Алистър Маклейн
Устата на гроба (10)

Десета глава
Четвъртък по обяд — петък призори

— Оставете ме да спя — казах, без да отварям очи. — Умрял съм.

— Хайде, ставай. — Някаква ръка, подобна на багер, ме разтърси за втори път. — Ставай!

— Господи! — отворих едно око аз. — Колко е часът?

— Малко след обяд. Не можех да те оставя да спиш повече.

— Обяд?! Нали казах да ме събудят в пет. Знаеш ли…

— Ела да видиш.

Той тръгна към прозореца, аз спуснах неустойчивите си крака от леглото и го последвах. Все едно, че някой ме беше оперирал и беше извадил всичките им кости. Чувствувах се ужасно. Хъчинсън кимна към прозореца:

— Какво ще кажеш?

Взрях се в матовосивия свят навън и казах сприхаво:

— Какво искаш да видя в тази проклета мъгла?

— Мъглата.

— Нали я виждам — отвърнах глупаво. — Мъгла.

— Прогнозата за времето в два часа сутринта — каза Хъчинсън с вид на човек, полагащ усилия да бъде търпелив. — Казаха, че мъглата щяла да се вдигне в ранните утринни часове. Само че не се вдигна.

Но пък мъглата в мозъка ми започна да се вдига. Изругах и посегнах към най-сухия от костюмите си. Беше влажен и лепкав, но съзнанието ми бе заето с други неща. „Нантвил“ беше потопен в понеделник през нощта, но те едва ли бяха успели да извадят нещо от него, било същата нощ, било във вторник през нощта, защото времето тогава беше достатъчно лошо дори и в закрития залив на Торбей, а какво оставаше за Бюл нан Уам. Само че сигурно бяха почнали от снощи, защото в Дъб Сгир лодката за водолазите я нямаше, а според собствениците на „Нантвил“ хранилището на кораба не било от най-модерните и с подходящо оборудване отварянето му не би отнело повече от няколко часа. А Лаворски и приятелите му без съмнение притежаваха нужното оборудване. Но пък бях сигурен, че през остатъка от нощта дори и да бяха работили непрекъснато с по трима души под водата, пак не биха могли да извадят осемнайсетте тона златни кюлчета от трюма. Все пак, преди чичо Артър да ме вземе при себе си, бях работил на спасителен кораб и разбирах от подобни неща. Щеше да им е необходима още една нощ, защото не смееха да работят през деня. Но сега в тази мъгла като нищо можеше да работят и през деня. Все едно че някой им подаряваше още една нощ.

— Събуди чичо Артър и му кажи, че тръгваме.

— Той също ще иска да дойде.

— Ще трябва да остане. Много добре му е известно, че трябва да остане. Бюл нан Уам, само това му кажи.

— Значи не Дъб Сгир? Не отиваме там, така ли?

— Чудесно знаеш, че не можем да отидем преди полунощ.

— Забравил бях — бавно отвърна Хъчинсън. — Не можем да отидем преди полунощ.

За разлика от друг път, сега Бюл нан Уам не потвърждаваше страховитата си репутация. Беше времето между прилива и отлива и имаше не много силно югозападно вълнение. Минахме през Балара към крайната северна точка на източния бряг на Дъб Сгир и после свърнахме на юг като се движехме едва-едва в мъглата. Бяхме включили подводния байпасен изпускателен колектор и бумтенето на дизела почти не се чуваше, дори и в кабината на щурвала, макар че вратите бяха отворени. Имахме си причини да ги държим отворени.

Вече бяхме прекосили почти половината от учудващо тихия участък до Бюл нан Уам, който бяхме забелязали с Уилямс от хеликоптера. Според мен Хъчинсън за пръв път малко се притесняваше. Досега изобщо не бе поглеждал през прозореца, а управляваше яхтата само по карта и ехолот.

— Сигурен ли си, че става въпрос за този шлейф на четирийсет метра дълбочина, Калвърт?

— Трябва да е той. Виж как върви дъното. Отначало е равно, но дълбочината е двайсетина метра и при отлив мачтите на потъналия кораб може да се показват над водата. После до четирийсет метра е нещо като скала и изведнъж хлътва рязко до сто метра дълбочина, което е достатъчно за потопяването на кораб. Само че за такива дълбочини е необходимо специално водолазно оборудване.

— Да, но шлейфът е доста тесен — изсумтя той. — Не повече от двеста метра. Как могат да бъдат сигурни, че потопеният кораб ще легне на дъното точно където трябва?

— Могат. Затова го правят по времето между прилива и отлива.

Хъчинсън остави двигателя на празни обороти и излезе. Носехме се безшумно през матовата пустош. Пред носа на яхтата не се виждаше нищо. Приглушеният шум на дизела само усилваше усещането за призрачна тишина. Огромното тяло на Хъчинсън отново се напъха в кабината.

— Боя се, че си прав. Чувам двигател.

Заслушах се и го чух и аз — боботенето нямаше как да се сбърка. Въздушен компресор.

— Какво искаш да кажеш с това „боя се“? — попитах.

— Много добре знаеш. — Той подаде малко газ, зави наляво и насочи „Файъркрест“ към по-дълбоки води. — Притеснявам се, че ще се спускаш под водата.

— Да не мислиш, че ми е много приятно? И на мен не ми се ходи, но се налага. Иначе онези ще си свършат работата, ще натоварят в Дъб Сгир и после върви ги търси.

— Вземи половината от нашия дял, Калвърт. И без това ние нищо не правим.

— В момента би ми стигнала и чаша бира в хотел „Кълъмба“ в Торбей. А от тебе се иска да държиш яхтата точно където трябва да бъде. На връщане от „Нантвил“ хич няма да ми е приятно, ако се наложи да те търся из целия Атлантически океан.

Той ме изгледа и не каза нищо, но целият му вид говореше, че се съмнява дали изобщо ще се върна. Направихме кръг южно от водолазната лодка — чувахме компресора през цялото време — и после свърнахме на запад и се насочихме към тях. След малко Хъчинсън каза:

— На около двеста метра сме.

— Горе-долу. Трудно е да се каже в мъглата.

— Координати север-североизток 22. Спусни котвата.

Спуснах я. Но не онази с веригата, а една друга, по-малка, с около сто метра въже, което безшумно изчезна във водата. Върнах се в кабината и нагласих кислородните бутилки.

— Значи гледай да не забравиш — каза Хъчинсън. — Като изплуваш се остави на течението и то ще те докара право тук. Ще оставя двигателя да работи, за да го чуваш за ориентир. Дано мъглата не се вдигне. Защото тогава ще трябва да плуваш към Дъб Сгир.

— Доста неприятно. А ти какво ще правиш, ако мъглата се вдигне?

— Прерязвам въжето на котвата и изчезвам.

— Ами ако тръгнат след тебе?

— И да оставят двама-трима мъртви водолази в трюма на „Нантвил“, така ли?

— По дяволите — отвърнах нервно. — Не ми говори за мъртви водолази в трюма на „Нантвил“.

* * *

На борда на „Нантвил“ имаше трима водолази, и то не мъртви, а потънали в работа.

