел Вътрешна сигурност.

Директорът на ЦРУ влезе в апартамента. Холът изглеждаше така, сякаш някой наистина живее в него, помисли си той, а не като „изпълнителен офис“, заеман от някой бизнесмен — не държавен служител, защото парите, полагащи се на държавен служител, не биха могли да платят за това място — за няколко дни.

Младият мъж във вечерното сако понечи да затвори вратата в лицето на мъжа от охраната, но той я задържа, като пъхна крак в процепа и погледна директора на ЦРУ за указания.

— Всичко е наред — каза директорът на ЦРУ, мъжът пусна вратата и тя се затвори пред лицето му.

— Джон, това е моят изпълнителен помощник, Чарли Кастило — каза секретарят.

Директорът на ЦРУ се усмихна и подаде ръка, но нищо не каза.

— Как сте, сър? — запита учтиво Кастило, като стисна ръката му.

— Елеонор долу ли е? — запита секретарят.

— Не. Ще дойде по-късно. Казах й да се обади на мобилния ми телефон, когато наближи — каза директорът на ЦРУ.

— Е, може би ще приключим, преди да е стигнала тук — каза секретарят. — Ще пиеш ли нещо, Джон?

— Не, благодаря. За какво е всичко това, Мат?

Секретарят взе една папка от масичката за кафе — директорът забеляза, че тя не носи знаци за секретност от какъвто и да било вид — и му я подаде. Документът вътре, състоящ се от шест страници, също не носеше знаци за секретност от какъвто и да било вид. Но само след две изречения на директора на ЦРУ стана ясно, че чете разузнавателен доклад.

Ясно се изразяваше възможност изчезналият от Луанда, Ангола, „Боинг 727“ да е откраднат от руски търговец на оръжие на име Васили Респин, който би могъл да го използва за резервни части или би могъл да го препродаде.

— Тази теория звучи доста по-правдоподобно от всички, които съм чул досега — каза директорът на ЦРУ. — Откъде се е взела? И затова ли ме помоли да дойда тук?

— Помолих те да дойдеш тук, защото реших, че можем да се справим с нещо, възникнало между нас — каза Хол. — Бих предпочел, ако е възможно, разговорът ни да остане в тайна, Джон.

Директорът на ЦРУ кимна и зачака Хол да продължи.

— Джон, видя ли молбата на Натали Кохън аз да получа всичко, включително необработените данни, във връзка с изчезналия „Боинг 727“? — запита Хол.

— Видях я, зачудих се малко и наредих да бъде изпълнена — каза директорът на ЦРУ.

— Би ли казал, че този материал отговаря на критериите и би трябвало да съм го получил?

— Очевидно.

— Но не съм го получил, Джон. В това е проблемът — каза секретарят.

— Очевидно си го получил от някого, Мат. Не разбирам.

— Проблемът е в това, че трябваше да го получа от теб, а това не стана. Краткият доклад е бил изпратен до Ленгли от твоя човек в Луанда — каза Хол.

— А обобщението?

— Докладът бил спрян или изгубен, или кой знае какво, в Ленгли. Така и не го получих от теб.

— А обобщението? — повтори директорът на ЦРУ нетърпеливо.

— То не било изпратено, защото нямало отговор на краткия доклад.

— Не мога да повярвам! — каза директорът на ЦРУ.

— Е, но точно това се е случило, Джон — каза Хол.

— Тогава ти откъде ги имаш? И краткия доклад, и обобщението?

— Чарли ми ги донесе малко преди да ти се обадя — каза секретарят, после добави: — Когато се върна от Луанда.

Директорът погледна Кастило. „Мисля, той каза, че този млад мъж е неговият изпълнителен помощник. Тогава какво е правил той в Луанда? И защо си е завирал носа в нещо, което очевидно не е работа на отдел Вътрешна сигурност? Как така е сложил ръце върху доклада и обобщението? Откъде знае, че докладът е бил изпратен до Ленгли? И че нещо се е случило с него там?“

— Ще ми кажеш ли какво става тук, Мат?

— Страхувам се, че няма да ти хареса.

— Няма да знаем това, докато не ми кажеш, нали? Какво ще кажеш да започнем с това — какво е правил мистър Кастило в Луанда и как тези неща са стигнали до него? — Директорът посочи папката.

— Той беше в Луанда, защото президентът му нареди да разбере какво знаят всички за изчезналия самолет и кога са го научили — каза Хол.

— Какво означава това „всички“?

— ЦРУ, ФБР, Държавният департамент, морското разузнаване… всички — каза Хол.

— На мен нищо не ми е било казано — каза директорът на ЦРУ малко студено.

— На никого нищо не беше казано — каза Хол.

— С изключение на теб — каза Пауъл, доста по-студено отпреди.

— Така искаше президентът, Джон.

— И Натали ли е замесена в това?

— Да, тя знае за това — отговори Хол. — Президентът й нареди да каже на всички да ми изпратят всичко, каквото имат.

— Проклет да съм! — каза Пауъл, силно пребледнял.

— След като разгледа всички материали, изпратени по молба на Натали, Чарли помисли, че търсенето очевидно трябва да започне от Луанда. Аз се съгласих и той замина.

— Казваш ми, освен ако не съм разбрал нещо погрешно, че президентът те е упълномощил да душиш наоколо, включително в работите на моята агенция — каза директорът на ЦРУ.

