Алистър Маклейн
Устата на гроба (6)

Шеста глава
Сряда вечерта, осем и четирийсет — десет и четирийсет

На около двеста метра от „Шангрила“ спряхме и хвърлихме котва. Веригата се размота и отмери триста метра дълбочина. Изключих навигационните светлини, запалих осветлението в кабината на щурвала, влязох в салона и затворих вратата.

— Колко време ще седим тук? — попита чичо Артър.

— Няма да е дълго. Но си сложете мушамата, сър. Излизаме веднага, щом дъждът отново се усили.

— Смяташ ли, че продължават да ни наблюдават с уредите си за нощно виждане?

— Сигурен съм. Няма начин да не ни наблюдават. И сега ще започнат да се притесняват какво ли се е случило с двете приятелчета, които ни изпратиха. В случай, че наистина са престъпниците.

— Значи би трябвало да проучат какво става.

— Още не. Може би след час-два. Сега чакат връщането на онези приятелчета. Вероятно мислят, че те нещо са се забавили по пътя си към „Файъркрест“, а ние междувременно сме вдигнали котва, преди те да са се добрали до нас. Или пък смятат, че лодката им се е повредила. — Докато говорех, чух че дъждът усилва барабаненето по покрива. — Време е, сър.

Излязохме през вратата на кухнята, опипом се придвижихме до кърмата, тихо спуснахме лодката и по кърмовия трап се смъкнахме в нея. Отвързах въжето и потеглихме. Вятърът и течението ни отнасяха навътре в залива. Докато се люшкахме на стотина метра от бакборта на „Шангрила“, от време на време през пелената на дъжда виждах мъждукането на опознавателните й светлини. Някъде на половината път между „Шангрила“ и брега запалих извънбордния двигател и завихме към тях.

Голямата им моторница беше привързана към рангоута, който се издаваше на около три метра пред мостика откъм десния борд. Кърмата на моторницата се намираше на пет метра от добре осветения подвижен трап. Насочих се към кърмата и срещу вятъра се доближих до трапа. Някаква облечена в мушама фигура със смешна френска шапка, от ония дето бяха на мода сред екипажа на „Шангрила“, дотича по трапа и пое въжето.

— Добър вечер, добри човече — каза чичо Артър. Това не беше превземка, той просто така се обръщаше към повечето хора. — Тук ли е сър Антъни?

— Да, сър.

— Мога ли да го видя за малко?

— Почакайте за момент. — Морякът изведнъж се сепна и се взря в чичо Артър. — Извинете, сър, вие… вие не сте ли адмиралът?

— Адмирал Арнфорд-Джейсън. Точно така. А ти си онзи, който ме откара до хотел „Кълъмба“ след обяда.

— Да, сър. Заповядайте в салона, сър.

— Лодката ми ще ме чака тук. — Идеята явно беше, че аз съм личният му шофьор.

— Много добре, сър.

Те минаха по трапа и тръгнаха към кърмата. В продължение на десет секунди изучавах подвижния проводник за осветлението на трапа, реших че няма да издържи, ако го дръпна здраво, и също се запътих към кърмата. Отминах коридора към салона и се скрих зад един вентилатор. Почти едновременно с това от коридора излезе морякът и тръгна обратно към носа. След двайсетина секунди сигурно щеше да се разкрещи поради мистериозното изчезване на шофьора, само че мен изобщо не ме интересуваше какво ще направи след двайсет секунди.

Стигнах до леко открехнатата врата на салона и чух гласа на чичо Артър.

— Не, не. Наистина ужасно съжалявам, че така внезапно се изтърсих. О, да, благодаря. Малко, ако обичаш. Да, и малко сода. На чичо Артър тази вечер явно му вървеше на уиски. — Благодаря, благодаря. За ваше здраве, лейди Скурас. Наздраве, господа. Не желая да ви задържам. Всъщност, чудя се дали не можете да ни помогнете. И аз, и приятелят ми сме много притеснени. Интересно, той къде изчезна? Мислех, че идва след мен…

Реплика за Калвърт. Свалих яката на мушамата, която прикриваше долната част на лицето ми, махнах и шапката, закриваща останалата част, почуках любезно и влязох с думите:

— Добър вечер, лейди Скурас. Добър вечер, господа. Извинете, че ви прекъсвам, сър Антъни.

Освен чичо Артър, вътре имаше още шест души, седнали около огъня в дъното на салона. Само сър Антъни стоеше прав. Останалите бяха Шарлот Скурас, Долман — управляващият директор на Скурас, счетоводителят Лаворски, лорд Чарнли — брокерът, и още един, когото не познавах. Всички държаха чаши.

Реакцията им във връзка с внезапната ми поява, доколкото можеше да се съди по изражението на лицата, беше интересна. Старият Скурас демонстрира някаква смръщена изненада, примесена с известна доза недоверие. Шарлот Скурас ме приветствува с напрегната усмивка — чичо Артър не преувеличаваше за синината, беше направо прелестна. Непознатият остана безучастен, а Лаворски — непроницаем. Долман седеше неподвижно, сякаш беше издялан от мрамор, докато по лицето на лорд Чарнли за миг пробягна някаква сянка, все едно че прекосяваше гробище посред нощ и някой изведнъж го бе потупал по рамото. Поне аз така си помислих, но може пък да си въобразявах. Само че нямаше как да си въобразя лекото изпукване, след което на килима падна столчето на чашата. Подобна сцена може да се открие само в някоя викторианска мелодрама. Явно нещо измъчваше нашия аристократичен брокер. А дали и останалите страдаха от подобни мисли, беше трудно да се каже. Долман, Лаворски и най-вече чичо Артър можеха да изпишат на лицата си каквото изражение си пожелаят.

— За бога, Питърсън. — В гласа на Скурас се долавяше изненада, но не и такава, с каквато би посрещнал човек, завърнал се от оня свят. — Не знаех, че вие двамата се познавате.

— Така е. Познаваме се. Питърсън и аз сме дългогодишни колеги, Тони. Нали знаеш, че работя към ЮНЕСКО. — Чичо Артър винаги казваше, че е британски представител в ЮНЕСКО, с което обясняваше честите си пътувания в чужбина. — Морската биология не спада точно към културата, но си е наука като всички останали. Питърсън е един от основните ми хора. Лектори, искам да кажа. Пращал съм го по задачи в Европа, Азия, Африка и Латинска Америка. — Което си беше вярно, само дето не ставаше въпрос за лекции. Не знаех, че е тук, докато не го срещнах в хотела. Но стига съм говорил за това. Думата ми е за Хънслет, колегата на Питърсън, и мой колега, в известен смисъл. Не можем да го открием никъде. Не е бил в селото, а вашата яхта е най-близката. Случайно да сте го виждали?