Дотам се добрах лесно. Плувах на повърхността и се ориентирах по шума на компресора. Гмурнах се едва когато съвсем ги приближих. Напипах разни кабели, въздухопроводи и най-сетне това, което ми трябваше — дебело телено въже.

Започнах да се спускам по него, докато не видях светлина. Отклоних се встрани и едва тогава се спуснах на палубата на „Нантвил“. Тръгнах внимателно към светлината.

Двама от тях стояха до един отворен люк. Както и очаквах, бяха с тежководолазни костюми и шлемове с маркучи за въздух и кабели за връзка с повърхността. Дълбочината беше твърде голяма за леководолазни костюми като моя, а така можеха да изкарат поне час и половина, макар че при изплуването щеше да им се наложи да спират за декомпресия в продължение на най-малко трийсет до четирийсет минути. Сърцето ми биеше силно и ми се щеше да се махна веднага, но си рекох, че това е от дълбочината, а не от страх.

Теленото въже, по което се спуснах, завършваше с метален пръстен, за който бяха закачени краищата на четири вериги от четирите ъгъла на голям метален кош. Двамата водолази пълнеха този кош с метални сандъци, които изваждаха от трюма на кораба със скорост горе-долу един сандък на две минути. Във всеки сандък имаше по петнайсет килограма златни кюлчета. Цяло съкровище. На борда на „Нантвил“ имаше сто и шейсет такива съкровища.

Опитах се да пресметна за колко време ще го разтоварят. Кошът събираше осем сандъка. Шестнайсет минути. Още десет минути, докато го издърпат на лодката, разтоварят и спуснат обратно. Значи около двайсет сандъка за един час. За час и половина — трийсет. Но след час и половина водолазите трябваше да се сменят. Четирийсет минути до повърхността, включително двата престоя за декомпресия, да речем от дванайсет и двайсет и четири минути, и още двайсет минути за сваляне на костюмите и спускане на смяната. Най-малко един час. Значи на практика се разтоварват по трийсет сандъка за всеки два часа и половина, или по дванайсет на час. Въпросът беше колко сандъка оставаха в хранилището на „Нантвил“.

Трябваше да разбера, и то веднага. На „Файъркрест“ използувах само две кислородни бутилки и от стоте им атмосфери налягане не беше останало много. Теленото въже потръпна, кошът тръгна нагоре. От него висеше друго въже, с което водолазите го направляваха, за да не се заплете в мачтите. Внимателно се извъртях и през един открехнат люк влязох във вътрешността на кораба.

Докоснах някакви кабели и въздухопровод и бързо си дръпнах ръцете. Долу вдясно мърдаше друга светлина. Идваше от шлема на още един водолаз, който се намираше в хранилището на кораба.

Бяха изнолзували резач за подводно рязане, за да го отворят. На едната стена зееше правоъгълен отвор горе-долу метър на два.

Приближих се до отвора и надзърнах вътре. Там имаше втора лампа. Видях подредените покрай стените сандъци със злато. От всичките сто и шейсет сандъка бяха останали около шейсет.

Нещо леко ми докосна ръката. Водолазът дърпаше някакво найлоново въже и искаше да го върже за дръжката на един сандък. Бързо издърпах ръката си встрани.

Той беше с гръб към мен и продължаваше да се опитва да завърже въжето. Най-после успя, изправи се и извади нож. Зачудих се за какво ли му беше.

Много скоро разбрах. Ножът беше за мене. Вероятно ме беше забелязал, докато връзваше сандъка, или беше усетил подръпването на въжето, когато то се закачи в ръката ми. Не бих казал, че се втурна към мен, защото тежководолазният костюм спъваше движенията му и ги правеше като на забавен кадър.

Но все пак се движеше доста бързо за уморения ми мозък. Вече беше на около метър от мен, а аз продължавах да стоя като торба цимент. Ножът не беше кой знае колко дълъг, но той го държеше с палец върху острието — така както правят най-големите злодеи, замислящи убийство. Виждах лицето му съвсем ясно. Един господ знаеше за какво му беше ножът. Нямаше нужда от нож, за да се справи с мен, дори и с двама като мен.

Защото това беше Куин.

Гледах го като парализиран. Гледах го, за да видя дали няма да натисне с брада бутона за връзка с повърхността. Само че той не го направи. Куин нямаше нужда от помощ, и сам щеше да се справи. Вместо това устните му се разтегнаха в усмивка от предвкусваната наслада. Едва ли виждаше лицето ми през маската, но не се съмнявах, че добре знаеше кой стои пред него. Изражението му беше като на човек, изпаднал в религиозен екстаз. Той приклекна, наведе се напред и изнесе назад дясната си ръка с ножа.

Трансът ми премина. С левия крак се отблъснах назад от отвора на хранилището, видях маркуча за въздух на Куин, който се люлееше над главата ми, сграбчих го и го дръпнах с всичка сила, за да наруша равновесието му. В същия миг остра пареща болка премина от долната част на ребрата до дясното ми рамо. Дясната ми ръка рязко отскочи и аз паднах на пода на трюма. Куин изведнъж изчезна, не защото бях замаян, а защото го закри облак въздушни мехурчета. Въздухопроводите за тежководолази са доста здрави, но са безпомощни пред остри като бръснач ножове в ръцете на силни мъже. Без да иска, Куин беше прерязал собствения си въздухопровод.

Сега вече нищо не можеше да го спаси. При това голямо налягане костюмът му сигурно вече се пълнеше с вода и го притискаше към дъното. Без да мисля, пристъпих напред и омотах краката му с остатъците от висящия тръбопровод, така че ако го откриеха, да си помислят, че се е заплел, опитал се е да се освободи и по погрешка е срязал маркуча. Не чувствувах никакви угризения — този човек беше психопат, убиващ за удоволствие, пък и трябваше да мисля за живите. За онези там долу, в избите на Дъб Сгир, които също можеха да умрат. Оставих го да се мята в агония и се притаих в горната част на трюма.

Двамата от палубата се спуснаха надолу и щом ме отминаха, се промъкнах през люка, открих теленото въже и тръгнах нагоре. Бях прекарал долу по-малко от десет минути, така че когато дълбокомерът ми показа дълбочина четири метра, спрях за триминутна декомпресия. Куин сигурно вече бе труп.

* * *

Направих точно както Хъчинсън ме бе посъветвал и се оставих на течението до „Файъркрест“. Сега вече нямаше защо да бързам. Открих яхтата без особени трудности и Хъчинсън ми помогна да се измъкна от водата.

— Не можеш да си представиш как се радвам да те видя отново, братко — каза той. — Насмалко да пукна от притеснение. Как мина?

— Добре. Дори имаме време. Още пет-шест часа.

— Отивам да вдигна котвата.

След три минути потеглихме, а малко по-късно вече се намирахме почти в средата на Бюл нан Уам с курс север-североизток срещу започващия прилив. Седях в осветения салон и се опитвах да поставя парче марля върху разреза, който започваше от най-долното ребро и стигаше до дясното ми рамо, когато чух, че Хъчинсън превключи на автопилот. След малко влезе при мен. Не можех да видя лицето му зад буйната брада, но той изведнъж спря като закован и тихо попита:

— Какво се е случило, Калвърт?