— Точно така. Както и в работите на всички други агенции — каза Хол.

— Питам се чия е била идеята — каза, почти на себе си, директорът на ЦРУ.

— Всъщност няма значение, нали? Президентът нареди да бъде направено.

Директорът на ЦРУ се обърна към Кастило.

— Вие сте Кастило, нали така?

— Да, сър.

— Как се сдобихте с това? — запита директорът на ЦРУ. — И откъде знаете, че е било изпратено до Ленгли?

Кастило погледна Хол, който му кимна.

— Даде ми го служителят, който го е написал — каза Кастило.

— И кой е този служител?

Кастило отново погледна Хол и Хол отново кимна.

— Х. Ричард Милър, сър.

— И той е?

— Той е шефът на отдела на ЦРУ в Луанда, сър — каза Кастило. — Прикритието му е заеманият от него пост на помощник военен аташе в посолството.

— И защо той ще прави нещо от гореспоменатото? — запита директорът на ЦРУ с леденостуден тон.

— Спокойно, Джон — каза секретарят.

— … Защо ще разкрива връзките си с ЦРУ? — продължи доста гневно директорът. — Защо да издава прикритието си? Защо да позволи достъп до строго секретна информация?

Кастило не отговори.

— Отговори на въпроса, мистър Кастило — каза директорът на ЦРУ. Тонът му никак не беше приятен.

— Това прозвуча като заповед, Джон — каза секретарят. — Мисля, трябва да помниш, че Кастило не работи за теб…

Директорът хвърли гневен поглед на секретаря.

— … И че единствената по-висша инстанция, към която можем да се обърнем аз и ти, е президентът — продължи секретарят. — Като се има предвид това, мисля, че наистина трябва да положим усилие да уредим въпроса помежду си.

Директорът на ЦРУ изгледа секретаря, но нищо не каза.

— Отговори на въпроса на директора, Чарли, моля те — каза секретарят. — Кажи му онова, което каза на мен.

— Да, сър — каза Кастило. — Сър, аз информирах Милър, че изпълнявам директна заповед на президента — каза Кастило. — Мисля, той реши, че заповедите на президента имат по-голяма тежест от тези на неговите шефове.

— Да се разкрие секретна информация на неупълномощени лица е нарушение на правилника — каза директорът на ЦРУ — Както и получаването на такава информация от неупълномощени лица.

— Ключовата дума тук е „неупълномощени“ — каза секретарят. — Чарли беше упълномощен да разследва първо от молбата на доктор Кохън и, второ, или може би — първо, от заповедта на президента. Не е станало разкриване на секретна информация на неупълномощено лице. Нека изясним поне това помежду си. Не искам Милър да има проблеми заради това.

— Милър не работи за теб, Мат — каза директорът на ЦРУ. — Аз ще реша кое е приемливо и кое е проява на престъпна небрежност от негова страна.

Хол го гледа дълго, после каза:

— Щом е така, не мисля, че има за какво повече да говорим, Джон.

Звънна телефонът, поставен на масичката встрани от дивана. Кастило погледна секретаря за указания.

— Отговори, Чарли — нареди Хол.

Кастило отиде до телефона и вдигна слушалката. Каза „Ало“, после веднага заговори на немски. Разговорът продължи не повече от минута, после той затвори.

— Това беше много интересно, сър — каза той на Хол.

— Е, веднага щом директорът си тръгне, ще можеш да ми кажеш за какво е станало въпрос — каза секретарят. — Вие се канехте да тръгнете, нали, господин директор?

Измина кратка секунда, преди директорът да отговори.

— Не бих искал да се разделим така, Мат. Какво точно искаш от мен?

— Надявах се, което вероятно е било наивно от моя страна, че ще приемеш ситуацията като проблем и за двама ни. А вместо това… — Той направи пауза в очевидно търсене на подходящата дума.

— Продължавай, Мат.

— Вместо това, ти се държиш като типичния бюрократ, който защитава територията си.

— Така ли мислиш?

— Честно, Джон, ти като че ли си по-загрижен, че някой е открил нередности в ЦРУ и че президентът ще научи за това, отколкото за уреждането на проблема.

— Така ли?

— Аз се надявах след нашия приятелски разговор да мога да кажа на президента, че сме открили бариера за достигането на информацията до Ленгли, че съм ти казал за това и че ти си ме уверил, че лично ще разследваш случая и ще ми докладваш.

Директорът на ЦРУ го погледна.

— Президентът ще узнае за доклада и за неизпратеното обобщение тази вечер, Джон, и ще иска да чуе как съм се сдобил с тях — продължи Хол. — И ще трябва да изразя загрижеността на Чарли, че Милър вероятно — как да се изразя? — е застрашен, защото е сметнал за свой дълг да се подчини първо на държавния глава.

Директорът на ЦРУ като че ли понечи да каже нещо, но се отказа.

— А сега, ако ме извиниш, Джон — каза Хол, — трябва да си отида у дома и да си облека смокинга.

— А ако те уверя, че лично ще разследвам тази — как я нарече ти? — „бариера“ за потока информация към Ленгли и ти докладвам за разкритията си?

— Тогава това ще чуе и президентът — отговори Хол. — Също така бих искал да му кажа, че няма да превърнеш Милър в жертвено агне.

