Уилям Грифин
По заповед на президента (13)

(ЕДНО)

Кемп Дейвид

Планините Кейтъкин, Мериленд

17:30, 9 юни 2005

 

На всекидневната на президента дискретно се почука и после вратата бавно се отвори. Президентът, който седеше облегнат назад в креслото от другата страна на ниската масичка срещу секретар Хол, който говореше по телефона, махна с ръка на секретаря по отбраната Фредерик К. Бидърмън да влезе в стаята, а после му посочи дивана до масата.

Президентът вдигна палец — жест, който можеше да означава: „Почакай!“ или „Тихо, докато Хол говори по телефона“.

Бидърмън седна, доста сковано и напрегнато, в края на дивана. Президентът посочи стюарда и запита с повдигане на веждите дали Бидърмън иска нещо. Бидърмън поклати глава. Президентът направи знак на стюарда да напълни отново неговата чаша и тази на Хол.

Бидърмън гледаше ту президента, ту Хол. Президентът докосна ухото си, което според Бидърмън означаваше, че трябва да слуша какво казва Хол. Но той не чуваше много от думите.

— Секретарят по отбраната току-що влезе — казваше Хол. — Ще се свържа с теб по-късно, Чарли.

Докато оставяше слушалката на мястото й, той погледна Бидърмън. Президентът се усмихна на Бидърмън.

— Какво неочаквано удоволствие, господин секретар — каза той. — Всъщност аз и Мат тъкмо говорехме за вас.

Секретар Бидърмън определено не се радваше да чуе това.

— Без коментар? — попита президентът.

— Господин президент, ще ми кажете ли какво става?

— Две много важни неща — каза президентът. — Първото, и информацията идва от източник, на който може да се вярна, е, че група терористи от Сомалия са отвлекли онзи „Боинг 727“ от Ангола, за да го разбият в Камбаната на свободата. Самолетът е кацнал в Абеше, Чад, за да му бъде сменена маркировката и инсталирани допълнителни резервоари за гориво. Но в момента очевидно пътува за някое друго летище, откъдето може би ще излети за Филаделфия.

— Мога ли да запитам защо не съм бил информиран, господин президент? — запита студено Бидърмън.

— Второто — продължи президентът, без да обърне внимание на въпроса му — е, че полицейският комисар във Филаделфия, на когото трябваше да кажем за тази възможност, има намерение да информира кмета на Филаделфия утре в 16:15. Последиците са очевидни: Това или ще бъде прието с безразличие от обществеността, която ще го сметне за празни приказки, или ще настъпи масова истерия. Мат и аз ви чакахме, за да проведем конференция по телефона оттук между нас и Натали Кохън, за да решим какво ще предприемем.

— Доколко може да се вярва на вашия източник? — запита Бидърмън. — Камбаната на свободата? Исусе Христе, защо Камбаната на свободата?

— Всички реагират по този начин. Наистина не знаем защо са избрали тази цел. Мат току-що говори по телефона с майор Кастило, който е във Филаделфия, и се надяваме да имаме отговор по-късно тази нощ.

— Кой, по дяволите, е майор Кастило? — запита рязко Бидърмън.

— Човекът, когото лично аз натоварих да разбере какво знаят — и кога са го узнали — разузнавателните агенции за изчезналия самолет — каза президентът. — Той е изпълнителният помощник на Мат.

— Не разбирам, господин президент.

— Знам, и вината за това, че не разбираш, е моя — каза президентът. — Сигурен съм, че имаш един-два въпроса…

Той се засмя тихо.

— Пропускам ли нещо? — запита, все така рязко, Бидърмън. — Има ли нещо смешно, което аз не мога да доловя?

— Не, въобще нищо смешно няма в тази работа — каза президентът. — Но смехът често е реакция на хора, изпаднали в ужас. А аз съм ужасен, Фред.

Бидърмън го гледа внимателно и замислено един дълъг миг.

— Доколко може да се разчита на източника ви, господин президент? Доколко може да се вярва на това, че самолетът ще бъде разбит в Камбаната на свободата?

— От една страна, източникът не е от онези, на които ЦРУ, ФБР и прочие агенции биха гласували доверие. Руски търговец на оръжие. Може би най-известният. Александър Певснер…

— Това име ми е познато — прекъсна го Бидърмън.

— Както казах, досега информацията, която ни е дал, отговаря на истината.

— И как ви е предал въпросната информация?

— Чрез майор Кастило.

— Наистина ми е много трудно да разбера това, господин президент — каза Бидърмън. — Защо е замесен Певснер? И защо да му вярваме?

— Мисля, че е по-добре да започнем от началото — каза президентът.

Бидърмън кимна.

— Пийни едно питие, Франк — каза Хол. — Вероятно ще имаш нужда от него и когато пишеш мемоарите си, не искам да си спомниш, че ние сме пили, а ти — не.

Бидърмън погледна Хол, после — президента. И накрая сви рамене.

— Защо не?

Президентът натисна бутона, чрез който викаше стюарда, после погледна Бидърмън.

— Когато се разгневих, че никой — нито една агенция, имай предвид — не може да каже къде е изчезналият самолет — започна президентът, — обадих се на Натали и Мат и…

(ДВЕ)

303 „Конкорд съркъл“

Бала Синуид, Пенсилвания

17:31, 9 юни 2005

 

Думите „Да, сър“, които майор Карлос Гуилермо Кастило произнасяше по мобилния си телефон, бяха по-скоро рефлексно действие, отколкото отговор на забележките на секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол. Кастило чу звука за прекъсване на разговора секунда, след като Хол каза: „Ще се свържа с теб по-късно, Чарли.“

Остави телефона в джоба на ризата си и видя, че генерал-майор Х. Ричард Милър е излязъл в коридора, където Чарли беше отишъл да проведе телефонния разговор.

— Не се опитвах да подслушвам разговора, майоре — каза генералът. — Искам да разменя една-две думи с теб насаме.

„Майоре? Какво ли е станало сега, че се обръща така официално към мен?“

— Да, сър. Разбира се.

Генерал Милър отвори вратата и направи знак на Чарли да мине пред него. Влязоха в малък, много грижливо подреден кабинет, чиито стени бяха целите заети от лавици с книги. Имаше и поне дузина снимки в рамки. На едната се виждаше генерал Колин Пауъл, очевидно направена във Виетнам. Имаше три снимки на Дик Милър. На едната той беше в униформа заедно с баща си пред „Уест Пойнт“ и беше направена, Кастило го знаеше, защото той беше направил снимката, точно преди последния парад, след който следваше заря. На втората се виждаше Милър, който получаваше капитанските си пагони от генерал Милър. А на третата се виждаше генерал Милър, вече пенсиониран и в цивилни дрехи, да поставя майорските пагони на Дик.

— И тук можем да поговорим — каза генерал Милър и затвори вратата. — Моля те, чувствай се свободен да използваш кабинета ми, ако пак се наложи да говориш по телефона.

— Благодаря ви, сър.

— Разбирате, майоре, че не ви моля за секретна или поверителна информация.

— Да, сър?

— Искам да ви предложа помощта си в онова, с което се занимавате тук.

— Много мило от ваша страна, генерале, но не мога да се сетя с какво бихте могли да ни помогнете.

— Разбирам — каза генерал Милър. — Благодаря, че ми отделихте от времето си, майор Кастило.

Обърна се и понечи да отвори вратата.

„Всичко може да върви по дяволите, ако човек не може да се довери на генерал, завършил «Уест Пойнт», чийто дядо е бил на хълма Сан Хуан с Десета кавалерия…“

— Генерале, дайте ми минутка, моля ви — каза Кастило.

Генерал Милър се обърна.

