Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (5)

III глава
Робинзон — роб на маврите в Сале. Бягство заедно с Ксури. Пристигане в Бразилия.

Намислих да се заема с търговия в Гвинея и понеже моят приятел за голяма жалост почина наскоро след като се завърнахме, реших да предприема отново същото пътуване и се качих на същия кораб, на който бе станал капитан предишният първи помощник. Това беше най-злощастното пътуване, което можеше да се случи на човек, защото макар да носех към сто фунта стерлинги, не повече, от неотдавна натрупаното състояние, така че имах още двеста, които оставих да бъдат пазени от вдовицата на приятеля ми, чието отношение към мене беше много почтено, все пак ме сполетяха ужасни беди. Ето какво се случи най-напред: нашият кораб се беше насочил към Канарските острови (или по-скоро плаваше между тези острови и африканския бряг), когато в утринния сумрак ни изненада турски пиратски кораб от Сале, който започна да ни преследва, опънал всичките си ветрила. Ние също тутакси вдигнахме докрай платната по ноковете, колкото можеха да издържат мачтите, за да се измъкнем, но като видяхме, че грабителите напредват и до няколко часа положително ще ни настигнат, се приготвихме да влезем в бой; нашият кораб имаше дванайсет оръдия, а пиратският — осемнайсет. Към три часа след пладне чуждият кораб се изравни с нас и понеже по грешка не застана точно зад кърмата, а малко отстрани, пренесохме осем оръдия на този борд и изпратихме към пиратите дъжд от гюллета, което ги накара да се отдалечат, след като отвърнаха на залпа ни и след като всички на палубата им, почти двеста души, дадоха изстрели с мускети. Никой от нас обаче не пострада, защото всички се прикриваха. Корабът се приготви да поднови нападението, а ние се приготвихме за отбрана, но когато ни доближи за втори път (от другата страна), шейсет пирати се прехвърлиха на борда ни и тутакси се заловиха да чупят и секат палубата и такелажа. Обсипахме ги с пушечни изстрели, дъжд от къси копия, дървени гранати и тям подобни и на два пъти очиствахме борда. Но нека не удължавам тази тягостна част от моя разказ — накратко, понеже корабът ни беше повреден, а от екипажа имаше убити и осем ранени, бяхме принудени да се предадем и всички бяхме взети в плен и откарани в Сале — пристанище, държано от маврите.

Към мене там не се отнасяха чак толкова лошо, колкото се опасявах, нито пък ме закараха във вътрешността на страната в двореца на владетеля, както направиха с останалите; (вместо това бях заловен от капитана на пиратския кораб като негова лична плячка и той ме направи свой роб, понеже бях млад, чевръст и подходящ за тази работа. Чувствах се напълно съкрушен от внезапния поврат на съдбата, който ме превърна от търговец в окаян роб и като си спомних пророческите слова на баща ми — че ще изпадна в беда и няма да има кой да ми помогне, — стори ми се, че е станало именно това, и то в такава степен, че не е възможно да бъде по-зле; че небесното възмездие ме е настигнало и съм погубен завинаги, без възможност да изкупя греха си. Уви! Както ще научите от по-нататъшния ми разказ, само бях вкусил от горчилото, което ми предстоеше да изпия.

Тъй като моят нов повелител, сиреч господар, ме заведе у дома си, хранех надежди, че ще ме вземе със себе си, когато отново тръгне на плаване, и вярвах, че все ще дойде време съдбата да ми се усмихне и пиратът да бъде пленен от някой испански или португалски боен кораб, а аз да получа свободата си. Ала тази моя надежда скоро ми беше отнета, защото когато той замина, ме остави на сушата да се грижа за градинката му и да върша разните обикновени, неблагодарни работи като роб в къщата, а щом се завърна от пътуването си, заповяда ми да се преместя в кубрика и да пазя кораба.

Там аз не мислех за нищо друго освен как да избягам и какво да предприема, за да успея, ала не открих никакъв начин, който да ми се види поне малко осъществим. Нямаше откъде да почерпя убеденост, че плановете ми са смислени, тъй като не си намерих нито съветник, нито довереник: бях сам, сред другарите ми по робство нямаше нито един англичанин, ирландец или шотландец, така че макар две години да се радвах на фантазиите си, нито веднъж не ми се удаде сгоден случай да ги проверя на дело.

