Алистър Маклейн
Устата на гроба (2)

Втора глава
Вторник, три сутринта — призори

— Калвърт? — гласът на Хънслет едва се чуваше в мрака.

— Аз съм.

Той стоеше някъде над мене на палубата на „Файъркрест“ и почти се беше слял с околния мрак. Звездите отдавна бяха изчезнали зад пелена от гъсти облаци. По повърхността на водата вече барабаняха тежки дъждовни капки.

— Помогни ми да издърпаме лодката на борда.

— Как мина?

— После ще ти кажа. Дай първо да свършим това. — С въжето на лодката в ръка аз се покатерих по външната, стълба. Само че докато се прехвърлях през фалшборта видях, че отново не мога да движа десния си крак и той доста ме понаболява. Направо не можех да стъпвам на него. — И да побързаме, че сигурно скоро ще имаме гости.

— Така значи — каза Хънслет замислено. — Поне чичо Артър ще бъде доволен.

Не отвърнах нищо. Работодателят ни, контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, К.О.Б.^[1] и още цял куп подобни съкращения, изобщо нямаше да е доволен. Издърпахме мократа лодка на борда, свалихме двигателя и отнесохме и двете неща на предната палуба.

— Донеси ми две водонепроницаеми торби — казах аз. После почни да вдигаш котвата, но гледай да го правиш тихо. Недей да използуваш застопоряващия палец на храповия механизъм и подложи някакъв парцал.

— Тръгваме ли?

— Би трябвало, ако имахме акъл. Само че оставаме. Просто вдигни котвата и това е.

Докато го чаках да се върне с торбите, изпуснах въздуха на лодката и я скатах в брезентовия й калъф. После съблякох водолазния костюм и акваланга и ги натъпках в едната от торбите заедно с тежестите, водолазния часовник и комбинирания ръчен компас-дълбокомер. В другата торба натъпках извънбордния двигател като едва се удържах да не изхвърля проклетото нещо зад борда. Нямаше нищо лошо в това човек да държи на яхтата си извънборден двигател, но ние вече имахме един на малката дървена лодка, която висеше на лодбалката на кърмата.

Хънслет вече беше включил електрическата лебедка за веригата. Сама по себе си лебедката работи почти безшумно, но при вдигане на котвата източниците на шум са четири — преминаването на веригата през шлюза, палецът на храповия механизъм, барабанът и сандъкът, в който пада веригата. Относно първия източник не можеше да се направи нищо, но с вдигнатия палец на храповия механизъм и с подложения брезент в сандъка за веригата нивото на шума се оказа учудващо ниско. По повърхността на морето звукът се движи много бързо, а най-близките яхти се намираха на около двеста метра от нашата, тъй като изобщо не жадувахме компанията им. В залива на Торбей тези двеста метра ни караха да се чувстваме като обитатели на пренаселен дом, макар че, от друга страна, бяхме възможно най-далече от тях — точно тук морското дъно рязко хлътваше, ние се намирахме на самата граница и разполагахме с достатъчно дълга верига за котвата.

Хънслет настъпи прекъсвача на пода и той щракна:

— Готово, котвата е вдигната.

— Застопори палеца на храна, че ако барабанът приплъзне, ще ми откъсне ръцете.

Взех торбите, промуших се под предпазното перило и ги завързах за веригата на котвата, после ги прехвърлих отвън.

— Хайде, сега — обърнах се към Хънслет. — Аз ще ги придържам, а ти повдигни веригата от барабана и да я спуснем на ръце.

До дъното имаше близо осемдесет метра и спускането на веригата изобщо не се отрази добре на ръцете и гърба ми, а всичко останало ме болеше още преди да започнем. Бях се трудил цяла нощ, вратът ми пулсираше, а кракът ми направо ме съсипваше, да не говорим, че треперех от студ. Зная различни начини за постигане на приятно зачервяване и топъл блясък в очите, но да се стои по бельо посред студена, влажна и ветровита есенна нощ почти в открито море положително не е един от тях. Все пак успяхме да се справим и най-сетне можеше да слезем долу. Сега вече ако някой желаеше да види какво има на края на котвената верига, щеше да му трябва тежководолазен костюм.

Хънслет затвори вратата на салона, опипом нагласи тежките плюшени завеси на илюминаторите и запали малката настолна лампа. От опит знаехме, че светлината не прониква навън, защото никак не ни се щеше някой да види че сме на крак посред нощ.

Хънслет имаше тъмно и тясно навъсено лице с тежка долна челюст, рунтави черни вежди и гъста черна коса — с една дума лице със собствен облик, макар и почти винаги непроницаемо. Такова беше и сега.

— Ще трябва да си купиш нова риза — каза той. — Гледам, че те стяга яката. Я какви белези ти е оставила.

Спрях да се бърша с хавлията и се погледнах в огледалото. Дори и на тази слаба светлина вратът ми изглеждаше ужасно. Беше подут и потъмнял, с четири огромни петна от ръцете на онзи тип. Цветовете им преливаха от синьо в зелено и мораво и явно нямаше да изчезнат за ден-два.

— Докопа ме изотзад и трябва да ти кажа, че този човек си губи времето в престъпния свят. Мястото му е в някой отбор по вдигане на тежести. Голям късмет имах, че се отървах. А и ботушите му са тежки.

Извих се и погледнах десния си глезен. Петното беше по-голямо от юмрука ми, а пък и да му липсваше някой от цветовете на дъгата, не можех да се сетя кой е. Прорязваше го дълбока драскотина, от която се стичаше кръв. Хънслет го гледаше с интерес.

— Добре, че водолазният костюм е притискал плътно раната, иначе кой знае колко кръв е щяла да изтече. Дай да го превържа.

— Няма нужда. По-добре не си губи времето, а ми дай едни скоч. Не, не, прав си, по дяволите. Май ще трябва да го превържем, иначе гостите ни ще се изпоцапат с кръв.

— Сигурен ли си, че ще имаме гости?

— Дори смятах, че ще ги заваря вече тук. Разбира се, че ще имаме гости. Приятелчетата ни от „Нантвил“ може да са всичко друго, но не са глупаци. Явно вече са се досетили, че съм стигнал до тях с лодка. И според мен добре знаят, че не съм някой местен любопитко, защото тукашните младежи не правят среднощни посещения на непознати кораби. Освен това те дори и през деня избягват водите на Бюл нан Уам — Устата на гроба — да не говорим за нощно време. Дори местният лоцман казва, че мястото е с лоша репутация. А и нито един местен момък не би вършил такива работи на кораба им, без те да го хванат и убият.

— Добре. И после?