— Честно, още не съм взел решение относно мистър Милър.

— Предлагам да го направиш, Джон. Защото ще трябва да кажем нещо на президента.

Пауъл не отговори направо.

— Каза, че ще дадеш това, с което разполагаш, на президента? — запита той.

— Ще му дам краткия доклад и ще му кажа за неизпратеното обобщение. Не мисля, че ще има време да чете обобщението, но ако запита за него, разбира се, ще му го дам. Ще му кажа какво има в него и също така ще се погрижа Чарли да има възможност лично да отговори на въпросите на президента, ако има такива.

— О’кей. Дадено — каза директорът на ЦРУ. — Ще приема думата ти, че Кастило е бил упълномощен да получи подобен род информация. И щом е така, Милър не е направил никакво нарушение на закона. И ще му се размине.

Пауъл отиде при Хол, върна му папката и му подаде ръка. Хол я стисна и каза:

— Нямах намерение и ти го знаеш, Джон, да отида при президента с намерението да „очерня“ теб и ЦРУ.

— Знам, Мат — каза директорът на ЦРУ, но не звучеше много убеден.

После директорът погледна Кастило внимателно, кимна му, но не му каза нито дума, нито му подаде ръка. След това прекоси стаята, отиде до вратата и излезе. Механизмът, който затваряше автоматично вратата, не работеше, затова Кастило отиде до нея и я затвори.

— Приятелката ти се обади в доста неподходящ момент, Чарли — каза секретарят. — Никак не ми се искаше Пауъл да си тръгне оттук, готов да вдигне подчинените си на война.

— Не беше приятелката ми, сър — каза Кастило. — Беше шефът ми.

— Моля?

— Моят редактор, Ото Гьорнер — поправи се Кастило.

Хол повдигна вежди, с което показа интереса си.

— И какво искаше той? Каза, че било интересно.

— Много интересно — каза Кастило. — Каза, че е разговарял с Респин/Певснер или каквото там е името му.

— Разговарял е с него? — запита Хол, който като че ли въобще не повярва.

— С някого, който говорил от негово име — каза Кастило. — Ото каза, че няколко пъти помолил за интервю с Респин/Певснер и този път е първият път, когато въобще му отговорили.

— И какъв бил отговорът?

— Че ще дадат интервю на мен, Карл Госингер, във Виена.

— Специално на теб?

— Да, сър. Ото ме запита какво да прави.

— Какво знае твоят редактор, как му беше името?

— Ото Гьорнер.

— И какво знае Ото Гьорнер за това, с което всъщност се занимаваш?

— Труден въпрос, сър. Той е талантлив журналист и е много интелигентен. Специално този въпрос никога не е възниквал между нас, но това не означава, че той няма представа с какво се занимавам.

— И защо да не проговори? Защото си собственик на вестника?

— Това е само част от нещата, разбира се. Ото ми е като чичо. Беше много близък с майка ми.

— Отношения, подобни на тези, които имаш с Алън и Елейн Нейлър?

— Нещо подобно, сър. Познавам Ото още от раждането си, през целия си живот. Познавах го дори преди да срещна семейство Нейлър.

— А истинското ти семейство? — запита Хол. — Те с какво мислят, че се занимаваш? С какво, според тях, изкарваш прехраната си?

— Братовчед ми Фернандо спечелил, между другото, Сребърна звезда като командир на танков полк през първата война в Ирак, има доста добра представа. Нищо определено, но знае къде работя например и знае, че съм бил в Белия дом в Каролина. Но той знае да държи устата си затворена. Не съм близък с нито един от другите си роднини в Тексас и никой от тях няма никаква представа с какво се занимавам. Нито пък се интересува.

Хол се замисли за минута, после кимна.

— Как мислиш, защо руският търговец на оръжие изведнъж е променил решението си за интервюто? — запита той.

— Вероятно това има нещо общо с репортажа, който написах за „Тагес Цайтунг“, сър. Ото е посочил името на автора.

Хол изсумтя и каза:

— Предполагам, че едва сега разбирам за отпечатването на подобен репортаж. Мислех, че само на мен ще кажеш какво си открил там.

— Репортажът беше публикуван в „Тагес Цайтунг“ на пети юни, сър — каза Кастило. — Още преди тръгването ми от Луанда. Доста немски вестници публикуваха резюмета, от него се заинтересува и „Асошиейтед прес“. Логично е да предположим, че Респин/Певснер го е видял. Хей, той дори може да разполага с хора, които да следят пресата. Човекът му се е обадил на Ото малко преди Ото да се обади на мен.

— И какво, мислиш, мога да направя с тази особено интересна информация? Да я предам на ЦРУ и да видим какво могат да открият те за Респин?

— Надявах се да ми кажете да хвана самолета за Виена.

— Мили Боже, Чарли, тези хора са опасни! Някой — всъщност полицейският комисар от Филаделфия — ми каза, че руската емигрантска мафия тук кара италианската мафия да бледнее и от всичко, което съм чул досега, не само от докладите на този Милър, Респин или както там още се нарича този човек…

— Певснер, но вероятно има и други имена — уведоми го Чарли, засмя се и запита: — „Споменатият Певснер“, сър?

