Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- When Eight Bells Toll, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сергей Христов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алистър Маклейн. Устата на гроба
Издателство „Петрум Ко“
Редактор: Иван Тотоманов
Художник: Кирил Ангелов
История
- —Добавяне
Първа глава
Понеделник привечер — вторник три сутринта
Револверите колт се произвеждат от цял век насам, без никакви изменения в конструкцията им. Купете си днес един и той по нищо няма да се различава от колта на Уайът Ърп, когато е бил шериф на Додж Сити. Това е най-старият револвер в света и несъмнено най-известният, а ако за критерий при определяне на качествата му се използува и официалното му предназначение да осакатява и убива, тогава вероятно колтът е и най-доброто ръчно огнестрелно оръжие, което е произвеждано някога. Вярно е, раната, причинявана от най-близките му конкуренти люгер и маузер, също не е приятна, но техните високоскоростни малокалибрени и облечени в стомана куршуми просто преминават през тебе и оставят малко спретнато отверстие, а цялата им енергия отива някъде по далечните чукари, докато големият, тъпонос и необлечен в нищо оловен куршум на колта при удар се разплесква като гъба и при преминаването си през тялото разкъсва и смазва мускули, тъкани и кости и цялата му енергия остава в тебе.
Накратко, ако те удари куршум от колт, да кажем в крака, ти не изругаваш, не се извърташ и не палиш ловко цигара с една ръка, нито пък след това с небрежен жест застрелваш между очите нападателя си. Когато такъв куршум те улучи в крака, ти падаш на земята в безсъзнание, а ако е улучена бедрената ти кост и имаш късмет да преживееш разкъсаните артерии и шока, никога вече няма да можеш да ходиш без патерици, понеже напълно разтрошената бедрена кост не предлага никакъв друг избор на хирурга, освен да ти отреже крака. Ето защо стоях абсолютно неподвижен, без дори да дишам, тъй като колтът, който ми навея всички тези неприятни мисли, беше насочен точно към дясното ми бедро.
И още нещо за колтовете — спусъкът им не е лек и се изисква известна сила за задействуване на полуавтоматичния механизъм, а това ги прави доста неточни, освен ако не ги държи здрава и стабилна ръка. В моя случай обаче нямаше никаква надежда. Ръката с колта, отпусната толкова леко и същевременно целенасочено върху масичката на радиста, беше най-стабилната ръка, която някога бях виждал. Беше буквално неподвижна. Виждах я съвсем ясно. Светлината в кабината на радиста беше слаба, реостатът на настолната лампа беше в долно положение, така че върху изподраскания метален плот на масичката падаше само малък сноп жълтеникава светлина, който отрязваше ръката до маншета, но пък самата ръка се виждаше чудесно. Все едно, че беше от камък — револверът не би могъл да бъде по-неподвижен дори в мраморната ръка на статуя. Отвъд осветеното пространство полуразличавах, полуусещах тъмните очертания на някаква фигура, облегнала се на преградата с леко наклонена на една страна глава. Под шапката проблясваше бялото на немигащите очи. Погледът ми се върна обратно на ръката. Колтът не беше помръднал ни на йота. Почти несъзнателно стегнах десния си крак, за да посрещна изстрела. Като средство за самозащита този жест изглеждаше точно толкова полезен, колкото ако вдигнех пред себе си разтворен вестник. Щеше ми се полковник Сам Колт да бе изобретил нещо друго, нещо наистина полезно, като безопасни игли например.
Бавно, съвсем бавно и плавно вдигнах ръце с дланите напред до височината на раменете си. Направих го внимателно да не би някой нервак да реши, че замислям някаква глупост като да оказвам съпротива да речем. Мярката вероятно беше съвсем излишна, тъй като изобщо не личеше, че човекът зад неподвижното дуло има нерви, а и съпротивата беше последното нещо, за което мислех в момента. Слънцето отдавна беше залязло, но на северозапад червеникавите отблясъци на залеза все още озаряваха хоризонта, и на фона на отворената врата силуетът ми се очертаваше чудесно. Типът зад бюрото вероятно държеше с лявата си ръка реостата на лампата и всеки момент щеше да увеличи светлината, за да ме заслепи. Пък и този револвер. На мен ми плащаха, за да рискувам. Плащаха ми и за това от време на време да изпадам в опасни ситуации. Но не ми плащаха да играя ролята на пълен идиот със склонност към самоубийство. Вдигнах още малко ръце и се опитах да изглеждам максимално миролюбив и безобиден. Като знаех как се чувствувам, това не ми костваше никакви усилия.
