Алистър Маклейн
Устата на гроба (7)

Седма глава
Сряда, десет и четирийсет вечерта — четвъртък, два сутринта

Хората, които дойдоха да ни убият, бяха трима, и не дойдоха в полунощ, както беше обещано, а още в десет и четирийсет същата вечер. Ако бяха пристигнали пет минути по-рано, сигурно щяха да ни пипнат, защото тогава още бяхме, привързани към стария каменен кей. А ако ни бяха пипнали, вината сигурно щеше да е моя, защото след като оставихме Хънслет в полицейския участък, аз настоях сержант Макдоналд да ме придружи и да използува авторитета си при местния аптекар. Нито сержантът, нито измъкнатият от леглото аптекар се държаха любезно, докато им исках незаконната услуга, така че цели пет минути трябваше да пускам в действие обилния си репертоар от заплахи, за да успея да изкопча от възрастния чичко минимално съдействие под формата на малко флаконче на зелени ивици, върху което се мъдреше научният надпис „Хапове“. Все пак имах късмет и успях да се прибера на „Файъркрест“ малко след десет и половина.

Западното крайбрежие на Шотландия не си пада по циганското лято и в това отношение тази нощ не беше никакво изключение. Освен че беше студено и ветровито, валеше и силен дъжд и не се виждаше нищо, но това си беше нормалното време за този район. Малко след като напуснахме кея, се наложи да включа прожектора, монтиран на покрива на кабината на щурвала. Западният вход към пролива, между Торбей и Гарв Айлънд, беше широк около четвърт миля… Можех лесно да го намеря само по компас, но по протежение на целия ни курс имаше множество малки яхти, а в тази тъмнина навигационните им светлини едва ли се виждаха.

Прожекторът се управляваше от арматурното табло на щурвала. Насочих го напред и надолу и после с лъча описах дъга от двете страни на яхтата.

След по-малко от пет секунди попаднах на първата лодка, но тя не беше яхта, а малка гребна лодка, която мъчително си пробиваше път сред вълните. Намираше се на около петдесет метра от левия ни борд. Не виждах кой е гребецът, защото седеше с гръб към нас, но виждах, че средната част на греблата е обвита с някакъв бял плат, за да се заглушава шума от ключовете. Гърбът обаче беше много широк. Куин. Човекът на носа беше с лице към мен. Носеше мушама, тъмна барета и държеше автомат. От това разстояние марката му не личеше добре, макар да бях почти сигурен, че става въпрос за германски шмайзер. Явно беше Жак, оръжейният специалист. Отзад клечеше още един тип, който не се виждаше ясно, но пък в ръката му блестеше някаква къса пушка. Господата Куин, Жак и Крамър ни идваха на гости точно както ни беше казала и Шарлот Скурас. Само че бяха доста подранили.

От дясната ми страна в тъмната кабина стоеше Шарлот Скурас. Тъкмо беше дошла от каютата си, където бе прекарала затворена повечето време от престоя си на яхтата ни. Отляво стоеше чичо Артър и замърсяваше чистия нощен въздух с миризливата си пура. Пресегнах се, взех едно електрическо фенерче и се потупах по десния джоб, за да видя дали лилипутът е още там. Там беше.

Обърнах се към Шарлот Скурас:

— Отворете вратата на кабината, застопорете я отворена и се дръпнете.

После казах на чичо Артър:

— Поемете кормилото, сър. Като извикам, дайте пълен ляв. След това обратно на север по стария курс.

Той мълчаливо го пое. Чух как дясната врата на кабината на щурвала се отваря. В момента се движехме с не повече от три възела.

Лодката вече се намираше само на двайсет и пет метра, а пътниците и се опитваха да си закрият очите от прожектора. Куин беше спрял да гребе. При сегашния курс щяхме да ги подминем на десетина метра откъм левия борд. Продължавах да държа лъча на прожектора върху лодката.

Разделяха ни само двайсетина метра, видях как Жак се прицелва в прожектора, и рязко подадох газ. Големият дизелов двигател изръмжа гърлено и „Файъркрест“ дръпна напред.

— Пълен ляв! — креснах.

Чичо Артър завъртя кормилото. Внезапно нарасналата двигателна сила на витлото тласна кърмата надясно. От автомата на Жак избухнаха безшумни огнени езици, явно стреляше със заглушител. Куршумите рикошираха от алуминиевата фокмачта, но не успяха да уцелят нито прожектора, нито кабината на щурвала. Куин разбра какво ги чака и заби гребла във водата — само че закъсня.

— Дай обратен! — отново креснах аз, отнех газта и изскочих на палубата.