— Онова, което ще ви кажа, сър, не може да бъде споделено с когото и да е без мое разрешение — каза Кастило. — Моето или на Дик.

— Тогава, може би ще е най-добре да не ми казвате нищо — каза генерал Милър. — Чувствата нямат място, когато става въпрос за сигурност и разузнаване.

„Лекция. Трябваше да се сетя, че ще последва това. Той все още ме мисли за кадета, който почти успя да спечели изгонването си, а и това на Дик, от «Уест Пойнт», а после не само че беше изпратен в Специалните части преждевременно, но който също така успя да отклони Дик от традицията в семейството да се служи в кавалерията и го взе при зелените барети със себе си. Общо взето, ако бях на мястото на генерал Милър, аз също нямаше да харесвам майор Кастило.“

— Току-що се обади секретар Хол, генерале…

— За него ли работите?

— Да, сър. Но условията още не са твърдо определени. Все още съм служещ офицер. Мога ли да продължа, сър?

— Разбира се. Извинете ме.

— Секретар Хол се обади, за да ми каже, че екипът на „Грей Фокс“, който направи десант на летището в Абеше, е потвърдил, че отвлеченият от Луанда „Боинг 727“ е бил в Абеше, където е бил пребоядисан, били са му сложени нови маркировки и регистрационни номера и монтирани допълнителни резервоари.

— Мога ли да запитам защо той е сметнал, че вие трябва да знаете това?

„Майорите с по-нисък ранг, особено тези, които са повишени доста рано в кариерата, така да се каже, преди да им е дошло времето, дори не би трябвало да знаят за «Грей Фокс», нали така? А мен ме запознават дори с подробностите!“

— Защото аз му дадох първоначалната информация, сър, а тя твърдеше, че самолетът е в Абеше.

Генерал Милър дълго гледа Кастило, като очевидно решаваше дали да му вярва или не.

„Той не се пита дали лъжа. Наистина вярва, че възпитаниците на «Уест Пойнт» никога не лъжат, мамят или крадат. Нито толерират такива прояви. Но като генерал от американската армия той знае, че аз просто няма как да имам нужния опит и сигурно не зная за какво говоря.“

— Каква е връзката между изчезналия самолет и Филаделфия? — запита накрая генерал Милър. — Можеш ли да ми довериш това?

— Според информацията, група терористи от Сомалия, които се наричат „Свещеният легион на Мохамед“, се канят да го разбият в Камбаната на свободата тук.

— Мога ли да запитам откъде имате тази информация? Като се изключи това, че камбаната е символ за Америка, тя не изглежда да има стойност като цел на терористична атака.

— Това не мога да ви кажа, генерале, защото просто не знаем. Но екипът на „Грей Фокс“ потвърди, че, първо, самолетът е бил в Чад и са му били направени известни промени, и, второ, че е напуснал Чад снощи. А това потвърждава получената информация.

— И закъде е излетял, майоре? Къде е самолетът сега?

— Не знаем, сър.

— Ще може ли да стигне дотук с допълнителните резервоари?

— Възможно е, сър. Но мисля, че целта на допълнителните резервоари е по-скоро да се вземе голямо количество гориво, което да подейства като експлозив. Опитват се да подобрят ефикасността на „бомбите“, използвани на единайсети септември. А този „Боинг“, тъй като е по-малък и доста стар, лесно избягва радарите.

— И вярвате, че самолетът е тръгнал към Филаделфия?

— Да, сър.

— И затова сте тук?

— Нашият източник вярва, че вероятно съществува връзка между „Свещения легион на Мохамед“ и човек от Филаделфия. Комисар Келог се опитва да ни помогне да я открием, ако има такава.

— Келог знае ли за самолета? И възможността да бъде използван като бомба тук.

— Да, сър. А след 16:15 часа утре ще информира и кмета.

— Кметът не знае? — запита генерал Милър изненадан.

— Още не, сър.

— Но той е кметът!

„С други думи, проклетият генерал, нали така?“

— Решението да не се каже веднага на кмета беше на комисар Келог, сър.

— Кметът трябва да бъде информиран — каза генерал Милър.

„Исусе Христе, това да не би да е заявление, че той ще му каже?“

— Наистина вярвам, че решението на комисар Келог е правилното, сър.

Генерал Милър обмисли думите му и кимна.

— Да, така е — каза той. — А ролята на Дик във всичко това?

— Централното командване и по-точно генерал Нейлър го предостави на секретар Хол, сър. Работим заедно по този случай.

— А защо беше освободен от длъжност в Ангола?

— Защото изпълни дълга си, сър. А това доказва, че е бил освободен без причина. В Досието му няма да бъде записано нищо по въпроса в Ангола, освен че е получил похвално писмо от президента.

Генерал Милър обмисли това за миг, после запита:

— И мога ли да помогна с нещо?

— Не мога да се сетя за нищо, с което бихте могли да ни помогнете — каза Кастило. — Освен… Можете да кажете на комисар Келог, че съм ви казал онова, което трябва да знаете. Не знам какви са отношенията ви с него…

— Приятели сме от много дълго време.

— Може би ще успеете да помогнете на него.

— Да — каза генерал Милър замислено.

Канеше се да каже още нещо, когато на вратата се почука.

— Ало? Майор Кастило? — повика го тихо сержант Бети Шнайдер.

Генерал Милър отвори вратата.

— А, сержант Шнайдер — каза той.

Тя не му обърна внимание.

— Получихме обаждане. Трябва да се срещнем с хората, за които говорихме, след четирийсет и пет минути.

— Къде? — запита генерал Милър.

Бети Шнайдер погледна Кастило за знак дали да отговори.

— Тъкмо казах на генерала защо сме тук — каза Кастило.

— На две преки от северната гара във Филаделфия — каза тя. — Но ще трябва да сменим колата.

— Да сменим колата? Защо? — запита Кастило.

— Заради „Уест Селзър стрийт“, където ще е срещата. Там нов „Форд“ означава или полицейска кола без отличителни знаци, или глупак от Майн Лайн, който се опитва да търгува с наркотици — каза Бети. — А не трябва да привличаме вниманието, майоре.

— Мисля, че се съгласи да ме наричаш Чарли — каза Кастило.

— Сега сме на работа, о’кей? А и тук съм на собствена територия.

— Странно, сержант — каза генерал Милър, — и аз нито за миг не си помислих, че сте от Бюрото за посетители.

Присъствието на сержант Бети Шнайдер от полицейското управление беше обяснено с доста добре изфабрикувана и убедителна история, която донякъде се основаваше на фактите, но в никакъв случай не се споменаваше възможността самолет да бъде разбит в Камбаната на Свободата.

Кастило беше казал на мисис Милър и на останалите членове на семейството, че отдел Вътрешна сигурност, към който е бил прикрепен от известно време и към който майор Милър пък току-що е бил прикрепен, иска да установи близки отношения с полицейското управление във Филаделфия и особено с Бюрото за борба с тероризма и Бюрото за борба с организираната престъпност, както и с разузнаването към тези отдели. Комисар Келог, по-скоро от уважение към Мат Хол, отколкото към Кастило и Милър, бил уредил Бюрото за посетители — което се справя с гости филмови звезди и други такива — да ги снабди с кола и шофьор, сержант Шнайдер, за да ги придружава и да отговаря на евентуалните им въпроси.

Кастило се усмихна на Бети Шнайдер.

— Можеш да му кажеш, сержант — каза той.

— Работя в Бюрото за борба с тероризма, генерале — каза тя.

— И извадихме късмет с шефа на въпросното бюро, генерале — обясни Кастило. — Служил е в Специалните части. Той помоли шефа на Бюрото по организираната престъпност да ни даде сержант Шнайдер.