— Куин. Срещнах го в хранилището на „Нантвил“.

Той се приближи и мълчаливо ми помогна да поставя марлята. Едва след това добави:

— Значи Куин е мъртъв. — Дори не беше въпрос.

— Куин е мъртъв. Сам си преряза маркуча за въздух.

Разказах му какво се е случило и той не каза нищо. През целия път до Крейгмор почти не се обади. Знаех, че не ми вярва. Никога нямаше да повярва.

Нито пък чичо Артър. И той не повярва. Но реакцията му беше съвсем различна — той светна от удоволствие. Чичо Артър, макар и благ на вид, беше абсолютно безжалостен. В този случай той дори си приписа половината от заслугите за елиминирането на Куин.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа — обяви той, докато си пиехме чая, — наредих на Калвърт да издири и унищожи този човек, независимо от използуваните средства. Признавам, не допусках, че това ще стане по такъв начин. Чиста работа, момчето ми. Много чиста.

Само Шарлот Скурас ми повярва. Не зная защо. Стоях и гледах да не пъшкам, за да не развалям представата и за смелите държавни агенти, а тя ми свали превръзката и с ловки движения постави нова. През това време и разказах какво се е случило и видях, че ми повярва, без да ме пита нищо. Благодарих и — за превръзката и вярата, а тя се усмихна.

Шест часа по-късно — двайсет минути преди единайсет вечерта, когато трябваше да тръгваме с „Файъркрест“ — тя вече не се усмихваше. Гледаше ме като жена, която знае, че нейната няма да я бъде и не можех да кажа, че погледът й беше особено обичлив.

— Съжалявам, Шарлот — казах. Наистина съжалявам, но няма да стане. Няма да те вземем и това е. — Тя беше облечена в тъмня три четвърти панталони и тъмна блуза, като човек, който твърдо е решил да ни придружава на тази среднощна екскурзия. — Не отиваме на пикник. Не помниш ли какво каза тази сутрин? Че ще има стрелба. Да не мислиш, че искам да те видя убита?

— Ще стоя вътре — молеше се тя. — Няма да се показвам изобщо. Моля те, Филип, нека дойда.

— Не.

— Нали каза, че си готов да направиш всичко за мен?

— Не изопачавай думите ми. Исках да кажа всичко, за да ти помогна. А не да ти навредя. Точно на теб не бих искал да се случи нищо лошо.

— Точно на мен? Толкова ли много ме цениш?

Аз кимнах.

— Толкова ли много знача за теб?

Кимнах пак. Тя ме гледа дълго с широко отворени очи, без да казва нищо. Само устните и беззвучно мърдаха. После пристъпи, обви ръце около врата ми и се опита да го строши. Или поне така ми се стори, тъй като той още ме болеше от първата ми среща с мъртвия Куин. А всъщност тя се беше вкопчила в мене като в човек, когото няма да види вече никога. Какво ли, ако имаше ясновидска дарба и виждаше как мътните води на Дъб Сгир носят тялото на стария Калвърт? Представих си гледката и тя никак не ми се понрави. Вече започвах да се задушавам — но тя ме пусна и почти ме избута от стаята. После се прибра и заключи вратата отвътре.

— Приятелите ни са се прибрали — рече Тим Хъчинсън.

Бяхме заобиколили Дъб Сгир откъм южната му част, покрай бреговете на Лох Хурон, и сега бяхме спрели двигателя и течението ни носеше на североизток покрай малкото изкуствено заливче на Дъб Сгир.

— Прав беше, Калвърт — продължи той. — Наистина се готвят за бягство.

— Калвърт обикновено е прав — обади се чичо Артър сякаш казваше: „Нали аз съм го обучавал“. — А сега какво, момчето ми?

Мъглата беше поизтъняла и вече можеше да се вижда на стотина метра. Погледнах към Т-образната ивица светлина в пролуката между вратите и казах:

— Сега е моментът — и се обърнах към Хъчинсън: — Широчината на яхтата е почти пет, метра, а онзи вход е не повече от шест. Мислиш ли, че ще можеш да я вкараш вътре при този силен прилив, така че да изкъртиш вратите, без да се ударим в скалите?

— Има само един начин да разберем — отвърна той. Натисна стартера и топлият двигател запали мигновено. Без да увеличава оборотите, той зави на юг и измина около триста и петдесет метра, после свърна на запад за същото разстояние, а след това на север. Едва тогава подаде газ и запали пура! Готвеше се за действие. На светлината на кибритената клечка мургавото му лице изглеждаше спокойно и замислено.

Цяла минута не се виждаше нищо освен тъмнина и валма мъгла, пробягващи покрай носа на яхтата. Хъчинсън се движеше в посока север-северозапад, за да компенсира въздействието на прилива. Изведнъж право пред нас изскочи същата Т-образна ивица светлина. Взех автомата, отворих и закрепих отворена лявата врата на кабината и се подпрях на прага с оръжието в ръка. Чичо Артър беше заел същата позиция откъм десния борд. Трябваше да бъдем максимално устойчиви, защото „Файъркрест“ щеше да спре внезапно.

На четирийсет метра от вратата Хъчинсън отне газта и зави леко наляво. Яркото „Т“ се измести надясно, но попадна точно на една права с курса на яхтата и с едно тъмно петно вода, което рязко контрастираше с пенещите се вълни на прилива, разбиващи се в близките скали. След двайсетина метра Хъчинсън отново даде газ. Понесохме се право към скалите. Хъчинсън рязко свърна вдясно, течението ни пое и ние се вмъкнахме в залива, без дори да одраскаме скъпоценната яхта на чичо Артър. Хъчинсън веднага мина на празни обороти. За момент се запитах дали, ако практикувам цял живот, бих могъл да осъществя същата маневра. Едва ли.

Вече бях обяснил на Хъчинсън, че кнехтовете са от дясната страна, където сигурно щеше да бъде и водолазната лодка. Той изви яхтата и я насочи към ивицата светлина с кърмата напред, като натисна газта докрай. Нямаше смисъл да се забием с носа право в отсрещната стена.

Нахлуването ни не беше особено зрелищно. Вратите, вместо да се отворят с трясък по средата, се откачиха от пантите и ние ги понесохме на кърмата си с оглушителен грохот. Това намали скоростта ни с един възел. Алуминиевата фокмачта, заедно с телескопичната антена на чичо Артър, почти се изтръгна от гнездото си, преди да се счупи с неприятен звук малко над кабината на щурвала. Това намали скоростта ни с още един възел. Най-сетне, сред пукота на трошащо се дърво от обшивката, и най-вече от вратите, сред пронизителното скърцане на страничните предпазните гуми отстрани на яхтата, спряхме здраво заклещени между левия борд на водолазната лодка и кея на хангара. Сърцето на чичо Артър сигурно се късаше от мъка за обшивката. Хъчинсън даде леко напред, за да ни задържи на едно място, и запали прожектора. Пещерата беше достатъчно добре осветена, но целта ни беше да заслепим онези на кея. Излязох на палубата с автомат в ръце.