Това беше въпрос относно правилото, наложено при писане на разузнавателни доклади, което разрешаваше, например, името на арабския учен шейх Ибн Тагри Бирди да бъде съкратено с добавянето на фразата „споменатият Бирди“. Хол се усмихна.

— Да, споменатият Певснер — каза той. — Той е шефът на гангстерите. Ако не му харесва това, че е видял името си във вестниците, напълно е способен да нареди да те убият. Защото си написал репортажа или защото си обезкуражил другите.

— Не мисля, че той ще ни уведоми за действията и намеренията си, сър. Той просто ще изпрати някого във Фулда да ме елиминира. Мисля, че трябва да разберем какво иска.

— И какво би могъл да иска?

— Не знам, но не мисля, че ще ми даде интервюто като първа стъпка към шоуто на Лари Кинг. Иска нещо.

Хол отново се усмихна.

— Но какво би могъл да иска, Чарли?

— Никога няма да узнаем, сър, освен ако не ми наредите да се кача на самолета до Виена.

— Не знам — каза със съмнение Хол.

— Сър, моите уважения, но предполагам, че е добра идеята да не съм в града през следващите няколко дни.

— Заради току-що приключилата среща с директора на ЦРУ? — запита Хол.

Кастило кимна, после каза:

— Имам чувството, че той мисли убиването на вестителя за подходящо разрешение на подобен род проблеми.

— Не мисля, че ще стигне толкова далеч, Чарли, но пък и не изглеждаше особено податлив на чара и добрия ти външен вид, нали?

— Не, сър, не мисля.

Хол погледна замислено Кастило и каза:

— О’кей, Чарли. Но искам да ми донесеш торта „Сахер“. Наистина да ми донесеш, а не да бъде изпратена тук с тялото ти.

— Да, сър. С бял или черен шоколад?

Хол го докосна по рамото — жест на привързаност и обич — и излезе от апартамента.

(ТРИ)

Хотел „Мейфлауър“

1127 Кънектикът авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

19:25, 6 юни 2005

 

Мъжът от охраната, който вървеше пред директора на ЦРУ, погледна през стъклото на вратата, която водеше към фоайето на „Мейфлауър“, видя, че „Юконът“ е на мястото си и че няма нищо подозрително на улицата, и отвори вратата. После се обърна и откри, че директорът на ЦРУ никъде не се вижда! Исусе Христе! Забърза обратно към фоайето. Мъжът от охраната, който следваше директора на ЦРУ, стоеше със скръстени ръце близо до рецепцията. Той посочи нещо като начало на коридор в далечния край на рецепцията и се усмихна на колегата си.

„Този кучи син май мисли, че това е много смешно!“

Реши да тръгне по онова, което помисли за коридор. Но не беше коридор, а ниша, в която имаше четири вътрешни телефона и два външни, които работеха с монети. Директорът на ЦРУ използваше един от външните телефони. Той се отдръпна от нишата и застана срещу другия мъж от охраната, който му се усмихна и каза:

— Бдителност, Пит. Непрекъсната бдителност!

Другият си помисли: „Майната ти!“

 

 

Директорът говореше вече около двайсет минути. Проведе разговори с регионалния директор на ЦРУ за Африка и с помощник-директора, отговарящ за служителите. И двамата си бяха у дома.

Регионалният директор за Африка му каза, че не е видял нито кратък доклад, нито обобщение, в което да се споменава нещо за руски търговец на оръжие и за теорията той да е откраднал изчезналия от Луанда самолет.

— Обади се веднага на човека, който отговаря пряко за Ангола…

— Това вероятно е регионалният директор за Югозападна Африка, господин директор.

— Който и да е той. И разбери какво знае той за това. Ще ти се обадя пак след десет минути. Искам да ми дадеш телефонен номер, на който да мога да го намеря.

— Директорът е жена. Мисис Патриша Уилсън.

— Добре, искам да ми дадеш телефонен номер, на който да мога да я намеря.

— Тя е там, господин директор.

— В Луанда?

— Да, сър. Всъщност, сър, тя пътува обратно. Мисля, че в момента е вероятно в Лондон или Париж.

— Разбери — каза директорът на ЦРУ. — Ако имаме време да се свържем с нея в Лондон или Париж, предай й от самолета да дойде направо в офиса ми и да не говори с никого за това, освен с теб и с мен.

— Възникнало ли е нещо, господин директор?

— Това е просто очевидно, нали? Ако успееш да се свържеш с нея, преди самолетът й да е кацнал, нека някой, по възможност ти, да я посрещне на летището и да я доведе направо в офиса ми.

— Не знам кога ще пристигне самолетът й, господин директор.

— Добре, научи!

— Къде да се свържа с вас, господин директор, ако се наложи? У дома си ли ще бъдете?

— Ще бъда в Белия дом. Не искам да ми се обаждате там по този въпрос. Аз ще се свържа с вас по-късно.

— Както желаете, господин директор.

 

 

Когато на помощник-директора, отговарящ за служителите, беше зададен въпросът: „Кой е този Милър, който е наш човек в Луанда?“, се оказа, че и той не знае, и се наложи да се обади в Ленгли за информация. След това докладва, че Милър работи в Луанда под прикритието на помощник военен аташе.

— Откъде е той? Откога работи за нас? Какво знаем за него?