Ударихме ги точно където седеше Жак, премачкахме носа на лодката, преобърнахме я и изхвърлихме и тримата във водата. Откъм десния борд на „Файъркрест“ бавно изплуваха три фигури и останките от корпуса. С фенерчето си осветих най-близката фигура. Беше Жак, който инстинктивно се опитваше да държи автомата над главата си, за да не го намокри, макар че сигурно отдавна го беше намокрил при преобръщането на лодката. Държах пистолета и фенерчето с две ръце и се прицелих по лъча. Натиснах спусъка на лилипута два пъти и видях как на мястото на лицето му разцъфна ярко алено цвете. Той потъна все едно че го сграбчи акула, а изпънатата му с автомата ръка изчезна последна. Прав бях, шмайзер беше. Преместих фенерчето. Във водата се виждаше само една фигура и тя не беше Куин. Той или се беше гмурнал под „Файъркрест“, или се криеше под преобърнатите останки на лодката. Стрелях още два пъти по втората фигура и тя закрещя. Крясъкът продължи две-три секунди, после премина в някакво гъргорене и изчезна. Чух, че някой повръща през борда. Шарлот Скурас. Само че сега нямах време да я утешавам, а пък и тя знаеше, че не й е мястото на проклетата палуба. Имах други по-важни работи, като тази да не позволя на чичо Артър да разцепи надве стария каменен кей на Торбей. На местните жители това нямаше да им хареса. Идеята на чичо Артър за обратен волан се различаваше рязко от моята и той беше направил три-четвърти кръг с яхтата. Може би ставаше за кормчия на някоя древна финикийска галера, но за залива на Торбей му липсваше нещо. Скочих в кабината, дадох пълен назад и извъртях кормилото наляво. Отново изскочих навън и издърпах Шарлот Скурас, точно преди главата и да се удари в една от дървените греди, с които беше облицован кеят. Не зная дали успяхме да оближем кея, но съм сигурен, че доста притеснихме малките ракообразни, които покриваха дървените греди.

Заедно с Шарлот Скурас се върнах обратно в кабината на щурвала. Дишах тежко. Цялото това тичане насам-натам ме беше изтощило доста. Поех си дъх и казах:

— Моите уважения, сър, но какво точно се опитвахте да правите?

— Аз ли? — Изглеждаше невинен като събудена от зимен сън мечка. — Какво има?

Преместих ръчката на газта на положение „бавен напред“, поех кормилото и направих завой, докато компасът не показа курс на север. Казах му да го поддържа и се заех с прожектора. Водата наоколо беше черна и пуста, дори лодката не се виждаше. Бях очаквал да видя, че в Торбей всички прозорци светя като на военноморски парад, защото тези четири изстрела от лилипута според мен би трябвало да са разбудили всички жители на селцето. Но не се виждаше нищо, нито светлини, нито каквото и да било. Явно изпитите бутилки джин бяха повече от всякога. Погледнах компаса. Бяхме се отклонили от курса с двайсет градуса на запад. Подобно на устремила се към някое цвете пчела или на желязна стърготина към магнит, чичо Артър очевидно отново се насочваше към брега. Деликатно, но твърдо му отнех кормилото и казах: — Отново се приближавате към кея, сър.

— Май си прав. — Той извади носна кърпичка и изтри монокъла. — Проклетото стъкло се изпоти точно когато не трябваше. Вярвам, че одевешната ти стрелба не е била току-така, Калвърт. — През последния час чичо Артър беше станал доста войнствен. Много ценеше Хънслет.

— Улучих Жак и Крамър. Жак е онзи, специалистът по автоматично оръжие. Вече е мъртъв. Смятам, че и Крамър е мъртъв. Но Куин се измъкна.

Какъв късмет, мислех си мрачно, господи, какъв късмет. Посред нощ в открито море с чичо Артър. Знаех, че е зле със зрението, дори и на дневна светлина, но никога не бях допускал, че през нощта е сляп като прилеп. За разлика от прилепите обаче чичо Артър си нямаше радар, който да го предупреждава за скали, рифове, острови и подобни препятствия, в които можеше да се блъснем в тъмнината. На практика бях сам. Това налагаше драстични промени в плановете, само че не виждах как да променя драстично каквото и да е.

— Не е зле — одобрително каза чичо Артър. — Жалко за Куин, но иначе изобщо не е зле. Редиците на неверниците намаляват. Мислиш ли, че ще ни преследват?

— Не. По четири причини. Първо, те още не знаят какво се е случило. Второ, и двете им акции тази вечер пропаднаха, така че известно време няма да бързат да подновяват опитите си. Трето, сега вече ще трябва да използуват моторницата, а ако тя измине повече от сто метра, ще загубя вярата си в пудрата захар. Четвърто, пада мъгла. Светлините на Торбей вече не се виждат. Не могат да ни преследват, защото няма да ни виждат.

До този момент кабината се осветяваше единствено от светлината на компаса. Внезапно вътре светна. Шарлот Скурас бе поставила ръка на ключа. Лицето и бе изпито и тя ме гледаше сякаш бях някакво извънземно същество. Изобщо не можеше да се говори за влюбен поглед.

— Що за човек сте вие, мистър Калвърт? — Никакъв „Филип“ Този път. Гласът и беше по-нисък и по-дрезгав от обикновено и леко трепереше. — Убивате двама души и продължавате да говорите спокойно, все едно, че нищо не е станало. Да не сте наемен убиец? Нямате ли чувства, емоции, угризения на съвестта?

— Да, имам. Съжалявам, че не убих и Куин. — Тя ме изгледа ужасена, а после се обърна към чичо Артър. Сега гласът и звучеше като шепот:

— Видях онзи човек, сър Артър. Видях как куршумите раздробиха лицето му. Мистър Калвърт можеше да го задържи и да го предаде на полицията. Но не го направи, а го уби. И другия също. Спокойно и умишлено. Защо, защо, защо?

— Няма „защо“, скъпа Шарлот отвърна почти ядосано чичо Артър. — В случая оправдание не е нужно. Ако Калвърт не ги беше убил, те щяха да убият нас. Дойдоха, за да ни убият. Вие сама ни го казахте. Ще изпитате ли някакви угризения, ако убиете отровна змия? Тези хора бяха точно това. А що се отнася до задържането им… — чичо Артър замълча за малко, или за да се изсмее, или защото се опитваше да си припомни лекцията, която му бях изнесъл. — В тази игра междинни етапи няма. Въпросът е: убиваш или те убиват. Тези хора са опасни и човек никога не бива да ги предупреждава, че ще стреля. — Милият стар чичо Артър, запомнил бе лекцията почти дума по дума.

