Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Eight Bells Toll, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
batekosta(2008)
Корекция
Abalone(2009)

Издание:

Алистър Маклейн. Устата на гроба

Издателство „Петрум Ко“

Редактор: Иван Тотоманов

Художник: Кирил Ангелов

История

  1. —Добавяне

Девета глава
Четвъртък, четири и половина сутринта — призори

Слязохме по стълбите, хванати за ръка. Може и да бях последният човек, с когото тя би избрала да бъде на самотен остров, но сега ме беше сграбчила здравата за ръката.

Долу завихме надясно. От време на време святках с фенерчето, но Сюзан знаеше всяка педя от пътя. На края на преддверието завихме наляво и поехме по източното крило. След седем-осем метра спряхме пред една врата вдясно от нас.

— Килерът — прошепна тя. — Зад него е кухнята.

Наведох се и погледнах през ключалката. Тъмно. Влязохме, минахме под една арка и се озовахме в кухнята. Светнах с фенерчето и видяхме, че е празна.

Охраната била от трима души, според Сюзан. С онзи външния се бях оправил. Горе, на стената, се разхождал още един. Не знаела какво точно прави там, но беше ясно, че не се занимава с астрономия. Сигурен бях, че горе има и уред за нощно виждане, с който наблюдаваше морето, да не би някой да прекъсне почтените занимания на другарите му. Само че в такава нощ уредът едва ли щеше да му помогне много. Третият часовой охранявал задния вход към кухнята, през който се влизало в замъка, както и затворените в избата нещастници.

Нямаше го в кухнята, значи беше долу.

В дъното на кухнята имаше стълби, спускащи се към долния етаж. Отдясно се виждаше някаква светлина. Сюзан вдигна пръст към устните си и ние безшумно тръгнахме надолу.

Стълбището беше доста мрачно. Осветяваха го няколко слаби и разположени на голямо разстояние една от друга крушки. Краят му не се виждаше. Някъде до първата крушка от дясната страна на стълбището се отклоняваше коридор. На малката площадка пред него имаше столче, а на столчето седеше мъж. На коленете му лежеше пушка. Тези хора не си поплюваха.

Отстъпих и прошепнах на Сюзан:

— Накъде водят тези стълби?

— Към лодките, разбира се. Накъде другаде?

Наистина накъде другаде. Браво, Калвърт, браво. Хем видя от хеликоптера канарата, отделяща замъка от хангара, хем не ти хрумна, че те явно са свързани с подземен проход, след като отгоре не се вижда пътека.

— Този коридор вдясно към избите ли води? — Тя кимна. — А защо са толкова дълбоко под земята? Не се ли удължава пътят до виното?

— Всъщност те не са винарски изби. Използували са ги за водни резервоари.

— Има ли друг път към тях?

— Не. Само този е.

— Да, но още след първите пет стъпала той вече ще ни е надупчил с пушката си. Познаваш ли го?

— Хари. Не му знам другото име. Татко казва, че е арменец. Истинското му име трудно се произнася. Млад, мръсен и противен.

— Имал е нахалството да ти се предлага, така ли?

— Да. Беше ужасно — тя докосна устните си с ръка. — Вонеше на чесън.

— Не го обвинявам. И аз щях да направя същото, ако не си мислех за пенсията. Сега иди при него и му се подмажи.

— Какво?!

— Извини му се. Кажи му, че отначало не си разбрала благородния му характер. А сега баща ти го няма и ти можеш да говориш с него. Измисли нещо.

— Не!

— Сю!

— Та той няма да ми повярва — прошепна тя.

— Като застанеш на половин метър от него, ще забрави всичко. Нали е мъж като всички.

— И вие сте мъж и сте на двайсет сантиметра от мен. — Вечната женска логика.

— Вече ти казах, че нас с теб ни разделя пенсията ми. Хайде, действувай.

Тя кимна с нежелание, а аз се скрих в най-близката изба, хванал пистолета за цевта. Тя го повика, той тръгна с пушка в ръка, но когато я видя, забрави за пушката. Сюзан започна да си казва урока, макар че можеше и да не си дава този труд — Хари се оказа доста напорист. Буйна арменска кръв, няма що. Пристъпих и го халосах по главата. Завързах го и понеже нямах повече носни кърпички, откъснах парче от ризата му и го натъпках в устата му. Сюзан се изкиска с нотки на истерия в гласа.

— Какво има? — запитах аз.

— Хари. Той много обича да се кипри. Не виждате ли, че ризата му е копринена? Не зачитате хората, мистър Калвърт.

— Не и такива като Хари. Поздравявам те, добре се справи.

— Пак беше ужасно. Сега вонеше на уиски.

— Младежите понякога имат странни вкусове — отбелязах уклончиво аз. — Ще им свикнеш. Все пак е по-добре от чесън.