— Има само още нещо, майоре — каза Бети. — Главен инспектор Крамер съветва майор Милър да проведе срещата, а не вие. И да се облече подходящо за случая.

— Заради мястото, на което отивате? — запита генерал Милър.

Тя кимна и каза:

— Белите мъже, също като нов „Форд Седан“, предизвикват съмнение на „Уест Селзър стрийт“ след падането на мрака…

— Да се облече подходящо? — запита генерал Милър.

— Работни дрехи, за предпочитане мръсни и скъсани — каза Бети.

— Мисля, че имаме такива в гаража — каза генерал Милър.

— Къде ще сменим колите? — запита Кастило.

— На отдел „Вътрешни работи“ е казано да ни дадат онова, от което имаме нужда — каза тя. — Те имат цял гараж, пълен с такива коли. Ще сменим колата на „Дангън роуд“. В центъра на града. Недалеч от мястото, където отиваме.

— Има ли оръжие, което Дик може да вземе, генерале? — запита Кастило.

— А ще има ли нужда от оръжие? — запита генерал Милър и погледна Бети Шнайдер.

— Човек никога няма нужда от оръжие, докато не възникне наистина такава, генерале — каза тя.

Генерал Милър дръпна централното чекмедже на бюрото си и извади полуавтоматичен пистолет, модел 1911А1 45 АСР. Увери се, че не е зареден, и го подаде на Бети.

— Произвеждаха ги в завода „Франкфорд“ — каза той. — Пълнителят е за пет, не за седем, патрона. Използваха ги всички офицери.

Тя внимателно го разгледа.

— Хубав е — каза и вдигна поглед към него. — Ще го прибера в чантата си и ще му го дам по-късно.

— Защо не му дадете и това? — запита той и й подаде пълнителя с пет патрона, който също извади от чекмеджето.

— И като му го дадете, кажете му, че ако е възможно, искам да го получа в същото състояние, в което му го давам.

— Да, сър — каза тя, но очевидно беше смутена от забележката му.

— Което означава, че не бива да се стреля в пристъп на гняв или друг афект — каза генерал Милър.

(ТРИ)

Кемп Дейвид

Планините Кейтъкин, Мериленд

17:55, 9 юни 2005

 

— Мога ли да говоря свободно, господин президент? — запита Бидърмън след няколко минути.

Президентът вдигна и двете си ръце с дланите нагоре, с което искаше да каже, че се предава.

— Допреди около трийсет секунди — започна секретарят, — не приемах вашите аргументи, каквито и да бяха те, че сте оправдани в пропуска си да ме информирате за събитията. Аз съм секретар по отбраната. И имам право да знам какво става.

— И какво се случи преди трийсет секунди? — запита тихо президентът.

— Разбрах, че позволявам на своето деликатно его да ми пречи да възприемам реалността — каза Бидърмън. — Двата набиващи се в очи факта — а може би фактът е само един — че вие сте президентът и главнокомандващ американските въоръжени сили. Според конституцията защитата на страната лежи на вашите плещи. Вие имате властта да правите каквото пожелаете. Щом веднъж осъзнах това, нямах проблеми с възприемането на факта, че вие имате право да изпратите някакъв си майор да провери как всичките генерали вършат работата си. В това има още по-голям смисъл, като се има предвид, че ако нещо не е наред, да се напише официален доклад за причините по каналния ред ще отнеме месеци. А след единайсети септември ние знаем, че не винаги разполагаме с толкова време. И като ви познавам добре, зная, че вашето нежелание да узнаете дали всичко е наред по каналния ред — тоест, да напишете молба и да поискате проучване — е свързано с това, че така няма да си създадете политически врагове.

— Истината, Фред — каза президентът — е, че идеята да направя това по каналния ред въобще не ми е хрумвала. Аз просто исках тихо и безшумно да узная кой какво е научил и кога го е научил. Мислех, че така ще добия поне малко представа как работят разузнавателните ни агенции. А най-тихо и безшумно това щеше да стане, като използвам майор Кастило. Никой нямаше да обърне особено внимание на един майор. Това е всичко, така се случи.

— Така се случи, господин президент? — каза Бидърмън. — Не разбирам.

— Май попаднах право в гнездото на осите. Щом ти си научил за тази операция на „Грей Фокс“ и, както призна, си бил бесен, почакай, докато научи директорът на ФБР.

— Извинете, господин президент. И какво от това, с всичките ми уважения? Вие сте открили, всъщност майор Как-му-беше-името е открил…

— Кастило — прекъсна го секретар Хол. — Майор Карлос Гуилермо Кастило.

— … между другите неща — продължи Бидърмън, — че директорът се кани да освободи от длъжност друг майор, който е свършил добре работата си в Ангола, и че директорът е далеч по-загрижен да пази задника си, отколкото да проучи връзката на руския търговец на оръжие със събитията.

Президентът го погледна с вдигнати вежди, но не каза нищо.

— А без Чарли, господин президент — прекъсна го Хол, — никога нямаше да открием нищо за Кенеди. Шмит, абсолютно съм сигурен, нямаше да ни даде доброволно тази информация.

— За Кенеди? — запита Бидърмън. — Кой е той?

— Бивш служител на ФБР, който сега работи за Певснер — каза президентът. — Не знаем каква длъжност е заемал във ФБР, преди да напусне, но като съдим по неохотата на Марк Шмит да даде досието му, не мисля, че е била незначителна фигура.

— Ако бях параноик — каза Хол, — а Господ ми е свидетел, че вече започвам да се чувствам по този начин, бих казал, че между Шмит и директора на ФБР има конспирация да кажат на нас, всъщност на президента, само това, което би искал да чуе.

— Това е изключително сериозно обвинение, Мат — каза президентът.

— А как по друг начин бихме могли да интерпретираме случилото се, господин президент? — отговори Хол.

— Господин президент — каза Бидърмън, — нима молбата или по-скоро заповедта на Натали Кохън не беше да се даде на Мат всичко, което поиска, и то веднага?

Президентът го гледа един дълъг миг.

— Разбрахме, Фред — каза той.

— И което е по-важно — продължи Бидърмън, — майор, как му беше името… Кастило е открил повече за липсващия самолет от всеки друг. А нима това не е техен приоритет? Нали те трябва да неутрализират този проклет самолет, преди онези лунатици да го разбият в Камбаната на свободата или да направят нещо друго, също толкова налудничаво, с него?

— Нима предлагаш, Фред, да не спъваме по никакъв начин майор Кастило? — запита президентът.

— Точно така. Канех се да предложа да го изпратите във Форт Браг, за да ръководи „Делта форс“ и „Грей Фокс“ в операцията по неутрализирането на самолета, но…

— Но какво?

— Познавате ли генерал Макнаб? — запита Бидърмън. — Искам да кажа, лично? Едно проклето копеле. Той няма да се вслуша в думите на един майор. Може би ще е по-добре да отида там лично или поне да се свържа по телефона с Макнаб.

— Чарли Кастило е бил пилот на хеликоптера на Макнаб в Ирак по време на първата пустинна война — каза Хол. — А след единайсети септември Чарли командвал една от операциите на Макнаб с „Делта Форс“ в Афганистан. Макнаб ще се вслуша в думите му.

— Особено — каза президентът — след като кажем на генерал Макнаб, че аз лично съм му наредил да отиде във Форт Браг.

(ЧЕТИРИ)

Овалният кабинет

Белият дом

1600 Пенсилвания авеню

Вашингтон, окръг Колумбия

19:10, 9 юни 2005

 

Петнайсет минути, след като Натали Кохън, съветникът на президента, се обади по телефона на Джон Пауъл, директора на ЦРУ, за да му каже, че „президентът би искал той да отиде в Белия дом веднага, когато може“, автомобилът на директора, марка „Юкон XL“, влезе в района на Белия дом.