Както пишат в пътеписите, около нас кипеше бурна дейност. По-точно, кипяла беше бурна дейност преди да нахълтаме, защото сега всички бяха замръзнали неподвижно като парализирани. От трюма на водолазната лодка, която си беше обикновена рибарска моторница, не по-голяма от „Шармен“, ни гледаха три лица. На палубата имаше още двама души, които тъкмо пренасяха един сандък към трюма. Други двама стояха прави и се гласяха да поемат висящия от стрелата на крана сандък. Всъщност този сандък беше единственото нещо, което се движеше в момента. Човекът на лебедката невероятно приличаше на Томас, фалшивия митничар, и в този миг наподобяваше залята от Везувий фигура, вкаменила се за вечни времена след заставането на лавата. На другия край на пещерата имаше още двама души, надвесени над водата — мъчеха се да издърпат с въже някакъв много голям сандък, а отдолу им помагаха двама тежководолази. Тези хора знаеха само един начин за криене на плячката! Вляво стоеше капитан Имри, който явно ръководеше операцията, а до него бяха и шефовете му, Лаворски и Долман. Това беше големият ден, върхът на мечтите им и те искаха да му се насладят напълно.

Имри, Лаворски и Долман бяха хората, които ми трябваха. Пристъпих напред с насочен към тях автомат, така че да виждат дулото му.

— Приближете се — казах аз. — Да, вие тримата. Капитан Имри, кажете на хората си, че ако някой от тях мръдне, ще убия вас. И тримата. Вече съм убил четирима, но ми се вижда малко. По новите закони ще ви дадат едва петнайсет години. А за убийци като вас това не е достатъчно. Така че предпочитам да ви убия тук и да сложа точка. Вярвате ли ми, капитан Имри?

— Вярвам ви. — Гърленият глас беше нисък и мрачен. — Убихте Куин този следобед.

— Заслужаваше го.

— А би трябвало той да ви убие онази нощ на „Нантвил“ — каза Имри. — Тогава не би се стигнало дотук.

— Качвайте се на яхтата ни един по един — наредих аз. — Вие пръв, капитан Имри. Вие сте най-опасен. След вас Лаворски, а после…

— Не мърдайте. Замръзнете. — Гласът зад мен беше без никаква интонация, но притиснатият в гърба ми пистолет говореше повече от всякакви думи. — Така. Направете крачка напред и махнете дясната си ръка от автомата.

Направих крачката и отдръпнах ръката си. Сега вече държах автомата само с лявата си ръка, и то за цевта.

— Оставете автомата на палубата.

Явно нямаше да мога да го използувам като тояга, така че го оставих на палубата. И преди ме бяха хващали по този начин. Затова реших да покажа, че съм истински професионалист, вдигнах високо ръце и бавно се извърнах.

— Шарлот Скурас! — казах аз. И в това отношение знаех добре какво да правя и как да изиграя сценката с нужния небрежно-отчаян тон на заловен агент. — Не предполагах, че ще те срещна тук. Благодаря ти, скъпа. — Тя все още носеше тъмните три-четвърти панталони и познатата блуза, само дето вече не бяха толкова нови. Бяха вирвода. Лицето и беше мъртвешки бяло, без никакво изражение. Кафявите очи изглеждаха безжизнени. — И как, за бога, успя да се добереш дотук?

— Измъкнах се през прозореца на стаята и доплувах до яхтата. После се скрих в кабината на кърмата.

— Нима? Защо не се преоблечеш?

Тя не ми отговори и се обърна към Хъчинсън:

— Загаси този прожектор.

— Прави каквото ти казва дамата — посъветвах го аз. Той се подчини, светлината загасна и сега онези на брега ни виждаха чудесно. Капитан Имри каза:

— Хвърлете оръжието, адмирале.

— Правете каквото казва господинът — обадих се аз.

Чичо Артър хвърли оръжието. Капитан Имри и Лаворски тръгнаха към нас с уверена походка. Увереността им се дължеше на факта, че в ръцете на тримата мъже от трюма на лодката, на онзи на лебедката и на още двама, които се излязоха иззад кабината на моторницата. Изневиделица се бяха появили пистолети. Погледнах към въоръжената група и бавно казах:

— Очаквали сте ни.

— Естествено, че ви очаквахме — жизнерадостно отвърна Лаворски. — Скъпата ни Шарлот ни уведоми за точния час на пристигането ви. Как можахте да не се досетите за това, Калвърт?

— Откъде знаете името ми?

— От Шарлот, умнико. Имам чувството, че доста сме ви надценявали, приятелю.

— Значи мисис Скурас е била внедрена сред нас — въздъхнах аз.

— Примамка — каза весело Лаворски. Добродушието му обаче никак не ме заблуждаваше. Знаех, че би ме разпънал на кръст и би наблюдавал мъките ми със същата любезна усмивка. — А вие налапахте всичко кука, плувка и влакно. Примамката ни носеше със себе си миниатюрен предавател и имаше скрит пистолет. Още отпреди знаехме за предавателя ви, маскиран в десния двигател. — Той пак се засмя и то така, че реших, че го обземат конвулсии. — Знаехме всеки ваш ход, откакто напуснахте Торбей. Как ви се струва това, мистър таен агент Калвърт?

— Не ми харесва. Какво ще правите с нас?

— Не се правете на дете. Какво сме щели да правим с тях! Боя се, че много добре знаете какво ще правим. Как открихте това място?

— С палачи не разговарям.

— Отначало мисля да простреляме крака на адмирала — каза лъчезарно Лаворски. — После ръката, после бедрото и…

— Добре. На борда на „Нантвил“ имахме радиопредавател.

— Това го знаем. Но как разбрахте за Дъб Сгир?

— По лодката на студентската експедиция. Тя беше закотвена на доста голямо разстояние от каквито и да било скали. А въпреки това имаше голяма пробойна. Нямаше откъде да получи тази пробойна. Дупката е била направена изкуствено. Просто лодката им е била прекалено близо до вас. Студентите са могли лесно да ви забележат, особено вашата водолазна лодка.

Лаворски погледна Имри, а той кимна:

— Бях предупредил, че той ще забележи пробойната. Има ли още нещо, Калвърт?

— Доналд Макекърн от Илън Оран. Трябвало е да задържите него, а не жена му. После Сюзан Кърксайд — не е трябвало да й позволявате да се движи из района. Къде сте виждали младо двайсет и една годишно момиче с огромни сенки под очите? Момичетата на тази възраст не се притесняват от нищо. Освен това е трябвало да заличите белега от опашката на самолета на сина на лорд Кърксайд на ръба на скалата. Видях го от хеликоптера.

— Това ли е всичко? — запита Лаворски. Кимнах. Той отново погледна към капитан Имри.

— Вярвам му — каза Имри. — От нашите никой не е проговорил. Сега го знаем. Първо Калвърт ли, мистър Лаворски?

Доста делово пипаха тези типове. Бързо се обадих:

— Имам два въпроса. Аз съм професионалист и трябва да знам. Моля ви ми отговорите. Предполагам, че ме разбирате.

— Имате две минути — усмихна се Лаворски. — Побързайте, че ни чака работа.

— Къде е сър Антъни Скурас? Трябваше да е тук.

— Тук е. В момента е в замъка с лорд Кърксайд и лорд Чарнли. „Шангрила“ е закотвена от другата страна на острова.