— Боя се, че не съм — отвърна Скурас. — Някой от вас да го е виждал? Никой, така ли?

Той натисна звънеца. Влезе един стюард и Скурас му нареди да разпита екипажа дали не знае нещо.

— Кога е изчезнал, мистър Питърсън?

— Нямам представа. Оставих го да прави експерименти, а мен ме нямаше цял ден, събирах образци. Медузи. — Усмихнах се извинително и потърках възпаленото си лице. За съжаление, от отровния вид. Като се върнах, той беше изчезнал.

— Приятелят ви можеше ли да плува, мистър Питърсън? — запита непознатият.

Той беше около четирийсетте, мургав, набит и с искрящи черни очи, дълбоко хлътнали в загорялото лице. Явно днес на мода бяха безизразните физиономии, така че и аз се придържах към това правило. Не беше никак лесно.

— Боя се, че не — отвърнах тихо. — Лошото е, че и аз си мисля същото. Отзад на кърмата, нямаме предпазни перила. Една невнимателна стъпка и… — Прекъсна ме повторната поява на стюарда, който съобщи, че никой не бил виждал Хънслет. Аз продължих: — Смятам, че незабавно трябва да уведомя сержант Макдоналд.

Всички останали бяха на същото мнение, така че след малко ние си тръгнахме. Навън студеният дъжд плющеше с нова сила. Като стигнахме трапа, се престорих, че се подхлъзвам, и отнесох със себе си проводника на осветлението. При този дъжд, вятър и внезапно настъпилата тъмнина мина почти цяла минута, преди да ме издърпат обратно и да ме отведат в каюткомпанията. Старият Скурас беше самото съчувствие и веднага ми предложи сухи дрехи, но аз учтиво отказах и с чичо Артър се върнахме на „Файъркрест“. През целия път обратно не продумахме нито дума. Обадих се едва след като вързахме лодката:

— По време на обяда на „Шангрила“ сигурно сте им обяснили защо сте тук и как така сте пристигнали с катер на Кралските военновъздушни сили.

— Да. Разказах им желязна история. Една изключително важна конференция на ЮНЕСКО в Женева е на път да се провали поради отсъствието на някой си доктор Спенсър Фриман. Това дотук е чиста истина, има го във всички днешни вестници. А доктор Фриман не е там, защото на нас така ни изнася. Това вече никой не го знае. Казах им, че присъствието му на конференцията е от национален интерес. Научили сме, че той в момента извършва полеви изследвания в Торбей, и правителството ме е изпратило да го издиря и върна обратно.

— Защо тогава сте върнали катера? Може да им се види странно.

— Няма. Ако приемем, че се е забутал някъде из района на Торбей, очевидно няма да го открия преди да съмне. Освен това им казах, че е приготвен и хеликоптер. Само трябва да се обадя по телефона, и той ще пристигне за по-малко от час.

— Точно така. Пък и вие откъде да знаете, че телефонните линии са прекъснати. Мда-а. Историята е могла да мине, ако не се бяхте отбили на „Файъркрест“, преди да отидете на „Шангрила“. Не сте знаели, че приятелчетата точно тогава са били в заключената кабина на кърмата и после сигурно са съобщили за военния катер. Дори и да не са го видели, тези катери се познават лесно по шума на двигателя. Така че онези вече знаят, че лъжете като дърт циганин. Много вероятно е дори да се досещат кой сте. Поздравявам ви, сър. Сега сте в моята група, където нито една застрахователна компания няма да ви направи застраховка „живот“, дори и при 99 процента платена вноска.

— Разбра ли нещо от посещението на „Шангрила“?

— Да, сър. Нали видяхте реакцията на нашия брокер, лорд Чарнли. Никаква аристократична хладнокръвност.

— Само това не е достатъчно, Калвърт — отвърна хладно чичо Артър.

— Да, сър. — Аз извадих водолазния костюм от сандъка и тръгнах надолу. — Само че падането ми във водата не беше случайно. Не ви казах, че снощи, докато се държах за руля на лодката, го белязах с ножа си. Изрязах буквата V. На моторницата на „Шангрила“ има същия белег. Значи това е лодката.

— Ясно. Сега разбирам. — Чичо Артър се отпусна на канапето и ме изгледа с комбинацията от синьо око и монокъл. — Само че забрави да ме предупредиш.

— Не съм забравил. — Вече смъквах мокрите си дрехи. — Но не знаех дали сте достатъчно добър актьор, сър.

— Добре. Съгласен съм. Значи това потвърди съмненията ти.

— Не, сър. По-скоро ги потвърди повторно. Аз го знаех отпреди. Помните ли онзи набит здравеняк, дето седеше до Лаворски? Онзи, който ме попита дали Хънслет може да плува? Обзалагам се на каквото кажете, че той не е бил на обяда на „Шангрила“.

— Печелиш. Как позна?

— Той командуваше екипажа на лодката, от която свалиха хеликоптера и убиха Уилямс, а после дебнеха да убият и мене. Казва се капитан Имри. Той е и капитанът на екипажа, отвлякъл „Нантвил“.

Чичо Артър кимна, но умът му беше някъде другаде. Явно се чудеше на водолазния костюм, който обличах.

— Какво, по дяволите, си решил да правиш с това нещо? — запита той.

— Малко предупреждение, сър. Няма да се бавя. Отивам до „Шангрила“. По-точно до моторницата им. С едно малко апаратче и пакет захар. И с ваше позволение, сър.

— Май забрави да ми кажеш още нещо, Калвърт. Това, дето прекъсна осветлението на трапа, и то не беше случайно, нали така?

— Искам да се добера дотам, преди да са го оправили, сър.

— Просто не мога да повярвам. — Чичо Артър клатеше глава. За момент реших, че има предвид товара, с който бях ходил до моторницата на „Шангрила“, но следващите му думи показаха, че мисълта му е насочена към по-възвишени и по-важни неща.

— Не мога да повярвам, че Тони Скурас е затънал до ушите в тази история. Има нещо гнило. Направо не ми се вярва. Та той беше включен в списъка за получаване на титлата „лорд“.