Докато слизаше от колата пред страничния вход на Белия дом, чу познатия звук на хеликоптера на президента, който се канеше да кацне на южната морава.

Пауъл стигна пред външния офис на Овалния кабинет преди президента. Натали Кохън беше там.

— Натали — каза Пауъл и й кимна. После запита: — Къде е бил той?

— В Кемп Дейвид — каза тя.

— Какво става?

— Мисля, че и двамата ще разберем сега, Джон — каза тя.

Президентът влезе във външния офис след минута.

— Джон — каза той. — Добре, че си тук.

— Добър вечер, господин президент.

Бидърмън, Хол и Пауъл кимнаха, но не казаха нищо.

— Бих искал да прекарам минута насаме с Пауъл, преди да започнем — каза президентът. — И току-що си спомних, Натали. Обади ли се във Форт Браг?

— Не, сър. Мислех, че вие ще се обадите.

— Какво ще кажеш да се обадим сега? — запита президентът, но това всъщност беше заповед.

Президентът направи знак на Пауъл да влезе преди него в Овалния кабинет, затвори вратата и му махна с ръка да седне на един от столовете, поставени пред бюрото. Президентът остана прав и загледа през прозореца към безупречно поддържаната морава, за да събере мислите си.

— Да, господин президент? — запита директорът Пауъл.

След миг президентът се обърна към него и заговори.

— Надявах се, че си готов да ми кажеш дали изчезналият самолет е в Чад или не. И ако не е, къде може да бъде.

— При първите слънчеви лъчи ще насочим сателити над Абеше, господин президент. Всъщност сателитите наблюдават мястото от известно време, но сензорите, които търсят топлина и метална маса, още не са предали данни, на които да можем да разчитаме. Утре…

— С други думи, не знаете? — прекъсна го президентът.

— Страхувам се, че нямам информация, господин президент.

— Аз не знам къде е самолетът, но знам, че не е в Абеше — каза президентът.

— Значи информацията на Мат Хол е била неточна, господин президент?

— Информацията на Мат Хол беше точна — отговори президентът и срещна погледа на Пауъл. — Имаме потвърждение, че самолетът е бил там, че седалките са били свалени, че на борда са били качени допълнителни резервоари, че са сложени нови регистрационни табели и самолетът е излетял в неизвестна посока.

Пауъл се размърда от неудобство и след миг каза:

— Трябва да запитам, господин президент, защо мислите, че информацията е достоверна?

— Защото екип на „Грей Фокс“ влезе в Чад и докладва това, което току-що казах. — Президентът остави тези думи да стигнат до съзнанието на Пауъл, после продължи: — Проблемът сега е да открием къде се намира самолетът в момента и нещо по-точно, освен че е на път към Филаделфия.

Пауъл вдигна вежди, но не отговори.

— Не бях сигурен дали да повдигна този въпрос сега, Джон, но мисля, че се налага. Ако не за друго, то поне ще изясним нещата помежду си, преди да влязат другите.

— Да, господин президент?

— Вие сте действали на базата на грешна информация и се наложи аз да поправя действията ви.

— Не мисля, че ви разбирам, господин президент. Какви действия съм предприел?

— Освободили сте от длъжност вашия човек в Луанда поради „сериозни нарушения на мерките за сигурност, превишаване на правата и…“ Исусе Христе! „Поведение, неподобаващо за джентълмен“. За какво ви е било последното? За да сте сигурни, че гвоздеите го приковават към кръста?

— Очевидно, сър, говорите за майор Милър.

— Да.

— Информацията ми дойде от прекия му началник, сър.

— Е, но да даде поверителна информация на моя личен представител не е нарушение на мерките за сигурност — каза президентът.

— Не, сър. Разбира се, че не. Очевидно са ме заблудили.

— Да, така е. Милър не е направил неприлично предложение на жената, но тя е направила такова на моя човек.

— Ако фактите са такива, сър, аз ще…

— Фактите са такива — прекъсна го президентът.

— … предприема веднага нещо, за да поправя ситуацията.

— По отношение на майор Милър това няма да е необходимо — каза президентът. — Аз самият се погрижих. А колкото до останалото, винаги съм смятал, че е много полезно да имаш доверие на хората, които работят за теб.

Президентът срещна погледа на Пауъл за миг.

— Ще кажеш ли на другите да влязат, моля?

(ПЕТ)

Улиците „Уест Селзър“ и „Самърсет“

Филаделфия, Пенсилвания

19:25, 9 юни 2005

 

Кастило виждаше през тъмните прозорци на петгодишния раздрънкан и ръждясал седан „BMW“, който Бети Шнайдер беше избрала от редицата коли, наредени пред гаража на полицейския отдел, много по-добре, отколкото мислеше, че е възможно.

— Приятен квартал — каза той, като гледаше засипаните с боклук улици и тротоари, редиците полусрутени къщи, на много от които прозорците бяха запълнени с бетон.

Бети му беше казала, че са използвали този автомобил и преди, но не мисли, че някой му е обърнал особено внимание.

— Беше конфискуван — каза Бети. — Но от клиент, не от търговец на наркотици. Изглежда, че успелите търговци на наркотици не карат подобни автомобили.

— Какъв е сценарият? — запита Дик Милър.

Той седеше на задната седалка, облечен в скъсан и мръсен работен комбинезон, тънко яке и оръфани маратонки „Адидас“. Пистолетът беше в страничния джоб на якето му и той държеше ръката си в джоба, за да не се забелязват очертанията на пистолета. Нямаше къде другаде да го сложи. Мобилният му телефон беше в джоба на гърдите на якето.

— Ще минем през квартала отново — каза Бети. — Ще спра на ъгъла и ти ще слезеш. Бързо и без да затваряш силно вратата. И ще тръгнеш бързо в противоположната посока. Ще отидеш до ъгъла, ще спреш, ще се огледаш и после или ще се подпреш с гръб на сградата, или ще седнеш на стъпалата. Нашият човек трябва да е в някоя от сградите. Той ще изчака, за да се увери, че не си привлякъл нечие внимание.

— Той има ли име?

— Той знае, че ти се казваш Милър, и разполага с описанието ти. Нека той се приближи към теб. Няма да говориш с никого. О’кей?

— Схванах. А после — какво?

— Ще отидеш с него, където той те заведе — сигурно в някоя от тухлените сгради. Ще му кажеш какво искаш, но не се знае дали той ще може да ти помогне. Когато свършите, ще ни се обадиш. Той ще ти каже как да се върнеш обратно на ъгъла и ще си тръгне. Ще се подпреш отново на стената и когато мина, ще се качиш в колата.

— Добре.

— Ако нещо се обърка, тук някъде трябва да има и кола без отличителни белези на Отдела за борба с тероризма и човек, всъщност — брат ми. Колата вероятно е паркирана близо до Северната гара. И колата, и човекът, могат да дойдат тук до минута. Но целта не е да разрушим прикритието на нашия човек. Разбра ли?

— Разбрах.

— Като свършим тук, имаме уредена и друга среща, надявам се. В девет и половина на ъгъла на Северна двайсет и пета улица и „Хънтингтън“. На около двайсет пресечки от гарата. А може би и още една след това.

— Пази си гърба, Дик — каза Кастило, когато Бети намали скоростта и приближи пресечката на двете улици.

— А ти се дръж прилично, Казанова — каза Милър.

Бети спря колата. Милър слезе, затвори тихо вратата и се отдалечи. Бети зави наляво по „Уест Селзър“, после зави надясно и излезе на „Норт Броуд стрийт“.

— Ето го и брат ми — каза тя, като минаха покрай гарата. — И другата кола. Маскирана като кола за патрул по магистралите.