— Значи не сме от местните жители. Дошли сме отнякъде. Вероятно ще допуснат и че няма да ни намерят в местния хотел, защото хотелът би ограничавал действията ни. За тях ще е очевидно, че разполагаме с плавателен съд. Да видим сега как ще го открият. В момента този съд не би могъл да бъде в района северно от Лох Хурон, защото според метереологичната прогноза се очаква появата на силно югозападно вълнение до седем бала и няма такъв кораб, който би рискувал да остави крайбрежните плитчини откъм подветрената си страна. Значи ще се отправи в обратна посока, за да хвърли котва по-надолу в пролива. А какво по-подходящо място от залива на Торбей, пък и то е едва на четири-пет мили от „Нантвил“, който е хвърлил котва на входа на Лох Хурон. Та значи ти къде би търсил един такъв съд?

— Ще го търся в Торбей. Кой пистолет искаш?

— Не ми трябва пистолет. И на тебе не ти трябва. Хора като нас не носят оръжие.

— Вярно — кимна той. — Морските биолози не носят оръжие. Нито служителите от Министерството на селското стопанство и риболова. Държавните служители трябва да бъдат безупречни. Така че ще се правим на хитри. Казвай тогава, ти си шефът.

— Само че напоследък хитростта ми хич я няма. А и се обзалагам, че вече не съм ти шеф. Стига само чичо Артър да чуе каквото имам да му казвам.

— Та ти и на мен още нищо не си казал. — Той привърши бинтоването на крака ми и се изправи. — Как е?

Аз го опитах и кимнах:

— По-добре. А най-добре ще стане, като извадиш тапата на онази бутилка. Защо не си облечеш пижамата? Някой може учудено да вдигне вежди, ако види, че посред нощ сме още облечени. — Говорех и яростно си бършех главата с хавлията. Дори само един мокър косъм и веждите не само биха се вдигнали учудено, но и щяха да се слеят с линията на косата. — Няма много за казване, освен че новините са лоши.

Той ми наля почти догоре, наля малко и на себе си и добави вода и в двете чаши. Опитах и открих, че вкусът е точно какъвто трябва да бъде след многочасовия престой в лодката и всички смъртни опасности, на които бях подложен.

— Нямаше особени неприятности. Скрих се зад Карара Пойнт и изчаках да мръкне, след това на гребла стигнах до Бога Нуад. Там оставих лодката и доплувах под вода до кърмата. „Нантвил“ е, няма съмнение. Сменили са му името и флага, махнали са една мачта и са боядисали надстройката черна, но корабът си е същият. За малко да го подмина — приливът тъкмо почваше и щеше да ме отнесе. Едва успях да изплувам срещу течението.

— Да бе, за тези течения казват, че тук, на западния бряг, били най-силни. По-лоши и от Коирбрикан.

— Не бих искал аз да го установявам. Висях десет минути на ахтерщевена, преди да събера достатъчно сили, за да хвърля въжето.

— Излишни рискове.

— Вече беше доста тъмно — отвърнах аз и добавих с известна горчивина: — Пък и нали трябваше да сме съвсем сигурни. В кабината на екипажа имаше само двама-трима души. Общо целият екипаж едва ли надхвърля осем души. А от истинския екипаж няма никаква следа.

— Никъде ли ги няма?

— Никъде. Не е ясно и дали са живи. Пък и нямах късмет, защото на път към мостика се разминах с някакъв тип. Кимнах му и измърморих нещо, той също ми кимна, а после го проследих до кърмата. Той влезе в камбуза и се обади по уредбата. Каза, че забелязал някого, вероятно от истинския екипаж, който се опитвал да се измъкне. Нищо не можех да направя, защото стоеше с лице към вратата и имаше пистолет. Трябваше да действувам бързо и затова тръгнах към мостика…

— Какво?! След като си разбрал, че са открили присъствието ти? Мистър Калвърт, вие сигурно не сте били на себе си.

— Чичо Артър би реагирал по-остро. Но нямах друг избор. Пък и по-добре да мислят, че съм само един уплашен член на истинския екипаж. Я си представи, че онзи тип ме беше забелязал с мокрия водолазен костюм веднага щеше да ме направи на решето. След малко се разминах с още един, но той явно не беше чул сигнала за тревога, защото не ми обърна никакво внимание. Отминах мостика и се спотаих зад навеса на лебедката. Десетина минути по-късно врявата утихна и всички се изнесоха към кърмата — вероятно решиха, че съм около каюткомпанията. Веднага претърсих каютите на командния състав, но не открих никого. В едната от тях обаче, май беше на механика, видях, че мебелите са изпотрошени, а по килима има засъхнала кръв. После видях, че и койката на капитана е плувнала в кръв.

— Но нали имат заповед да не оказват съпротива в такива случаи!

— Така е. И тогава открих Бейкър и Делмонт.

— Значи ги намери все пак. — Хънслет внимателно изучаваше чашата си. Щеше ми се най-после да видя някакво изражение на лицето му.

— Делмонт явно се е опитвал в последния момент да се обади за помощ. Това се прави само в крайна нужда, значи сиурно са ги разкрили. В гърба му беше забито едносантиметрово длето. После са преместили тялото му в каютата на радиста. По някое време в радио-кабината е влязъл и Бейкър, преоблечен като втори офицер, вероятно в отчаян опит да се прикрие. Стискаше пистолет, но погледът му беше мъртъв. И в неговия гръб имаше длето.

Хънслет си сипа още едно питие, по-голямо. А той почти никога не вкусваше алкохол. Но сега гаврътна половината наведнъж и каза:

— Едва ли всички са тръгнали към кърмата. Явно двама-трима са останали да се навъртат наоколо.

— Точно така. А аз се смятах за много умен. Всъщност бяха оставили само един човек, но в случая двама щяха да са излишни. Сигурен съм, че той е убил Бейкър и Делмонт. Без малко щеше да довърши и мен.

— Е, нали все пак си отървал кожата.

Аз да, но не и Бейкър и Делмонт. Сигурен бях, че не ме оправдава. И шефът нямаше да ме оправдае. Самият аз се смятах за причина за смъртта им. Нямаше кой друг да е.

— Чичо Артър — каза Хънслет. — Не мислиш ли…

— По дяволите чичо Артър! В момента той изобщо не ме интересува. Защо не питаш аз как се чувствувам?

Бях бесен и знаех, че си личи. По лицето на Хънслет за първи път пробягна някакво подобие на чувство. Аз обаче нямах право на никакви чувства.

— Не исках да кажа това — отвърна Хънслет. — Питах за „Нантвил“. Нали сега вече сме сигурни, че е той, знаем и новото му име и под какъв флаг е… Между другото как се казва сега?