* * *

Хангарът за лодки представляваше по-скоро голяма сводеста пещера, оформена в една естествена пукнатина на скалата. Откъм вътрешния й край се виждаха два тунела, успоредни на бреговата линия, които се губеха в мрака. Погледнат от въздуха, хангарът сякаш не можеше да побере повече от две гребни лодки, но отвътре пещерата беше толкова просторна, че в нея би се побрала и „Файъркрест“ и пак би останало място. На източния край се виждаха четири кнехта. Забелязах, че някой наскоро бе разширявал работната площадка откъм тунелите. Взех някаква корабна кука и се опитах да премеря дълбочината, но не стигнах до дъното. Значи тук можеха да влизат всякакви лодки и моторници, без да се съобразяват с нивото на прилива. Двете големи врати изглеждаха солидни, но не съвсем. На източния край имаше и малка врата към сушата.

Стоянката беше празна, както и очаквах. Приятелчетата ни бяха внимателни и работеха на парче. Веднага се виждаше с какво точно се занимават — площадката бе претъпкана с инструментите на занаята им. Виждаше се голям дизелов въздушен компресор, ръчен бутален компресор с двойно действие и с две изпускателни тръби, два водолазни шлема със съответните костюми и тръбни въздухопроводи с метални накрайници. Освен това имаше и водолазни ботуши с тежести, кабели за радиовръзка с водолазите, още оловни тежести, както и леководолазни екипировки, точно като моята, заедно с готови кислородни бутилки.

Нито се изненадах, нито се зарадвах. От четирийсет и осем часа насам знаех, че някъде трябва да има подобно оборудване, макар че едва тази нощ бях разбрал къде точно е това някъде.

Не можах да видя избите на затворниците. След като с пъшкане изкачих три-четвърти от безкрайните стъпала, свих наляво по коридора, където беше стоял Хари. Малко по-нататък имаше ниска влажна зала. В нея маса от бирени каси и още няколко каси за сядане. На масата имаше бутилка уиски — лекарството на Хари срещу лош дъх.

Зад тях се виждаше масивна дървена врата с огромна ключалка, само дето ключът липсваше. Тук нямаше да ми помогне никаква целулоидна лента, но малко пластичен експлозив щеше да свърши добра работа. Отбелязах този факт и реших да го запомня, макар че тази нощ трябваше да помня много неща, после се качих горе при Сюзан.

Хари се беше свестил и мърмореше нещо, което поради парчето коприна в устата му не се чуваше — и слава богу, защото със сигурност не беше за деликатните уши на дъщерята на лорда. Но с онова, което говореха очите му, можеха да се запълнят цели томове. Правеше се на Худини и се опитваше да се измъкне от въжетата. Сюзан Кърксайд беше насочила пушката към него, но изглеждаше притеснена. А не би трябвало, защото го бях овързал като коледна пуйка.

— Някои от онези хора долу в избите са там от месеци — казах аз. — Сигурно ще бъдат доста замаяни и отпаднали отначало.

Тя поклати глава:

— Мисля, че бързо ще се оправят. Всяка сутрин ги извеждаха на пристана. Той не се вижда от морето. Татко и сър Антъни настояваха за това.

— Аха, добрият татко — погледнах я аз. — И старият Скурас. Той идва ли тук?

— Разбира се. — Въпросът ми я изненада. — И той е от тях. Лаворски и онзи другият, Долман, дето уреждат всичко — те и двамата работят за Скурас. Нима не знаехте? Татко и сър Антъни са приятели — бяха приятели — още отпреди. Често съм гостувала в дома на сър Антъни в Лондон.

— Сега не са ли приятели? — попитах.

— Откакто първата му жена почина, на сър Антъни му стана нещо — довери ми Сюзан. — Знаете, че пак се ожени за някаква френска актриса. Но това не му помогна. Тя не е стока и просто използува състоянието му.

— Сюзан — казах й с възхищение, — ти си страхотна. Предполагам, че изобщо не разбираш какво значи това, че ни разделя пенсията ми. Познаваш ли втората му жена?

— Никога не съм я виждала.

— Нямаше нужда да ми го казваш. Значи бедният сър Антъни не е знаел какво прави, така ли?

— Много е объркан, горкият — отвърна тя предпазливо. — А иначе е чудесен. Поне беше чудесен.

— Объркал се е от смъртта на четирима души, без да броим тримата негови хора — казах аз. Сержант Макдоналд го смяташе за добър човек. Сюзан мислеше, че е чудесен. А аз се чудех какво ли би казала, ако зърнеше гърба на Шарлот Скурас. — Затворниците имат ли достатъчно храна?

— Имаме двама готвачи. Те им носят храна.

— Друг персонал има ли?

— Няма. Преди четири месеца накараха татко да уволни всички останали.

Това обясняваше състоянието на банята на онзи тип от охраната.

— Вчера следобед дойдох тук с хеликоптера и това веднага беше съобщено по радиото на „Шангрила“. Човекът с изподрасканото лице. Къде е радиопредавателят?

— Всичко знаете, а?