Горе-долу подир още две години случайно ми се представи една възможност, която върна в главата ми старата мисъл да направя опит за избавление. Господарят ми се заседя у дома по-дълго от обикновено, без да готви кораба си за плаване (както дочух, поради липса на средства) и редовно, веднъж-дваж седмично, а понякога и по-често, при хубаво време се качваше на запасната корабна лодка и отиваше да лови риба, като вземаше за гребци мене и едно местно момче — ние двамата много го забавлявахме, а аз проявих такова голямо умение в риболова, че понякога той ме изпращаше с един мавър, негов роднина, и с момчето, което наричахме мориско (мавританчето), за да му наловя риба за ядене.

В едно съвсем спокойно утро, когато излязохме за риба, се случи да падне толкова гъста мъгла, че макар да не се бяхме отдалечили на повече от половин левга^[1] от брега, го изгубихме от погледа; започнахме да гребем без път и без посока и така прекарахме в усилен труд целия ден и последвалата нощ, а когато съмна, установихме, че вместо да се насочим към брега, сме тръгнали към открито море и че сме поне на две левги от сушата. Все пак благополучно се добрахме обратно, макар и с много усилия и не без да се изложим на опасност, тъй като на сутринта излезе доста силен вятър, а при това и тримата ни измъчваше глад.

Нашият господар обаче се уплаши от тази злополука и реши занапред да бъде по-предвидлив. Понеже след пленяването ми беше оставил голямата лодка от нашия английски кораб, реши, че вече няма да излиза за риба, без да взема компас и някакви провизии, затова нареди на корабния си дърводелец (англичанин, също роб) да направи в средата на тази лодка малка рубка, тоест — каюта, каквито има на шлеповете, зад която да се остави място, откъдето да се управлява кормилото и да се насочва гротът, а отпред да могат да застанат един-двама моряци, които да работят на платната. Лодката разполагаше с триъгълно платно, така наречения кливер, а утлегарът^[2] бе прикрепен към покрива на каютата. Каютата се получи много уютна и ниска, с място за спане — за господаря и за един-двама роби, с маса за хранене и с долапчета заради бутилките с питието, което господарят предпочиташе, но най-вече заради хляба, ориза и кафето.

Често отивахме за риба с пленената лодка и понеже вършех тази работа много умело, господарят винаги ме вземаше със себе си. Веднъж си науми да излезе с лодката — да се поразходи, или пък за риба — с двама-трима маври, които бяха сред по-знатните в Сале. Беше положил изключително старание заради тях, поради което през нощта изпрати на борда по-голям запас провизии от обикновено и ми нареди да напълня трите пушки, които се намираха на борда, с барут и сачми, тъй като възнамеряваха не само да ловят риба, а и да стрелят по пернат дивеч.

Приготвих всичко според указанията му и на другата сутрин чаках с измитата и почистена лодка, с вдигнат флаг и вимпел и с всичко необходимо на борда, за да бъдат посрещнати гостите. След време обаче господарят ми се качи в лодката сам и каза, че гостите му са отложили идването си, понеже им се отворила някаква работа, затова ми нареди да изляза както обикновено за риба с мавъра и момчето, защото неговите приятели щели да вечерят в къщата му. Заповяда ми щом уловя риба, веднага да я занеса у тях и аз се приготвих да изпълня поръчката му.

В същия миг мислите ми бяха завладени от предишните мечти за избавление, защото ми стана ясно, че сега ще разполагам с цяло корабче. И когато господарят ми си тръгна, започнах да се приготвям — но не за риболов, а за плаване, макар че нито знаех, нито въобще съобразих накъде би трябвало да потегля — всяка посока, в която можех да се измъкна от това място, изглеждаше подходяща за човек като мене.

Първата ми хитрост беше да намеря повод и да съобщя на мавъра, че трябва да донесе в лодката някаква храна, защото, както му казах, не бива да си позволяваме да ядем от хляба на господаря. Мавърът се съгласи, че имам право, затова донесе голяма кошница, пълна с пексимет — тамошните питки от препечен хляб, както и три делви с прясна вода. Знаех къде стои флотският сандък с бутилките алкохол на господаря (по направата си личеше, че е плячка от английски кораб) и докато мавърът беше на брега, пренесох сандъка на борда — все едно че се намираше там отпреди, по нареждане на господаря. Пренесох и голяма буца пчелен восък, която тежеше повече от петдесет фунта^[3], както и гранка канап, сиреч връв, а също и брадвичка, трион и чук — всичко това ни беше от голяма полза по-късно, особено восъкът, от който се правят свещи. Послужих си и с друга хитрост, на която мавърът простодушно се поддаде. Понеже се казваше Измаил, викаха му Мъли или Мули, и аз му рекох:

— Мули, господарските пушки са в лодката. Би ли донесъл малко барут и сачми? Може да ни падне да стреляме по алками (птица, подобна на нашия дъждосвирец); зная, че господарят държи запасите си на кораба.