— Вярно ли е, че целият план е замислен от вас и Долман? И че вие сте подкупили Чарнли, за да ви предава тайни сведения от застрахователното дружество? Вярно ли е, че Долман е избрал капитан Имри и му е наредил да си намери главорезите и че вие сте отговорен за отвлечените и потопени кораби, от които после сте изваждали товара? И за смъртта на нашите хора.

— Няма смисъл да се отрича очевидното — гръмогласно се засмя Лаворски. — Добре се справихме, а, Джон?

— Много добре, наистина — отвърна хладно Долман. — Хайде, че губим време.

Обърнах се към Шарлот Скурас, която все още държеше пистолета насочен към мен, и казах:

— Разбирам, че трябва да бъда убит. И понеже смятам, че ти си виновна за това, най-добре е ти да свършиш и тази работа. — Пресегнах се хванах ръката й с пистолета и я притиснах към гърдите си. — Ще те моля да го направиш бързо.

Настъпи тишина, която се нарушаваше само от тихото боботене на двигателя на „Файъркрест“. Макар и обърнат с гръб, знаех, че всички очи са насочени в нас. Точно това исках — всички очи да гледат в нас. Чичо Артър направи крачка към мен и изсъска с тревога в гласа:

— Да не си полудял, Калвърт? Ще те убие като нищо. Не виждаш ли, че е техен човек?

В кафявите очи светеше ужас. Това бяха очите на човек, който вижда, че настъпва краят на света му. Пръстът й се махна от спусъка, ръката бавно се отвори и пистолетът падна на палубата с трясък, който изкънтя в цялата пещера и сигурно можеше да се чуе и в излизащите от нея тунели. Хванах лявата й ръка и казах:

— Изглежда, че мисис Скурас няма да може да се справи. Боя се, че ще трябва да намерите някой друг, който…

Шарлот извика от болка, тъй като краката и се удариха в прага на вратата, а може би и аз я издърпах и блъснах твърде силно в кабината, но нямах друг избор и не желаех да рискувам. Вътре Хъчинсън я пое преди да падне и бързо приклекна заедно с нея. Аз я последвах и плонжирах през вратата като играч на ръгби от националния отбор, но въпреки цялата ми пъргавина чичо Артър ме превари. Невероятно чувство за самосъхранение! Докато падах, успях да сграбча мегафона, който предварително беше оставен на удобно място.

— Никой да не стреля! — Механично увеличеният глас кънтеше във всяко кътче на пещерата и сякаш се отразяваше от каменните лица на мъжете на брега. — Само един изстрел и всички ще умрете. Зад вас има картечница, която ви е взела на мушка. Просто се обърнете, но бавно, много бавно, и ще се уверите.

Леко се надигнах, хвърлих предпазлив поглед през прозореца на кабината и се изправих. Излязох и взех автомата.

Това обаче беше съвсем ненужно, като много други неща, които бях вършил. Ако имаше нещо, от което пещерата страдаше в момента, то беше излишъкът от автомати. Виждах дванайсет на брой в дванайсет от най-здравите ръце, които някога бяха попадали пред очите ми. Дванайсетте мъже стояха в полукръг покрай свода на пещерата. Едри, неподвижни и решителни мъже, в облекло със защитен цвят, плетени вълнени шапки и ботуши. Ръцете и лицата им бяха почернени. Очите им пробляскваха като на участници в естрадна трупа, маскирани като негри, само че това беше единственият естраден елемент в ситуацията.

— Спуснете ръце до тялото си и пуснете оръжието. — Заповедта дойде от една фигура в средата на групата, фигура по нищо неразличима от останалите. — Внимателно. Много внимателно. Бавно пуснете оръжието. Хората ми са професионални командоси. Стрелят само по подозрение и не раняват, а убиват.

Повярваха му. И аз му повярвах. Всички пуснаха оръжията и се изправиха, без да мърдат.

— Поставете ръце на тила си.

Те направиха каквото им бе наредено. Само Лаворски не помръдна. Вече не се усмихваше. Хич не му беше до смях.

Мъжете наистина бяха професионалисти. Никой не каза нищо. Просто най-близкият до Лаворски командос безшумно пристъпи към него както си беше с висящ на гърдите автомат. Стори ми се, че прикладът не помръдна на повече от десет сантиметра. Когато Лаворски успя да се изправи, долната част на лицето му беше плувнала в кръв и му липсваха няколко зъба. Сега вече вдигна ръце на тила си.

— Мистър Калвърт? — запита офицерът.

— Аз съм — отвърнах.

— Капитан Роли, сър. Командоси от Кралската морска пехота.

— Как е замъкът, капитане?

— В наши ръце.

— Ами „Шангрила“?

— В наши ръце.

— Затворниците?

— Изпратил съм двама души, сър.

Обърнах се към Имри:

— Колко души е охраната?

Той се изплю и не отговори. Командосът, който се беше занимал с Лаворски, направи крачка към него с вдигнат автомат. Имри бързо каза:

— Двама.

— Стигат ли само двамата, които си изпратил, капитане? — попитах аз.

— Надявам се, че охраната им няма да е толкова глупава, та да оказва съпротива, сър.

Още не беше свършил и откъм каменните стълби долетяха звуци от автоматична стрелба.

— Вече нямат шанс да поумнеят. Той се обърна към един от командосите, който носеше на рамо брезентова торба: — Робинсън. Качи се горе и отвори вратата към избите. Сержант Евънс, подредете ги до стената в две редици. Едните прави, другите седнали.

Сержант Евънс го направи за секунди. Сега вече нямаше опасност от кръстосай огън, ние слязохме от яхтата и аз представих чичо Артър с всичките му звания и титли на капитан Роли. Капитан Роли му отдаде чест по всички правила на играта, а чичо Артър пое нещата в свои ръце.

— Великолепно проведено, моето момче — каза той на Роли. — Великолепно. В новогодишния списък за наградите ще има нещо и за теб. Аха, виждам някакви приятели да идват насам.

Не че всички, които слизаха по стълбите, бяха приятели. Четиримата оклюмали здравеняци, които виждах за пръв път, несъмнено бяха от хората на Имри. Следваха ги сър Антъни Скурас и лорд Чарнли. Зад тях вървяха четирима командоси със същите стабилни ръце, с каквито, изглежда, се отличаваха хората на Роли. След това се появи лорд Кърксайд заедно с дъщеря си. Беше невъзможно да се каже какви мисли минаваха през главите на начернените командоси, но по лицата на останалите осем души се четеше едно и също изумление.

— Скъпи Кърксайд! Скъпи приятелю! — Чичо Артър се спусна напред и разтърси ръката му — бях забравил, че се познаваха. — Радвам се да те видя жив и здрав. Истински се радвам. Всичко свърши вече.

— Какво става, за бога? — запита лорд Кърксайд. — Пипнахте ги, така ли? А къде е момчето ми? Къде е Ролинсън? Какво…

Откъм стълбите долетя приглушен звук от експлозия. Чичо Артър погледна Роли, който кимна:

— Пластичен експлозив, сър.