— Те не привличат ли вниманието?

— Колите, които патрулират по магистралите, са навсякъде. Не че той ще се разтревожи кой знае колко. Той се грижи изключително добре за по-малката си сестра.

— Видях това в бара на „Уоруик“. Наистина помислих, че е гаджето ти.

— А той ме запита дали не си ми досаждал — каза тя.

— Ако си спомняш, не съм.

— Спомням си, каза ми, че работиш в някаква компания по нефтените платформи. И аз ти повярвах. Ти си много добър лъжец. Би могъл спокойно да работиш под прикритие.

— Ще го приема като комплимент.

— Приеми го като факт — каза Бети. — Мисля, това, че не ми направи предложение в бара, е изключение от общото ти правило.

— И защо мислиш така?

— Дик непрекъснато ме предупреждава по отношение на теб, а на теб все ти казва да се държиш прилично.

— Имай ми доверие, сержант — каза Чарли. — Добродетелността ти няма да бъде атакувана.

— Обзалагам се, че казваш това на всички момичета — каза Бети.

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако се преместя на задната седалка?

— Не е необходимо. Мога да се грижа за себе си.

— Да сменим темата, къде отиваме сега?

— След малко ще завия вдясно, ще направим кръг и ще се върнем към района, където оставихме Дик.

Тя тъкмо беше завила, когато мобилният телефон на Кастило звънна.

— Ало…

— Да, сър.

— Току-що оставихме Дик на мястото на срещата. Ще се срещне с едно от ченгетата, които работят под прикритие…

— Сержант Бети Шнайдер от разузнаването към Отдела за борба с организираната престъпност.

— Ще отидем да го вземем, когато се обади. Ще имаме поне още една среща днес…

— Вероятно до късно през нощта, сър. Ще е трудно…

— Не. Главен инспектор Крамер беше категоричен, че Дик ще се справи по-добре от мен. Дик е черен.

— Не, сър. Май не съм особено необходим тук…

— Форт Браг? Защо?

— Да, сър. Не знам колко време ще ми е необходимо да стигна там. Ще ви се обадя…

— Кога ще стигне във Фили, сър?

— Толкова време ще ми е необходимо да си опаковам багажа и да стигна до летището, сър.

— Да, сър. Господин секретар, мога ли да остана, докато Дик си свърши работата? Може би ще научи нещо…

— Да, сър, разбирам. Ще ви се обадя, когато стигна там. Ако Дик научи нещо, докато летя…

— Да, сър. Разбирам.

 

 

Като остави мобилния си телефон в джоба, Кастило разбра, че Бети е спряла колата. Тя го гледаше.

— Сега вече и секретарят по отбраната знае какво става — каза Кастило. — И мисли, че трябва да отида във Форт Браг, за да се срещна с генерал Макнаб. И така, трябва веднага да тръгна за Форт Браг. Шефът ми ще изпрати самолета си, за да ме вземе.

— С Дик всичко ще е наред, Чарли — каза Бети. — Прикритието му е отлично. Рискът е за ченгетата, които работят под прикритие.

— Да — каза той.

— Ти наистина се тревожиш за него, нали? Бих помислила, че…

— Какво?

— О, не знам. Мъжки работи. От зелените барети може всичко да се очаква. Но ти наистина се тревожиш за него.

— С Дик се познаваме много отдавна. А той няма никакъв опит в подобни неща.

— И ти винаги си се грижил за него, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Майка му ми каза какво си направил в Афганистан. Нищо чудно, че те всички те обичат толкова много.

Кастило срещна погледа й за миг.

— Можеш ли да ме оставиш някъде, откъдето ще мога да взема такси?

— Мога да направя нещо повече от това — каза тя, извади телефона си и набра номер.

— Том, нашият гост трябва да бъде закаран първо в „Уоруик“, а после — на летището. Веднага.

Тя погледна Кастило.

— Моят по-голям брат — каза тя.

— Досетих се.

— О’кей — каза Бети в телефона. — От южната страна, след пет минути. Благодаря, Том.

Тя прекъсна връзката, остави телефона в чантата си и потегли.

— Том ще изпрати кола на патрула по магистралите до Северната гара. Те ще те откарат първо до хотела, а после и до летището.

— Благодаря.

 

 

Когато стигнаха до Северната гара, не се виждаше кола, която да прилича на такава от патрула по магистралите. Бети спря в неосветения район и изгаси фаровете. След миг две коли спряха в района до гарата.

— Ето я и твоята кола — каза тя. — Най-вероятно ще те кара Том.

Бети светна с фаровете веднъж.

— Аз ли да отида при тях, или те ще дойдат при мен?

— Ти тръгни, а когато те видят, те…

— Беше чудесна, Бети, много ти благодаря.

— Аз ще се погрижа за Дик — каза тя. — Не се тревожи.

И тя го целуна леко по устните, нейните бяха топли и меки.

„Тази целувка не е целомъдрена — помисли си Кастило. — Но със сигурност не е и страстна. Нещо средно. Нежна.“

— Исусе! — каза той.

— Да, Исусе — каза тихо Бети. — Аз наистина не исках това да се случи.

Кастило я докосна по бузата с върховете на пръстите си, но не направи опит да я целуне.

— Тръгвай, Чарли — каза Бети.

Той извърна бързо глава и я целуна. Тя отговори, но след малко обърна глава.

— Тръгвай, Чарли — каза. — Моля те.

Той излезе от колата и тръгна към гарата. Една от колите тръгна към него. Той спря и зачака. Колата мина покрай него. Втората кола също тръгна и спря пред него. Кастило влезе и затвори вратата. Между предните и задните седалки имаше преграда. Тапицерията на задните седалки беше от тежка материя. Колата тръгна и към него се обърна един много едър и много черен полицейски служител, който носеше кепе, което изглеждаше прекалено малко за него.

— Първо в хотел „Уоруик“, а после — на летището. Така ли?

— Да, моля.

— Облегнете се и се насладете на пътуването — каза патрулът по магистралите и колата потегли по „Норт Броуд стрийт“.

(ШЕСТ)

Полицейският служител — Кастило забеляза, че е само сержант — се беше облегнал на колата, когато Чарли излезе от хотела с багажа си. Той взе куфара от Чарли, отвори задната врата, хвърли куфара в багажника, изчака Чарли да влезе и затвори вратата. Портиерът на хотела очевидно се чудеше какво става.

Бяха изминали пет или шест пресечки и бяха спрели на светофара на „Саут Броуд стрийт“, когато мобилният телефон на сержанта звънна.

— Изчакай малко, лейтенант — каза сержантът и се обърна назад. — За вас е, но връзката не е добра заради бариерата, която колата представлява.

Колата спря до тротоара, сержантът слезе, отвори задната врата и подаде телефона на Кастило.

— Ало?

— Тук е Том Шнайдер.

— Мисля, че сме се срещали и преди — каза Чарли. — Наистина оценявам…

— Да. И къде служите вие, във ФБР или някъде другаде?

— Някъде другаде.

— Е, чуйте ме добре. Видях какво правехте със сестра ми в колата.

— Наистина не знам какво да отговоря на това — каза Чарли. — Беше…

— Не отговаряйте. Просто слушайте. Ако продължавате да се занасяте със сестра ми, ще ви счупя и двата крака. Разбрахте ли ме?

— Чух ви съвсем ясно, лейтенант.

— По-добре не се връщайте във Филаделфия — каза лейтенант Шнайдер и сложи край на разговора.

Чарли върна телефона на сержанта, който очевидно беше чул разговора, защото каза:

— Той наистина ще го направи. По-добре е да обърнете внимание на думите му.

После затвори вратата, седна на предната седалка и колата се вля в движението по „Саут Броуд стрийт“.