— Вярно, ще донеса — отвърна той и наистина донесе голяма кожена торба, която побираше около фунт и половина барут, а може би и много повече, както и друга торба, с пет-шест фунта сачми, и остави всичко това в лодката. Междувременно аз бях намерил в господарската каюта още барут и като пресипах другаде остатъка от съдържанието на една от големите бутилки във флотския сандък, я напълних с него. Така, запасени с всичко необходимо, излязохме в морето за риба. В крепостта, която се намира на входа на пристанището, знаеха кои сме и не ни обърнаха внимание. Бяхме се отдалечили от пристанището на не повече от миля, когато свихме платната и се заловихме с риболов. Духаше северен-североизточен вятър, което бе противно на моите желания, тъй като ако вятърът беше южен, с положителност щях да достигна испанския бряг или поне залива Кадис, но бях твърдо решил, че какъвто и да е вятърът, ще изчезна от това ужасно място, където се намирах, а по-нататък ще се осланям на съдбата.

След като известно време хвърляхме въдиците, без да уловим нищо (ако на кукичката ми се хванеше риба, не я изтеглях, за да заблудя спътника си), аз казах на мавъра:

— Тая няма да я бъде, а господарят очаква от нас да изпълним поръчката му. Най-добре ще е да отидем по-навътре в морето.

Мавърът, без да подозира нищо, се съгласи и понеже се намираше на носа на лодката, вдигна платната. Аз стоях на кормилото и управлявах, докато изминахме още една левга, а после спрях лодката и я нагласих както при риболов. Отстъпих кормилото на момчето, отидох до мястото, където стоеше мавърът и като се престорих, че се навеждам за нещо зад гърба му, изненадах го, като го сграбчих през краката и го хвърлих през борда право в морето. Той мигновено се появи на повърхността, понеже плаваше като тапа, и започна да вика — молеше ме да го прибера в лодката и обещаваше да дойде с мене до края на света. Толкова бързо плуваше подире ни, че щеше да ни настигне много скоро, понеже вятърът беше стихнал. Затова влязох в каютата, и като взех една от пушките, насочих я към него и му казах, че нищо не съм му сторил, а ако не вдига шум, ще го оставя на мира. И добавих:

— Плуваш достатъчно добре, за да стигнеш до брега, а морето е спокойно. Използвай възможността да се добереш до сушата и тогава няма да ти сторя зло. Ако обаче се доближиш до лодката, ще изпратя куршум в главата ти, тъй като твърдо съм решил да бъда свободен!

Тогава мавърът се обърна по посока на брега и заплува нататък. Не се съмнявам, че лесно се е справил, защото беше отличен плувец.

По-добре щеше да бъде, ако бях взел със себе си мавъра, а бях удавил момчето, но нямах смелостта да му се доверя. Когато мавърът се отдалечи, обърнах се към момчето, което наричаха Ксури, и му казах:

— Ксури, ако ми бъдеш предан, ще те направя голям човек, но ако не си погладиш лицето в знак, че ще ми бъдеш верен, тоест, ако не се закълнеш в Мохамед и в брадата на баща му, ще трябва и теб да хвърля в морето!

Момчето ме погледна с усмивка и заговори така безхитростно, че не можех да се съмнявам в него. Закле се да ми бъде вярно и да ме съпровожда до края на света.

Още докато плуващият мавър не се беше изгубил от очите, насочих лодката в открито море, като тръгнах донякъде срещу вятъра, за да предположат, че съм се отправил към проливите (така би си помислил всеки, който има поне малко разум), защото кой би допуснал, че сме потеглили на юг, точно към дивашкия бряг, където канутата на цели негърски племена положително щяха да ни наобиколят и да ни погубят? Където, стъпеше ли кракът ни на сушата, щяхме да бъдем разкъсани от свирепите зверове или от още по-свирепите и безжалостни човекоподобни туземци?