— Великолепно, великолепно — Чичо Артър светеше от удоволствие. — Ще ги видиш всеки момент, Кърксайд.

Той се запъти към стената, където стоеше старият Скурас с ръце на тила, протегна се и му спусна ръцете, а после дълго разтърсва десницата му, сякаш се опитваше да я изтръгне.

— Не ти е тук-мястото, Тони, приятелю. — Това беше един от великите моменти в живота на чичо Артър. И той го отведе при лорд Кърксайд. — Било е ужасен кошмар. Ужасен кошмар, приятелю. Но сега всичко приключи.

— Защо го направи? — глухо изрече Скурас. — Защо, за бога? Знаеш ли изобщо какво направи?

— За мисис Скурас ли говориш? За истинската мисис Скурас? — Във всеки от нас живее актьор, но най-вече в чичо Артър. Той дръпна назад ръкава си и внимателно погледна ръчния си часовник. — Тя кацна в Лондон от Ница преди малко повече от три часа. Вероятно вече е в клиниката.

— Какво значи това, за бога? Чуваш ли се какво говориш? Жена ми…

— Жена ти е в Лондон. Дамата тук е Шарлот Майнър и винаги е носела това име. — Погледнах Шарлот. Пълно недоумение последвано от проблясъци на надежда. — Преди известно време, следвайки плана си, приятелите ти Лаворски и Долман отвличат жена ти, за да те принудят да им съдействуваш и да им предоставиш средствата си. Според мен, Тони, на тях не им е харесвало това, че ти си милионер, а те — само директори. Всичко са били измислили, дори са имали нахалството да твърдят, че ще влагат постъпленията в империята ти. Но жена ти успява някак си да избяга и те хващат братовчедка й Шарлот, която е и най-добрата й приятелка, и към която жена ти е силно привързана, и заплашват, че ще я убият, ако не получат обратно мисис Скурас. Мисис Скурас веднага се предава. Това ги подсеща, че могат да имат два дамоклеви меча над главата ти, вместо един, и те решават да задържат Шарлот заедно с жена ти. Така можели да бъдат сигурни, че ще правиш точно каквото се иска от тебе. А за да ви контролират по-лесно, а и за да придадат по-голяма достоверност на историята за смъртта на жена ти, измислят версията, че вие двамата сте били тайно женени.

Чичо Артър беше деликатен човек. Изобщо не спомена, че мозъчните увреждания, получени от мисис Скурас при автомобилна катастрофа две години преди мнимата й смърт, постепенно се бяха влошили до такава степен, че тя едва ли някога щеше да напусне болницата.

— Как успя да се досетиш за всичко? — запита лорд Кърксайд.

— Не съм се досетил. Трябва да отдам дължимото на сътрудниците си — щедро отвърна чичо Артър. — В полунощ във вторник Хънслет се свърза с мен по радиото. Предаде ми списък от имена на хора, за които Калвърт искал спешни и изчерпателни сведения. Този разговор е бил подслушан от „Шангрила“, но те не са знаели за какво говори Хънслет, защото при радиовръзките ни всички лични имена са кодирани. По-късно Калвърт ме осведоми, че когато е видял сър Антъни във вторник вечерта, му е направило впечатление, че той преиграва. Според него преигравал, но само донякъде. Сторило му се, че сър Антъни е потресен от мисълта за смъртта на жена си и е много отчаян. Смятал, че истинската мисис Скурас не била мъртва, защото не можел да си представи как човек, който така открито показва колко му е скъп споменът за жена му, може да се ожени отново два-три месеца по-късно. Очевидно го бил направил в името на единствения човек, когото наистина обичал дълбоко. Аз веднага се свързах с Франция. Полицията в Ривиерата отвори гроба в Бюли, където я били погребали, защото тя уж била починала в някакъв близък санаториум. Ковчегът бил пълен с пънове. Това ти си го знаел, Тони.

Старият Скурас кимна. Той сякаш живееше в някакъв сън.

— След половин час полицаите открили кой бил подписал смъртния акт, а до края на деня заловили и лекаря. Обвинили го в убийство. Съгласно френското законодателство това е възможно, когато липсва тялото на покойника. Лекарят веднага ги завел в частната си клиника, където държал под ключ мисис Скурас. Лекарят, старшата сестра и още неколцина други вече са арестувани. Защо, по дяволите, не ни потърси преди всичко това?

— Държаха Шарлот и заплашваха, че веднага ще убият жена ми. Пък и ти какво би могъл да направиш?

— Един господ знае — отвърна чистосърдечно чичо Артър. — Тя е добре, Тони. Калвърт говори по радиото в пет часа тази сутрин. — И чичо Артър посочи с палец нагоре. — Използува предавателя на Лаворски в замъка.

Скурас и лорд Кърксайд изумено зяпнаха. Лаворски, от чиято уста продължаваше да тече кръв, и Долман изглеждаха като ударени с мокър парцал по главата. По-широко отворени очи от тези на Шарлот не бях виждал. Тя ме гледаше по доста особен начин.

— Вярно е — каза Сюзан Кърксайд. — Бях с него, но той ми каза да не казвам на никого. — Тя дойде, хвана ме за ръката и ми се усмихна. — Още веднъж искам да се извиня за това, което казах снощи. Мисля, че сте най-чудесния човек, когото познавам. С изключение на Роли, разбира се.

Тя се извърна, защото по стълбите се чуха някакви стъпки, и мигновено забрави за втория най-чудесен човек в живота си.

— Роли! — извика тя. — Роли!

Видях как Роли разпери ръце да я прегърне.

Преброих ги и установих, че липсващи нямаше. Тук бяха всички — синовете на полицая Макдоналд, Ролинсън, синът на Кърксайд, както и изчезналите от малките лодки, за които знаехме. Зад тях пристъпваше дребна старица в дълга тъмна рокля и шал на главата. Отидох при нея и я хванах за ръката.

— Мисис Макекърн — казах й аз. — Скоро ще ви отведа у вас. Вашият съпруг ви очаква.

— Благодаря, млади човече — отвърна тя приветливо. — Ще бъде много мило от ваша страна. — И тя ме хвана за ръката, сякаш вече принадлежах само на нея.

Към нас се приближи Шарлот Скурас и ме хвана за другата ръка, не толкова собственически, но пред всички. Не ми беше неприятно. Тя каза: — Знаеше ли за мен? Кога разбра?

— Знаел е — намеси се замислено чичо Артър. — Каза, че е знаел. Но ти това на мен не си ми го обяснил, Калвърт.

— Не беше трудно, сър. Ако човек знае всички факти, искам да кажа — добавих бързо аз. — Всъщност към тебе, Шарлот, ме насочи сър Антъни. Посещението, което направи на „Файъркрест“, за да приспи евентуалните ни подозрения относно счупения радиопредавател, по-скоро ме изпълни с още подозрения. При нормални обстоятелства, сър, вие не би трябвало да идвате при мен, а да отидете в полицията на брега или поне до първия обществен телефон. След това, за да насочите разговора към прерязания телефонен кабел, вие започнахте да се питате дали неизвестният унищожител на радиопредаватели не е повредил и двата обществени телефонни поста на острова, за да ни откъсне напълно от света. За човек с вашата интелигентност подобна идея е пълна глупост, защото почти всяка къща в Торбей има телефон. Само че сте смятали, че ако вие самият споменете нещо за прекъснат кабел, това може да прозвучи подозрително и затова не го направихте. После сержант Макдоналд ми разказа как в Торбей всички ви уважавали, което беше в рязко противоречие с поведението ви във вторник вечерта на „Шангрила“. Просто реших, че има нещо гнило. Тази викторианска мелодрама, която вие и Шарлот разиграхте онази нощ, ме заблуди за не повече от пет секунди. Не беше възможно човек, който така много обича жена си, да се държи толкова лошо с друга очевидно хубава жена.