— Всезнайкото Калвърт. Та къде е радиопредавателят?

— От другата страна на преддверието. Зад стълбището. Само че стаята е заключена.

— Нищо. Имам шперцове. Чакай малко. — Върнах се до стаята на охраната долу при затворниците, донесох бутилката уиски и я подадох на Сюзан. — Дръж. Тя ме изгледа с укор.

— Наистина ли имате нужда от това?

— Господи, какви глупави жени — въздъхнах ядосано. — Разбира се, че имам. Не виждаш ли, че съм алкохолик?

Отвързах въжето от глезените на Хари и му помогнах да стане. Той ми се отплати като се опита да ме ритне, но петнайсетте минути на пода не се бяха отразили добре на кръвообръщението му и аз го изпреварих със същата маневра. Втория път той се държа по-разумно.

— Наистина ли трябваше да го правите? — В очите й отново се четеше отвращение.

— А не го ли видя как се държа? — отвърнах грубо аз.

— Всички мъже сте еднакви — заключи тя.

— Защо не млъкнеш? — сопнах се аз. Чувствувах се стар, всичко ми беше писнало и цялото ми остроумие се беше изпарило.

* * *

Предавателят беше разкошен, последен модел. Изобщо не се чудих откъде са го взели, а седнах, настроих го и погледнах Сюзан:

— Донеси ми едно от ножчетата за бръснене на баща ти.

— Не искате да ви подслушвам, така ли?

— Мисли си каквото искаш, само го донеси.

Предавателят покриваше широк диапазон — от дългите вълни до много високите честоти. След две минути се свързах със станцията СПФХ. Там дежуряха денонощно.

Сю Кърксайд се върна преди още да съм почнал да говоря. А аз говорих почти десет минути. Като изключим кодовите названия и координатите, всичко останало беше на обикновен английски. Нямаше как, защото не носех ключа за шифроване, пък и нямах време. Говорех бавно и ясно и обяснявах подробно всичко — движението на хората, радиовълните за връзка и разположението на замъка. Зададох и няколко въпроса за последните събития по Ривиерата. Докато говорех, веждите на Сюзан се скриха в бретона й, а Хари изглеждаше като ударен с мокър чорап. Свърших, настроих предавателя както си беше и се изправих:

— Това е. Тръгвам си.

— Какво?! — Тя ме погледна с широко отворени тревожни очи. — Тръгвате си и ме оставяте тук, така ли?

— Точно така. Няма защо да стоя повече в този проклет замък. Не желая да бъда наоколо, когато охраната се сменя или когато тружениците на дълбините се завърнат.

— Труженици на дълбините ли? Какво е това?

— Нищо. — Бях забравил, че тя не знаеше с какво се занимават нашите приятелчета. — Калвърт просто си тръгва.

— Имате пистолет — каза бързо тя. — Можете да ги плените.

— Кой да пленя? — По дяволите граматиката.

— Охраната. Те са на втория етаж. Сигурно спят.

— Осем или девет души. Не съм сигурна.

— Осем или девет души, не била сигурна. Да не мислиш, че съм супермен? Тръгвам, а ти не казвай нищо на никого. Дори и на баща си. Ако искаш отново да видиш Джони жив. Разбра ли?

Тя ме хвана за ръката и изрече тихо, но с уплаха в гласа:

— Можете да ме вземете със себе си.

— Мога. За да проваля всичко. Сега най-важното е никой да не разбере, че тази вечер съм бил тук. Защото ако те заподозрат нещо, дори и най-малкото, ще си вдигнат чуковете и ще изчезнат в нощта. Още тази вечер. Аз не мога да направя нищо до утре вечер. Сигурно ти е ясно, че те не могат да си тръгнат, преди да убият всичките затворници долу в избите. Заедно с баща ти, разбира се. Ще се отбият и в Торбей, за да са сигурни, че сержант Макдоналд никога няма да свидетелствува срещу тях в съда. Нима искаш всичко това да се случи, Сюзан? Разбира се, че искам да те взема със себе си. Но това ще ги стресне и те ще изчезнат, веднага щом разберат, че те няма на острова. Трябва да стоиш тук.

— Добре. — Тя се беше поуспокоила. — Само че пропуснахте една подробност.

— Винаги пропускам подробности. Коя е тя?

— Хари. Ще видят, че го няма, а не може да го оставите, защото ще им каже всичко.

— Ще видят, че го няма. Ще видят, че и онзи долу го няма, защото го обезвредих, докато идвах.

Станах, свалих сакото и фанелката, взех ножчето за бръснене и леко си порязах ръката. С кръвта намазах острието на щика. Подадох й лейкопласта и тя, без да каже дума, залепи порязаното. Облякох се, взех пушката и фенерчето и заедно със Сюзан, Хари и бутилката уиски слязохме в преддверието. Там отново заключих вратата с помощта на същия шперц.