— „Алта Фиорд“. Норвежки флаг. Но това няма значение.

— Има. Свързваме се по радиото с чичо Артър…

— И докато говорим, ни идват гости и ни откриват в машинното отделение със слушалки на главите. Да не си полудял?

— Ти май си съвсем сигурен, че ще дойдат.

— Сигурен съм, разбира се. И ти си сигурен. Нали сам го каза.

— Просто се съгласих, че това е първото място, което ще претърсят. Ако дойдат.

— Ако дойдат! По дяволите, човече! Та те вече знаят, че съм бил на борда на кораба. Вероятно допускат, че съм успял да взема имената и описанията на всички. Вярно е, че сигурно няма да мога да разпозная нито един от тях, а и имената им едва ли са истинските, но ти на тяхно място какво би си помислил? Че вече съм сграбчил телефона и бълвам описания за Интерпол. Все пак има шансове поне част от тях да фигурират в картотеките. Това са хора професионалисти, а някои с положителност са известни.

— В такъв случай са позакъснели и сигурно ще допуснат, че вече си се обадил, където трябва.

— Дори и така да е, все пак аз съм единственият свидетел, който може да даде показания в съда.

— Значи да приготвим пистолетите.

— Не.

— Тогава да се махаме оттук. Да не се сърдиш после?

— Няма.

— Бейкър и Делмонт. Мисли за тях.

— Само за тях мисля. Не е нужно да оставаш.

Той бавно сложи чашата си на масата. Тази вечер май наистина му ставаше нещо, защото по мрачното му лице за втори път премина сянка, и то не много окуражителна. После отново взе чашата и се ухили:

— Чуваш ли се какво говориш? — меко запита Хънслет. — Погледни врата си и виж какво става като се наруши кръвоснабдяването на главния мозък. Сега не си в състояние да се справиш и с мече-играчка. Кой ще се грижи за теб, ако играта загрубее?

— Извинявай. — Вече искрено съжалявах за думите си. Познавах Хънслет от десет години и бяхме работили заедно по много задачи. Наистина не биваше да го обиждам. Знаех добре, че в никакъв случай нямаше да ме изостави в беда.

— Та какво каза одеве за чичо Артър?

— Ами това, че сега знаем къде е „Нантвил“. Чичо Артър би могъл да уреди някой военен катер да го следи с радар…

— Знаем къде беше. Като си тръгвах, вдигаха котва. До сутринта кой знае къде ще бъдат.

— Изчезнаха значи? Подплашили сме ги. Той тежко се отпусна назад. — Но нали имаме новото описание на кораба…

— Вече ти казах, че това е без значение. Още утре външният му вид ще бъде променен. „Хоку Мару“ от Йокохама, под японски флаг. Други мачти и зелени бордове например…

— Ще проведем издирване от въздуха. Можем да…

— Знаеш ли колко площ ще трябва да се проверява? А прогнозите са за лошо време и ниска облачност. Ще трябва да се лети под облаците, а това намалява ефективността на операцията с деветдесет на сто. Плюс слаба видимост и дъжд. Според мен шансовете ще са едно на хиляда. Пък и представи си, че все пак ги открият, после какво? Пилотът им маха приятелски с ръка, така ли? Защото едва ли ще може да направи нещо повече.

— Може да повика военноморските сили.

— Какви ти военноморски сили и откъде ще се вземат? От Далечния Изток или от Средиземно море? Флотът почти не разполага с кораби, а по тези места няма нито един. Докато някой военен кораб се добере до мястото, отново ще мръкне и „Нантвил“ пак ще се изплъзне. Пък и дори да го настигне, какво да направи? Да го потопи с оръдеен огън ли? Та да загине и двадесет и пет членният екипаж, дето вероятно е затворен в трюма на „Нантвил“.

— Ще го превземат.

— Как? Нали същите тези двадесет и пет души ще бъдат строени на борда с пистолет, опрян в тила, а капитан Имри любезно ще запита военните морячета какво възнамеряват да правят по-нататък.

— Отивам да си облека пижамата каза уморено Хънслет. На вратата спря и се обърна: — Но щом „Нантвил“ е отплувал, значи тази нощ няма да имаме гости. Мислил ли си за това?

— Не.

— И на мен много не ми се вярва.

* * *

Дойдоха в четири и двадесет сутринта. Спокойни, делови и с напълно законни основания. Останаха четирийсет минути, а след като си тръгнаха, аз все още не бях сигурен дали това бяха нашите хора, или не.

Хънслет влезе в малката ми каюта в предната част на яхтата откъм десния борд, запали лампата и ме разтърси.

— Събуди се — каза той. — Хайде, ставай.

Бях съвсем буден. Изобщо не бях заспивал, но известно време сумтях и се прозявах, без да преигравам, и едва тогава сънливо отворих очи. Зад него нямаше никой.

— Какво има? Какво искаш? — Пауза. — Какво става, по дяволите? Още е четири и половина.

— Стига си питал отвърна раздразнено Хънслет. Полиция. Казват, че е важно.

— Полиция? „Полиция“ ли каза?

— Точно така. Хайде ставай, че ни чакат.

— Полиция? На яхтата? Какво по…

— О, стига вече! Много ли пи снощи, като те оставих и си легнах? Казах ти, че е дошла полиция. Двама полицаи и двама служители от митницата. Работата била спешна.

— Спешна, а? Да ни будят посред нощ! Да не мислят, че сме избягали затворници? Ти каза ли им кои сме? Добре де, разбрах. Идвам веднага.

Хънслет излезе, а половин минута по-късно и аз вече бях в салона. Вътре седяха четирима души — двама полицаи и двама митничари. Не ми се сториха особено враждебни. По-възрастният, по-едър полицай ме видя и се изправи. Висок и плещест сержант с кафеникаво лице, към петдесетте. Изгледа ме хладно, после хвърли поглед към почти празната бутилка уиски и двете немити чаши на масата и отново се обърна към мен. Богатите яхтмени очевидно не му харесваха. Особено онези, които пиеха нощно време и призори се появяваха с разчорлени коси и мътен поглед. Хич не му се нравеха упадъчните собственици на яхти, облечени в червени халати от китайска коприна и с небрежно завързани индийски шалчета на врата. И на мен не ми харесваха индийските шалчета, макар да бяха доста разпространени сред яхтменското братство. Само че трябваше да прикрия с нещо синините по врата си.

— Вие ли сте собственикът на тази яхта, сър? — запита сержантът. Говореше със силен шотландски акцент, но гласът му бе любезен, макар че „сър“ му отне доста време.