— Така ли? А той ми каза, че изчаквал цената да падне.

Чичо Артър не отвърна нищо. При нормални обстоятелства би счел подобно изказване за смъртна обида, тъй като тази титла очакваше и него при пенсионирането му, но сега мълчеше. Очевидно бе потресен.

— Не искам нищо друго освен да ги арестувам — казах аз. — Само че ръцете ни са вързани. Нищо не можем да направим. Но се питам дали да не ви помоля за една услуга, сър. Преди да отидем на брега искам да науча две неща. Едното е дали преди няколко дни сър Антъни действително е ходил до някоя от корабостроителниците в Клайд, за да му поставят стабилизатори — не всяка корабостроителница би се наела да го направи на яхта с такива размери. Това може да се разбере за няколко часа. Хората понякога лъжат, без да има нужда. Освен това искам да разбера дали лорд Кърксайд е взел мерки да прехвърли титлата от покойния си син — беше някакъв виконт или нещо подобно — на по-малкия си син.

— Приготви предавателя и ще ги питам всичко, каквото поискаш — уморено отвърна чичо Артър. Дори не ме слушаше, а продължаваше като в транс да страда от мисълта, че един от бъдещите му колеги лордове е затънал в престъпни мошеничества. — И ми подай бутилката, преди да излезеш.

Като го гледах как се налива си мислех, че явно не случайно една от най-добрите шотландски спиртоварни се намира на по-малко от половин миля от нас.

Отидох в машинното отделение и свалих главата на десния дизелов двигател. Стори ми се, че тежи цял тон. Изправих се и стоях така поне една минута, после отидох до вратата.

— Сър Артър?

— Идвам, идвам. — Той се появи след няколко секунди с чаша уиски в ръка. — Готово ли е всичко?

— Открих Хънслет, сър.

Чичо Артър пристъпи като човек, ходещ насън.

Предавателя го нямаше. Всичките ни експлозиви, подслушвателни устройства и портативни радиостанции също ги нямаше. По такъв начин вътре оставаше достатъчно място. За да го напъхат, го бяха сгънали на две — ръцете му опираха в коленете, а главата бе подпряна на ръцете. И въпреки това имаше още място. Лицето му не се виждаше. Не виждах и следи от насилие. В полуизлегнатата поза имаше нещо кротко и миролюбиво, като при човек, който е задрямал на слънце в летен следобед. Безкраен летен следобед. Нали снощи му бях казал нещо такова — че ще може да спи, колкото си иска.

Докоснах лицето му. То още не беше съвсем изстинало — явно смъртта бе настъпила преди не повече от два-три часа. Обърнах главата му, за да се опитам да установя как е умрял. Тя се килна на една страна подобно на разнищена парцалена кукла. Извърнах се и погледнах чичо Артър. Сънливият му вид бе изчезнал и сега погледът му беше студен, непримирим и безмилостен. През ума ми преминаха всички истории, които бях чувал и на които не вярвах — за това колко безжалостен е чичо Артър. Сега вече започвах да им вярвам. Навремето чичо Артър заел това място като се отзовал на обява в „Дейли Телеграф“ и преминал през събеседване с двама-трима много умни и проницателни хора, които търсели човек с изключителни качества. Те лично избрали чичо Артър, човека с изключителните качества и с абсолютната безжалостност, която, изглежда, е била най-важното изискване. Преди изобщо не се бях замислял за това.

Той каза:

— Убит е, разбира се.

— Да, сър.

— Как?

— Вратът му е строшен, сър.

— Вратът ли? На здравеняк като Хънслет?

— Познавам един, който би могъл да го направи като нищо. Куин. Убиецът на Бейкър и Делмонт. Същият, който щеше да убие и мен.

— Ясно. — Той замълча за миг, после продължи с отсъствуващ вид: — Задачата ти е да издириш и унищожиш този човек. По какъвто и да е начин. Разбра ли, Калвърт?

— Да, сър. — Все на мен се падаха такива задачи, и то в последния момент. — Онези приятелчета вероятно са пристигнали на „Файъркрест“ малко, след като аз съм напуснал. Малко преди да съмне. По светло не биха рискували. Обезвредили са Хънслет и са го затворили. Той затова не е успял да спази обедния график на радиовръзката. Когато вие сте дошли, той все още е бил затворен. Нямало е никакви основания, че вие ще заподозрете присъствието им — лодката, с която са дошли още по тъмно, веднага се е върнала. Иначе би било странно, ако една от лодките на „Шангрила“ стои цял ден до „Файъркрест“.

— Няма нужда от тези подробности.

— Не, сър. Може би час след вашето напускане се появява моторницата на „Шангрила“ с капитан Имри, Куин и компания. Те донасят вестта за моята смърт и това всъщност подписва смъртната присъда на Хънслет. Щом аз съм мъртъв, няма начин той да бъде оставен жив. Така че Куин го убива. Не зная защо го е убил по този начин. Може би са смятали, че изстрелите биха се чули, а ако използуват нож или друго оръжие, по палубата ще останат следи от кръв. Вероятно са възнамерявали да напуснат яхтата и към полунощ отново да се върнат, да я откарат в пролива и да я потопят, а не са искали да оставят следи в случай че междувременно някой се качи на борда. Аз лично смятам, че Хънслет е убит по този начин, защото Куин е психопат и убива за наслада.

— Разбирам. И после те са се запитали: „Я да видим къде можем да скрием тялото на Хънслет, докато се върнем в полунощ. Да не би някой да дойде преди това. Аха, ще го поставим във фалшивия дизелов двигател.“ И са изхвърлили предавателя и останалите неща, или са ги взели със себе си, все едно. А после на тяхно място са поставили Хънслет — дотук чичо Артър говореше тихо и спокойно, но сега изведнъж рязко повиши глас. — Как, по дяволите, са разбрали, че този дизел е фалшив, Калвърт? Откъде? — И той отново заговори тихо. — Някой им е казал, Калвърт. Или някой е бил престъпно небрежен.

— Никой не им е казал, сър. По-скоро някой беше престъпно небрежен. Аз. Ако си бях отварял очите, Хънслет нямаше да е мъртъв. През нощта, когато дойдоха фалшивите митничари и бяхме в машинното отделение, знаех, че те са открили нещо. Преди да стигнат до батериите, проверяваха много внимателно всичко. След това изведнъж загубиха интерес. Хънслет допусна, че това има някаква връзка с батериите, само че аз се направих, че не го чувам. — Взех от работната маса електрическо фенерче и го подадох на чичо Артър. — Виждате ли нещо по тези батерии, което да е събудило подозренията им?