Човекът с колта мълчеше и продължаваше да седи неподвижно. Изобщо не помръдваше. Вече виждах и белотата на зъбите му. Блестящите очи ме гледаха, без да мигат. Усмивката му, леко наклонената встрани глава, небрежната поза на тялото — изобщо цялото това излъчване на мрачна и сардонична заплаха в малката кабина беше толкова тежко, че направо можеше да го докоснеш. В мълчанието и неподвижността на този човек и в неговото пълно безразличие на котка, която си играе с мишка, имаше нещо пагубно, нещо ужасяващо неестествено и нереално. Усещаше се, че в тази малка кабина се таи смъртта и всеки момент ще посегне с ледения си показалец. Въпреки шотландския си произход, аз не вярвам в свръхестествени явления, нито имам ясновидска дарба или шесто чувство — от гледна точка на екстрасенсите способностите ми за извънсетивни възприятия са подобни на тези на парче желязо. Само че сега усещах смъртта във въздуха.
— Мисля, че и двамата правим грешка — казах аз. — Най-вече ти. Може да се окаже, че и двамата сме на една страна.
Думите излизаха трудно от внезапно пресъхналото гърло, а езикът не помагаше никак на красноречието ми, но все пак те ми звучаха добре, точно както ги исках — приглушени, спокойни и миролюбиви. Може пък този тип да беше луд. Нагоди се към него. Направи нещо. Каквото и да е, само не умирай. Кимнах към стола пред ъгъла на бюрото му:
— Много тежък ден беше днешният. Какво ще кажеш да седнем и да поговорим, а? Обещавам да си държа ръцете вдигнати.
Никаква реакция. Нито от страна на белите зъби и очи. Нито от небрежното презрение, нито от железния револвер в желязната ръка. Усетих как собствените ми ръце започват да се свиват в юмруци — веднага ги отпуснах, но не можех да направя нищо срещу изгарящия ме отвътре гняв, той бавно се натрупваше у мен.
Усмихнах се с надеждата, че го правя приятелски и окуражаващо, и бавно се придвижих към стола. През цялото време не откъсвах очи от онзи и държах ръцете си вдигнати още по-високо, а от сърдечната усмивка ме болеше цялото лице. Такъв колт спокойно убива елен от петдесет метра, нямаше смисъл да мисля какво можеше да се случи с мен в този момент. От друга страна обаче, имах само два крака и бях силно привързан и към двата.
Стигнах до стола с непокътнати крака. Седнах с вдигнати ръце и отново започнах да дишам. Преди това, без да усетя, бях престанал — то е разбираемо, като се знае какви работи ми се въртяха из ума: от типа на патерици, кървене до смърт и други подобни, които лесно сграбчват човешкото въображение.
Колтът си стоеше все така неподвижен. Дулото му не ме последва, докато прекосявах кабината, и все още сочеше към мястото, където се бях намирал преди десет секунди. Реагирах бързо и се хвърлих към ръката с револвера, но все пак не толкова бързо, че да си строша врата. Бях почти сигурен, че дори не е нужно да реагирам толкова бързо, но още не бях стигнал онзи напреднал стадий на развитие, който шефът благосклонно ми приписва като винаги ми дава най-мръсната работа и при който не се вършат ненужни движения.
За себе си мога да кажа, че се храня правилно, спортувам много и макар че нито едно застрахователно дружество в света не би ме погледнало, бих издържал по всяко време медицинските им прегледи и въпреки това не можах да изтръгна револвера. Ръката, която ми приличаше на изваяна от мрамор, наистина беше такава, само че по-студена. Прав бях за смъртта в кабината, само че тук тя вече не спотайваше косата си — беше минала и заминала, оставяйки след себе си една безжизнена черупка. Изправих се, проверих завесите на прозореца, безшумно затворих вратата, заключих я тихо и запалих голямата лампа.
В криминалните разкази за убийства в стари провинциални английски къщи рядко има някакво съмнение относно точното време на смъртта. След повърхностен оглед и купчина псевдомедицински приказки, добрият стар доктор пуска китката на трупа и казва: „Покойният е починал снощи в единадесет часа и петдесет и седем минути“ или нещо в този смисъл и после с тънка умолителна усмивка великодушно признава, че и той е част от грешното човечество, и добавя: „Плюс минус една-две минути, разбира се“. Виж, добрият доктор извън детективските романи намира цялата работа за далеч по-трудна. Тегло, строеж на тялото, околна температура и причина за смъртта — всичко това оказва такова силно и понякога непредсказуемо въздействие върху изстиването на тялото, че в много случаи предполагаемото време на настъпване на смъртта може да е в диапазон от няколко часа.