 

 

— Коя авиолиния? — запита сержантът от патрулите по магистралите, когато наближиха международното летище във Филаделфия.

Не бяха обсъждали тази тема. Всъщност през цялото време умът на майор Карлос Гуилермо Кастило беше зает със спомена за очите на Бети Шнайдер — и с устните й, — както и с думите на брат й.

— Няма да пътувам с авиокомпания — каза той. — Ще изпратят самолет за мен.

— Кои са тези „те“?

— Отдел Вътрешна сигурност — каза Чарли. — Самолетът ще е на Тайните служби.

— Не се ли шегувате?

— Има ли общ терминал на това летище? — запита Чарли. — Или нещо подобно?

— Не знам — призна сержантът. — Ще видя дали мога да намеря някой служител на летището.

На половината разстояние между тях и изходите за различните линии сержантът видя друг полицай, който носеше бяла шапка, и натисна клаксона, за да привлече вниманието му. Когато това не помогна, той пусна сирената за миг и това даде желания ефект. Един от служителите на летището изтича при тях за голямо удивление и наслада на повече от трийсет пътника.

— Вашето име Кастинго ли е? — запита служителят на летището, след като го бяха запитали къде ще кацне самолетът на Тайните служби.

— Кастило — каза Чарли.

— Както и да е — каза служителят и погледна сержанта. — Трябва да го закарате до участъка.

Участъкът се оказа малка сграда в края на паркингите. Сержантът отвори задната врата на патрулната кола за Чарли и след като Чарли взе багажа си от багажника, двамата влязоха в сградата.

Тя беше, както видя Чарли, малко полицейско управление. Имаше „бюро“ — издигната платформа — при което стояха един сержант и един ефрейтор. А в едната част на помещението имаше две килии. „Решетките“ представляваха свързани една с друга метални вериги, но се виждаха добре от мястото, където стоеше сержантът, така че едва ли някой затворник би могъл да мине между тях незабелязан.

Джоуел Исаксън, тайният агент от охраната на секретаря Хол, се подпираше на импровизираното подвижно „бюро“. Чарли тръгна към него, следван по петите от сержанта от патрулите по магистралите. Като видя Чарли, Исаксън се усмихна, след което кимна леко с глава към микрофона, скрит под ревера му.

— Том — каза той. — Дон Жуан току-що влезе.

Кастило се запита как ли ще изглежда следното: сержантът от патрулите докладва, че успешно е закарал пътника на летището, и казва, че е бил посрещнат от федерален агент, вероятно човек на Тайните служби, който го е нарекъл Дон Жуан.

— Здравей, Чарли — каза Исаксън. — Идваш тъкмо навреме. Не съм те чакал повече от пет минути. Самолетът те чака.

— Не очаквах да видя точно теб, Джоуел — каза Кастило, докато се здрависваха.

— ФБР най-сетне изпратиха онова досие, за което шефът молеше — каза Исаксън. — Нали се сещаш, досието на новия ти приятел?

Кастило кимна.

— Шефът иска да го прочетеш по време на полета. Трябва да го върна обратно.

— Добре.

— И да знаеш, извади късмет. Спомняш ли си чантата, която остави в самолета последния път, когато пътува с него?

Чарли започна да търси в паметта си.

„Исусе! Оставих чантата си в самолета на секретаря в деня, в който се срещнах с президента и той ми възложи тази работа. Денят, в който Фернандо ме взе в новия си самолет и отидохме до Тексас да видим баба. Исусе, съвсем бях забравил за нея. Преди колко време беше това? Струва ми се, че е минала цяла година, но всъщност са минали само две седмици. Даже по-малко — тринайсет дни.“

— Все още е в самолета — каза Джоуел. — Никой не е надничал в нея.

— Благодаря.

— Можеше да е бомба, Чарли — каза Исаксън. — Добре, че никой не се е сетил да провери и да претършува багажа ти.

— Забравих да кажа, че оставих чантата си на борда — каза Чарли.

— Не ти се сърдя, Дон Жуан…

„Много ти благодаря, Джоуел. Защото сержантът тук може да не е чул обръщението Дон Жуан първия път.“

— Но не казвай на шефа, че не сме проверили багажа ти.

— Разбира се, няма.

— Готов ли си да тръгваме?

— Когато кажеш — каза Чарли. Обърна се към сержанта от патрулите. — Благодаря, че ме докарахте. Оценявам стореното.

— Няма проблеми — каза сержантът, след това погледна Исаксън. — Мога ли да запитам защо го наричате Дон Жуан?

Исаксън се усмихна, после започна, пресилено, да се оглежда из стаята.

— Не виждам дами, които могат да се обидят, така че, защо не? Погледнете го, сержант. Много привлекателен мъж. Млад. Неженен. Живее прекрасно. Среща много интересни жени. Бихте ли заподозрели, че ляга с много от тях?

Сержантът се засмя тихо.

— И аз реших, че вероятно е нещо такова — каза той.

(СЕДЕМ)

На борда на „Чесна Ситейшън X NC 601“

Височина на полета 31 000 фута

Близо до Рейли, Северна Каролина

21:35, 9 юни 2005

 

— Ти прочете ли това? — запита Чарли Кастило, като вдигна поглед от досието на Хауърд Кенеди, на всяка страница от което имаше червен печат, който гласеше: СЕКРЕТНО.

Джоуел Исаксън и Том Макгайър бяха в задната кабина. И двамата лежаха почти хоризонтално в напълно свалените седалки. И двамата държаха бири в ръце. И двамата кимнаха.

— Реших, че трябва да знам — каза Макгайър, присмехулно сериозен.

Исаксън се усмихна.

— Нещо липсва — каза Кастило. — Или аз пропускам нещо.

Исаксън вдигна дясната си вежда, но отново нищо не каза.

— ФБР искат от нас, или поне от шефа, да им кажем къде е той. И той истински се тревожи, че аз ще го направя.

— Аха! — съгласи се Исаксън.

— Тук няма нищо, което, да обясни това — каза Чарли. — Тук няма нищо, което дори да намеква, че го търсят или че е обвинен в нещо. Нищо подобно. Поверително може би, но секретно?

— Говори се, че във ФБР дори вътрешният им телефонен указател е секретен — каза Том Макгайър. — Те много държат да пазят нещата си и информацията си само за себе си.

— Какво е правил той за ФБР? — запита Исаксън.

Кастило отново сведе поглед към досието.

— Бил е „помощник специален агент и е отговарял за Отдела по професионални стандарти“ — прочете Кастило. — Какво, по дяволите, е това?

— Онова, което ченгетата наричат „вътрешни работи“ — каза Макгайър. — Помисли малко, Чарли.

— Искаш да кажеш, че се е занимавал с мръсните агенти на ФБР?

— Няма такова нещо като мръсен федерален агент — каза Исаксън. — Изненадан съм, че ти, специален агент от Тайните служби, не знаеш това.

Макгайър се засмя. Кастило не мислеше, че те не одобряват документите му от Тайните служби, но понякога го закачаха по този повод. Кастило показа среден пръст на Исаксън.

— А какво ще кажеш за онзи техен човек, който всъщност беше руски агент?

— Този случай дори те не могат да отрекат — каза Макгайър. — Но трябва да мислиш за него като за изключение от правилото.

— Никога не съм казвал, и Том ми е свидетел, това, което ще кажа сега — каза Исаксън. — О’кей?

— О’кей — каза Кастило.

— Аз, разбира се, не знам за какво говоря. Но нека ви разиграя този сценарий — каза Исаксън. — Той вероятно датира още от времето на Едгар Хувър, но основната философия на ФБР е да защитава ФБР, близко следвана от правилото, че ФБР винаги трябва да има безупречен имидж и никога не трябва да се признава нещо, което ще накърни този имидж. Esta claro, mi amigo?