Бяха необходими още десет минути, за да получи отговорите. Ричард Милър е постъпил в агенцията след уволняването си от армията, бил е майор в армията, работил е временно за агенцията в продължение на седемнайсет месеца, пет месеца е бил инструктор по обучение на кадри във „Фермата“, а след това е бил изпратен в Луанда. За времето, което е прекарал в Луанда, е получил две писма, съдържащи упреци от регионалния директор за Югозападна Африка — едното, че превишава правомощията си, и другото — че превишава средствата, определени за целта.

— Искам да напусне Ангола в срок от двайсет и четири часа или по-малко — каза директорът на ЦРУ. — Искам някой да замине за Ангола, за да го смени, но да е някой добър, човек, когото обикновено не бихме изпратили там.

— Грегъри Лийз е в Йоханесбург, господин директор.

— Не мисля, че го познавам.

— Добър е, сър. Беше в Каракас доскоро. Свърши наистина добра работа там.

— Добре, щом казваш. Изпрати го. Кажи му, че аз съм наредил и че ще се свържа с него.

— Да, сър. Мога ли да запитам защо е всичко това?

— Не точно сега.

— Да накарам ли този Милър да докладва в Ленгли, господин директор? И ако да, на кого? Ако пита защо трябва да освободи поста, какво да му кажа?

— Ти не знаеш нищо, това първо. Не, не искам той да отиде в Ленгли, преди да съм имал възможност да говоря с мисис Уилсън.

— Да, сър?

— Ако е на временна служба при нас, значи са го изпратили отнякъде. Откъде ни изпращат военни?

— Обикновено или от Пентагона, господин директор, или от Централното командване. В този случай, но ще трябва да проверя, мисля, че е изпратен от Централното командване. Майор Милър е от Специалните части.

„Защо ли не съм изненадан да го чуя?“

— Е, научи откъде са ни го изпратили и им го върни обратно. Кажи, че в момента го разследваме.

— Да, сър. Разследваме го във връзка с какво?

— Не казвай.

— Да, сър. Нещо друго, господин директор?

— Секретар Хол от отдел Вътрешна сигурност има помощник на име Кастило. Искам да знам за него. Ако не разполагаме с нищо за него, направи запитване — много дискретно запитване — в Комисията за държавни служители. Те сигурно имат резултатите от първоначалното проучване. Ако това не даде резултат, задай въпросите на някого, когото познаваме и на когото можем да се доверим във ФБР.

— Как е първото име на този човек, господин директор?

„Хол го наричаше «Чарли».“

— Вероятно „Чарлз“.

— Ще се заема с това веднага, господин директор.

— Благодаря ти — каза директорът на ЦРУ и затвори.

После подаде глава извън прозрачната пластмаса, която ограждаше кабинката, и погледна към фоайето. Хората от охраната го чакаха. Директорът посочи изхода, който водеше към „Кънектикът авеню“, и мъжът, който винаги вървеше пред него, тръгна натам.

(ЧЕТИРИ)

Апартамент 6-Б

„Руа Мадре Диос“ 128

Луанда, Ангола

05:15, 7 юни 2005

 

Странното дрънчене на телефона в този апартамент разбуди доста бързо майор X. Ричард Милър, защото той го възприемаше по-скоро като непознат звук, отколкото като звън на телефон. Рядко използваше този апарат, произведен във Франция. Системата на клетъчните телефони беше доста по-ефикасна.

Сложи на главата си нещото, подобно на шлем, което се състоеше от слушалка на ухото му и микрофон пред устата му.

„Готов съм да се обзаложа на десет срещу едно, че са сбъркали номера.“

— Ало — каза той.

— Майор Милър? — запита мъжки глас с американски акцент.

— На телефона.

— Майоре, тук е подполковник Портър.

„Какво, по дяволите, иска той в този час?“

— Да, сър?

— На пет минути от апартамента ви съм, майоре — каза, някак сковано, подполковник Джеймс Р. Портър, аташето по отбраната в американското посолство в Луанда. — Моля, пригответе се да ме приемете.

— Идвате тук? — запита Милър, наистина изненадан. Добави със закъснение: — Сър?

— Да, идвам при вас. Моля, бъдете готов да ме приемете.

— Да, сър — каза Милър.

Чу се „клик“ и връзката прекъсна. Милър намери в тъмното ключа за осветлението, остави старото устройство, подобно на шлем, върху вилката, спусна крака на пода и трепна от болката в коляното.

— По дяволите! — каза на глас и отиде в банята, където на задната страна на вратата висеше хавлиен халат.

„Щом Портър ще е тук след пет минути, няма да имам време да взема душ, преди да се облека.“

Загърна се в халата, после реши, че ще е по-добре да си обуе поне гащета. Върна се в банята и изми зъбите си.

„Какво, по дяволите, иска той?“

Домофонът звънна след три минути. Милър отиде в кухнята и натисна бутона, който позволяваше провеждане на разговор.

— Да?

— Тук е подполковник Портър, майор Милър. — Гласът на Портър звучеше някак метално по жицата.

— Готов съм, сър — каза Милър.