Не съм нито доктор, нито добър, и всичко, което можех да кажа за човека зад бюрото, беше, че той е бил мъртъв достатъчно дълго, за да се вкочани, но недостатъчно, за да се разложи. Приличаше на човек, замръзнал до смърт в Сибир. Явно беше мъртъв от часове, но не знаех броя им.
Имаше четири златни нашивки на ръкавите — значи капитанът. Странно, капитанът в кабината на радиста. Капитаните рядко се задържат там и още по-рядко сядат зад бюрото. Беше се отпуснал назад в стола си, с глава, килната на една страна, така че тилът му опираше в някакво яке, висящо на преградата, а едната страна на лицето му лежеше върху близкия стенен шкаф. Очевидно в това положение го крепеше вкочанясването, макар че трябваше да се е свлякъл на пода или поне да се е наклонил напред върху масичката, преди още да се вкочани.
Не виждах никакви външни белези на насилие, но след като допуснах, че ще е твърде голямо съвпадение, ако приема, че е починал от естествена смърт, докато се е подготвял да брани живота си с колт в ръка, го огледах по-внимателно. Опитах се да го изправя, но той не помръдна. Отново опитах и чух звук от раздиране на плат, тялото внезапно се изправи и падна върху масата, а дясната ръка тромаво се извъртя нагоре и насочи с обвиняващ жест колта към небето.
Сега вече разбрах как е умрял и защо не е паднал напред. Беше убит с оръжие, което стърчеше от гръбначния му стълб, забито някъде между шестия и седмия прешлен, не бях съвсем сигурен, а дръжката на това оръжие се беше закачила в джоба на якето и задържаше тялото му.
Естеството на работата ми ме е сблъсквало с доста хора, умрели от най-различни неестествени причини, но сега за първи път виждах човек, убит с длето. Най-обикновено едносантиметрово длето за дърворезба, освен дето върху дървената му дръжка беше нахлузена гумена ръкохватка от велосипедно кормило, от тези, по които не остават отпечатъци. Острието на длетото беше хлътнало в тялото поне десет сантиметра, и дори, ако допуснем, че е било остро като бръснач, ставаше ясно, че такъв удар може да бъде нанесен само от човек, чиято сила е равна на жестокостта му. Направих опит да измъкна длетото, но не успях. При ножовете това се случва често — кости или хрущяли, прорязани от остър инструмент, захващат здраво острието, когато някой се опитва да го извади. Не опитах пак. Вероятно и самият убиец безуспешно се беше опитвал да го измъкне. Никой не си изоставя удобните оръжия току-така. А може някой да го е прекъснал. Или пък разполага с достатъчно такива едносантиметрови длета и спокойно може да се лиши от едно, зарязвайки го в нечий гръб.
Както и да е, на мен то не ми трябваше. Аз си имах свое — макар и не длето, а нож. Извадих го от пластмасовия калъф, зашит в хастара на сакото ми, точно зад врата. Не беше кой знае какво — десетсантиметрова дръжка и осемсантиметрово, заточено и от двете страни острие, но пък това невзрачно острие можеше само с лек замах да среже петсантиметрово корабно въже, а пък върхът му беше като скалпел. Огледах го внимателно и после погледнах към вътрешната врата, онази зад бюрото, която водеше към каютата за спане на радиста. От вътрешния джоб на сакото извадих писалката-фенерче, отидох до външната врата, изгасих главното осветление, изгасих и настолната лампа и зачаках.
Не съм сигурен колко точно стоях така. Може би две минути, та може и пет. Не знаех и защо чакам. Бях си казал, че ще чакам, докато очите ми привикнат към почти пълния мрак в кабината, но знаех, че не това ме тревожи. Може би очаквах шум, потаен шепот или пък нещо да се случи, а може би ме беше страх да прекрача прага на онази вътрешна врата. За себе си ли се боях? Знам ли, казва ли ти някой? Може и да ме беше страх от това, което бих намерил зад вратата. Прехвърлих ножа в лявата си ръка — не съм левичар, но в някои неща съм еднакво сръчен и с двете ръце и бавно сключих пръсти около дръжката на вратата.
Отварянето на пролуката от трийсет сантиметра, колкото да се промъкна, ми отне цели двайсет секунди. Проклетите панти проскърцаха точно на последния сантиметър. Звукът беше съвсем слаб и при нормални обстоятелства не би се чул и на два метра. Само че сега, с тези опънати като струна нерви, оръдие да бе гръмнало в ухото ми щеше да прозвучи по-тихо. Вкамених се като надгробен паметник и замръзнах по-неподвижен и от мъртвеца до себе си. Чувах ускоряващото се бумтене на сърцето си и се молех Богу проклетата врата да не изскърца пак.