Тя дълго го гледа неразбиращо, после погледна мен и бавно излезе от кабината.

— И вие не сте по-добър от мен — казах на чичо Артър.

* * *

Появи се отново точно в полунощ и с влизането си запали осветлението. Този път косата и беше спретнато вчесана, а лицето и не изглеждаше толкова изпито. Носеше бяла рокля от изкуствена материя, която падаше по тялото й така, че хич не си личеше, че не се е хранила скоро. По движенията на раменете й си личеше, че гърбът я боли. Тя ми се усмихна колебливо, но не получи нищо в замяна.

Погледнах я и казах:

— Преди половин час, докато заобикалях Карара Пойнт, щях за малко да отнеса кулата на фара. Сега се надявам, че се движа на север от Дъб Сгир, но може да се окаже, че всъщност се носим право към него. Тъмно е като в миньорски забой на триста метра под земята, мъглата се сгъстява, а аз нямам голям опит като моряк. Това са най-опасните води във Великобритания и единствената ни надежда за оцеляване е в нощното ми зрение, което бавно и старателно усвоявах през последния половин час. Загасете тази проклета светлина!

— Извинете. — Светлината загасна. — Не помислих за това.

— И не палете лампи никъде. Дори и във вашата каюта. Тук, в Лох Хурон, скалите са последната ми грижа.

— Извинете — повтори тя. — Извинете и за одеве. Всъщност дойдох, за да се извиня. За държането си и за внезапното си напускане. Нямам право да съдя другите, а и преценката ми беше неправилна. Но бях буквално потресена. Видях убийството на двама души. Не, не… Не беше убийство, тогава все пак има известна логика. По-скоро видях екзекуцията на двама души, защото по думите на сър Артър или убиваш, или те убиват. А после видях, че на извършителя хич не му пука… — гласът й затихна някак несигурно.

— Първо си изяснете фактите, скъпа лейди — обади се чичо Артър. — Трима души, а не двама. Той уби още един, преди вие да дойдете на борда. Нямаше друг избор. Само че никой разумен човек няма да нарече Филип Калвърт убиец. В известен смисъл на него наистина не му пука, защото иначе трябва да полудее. От друга страна, му пука твърде много. Той не работи за пари. Може да се каже, че за човек с неговите уникални таланти заплащането е мизерно. — Отбелязах си да повдигна този въпрос, щом останехме насаме. — Не го прави и за кеф, защото човек, който посвещава свободното си време на музиката, астрономията и философията, не убива за удоволствие. Така че на него наистина му пука. Интересува се от разликата между доброто и злото, и когато тази разлика е достатъчно голяма, когато злото заплашва да унищожи доброто, тогава той не се колебае да предприеме стъпки за възстановяване на баланса. Което може би го прави по-добър и от мен, и от вас, скъпа Шарлот.

— И това не е всичко — добавих аз. — Известен съм и с любовта си към малките деца.

— Извинявай, Калвърт — каза чичо Артър. — Надявам се, че не съм те засегнал. Но щом Шарлот е решила, че си струва да дойде и да се извини, реших, че си струва да изясним сметките.

— Само че Шарлот не идва само за това — отвърнах. — Дори не това е най-важното за нея. Тя дойде, защото е обзета от женско любопитство. Иска да знае къде отиваме.

— Може ли да запаля цигара? — запита тя.

— Ако не драскате клечката пред очите ми.

Тя запали и каза:

— „Обзета от любопитство“ е правилно. Само че не „къде отиваме“, защото го зная. Вие ми казахте. Нагоре по Лох Хурон. Искам да зная какво става, какви са тези ужасни тайни и какви са всички тези непознати хора, които непрекъснато посещаваха „Шангрила“. Какво е това нещо, което оправдава смъртта на трима души за една вечер и какво правите тук вие? Кои сте вие всъщност? Никога не съм смятала, че сте представител в ЮНЕСКО, сър Артър. Вече зная, че не сте. Моля ви. Мисля, че имам право да зная.

— Не й казвайте — посъветвах го аз.

— А защо не? — запита сърдито чичо Артър. — Не виждаш ли, че това засяга и нея. Значи има право да знае. А пък и след ден-два цялата история вече ще бъде известна на широката публика.

— Не мислехте така, когато заплашихте сержант Макдоналд със затвор, ако наруши държавната тайна.

— Само защото той можеше да провали всичко с някои необмислени приказки — отвърна упорито чичо Артър. — Лейди… искам да кажа — Шарлот, няма как да го направи. Освен това — бързо изрече той, — не смятам, че би го направила. Пълна нелепост. Шарлот ми е стар приятел, доверен приятел, Калвърт. И тя го знае.

Шарлот тихо се обади:

— Имам чувството, че нашият приятел мистър Калвърт не ме харесва особено. Може би той изобщо не харесва жените.

— Глупости — отвърнах аз. Просто напомнях на адмирала едно от собствените му правила. Никога, никога, никога (Вече не помнех колко пъти се повтаря това „никога“) не казвай нищо на никого освен ако не е крайно необходимо и жизнено важно. В този случай не става въпрос за нито едно от двете.

Чичо Артър не ми обърна никакво внимание и запали още една от смрадливите си пури. Очевидно правилото му не засягаше обмяната на поверителни сведения между представители на аристокрацията. После каза: — Говоря за изчезналите кораби, скъпа Шарлот. Пет на брой. Без да споменавам по-малките плавателни съдове, изчезнали или унищожени.