Дъждът и вятърът бяха утихнали, но мъглата се сгъстяваше и беше много студено. Циганското лято на Шотландия. Прекосихме двора и стигнахме до ръба на скалата, където бях оставил пушката. Часовоят горе на стената едва ли би ни видял в тази мъгла, независимо какъв уред за нощно виждане използуваше. Само не трябваше да говорим, защото мъглата отлично пренася звуците.

Намерих пушката и казах на Хари да легне по очи — иначе можеше да се опита да ме изрита надолу по урвата. Утъпках тревата наоколо, направих още няколко дупки с приклада, забих едната пушка в земята, сложих другата така, че кръвта по щика да се вижда, полях обилно с уиски и оставих бутилката на земята. Обърнах се към Сюзан и попитах:

— И какво мислиш, че е станало тук?

— То е ясно. Били са пияни, сбили са се и по мократа трева са се хлъзнали надолу по ръба на скалата.

— А ти какво си чула?

— О! Чух как двама души се карат долу в преддверието. Онзи каза на Хари да се върне на поста си, но той му отвърна, че първо ще си разчистят сметките. И двамата бяха пияни. После ги чух да прекосяват двора и да продължават да се карат.

— Браво. Точно това си чула.

Отидохме и намерихме пазача на вратата. Той още дишаше. Вързах двамата си пленници един за друг, така че да могат да ходят, а другия край на въжето омотах около ръката си. По такъв начин нямаше да ми създават много неприятности надолу по пътеката. След това се обърнах към Сюзан:

— Благодаря ти, Сюзан. Много ми помогна. И не взимай повече нембутал. Ще им се стори странно, ако утре спиш до късно.

— Ох, вече ми се ще да е утре. Няма да ви подведа, мистър Калвърт. Всичко ще се оправи, нали така?

— Разбира се.

Тя помълча, после добави:

— Можехте да хвърлите тези двамата в пропастта, но не го направихте. Можехте да порежете ръката на Хари, но порязахте своята. Съжалявам, че ви нарекох ужасен, мистър Калвърт. Сега мисля, че сте чудесен.

— Рано или късно всички стигат до този извод — отвърнах аз, но тя вече беше изчезнала в мъглата.

Размърдах пленниците и започнахме бавно да се спускаме по стръмната пътека. Аз вървях последен с въжето и фенерчето в ръка. Още не можех да разбера защо порязах себе си, а не Хари.

* * *

— Вярвам, че разходката ти е била приятна? — запита любезно Хъчинсън.

— Не беше скучно. На теб сигурно би ти доставила удоволствие — говорех и гледах как Хъчинсън провира „Файъркрест“ през мъглата и мрака. — Издай ми една професионална тайна. Как успя да откриеш онзи кей одеве? Не мислех, че е възможно.

— Голям майстор съм — отвърна сериозно Хъчинсън. — Има си карти, Калвърт. А ако погледнеш подробната карта на този район, ще видиш, че има една плитчина, дълга към двеста метра, която се намира на около триста и петдесет метра западно от кея. Оставих се на вятъра и течението, докато дълбокомерът не показа, че се намирам в плитчината, а оттам беше лесно.

— Разочарован съм — казах му аз. — Имах по-добро мнение за теб. Предполагам, че и сега си използувал същия метод.

— Горе-долу. Само че сега се ориентирах по пет други плитчини. Вече знаеш всичките ми тайни. Какво ще правим по-нататък?

— Чичо Артър нищо ли не каза?

— Ти май не познаваш чичо си Артър. Той твърди, не никога не ти се бърка в оперативната работа. „Аз планирам и координирам — така каза. — А работата се върши от Калвърт“.

— Най-после и той да признае — отвърнах.

— Та той ми разказа с какво си се занимавал напоследък. Май е голяма чест да те познавам.

— Разказвал ти е нещо друго, извън четиристотинте хиляди лири, така ли?

— Точно така. Накъде отиваме сега, Калвърт?

— У вас. Ако можеш да се оправиш в това време.

— В Крейгмор? Ще го открия. — Той дръпна от пурата и я доближи до очите си. — Май трябва да я захвърля. Така опуши всичко, че не виждам и прозорците на кабината, да не говорим за по-нататък. Къде се загуби чичо Артър?

— Разпитва пленниците.

— Не мисля, че ще изкопчи кой знае какво от тях.

— И аз. Те не се чувствуват много добре. След този скок от кея на носа на яхтата при това бясно вълнение. Особено както им бяха вързани ръцете. Леко се отърваха. Само един счупен глезен и една счупена ръка. А можеше изобщо да не уцелят палубата.

— Прав си — съгласи се Хъчинсън, подаде глава навън, прибра я и добави: — Не е от пурата. Просто видимостта е нула. Ще караме по уреди. Спокойно можеш да светнеш. Ще виждам по-лесно картата, ехолота и компаса. — Аз светнах, а той ме зяпна: — Защо си се навлякъл в този огнен цвят?