— Благодаря, сър — промърмори Шарлот.

— Някак си не се връзваше да я изпраща да донесе снимката на жена му, освен ако някой не му беше наредил. А това ви е било наредено от Лаворски и Долман. Не беше за вярване и че тя ще отиде и ще я донесе — онази Шарлот Майнър, която познавам, по-скоро би ви ударила по главата с нещо, сър. Следователно, щом вие не сте това, на което се правите, значи същото важи и за теб, Шарлот. По този начин злодеите смятат, че подготвят почвата за бягството ти от злия барон, така че, като дойдеш на „Файъркреет“ да станеш тяхното око и ухо и да ги информираш за всички наши ходове, тъй като не са сигурни дали няма да открием скрития от тях малък предавател в машинното ни отделение. След като разбират, че сме открили Хънслет — а по онова време те вече са си прибрали предавателя — не им е оставало нищо друго, освен да се опитат да те изпратят на борда на „Файъркрест“. За по-голяма убедителност ти насиняват и окото — гримът вече почти се е размил — правят няколко грозни белега на гърба ти и те пускат във водата с една малка найлонова торбичка около кръста ти, където са пистолетът и миниатюрният радиопредавател. Казали са ти, че ако не правиш каквото се иска от тебе, ще пострада мисис Скурас. Тя кимна:

— Точно така беше.

— Зрението ми е великолепно, а това на сър Артър не е — още от войната. Огледах внимателно белезите на гърба ти. Бяха съвсем истински. Както бяха истински и убожданията от спринцовката, с която са ти инжектирали болкоуспокояващо средство преди да те ударят с камшика. В това отношение някой е проявил човечност, така да се каже.

— Много неща бих понесъл — обади се Скурас мрачно, — но не и мисълта… не и мисълта, че…

— Допуснах, че именно вие сте настояли за упойката, сър. Дори бях сигурен. Както бях сигурен, че сте държали и на запазването на живота на отвлечените от всички онези малки яхти и сте казали, че последствията от това изобщо не ви интересуват. Между другото. Шарлот, аз прокарах нокът по един от белезите на гърба ти. Би трябвало да подскочиш от болка, но ти дори не трепна. И то след престоя ти в солената вода. След това вече бях сигурен в подозренията си. За всичко, което вършех, си имах основанията. Ти ни каза, че си дошла да ни предупредиш за грозящата ни смъртна опасност, все едно, че ние нищо не знаехме. Отвърнах, че до един час ще напуснем Торбей, и ти веднага се измъкна до каютата си, за да им го предадеш. Затова Куин, Жак и Крамър дойдоха с гумената лодка доста преди времето, когато според тебе трябваше да дойдат — смятали са, че ще ни изненадат. Ти сигурно много обичаш мисис Скурас, Шарлот. Нямала си голям избор — ставало е въпрос или за нея, или за нас. Само че аз ги очаквах и Жак и Крамър умряха. Казах ти, че тръгваме към Илън Оран и Крейгмор. Ти веднага отново изприпка в каютата си и им предаде, че се насочваме към Илън Оран и Крейгмор, което не би трябвало да ги разтревожи ни най-малко. По-късно ти казах, че отиваме към Дъб Сгир. Ти пак се отправи към каютата си, но преди да успееш да се свържеш с тях, падна и заспа на килима, може би в резултат на мъничкото нещо, което бях поставил в кафето ти. Не можех да те оставя да уведомиш приятелите си, че тръгвам към Дъб Сгир. Иначе там щяха да ни чакат доста посрещачи.

— Значи си бил в каютата ми, така ли? Каза, че съм била на пода?

— Да. Но нямам нищо общо с дон Жуан. Влизам и излизам в спалните на дами като едното нищо. Попитай Сюзан Кърксайд. Ти беше на пода и аз те сложих в леглото. Разгледах ти ръцете и видях, че белезите от въжето са изчезнали. Явно са били използували гумени медицински маркучета, точно преди да дойдем аз и Хънслет.

Тя кимна смутено.

— Естествено, намерих предавателя и пистолета. После, докато бяхме в Крейгмор, ти се опита да измъкнеш още информация от мен. Тогава дори направи опит да ме предупредиш, защото вече се разкъсваше на две. Аз ти дадох исканата информация, но тя не беше цялата истина. Казах ти само онова, което исках да предадеш на Лаворски и хората му, и ти — кимнах одобрително, — го стори като послушно малко момиченце. Изтича до спретнатата си варосана стая и…

— Филип Калвърт — бавно произнесе тя, — ти си най-жалкият, лицемерен и подъл тип…

— На борда на „Шангрила“ има хора на Лаворски — прекъсна, ни възбудено старият Скурас. Той вече се беше поокопитил. — Могат да се измъкнат…

— Ще се измъкнат с доживотни присъди — отвърнах аз. — Сигурно вече са с белезници, или с каквото там обичайно боравят в такива случаи хората на капитан Роли.

— А как разбрахте местоположението на „Шангрила“? Как я открихте в тази мъгла през нощта?

— Работи ли моторницата на яхтата ви? — запитах аз.

— Какво? Какво, по дяволите… — Той изведнъж се отпусна. — Не работи. Нещо става с двигателя.

— Нормалното въздействие на пудрата захар върху двигателите — обясних аз. Всъщност всякаква захар върши работа, ако се сипе в резервоара, но в случая разполагах само с пудра захар. Това стана в сряда вечерта, когато със сър Артър си тръгвахме от яхтата ви, но преди да тръгнем с „Файъркрест“ към пристана. Добрах се до моторницата с един килограм захар. Боя се, че клапаните на двигателя вече не стават за нищо. Носех и едно малко устройство, излъчващо насочващ сигнал, което прикрепих към вътрешната преграда близо до котвата — място, където никой не би погледнал дори и след една година. Така че вие си прибрахте повредената моторница на борда, а ние вече знаехме къде се намира яхтата ви във всеки един момент.

— Боя се, че не разбирам, Калвърт.

— Погледнете господата Лаворски, Долман и Имри. Те добре разбират за какво става дума. Зная точната честота на изпращаните от този предавател сигнали — нали аз съм го поставял. Дадохме на един от хората на мистър Хъчинсън тази честота и той настрои приемника си на нея. Като всички риболовни корабчета, и неговото разполага със затворена антена, която действува като пеленгатор. Той просто е трябвало да я върти, докато открие посоката, от която сигналът е най-силен. В това отношение изобщо не е могъл да сбърка.

— Хората на мистър Хъчинсън ли? — запита внимателно Скурас. — Какви са тези риболовни корабчета?