— Може и да ви кажа, но първо ще ми отговорите ваша работа ли е да го знаете — грубо отвърнах аз. — Собствената яхта е неприкосновена като собствения дом, сержанте. За да влезете, ви е необходимо разрешение за обиск. Не познавате ли законите?

— Той познава законите много добре — намеси се единият митничар. Беше дребен и мургав, гладко обръснат в четири часа сутринта и имаше убедителен тембър, но без шотландски акцент. — Позволете да обясня. Това не е работа на сержанта. Ние го измъкнахме от леглото преди три часа. Той просто ни прави услуга.

Не му обърнах никакво внимание и казах на сержанта:

— Посред нощ е и се намираме в пуст шотландски залив. Вие как бихте се чувствували, ако на борда на яхтата ви посред нощ изневиделица се появят четирима непознати мъже?

Тук рискувах малко, но си струваше. Ако те бяха онези, за които ги мислех, и ако аз бях този, който те смятаха, че съм, явно никога не бих говорил по този начин. Така се говори само ако съвестта ти е чиста.

— Бихте ли се легитимирали?

— Да се легитимирам ли? — Сержантът ме гледаше хладно. — Не е нужно. Сержант Макдоналд. От осем години съм началник на полицията в Торбей. Попитайте когото искате — всички ме познават.

Ако това беше вярно, вероятно сега от него за първи път искаха да се легитимира. Той кимна към другия полицай:

— А това е полицай Макдоналд.

— Син ви е, така ли? — Приликата беше очевидна. — Друго си е семейният бизнес, а, сержанте? — Не знаех дали да му вярвам, или не, но реших, че е крайно време да престана да се правя на сприхав домакин и да поуспокоя топката. — Ами митничарите? Законите за митническите служби също са ми известни. От тях не се изисква да представят разрешително за обиск. Оглеждайте навсякъде, момчета. Не е нужно да питате, нали така?

— Точно така, сър — отвърна ми по-младият митничар. Среден на ръст, руса коса, леко пълен и с ирландски акцент. Облечен като другия в син униформен шлифер, с фуражка, кафяви ръкавици и идеално изгладени панталони. — Само че рядко го практикуваме. Предпочитаме съдействие и затова първо питаме.

— И сигурно ще попитате дали може да претърсите яхтата? — каза Хънслет.

— Да, сър.

— Защо? — запитах аз с искрено учудване. Наистина не разбирах какво целят.

— Щом ще съдействуваме, би трябвало да ни обясните за какво става дума.

— Не виждам причини да ви отказваме, сър — някак извинително се обади по-възрастният митничар. — Снощи, всъщност по-предната вечер, в района на Еършир е бил отвлечен камион, превозващ стоки на стойност 12 000 английски лири. Съобщиха го и по радиото. Разполагаме със сведения, че товарът е прехвърлен на малка яхта, която е отплавала на север.

— Откъде знаете?

— Съжалявам, сър. Поверителна информация. За последните петнайсет часа това е третото пристанище, което проверяваме, а вие сте тринайсетата яхта, и четвъртата в залива Торбей. Тичаме като луди, уверявам ви.

Гласът му звучеше приятелски и все едно, че казваше: „Не мисли, че те подозираме. Работа, няма как.“

— Значи претърсвате всички яхти, които според вас са дошли от юг. Новодошлите, така да се каже. А не ви ли е хрумвало, че нито една яхта с крадени стоки на борда не би рискувала да премине през канала Крайнън? Вътре е като в капан, и то в продължение на четири часа. Така че всеки ще предпочете да заобиколи покрай Мъл ъф Кинтайър. А ние сме тук от вчера следобед.

— Доста бърза трябва да е тази яхта, която ще измине цялото разстояние за толкова кратко време.

— Точно като вашата, сър — каза сержант Макдоналд. Слушах го и се чудех как го постигат. В цяла Англия сержантите имаха едни и същи дървени гласове, едни и същи дървени лица и едни и същи студени очи. Сигурно беше от униформата.

— И какво се предполага, че сме откраднали?

— Химикали. Камионът е превозвал химикали.

— Химикали? — погледнах Хънслет, ухилих се и отново се обърнах към митничарите. — Химикали, казвате. Тук е пълно с тях. Но се боя, че не струват 12 000 лири.

За миг настъпи тишина. После Макдоналд каза:

— Бихте ли обяснили, сър?

— Веднага — запалих цигара, за да се насладя по-пълно на изчакването, и се усмихнах. — Това е държавна яхта, сержант. Мислех, че сте забелязали флага. Министерство на селското стопанство и риболова. Ние сме морски биолози. Кабината на кърмата е подвижна лаборатория. Ето я и библиотеката. — Кимнах към двете лавици, натъпкани с техническа литература. — Ако все още се съмнявате, ще ви дам два телефонни номера, в Лондон и в Глазгоу, откъдето ще потвърдят кои сме. Или пък се обадете на пазача на шлюза на канала Крайнън. Онази нощ бяхме там.

— Да, сър. — Сержантът изобщо не беше впечатлен. — Ами къде ходихте с надуваемата лодка вчера привечер?

— Не ви разбрах, сержант?

— Вчера към пет часа следобед са ви видели да напускате яхтата в черна гумена лодка.

Чувал бях за ледени пръсти, пробягващи по гръбнака, но сега по гърба ми сякаш се разхождаше стоножка с ботуши от лед.

— Тръгнали сте към пролива. Видял ви е мистър Макилрой, началникът на пощата.

— Хич не ми е приятно да очерням характера на колегите си държавни служители, но той сигурно е бил пиян. — Странно как от ледените пръсти човек се изпотява. — Не притежавам черна гумена лодка и никога не съм имал такава. Можете да си извадите служебната лупа и ако откриете черна гумена лодка, ще ви подаря кафявата дървена лодка, с която единствено разполагаме тук, на „Файъркрест“.

Дървеното изражение леко се пропука. Той вече не изглеждаше толкова уверен.

— Значи снощи не сте излизали?

— Напротив, излизах. С дървената лодка. Ходих до Гарб Айлънд в пролива и събирах морски образци. В лабораторията са, мога да ви ги покажа. Все пак не сме дошли на почивка.

— Моля ви, не се обиждайте. — Вече не бях плутократ, а работник като него и той можеше да си позволи да омекне малко. — Мистър Макилрой отдавна не е в първа младост, пък и всичко изглежда черно на фона на залязващото слънце. Определено не ми приличате на човек, който би прекъснал телефонния кабел от островите към сушата.

Стоножката отново тръгна, този път в галоп. Отрязани от сушата. Колко удобно за някого. Убеден бях, че за случайност изобщо не можеше да става дума.

— Правилно ли ви разбрах, че ме подозирате в нещо, сержант? — бавно казах аз.