— Пет кораба — намесих се и аз. — На пети април тази година край южните брегове на Ирландия изчезва параходът „Холмуд“. Отвлечен. Екипажа го затварят на брега, държат ги два-три дни и после ги освобождават невредими. За „Холмуд“ не се чува повече нищо. На двайсет и четвърти април в пролива Сейнт Джордж изчезва моторният кораб „Антара“. На седемнайсети май във водите на Северна Ирландия изчезва „Хедли Пайъниър“, а на шести август, малко след като напуска Клайд. Същото се случва и с парахода „Хърикейн Спрей“. И накрая, миналата събота, изчезва и корабът „Нантвил“, току-що излязъл от пристанището на Бристол. При всички тези случаи на екипажите не е сторено нищо. Прави впечатление, че и петте кораба са превозвали изключително ценни товари, които същевременно са и много трудни за проследяване. На борда на „Холмуд“ е имало южноафриканско злато на стойност два и половина милиона английски лири, а „Антара“ е превозвал необработени бразилски диаманти за промишлени нужди за един и половина милиона. В трюма на „Хедли Пайъниър“ са се намирали обработени и необработени колумбийски изумруди за около два милиона лири, а „Хърикейн Спрей“, който се отбива в Глазгоу на път от Ротердам за Ню Йорк, носи обработени диаманти за над три милиона. И последният кораб, „Нантвил“ (Тук чичо Артър почти се задави.) е превозвал златни кюлчета за осем милиона лири. Златни резерви, предназначени за Министерството на финансите на САЩ.

Чичо Артър продължи:

— Не знаехме откъде получават информацията си хората, замесени в тези изчезвания. Курсовете на корабите с ценни товари се пазят в строга тайна. Но похитителите, които и да са те, разполагаха с безупречни сведения. Калвърт твърди, че вече знае източниците им. След изчезването на първите три кораба с товари на обща стойност около шест милиона лири, за нас беше ясно, че това е работа на добре организирана престъпна група.

— Да не би да искате да кажете, че в цялата работа е замесен капитан Имри? — запита Шарлот.

— Замесен не е точната дума — сухо отвърна чичо Артър. — Той вероятно е мозъкът на операцията.

— Не забравяйте и стария Скурас — обадих се аз. — И той здравата е затънал. До ушите, бих казал.

— Не може да се говори така — бързо изрече Шарлот.

— Не може ли? Защо? Ами какво ще кажете за майстора на камшика? Как се чувствува гърбът ви?

Тя не отвърна нищо. Чичо Артър също си траеше, макар и по друг начин, но след малко продължи:

— След изчезването на „Хедли Пайъниър“, Калвърт предложи на всички кораби, превозващи ценни товари, да поставяме по двама наши хора с радиопредавател. В това отношение много лесно си осигурихме съдействието на съответните експортни и корабоплавателни компании. Използувахме три двойки агенти, които обикновено се скриваха сред товара или в някоя празна кабина с достатъчно храна. За присъствието им на борда знаеха само капитаните на конкретните кораби. На точно определени, макар и различни интервали те излъчваха насочващ сигнал с продължителност петнайсет секунди. Тези сигнали се засичаха от специални приемни станции по западното крайбрежие на Шотландия, защото освобождаваните екипажи неизменно се появяваха в този район. На борда на „Файъркрест“ също имаше подобен приемник. В много отношения, скъпа Шарлот, яхтата ни е доста необичайна.

Реших, че сега той сигурно щеше да започне да се хвали как сам е измислил конструкцията й, но това не стана, защото чичо Артър овреме си спомни, че на мен истината ми е известна.

— Между седемнайсети май и шести август не се случи нищо. Никакво пиратство. Вероятно защото тогава нощите са много кратки. На шести август изчезна „Хърикейн Спрей“ Нямахме човек на борда на този кораб — не ни стигат хората, за да ги покриваме всичките. Но имахме двама души на „Нантвил“, който отплува миналата събота. Делмонт и Бейкър. Едни от най-добрите ми агенти. „Нантвил“ го отвличат малко след Бристол. Бейкър и Делмонт веднага започват да подават уговорените сигнали. Чрез тях засичахме доста точно местоположението им. През това време Калвърт и Хънслет чакаха в Дъблин и…

— Мистър Хънслет? — прекъсна го тя. — Къде е той? Не съм го виждала от…

— За това след малко. „Файъркрест“ тръгва, но не следва „Нантвил“ а се движи пред него по предполагаемия му курс. Стигат до Мъл ъф Кинтайър и решават да изчакат „Нантвил“ там, но внезапно появилият се силен югозападен вятър ги принуждава да търсят завет. Когато „Нантвил“ пристига в района, от насочващите радиосигнали се разбира, че те поддържат курс на север и вероятно ще минат западно от Мъл ъф Кинтайър. Калвърт решава да ги изпревари и да прекоси Лек Файн и канала Крайнън. Прекарват нощта в района на канала, защото той нощно време е затворен. Калвърт е можел да уреди да го отворят, но не е искал, защото междувременно вятърът е станал западен със сила девет бала и малките яхти, намиращи се в канала, са щели да пострадат. Същата нощ „Нантвил“ завива на запад към Атлантическия океан. Смятахме, че сме го загубили. Но сега знаем защо са завили на запад. Искали са да пристигнат по тъмно на определено място и при определена височина на прилива и са направили този завой, за да изчакат. Освен това, така най-лесно са щели да се справят със западния вятър, пък и очевидно не са искали да изчакват цял ден близо до брега, откъдето е могло да бъдат забелязани. Решили са, че е много по-добре след залез слънце да се доближат откъм открито море. През нощта времето малко се пооправя. Призори Калвърт напуска Крайнън, горе-долу по същото време, когато „Нантвил“ завива обратно на изток. Бейкър и Делмонт продължават да подават сигналите точно според графика. Последният им сигнал е от десет часа и двайсет и две минути същата сутрин. След това нищо.