Ако вътре имаше някой, готов да ме заслепи с електрическо фенерче и да ме застреля, да ме намушка с нож или да ме поиздяла с длето, то той явно не бързаше. Подадох малко кислород на дробовете си, промъкнах се безшумно през пролуката и се лепнах до стената като изпънах встрани дясната си ръка с фенерчето. В случай, че неверниците решат да стрелят по някой, който ги заслепява с фенерче, те обикновено се целят около фенерчето, тъй като непредпазливите по навик го държат пред себе си. Това го бях разбрал още преди много години от един колега, на когото тъкмо му бяха извадили куршум от левия дроб поради подобна непредпазливост, и знаех, че е много неразумно нещо. Така че задържах фенерчето на максимално разстояние от тялото си, вдигнах лявата ръка с ножа в готовност за удар и отчаяно се надявах, че реакциите на евентуалния обитател на каютата ще бъдат по-бавни от моите. После натиснах бутона.
В каютата наистина имаше някой, само дето не трябваше да се притеснявам за реакциите му. Такива вече нямаше. Не му бяха останали. Лежеше по очи на койката в онази безформена поза, която имат само мъртвите. Набързо плъзнах лъча на фенерчето наоколо. Мъртвецът беше сам. Също както в кабината на радиста, и тук нямаше никакви следи от борба.
Не беше необходимо дори да го докосвам, за да установя причините за смъртта. Кръвта, изтекла от едносантиметровия разрез в гръбначния стълб, не би напълнила и чаена лъжичка. Аз и не очаквах да има повече, тъй като при изкусно прерязан гръбначен стълб сърцето почти моментално преустановява своята дейност. Може би малко повече вътрешно кървене, и това е.
Завесите бяха спуснати. С помощта на фенерчето огледах наоколо. Не открих нищо, но и не знаех какво точно очаквах да открия. Излязох, затворих вратата след себе си и претърсих радиокабината. Пак нищо. Вече нямаше какво повече да правя тук, бях намерил, каквото имаше да се намира, макар и никак да не ми се нравеше. Нямаше смисъл да оглеждам и мъртъвците — познавах лицата им толкова добре, колкото и лицето, което всяка сутрин ме гледаше от огледалото, докато се бръснех. Преди седем дни заедно с тях и с шефа ни бяхме обядвали в любимото ни лондонско заведение и те си бяха съвсем нормални и спокойни хора във всеки случай не по-различни от всеки друг с нашата професия. Може би само обичайната им бдителност бе леко изместена от простите наслади на живота, на който все нямаха време да се порадват. Нямах основания да се съмнявам в бдителността им, но ето, че тя явно не е била достатъчна. Случилото се с тях беше неизбежно за хората от нашия занаят, то ме чакаше и мене като му дойде времето. Няма значение колко си умен, силен или безмилостен — рано или късно винаги се появява някой, дето е по-умен, по-силен и по-безмилостен от тебе. Та този някой например стиска едносантиметрово длето в ръката си и тогава целият ти опит и хитрост отиват по дяволите. Изведнъж се оказва, че си си намерил майстора, само че не ти остава много време да го разбереш.
А тези хора ги бях изпратил на смърт аз. Без да зная и без да искам, но това не променяше отговорността ми. Идеята за всичко беше моя и само моя, бях преодолял всички възражения на скептичния си шеф и го бях накарал, макар и без особен ентусиазъм, да даде съгласието си за операцията. На всичкото отгоре казах на Бейкър и Делмонт, че няма да им се случи нищо, ако следват инструкциите ми, те ми повярваха и сега бяха мъртви. Доверете ми се, господа, не се страхувайте, само си направете завещанието преди това.
Вече нищо не можеше да се направи. Бях изпратил двама души на сигурна смърт, а оттам връщане няма. Време беше да тръгвам.