Кастило кимна с усмивка.

— Като имаш това предвид, ясно е защо техният Отдел по вътрешните работи не се нарича така. Да имат Отдел по вътрешните работи, би било признание, че съществува вероятност, колкото и далечна да е тя, от време на време един или двама, а може би и трима федерални агенти да не са стопроцентово чисти и перфектни. От друга страна, трябва да се признае, че от време на време има агенти, чието поведение не отговаря стопроцентово на професионалните стандарти на ФБР. И затова съществува този отдел — за да се справи тихо и ефективно с тях.

— И ти не харесваш особено ФБР, нали, Джоуел?

— Като всеки друг американец, който разсъждава правилно и е патриот, аз уважавам ФБР. Просто не мога да приема възможността някой федерален да има нисък морал или да не прави онова, което се изисква от него.

Том Макгайър отново се засмя тихо.

— О’кей, а ти какво мислиш, Том?

— Чети досието, Чарли. ФБР търсят твоя приятел Кенеди от мига, в който той е напуснал Куантико. Винаги го изпращали на някое важно място. Той никога не се озовавал на място като Корнхоул, Канзас. Винаги бил или в Ню Йорк, или в Лос Анджелис, или в Далас, често посещавал и Вашингтон. Бил добър в работата си. Можех да го кажа дори само заради телефона.

— Моля?

— Когато се обади в апартамента ти. Аз вдигнах слушалката и казах: „Ало.“ Той каза: „Чарли?“ Аз казах: „Кой се обажда, моля?“ И той затвори. Подушил е, че ченге и дори може би федерален агент отговарят на телефона ти. Обади се отново след пет минути — достатъчно време, за да не се обажда вече от този телефон, а от мобилен, който естествено не може да бъде проследен.

— О’кей — каза Чарли.

— И така, отново не знам за какво говоря, но съществува вероятност. Приятелят ти Кенеди е бил натоварен, като изключително умен, изключително лоялен, член на ФБР, да следи за спазването на професионалните стандарти. А тази позиция му е позволявала да знае кога и кого са залавяли. Защото не всички агенти, които били залавяни да бъркат в чекмеджето с парите или в гащите на нечия чужда съпруга, били обвинявани.

— И защо не?

— Колкото по-високо били в пирамидата на ФБР, толкова по-смущаващо било за ФБР да ги сложи зад решетките на справедливостта. Мога ли да продължа?

— Разбира се. Не знам на каква част от това да вярвам, но е интересно.

— Е, тогава върви на майната си, Чарли. Устните ми вече са запечатани.

— Не може да зарежеш работата по средата, Джоуел.

Исаксън го накара да чака достатъчно дълго, та да си помисли: „Проклет да съм, май няма да каже нищо повече.“ И едва тогава продължи:

— Оставяли ги във ФБР с ясното съзнание за онова, което са направили, и така заплахата висяла непрекъснато над главите им. Но положението се запазвало такова само докато те оставали във ФБР. А твоят приятел вече не работи за Бюрото, нали така? Сега работи за едно лошо момче, руснак. Но все още може да използва същия лост, за да… Как да го кажа? За да получи сътрудничеството на много хора от Бюрото. Което не е точно в интерес на ФБР.

— Добре, и какво от това? — запита Кастило. — Защо Кенеди толкова много се тревожи, че ще разберат къде е?

Макгайър имитира пистолет с ръката си и каза:

— Бум!

— О, хайде, Том! — каза Чарли.

— Стават и нещастни случаи — каза Исаксън. — Хората биват прегазени на пътя от неразумни или луди шофьори, някои падат от балконите на къщите си и така нататък.

„Исусе Христе, те наистина мислят това, което говорят!“

— Закопчейте коланите си! — чу се гласът на пилота. — Най-после получих разрешение да кацна на „Поуп“. Кацането няма да бъде гладко.

Носът на самолета мигновено се насочи надолу.

(ОСЕМ)

Въздушна база „Поуп“

Северна Каролина

21:55, 9 юни 2005

 

Вторият пилот скочи на земята веднага след приземяването и застана до вратата, готов да я отвори в мига, в който самолетът спре напълно. Пилотът очевидно искаше да излети колкото е възможно по-скоро. Защото, ако самолетът беше на разположение на Чарли, това означаваше, че не е на разположение на секретар Хол.

Самолетът спря на пистата пред основните сгради и вторият пилот веднага отвори вратата. Чарли слезе по стъпалата, като носеше куфарчето с лаптопа си и куфара, който беше донесъл със себе си от Филаделфия. Исаксън го последва, като носеше забравената в самолета от Чарли чанта, подаде му я, потупа го с обич по рамото и се качи обратно в самолета.

Чарли преметна презрамката на куфарчето през врата си, вдигна куфара и чантата и тръгна, като куфарчето го удряше при всяка крачка и му причиняваше голямо неудобство, към двойните стъклени врати на основната сграда. Още преди да е стигнал до сградата, самолетът наближи края на пистата и когато той бутна вратите с гърба си, за да влезе, видя, че самолетът набира скорост по пистата, готов да излети отново.

Чарли отново се запита защо ли идването му във Форт Браг е толкова важно, та Хол да му изпрати собствения си самолет. Единствената причина, за която се сети, беше, че жестът е бил направен предвид дългото разстояние и безкрайното чакане по летищата.

Зад бюрото в помещението стоеше изправен дежурният сержант.

— Трябва да бъда откаран до специалния военен център — каза Чарли.

— Вие слязохте току-що от самолета?

— Да.

— Военен ли сте?

„Добър въпрос. Кой съм аз? Специалният помощник на секретаря по вътрешната сигурност? Специален агент от Тайните служби? Майор Кастило от американската армия? Или агент от Бюрото за борба с наркотиците? Което и казах на брата на Бети, преди той да изкаже желанието си да счупи и двата ми крака.“

— Да — отговори Кастило на въпроса на сержанта.

— Ще трябва да видя документите ви, сър — каза сержантът. — И заповедите ви.

„Къде ли, по дяволите, са документите ми от армията? В капака на лаптопа, където ги сложих, когато тръгвах за Германия. И няма начин да ги извадя оттам сега, та да дам на сержанта интересна новина, която после да разказва на момчетата.“

— Не е възможно, сержант, съжалявам — каза Чарли. — Бихте ли се обадили на дежурния офицер в специалния военен център да му кажете, че майор Кастило има нужда от транспорт дотам? Очакват ме.

— Наистина трябва да видя документите ви, сър.

— Всъщност, това не беше предложение, сержант. Обадете се във военния център.

 

 

— Сър, тук е сержант Лефлър от основната сграда на „Поуп“. При мен е един джентълмен, който няма документи, но казва, че е майор Кастило и че вие го очаквате.

След петнайсет секунди, след като повтори името на Кастило, сержантът почти триумфално се обърна към Кастило и каза:

— Не са чували за вас, сър.

— Дайте аз да говоря с него, моля — каза Чарли.

Сержантът не отговори, вместо това набра номера по памет.

— Сър, не искам да ви безпокоя — каза той след миг, — но мисля, че е по-добре да дойдете тук. Може би имаме опит за нарушение на правилата. — След миг той добави: — Не, сър. Няма за какво да се тревожите. — После затвори.

— Сър, бихте ли седнали там? — каза той на Чарли, като посочи редицата столове, изработени от хром и пластмаса.

— Какво става, сержант?

— Сър, дежурният офицер е тръгнал насам. Той ще отговори на въпросите ви, ако имате такива. Моля ви, седнете, сър.

Сержантът постави длан на кобура на пистолета си.