Ала привечер, щом се здрачи, промених курса и насочих лодката право на юг, с леко отклонение на изток, за да се движа покрай бреговата линия, и тъй като вятърът се усили, а морето беше спокойно и гладко, платната така се опънаха, че според мене до три часа след пладне на другия ден, когато доближихме сушата, трябва да се бяхме придвижили на не по-малко от сто и петдесет мили от Сале, далече извън земите на мароканския владетел, пък и на който и да е друг властелин, защото не се виждаха никакви хора.

Ала маврите ме бяха наплашили до такава степен и такива страшни бяха опасенията ми да не попадна отново в ръцете им, че не исках нито да спирам, нито да слизам на брега или да хвърлям котва (пък и времето беше все така хубаво), затова продължих да плавам по същия начин още пет дни. След това вятърът задуха от юг и реших, че ако са тръгнали да ме преследват, вече ще им се наложи да се откажат, затова се осмелих да се насоча към брега и хвърлих котва в устието на малка река — не познавах мястото, не знаех нито къде съм, нито какво е географското разположение, коя е страната, какво е населението, как се казва реката. Нито видях, нито исках да видя някакви хора; единственото, от което имах нужда, беше прясна вода. Стигнахме до този поток вечерта, с намерението щом се стъмни, да доплувам до брега и да огледам околността; но когато стана съвсем тъмно, чухме такива ужасни звуци — лай, рев и вой на диви зверове, кой знае какви, та клетото момче насмалко щеше да умре от страх и взе да ме моли да отида на брега по светло.

— Добре, Ксури, тогава ще остана — съгласих се аз, — но не е изключено през деня да срещнем хора, които няма да се отнесат към нас по-добре, отколкото тия лъвове!

— Тогава ще им стреляме пушка — засмя се Ксури. — И ще ги избягаме от нас — добави той на този английски, който бе научил от разговорите на робите.

Аз обаче се зарадвах, че момчето е в хубаво настроение, и му сипах глътка от питието на господаря, за да се разведри. В крайна сметка съветът му беше добър и аз го послушах. Хвърлихме малката котва и цяла нощ не помръднахме. Казвам „не помръднахме“, защото изобщо не спахме: следващите два-три часа видяхме най-различни, огромни по размери зверове (не знаехме как се наричат), които се спуснаха към брега, влязоха във водата и започнаха да се търкалят и да се плискат, като се радваха на прохладата. През живота си не бях чувал такова грозно ръмжене и такъв врясък.

Ксури страшно се уплаши, аз — не по-малко от него; но и двамата се уплашихме още повече, когато чухме, че един от тези силни зверове плува към нашата лодка. Не го виждахме, но по пръхтенето, което се чуваше, разбрахме, че е чудовищно огромно и свирепо животно. Ксури каза, че е лъв — може и лъв да беше, нямам представа, обаче клетото момче ми викна да вдигаме котва и да бягаме.

— Не, Ксури — възпротивих се аз, — можем да отпуснем въжето, да вържем към него поплавък и да се поотдалечим в морето; те няма да ни сподирят далече.

Едва успях да го изрека, когато забелязах, че звярът (какъвто и да беше) е на две гребла разстояние от нас и това ме изненада. Все пак незабавно отидох до каютата, взех си пушката и стрелях по него, при което той тутакси се обърна и заплува към брега.

Невъзможно е обаче да опиша какви ужасни звуци, смразяващ рев и вой се вдигнаха както на крайбрежната ивица, така и по-навътре в сушата, когато проехтя изстрелът от пушката ми — имам причини да си мисля, че животните за пръв път чуваха подобно нещо. Това ме убеди, че на този бряг не бива да се слиза нощем, въпрос беше дали и денем можехме да съберем смелост — добре знаехме, че е не по-малко опасно да попаднем в ръцете на тамошните диваци, отколкото в лапите на лъвовете и пантерите.

Въпреки това обаче се налагаше все някъде да слезем на брега, за да се запасим с вода, тъй като в лодката не бе останала нито капка, само трябваше да решим кога и къде. Ксури каза, че ако му позволя да отиде на брега с една от делвите, ще потърси вода и, ако намери, ще донесе. Попитах го защо да ходи той, защо да не отида аз, а той да остане в лодката, но момчето ми отговори с такава любов, че ме накара завинаги да го обикна. Каза:

— Ако див човековци идва, мене изяде, тебе избягаш.