— Това е халат — обясних аз. — Имам три костюма и всичките са вирвода. Някакъв резултат, сър? — Чичо Артър тъкмо беше влязъл в кабината.

— Единият припадна. — Чичо Артър не изглеждаше никак доволен от себе си. — А другият стенеше толкова високо, че изобщо не ме чуваше. Хайде, Калвърт. Разказвай какво стана.

— Тъкмо отивах да си легна, сър. Пък и нали вече ви разказах.

— Три кратки изречения, които дори не чух заради проклетите стонове на онези двамата — каза хладно той. Искам цялата история, Калвърт.

— Отпаднал съм, сър.

— Не знам някога да си се чувствувал другояче, Калвърт. Знаеш къде е уискито.

Хъчинсън се изкашля почтително:

— Дали адмиралът би ми позволил…

— Разбира се, разбира се — отвърна чичо Артър със съвсем друг тон. — Естествено, младежо. — Младежът беше с цели две педи по-висок от него. — Налей и за мен, Калвърт.

Пет минути по-късно им казах лека нощ. Чичо Артър беше недоволен — сигурно очакваше да чуе кой знае какви страховити истории, но аз бях много уморен. Чувствувах се като старицата с косата след Хирошима. Надникнах в каютата на Шарлот Скурас. Тя спеше като труп. Замислих се за аптекаря от Торбей — той беше полузаспал, недовиждаше и гонеше осемдесетте. Като нищо можеше да е сбъркал и вместо приспивателно да ми е дал нещо съвсем друго.

* * *

Оказа се, че несправедливо съм подозирал старчока. След чудодейното ни, според мен, пристигане в заливчето на Крейгмор, ми трябваше не повече от минута, за да събудя Шарлот. Казах й да се облече — хитър ход, все едно че не съм знаел, че е спала с дрехите — и да слезе на брега. Петнайсет минути по-късно бяхме в къщата на Хъчинсън, а след още петнайсет минути поставихме груби шини на счупените крайници на пленниците и ги затворихме в някакво помещение, което се осветяваше само откъм небето, но през отвора не би се измъкнал и самият Худнни. После аз отидох и си легнах в някаква миниатюрна стаичка, където вероятно бе нощувал председателят на селективния комитет на художествената галерия на Крейгмор, защото най-добрите рисунки бяха тук. Тъкмо се унасях с мисълта, че ако някога започнат да присъждат научни степени за продажба на недвижими имоти, първата такава степен би трябвало да се даде на човека, успял да продаде къща на шотландски остров, намираща се до навес за чистене и нарязване на риба, когато вратата се отвори и някой запали лампата. Отворих мътните си очи и видях Шарлот Скурас да затваря тихо вратата след себе си.

— Върви си — казах. — Не виждаш ли, че спя?

— Мога ли да вляза? — запита тя, а после огледа изложбата и устните и се разтегнаха в нещо като усмивка. — Като гледам, май не е трябвало да гасиш лампата.

— Да беше видяла вратите на гардероба отвътре — похвалих се аз и отворих очи, доколкото можех без механична помощ. — Извинявай, уморен съм. Не съм свикнал да приемам дами посред нощ.

— Чичо Артър е в съседната стая. Винаги можеш да извикаш за помощ. — Тя кимна към прояденото от молци кресло. — Мога ли да седна?

Седна. Все още носеше немачкаемата си бяла рокля и косата й беше добре вчесана, но останалото… Опитваше се да се шегува, но очите и лицето й оставаха сериозни. Мъдрите кафяви очи, които знаеха всичко за живота, любовта и смеха и които навремето я бяха направили най-търсената актриса, сега излъчваха само тъга и отчаяние. И страх. Беше избягала от мъжа си и съучастниците му и вече нямаше от какво да се страхува, но страхът си беше там, полускрит в уморените кафяви очи. Малките бръчици около устата и очите правеха лицето й да изглежда така, сякаш цял живот беше познавала само мъката и отчаянието. Сегашното лице на Шарлот Скурас нямаше нищо общо с някогашното лице на Шарлот Майнър. Съвсем чуждо и измъчено лице. Според мен тя трябваше да е на около трийсет и пет, но изглеждаше по-възрастна. И все пак, щом седна в продъненото кресло, художествената галерия на Крейгмор изчезна.

— Ти не ми вярваш, Филип — каза тя с равен глас.

— Защо мислиш така?

— Ти ще ми кажеш. Отбягваш ме и не отговаряш на въпросите ми, но аз добре познавам мъжете и зная, че ми казваш само това, което искаш, а не това, което аз искам да чуя. Защо го правиш, Филип? С какво съм заслужила подобно отношение?

— Така значи. Вярно е, че понякога не казвам всичко и дори се налага да лъжа, но винаги го правя от професионални съображения. Теб не бих те лъгал.

Освен ако не се наложеше заради самата нея.

— Защо не би ме лъгал?