Милър отвори вратата на апартамента малко преди да се отворят вратите на асансьора. Подполковник Портър, в униформа, излезе от асансьора, следван от един бодигард от посолството. Милър познаваше този едър и мускулест мъж с обръсната глава много по-добре, отколкото се предполагаше. Хората от посолството не общуваха много с останалите, но Милър и този мъж имаха доста общи неща, освен това, че и двамата бяха черни и не се бяха възстановили напълно от ударите, понесени в Афганистан. Тази не беше първата визита на този мъж в апартамента на Милър. Но този път сержант от артилерията Роско Фортно очевидно идваше, призован от служебния дълг. Носеше деветмилиметров „Смит & Уесън“ 357 в кобур на бедрото си.

Роско му беше казал, че Държавният департамент е настоял хората от морската охрана да бъдат въоръжени с револвери „Смит & Уесън“, а не със стандартните деветмилиметрови полуавтоматични „Берета“. Дори полицаите бяха започнали да използват полуавтоматично оръжие.

— Добро утро, сър — каза Милър на подполковник Портър. — Как си, артилеристе?

— Добро утро, сър — каза Фортно.

— След вас, сър — каза Милър и покани Портър в апартамента.

Портър направи шест крачки, стигна до вратата на апартамента и се обърна, като че ли за да се увери, че Милър ще го последва вътре. Милър направи жест, с който искаше да му каже да влезе по-навътре в помещението. Портър се обърна и влезе в хола, после отново се обърна и зачака Милър.

— Майор Милър — каза съвсем официално подполковник Портър, — освободен сте. И се смятайте арестуван.

„О, по дяволите! Чарли не е успял да ме прикрие!“

— Да, сър — каза Милър. — Сър, от какво съм освободен?

— От длъжността в ЦРУ и, разбира се, от поста помощник военен аташе. Нямате право да получавате секретна информация, предстои разследване.

— Разследване на какво, сър?

— Ще ви информират — каза Портър.

— Сър, с всичките ми възможни уважения, не вярвам вие да имате властта да ме освободите от длъжността ми в ЦРУ — каза Милър.

— Съобщение от Вашингтон, от ЦРУ във Вашингтон, е наредило освобождаването ви. Посланикът нареди на мен да го изпълня.

— Може ли да видя съобщението, сър?

— Не правете нещата още по-трудни, отколкото са, Милър — каза Портър.

— Сър…

Портър го прекъсна.

— Също така трябва да ми предадете всички секретни материали, с които разполагате.

— Сър, не притежавам каквито и да било секретни материали.

Портър го погледна внимателно, като очевидно се мъчеше да прецени дали да му вярва или не.

— Ще останете под арест в казармата, докато не ви бъде уреден транспорт, с който да напуснете Ангола. А това ще стане през следващите няколко часа.

— Да, сър. Сър, имам два въпроса.

След кратък миг, Портър кимна.

— Сър, къде ще ме закара уреденият транспорт?

Портър понечи да отговори, но се спря и извади малък бележник от джоба на ризата си. Прелисти страниците, после каза:

— Ще докладвате на отдел „Специални дейности“ към Централното командване във въздушната база „Макдил“ в Тампа, Флорида.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. И, с всичките ми уважения, сър, пак ви питам какви са обвиненията срещу мен.

— Ще ви информират, когато дойде време.

— Да, сър. С уважение, сър, при тези обстоятелства не мога да се смятам под арест, след като няма обвинения срещу мен.

Портър изгуби търпение.

— Вие сте под арест в казармата, защото аз казвам така! Това достатъчно ясно ли е, майор Милър?

— Сър, ако подполковникът се консултира с военните закони, а аз имам изданието от 1948, ще види, че ако някой трябва да бъде арестуван, той първо трябва да бъде информиран за естеството на обвиненията срещу него.

— Вие сте също и адвокатът на караулното, така ли, Милър?

— Сър, аз просто ви информирам за положението си в тази ситуация.

Портър издиша, после, все така бавно, вдиша.

— Много добре, майор Милър, аз ви информирам, че в съвсем близко бъдеще ще ви кажат закъде и защо ще пътувате. И като се има предвид това, ви нареждам да останете в жилището си, докато това стане. Това задоволява ли ви?

— Да, сър. Щом и двамата сме съгласни, че не мога да бъда държан под арест в казармата.

— Предлагам да започнете да си опаковате нещата, майор Милър.

— Да, сър.

— Сержант Фортно, вие ще стоите пред вратата на майор Милър и ще ми докладвате веднага по телефона, ако майорът излезе от апартамента.

— Да, сър.

— Може ли да предложа, сър — каза Милър, — сержантът да остане в апартамента ми, за да ме държи по-добре под око. Защото, ако съседите ми видят въоръжена охрана пред вратата, ще започнат да говорят.

Портър го изгледа гневно.

— Много добре — каза той накрая, тръгна към вратата, спря се и се обърна. — Ще се свържа с вас след съвсем кратко време, майор Милър — веднага, щом ви бъде уреден транспорт.

— Да, сър.

Портър излезе в коридора и след малко чуха вратата да се затваря. Милър надникна в коридора, за да види дали Портър наистина си е отишъл, после се обърна към сержант Фортно.

— Отпусни се, Роско — каза Милър. — Разбирам проблема ти.

— И какъв е той?

— Когато изпълняваш дълга си, ти нямаш приятели.

— Да, наистина е трудно — каза Фортно. — Какво, по дяволите, си направил?

— Ще направя кафе. Искаш ли?

Фортно кимна. Отидоха в кухнята. Милър извади пакета с кафето от шкафа, после посочи кафе-машината.