— Длъжни сме да проверяваме всяка възможност, сър.

В гласа му вече се долавяха нотки на извинение. Не стига, че бях от работническата класа, ами на всичкото отгоре се явявах и държавен служител. А всички държавни служители няма как да не бъдат почтени граждани.

— Нали няма да имате нищо против да огледаме малко? — Тъмнокосият митничар изглеждаше още по-притеснен. — Виждам, че котвата ви е спусната, което крадците не биха направили, но все пак… Чиста формалност, но сме длъжни да я спазваме. Иначе ще ни уволнят още утре.

— Не бих искал да ви се случи, мистър… ъ-ъ…

— Томас. Благодаря ви. Документите на яхтата? Да, благодаря — и той ги подаде на по-младия си колега. — Така. Добре. Между другото, може ли колегата ми, мистър Дъран, да използува кабината на щурвала, за да направи копия от документите? Няма да отнеме и пет минути.

— Разбира се. Тук няма ли да му е по-удобно?

— Не, защото вече работим с портативни фотокопирни апарати. Трябва да е тъмно. Но нали ви казвам, няма да отнеме повече от пет минути. А през това време ние ще огледаме лабораторията ви.

Прав беше, че е формалност. За обиск изобщо не можеше да се говори, беше нещо много повече. Пет минути по-късно към нас се присъедини и Дъран и двамата с Томас претърсиха „Файъркрест“ сякаш търсеха най-малкото диаманта Кохинор. Трябваше поотделно да им се обяснява предназначението на всеки един уред от оборудването на лабораторията. Провериха всички чекмеджета и шкафове. Старателно преровиха и големия метален сандък на кърмата, а аз благодарих на бога, че не бях оставил там гумената лодка, двигателя и водолазния костюм, както отначало смятах да направя. Отбиха се и в тоалетната. Сякаш смятаха, че диамантът е там.

Най-дълго се задържаха в машинното отделение и бяха прави. Лъскавото оборудване изглеждаше съвсем ново. Два големи дизелови двигателя по сто конски сили, дизелов генератор, генератор за захранване на радиото, помпи за студена и топла вода, отоплителна уредба, резервоари за вода и масло и два реда оловни батерии. Томас прояви особен интерес към батериите.

— Виждам, че разполагате с много резервна мощност, мистър Питърсън — каза той. Вече ми знаеше името, макар че в кръщелното ми пишеше друго. — За какво ви е?

— Дори не ни стига. Я се опитайте да запалите тези два двигателя на ръка. А в лабораторията има осем електродвигателя, които използуваме само когато не се движим. Те работят на батерии, защото генераторът смущава работата на другите уреди. — Вече изброявах на пръсти. — После имаме отоплителна уредба, помпи за топла и студена вода, радар, радио, автопилот, лебедка, още една лебедка за лодката, ехолот, навигационни светлини, готварска печка…

— Достатъчно, достатъчно. Печелите. — Той вече се държеше доста приятелски. — Право да си кажа, не разбирам много от кораби и лодки. Може ли да продължим по-нататък?

За мое учудване останалата част от огледа приключи бързо. Върнахме се в салона и там видях, че Хънслет е успял да убеди торбейската полиция в гостоприемството на „Файъркрест“. Не че сержант Макдоналд бе станал кой знае колко по-благоразположен, но все пак сега се държеше далеч по-човешки отпреди. Обаче забелязах, че синът му, полицай Макдоналд, продължава да е мрачен. Може би не одобряваше държането на баща си с евентуалните престъпници.

Ако наречем огледа на салона повърхностен, то за двете каюти на носа той беше направо бегъл. Като се върнахме в салона, казах:

— Съжалявам, че бях малко рязък, господа. Просто не обичам да ме будят. Ще пийнете ли нещо за довиждане?

— Благодаря — усмихна се Томас. — И ние не желаем да изглеждаме невъзпитани.

След пет минути вече ги нямаше. Томас дори не погледна кабината на щурвала, нали Дъран беше ходил там. Само набързо прегледа един от сандъците на палубата, но не се занимава с останалите. Чисти бяхме. Учтиво си казахме довиждане и те си заминаха. Доколкото виждах в мрака, и техният катер беше доста мощен.

— Странно — казах аз.

— Какво му е странното?

— Катерът им. Успя ли да го видиш?

— Глупости — отвърна сприхаво Хънслет. И той не се беше наспал. — В тая непрогледна нощ.

— Точно това искам да кажа. Светеше само в една от кабините им, и то едва-едва. Иначе нищо — нито осветление на палубата, нито в кабините, нито дори навигационни светлини.

— Сержант Макдоналд познава залива от осем години. Ти самият не се ли оправяш и на тъмно в жилището си?

— Да, ама в моето жилище няма двайсетина яхти и други съдове, които да са в постоянно движение, носени от вятъра и вълните. Няма и вятър и вълни, които да отклоняват курса ми, докато пресичам хола. А в този залив само три яхти са снабдени с котвени светлини. Все пак трябва да си свети с нещо.

Така беше. Откъм посоката на затихващия шум на двигателите някаква светлина проряза мрака. Петинчов прожектор. Лъчът първо освети една малка яхта на стотина метра от нас, после се плъзна надясно и попадна на друга, след това обходи залива и се върна на курса на катера.

— Странно ли каза? — промърмори Хънслет. — Прав си. Ами полицаите от Торбей?

— Ти прекара повече време със сержанта. Аз нали ходих на кърмата с Томас и Дъран.

— Бих искал да не мисля така — каза Хънслет някак неловко. — Зная, че усложнявам нещата, но според мен той си е истински полицай, и то добър. Виждал съм хиляди такива. Ти също.

— Така е. И на мен ми се стори, че е съвсем нормален и порядъчен човек — съгласих се аз. — Само че някой го е заблудил. И ние бяхме заблудени, но вече не сме.

— Какво имаш предвид?

— Томас направи една невнимателна забележка. Ти не я чу, защото бяхме в машинното отделение. — Потръпнах, вероятно от студения вятър. — Отначало не й обърнах внимание, но после разбрах, че те не искат да знаем как изглежда катерът им. Той каза: „Право да си кажа, не разбирам много от кораби и лодки.“ Сигурно си е мислел, че задава твърде много въпроси, и е искал да ме успокои. Не разбирал от кораби и лодки — кажи ми, има ли такъв митничар? Нали половината им живот минава по корабите. Предполагам, че от кораби разбират повече и от конструкторите им. А за дрехите им какво ще кажеш?

— Хайде, хайде. Никой митничар не носи изпоцапана с грес престилка.