— Не зная как да се изразя. Бих могъл да кажа, че обикновено не лъжа уважавани от мен приятни и привлекателни жени, а ти цинично да ме наречеш лъжец, но да грешиш, защото това е истината. Освен това мога да кажа, че ми е неприятно като виждам как няма към кого да се обърнеш и при кого да отидеш, точно когато имаш най-силна нужда от това. Мога да ти кажа и, че не лъжа приятелите си, макар че Шарлот Скурас едва ли се сприятелява с държавни наемници, които убиват, за да получават заплата. Не зная как да ти отговоря, Шарлот, освен да ти кажа, че няма значение дали ми вярваш, или не. По-скоро трябва да знаеш, че не ти мисля злото и че няма да позволя на никой да ти стори нещо лошо. Сигурно и на това не вярваш. Май женската ти интуиция не работи.

— Работи и то прекалено. Здравата работи. — Кафявите очи бяха застинали, а лицето — безизразно. — Наистина мисля, че бих могла да ти поверя живота си.

— Само че може и да не го получиш обратно.

— Не ми е толкова скъп. Може и да не го искам обратно.

Тя дълго време ме гледа, после сведе поглед към скръстените си ръце. Толкова дълго се взира в тях, че накрая и аз погледнах натам, само че не видях да им има нещо. Най-сетне тя вдигна очи с някаква полусмирена усмивка, която никак не й отиваше.

— Сигурно се чудиш защо съм дошла?

— Не. Нали ми каза. Искаш да ти разкажа нещо. Особено те интересува началото и краят му. — Тя кимна.

— В началото бях театрална актриса и ми даваха дребни роли, но винаги знаех за какво става въпрос в пиесата. В сегашната житейска драма също играя дребна роля, само че не зная за какво се говори в пиесата. Появявам се за три минути във второ действие, но нямам представа какво е ставало преди това. В четвърто действие отново се появявам за една минута, но не зная какво се е случило между второ и четвърто действие. Вече дори не мога да си представя как ще завърши тази пиеса — Тя вдигна безпомощно ръце. — А това ужасно ме измъчва.

— Наистина ли не знаеш какво е ставало преди това?

— Повярвай ми, така е.

Вярвах й. Вярвах й, защото знаех, че е така.

— Отиди до другата стая и ми донеси, както викат в този край, нещо освежително — казах аз. — Чувствувам се все по-отпаднал.

Тя покорно стана, отиде и ми донесе освежителното питие, което ми даде точно толкова сили, колкото да й разкажа онова, което искаше да знае.

* * *

— Става въпрос за нещо като триумвират — започнах аз. Не беше съвсем вярно, но пък беше достатъчно близо до истината за целите на моя разказ. — Имаме сър Антъни, Лаворски, който освен че е счетоводителят му, е и финансовият му директор, и Джон Долман — директорът на корабните компании. Тези компании са няколко заради данъците и са свързани с петролните компании на съпруга ти. Отначало смятах, че Маколъм шотландският адвокат и Хенри Бискарт онзи с брадата, който притежава една от най-големите търговски банки в Париж — са също с тях. Но не са. Поне Бискарт не е. Според мен са го поканили на борда привидно за делови разговори, а всъщност да изкопчат от него информация за следващия си удар. Само че на него нещо не му е харесало и той се е измъкнал. За Маколъм не зная нищо.

— Аз пък не зная нищо за Бискарт — намеси се Шарлот. — И двамата с мистър Маколъм бяха отседнали в хотел „Кълъмба“ за няколко дни и идваха на борда на „Шангрила“ само веднъж-дваж. След твоето идване не са се появявали повече.

— Между другото, на тях никак не им хареса отношението на съпруга ти към тебе.

— И на мен не ми хареса. Зная по каква работа беше дошъл мистър Маколъм. Тази зима съпругът ми планира да построи петролна рафинерия в устието на Клайд, а Маколъм му урежда петното за строеж. Към края на годината мъжът ми очаква голяма сума свободни капитали, които ще инвестира в строежа.

— Има си хас да не ги очаква. Но не знаех, че постъпленията от крупни обири се наричат свободни капитали. Според мен Лаворски е основният подбудител и мозъкът, стоящ зад цялата работа. Той е открил, че империята на Скурас е загазила и се нуждае от пари.

— Но мъжът ми винаги е имал пари — възрази Шарлот. — Той притежава най-доброто от всичко — къщи, коли яхти…

— Парите не са му стигали в друг смисъл. Слушай по-нататък, защото предполагам, че не разбираш нищо от големите финанси. — От моите уста на човек едвам свързващ двата края с мизерната си заплата, това звучеше добре. — На Лаворски му хрумва великолепната идея да отвличат кораби, превозващи товари на стойност над един милион английски лири.

Тя ме зяпна с отворена уста. Завидях й за зъбите. Половината от моите бяха избити от враговете на чичо Артър, а самият чичо Артър, който беше двайсет и пет години по-възрастен от мен, често се хвалеше, че още не му бил паднал нито един зъб. Тя прошепна:

— Измисляш си.