* * *

Чичо Артър млъкна, а пурата му яростно мъждукаше в мрака. Сигурно щеше да натрупа цяло състояние, ако се хванеше на работа в някоя служба по опушване. След малко продължи, но някак забързано, сякаш това, което му предстоеше да каже, не му се нравеше. Пък и така си беше.

— Не знаем какво точно се е случило. Може би са се издали по невнимание, макар да не ми се вярва. Те бяха много опитни. Възможно е някой от новия екипаж да е попаднал случайно на укритието им. И това не ми се вярва, защото който и да попадне случайно на Бейкър и Делмонт, известно време след това няма да може да попада на нищо. Според Калвърт, и аз съм съгласен с него, става въпрос за едно от онези редки съвпадения, които се случват веднъж на десет хиляди пъти. Новият радист съвсем случайно е бил на вълновия обхват на Бейкър и Делмонт в момента, когато те са подавали насочващия петнайсетсекунден сигнал. При тази близост сигналът сигурно му е спукал тъпанчетата. И е станало неизбежното. От последните получени сигнали определихме курса на „Нантвил“. Движеха се към Лох Хурон. Приблизително време на пристигане — привечер. Калвърт се насочва натам, но не с „Файъркрест“, за да не събуди подозренията на капитан Имри, който вече знае за радиосигналите на Бейкър и Делмонт. Пък и според Калвърт, какъвто и морски съд да се навърта около входа на Лох Хурон, ще бъде потопен, за да не пречи на капитан Имри. Така че той оставя „Файъркрест“ в Торбей и се придвижва до входа на Лох Хурон с малка гумена лодка с двигател. Носи и водолазен костюм. Изчаква „Нантвил“ и под прикритието на тъмнината се промъква на борда му. Името на кораба и флагът му са променени, една от мачтите е свалена и надстройката е пребоядисана. Но корабът е „Нантвил“. На следващия ден бурята задържа Калвърт и Хънслет в Торбей, но в сряда Калвърт с помощта на хеликоптер започва да издирва „Нантвил“ или мястото, където той е укрит. И тук допуска грешка. Според него е почти невъзможно „Нантвил“ да продължава да стои в Лох Хурон, защото Имри вече е наясно, че ние знаем това, и следователно няма да се мотае там до безкрайност, защото според картата Лох Хурон е последното място в Шотландия, където някой би решил да укрие морски съд, и защото, след като Калвърт напуска „Нантвил“ същата вечер, корабът вдига котва и се насочва към Карара Пойнт. Според Калвърт те просто са изчаквали в Лох Хурон докато се стъмни достатъчно, за да могат да преминат незабелязано през пролива на Торбей или да заобиколят самия остров Торбей откъм южната му част в посока към сушата. Така че той се съсредоточава върху сушата, върху пролива на Торбей и остров Торбей. Сега обаче смята, че „Нантвил“ продължава да се намира в Лох Хурон и ние отиваме там, за да проверим. — Пурата му отново проблесна. — Това е всичко, скъпа. А сега, с ваше позволение, бих искал да се поизтегна на канапето в салона за час-два. Всички тези нощни приключения… — той въздъхна. — Вече не съм младо момче. Имам нужда от сън.

Това ми хареса. И аз не бях младо момче, а ми се струваше, че не съм спал от цял месец. Знаех, че чичо Артър винаги си ляга точно в полунощ, а сега вече бе пресрочил разписанието с цели петнайсет минути. Но не виждах какво можех да направя. Една от малкото ми останали амбиции в живота беше да достигна пенсионна възраст, а какво по-добро начало от това да не позволявам повече на чичо Артър да докосва кормилото на „Файъркрест“.

— Сигурна съм, че не е всичко — възрази Шарлот. — Далеч не всичко. Ами мистър Хънслет? Къде е мистър Хънслет? Освен това казахте, че мистър Калвърт е бил на борда на „Нантвил“. Как е успял?

— Има някои неща, които е по-добре да не знаете, скъпа. Няма смисъл да се разстройвате излишно. Оставете тази работа на нас.

— Май напоследък не сте ме оглеждали хубаво, така ли е, сър Артър? — тихо запита тя.

— Не разбирам.

— Може и да не сте забелязали, но вече не съм дете. Дори не съм и млада. Ще ви помоля да не се отнасяте с мен като с малолетна. Пък и ако искате да се отпуснете на канапето в салона…

— Много добре. Щом настоявате. Боя се, че насилието не е било само от едната страна. Както казах, Калвърт се промъква на борда на „Нантвил“ и намира моите агенти, Бейкър и Делмонт. — Чичо Артър говореше с монотонния глас на човек, който си проверява списъка на покупките. — И двамата са убити с хладно оръжие. Тази вечер беше убит и пилотът на хеликоптера на Калвърт. Свалиха ги в пролива на Торбей. Час по-късно убиха и Хънслет. Калвърт го откри със строшен врат в машинното отделение на „Файъркрест“.