Той ме погледна, а окото му зад монокъла продължаваше да е студено и безмилостно. Взе фенерчето, старателно огледа батериите и след две минути се изправи.

— Нищо не виждам — отсечено рече той.

— Само че Томас — митничарят, който се представи като Томас — е видял нещо. Още от самото начало сме му се сторили подозрителни и той добре знаеше какво търси. Искал е да види дали някъде няма мощен радиопредавател. Не като онази евтиния, която държим горе при щурвала. Значи е търсел следи от изводи на кабелни накрайници по батериите. Търсел е белезите, оставяни от така наречените „крокодилчета“.

Чичо Артър тихо изруга и отново се надвеси над батериите. Този път проверката му отне едва десет секунди.

— Прав си, Калвърт. — Погледът му продължаваше да е хладен, но ледът се беше стопил.

— Нищо чудно тогава, че те добре са знаели какво съм щял да правя днес — казах аз ядосано. — И че Хънслет ще остане сам още преди разсъмване, а аз ще се появя с хеликоптера в онова заливче. Само им е трябвало някой да потвърди по радиото от Лох Хурон, че аз се навъртам в района, и унищожаването на хеликоптера е било предрешено. Значи всички тези работи с трошенето на радиопредаватели е трябвало да ни накарат да мислим, че сме единствената яхта със здрав предавател. Как можах да не разбера нищо през цялото време?

— Да смятам ли, че зад емоционалния ти изблик има и логична мисъл? — запита хладно чичо Артър.

— Онази нощ с Хънслет бяхме канени на чашка на „Шангрила“. Казах ви, че като се върнахме, разбрахме, че сме имали посетители. Тогава обаче още не знаехме защо са идвали. По дяволите!

— Виж какво, вече ми показа, че не съм по-умен от тебе, що се отнася до батериите. Не е необходимо да повтаряш процеса.

— Нека да довърша — прекъснах го аз, а Чичо Артър не обичаше да го прекъсват. — Дошли са направо в машинното отделение. Знаели са, че тук някъде има предавател. Видели са цилиндровата глава на десния двигател. Четири болта — останалите са фалшиви — чиято боя е доста изподраскана. А на другия двигател боята на болтовете е непокътната. Значи те свалят първата глава и свързват изхода на скремблъра с малък радиопредавател, който, предполагам, са скрили зад батериите. Носели са си всичко необходимо, защото са знаели точно какво ще направят. И след това всички наши планове са им били известни и те са съобразявали действията си с тях. Сметката им е била проста и ясна: по-добре да ни оставят пряката връзка с вас и да узнават плановете ни, отколкото да унищожават предавателя ни и да ни принуждават да търсим други начини за връзка, които може и да не им станат известни.

— Но защо тогава са се отказали от това предимство и са м-м-м… и са… — той кимна към корпуса на двигателя.

— То вече не е било предимство — отвърнах уморено. — Като са изваждали предавателя, Хънслет вече е бил мъртъв, а са смятали, че и аз също съм мъртъв. Това предимство вече не им е трябвало.

— Така е, така е. Господи, колко злодейски са го замислили. — Той свали монокъла и си разтърка окото с юмрук. — Те са знаели, че ще открием Хънслет още първия път, когато решим да използуваме предавателя. Вече започвам да разбирам забележката ти за застрахователните компании. Те не знаят ние какво знаем, но не могат да си позволят да рискуват. Не и когато залогът е седемнайсет милиона лири. Значи ще трябва да ни премахнат.

— Вярно — съгласих се аз. — Твърде дълго им се пречкаме и нищо чудно вече да са тръгнали към нас. Не изпускайте люгера, сър. Като тръгнем, ще бъдем в безопасност. Само че първо трябва да пренесем на брега Хънслет и онова приятелче в кърмовата кабина.

— Точно така. Нека първо ги откараме на брега.

Дори и при най-благоприятните условия вдигането на котвата ни с електромотора не беше работа за малоумен, дори и за старателен малоумен. Макар и малък, електромоторът на лебедката имаше теглителна сила от около седемстотин килограма. Ако човек не внимаваше, някой ръкав или крачол можеше да се захване между веригата и барабана и току-виж си останал без крайник, още преди да успееш да извикаш или да се пресегнеш към копчето на прекъсвача. Тази операция беше дваж по-опасна на мокра и хлъзгава палуба. А като добавим и пълната тъмнина, силния дъжд и люлеенето на яхтата, както и това, че от предпазливост не използувах храповия механизъм и бях покрил лебедката с брезент, рискът ставаше много висок. Само че не беше толкова висок, колкото ако привлечехме вниманието на нашите приятели от „Шангрила“.

Може би бях напълно погълнат от работата или пък приглушеният шум на веригата ми пречеше, но отначало не обърнах внимание на гласа. На два пъти ми се беше сторило, че чувам някакъв далечен женски глас, но и двата пъти решавах, че това сигурно са разни пияници на някоя от околните по-малки яхти — само особено мощен компютър на Ай Би Ем би могъл да изчисли цялото количество джин, което нощем се изпива от британските любители на ветроходния спорт. После отново чух гласа, много по-близо, и този път отхвърлих всякакви мисли за пиянски компании. В такива компании, ако някой крещи отчаяно, то е защото джинът е свършил, докато викът, който чух, беше съвсем различен. Изключих лебедката и шумът от веригата спря. Лилипутът вече беше в ръката ми, без сам да зная как.

— Помощ! — Гласът беше тих, настойчив и отчаян. — Помогнете, за бога!

Идваше откъм водата, отляво на яхтата. Тихо се придвижих до мястото, откъдето смятах, че се чува, и замрях неподвижно. Мислех си за Хънслет и изобщо не помръдвах. Нямах намерение да помагам никому, докато не се уверях, че гласът идва не от гумена лодка, където седят двама души с автомати. Достатъчно беше да изтърва някоя непредпазлива дума или да светна за малко — и някой леко щеше да натисне спусъка, а тогава Калвърт щеше да се пренесе при предците си, стига те да искаха да имат нещо общо с такъв глупав наследник.

— Моля ви! Помощ! Помогнете!