Отворих външната врата така, както се отваря врата към подземие, пълно с кобри и отровни тропически паяци. Само че, ако кобрите и паяците бяха единственото нещо, с което трябваше да се справям на борда на този кораб, изобщо не бих се замислял — подобни дребни създания сега ми се струваха съвсем безобидни и приятни в сравнение с някои представители на човешкия род, бродещи тази нощ по палубите на товарния кораб „Нантвил“:
Стоях до вратата и не мърдах. Дишах леко и равномерно и всяка минута ми се виждаше като половин живот. Целият се бях превърнал в слух. Чувах как вълните се плискат в корпуса и металните звуци от полюшването на веригите на котвите. Нощният вятър се усилваше и свиреше в такелажа, а някъде отдалече долетя и самотният крясък на дъждосвирец. Все стабилни и безопасни звуци, но не за тях се ослушвах, затова и те постепенно станаха част от тишината. Нищо друго не се чуваше — нищо, което да загатва за надвиснала опасност или заплаха. Нямаше спотаено чуждо дишане, нито едва доловими стъпки по металния под на палубата или шумолене на дрехи, с една дума — нямаше нищо. Ако някой се спотайваше в мрака, то явно търпението и неподвижността му бяха свръхчовешки, само дето тази нощ хич не се интересувах от супермени. Много повече ме занимаваха обикновените хора, които се разхождаха наоколо с ножове, пистолети или длета. Пристъпих безшумно и прекрачих металния праг.
Никога не съм плавал с кану по Ориноко и никога не ми се е случвало около врата ми да се увие някоя десетметрова анаконда и да започне да ме души. Сега дори нямаше нужда да ходя чак дотам, за да опиша усещането, защото вече знаех какво е. Животинската сила и дивата жестокост на ръцете, обхванали врата ми отзад, беше нещо, което никога не бях допускал за възможно. След началните моменти на сляпа паника от шока, в главата ми остана само една мисъл — неизбежното се случи; бях попаднал на човек по-умен, по-силен и по-безмилостен от мене.
Замахнах назад с десния си крак, с всичка сила, но онзи си знаеше работата. Собственият му десен крак се оказа по-бърз и по-силен и се заби в моя. Досега мислех, че си имам работа с човек, но очевидно ставаше въпрос за тежкоподкован кентавър. За счупване изобщо не можеше да се говори, струваше ми се, че някой ми е отрязал крака. В това време усетих другия му крак зад себе си и вложих всичката си злоба в моя ляв крак. Само че за мое учудване кракът ми се стовари върху металната палуба. Бях обут с тънки гумени мокасини и болката от удара ме прониза чак до темето. Протегнах ръце, за да му счупя пръстите, но той беше чел и тази книга, защото желязната хватка на кокалчетата му беше забита точно в каротидната ми артерия. Явно не бях първият човек, удушен от него и ако не вземех бързи мерки, сигурно нямаше да бъда и последният. Чувах свистенето на излизащия от дробовете ми въздух, а пред очите ми танцуваха все по-ярки цветове.
Всъщност в тези няколко мига ме спаси само свалената качулка и гумираният врат на водолазния костюм, който носех под дрехата си. Само че те нямаше да ме запазят още кой знае колко — изглежда амбицията на онзи тип зад мене беше кокалчетата на пръстите му да се срещнат в средата на врата ми. Като го гледах как напредва, това нямаше да му отнеме много време.
Наведох се рязко напред. Половината от теглото му легна на гърба ми, но той не отпусна хватката, макар инстинктивно да отстъпи назад — сигурно сметна, че ще посегна към краката му. Тъй като за момент го бях накарал да загуби равновесие, успях да се извъртя, така че сега и двамата бяхме с гръб към морето. Хвърлих се назад с всички сили и го принудих да отстъпи още две-три крачки. За предпазни перила на „Нантвил“ изобщо не можеше да става дума — имаше само някаква опъната верига, и сега гърбът на удушвача опря в нея.
На негово място сигурно бих си счупил гръбнака, или в най-добрия случай бих осигурил неколкомесечното препитание на някой ортопед. Но този тип дори не извика. Не издаде нито звук. Може пък да беше глухоням — знаех, че някои глухонеми са извънредно силни, вероятно жест на компенсация от страна на природата.
Но пък това го принуди да отпусне хватката и да се хване за веригата, за да не полетим през борда в студените води на Лох Хурон. Аз се отскубнах и мигновено се обърнах с лице към него, опрян на стената на радиокабината. Имах нужда от тази опора, докато главата ми се проясняваше и нещо подобно на живот се връщаше обратно в десния ми крак.
Той се изправи и вече го виждах, макар и не много ясно. Беше доста тъмно и всъщност различавах само очертанията на тялото му и белите петна на ръцете и лицето.
Очаквах да зърна някакъв гигант и дори реших, че нещо не е наред с очите ми, което при тези обстоятелства хич не ме учуди. Доколкото виждах в мрака, това беше една компактна и доста набита фигура, но нищо повече. Дори изглеждаше по-нисък от мен, макар това да не означаваше нищо. Добре си спомнях как онзи дребничък борец, Джордж Хакъншмид, премяташе във въздуха гигантския турчин, а на тренировки се разхождаше с четиристотин килограма цимент на гърба си. Пък и в моя случай не ме мъчеха никакви угризения, че се налага да избягам от някой по-дребен от мен — дори смятах, че колкото по-бързо, толкова по-добре. Само дето още не бях готов за това, или поне десният ми крак не беше. Извадих ножа от яката и го стиснах пред себе си, като криех острието му в длан да не би случайно да проблесне на слабата светлина на звездите.