— Въпросът е, че те са били в тези дрехи през последните двайсет и четири часа. Нали казаха, че нашата е тринайсетата претърсена от тях яхта. А панталоните им бяха с безупречни ръбове. Или ще кажеш, че се преобличат за всяка яхта?

— Нещо друго казаха ли? — Хънслет говореше толкова тихо, че добре чух как на катера на митничарите изключиха двигателите в момента, в който лъчът на прожектора освети каменния пристан на половин миля от нас. Проявиха ли особен интерес към нещо?

— Проявиха особен интерес към всичко. Хей, чакай малко! Томас силно се заинтересува от батериите, от това, че сме имали купища резервно електрозахранване.

— Я гледай ти. Ами забеляза ли с каква лекота скочиха на борда на катера си нашите митничари, когато си тръгваха?

— Явно не им е за първи път.

— И на двамата ръцете им бяха свободни, а трябваше да носят нещо.

— Фотокопирния апарат. Остарявам, приятелю.

— Точно така. Фотокопирния апарат. Вече работели с портативни фотокопирни машини. Глупости. Значи щом нашето русокосо приятелче не е правило копия от документите, сигурно е било заето с нещо друго.

Влязохме в кабината на щурвала. Хънслет взе голямата отвертка от рафта с инструменти до ехолота и свали капака на апарата за радиовръзка. Погледна вътре, погледна и мене и после бавно монтира капака обратно. Едно беше сигурно, този предавател скоро нямаше да можем да го използуваме пак.

Извърнах глава и погледнах навън през прозореца на кабината. Вятърът продължаваше да се усилва, в тъмната вода проблясваха белите гребени на вълните, а носът на „Файъркрест“ се дърпаше към котвата. Яхтата забележимо потръпваше, тъй като вятърът и приливът се движеха в различни посоки. Чувствувах се ужасно изморен. Но все още гледах. Хънслет ми подаде цигара. Не ми се пушеше, но я взех. Може би щеше да ми избистри мислите. Изведнъж го сграбчих за китката и се вторачих в дланта му.

— Така-а — казах аз. — Всяка жаба да си знае гьола.

— Какво?

— Нищо, нищо. Не мога да се сетя за точната поговорка. Как беше, добрият занаятчия винаги работи със собствените си инструменти. Нашият приятел със склонност към трошене на лампи и кондензатори би трябвало да я знае. Нищо чудно, че в близост до Дъран вратът ми започваше да ме сърби. Къде се поряза?

— Не съм се порязвал.

— Зная, но на дланта ти има кръв. Не бих се учудил, ако този тип е вземал уроци по правоговор. На „Нантвил“ говореше стандартен английски, а при нас, на „Файъркрест“, акцентът му беше северноирландски. С колко ли още акцента разполага? И това по него не са тлъстини, а мускули. Но забеляза ли, че той изобщо не си свали ръкавиците, дори и когато взе чашата с питието?

— Всичко забелязвам, няма що — горчиво отвърна той. — Защо обаче не ни се случи нищо? Дори не се опитаха да те елиминират, макар че си нещо като главен свидетел.

— По две причини. Това не можеше да стане пред полицаите, за които и двамата сме съгласни, че са истински. Иначе трябваше да се погрижат и за тях, а само някой луд би посегнал на живота на полицай. Тези типове обаче са всичко друго, но не и луди.

— Все пак защо са им били тези полицаи?

— За достоверност. Полицаите са извън всяко подозрение. Когато посред нощ някой полицай подаде униформената си глава над фалшборта на яхтата ти, много ясно, че няма да го треснеш по главата с някой кол, а ще го поканиш на борда. Докато към всички останали подходът ще е друг, особено ако сме гузни, както те са смятали.

— Да речем, че е така. Каква е другата причина?

— Това, че рискуваха и изпратиха Дъран, за да видят дали някой от нас няма да го разпознае.

— Защо Дъран?

— Не ти казах, че осветих лицето му с фенерче. Не го запомних, разбира се — видях само някакво бяло петно, полуприкрито зад вдигнатата му ръка. Пък и по-скоро гледах къде да го ритна. Само че те не са знаели това и са искали да видят дали ще го разпознаем. Ние не го познахме иначе щяхме да скочим върху него и да се развикаме на полицаите да го арестуват. Дори не трепнахме. Не издадохме с нищо, че лицето му ни е познато. Така че те вече не се притесняват особено. Щом не сме познали Дъран, значи няма да разпознаем и останалите на борда на „Нантвил“. Следователно никой няма да върти телефони до Интерпол.

— Значи сме в безопасност?

— Дай боже. Макар че се съмнявам.

— Но нали каза…

— Не зная — отвърнах раздразнено. — Просто имам такова чувство. Претърсиха задната част на „Файъркрест“, все едно че търсеха печеливш фиш за тото. После по средата на огледа на машинното отделение изведнъж загубиха интерес. Поне за Томас ми се стори така. Явно беше открил нещо. Нали го видя след това в салона и при претърсването на каютите на носа и горната палуба. Почти не гледаше.

— Да не би нещо с батериите?

— Не. Отговорът ми го задоволи. Сигурен съм. Не зная защо, но съм сигурен.

— Значи ще се върнат пак?

— Ще се върнат.

— Да приготвя ли пистолетите?

— Няма смисъл да се бърза. Сега приятелчетата ни са спокойни, че нямаме връзка с никого. Пощенското корабче се отбива тук два пъти седмично. Днес вече идва, значи ще дойде пак чак след четири дни. Кабелите към сушата са прекъснати, а ако мислиш, че ще ги поправят, много се лъжеш. Освен това предавателят ни не работи, а пощенски гълъби няма. Остава ли някаква друга връзка със сушата?

— „Шангрила“.

Това беше най-близката до нас яхта — лъскавобяла играчка с дължина около трийсет и пет метра. Според мен собственикът й бе дал за нея около четвърт милион английски лири и му бяха върнали няколко монети ресто.

— Радиооборудването й сигурно е поне за няколко хиляди лири, а освен това в залива има още две-три яхти, които е възможно да имат предаватели. Останалите явно имат само приемници.

— Въпросът е колко от предавателите в залива Торбей ще работят и утре?

— Един.

— Точно така, един. Приятелчетата ще се погрижат за останалите. — Е, застрахователните компании ще го преживеят някак — и той погледна часовника си. — Няма да е зле да събудим чичо Артър.

— Горя от нетърпение да го чуя. — Всъщност изобщо не ми се говореше с него.

Хънслет нахлузи някаква връхна дреха, тръгна към вратата и се спря на прага.