— Ако мислиш, че можеш да се справиш, ще отида да взема душ.

— Добре — каза Фортно.

 

 

Фортно, с двете чашки кафе, влезе в спалнята на Милър, който се обличаше. Милър взе едната и кимна с глава — жест, с който благодари.

— Както казах, какво, по дяволите, си направил? — запита Фортно.

— Не би искал да знаеш.

— Нещо общо с онази кучка от ЦРУ?

— Хей, Роско! Не бихме могли да се обиждаме, когато ни наричат негри, ако ние ще ги наричаме курви!

— Да, бе! — каза Фортно. — Има ли нещо общо с онази бяла кучка от ЦРУ?

Милър кимна.

— Но наистина не би искал да знаеш нещо повече от това.

— Много ли си загазил?

— Имам приятел, който каза, че ще се погрижи за мен — каза Милър. — Докато не науча със сигурност обратното, ще вярвам на това.

— А твоят приятел има ли власт?

Милър отново кимна.

— И ти му имаш доверие?

— Изкарвал ме е и от по-трудни положения преди — каза Милър. — Когато ме простреляха в Афганистан, знаех, че наистина много съм загазил. Кървях като заклано прасе и не можех да измина и петдесет крачки. А времето беше лошо и бях сигурен, че няма да изпратят хеликоптер. И тогава, ей така изведнъж, се появи един „Блекхоук“. Пилотираше го Чарли, преоблечен като афганистанец. Беше откраднал хеликоптера, за да дойде да ме спаси.

— Разказвал си ми тази история. Пропуснал си само факта, че е бил дегизиран като афганистанец. Той също ли е шпионин?

— Да. Зелена барета. Познаваме се още от „Уест Пойнт“. Имам му доверие.

— Добре, тогава. Ще си опаковаш ли нещата? Портър не се шегуваше, когато казваше, че бързо ще те измъкнат оттук. Ще си скъсат задниците в посолството, за да ти запазят място за следващия полет от Луанда.

— Предполагам, че тогава ще е по-добре да се приготвя — каза Милър.

(ПЕТ)

Стая 426

Хотел „Бристол“

„Картнер ринг“ 1

Виена, Австрия

08:40, 7 юни 2005

 

Кастило дръпна тежките завеси на прозореца до леглото и погледна навън. Виждаше се задната страна на сградата на Виенската опера и червените тенти на кафе-бара, разположен на тротоара до хотел „Сахер“ на „Филхармоникщрасе“.

Докато едно от момчетата го водеше по коридора, той подозираше, че стаята ще разкрива такава гледка, но не беше сигурен. Подаде глава навън, за да види каква част от предната страна на сградата се разкрива. Неголяма. Нямаше значение. Просто беше любопитен.

Веднъж, когато беше отседнал в „Бристол“ като дете — старият Госингер много обичаше операта и идваха поне веднъж в годината, — дядо му дръпна завесите на прозореца и му направи знак да се приближи. Сочеше улицата пред операта.

— Виждаш ли, Карл? — го запита. — Това е Австрия.

— Моля?

— Виждаш ли онези трима мъже, които сменят павето?

— Да, сър.

— В Хесе, когато паве има нужда от смяна, изпращат един човек да го направи. Само един човек е необходим. В Австрия изпращат трима. Един свършва работата. Вторият пие бира и яде вурст. А третият наглежда и двамата.

— Татко! — оплака се майка му, което обаче само увеличи желанието на дядо му внукът му да разбере по-добре австрийците.

— Зад тяхното gemutlichkeit, Карл, се крият наистина жестоки хора.

— Татко! Спри!

— Нали знаеш, че са имали империя тук, Карл?

— Да, сър.

— И имперско семейство?

— Да, сър.

— Нека ти кажа какво са правили, когато умирал някой от имперското семейство, Карл. Разрязвали и отваряли тялото, изваждали сърцето и червата. После заравяли сърцето на едно място, червата — на друго, а изкормения труп — в катедралата „Сейнт Стефан“. Ако това не е жестокост, какво е тогава?

— И защо са правили това? — запита Карл.

— За да са сигурни, че човекът е мъртъв, предполагам — отвърна дядо му. — Ще ти кажа и нещо друго, Карл.

— Достатъчно, татко! — запротестира майка му.

— Нали знаеш какво е SS, Карл? Най-лошите от нацистите, знаеш, нали?

— Да, сър.

— Повечето от техните офицери, тези копелета, са били австрийци, не немци.

В този момент майка му го изведе от стаята и отидоха в сладкарница „Демел“. Над чаша течен шоколад, почти скрит под купа бита сметана, тя му каза че дядо му има много лош спомен от армията, лоши преживявания, свързани със SS и австрийците.

— Какви лоши преживявания?

— В Русия е видял всички ужаси, извършени от SS, а в състава си е имал офицер на SS, който докладвал всичко, което дядо ти правел. Но, meine hartz, не всички австрийци са такива, а ти не трябва да обръщаш много внимание на приказките на дядо.

Разказът за изкормените трупове на кралското семейство се беше запечатал в паметта на десетгодишното момче и десетилетия по-късно сержант Карлос Гуилермо Кастило беше открил в библиотеката на американската военна академия в Уест Пойнт потвърждение и на този техен интересен обичай, и на това, което дядо му каза за офицерите от SS — седемдесет до осемдесет процента от тях бяха австрийци.