Пурата на чичо Артър проблесна поне половин дузина пъти, преди Шарлот да се обади. Гласът и отново трепереше.

— Те са злодеи. Истински злодеи — тя замлъкна за малко. — Как ще се справите с тях?

Чичо Артър известно време пуши мълчаливо, после каза:

— Дори не смятам да опитвам. Генералите не се сражават в окопите. С тях ще се справя Калвърт. Лека нощ, скъпа.

И излезе. Нищо не казах, но знаех, че Калвърт не можеше да се справи с тях. Вече не можеше. Калвърт имаше нужда от помощ. С този екипаж от късоглед шеф и мацка, която колкото пъти я погледнеш или я заговориш — и веднага в ушите ти зазвънтяват предупредителни звънци, Калвърт имаше спешна нужда от помощ. Много спешна.

* * *

Чичо Артър се беше оттеглил, а аз и Шарлот продължавахме да мълчим в тъмната кабина на щурвала. Но мълчанието беше дружеско, личеше си. Дъждът барабанеше по покрива. Беше непрогледна нощ, а белезникавите валма на мъглата се сгъстяваха все повече и повече. Именно заради тях бях намалил скоростта наполовина и силното западно вълнение ме отнасяше встрани, така че сигурно не бих се оправил сам с курса на яхтата. Само че бях включил автопилота и яхтата следваше точния си курс. Автопилотът беше далеч по-добър кормчия от мене. За чичо Артър да не говорим.

Внезапно Шарлот каза:

— Какво възнамерявате да правите тази нощ?

— Много сте любопитна. Не знаете ли, че чичо Артър, пардон — сър Артър, и аз изпълняваме изключително секретна операция. Сигурността преди всичко.

— Присмивате ли ми се? Не забравяйте, че вече и аз съм част от секретната операция.

— Радвам се за това и не ви се присмивам, защото тази нощ ще напусна яхтата веднъж-дваж и ми се ще тук да има някой, на когото мога да имам доверие.

— Имате сър Артър.

— Имам, както казвате, сър Артър. Няма друг човек, чиято преценка и интелект да уважавам повече. Само че в този момент бих разменил цялата преценка и интелект в света за чифт здрави очи. Ако се съди от тазвечершните му прояви, сър Артър не бива да го пускат но улиците без бастунче за слепци. А вие как сте със зрението?

— Очите ми не са в първа младост, но мисля, че виждам добре.

— Значи мога да разчитам на вас?

— На мен ли? Та аз не разбирам нищо от яхти.

— Вие и сър Артър ще бъдете чудесен екип. Веднъж ви гледах в един френски филм…

— Спомням си. Целият е сниман само в студио. А дори и в басейна имах дубльор.

— За сметка на това тази вечер няма да има дубльори. — И аз погледнах през заливаните от дъжда прозорци. — Нито басейн. Намираме се в истинския Атлантически океан. Трябват ми чифт здрави очи, Шарлот. Това е всичко. Просто яхтата да обикаля наоколо, докато се върна, и да не се блъсне в скалите. Можете ли да направите това?

— Имам ли друг избор?

— Никакъв.

— Тогава ще опитам. А вие къде ще ходите?

— Илън Оран и Крейгмор. Двата най-вътрешни острова в залива Лох Хурон. Ако — добавих замислено — успея да ги намеря.

— Илън Оран и Крейгмор (Може би грешах, но ми се струваше, че лекият френски акцент добре пасва на древните галски имена.) Има нещо много странно. Сред цялата омраза, алчност и убийства тези имена сякаш излъчват някаква романтика.

— Много се заблуждавате, скъпа. — Трябваше да внимавам, защото заприличвах на чичо Артър. — Тези острови излъчват единствено пусто, мрачно и скалисто отчаяние. Само че Илън Оран и Крейгмор държат ключа към решаването на всичките ни загадки. В това съм сигурен.

Тя не каза нищо. Взирах се през прозореца със специално незапотяващо се стъкло от фирмата „Кент“ и се чудех дали ще видя Дъб Сгир, преди да е станало късно. След няколко минути усетих ръката й на рамото си. Тя трепереше. Не знаех откъде си купуваше парфюма, но бях сигурен, че не беше от някой супермаркет или от пазара. За момент се замислих за печалните ни усилия да разберем женската логика — преди да се втурне да спасява живота си и да се хвърли в студените води на Торбей, тя не беше забравила да си вземе и парфюма. Защото бях сигурен, че когато я издърпвах от водата, не усетих никаква миризма на парфюм.

— Филип?

Много по-добре от мистър Калвърт. Радвах се, че чичо Артър не е наблизо, защото аристократичните му чувства щяха да бъдат скандализирани.

— М-м?

— Съжалявам. — Звучеше искрено и реших, че трябва да се опитам да забравя, че някога е била най-добрата европейска актриса. — Наистина съжалявам. За това, което казах и което си мислех преди малко. Задето ви смятах за чудовище, защото убихте онези хора. Но не знаех нито за Хънслет, нито за Бейкър и Делмонт, нито за пилота на хеликоптера. Били са ви приятели. Наистина съжалявам, Филип. Наистина.

Преиграваше. Пък и беше прекалено близо до мен. И прекалено топла. Помежду ни не можеше да се напъха и цигарена хартия. А и този парфюм, който не беше купуван в супермаркет, направо опиваше, както биха се изразили момчетата от някоя рекламна агенция. Но през цялото време в главата ми ехтяха предупредителните звънци, подобно на алармена инсталация, прихванала болестта на Свети Вит. Мъжествено се опитвах да се справя с проблема. Насочих мислите си към по-възвишени неща.