Помогнах й. Не толкова защото отчаянието в гласа безспорно бе истинско, колкото защото гласът безспорно принадлежеше на Шарлот Скурас.

Откачих една от предпазните гуми, спуснах я във водата и казах:

— Лейди Скурас?

— Да, да. Аз съм. Слава богу, слава богу! — Тя се задъхваше, а и явно беше глътнала доста вода.

— До яхтата има гума. Хванете се за нея. След миг тя се обади отново:

— Хванах се.

— Можете ли да се изкачите сама?

Известно време се чуваше само някакво плискане и пъшкане, после тя каза:

— Не. Не мога.

— Няма значение. Чакайте малко. И се обърнах, за да отида и доведа чичо Артър, но той вече беше дошъл, така че му пошепнах тихо: — Лейди Скурас е долу във водата, но може и да е номер, макар че не вярвам. Все пак, ако видите светлина, стреляйте в нея.

Той не отвърна нищо, но усетих, че извади люгера от джоба си. Прекрачих парапета, спуснах се и стъпих с единия си крак на гумата. Наведох се и я хванах за ръката. Шарлот Скурас не, беше никак слабичка, а и носеше някакъв пакет привързан около кръста си, пък аз не се чувствувах силен като едно време, преди четирийсет и осем часа например, но с помощта на чичо Артър успях да я издърпам на борда. После заедно с него я отведохме в салона и я настанихме на канапето. Поставих възглавница зад главата й и внимателно я огледах.

В момента едва ли биха я снимали за корицата на „Вог“. Изглеждаше ужасно. Тъмните й тричетвърти панталони и ризата сякаш бяха прекарали във водата не няколко минути, а цял месец. Сплъстените кестеняви коси бяха прилепнали към пребледнялото лице. Сенките под големите кафяви очи си стояха, а самите очи бяха широко разтворени от уплаха. Гримът и червилото бяха започнали да се размазват. Но първо трябваше да кажа, че тя изобщо не беше красива. А навремето я смятах за най-желаната жена. Сигурно съм бил луд.

— Скъпа лейди Скурас! Скъпа лейди Скурас!

Чичо Артър отново се намираше сред аристокрацията и то си личеше. Той клекна до нея и започна не особено успешно да й бърше лицето с носна кърпичка.

— Какво се е случило? Бренди, Калвърт. Донеси бренди. Не се мотай, човече! Бренди!

Чичо Артър май си мислеше, че е в кръчма, но за щастие ми беше останало някакво бренди. Подадох му чашата и казах:

— Ако се погрижите за лейди Скурас, сър, аз ще се върна да довърша вдигането на котвата.

— Не, не. — Тя глътна малко от брендито, задави се и трябваше да изчакам кашлицата и да премине, за да продължи. — Те няма да дойдат поне още два часа. Зная, защото ги чух. Става нещо ужасно, сър Артър, и затова трябваше да дойда. Трябваше.

— Не се вълнувайте, лейди Скурас. Не се вълнувайте — каза чичо Артър, сякаш досега на нея и нямаше нищо. Пийнете това, лейди Скурас.

— Не, не. — Реших, че става въпрос за брендито, и се приготвих да го защитавам, защото марката беше добра, но разбрах, че тя говори за нещо друго. — Не лейди Скурас. Никога вече не ме наричайте така. Просто Шарлот. Шарлот Майнър.

Едно нещо ще кажа за жените — те винаги знаят своите приоритети. Онези типове на „Шангрила“ се готвеха да ни метнат атомна бомба през прозореца, а тя ни моли отсега нататък да я наричаме просто Шарлот. На това място се обадих:

— Защо трябваше да дойдете?

— Калвърт! — рязко каза чичо Артър. — Моля те. Лейди… искам да кажа Шарлот, е преживяла силен шок. Остави я малко…

— Не — тя седна и се усмихна някак пресилено и с известна уплаха.

— Не. Вие сте съвсем прав, мистър Питърсън, мистър Калвърт, или както и да се казвате. Актрисите са склонни да преувеличават емоциите си. Нищо че вече не съм актриса. — Тя отново отпи от брендито и лицето и възвърна част от цвета си. — От дълго време зная, че нещо не е наред на борда на „Шангрила“. Посещаваха ни непознати хора. Някои от екипажа бяха сменени без никаква причина. Няколко пъти ме оставяха на брега заедно с една стюардеса, а през това време „Шангрила“ предприемаше тайнствени курсове. Съпругът ми, сър Антъни, не ми казваше нищо. Той много се промени, откакто се оженихме — дори мисля, че взема наркотици. Виждах и оръжие. Щом на борда идваха непознати, мен веднага ме изпращаха в каютата. — Тя тъжно се усмихна. — Не става въпрос за ревност от страна на съпруга ми, повярвайте. През последните дни усещах, че развръзката наближава. Тази вечер вие тъкмо си тръгнахте и мен ме изпратиха в каютата ми. Излязох, но се притаих в коридора. Говореше Лаворски и го чух да казва: „Ако приятелят ви адмирал е преставител в ЮНЕСКО, Скурас, то аз съм цар Нептун. Зная кой е той и всички го знаем. Вече става твърде късно, а те знаят много. Въпросът е: или те, или ние.“ А после капитан Имри — как го мразя този човек! — каза: „В полунощ ще изпратя Куин, Жак и Крамър. В един часа те вече ще са отворили дънните клапи на яхтата.“

— Хубави приятели има съпругът ви — измърморих аз. Тя ме погледна несигурно и замислено:

— Мистър Питърсън или мистър Калвърт, а чувах, че Лаворски ви нарича и Джонсън…

— Вярно, че е объркващо — признах аз. — Калвърт, Филип Калвърт.

— Вижте какво, Филип — тя произнесе името ми по френски маниер. Не звучеше никак зле. — Ако се отнасяте толкова лекомислено, постъпвате много глупаво, защото се намирате в смъртна опасност.

— Мистър Калвърт добре съзнава опасността — кисело се обади чичо Артър, който явно не одобряваше подобно фамилиарничене между аристокрацията и простолюдието. — За съжаление не винаги се изразява правилно. Вие сте много смела жена, Шарлот. — Съвсем друго нещо беше, когато двама души със синя кръв си говорят на малки имена. — Било е ужасно рисковано да ги подслушвате. Можело е да ви пипнат.