— Е, Ксури — рекох аз, — ще идем заедно. Ако „див човековци“ дойдат, ще ги убием и няма да изядат никого от нас.

Сетне му дадох къшей сух хляб и глътка от питието на господаря във флотския сандък, за което вече споменах, а после приближихме лодката до брега толкова, колкото ни се стори нужно, и прегазихме до сушата, като носехме само пушките и две делви за вода.

Не ми се искаше да губя лодката от погледа си, понеже се боях, че по реката могат да доплават диваци с канута, но момчето забеляза един валог на около миля навътре в сушата и тръгна нататък. Не след дълго видях, че се завръща тичешком. Помислих си, че го преследва дивак или че се е подплашило от някой звяр, и хукнах към него, за да му помогна, но когато го наближих, забелязах, че е метнало на рамене някакъв застрелян от него дивеч — нещо като заек, но друго на цвят и с по-дълги крака. Все пак беше добре дошло и месото му се оказа много вкусно. А голямата радост на Ксури беше, че ми носи вест: беше намерил вода за пиене, без да види „див човековци“.

По-късно обаче установихме, че не е имало защо да си правим толкова труд за водата, тъй като малко по-нагоре от устието водата бе добра за пиене, защото приливът не стигаше дотам. Затова напълнихме делвите, гостихме се с убития заек и се приготвихме да си тръгнем, без да сме забелязали следи от човешки крак по тези места.

Понеже веднъж бях плавал край същия бряг, знаех със сигурност, че недалече от него се намират Канарските острови и островите Зелени нос. Но не разполагах с уреди, с които да направя измервания и да установя на каква географска ширина се намираме, пък и не бях научил, или бях забравил, точното местоположение на островите, затова нямах представа в каква посока да ги търся или къде да се отклоня от курса, иначе лесно щях да открия някой от тях. Надявах се обаче, като плавам покрай брега, да достигна място, посещавано от английски кораби, където да заваря търговци, заети с обичайните си сделки, а те да ни избавят и да ни вземат на борда си.

Доколкото можех да преценя, намирахме се тъкмо в областта между мароканските владения и негърските земи — пустинно и безлюдно, обитавано само от диви зверове, мястото беше изоставено от негрите, преместили се по-далече на юг заради страшните маври; а пък маврите го бяха сметнали неподходящо за заселване поради безплодната почва. Беше пренебрегнато и от едните, и от другите, защото гъмжеше от пантери, лъвове, леопарди и други кръвожадни животни, намерили убежище в него; маврите го използваха само за лов и се придвижваха едва ли не като войска, по две-три хиляди души наведнъж. И наистина в продължение на почти сто мили този бряг денем представляваше само една необятна, безлюдна земя, а нощем се огласяше единствено от воя и ръмженето на дивите зверове.

Веднъж-дваж по светло ми се стори, че виждам връх Тенерифе, най-високата планинска точка на Канарските острови, и твърдо реших да рискувам с надеждата да се доберем дотам; но след като на два пъти правих такъв опит, променливите ветрове отново ме принудиха да поема предишния курс, пък и морето беше твърде неспокойно за малката ми лодка, затова трябваше да се върна към първоначалния си замисъл и да плавам покрай брега.

След като напуснахме това място, на няколко пъти ми се наложи да сляза на сушата за прясна вода. Веднъж, рано сутринта, се случи да хвърлим котва край един неголям нос, който доста се извисяваше, и понеже започваше приливът, спряхме, за да се доближим с негова помощ. Ксури, чиито очи, изглежда, бяха на четири за разлика от моите, тихо ме повика и ми каза, че е по-добре да слезем на брега по-нататък.

— Поглеждай! — рече той. — Ей там отстрани на хълмче лежи ужасно чудовище и надълбоко спи.

Погледнах нататък, накъдето сочеше той, и наистина видях ужасно чудовище — в единия край на брега, в сянката, която хвърляше част от хълма, надвиснал отгоре, лежеше страшен, огромен лъв.

— Ксури — рекох му аз, — ти ще слезеш на брега и ще го убиеш.

Момчето ме погледна уплашено.

— Аз убия го? Той ме изяде на една глътка!