— Лаворски го е измислил. Аз само ти го разказвам. След това им оставали три проблема — как да разбират кога се превозват ценни товари, как да отвличат корабите и къде да ги скриват, докато отворят хранилищата им. Съвременните корабни хранилища се отварят много трудно — понякога отварянето може да отнеме цял ден. Първият проблем е бил лесен. Предполагам, че са подкупвали високопоставени банкови служители — случаят с Бискарт го доказва — но не мисля, че ще успеем да осъдим тези хора. Вероятно обаче ще можем да арестуваме и да връчим обвинителен акт на главния информатор — добрия ни приятел, брокера лорд Чарнли. Успешното морско пиратство се нуждае от съдействието на „Лойдс“. А лорд Чарнли има връзки в морското застрахователно дружество „Лойдс“… Престани да ме гледаш така, че се смущавам. Голяма част от ценните морски товари се застраховат в „Лойдс“. За Чарнли не е трудно да разбере стойността, спедитора или банката, както и датата на отплаване и името на кораба.

— Но лорд Чарнли е богат човек — каза тя.

— По-скоро се прави на такъв — поправих я аз. — Бил е богат, но после вероятно е загубил на борсата. Парите са като алкохола — на някои той действува добре, а на други — не. Долман решил втория проблем — отвличането на плячката. Корабите на мъжа ти превозват нефт до най-различни забутани кътчета, което изисква и подходящ екипаж обръгнали хора. Долман едва ли лично е набрал пиратския екипаж.

По-скоро се е спрял на добрия ни приятел капитан Имри, чиято история също би се оказала интересна, и му е възложил да обиколи екипажите на Скурас и да подбере подходящите хора. След като събират нужния екипаж господата Скурас, Лаворски и Долман изчакват първата им жертва да излезе в открито море, оставят те заедно със стюардесата на хотел и натоварват пиратите на борда на „Шангрила“. Пресичат курса на кораба и чрез няколко уловки, за които ще ти разкажа по-късно, го превземат. С „Шангрила“ откарват пленения екипаж и го охраняват няколко дни, а през това време новият екипаж прекарва кораба до уреченото скривалище.

— Невъзможно. Това е невъзможно — измърмори тя. Отдавна не бях виждал жена да кърши ръце, но сега тя правеше точно това. Явно усещаше, че и казвах истината. — Скривалище ли, Филип? Какво скривалище?

— Ти къде би скрила кораб, Шарлот?

— Откъде да зная? — Тя сви рамене уморено. — Тази нощ нещо не мога да мисля добре. Може би нагоре по Северния ледовит океан или в някой норвежки фиорд. Или около далечен пустинен остров. Не зная. Едва ли има много удобни места. Цял кораб, това не е малко нещо.

— Има милиони удобни места. На практика можеш да го скриеш навсякъде. Само трябва да му отвориш дънните клапи.

— Искаш да кажеш…

— Точно така. Потопяваш го. Западната част на пролива източно от остров Дъб Сгир — едно мрачно парче вода, радващо се на жизнерадостното име Бюл нан Уам или Устата на гроба — понастоящем сигурно е най-гъстонаселеното морско гробище в Европа. Избира се времето между прилива и отлива, дънните клапи се отварят на точно определено място в Бюл нан Уам и петте кораба изчезват. Според таблиците за прилива, това обикновено става към полунощ. Умри в полунощ, както е казал поетът, само че в нашия случай това е доста болезнено, поне за застрахователните компании. Бюл нан Уам. Устата на гроба. Уместно име. Трябваше да се сетя по-рано. Калвърт все нещо недоглежда.

Тя обаче не слушаше бълнуванията ми и ме прекъсна:

— Дъб Сгир? Но там не живее ли лорд Кърксайд?

— Точно затова. Скривалището е избрано или от мъжа ти, или от някой друг, но той го е уговарял. Едва наскоро разбрах, че мъжът ти често си пиел пиенето с лорд Кърксайд. Вчера виждах лорда, но той не ми каза нищо. Нито пък чаровната му щерка.

— Доста места си обиколил. Никога не съм виждала дъщерята.

— А би трябвало. Тя те смята за дърт ловец на милионери. Но е приятно момиче. Само дето е уплашена за живота си и за живота на други хора.

— Откъде-накъде?

— А как мислиш, че нашият триумвират е склонил лорд Кърксайд да участвува в историите им?

— С пари. Подкупили са го.

Поклатих отрицателно глава:

— Лорд Кърксайд е шотландски джентълмен, а това е силна комбинация. Старият Скурас никога не би събрал достатъчно пари, за да го подкупи дори и за нещо дребно. Той просто е неподкупен. Така че очарователните ти приятели отвличат по-големия син на лорд Кърксайд — другият живее в Австралия а за всеки случай, да не би Сюзан Кърксайд да извърши някоя глупост, отвличат и годеника й. Официалната версия е, че те са загинали при нещастен случай.