„Какво, по дяволите, става тук? Не ме ли очакват?“

Чарли отиде до редицата столове и седна.

„По дяволите, ще трябва да му дам материал за приказки.“

— Сержант, може ли да отида там, за да отворя куфарчето си, моля?

— Останете на мястото си, моля, сър — отговори сержантът. — Ще говорите за куфарчето си с майора, когато той стигне тук, сър.

Телефонът на бюрото звънна. Без да откъсва поглед от Кастило, сержантът вдигна слушалката.

— Сър, дежурният офицер не е тук в момента…

— Ще бъде тук след две минути, сър. Ще се обадите ли тогава?

— Сър, един цивилен самолет вече беше тук. Току-що излетя…

— Да, сър. Наистина от него слезе един мъж. Няма документи, сър, той казва, че е майор…

— Не мисля, че е добре да правя това, сър, докато дежурният офицер не дойде тук. Той може да ви позволи да говорите с него…

— Не, сър, не знам с кого говоря. Вие не ми казахте името си.

Сержантът замръзна на мястото си, когато получи отговор. В този момент се появи майор от Военновъздушните сили, пилот, който носеше отличителните знаци на дежурен за деня.

— Какво става, сержант? — запита той.

— Сър, мисля, че е по-добре да вземете това — каза сержантът и му подаде телефона. — Обажда се помощник-командирът на Осемнайсети въздушен корпус.

Майорът взе телефона.

— Тук е майор Триуорд, сър. Дежурният офицер за деня. С какво мога да ви помогна, сър?

Майорът погледна Кастило.

— Извинете ме, сър, вие ли сте специалният помощник на секретаря по вътрешната сигурност?

Кастило кимна.

— Да, сър, той е тук — каза майорът и подаде слушалката на Кастило.

— Сър — каза сержант Лефлър, — на мен той каза, че е майор от армията.

— Тук е майор Кастило, сър — каза Чарли в телефонната слушалка.

— Ето, чувате ли, той отново го каза, сър — каза сержант Лефлър на дежурния офицер.

— Това пак съм аз, сър — каза Чарли в слушалката. — Прикрепен съм към отдел Вътрешна сигурност…

— Да, сър, току-що пристигнах с личния самолет на секретаря. Заповедите ми са да докладвам на генерал Макнаб.

— Той не ми показа и заповедите си, сър — каза сержант Лефлър. — Аз го помолих да го направи.

— Да, сър. Ще бъда тук — каза Чарли в слушалката. — Благодаря ви, сър.

Той подаде телефона на майора от Военновъздушните сили.

— Генералът ще дойде да ме вземе.

— Сър, мерките за сигурност повеляват никой да не напуска сградата, без да е показал документите си — каза отново сержант Лефлър.

Майорът го погледна, но не отговори.

— Онова, което искам да знам, е как така цивилен самолет е кацнал тук без разрешение и защо не ми е казано за това — каза майорът на сержанта.

— Пилотът обяви полета като план с първа степен на секретност на Тайните служби — предложи обяснение Чарли. — Това му дава право да кацне почти навсякъде, където пожелае.

— Вие да не би да сте и в Тайните служби? — запита майорът.

„Всъщност аз съм специален агент на Тайните служби. Искате ли да видите значката ми?“

Чарли се засмя тихо. Беше почти кикот.

— Нещо смешно ли казах?

— Не. Всъщност, майоре, аз също съм майор.

Генерал-майор Х. В. Гонзалес, висок пет фута и пет инча, доста мургав, с маслинена кожа и тежък не повече от 130 паунда, влезе наперено в сградата десет минути по-късно, следван от помощника си и един полковник, и двамата с ръст доста над шест фута. Всички носеха маскировъчни пустинни бойни униформи.

Помощник-командирът на Осемнайсети въздушен корпус се огледа и отиде право при Кастило. Чарли побърза да стане, когато той се приближи.

— Вие ли сте Кастило?

— Да, сър.

Генерал Гонзалес превключи на испански.

— Името Елейн Нейлър говори ли ви нещо?

— Да, сеньор.

— А как е първото име на съпруга й?

— Алън, сеньор.

— Но ние нямаме привилегията да го наричаме на първото му име, нали?

— Аз — не, сър.

— Генерал Нейлър ми каза, че вие сте по произход от тексаските мексиканци, че говорите прекрасно испански и работите за секретаря по вътрешната сигурност и че той няма ни най-малка представа защо доктор Натали Кохън се е обадила, за да каже, че идвате тук по заповед на президента. Това достатъчно обобщение ли е?

— Да, сеньор.

— Хари — каза генералът, като отново заговори на английски, — помогни на майор Кастило с багажа.

 

 

Пред основната сграда беше паркиран син „Плимът“.

— Вие ще седнете отпред, до мен — нареди генерал Гонзалес на испански, след като се настани зад кормилото.

— Да, сеньор — отговори Кастило.

— За какво беше цялата тази шумотевица в сградата? — запита Гонзалес.

— Моя грешка, сър. Помолих сержанта да се обади на дежурния офицер, за да ми осигури транспорт. А те никога не са чували за мен. А после не можах да намеря документите си от армията.

— А защо сте се обадили на дежурния офицер? Не знаете ли, че генерал Макнаб командва Осемнайсети въздушен корпус?

— Освен ако глупостта не е извинение, сър, нямам извинение. Бях помощник на генерал Макнаб, когато беше командващ дежурното. И се обадих там. Не беше умно от моя страна.

— О, значи познавате генерал Макнаб?

— Да, сър. Къде е той, сър?

— Не мисля, че трябва да знаете това.

— Сър, тъй като познавам много добре генерал Макнаб, мисля, че е толкова близо до провежданата операция на „Грей Фокс“ в Абеше, колкото въобще е възможно.

— Бих искал да знам откъде вие сте чували за Абеше — каза генерал Гонзалес. — Повечето от хората от Форт Браг, които знаят за това, са на задната седалка.

— Сър, операцията трябваше да провери дадена от мен информация.

— И?

— Информацията беше потвърдена, сър. Отвлеченият самолет е бил там, но в момента не е там.

— Добре. Щом знаете толкова много, значи не сте външен човек. Генерал Макнаб е в Менара, Мароко, с някои други хора и един „С–17“, с който да прибере хората, ако нещо се обърка с отвеждането им от Абеше, което ще стане с първите утринни лъчи. Веднага щом операцията приключи, той и хората ще се върнат тук с онзи „С–17“. Полетът трае пет часа.

— Благодаря ви, сър.

— Проблемът в момента е какво да правя с вас.

— Сър?

— Преди да говоря с генерал Нейлър преди двайсет минути, очаквах някакъв важен цивилен гост. И сме ви приготвили помещенията за ВИП посетители, майор Кастило.

— Защо не ме оставите при хълма Смоук Бомб, сър?

— Не. Последното, от което имаме нужда, е още вдигане на шум, когато отново не можете да намерите документите си. Ще ви заведем в стаите за ВИП посетители. Само не казвайте на никого, че сте майор.

— Да, сър.

Изминаха няколко минути, през които генералът шофира мълчаливо из Форт Браг. После каза:

— В армията има доста неприятна работа, но една от тези, начело в списъка, е да си помощник на генерал Скоти Макнаб. Това вероятно е дори по-лошо, отколкото да си негов помощник-командир.

— Аз мислех за това като за придобиване на ценен опит, сър.

Генерал Гонзалес се засмя.

— Хари, чу ли това?

— Да, сър.

— Запиши си го.

— Да, сър.

— Хари, искам да останеш с майор Кастило. Дай му едно питие, после го сложи да си легне. Изглежда уморен, а мисля, че през утрешния ден ще има възможност да придобие много „ценен опит“.

— Да, сър.