Искаше да каже „ще ме глътне целия“. Както и да е, повече нищо не му рекох, само го помолих да стои неподвижно. Взех най-голямата ни пушка, със заряд почти колкото на мускет, натъпках я с доста барут и с две едри сачми и я оставих; после напълних втората с два големи куршума, а третата (пушките бяха всичко три) заредих с пет по-дребни куршума. Прицелих се колкото може по-точно с първата пушка в главата на звяра, но той лежеше леко позакрил носа си с вдигната нагоре лапа, та сачмите попаднаха в крака му, някъде около коляното, и натрошиха костта. Надигна се с ръмжене, но като разбра, че кракът му е счупен, се повали отново, а после стана на три крака и нададе най-грозния рев, който съм чувал през живота си. Само миг се чудих как така не съм го улучил в главата, но веднага грабнах втората пушка и макар че звярът започна да се отдалечава, отново стрелях и куршумът попадна в главата му. С радост видях, че се строполява. Не вдигна много шум, лежеше и береше душа. Тогава Ксури се окуражи и ме помоли да го пусна на брега. „Добре, върви“ — рекох аз, момчето скочи в морето и заплува към брега с една ръка, а в другата държеше над водата малка пушка. Като се приближи, то опря дулото до ухото на звяра и отново прати куршум в главата му, което довърши лъва.

Вярно, че това беше дивеч, ала не ставаше за ядене, и много ме хвана яд, че изгубихме три пълнежа барут и сачми за твар, която не служи за нищо. Ксури обаче каза, че иска да вземе част от него — качи се на борда и ме помоли да му дам брадвичката.

— Защо ти е, Ксури? — попитах аз.

— Отреже негова глава — отвърна той.

Но момчето не смогна да отреже главата на лъва, затова отряза едната му лапа и я донесе в лодката. Беше чудовищно огромна.

Помислих си обаче, че кожата все пак не е за изхвърляне и реших да се опитам да одера лъва. И ето че двамата с Ксури се заловихме с това, ала Ксури се справяше много по-умело от мене, понеже аз имах съвсем бегла представа как се дере. Тази работа ни отне цял ден, но накрая смъкнахме кожата, проснахме я върху покрива на каютата, за два дни слънцето я изсуши съвсем успешно и по-късно аз я използвах за постелка.

След този престой продължихме в южна посока десет-дванайсет дни без прекъсване, като се хранехме оскъдно, за да пестим припасите, които взеха много да намаляват. Слизахме на брега само когато ни се налагаше да си набавим прясна вода. Бях намислил да стигнем до река Гамбия или река Сенегал — тоест където и да е около Зелени нос, защото се надявах, че там ще заваря някой европейски кораб. Не успеех ли, нямаше какъв друг път да поема, освен отново да търся островите, или да намеря смъртта си там, сред негрите. Знаех, че всички европейски кораби, плаващи към гвинейския бряг, към Бразилия или към Индия, задължително стигат до въпросния нос или до островите; накратко казано, заложих цялата си съдба на тази единствена възможност — или да срещна някакъв кораб, или да загина.

След като още десетина дни преследвах тази цел (както вече казах), започнах да забелязвам, че тамошният край е обитаем, а на две-три места, край които минахме, имаше хора, които стояха на брега и ни гледаха. Видяхме също така, че са съвсем чернокожи и чисто голи. Веднъж ми хрумна да отида на сушата при тях, но Ксури, който винаги ми даваше добри съвети, рече: „Не отиваш, не отиваш!“ Аз обаче все пак насочих лодката към сушата, за да мога да разговарям с тях, а те доста дълго време тичешком ме следваха по брега. Уверих се, че не носят оръжия, само един държеше дълга, тънка пръчка — копие, както ми обясни Ксури, което диваците можели да хвърлят надалече с голяма точност. Затова се държах на разстояние и разговарях с тях, доколкото можех, със знаци, като най-вече показвах, че сме гладни. Те ми дадоха знак да спра лодката, за да ми донесат месо. При това положение свалих топсела, легнах на дрейф, а двама туземци се отдалечиха от брега и преди да измине половин час се върнаха с два къса сушено месо и някакво зърно, каквото се отглежда по техните места. Ние не знаехме какво представлява нито едното, нито другото, ала все пак искахме да получим храната, а с това стигнахме до следващото затруднение: не се осмелявах да сляза на брега при тях, а туземците от своя страна изпитваха не по-малко страх. Все пак те измислиха безопасен и за двете страни начин: оставиха донесената храна на пясъка, самите те се отдалечиха доста встрани, докато ние я прибрахме в лодката, а после отново се приближиха.