Тя мълчеше. Само стисна по-силно ръката ми и сега вече въображаемата цигарена хартия сигурно би стачкувала срещу непоносимите условия на труд. Чувах самотното боботене на дизеловия двигател, което някак си ме успокояваше. „Файъркрест“ стремително се спускаше по склоновете на големите вълни, забиваше нос и отново се изправяше. Струваше ми се, че бях на път да открия любопитен метеорологически феномен в района на западното шотландско крайбрежие. Значително повишаване на температурата след полунощ. Трябваше да говоря и с онези момчета от „Кент“ във връзка с гаранцията, че стъклото им няма да се запоти при никакви условия, но може би пък те не бяха могли да си представят условия, подобни на сегашните. Тъкмо се канех да изключа автопилота и да поема управлението, за да избегна изкушенията, когато тя каза:

— Мисля, че скоро ще се прибера в каютата. Искате ли чаша кафе преди това?

— Само ако не палите осветлението, докато го правите. И ако не се препънете в чичо Артър… искам да кажа, сър Артър…

— Нищо няма да му стане на чичо ви Артър — отвърна тя, стисна ръката ми още веднъж и изчезна.

Метеорологическият феномен се оказа краткотраен. След малко температурата спадна до нормалното си равнище и гаранцията на фирмата „Кент“ отново задействува. Оставих „Файъркрест“ да се оправя както може, отидох до кърмата и извадих от металния сандък водолазния костюм заедно с кислородните бутилки и маската. Взех ги и се върнах в кабината.

Тя се бави с кафето цели двайсет и пет минути. На яхтата използувахме газова печка с газ „Калор“ — много по-калорична от обикновения светилен газ. Дори и като се отчиташе фактът, че се работеше на тъмно, явно бе постигнат нов световен рекорд по бавно правене на кафе. Чух тракането на чашите, докато тя прекосяваше салона, и се ухилих цинично в тъмнината. След това си спомних за Хънслет и Уилямс и за Бейкър и Делмонт и усмивката ми изчезна.

* * *

Продължих да не се усмихвам и докато се измъквах от скалите на Илън Оран.

Свалих кислородните бутилки и маската и закрепих между два камъка големия подвижен прожектор, като го насочих към водата. Не се усмихвах, но не по същите причини, поради които не се усмихвах преди половин час, когато Шарлот донесе кафето. Сега имах други грижи. Преди да напусна „Файъркрест“, цели десет минути се опитвах да инструктирам сър Артър и Шарлот как да задържат яхтата на едно място спрямо фиксирана точка на брега.

— Държите запад по курсовия ъгъл на компаса — обяснявах им аз. — Носът трябва да е срещу вятъра. Двигателят работи на бавни обороти. Ако видите, че се измествате напред, правите завой на юг. (Завоят на север щеше да ги изхвърли право на скалистите брегове на Илън Оран.) После тръгвате бавно на изток, защото иначе може да се обърнете напряко на вятъра, завивате на север и пак на запад. Бавно. Прибоят до южния бряг се вижда. Каквото и да правите, той трябва да остава откъм десния борд на не по-малко от двеста метра, ако се движите на запад, и на малко повече — ако вървите на изток.

Те напълно сериозно ме бяха уверили, че ще следват точно инструкциите, и дори изглеждаха леко ядосани, че не им вярвам, но аз си имах основания, тъй като нито един от двамата не беше в състояние да различи прибоя от пенещите се върхове на вълните. В отчаянието си им бях казал, че ще поставя на брега неподвижна светлина, която да ги ориентира. Единствената ми надежда беше, че чичо Артър няма да се прави на френски контрабандист от осемнайсети век и няма да рискува да се доближи твърде много до брега вживявайки се в ролята си. Умен човек беше чичо Артър, но морето не беше обичайната му среда.

В навеса за лодки нямаше почти нищо. Запалих фенерчето и го огледах. Явно навесът на Макекърн не беше мястото, което търсех. Вътре имаше само една малка разнебитена моторница с потрошен фалшборт и открит бензинов двигател, който наподобяваше купчина ръжда.

Тръгнах към къщата. През едно малко прозорче на северната й стена — най-отдалечената от морето — струеше светлина. Светлина в един и половина през нощта. Приближих се и внимателно надзърнах над перваза. Малка спретната стая с прясно варосани стени и покрит с рогозки каменен под. В огнището догаряха изхвърлени от морето дървени отломки. Доналд Макекърн, все още небръснат и със старата си несменяема риза, седеше на стол с плетена седалка и се взираше в гаснещия огън. Изглеждаше като човек, на когото не му е останало нищо друго на този свят. Напипах вратата и влязох.

Той ме чу и бавно се извърна. Целият му вид говореше, че нищо повече не може да го нарани. Погледна ме, погледна пистолета в ръката ми, погледна собствената си двуцевка, висяща на стената, и отново се отпусна в стола си.

— Кой си ти, по дяволите? — глухо запита той.

— Казвам се Калвърт. Бях тук и вчера. — Свалих гумената качулка и той ме позна. Кимнах към двуцевката: — Тази вечер пушката няма да ви трябва, мистър Макекърн. Пък и вчера не бяхте освободили предпазителя.

— Забелязал си значи — бавно каза той. — А и пушката беше празна.

— И никой не стоеше зад вас, така ли?

— Не зная за какво говориш — отвърна уморено той. — Кой си ти, човече? И какво искаш?