— Докато говориш, ще се поразходя по горната палуба. За всеки случай. Дори ще взема и пистолета. Според Томас в този залив вече били проверили три яхти, а Макдоналд не каза нищо, значи е вярно. Тоест в момента в Торбей не работи нито един предавател. Което означава, че онези приятелчета могат да оставят полицаите на брега и да се върнат обратно при нас.

— Възможно е. Но другите яхти са по-малки от „Файъркрест“, а от тях само една е с отделна кабина за щурвала. На останалите предавателят се намира в салона, но пък често там спят собствениците. Значи първо някой трябва да удари собствениците по главата, а пред полицаите това е невъзможно.

— На бас срещу пенсията ти, че Макдоналд не винаги се е качвал на борда.

— Няма да доживея до пенсия, но наистина не е зле да вземеш пистолета.

Яхтата „Файъркрест“ беше на малко повече от три години. Била е построена тайно в една корабостроителница в Саутхамптън с участието на фирма за морски радиовръзки и по чертежи, предоставени от чичо Артър. Не че той самият е изработил чертежите, но нито един от малцината посветени не е знаел истинския им автор. Всъщност той задигнал идеята от един индонезийски риболовен кораб с японска конструкция, който подал сигнал за повреда в двигателя. Имало два двигателя и от тях само единият бил повреден, но въпреки това корабът не можел да се движи. На това странно обстоятелство обърнал внимание вторият помощник-капитан на притеклата се на помощ фрегата. Той огледал кораба по-внимателно и крайният резултат от всичко бил, че екипажът на кораба още гние в някой от сингапурските затвори. А и чичо Артър получил своето вдъхновение.

Кариерата на „Файъркрест“ била пъстра и безславна. Отначало яхтата обикаляла Балтийско море, но на властите в Мемел и Ленинград им писнало да я виждат, обявили я за персона нон грата и я върнали в Англия. Чичо Артър бил бесен, защото трябвало да отчита разходите пред скъперника министър. След това известно време яхтата била използувана от бреговата охрана за преследване на контрабандисти, а после и оттам я върнали без никаква благодарност. Така че сега за първи път яхтата трябваше да оправдава своето съществуване. При други обстоятелства чичо Артър сигурно много би се радвал на идеята, но не и след като чуеше каквото имах да му казвам.

Уникалността на „Файъркрест“ се състоеше в това, че яхтата имаше две витла и два вала, но само един двигател. Всъщност корпусите на двигателите бяха два, но имаше един двигател, макар и специално изпълнение с подводен байпасен изпускателен колектор. При втория корпус се сваляше муфата на горивната помпа и се отвиваха горните четири болта, след което цялата горна част на двигателя се повдигаше заедно с всичко по нея — горивни тръбопроводи, разпръсквани и т.н. Вътре в корпуса имаше мощен предавател, който с помощта на двайсет-метровата антенна мачта, скрита във фокмачтата на яхтата, можеше да изпрати сигнал и до луната — Томас правилно бе забелязал, че имахме предостатъчно резервна мощност. Пък и в момента луната не ми трябваше — исках само да се свържа с кабинета в дома на чичо Артър в Найтсбридж.

Останалото пространство в десния корпус се заемаше от пъстра колекция, която дори и някой помощник-комисар от Ню Скотланд Ярд би изгледал със замислен израз на лицето. Имаше готови пакети експлозиви, съдържащи аматол, иницииращи взривни вещества и химически детонатори с миниатюрни часовникови механизми с обхват от пет секунди до пет минути и самозакрепващи скоби. Намираше се и чудесен комплект приспособления за проникване с взлом, шперцове, устройства за подслушване, някои от които се изстрелваха с пистолет за сигнални ракети, приспивателни таблетки, четири пистолета и кутия патрони за тях. Бяхме се подготвили за сериозни действия. Два от пистолетите бяха люгери, а другите два бяха германски лилипути, калибър 4.25 — тоест най-малките автоматични пистолети, предлагани в момента на пазара. Човек лесно можеше да скрие лилипутите където си иска по себе си, дори и в левия ръкав на сакото, стига да не си купува костюмите от Карнаби Стрийт.

Хънслет взе единия люгер, провери дали е зареден и излезе. Не че толкова му се щеше да ме охранява — по-скоро не искаше да е наблизо, когато се обади чичо Артър. Не го обвинявах, и на мен никак не ми се говореше точно сега.

Издърпах гумираните кабели, закрепих „крокодилчетата“ към клемите на батерията, поставих слушалките, включих предавателя, подадох сигнал за повикване и зачаках. Нямате нужда от настройка, защото предавателят беше предварително настроен на свръхвисока честота. Червената контролна лампичка светна и някой каза:

— Станция ЦПФХ слуша.

— Добро утро. Тук е Каролайн. Мога ли да говоря с директора?

— Почакайте малко.

Това означаваше, че чичо Артър още спи. Рано сутрин хич го нямаше. След три минути в слушалките ми отново се чу глас:

— Добро утро, Каролайн. Тук е Анабел.

— Добро утро. Координати 481, 281 — тези координати ги нямаше на нито една военна карта, но ние с чичо Артър си имахме свои.

Малка пауза и после гласът отново се обади: — Ясно, Каролайн. Продължавай.

— Открих изчезналия кораб. На четири-пет мили северозападно оттук. Снощи го посетих.

— Снощи какво, Каролайн?

— Бях на борда му. Стария екипаж го няма. Има нов, по-малоброен.

— Намери ли Бети и Дороти?

Макар че и двамата използувахме скремблъри срещу евентуално подслушване, чичо Артър настояваше за всеки случай да си служим и с кодови имена. Те бяха женски и първата им буква съвпадаше с първата буква на истинските ни имена. Това малко ни дразнеше, но трябваше да се съобразяваме с него. Той беше Анабел, аз бях Каролайн, Бейкър беше Бети, Делмонт — Дороти, а Хънслет — Хариет. Звучахме като имена на тропически урагани.

— Намерих ги — поех дълбоко дъх аз. — Те вече няма да се върнат вкъщи, Анабел.

— Те вече няма да се върнат вкъщи — механично повтори той и после мълча толкова дълго, че помислих, че е изключил апарата. Но след малко се обади, някак глухо: — Бях те предупредил.

— Да, Анабел. Беше ме предупредил.

— А корабът?

— Замина.

— Накъде?

— Не зная. Просто замина. Посока север, предполагам.

— Посока север, предполагаш.

Чичо Артър никога не повишаваше глас. И сега говореше така, съвсем безлично, но личеше, че е побеснял, тъй като внезапно изостави всякаква предпазливост.