Беше запитал един от професорите за това. Полковник Шнайдер му отговори, че това вероятно е нещо като шегата за хората, приели римокатолицизма и опитващи се да бъдат по-добри католици и от папата.

— Един от начините да не бъдеш третиран като немец втора класа, ако не си бил роден в Германия, Кастило, бил да приемеш и истински да вярваш в националсоциализма и Адолф Хитлер и ако можеш, да станеш член на SS.

 

 

Кастило остави завесите да паднат отново на мястото си и разопакова багажа си. После взе душ, постави мръсните си дрехи в торбичка, за да бъдат изпрани — нямаше представа колко дълго ще остане във Виена, — излезе от малкия апартамент и слезе във фоайето.

Спря се, преди да влезе, и мислено си представи хората, които седят във фоайето и които можеха да видят всеки, който излиза от асансьора. Прекоси фоайето и в последния момент реши да не вземе брой на „Хералд Трибюн“, вестник, който хотелът предлагаше на гостите си и за тяхно удобство държеше на купове по масите във фоайето.

Американците — и някои англичани — четяха „Хералд Трибюн“. Репортер на „Тагес Цайтунг“ вероятно не би чел този вестник.

Мина през въртящите се врати, отклони предложението за такси, отиде до ъгъла на улицата и остана там за миг, за да попие с очи гледката и да запомни другите хора, които стоят в такава позиция, че да виждат кой влиза и кой излиза от хотел „Бристол“.

После измина по цялата й дължина „Картнерщрасе“ и излезе на „Филхармоникщрасе“, зави наляво, мина край разположения на тротоара кафе-бар на хотел „Сахер“ и отново запомни хората, които седяха около масите.

Барът вътре в хотела — едва видим от улицата — беше мястото, където той трябваше да бъде всеки следобед в пет, докато Певснер осъществи контакт с него.

Той отиде в „Демел“ и закуси кроасан с бял шоколад и горещ шоколад с много бита сметана. Замисли се за майка си.

Помисли също така: „Ако бях Майкъл Кейн или Джийн Хекман, или каквото там беше името му, последният агент 007, и правех това, което правя в момента, щях да имам оръжие. Няколко пистолета поне. И като стрелям от позицията на бедрото, щях да мога да уцеля лошото момче на петдесет ярда и да го пратя на оня свят завинаги. Но случаят с мен не е такъв. Каня се да се срещна с едно наистина лошо момче, а нямам нищо, с което да се защитя. Бих могъл да сложа нож в куфара си и така да избегна вниманието на моите колеги от Вътрешна сигурност на летището. Но не и оръжие. Единственият законен начин да се сдобия с оръжие тук е да го получа от ЦРУ, а те няма да ми дадат такова без правомощия, които ще е изключително трудно да получа, тъй като те не знаят защо съм тук, а Хол в никакъв случай няма да каже на Пауъл.

Довечера вероятно ще мога да си купя пистолет. Това ще означава първо да намеря проститутка и, чрез нея, нейния сводник, а чрез него — незаконен търговец на оръжие, за да мога поне някак да се противопоставя на Певснер, който търгува с оръжие. Търговецът ще трябва да ми осигури приличен пистолет, а цените сигурно ще са безбожни. И нито цент няма да ми бъде възстановен от правителството.

Но това няма да стане до късно вечерта, а е възможно, като отида в бара, Певснер да изпрати някого, който да ме заведе на мястото на срещата. И ще бъда истински глупак, ако отида без каквото и да е оръжие.

А ще бъда глупак и ако отида е всичките оръжия, използвани от агентите 007 във филмите.

Отговорът е нож. Ножове.

Въпреки опитите на най-добрите учители в занаята да ме научат как да използвам острието, архиепископът от Кентърбъри вероятно върти ножа по-добре от мен и има по-големи шансове да спечели боя.

Но, както се казва, в решителни мигове са необходими решителни, дори отчаяни, мерки.“

 

 

В един спортен магазин на „Цингерщрасе“, недалеч от катедралата „Сейнт Стефан“, Кастило купи два ножа, като каза на продавача, че иска нещо подходящо за колене на глиган, който се надява да хване на лов в Унгария.

— Мислех, че има глигани и в Хесе — каза продавачът повече за да покаже, че правилно е доловил и преценил хесенския акцент на Кастило, отколкото с каквато и да било друга цел.

— Ловът в Унгария излиза много по-евтино — отговори Кастило, което беше истина.

Той купи ловен нож с рогова дръжка и осеминчово острие, сгъваем нож с шестинчово острие, брус и масло и занесе всичко това в хотел „Бристол“.

Нито едно от лицата навън, на тротоара, и във фоайето на местата, откъдето се виждаха вратите на асансьора, не му изглеждаше познато. Което означаваше, че или Певснер не е изпратил човек, който да го държи под око, или че човекът, който го наблюдава, е сменен.

Той отиде в стаята си, поръча си голяма чаша кафе и когато му го донесоха, постави хавлия на малкото бюро и започна да точи остриетата и на двата ножа. Когато свърши, поработи върху механизма на сгъваемия нож, докато стана възможно той да се отваря само с едно леко движение на китката му.

После легна на леглото, включи телевизора и избра филма „Пакетът“ с Джийн Хекман в главната роля.