— Искам да зная защо вчера ме посрещнахте така. — Прибрах пистолета. — Не бяхте много приятелски настроен, мистър Макекърн.

— Кой сте вие, сър? Изглеждаше още по-стар от вчера. Стар, съсипан и объркан.

— Калвърт. Казали са ви да не допускате посетители наоколо, така ли е мистър Макекърн? — Отговор не последва. — Тази вечер говорих с един ваш приятел. Арчи Макдоналд, полицейския сержант на Торбей. Той ми каза, че сте женен. Но не виждам мисис Макекърн.

Той леко се надигна, а зачервените му очи внезапно блеснаха. После отново се отпусна и погледът му пак се замъгли.

— Една от миналите нощи сте излизали с лодката си, нали така, мистър Макекърн? Излизали сте и сте видели твърде много. Те са ви хванали, върнали са ви тук и са отвели със себе си мисис Макекърн. Казали са ви, че ако продумате само една дума на някого, никога повече няма да видите жена си. Жива. Казали са ви да стоите тук, да не би някой да се отбие, да види, че ви няма, и да вдигне тревога. Пък и за да не се изкушавате да отидете за помощ, макар да не мисля, че сте толкова луд. Повредили са и двигателя на лодката, но така, че той да изглежда като занемарен, а не умишлено повреден.

— Точно така направиха. — Той се взираше унило в огъня и думите му едва се чуваха, все едно че мислеше на глас, без да съзнава, че говори. — Отведоха я и повредиха лодката ми. В другата стая държах спестяванията си. Отмъкнаха и тях. Поне да бяха един милион, та да ми оставеха Мейри. Тя е пет години по-възрастна от мен.

— Ами с какво си се хранил през цялото време?

— На всеки две седмици ми носят консерви и мляко на прах. Имам чай и ловя риба с въдица. — Той продължаваше да се взира в огъня, а челото му се набръчка, сякаш внезапно бе разбрал, че внасях някакво ново измерение в живота му. — Кой сте вие, сър? Кой сте вие? Не сте от тях. Не сте и полицай, знам го. Познавам полицаите, виждал съм ги. Не ми приличате на такъв.

Оживи се малко и погледът му леко светна. Гледа ме цяла минута и вече започвах да ставам неспокоен, когато старецът отново се обади:

— Зная кой сте. Зная кой трябва да сте. Вие сте агент на Британските тайни служби.

По дяволите, шапки долу пред стареца. Стоях пред него, закопчан до ушите във водолазния си костюм, и въпреки това той ме разкри, без да му мигне окото. А говорят за непроницаемите лица на пазителите на държавните тайни. Представих си как би му говорил чичо Артър и как би го заплашвал с уволнение и затвор, ако си отваря устата. Само че Доналд Макекърн нямаше работа, която да загуби, а след цял живот, прекаран на Илън Оран, дори и най-силно охраняваният затвор би му се сторил като хотел с шест звезди. Видях, че няма с какво да го заплаша, и за първи път в живота си казах истината:

— Да, мистър Макекърн. Наистина работя за тайните служби. Възнамерявам да ви върна обратно жената.

Той бавно кимна и каза:

— Сигурно сте много смел, мистър Калвърт, но не знаете колко ужасни са онези хора.

— Ако някога ми дадат медал за храброст, мистър Макекърн, то ще е по погрешка. А иначе много добре зная с кого си имам работа. Повярвайте, мистър Макекърн, всичко ще бъде наред. Били сте на война, мистър Макекърн.

— Откъде знаете? Кой ви каза?

Поклатих отрицателно глава.

— Няма нужда да ми казва никой.

— Благодаря ви, сър. — Гърбът му видимо се изправи. Прекарах в армията двайсет и две години. Бях сержант в петдесет и първа шотландска дивизия.

— Били сте сержант в петдесет и първа шотландска дивизия повторих аз. — Много хора, мистър Макекърн, и то не само шотландци, я смятат за най-добрата част на света.

— Не съм аз онзи, който ще ви противоречи, сър. — За първи път в избледнелите му очи проблясна някаква усмивка. — Има и доста по-лоши. Разбрах ви, мистър Калвърт. Не са ни учили да отстъпваме, да губим надежда и да се отказваме — той внезапно се изправи. Какво съм се разбъбрил, господи! Идвам с вас, мистър Калвърт.

Аз също станах и поставих ръце на раменете му.

— Благодаря, мистър Макекърн, но не може. Оставете това на мен. Вие сте дали достатъчно.

Той мълчаливо ме погледна и кимна. Усмивката отново се появи.

— Вероятно сте прав. На тези години по-скоро бих ви пречил. Разбирам. — И се отпусна уморено на стола си.

Тръгнах към вратата:

— Лека нощ, мистър Макекърн. Жена ви скоро ще бъде в безопасност.

— Скоро ще бъде в безопасност — повтори той, погледна ме с насълзени очи и добави: — Знаете ли, вярвам ви.

— Лично ще ви я доведа и това ще ми достави по-голямо удоволствие от всичко, което съм извършил в живота си. Петък сутринта, мистър МаКекърн.

— Петък сутринта? Толкова скоро? — Очите му блуждаеха на хиляди мили от мен и той вече почти не ме забелязваше. Погледът му грееше в усмивка. — Тази вечер изобщо няма да мога да мигна, мистър Калвърт. И утре вечер също.

— Но в петък ще се наспите добре — обещах му аз.

Той вече съвсем не ме виждаше, защото по небръснатите му бузи се стичаха сълзи, така че аз тихо затворих вратата и го оставих сам в мечтите му.