Типът тръгна към мен спокойно и целенасочено, сякаш знаеше чудесно какво възнамерява да прави и ни най-малко не се съмняваше в резултата. А че имаше всички основания за това бях съвсем сигурен. Приближаваше се малко косо, за да избегне краката ми, като същевременно протегна към мен дясната си ръка. Аха, ставаше ми ясен. Пак щеше да се опитва да ме сграбчи за гърлото. Изчаках ръката му да се доближи на десетина сантиметра от лицето ми и стремително замахнах с ножа. Острието безпрепятствено прободе дланта му.
Поне разбрах, че не е глухоням. Произнесе няколко думи относно родословното ми дърво, бързо се дръпна назад, отри ръката в дрехите си и я облиза като някакво животно. После се взря в кръвта, бликаща от двете страни на дланта му.
— Значи нашето приятелче си има и ножче, така ли? — меко каза той.
Гласът му ме изненада. При тази негова примитивна сила очаквах и подобно равнище на интелигентност в съчетание с глас на пещерен човек, само че думите му звучаха спокойно, приятно и образовано, не се долавяше почти никакъв акцент.
— Ще се наложи да му го отнемем — тук той повиши глас. — Капитан Имри?
— По-тихо, глупак такъв! — припряно и ядосано отвърна някой откъм каюткомпанията. — Да не искаш…
— Няма страшно, капитане. — Очите му не ме изпускаха нито за миг. — Пипнах го. До кабината на радиста сме. Той има нож, но ей сега ще му го отнема.
— Пипнал си го, казваш. Браво! — Това беше глас на човек, потриващ ръце от задоволство, а гърленото произношение го издаваше, че е германец или австриец. — Внимавай, този го искам жив. Жак! Хенри! Крамър! Всички на мостика! Към радиокабината, и по-бързо!
— Жив понякога означава не съвсем мъртъв — мило каза противникът ми и отново облиза ръката си. — По-добре ми дай това ножче. Тихо и кротко. Предлагам ти…
Реших да не отлагам повече. Това беше стар номер. Говориш на противника си, а той любезно те изчаква да свършиш, без да знае, че по средата на някоя лъскава фраза ще го застреляш като куче. Номерът не е нещо особено, но върши работа, така че не възнамерявах да изпитвам ефекта му върху себе си. Не знаех как точно ще ме нападне, но предполагах, че ще се хвърли към мен, а ако успееше да ме събори, едва ли щях да се изправя отново. Поне без чужда помощ. Бързо пристъпих напред, светнах с фенерчето в очите му, заслепих го за миг и го ритнах. Не беше кой знае какъв ритник, тъй като още усещах крака си като счупен, нито пък бях особено точен, защото не виждах добре в тъмното, но все пак постижението беше добро и очаквах, че ще го просна на палубата. Обаче не познах. Той остана на мястото си, само малко се приведе напред и се обгърна с ръце. Не човек, а желязо. Виждах блясъка на очите му, но не и изражението им, макар че всъщност пет пари не давах за него.
Спомних си, че навремето в зоопарка на град Базел бях наблюдавал как една огромна горила се забавлява като усуква външни гуми за камион и ги прави на осморки. Сега бих предпочел да съм в нейната клетка, а не тук в близост с този тип. С куцукане заобиколих ъгъла на радиокабината, покатерих се върху горната палуба, проснах се и замрях неподвижно.
Откъм каюткомпанията към мостика вече тичаха някакви фигури, мяркаха се и фенерчета. Трябваше да стигна до кърмата, за да се добера до висящото на гумирана кука въже, с чиято помощ се бях качил на борда. Само че се налагаше да изчакам, за да се опразни средната палуба. В този момент разбрах, че и това няма да ми помогне, защото някой запали прожекторите на товарната площадка, явно се бяха досетили, че вече няма защо да се крият. Ярката бяла светлина заля половината кораб, заедно със средната палуба. Една от електродъговите лампи висеше почти над мен. Чувствувах се като муха, прикована с топлийка към тавана. Прилепих се още по-плътно към палубата, все едно, че се опитвах да премина някак си през нея.