— Пипнаха ме, сър Артър. — Усмивката й показа бръчиците около устните, но не засегна очите. — Това също е една от причините да бъда тук. Дори и без да зная за опасността, която ви заплашва, пак бих дошла. Пипна ме съпругът ми и ме заведе в каютата.

Тя немощно се изправи, обърна ни гръб и дръпна нагоре мократа си риза. Три синьо-червени резки пресичаха целия й гръб. Чичо Артър гледаше като вцепенен. Аз прекосих салона и се взрях отблизо в белезите. Бяха широки около два сантиметра и обикаляха половината от тялото й. На места имаше и малки капчици кръв. Докоснах съвсем леко единия белег. Плътта беше подута и подпухнала, явно резките бяха съвсем пресни. И съвсем истински. Тя изобщо не помръдна, а след като отстъпих, отново се обърна с лице към нас.

— Не е хубаво, нали? И на мен не ми е хубаво с тях. — И пак се усмихна по същия начин. — Мога да ви покажа и по-лошо.

— Не, не — бързо изрече чичо Артър. — Не е необходимо. Той помълча за миг и после избухна:

— Скъпа Шарлот, преживели сте ужасни неща. Това е някаква пъклена жестокост. Този човек сигурно е лишен от всичко човешко. Това е чудовище. Чудовище под въздействието на наркотици. Невероятно! — Беше се зачервил от яд, а гласът му звучеше като че ли Куин го е хванал за гърлото. — Никой не би повярвал!

— С изключение на покойната лейди Скурас — отвърна тихо тя. Сега разбирам защо преди смъртта си тя на няколко пъти постъпва в психиатрични клиники… — Тя сви рамене. — Аз обаче нямам никакво желание да минавам по нейния път. Закалката ми е по-здрава от тази на Ана Скурас. Затова събрах някои неща и избягах. — Тя кимна към малката найлонова торба с дрехи, която беше донесла, привързана на кръста си.

— Ще открият, че ви няма, и ще дойдат още преди полунощ — забелязах аз.

— Ще открият едва на сутринта, защото имам навик вечер да се заключвам в каютата си. Тази нощ я заключих отвън.

— Това е хубаво — рекох. — Само че не е хубаво да се стои с мокри дрехи. Няма смисъл да бягате, за да умрете от пневмония. В каютата ми има кърпи. А после ще ви наемем стая в хотел „Кълъмба“.

— Надявах се на по-добро решение. — Тя сви рамене почти незабележимо, но вялото униние в погледа й не ми убягна. — Това е първото място, където ще ме потърсят. В Торбей няма къде да се скрия. Ще ме открият и ще ме върнат, а съпругът ми отново ще ме затвори в каютата. Единствената ми мечта е да избягам. Вие също искате да избягате. Не можем ли да избягаме заедно? Моля ви!

— Не.

— Вие май нямате навик да отговаряте уклончиво. — В нея имаше толкова самотно отчаяние и унизена гордост, че се почувствувах като престъпник. Тя се обърна към чичо Артър, хвана го за ръцете и тихо каза:

— Сър Артър, обръщам се към вас като към английски благородник.

— Един вид, зарежете го тоя селянин Калвърт. — Може ли да остана? Моля ви!

Чичо Артър ме погледна, поколеба се, погледна Шарлот Скурас, надзърна в големите й кафяви очи и потъна в тях.

— Разбира се, че може да останете, скъпа Шарлот. — Той се поклони тромаво, което, признавам, много отиваше на монокъла и брадата му.

— На вашите заповеди, скъпа лейди.

— Благодаря, сър Артър. — Тя ми се усмихна, но не със злорадство или задоволство, а с желание да си останем приятели. — Хубаво ще е да имам и вашето съгласие, Филип. За да бъде — как го казваха? — единодушно.

— Щом сър Артър желае да ви излага на много по-големи рискове на борда на яхтата ни, от онези, с които бихте се сблъскали в Торбей, това си е негова работа. А съгласието ми не е задължително. Аз съм дисциплиниран държавен служител и се подчинявам на началниците си.

— Направо ще се спукаш от любезност — каза язвително чичо Артър.

— Извинете, сър. — Внезапно бях видял светлина откъм пристана. — Не биваше да подлагам на съмнение преценките ви. Дамата е добре дошла. Но мисля, че е по-добре да се скрие долу, докато стоим на кея, сър.

— Така е. Това е разумна предпазна мярка — отвърна меко чичо Артър.

Изглеждаше доволен от промяната на отношението ми. Нали вече демонстрирах подходяща почтителност към желанията на аристокрацията. — Няма да се бавим дълго — усмихнах се аз на Шарлот Скурас. — Напускаме Торбей най-късно след час.

* * *

— Не ме интересува в какво ще го обвините. — Погледнах от сержант Макдоналд към човека с разбитото лице и с окървавената кърпа и после отново се обърнах към Макдоналд. Проникване с взлом. Нападение с телесни повреди. Незаконно притежание на оръжие с цел убийство. Изберете си нещо.

— Вижте сега. Не е толкова лесно, колкото ви се струва — Макдоналд разпери големите си загорели ръце и на свой ред ни огледа със затворника. — Знаете, че той не е проникнал с взлом, мистър Питърсън. По-скоро се е качил на борда, а срещу това няма закон. Нападение с телесни повреди? Като го гледам, той май е бил жертвата, а не извършителят. И какво оръжие е носил, мистър Питърсън?

— Не зная. Сигурно при борбата е паднало зад борда. — Разбирам. Паднало е зад борда. Само че нямаме никакви доказателства за престъпни намерения.

Сержант Макдоналд започваше да ме отегчава. Достатъчно бързо беше решил да окаже съдействие на фалшивите митничари, а с мен протакаше умишлено.

— След малко сигурно ще ми кажете, че всичко това е продукт на болното ми въображение — казах аз. — Или че просто съм дошъл на брега, сграбчил съм първия срещнат, ударил съм го по главата с кол и съм го довел тук, като по пътя съм съчинил цялата история. Само че дори и вие не може да сте толкова глупав, че да го направите.

Мургавото му лице се зачерви, а кокалчетата на отпуснатите на бюрото ръце побеляха и той бавно отвърна:

— Бих ви помолил да внимавате какво говорите.

— Ако продължавате да се държите като глупак, и аз ще се отнасям с вас като с такъв. Ще го арестувате ли, или няма?

— Трудно е само на базата на устните ви показания.

— Имам свидетел. В момента се намира на стария кей, ако искате да го видите. Адмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън. Много високопоставен държавен служител.