Вече започвах да се чувствувам доста неловко от едната страна ме държеше мисис Макекърн, от другата — Шарлот, а и в доста погледи се четеше неприкрита враждебност. Но трябваше да продължавам.

— Мистър Хъчинсън има две корабчета за лов на акули. Снощи, преди да дойда в Дъб Сгир, използувах предавателя на едното от тях и поисках подкрепления — тези хора, които виждате пред себе си. Отвърнаха ми, че в такова време не могат да изпратят нито катери, нито хеликоптери, защото нямало никаква видимост. Аз им казах, че последното нещо, което бих искал, са проклетите им шумни хеликоптери, защото в случая изненадата беше от решаващо значение. А що се отнася до морския транспорт, да не се притесняват, тъй като познавам хора, за които фразата „нулева видимост“ не означава нищо. Имах предвид момчетата на мистър Хъчинсън. Те, превозиха дотук хората на капитан Роли. Мислех, че ще успеят да пристигнат късно през нощта, затова със сър Артър не искахме да тръгваме преди полунощ. Кога пристигнахте, капитан Роли?

— В девет и половина.

— Толкова рано? Признавам, че без радио не всичко беше достатъчно добре координирано. И после сте стигнали до брега с гумени лодки, промъкнали сте се тук през страничната врата и сте изчакали завръщането на водолазната лодка. Доста време сте чакали.

— Вече се схващахме, сър.

Лорд Кърксайд се изкашля. Вероятно си мислеше за среднощната ми среща с дъщеря му.

— Отговорете ми на един въпрос, мистър Калвърт. Ако сте използували радиото на едното от корабчетата на мистър Хъчинсън в Крейгмор, защо тогава е трябвало да се обаждате оттук по-късно същата вечер?

— Ако не го бях направил, сигурно вече щяхте да сте мъртъв. Петнайсет минути обяснявах подробно за остров Дъб Сгир и вътрешното разположение на замъка и на пещерата. Защото хората на капитан Роли трябваше да действуват в пълен мрак. След малко ще пристигне катер за нашите приятели, но дотогава вие, капитан Роли, трябва да ги охранявате добре.

Командосите натикаха пленниците в една сводеста хлътнатина в пещерата, поставиха три мощни прожектора да ги осветяват и сложиха четирима души въоръжена охрана. Приятелите ни без съмнение нямаше как да не изчакат пристигането на катера.

Шарлот бавно каза:

— Значи затова сър Артър не дойде с тебе и Хъчинсън този следобед като ходихте до „Нантвил“? За да си сигурен, че няма да говоря с охраната и да разбера истината?

— А защо иначе?

Тя си дръпна ръката и ме изгледа без каквато и да е благосклонност.

— С една дума, ти си ме измъчвал съвсем съзнателно — тихо каза тя. — Оставил си ме да страдам в продължение на трийсет часа, а си знаел през цялото време.

— Връщах си го. Ти ме дебнеше, и аз те дебнех.

— Много съм ти задължена, няма що — отвърна разочаровано тя.

— Наистина трябва да му бъдеш задължена — каза хладно чичо Артър. Това направо трябваше да се запише някъде — чичо Артър да се обръща към аристократите, та макар и аристократи само по силата на брака, с такъв язвителен тон. — И ако Калвърт не иска да ги каже, аз ще го сторя вместо него. Първо, ако ти не изпращаше редовно малките си съобщения, Лаворски е щял да си помисли, че става нещо нередно, да зареже последните тонове злато в трюмовете на „Нантвил“ и да се измъкне, преди ние да успеем да дойдем. Хора като Лаворски имат силно развито шесто чувство за предстояща опасност. Второ, те никога не биха си признали престъпленията, ако не бяха убедени, че с нас е свършено. Трето, Калвърт искаше да се стигне до такава ситуация, при която всички погледи да са насочени към „Файъркрест“, така че хората на капитан Роли да могат да заемат местата си, за да не се стига до излишно проливане на кръв — а защо не и твоята кръв, скъпа Шарлот? Четвърто, което е много важно, ако ти не поддържаше постоянна радиовръзка с тях почти до момента на нахлуването ни през тези врати и не им беше казала, че идваме — а за да можеш да ни чуеш, ние дори щяхме да оставим вратата на салона отворена — тук щеше да избухне такава престрелка, че биха загинали и аз не знам колко души. Но така те са били убедени, че контролират ситуацията, че капанът е готов и че ти си на борда ни с пистолет, за да ни поставиш в шах, когато му дойде времето. Пето, най-важното, — капитан Роли се е бил прикрил на стотина метра от тук, в напречния тунел, а хората му са били далече, в едно складово помещение в замъка. Как според теб биха могли да разберат кога точно да се намесят, и то така, че да действуват едновременно? Естествено, те имат портативни радиостанции и са чували всяка дума от разговорите ни тук. Не забравяй, че собственият ти предавател е откраднат от „Файъркрест“. Това всъщност е бил предавателят на Калвърт. Той е знаел използуваната от тебе честота и снощи я е съобщил където трябва. Това е станало, след като ти е дал… ъ-ъ-ъ… да си пийнеш нещо и после е проверил предавателя ти, преди да се обади от замъка.

Шарлот се извърна и ми каза:

— Смятам, че ти си най-презреният и най-подозрителният тип, когото някога съм срещала. — Очите й блестяха: дали от сълзи, или от друго, беше трудно да се каже. Чувствувах се страшно неловко. Тя ме хвана за ръката и тихо прошепна: — Как може да си толкова глупав! Та онзи пистолет можеше да гръмне. Щях да те убия, Филип!

Погалих ръката й и отвърнах:

— Май сама не си вярваш.

Не беше най-добрият момент да й казвам, че ако този пистолет бе гръмнал, сигурно завинаги бих загубил вяра в триъгълните пили.

* * *

Сивата мъгла бавно се вдигаше, а зората вече хвърляше отблясъци върху поукротилото се море, когато Тим Хъчинсън леко завъртя щурвала на „Файъркрест“ към Илън Оран.

Бяхме само четирима души на борда — аз, Хъчинсън, мисис Макекърн и Шарлот. Бях казал на Шарлот да отиде да си отпочине в замъка на Дъб Сгир, но тя не ми обърна никакво внимание, помогна на мисис Макекърн да се качи на борда и остана с нея. Доста самонадеяна дама — вече виждах колко неприятности ще си имам в предстоящите години. Чичо Артър не дойде с нас. Тази нощ нищо не би могло да го накара да се качи на „Файъркрест“. Той сигурно вече предвкусваше насладите на седмото небе. Вероятно седеше пред огъня на камината в гостната на замъка, отпиваше от превъзходното уиски на лорд Кърксайд и разказваше подвизите си на омаяната аристократична публика. Ако имах късмет, той можеше да спомене и моето име веднъж-дваж, докато раздуваше епичната история. Макар че едва ли.

Мисис Макекърн не предвкусваше подобни наслади. Тя отдавна вече се намираше в рая. Дребничката възрастна дама се усмихваше и усмихваше през целия път до дома си на Илън Оран. Надявах се, че старият Доналд Макекърн се е сетил да си смени ризата.