Онези вече бяха при радиокабината. По възклицанията и ругатните им разбрах, че са открили противника ми, но понеже не чувах гласа му, допуснах, че той още не е в състояние да говори.
Познатият ми рязък германски акцент властно се разпореждаше:
— Тишина! Разкудкудякали сте се като кокошки. Жак, в тебе ли е автоматът?
— Тъй вярно, капитане. — Гласът на Жак звучеше кротко и компетентно и при други обстоятелства сигурно бих се радвал да имам до себе си подобен човек, но сега това никак не ме успокояваше.
— Отиваш на кърмата и заставаш на входа към салона. Покриваш средната палуба. Ние ще отидем на форпика и оттам ще тръгнем към кърмата, така че ще го накараме да отстъпи към тебе. Ако не се предаде, го простреляй в краката. Искам го жив.
По дяволите, това беше по-зле и от колта. Той поне изстрелва куршумите един по един. Нямах представа какъв е автоматът на Жак, но той явно щеше да стреля на откоси. Усетих, че мускулът на десния ми крак отново се схваща, очевидно ми ставаше условен рефлекс.
— Ами ако скочи през борда, сър?
— Трябва ли да ти казвам какво се прави в такъв случай?
— Не, сър.
Бях не по-глупав от Жак, така че и на мен не трябваше да ми казва. В устата ми отново се появи онзи отвратителен вкус. Разполагах с не повече от минута. Плъзнах се безшумно по покрива на радиокабината и се насочих към десния борд, за да се отдалеча от мястото, където стоеше капитан Имри. Тихо се спуснах на долната палуба и се добрах до кабината на щурвала.
Вътре беше достатъчно светло, тъй като кабината се осветяваше добре от външните лампи. Сниших се до под нивото на прозореца, огледах се наоколо и веднага открих каквото ми трябваше — металното сандъче с аварийните сигнални ракети.
С две ловки движения на ножа прерязах въжетата, които го прикрепяха към пода, взех едното от тях с дължина около три метра и го завързах за дръжката на сандъчето. Извадих от джоба си найлонова торбичка, смъкнах дрехата и гумираните си ветроходни панталони, натъпках ги в нея и я завързах за пояса си. Те си бяха изпълнили предназначението, Иначе всеки би обърнал внимание на разхождащата се по палубите на „Нантвил“ фигура, облечена във водолазен костюм, от който се стича вода, а така в сумрака на здрача лесно можех да мина за член на екипажа, което и стана на два пъти. Пък и когато напусках пристана на Торбей с гумената си лодка, беше още съвсем светло и бих събудил любопитството на местното население на островите, за което бях установил, че е в не по-малка степен любопитно от всяко друго. А според някои и повече.
Все още приведен, излязох от кабината и се промъкнах до десния борд. Там вече трябваше да рискувам и да се изправя. Просто нямаше друг начин, защото хайката щеше да тръгне всеки момент. Прехвърлих сандъчето с ракетите през борда, провесих го на въжето и внимателно го залюлях като лоцман, който се гласи да хвърли лота.
Сандъкът тежеше поне двайсет килограма, но изобщо не усещах теглото му. Дъгата на махалото нарастваше с всеки замах и скоро достигна максималната си амплитуда. Слава Богу, защото късметът ми нямаше да трае вечно, а и времето летеше. Имах чувството, че играя на трапец в цирка и всички прожектори са насочени към мен. Най-сетне прецених, че е достатъчно, и когато лъчът на махалото се насочи към кърмата, аз го засилих колкото можах, пуснах въжето и се проснах зад едно брезентово платно. Докато залягах ми хрумна, че не съм пробил дупка в сандъчето и сега не бях сигурен дали щеше да потъне, или не. Но пък бях сигурен какво ме чакаше, ако проклетото нещо не потъне. Както и да е, вече нямаше смисъл да се тревожа и за това.
Откъм главната палуба, на десетина метра зад мостика, някой извика. Бях сигурен, че са ме забелязали, но и този път ми се размина. Малко след вика нещо тежко цопна във водата и после се разнесоха крясъците на Жак:
— Насам, насам! Човек зад десния борд! Дайте светлина, бързо!
Той вероятно е отивал към кърмата, според инструкциите, забелязал е падащата във водата неясна форма, чул е плясъка и е стигнал до неизбежния извод. Опасен тип е този Жак, хич не му мисли много. Само за три секунди успя да обясни всичко на другарите си — какво е станало и от какво има нужда, за да ме направи на решето.
Онези, които се бяха събрали на носа, за да започнат претърсването, веднага дотичаха обратно и се струпаха точно под мене.