— Последния път с вас беше някой си мистър Хънслет.

— И той е там. — Кимнах към затворника. — Защо не зададете някои въпроси на приятелчето?

— Първо ще повикам лекар да му прегледа лицето, защото не разбирам нито дума от това, което казва.

— Лицето му няма да ви помогне — отвърнах. — Проблемът е, че той говори на италиански.

— Италианец, така ли? Тогава няма проблеми. Собственикът на кафенето „Уестърн Айлс“ е италианец.

— Това е добре. Може да му зададе четири малки въпросчета. Къде му е паспортът? Как е пристигнал в страната? Кой му е работодателят и къде живее?

Сержантът дълго време ме гледа и накрая бавно каза:

— Много странен морски биолог сте вие, мистър Питърсън.

— И вие сте много странен полицейски сержант, мистър Макдоналд. Лека нощ.

Излязох от полицейския участък, прекосих слабо осветената улица и изчаках, скрит в сянката на една телефонна кабина. След две минути по улицата се зададе човек с малка чанта, който бързо влезе в участъка. Пет минути по-късно той излезе, но това не ме учуди особено — едно посещение на лекаря нищо не оправяше. Случаят си искаше болница.

Вратата на участъка отново се отвори и оттам забързано излезе сержант Макдоналд в закопчан догоре дълъг черен шлифер. Без да се оглежда, той бързо закрачи по крайбрежната улица, а аз го последвах. Излязохме на стария каменен кей и той свърна по него, стигна до края, светна с фенерче, спусна се по няколкото стъпала и започна да придърпва някаква малка лодка. Аз се облегнах на стената на кея и запалих собственото си фенерче.

— Защо не са ви осигурили телефон или радиовръзка за спешни случаи? — попитах. — В такава нощ може да умрете от студ, докато гребете до „Шангрила“.

Той бавно се изправи и въжето се изплъзна от ръцете му. Лодката се скри в тъмнината. С тежката крачка на стар човек сержантът се изкачи по стъпалата и тихо изрече:

— Какво казахте за „Шангрила“?

— Не искам да ви задържам, сержант — приятелски отвърнах аз. — Задълженията преди всичко. А първото задължение е към господарите ви. Идете и им кажете, че един от техните наемници е пострадал тежко и че Питърсън има сериозни подозрения относно сержант Макдоналд.

— Не зная за какво говорите — сухо каза той. — Изобщо не отивам на „Шангрила“.

— Къде отивате тогава? Кажете, ако обичате. За риба? Само дето сте си забравили въдицата.

— Защо не си гледате собствената работа, по дяволите? — тежко каза Макдоналд.

— Точно това правя. Да не мислите, че онзи италианец ме интересува? Обвинявайте го, ако щете, и в това, че е играл на жмичка на главната улица, все ми е едно. Доведох го, за да ви намекна, че в поведението ви има нещо гнило. Исках да видя реакцията ви и да си направя изводите. А вие реагирахте великолепно.

— Може и да не съм най-големият умник, мистър Питърсън — каза той с тежко достойнство. — Но не съм и кръгъл глупак. Отначало смятах, че и вие сте един от тях или поне се интересувате от същото… Но не сте. Вие сте таен агент.

— Аз съм държавен служител — отвърнах и кимнах към намиращата се на двайсетина метра от нас „Файъркрест“. — Елате да ви представя на шефа си.

— Не приемам заповеди от държавни служители.

— Както искате — рекох с безразличие, обърнах се и се загледах в морето. — Но да ви кажа нещо за двамата ви сина, сержант Макдоналд. Шестнайсетгодишните близнаци, за които чух, че преди известно време загинали около Кеърнгормс.

— Какво има? — запита той глухо.

— Само едно: не бих искал да им казвам, че собственият им баща не желае да си мръдне пръста, за да ги възкреси.

Той мълчеше и не помръдваше. Не се възпротиви и когато го хванах за ръката и го поведох към „Файъркрест“.

* * *

Чичо Артър беше в най-заплашителната си форма и гледката си струваше да се види. Той не стана, когато въведох Макдоналд в салона, и не го покани да седне. Приличаше на базилиск. Синият му поглед, усилван от лъскавия монокъл, изпепеляваше нещастния сержант като лазерен лъч.

— Подхлъзнахте се значи, сержант — започна направо чичо Артър със студения си монотонен глас, от който на човек му настръхваха косите. — Мистър Калвърт дойде при вас с арестант и с достатъчно въже, с което да се обесите, а на вас дори и тази доблест ви липсва.

— Лошо, сержант. Много лошо. Не е трябвало да се опитвате да се свържете с приятелите си.

— Не са ми приятели, сър — каза Макдоналд измъчено.

— Ще ви разкажа колкото е необходимо да знаете за Калвърт — Питърсън е псевдоним — и за себе си, и за това с какво се занимаваме. — Чичо Артър изобщо не го слушашаше. — А ако някога повторите каквото и да било от казаното пред други хора, то ще ви струва работата, пенсията и всяка надежда да намерите каквато и да е друга работа в Англия. Плюс няколко години в затвора за издаване на държавна тайна. Аз лично ще формулирам обвиненията. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна мрачно Макдонад. Чичо Артър му обясни всичко което според него Макдоналд трябваваше да знае, а то не беше много, и накрая каза:

— Сигурен съм, че вече можем да разчитаме на стопроцентово съдействие от ваша страна, сержант.

— Само, че Калвърт няма преки доказателства за участието ми в тази история — упорито отвърна сержантът.

— По дяволите! — намесих се аз. — Вие добре знаехте, че онези митничари са фалшиви. Знаехте и че не носят със себе си фотокопирен апарат. Знаехте, че единствената цел на посещението им беше да строшат предавателя ни и да видят дали нямаме и друг. Знаехте, че с този катер не могат да се приберат в службата си, защото морето беше твърде бурно. Катерът всъщност е бил моторницата на „Шангрила“. Затова си тръгнахте, без да включите светлините, а след като си тръгнахте, не чухме нито един катер да напуска залива. Единственото раздвижване беше като запалиха осветлението в кабината на щурвала на „Шангрила“, за да си строшат, собствения радиопредавател. По-точно, единия от радиопредавателите. И откъде знаехте, че телефонният кабел е прекъснат точно в пролива? Знаехте, че е прекъснат, добре, но защо в пролива? Защото сте знаели мястото. След това, вчера сутринта ви питах има ли надежда кабелът да бъде оправен скоро и вие отвърнахте: не. Странно. Нормално би било да кажете на митничарите щом се приберат, веднага да се обадят в управлението на съобщенията и пощите. Само че вие сте знаели, че те не се връщат там. А що се отнася до момчетата ви, сержант, за които се предполага, че са загинали, вие май сте забравили да им закриете банковите влогове. Защото знаете, че не са мъртви.