Показахме им със знаци благодарността си, защото нямаше с какво да се отплатим, и в същия миг се яви прекрасна възможност да им се издължим. Докато лежахме на дрейф, на брега се появиха два могъщи звяра — единият преследваше другия (поне така решихме), гонеше го твърде яростно от хълмовете към брега. Дали беше самец, преследващ женска, дали животните лудуваха, или бяха във вражда — не можехме да знаем, както не знаехме дали поведението им е обичайно, или е необикновено; все пак ми се струва, че беше необикновено, защото, първо, тези ненаситни твари излизат главно нощем и, второ, забелязахме, че хората ужасно се изплашиха, особено жените. Мъжът с копието, сиреч пиката, не ги изостави, но другите мъже избягаха. Зверовете обаче се спуснаха право към морето — не изглеждаше, че имат намерение да нападнат някой негър, просто се хвърлиха във водата и взеха да плуват насам-натам, сякаш бяха дошли да се забавляват; накрая единият дойде по-близо до лодката, отколкото очаквах, но аз се бях приготвил и го дебнех: бях заредил пушката си с цялата бързина, на която съм способен, и наредих на Ксури да зареди другите две пушки. Щом звярът дойде сравнително наблизо, стрелях и го улучих право в главата. Той тутакси потъна, обаче миг по-късно изскочи на повърхността и започна да се гмурка и да изплува, сякаш се бореше за живота си, както всъщност си беше. Веднага се насочи към брега, но измъчван от смъртоносната рана, пък и заплашван от опасността да се удави, умря тъкмо преди да го достигне.

Не е възможно да се опише изумлението на клетите създания, когато изтрещя изстрелът от пушката ми. Някои насмалко да умрат от страх — обзети от ужас, те се строполиха направо като мъртви. Но щом видяха, че звярът умира и потъва във водата, а аз им правя знаци да се върнат на брега, те се окопитиха и взеха да търсят трупа. Аз го открих по кървавите петна, обагрили водата, и метнах върху му въже, с което негрите го изтеглиха на сушата. Излезе, че това е много чудноват леопард, пъстър и доста красив на вид, а негрите размахваха ръце, смаяни от оръжието, с което го бях убил.

Другият звяр, подплашен от пукота на изстрела, доплува до брега и се понесе право към планината, откъдето бе дошъл, така че отдалече не можах да определя какъв е. Скоро разбрах, че негрите искат да се угостят с месото на животното, и имах желание да им доставя удоволствието да им го дам, затова направих знак да го вземат, а те, изпълнени с благодарност, веднага се заеха да отделят месото от кожата и макар да работеха не с ножове, а със заострени парчета дърво, одраха леопарда сръчно, много по-сръчно, отколкото би станало с истински ножове. Предложиха ми част от месото, но аз отказах; дадох им да разберат, че месото е за тях, а аз искам кожата. Връчиха ми я на драго сърце и донесоха още доста храна, която приех, въпреки че не знаех точно какво е; после им обясних със знаци, че ни трябва вода, и им показах една от делвите, обърнати наопаки, за да разберат, че е празна и че искам да я напълнят. Те веднага викнаха на неколцина свои другари, след което дойдоха две жени, понесли голям пръстен съд — предполагам, печен на слънце — и също както преди го оставиха, за да го взема. Изпратих на брега Ксури с трите делви, за да ги напълни с вода. И жените бяха чисто голи както мъжете.

Сега бях запасен с корени и зърно (каквито и да бяха те), както и с вода, затова напуснах негърските си приятели и продължих да плавам още около единайсет дни, без да се приближавам до брега. Накрая стигнах до място, където сушата се вдаваше доста навътре в морето, на около четири-пет левги пред нас. Понеже нямаше никакво вълнение, направих голям кръг, за да заобиколя тази точка; и най-подир, като отминах носа и бях на около две левги от брега, видях от другата му страна, откъм морето, истинска земя. Тогава заключих, че трябва да е Зелени нос с островите, носещи същото име. Сушата обаче се намираше твърде далече и не можех да реша какво е най-добре да сторя — ако ме подхванеше силен вятър, можех да не стигна нито до островите, нито до носа.