— Не може да бъде — прошепна тя с треперещ глас. — Господи!

— Може, може. Логично е и има чудесен ефект. Освен това отвличат и синовете на сержант Макдоналд и жената на Доналд Макекърн. По същите причини. Да си осигурят мълчание и съдействие.

— Да де, но хората не могат да изчезват просто така.

— В случая става въпрос за изпечени престъпници, а не за улични хулигани. Всички изчезвания изглеждат като смърт при нещастен случай. Има и други изчезвания — на хора, които са имали неблагоразумието да плават с лодките си в близост до приятелчетата ни, докато те са чакали нужното им ниво на прилива, за да отворят клапите.

— Това не е ли събудило подозренията на полицията? Толкова много лодки изчезват на едно и също място.

— Откарват две от лодките на петдесетина мили и ги изхвърлят на скалите. Една лодка винаги може да изчезне където и да било. Само четвъртата е тръгнала от Торбей, но изчезването на една лодка в този район не е достатъчно за сериозни подозрения.

— Зная, че това, което ми казваш, сигурно е вярно — и тя поклати глава, сякаш не вярваше. — Всичко съвпада и обяснява много неща. Само че каква полза? Те знаят, че подозирате нещо в Лох Хурон, и ще избягат…

— Откъде знаят, че подозираме Лох Хурон?

— Чичо Артър ми каза снощи в кабината. — В гласа й имаше изненада. — Не помниш ли?

Не помнех, но сега си спомних. Бях полузаспал. Глупава забележка, дори насочваща. Добре, че чичо Артър не беше разбрал.

— Калвърт в залеза на своите дни — отвърнах. — Вече забравям. Вярно е, че ще избягат, но едва след четирийсет и осем часа, понеже инструктирахме сержант Макдоналд да им предаде, че отиваме за подкрепления. Те ще си мислят, че имат достатъчно време.

— Разбирам — глухо каза тя. — А какво прави снощи на Дъб Сгир, Филип?

— Нищо особено. Но достатъчно. — Още една малка лъжа. — Достатъчно, за да потвърдя и последните си подозрения. Посетих хангара за лодки в пещерата. Тя не само че е три пъти по-голяма, отколкото изглежда отвън, но и е претъпкана с водолазно оборудване.

— Водолазно оборудване ли?

— Господ да ни е на помощ — ти си почти толкова глупава, колкото съм и аз. Ами как мислиш, че изваждат товара от потопените кораби? Използуват специална лодка за водолази, която държат в Дъб Сгир.

— Само това ли откри?

— Нямаше какво друго да откривам. Мислех да хвърля един поглед на замъка, защото от пещерата до него има проход, но не успях. Стигнах донякъде и видях някакъв тип с пушка. Вярно, че надигаше бутилка, но въпреки това щеше да ме забележи, така че се върнах.

* * *

— Господи — прошепна тя. Каква каша! Каква ужасна каша! На всичкото отгоре нямаш радиопредавател и не можем да поискаме помощ. Какво да правим? Ти какво смяташ да правиш, Калвърт?

— Тази нощ отиваме там с „Файъркрест“. Под канапето в салона има автомат. За чичо Артър и за Тим Хъчинсън има пистолети. Първо ще разузнаем. Те нямат много време и ще искат да се махнат още утре. Вратите на пещерата не прилепват плътно и ако отвътре не се вижда светлина, това ще значи, че още не са приключили с водолазните работи. Изчакваме ги да свършат и влизаме. Ще видим светлината като отварят вратата, за да пропуснат лодката с водолазите и да натоварят плячката от четирите други потънали кораба. Докато товарят, вратите ще бъдат затворени, разбира се. Но с „Файъркрест“ ще успеем да минем през тях. Не ми се видяха чак толкова здрави. Най-важното е да ги изненадаме. Да ги пипнем по бели гащи. В такова затворено пространство автоматът е смъртоносно нещо.

— Ще те убият! — Тя стана, премести се на леглото, очите й блестяха от уплаха. — Моля те, Филип! Недей! Ще те убият, казвам ти. Умолявам те, не го прави! — Май беше съвсем сигурна, че ще ме убият.

— Трябва, Шарлот. Няма друг начин.

— Моля те! — Кафявите очи бяха пълни с непролети сълзи. Направо не можех да повярвам. — Моля те, Филип. Заради мен.

— Не. — Една сълза падна в ъгъла на устата ми. Имаше вкус на морска вода. — Всичко друго, но не и това.

Тя бавно се изправи и отпусна ръце, а по скулите и се стичаха сълзи. Погледна ме и глухо каза:

— Това е най-лудият план, който съм чувала в живота си. После се обърна и излезе от стаята, като не забрави да загаси лампата.

Лежах и се взирах в мрака. В думите й имаше смисъл. Мислех си, че това наистина беше най-лудият план, за който бях чувал в живота си. Радвах се, че няма да ми се наложи да го използувам.