— Забравих за влоговете — бавно отвърна Макдоналд — Прав сте и за другите неща. Не ме бива много по тая част. — Той погледна чичо Артър. — Знам, че това за мен е краят, сър. Но те казаха, че ще убият момчетата ми.

— Ако ни оказваш пълно съдействие — изръмжа чичо Артър, — лично ще се погрижа да си останеш полицейски сержант на Торбей докато не започнеш да се препъваш в брадата си. Кои са тези „те“?

— Виждал съм само един, на когото викат капитан Имри, и двамата митничари — Дъран и Томас. Истинското име на Дъран е Куин. На другите не зная имената. Обикновено се срещам с тях в дома си, след като се стъмни. На „Шангрила“ съм ходил само два пъти. При Имри.

— Ами сър Антъни Скурас?

— Не зная — Макдоналд безпомощно сви рамене. — Той е добър човек, сър. Наистина. Или поне така мислех. Възможно е и да е замесен. Всеки може да попадне в лоша компания. Но ми се вижда странно, сър.

— Така ли? А какво е твоето участие в тази история?

— През последните месеци в този район стават странни неща. Изчезват лодки и хора. На рибарите им разкъсват мрежите посред залива. Мистериозно се повреждат двигатели на яхти, пак в залива. Всичко това става, когато капитан Имри не желае някои лодки да ходят на известни места, когато не трябва.

— А твоята задача е да извършваш старателни разследвания без абсолютно никакъв резултат — кимна чичо Артър. — Оказваш им неоценими услуги, сержант. Никой не би заподозрял човек с твоята безупречна репутация. Имаш ли някаква идея каква е крайната им цел?

— Нямам представа. Кълна се, сър.

— Държат те в пълно неведение, така ли?

— Да, сър.

— Не се и съмнявам. Големите професионалисти действуват точно така. Дори не знаеш къде държат момчетата ти, нали?

— Не, сър.

— Откъде знаеш, че са живи?

— Преди три седмици ме заведоха на „Шангрила“. Там доведоха и синовете ми, един господ знае откъде. Изглеждаха добре.

— А ти наистина ли си толкова наивен да вярваш, че след като всичко свърши, ще ти върнат децата живи и здрави? Ами нали момчетата ще знаят кои са техните тъмничари и като му дойде времето, ще могат да свидетелствуват в съда?

— Капитан Имри каза, че ако им помагам, на децата няма да се случи нищо. Освен това каза, че само глупаците прилагат излишна жестокост.

— Значи си убеден, че няма да се стигне до убиването им?

— Убийство ли? Какво говорите, сър?

— Калвърт?

— Сър?

— Голямо уиски за сержанта.

— Да, сър.

Чичо Артър доста щедро се разпореждаше с личните ми припаси, но не поемаше разходите. Налях голямо уиски за сержанта и предчувствувайки неизбежния фалит, налях и на себе си. След десет секунди чашата на сержанта беше празна. Хванах го за ръка и го отведох в машинното отделение. След минута се върнахме обратно в салона и вече нямаше нужда да убеждаваме сержанта за второ питие. Лицето му беше побледняло.

— Вече ти казах, че днес Калвърт ходи на разузнаване с хеликоптер — общително се обърна към него чичо Артър. — Но не ти казах, че пилотът му го убиха тази вечер. Не ти казах и че през последните шейсет часа убиха и двама от най-добрите ми агенти. А сега видя и Хънслет. Все още ли вярваш, сержант, че си имаме работа с почтени закононарушители, за които няма нищо по-свято от човешкия живот?

— Какво искате да направя, сър?

Мургавите му скули бяха възвърнали цвета си, а погледът беше студен, твърд и малко отчаян.

— Заедно с Калвърт ще откарате Хънслет в твоята служба. Ще повикаш лекар да направи аутопсия, за да имаме официална причина за смъртта. За съда. За другите мъртъвци това едва ли ще е възможно. След това се качваш на лодката и отиваш на „Шангрила“. Ще кажеш на капитан Имри, че сме докарали Хънслет и онзи другия — италианеца — при тебе в полицията. Ще им кажеш още, че си ни чул да си говорим, че трябва да отидем за ехосонди, за да претърсим дъното, и за въоръжено подкрепление, и че сме щели да се върнем най-рано след два дни. Знаеш ли къде точно в пролива е прерязан телефонният кабел?

— Да, сър. Аз самият го прерязах.

— На връщане от „Шангрила“ мини оттам и го поправи. Преди да съмне. Освен това още тази нощ ти, жена ти и другият ти син трябва да изчезнете. За трийсет и шест часа. Ако искаш да продължаваш да живееш. Разбра ли?

— Разбрах какво се иска от мен. Но не разбрах защо.

— Правиш, каквото ти се каза, и това е. И още нещо. Хънслет няма близки и роднини — малцина от моите хора имат — така че може да бъде погребан и тук, в Торбей. Като се върнеш, събуди местния погребален агент и уреди погребението за петък. Калвърт и аз бихме желали да присъствуваме.

— Как така петък? Това не е ли вдругиден?

— Точно така. Дотогава всичко ще е приключило и момчетата ти ще се приберат вкъщи.

Макдоналд дълго време го гледа мълчаливо и накрая каза:

— Сигурен ли сте?

— Изобщо не съм сигурен. — Чичо Артър прекара уморена ръка през лицето си и ме погледна. — Калвърт е сигурен. За съжаление, сержант, законът за държавната тайна няма да ви позволи да разкажете на приятелите си, че някога сте познавали Филип Калвърт. Щом нещо може да се направи, Калвърт го прави. Мисля, че го бива. Надявам се да го бива.

— И аз се надявам да го бива, сър — сериозно каза Макдоналд. Не ми оставаше нищо друго, освен и аз да се надявам, и то повече и от двамата. Но като гледах околния песимизъм, хич не ми се искаше да го задълбочавам, така че си лепнах уверената физиономия и отведох Макдоналд обратно в машинното отделение.