— Къде на север? Исландия? Норвегия? Значи товарът вече може да е във всяка точка на Атлантика чак до Баренцово море? Как можа да ги изтървеш! След цялото внимателно планиране и след всички разходи. Как можа! Можеше поне да ми спести приказките за планирането, защото то беше изцяло мое. А и Бети и Дороти… Последните думи показваха, че вече малко се е овладял.

— Да, Анабел. Изтървах ги. — Чувствувах как и аз се ядосвам. — Но това не е всичко. Искаш ли да чуеш и останалото?

— Слушам те.

Разказах му и останалата част и накрая той каза:

— Разбирам. Изтървал си кораба. Загубил си Бети и Дороти. Издал си се и пред онези приятелчета и си провалил цялата секретност на операцията. — Пауза. — Довечера в девет часа те очаквам в кабинета си. Инструктирай Хариет да върне яхтата обратно в базата.

— Слушам, сър. — По дяволите това негово „Анабел“. — Очаквах го. Провалих операцията, провалих и вас. Значи ме отстранявате.

— До довечера в девет, Каролайн. Ще чакам.

— Дълго ще има да чакаш, Анабел.

— Какво искаш да кажеш с това?

Ако чичо Артър имаше нисък и заплашителен глас, това щеше да прозвучи ниско и заплашително. Само че гласът му беше равен, толкова равен, че дори носеше повече тежест и от най-обработения и изразителен глас.

— От това място няма полети на гражданската авиация, Анабел. Пощенският кораб ще дойде след четири дни. Времето се разваля и не бих рискувал яхтата, за да се добера до някое по-голямо пристанище. Боя се, че не мога да мръдна оттук.

— За глупак ли ме вземате, сър? — вече се беше ядосал здравата. — Отиваш на брега. Оттам на обяд ще те вземе военен хеликоптер. Довечера в девет часа да си в кабинета ми. И не ме карай да чакам.

Това беше, но реших да направя един последен опит:

— Дайте ми още двайсет и четири часа, Анабел.

— Не ставай смешен и не ми губи времето. Довиждане.

— Моля ви, сър.

— Имах по-добро мнение за тебе. Довиждане.

— Довиждане. Може пак да се видим някога, макар че се съмнявам. Всичко хубаво.

Изключих радиото, запалих цигара и зачаках. Повикването дойде след половин минута. Изчаках още половин минута и се обадих. Бях напълно спокоен. Зарът беше хвърлен и не давах пет пари.

— Каролайн? Ти ли си, Каролайн? — Кълна се, че долавях възбуда в гласа му. Това беше нещо за книгата на рекордите.

— Да.

— Какво каза одеве? Последните ти думи.

— Всичко хубаво. Казах „всичко хубаво“.

— Не ме занасяйте, сър! Каза, че…

— Ако искате да се кача на хеликоптера, с пилота трябва да изпратите и охрана — отвърнах аз. — Въоръжена охрана. И гледайте да са добри? Имам люгер и знаете, че си служа с него чудесно. А ако убия някого и ме изправят пред съда, и вие ще бъдете до мен. Никакви връзки няма да ви помогнат и никой няма да ви оправдае, че сте изпратили въоръжена охрана срещу невинен човек. Освен това вече не съм ваш служител. В условията на договора ми ясно се казва, че мога да напусна по всяко време, стига в момента да не съм активно ангажиран в оперативна задача. Вие ме освободихте от задълженията ми и ме викате в Лондон. Оставката ми ще дойде с първата поща. Бейкър и Делмонт не бяха ваши приятели, а мои. Приятели са ми още откакто работя във вашето ведомство. А вие имате нахалството да обвинявате мен за смъртта им, след като много добре за всички операции последната дума е ваша. Дори ми отказвате последния шанс да си разчистя сметките. Писна ми от бездушната ви служба. Довиждане.

— Един момент, Каролайн. Почакай малко. — Говореше внимателно, все едно, че ме успокояваше. — Не избухвай така.

Сигурен бях, че досега никой не беше говорил по такъв начин с контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, но той сякаш не изглеждаше особено притеснен. Вероятно в момента мозъкът на лукавата стара лисица подобно на компютър преценяваше и отхвърляше възможности и се питаше дали му играя номера и докъде мога да стигна. Най-сетне той тихо каза:

— Сигурно не си решил да останеш там само за да рониш сълзи. Явно имаш нещо предвид.

— Да, сър. Имам нещо предвид. — Питах се какво ли точно имам предвид.

— Давам ти двайсет и четири часа, Каролайн.

— Четирийсет и осем.

— Четирийсет и осем. И после се връщаш в Лондон. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— И още нещо, Каролайн.

— Да, сър?

— Все едно, че не съм чул как ми говореше преди малко. Вярвам, че няма да се повтаря.

— Не, сър. Съжалявам, сър.

— Четирийсет и осем часа. Дръж ме в течение по радиото. Обаждай се по обяд и в полунощ.

Чу се изщракване и разговорът прекъсна. Хънслет се беше свил на завет, отзад до салона. Видя ме и изсумтя.

Излязох на палубата и видях, че вече се разсъмва. Вълнението продължаваше и валеше силен дъжд. Яхтата се люлееше тежко и се стремеше да се отскубне от веригата на котвата. Опънът беше толкова силен, а тласъците така резки, че не знаех дали гумената лодка, двигателят и водолазният костюм, които бях привързал към котвата, щяха да издържат долу още дълго време.

— Какво ще кажеш за това? — и посочи към осветената палуба на „Шангрила“.

Вълнението я подмяташе насам-натам и тя ту заставаше откъм кърмата ни, ту се изместваше към борда. Цялата й предна палуба, където се намираше и кабината на щурвала, беше ярко осветена.

— Сигурно някой страда от безсъние — отвърнах. — Или проверява дали котвата не влачи. Да не мислиш, че са нашите приятели, които в момента разбиват радиото им? Може пък да оставят осветлението си включено през нощта.

— Запалиха го преди десет минути. И гледай, гледай някакви хора излизат на палубата. Странно. Как мина с чичо Артър?

— Зле. Първо ме уволни, после реши друго. Имаме четирийсет и осем часа.

— Четирийсет и осем часа ли? Че какво ще направиш за четирийсет и осем часа?

— Един господ знае. Първо ще поспя. Ти също. За нови гости вече е много светло.

На минаване през салона Хънслет някак между другото запита:

— Интересно какво мислиш за по-младия полицай? Макдоналд младши.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами стори ми се някак паднал духом и угрижен. Нещо му тежи.

— Приличаме си. А може би не обича да става посред нощ. Или е загазил с някое момиче, но ако е така, ще ти кажа, че това хич не ме интересува. Лека нощ.

А трябваше да се вслушам в думите на Хънслет. Заради самия него.