— Виждаш ли го, Жак? — Това беше гласът на капитан Имри, спокоен и хладнокръвен.
— Още не, сър.
— Скоро ще се покаже. — Щеше ми се да не звучи толкова уверено. — Този скок сигурно му е изкарал въздуха. Крамър, вземи двама души и спуснете лодката. Вземете и фенерчета и обиколете наоколо. Хенри, сандъка с гранатите. Карло, бързо на мостика. Пусни прожектор от десния борд.
За лодката изобщо не ми беше хрумвало, а за гранатите да не говорим. Настръхнах целият. Много добре знаех какви са пораженията при човешкото тяло от една дори незначителна подводна експлозия — двайсет пъти по-големи, отколкото на суша. А най-късно след няколко минути трябваше да бъда във водата. Е, поне можех да се погрижа за прожектора, който се намираше само на половин метър от мене. Вече бях сграбчил захранващия кабел в лявата си ръка и тъкмо се канех да го прережа, когато мозъкът ми изтласка гранатите на заден план и започна отново да функционира нормално. Прерязването на кабела щеше да е равносилно на това да се изправя в цял ръст и да извикам: „Вижте ме къде съм и елате да ме хванете“ — веднага щях да се издам, че съм още на борда. Същият щеше да е ефектът и ако ударех Карло по главата, докато той се катери по стълбата към прожектора. А едва ли можех да ги заблудя втори път. Не и тези хора. С куцукане отново се добрах до кабината на щурвала, прекосих я и излязох на левия борд, спуснах се по стълбата и изтичах към форпика. Предната палуба беше празна.
Някой извика и веднага след това се чу острият пукот на автоматично оръжие — че е Жак, в това нямаше никакво съмнение. Само че не бях сигурен дали наистина е видял нещо. Вероятно сандъкът е изплувал, но в тъмните води той го е взел за мене иначе едва ли би прахосвал амунициите си напразно. Благослових щастливата случайност, защото сега вече те очевидно смятаха, че съм някъде долу, надупчен като швейцарско сирене, и нямаше да ме търсят на борда.
Корабът беше хвърлил котва откъм левия си борд, аз се прехвърлих от външната страна, пъхнах крака си в отвора за веригата, посегнах надолу и се хванах за нея. Би трябвало да има представители на някой международен спортен комитет, за да засекат с хронометрите си новия световен рекорд по спускане по верига.
Водата беше студена, но с леководолазния си костюм не я усещах. Имаше и вълнение, пък и приливът наближаваше най-високата си точка, но и двете неща ме устройваха чудесно. Заплувах успоредно на левия борд на „Нантвил“, почти непрекъснато под вода. Не видях никого и никой не ме видя, защото онези типове се бяха събрали на десния борд.
Аквалангът, тежестите и плавниците си стояха, където ги бях оставил — привързани към горната част на вретеното на кормилото, в момента ватерлинията на „Нантвил“ беше доста над водата, така че кормилото не се намираше на голяма дълбочина. Поставянето на акваланг в развълнувано море и при силен прилив не е от най-лесните неща на този свят, но тук много ми помагаше мисълта за Крамър и гранатите му. Освен това бързах, защото ме чакаше дълъг път и много работа.
Чувах двигателя на спасителната лодка, докато тя обикаляше около десния борд, само че тя изобщо не ме доближи на по-малко от трийсетина метра. Нямаше повече стрелба, вероятно нямаше да има и гранати. Закопчах колана с тежестите, отпуснах се в безопасната тъмнина на водата, проверих посоката на светещия циферблат на ръчния компас и започнах да плувам. Пет минути по-късно изплувах на повърхността, а след още пет усетих под краката си каменистото дъно на малкото островче, където бях скрил лодката си.
Изкатерих се върху скалите и погледнах назад. Целият „Нантвил“ беше окъпан в светлина. Един прожектор осветяваше водата, а спасителната лодка продължаваше да кръжи наоколо. Чух как вдигат котвата. Спуснах гумената лодка във водата, качих се в нея, освободих греблата и се отправих в посока югозапад. Все още бях в обсега на прожектора, но на фона на тези черни вълни беше почти невъзможно да се открие облечената ми в черно фигура и също така черната нископрофилна лодка. След около една миля прибрах греблата и запалих извънбордния двигател. Или поне се опитах да го запаля. Тези двигатели винаги ме слушат, освен в случаите, когато съм изтощен и мокър и ми е студено. Всъщност не е имало случай да работят, когато наистина имам нужда от тях. Така че хванах отново греблата и според мене гребах поне един месец, но в крайна сметка някъде към три без десет сутринта се добутах до „Файъркрест“.