Дълбоко угрижен от това затруднение, влязох в каютата и седнах. Ксури беше останал на кормилото, но изведнъж го чух, че вика: „Господарю, господарю, кораб и платна!“ Простоватото момче беше изгубило ума си от страх, защото мислеше, че това е някой от корабите на пирата, изпратен да ни преследва, докато аз бях сигурен, че сме се отдалечили извън неговите владения. Изскочих от каютата и не само че веднага видях кораба, но и познах какъв е: португалски, според мене на път към гвинейския бряг, за да натовари негри. Когато обаче проследих накъде плава, скоро се убедих, че плава в друга посока и не възнамерява да се приближи до брега. При това положение насочих, доколкото успях, лодката към открито море, защото исках при възможност да говоря с хората от кораба.

Макар че вдигнах всички платна, разбрах, че няма да изляза на пътя им и корабът ще отмине преди да привлека вниманието му, но след като плавах с възможно най-голяма бързина и започна да ме обзема отчаяние, те, изглежда, ме забелязаха с помощта на далекогледа и сигурно решиха, че виждат европейска лодка, принадлежаща на някой заблуден кораб, затова свиха платната, за да ги достигна. Това ме насърчи и понеже на борда господарят бе сложил и кърмови флаг, започнах да го размахвам, за да сигнализирам беда, след което стрелях във въздуха. От кораба забелязаха и едното, и другото — казаха, че са видели пушека, макар че не чули изстрела. При дадените сигнали те проявиха добрината да спрат и да легнат на дрейф и след около три часа аз се изравних с тях.

Попитаха ме кой съм — на португалски, испански и френски, но аз не разбирах тези езици. Накрая един от моряците, шотландец, който се намираше на борда, ми подвикна, аз му отвърнах и му обясних, че съм англичанин и че съм бил мавърски роб в Сале, откъдето съм избягал. Тогава те ме поканиха на кораба и ме приеха много дружелюбно, като прибраха и багажа ми.

Всеки може да си представи каква неописуема радост изпитах, че съм се избавил (така прецених случая) от окаяното и почти безнадеждно положение, в което се намирах, затова тутакси предложих на капитана всичко, с което разполагах, като отплата за избавлението си; той обаче великодушно отказа да вземе каквото и да е; щял съм да получа всичко непокътнато, когато достигнем бреговете на Бразилия, защото, както каза той, „спасявам живота ти при такива условия, при каквито бих искал да бъда спасен и аз, ако някога ме сполети жребият да ме приберат в същото състояние; при това — продължи той, — когато те закарам до Бразилия, толкова далече от твоята родина, а съм ти прибрал имуществото, ще бъдеш заплашен от гладна смърт, при което аз ще отнема живота, който съм спасил. Не, не, сеньор инглезе (което ще рече «господин англичанино»), ще проявя милосърдието да те отведа до там, а благодарение на това имущество ще можеш да се изхраниш и да си платиш пътя до родината.“

Предложението му беше благородно и той удържа на думата си докрай, защото нареди никой от моряците да не се осмелява да пипа моите вещи, след което взе всичко при себе си, като ми представи точен списък, по който да си го получа обратно — до последното нещо, включително трите пръстени делви.

Що се отнася до лодката, понеже видя, че е много хубава, капитанът каза, че ще ми я заплати и ще я вземе за нуждите на кораба. Попита ме колко искам. Отвърнах, че след като е проявил великодушие към мене във всяко едно отношение, не желая да оценявам лодката, оставям това на него; тогава той каза, че ще ми даде собственоръчно съставена разписка, срещу която ще получа от него в Бразилия осемдесет реала, а ако при пристигането ни ми бъде предложена по-голяма сума, ще покрие разликата. Предложи ми също така и шейсет реала за слугата ми Ксури, които не желаех да приема — не че имах нещо против да го отстъпя на капитана, но никак не ми се искаше да продавам в робство клетото момче, което така предано ми беше помагало да си възвърна свободата. Когато обаче съобщих на капитана причините да му откажа, той ми предложи да се споразумеем така: да обещае на момчето, че ще го освободи след десет години, ако приеме християнската вяра. При това положение, и понеже Ксури каза, че има желание да служи при капитана, аз се съгласих да му го дам.