Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (3)

I глава
Семейството на Робинзон. Неговото бягство от родния дом.

Роден съм през 1632 година в град Йорк в почтено семейство, макар че не сме местни жители — баща ми е чужденец от Бремен и се заселва най-напред в град Хъл. Занимава се с търговия и след като натрупва състояние, отказва се от сделките и се установява в град Йорк, където се оженва за майка ми. Нейният род, известен като Робинзон, се ползува с много добро име в този край и аз бях кръстен на тях — Робинзон, по фамилия Кройцнер, но поради обичайното изопачаване на думите в английския език вече ни наричат Крузо — пък и самите ние се представяме така и така си пишем името; така ме наричат винаги и моите другари.

Имах двама по-големи братя, единият от които, подполковник в английския пехотен полк във Фландрия (тогава, под командването на известния полковник Локхарт), загина в битката с испанците край Дюнкерк. Що се отнася до другия ми брат, научих какво е станало с него не повече, отколкото баща ми и майка ми научиха какво стана с мен.

Тъй като бях трети син в семейството и не ме подготвяха за никакъв занаят, в главата ми отрано започнаха да се въртят мисли за пътешествия. Баща ми, вече на преклонни години, ми беше предал, както си му е редът, значителен обем от знания, доколкото това се постига чрез домашното възпитание и безплатното държавно училище, и се готвеше да ме прави адвокат, обаче аз не желаех да се задоволя с нищо, освен с живота на моряк и тази моя склонност ме противопостави толкова силно на бащината ми воля, пък и на заръките му, както и на молбите и увещанията на майка ми и на други приятели, че в този стремеж на моята душа, теглещ право към жалкото съществуване, което щеше да ме сполети, сякаш имаше нещо съдбовно.

Баща ми, мъдър и улегнал човек, ми даде сериозен и отличен съвет да не се заемам с онова, което предусещаше, че съм замислил. Една сутрин ме повика в стаята си, която се налагаше да пази, понеже беше болен от подагра, и много развълнувано се противопостави на моите намерения. Попита ме какви причини освен чисто случайното увлечение ме карат да напускам бащин дом и родина, където бих могъл да разчитам на добро начало и имам изгледи, посредством старание и усърдие, да увелича благосъстоянието си, като водя спокоен и приятен живот. Обясни ми, че, от една страна, само хора със злочеста орис, а от друга страна — само щастливи галеници на съдбата отиват в странство да търсят приключения и се прославят в начинания, чието естество е встрани от утъпкания път; че всички тези неща са или твърде недостижими, или твърде долни за човек като мене; че аз се намирам по средата, или, казано с други думи, в по-висшата група на едно по-нисше съсловие, което според неговия личен и дълъг опит е най-доброто положение в света, най-подхождащо за човешко щастие, тъй като не е изложено на несгодите и лишенията, на теглилата и страданията, падащи се на онази част от човечеството, която се мъчи за насъщния хляб, нито е обременено от гордостта, разкоша, амбицията и завистта, характерни за висшето съсловие. Каза ми, че мога да съдя колко честито е това положение дори по една причина, а именно, че всички хора извън него му завиждат, че кралете често оплакват злощастните последици от това, че са били родени за велики дела и биха предпочели да се намират между двете крайности, между ниското и великото; а сам мъдрецът Соломон потвърждава, че това е точното мерило за истинското блаженство, когато моли Бог да не му дава нито сиромашия, нито богатство.^[1]

Баща ми ме приканваше да обърна внимание на нещо, което ще виждам винаги: че делът на житейските беди се пада на най-висшите и на най-нисшите представители на човечеството, докато средното съсловие е изложено на по-малко злополучия и в него няма толкова превратности, както при по-висшите и по-нисши люде; нещо повече — тези по средата не са застрашени от толкова много болезнени състояния и притеснения — както телесни, така и душевни, за разлика, от една страна, от онези, които посредством порочен живот, разкош и разточителство се поболяват като естествена последица от начина си на живот, или, от друга страна, от онези, които посредством изнурителен труд, лишения от най-необходимото или оскъдно препитание стигат до същото; че средното положение в живота е предназначено за всякакъв вид добродетели и всякакъв вид радости; че спокойствието и изобилието се превръщат в слуги на човека от средна ръка; че сдържаността, умереността, кротостта, доброто здраве, общественото положение, всичките допустими развлечения и всички желани удоволствия са благословия, съпровождаща хората от средна ръка; че по този път човек върви безшумно и гладко през света и го напуска с приятно чувство, без да е притесняван от тегобите на ръцете или на главата, без да робува цял живот за къшея хляб или да е измъчван от объркани обстоятелства, които лишават душата от покой, а тялото — от отдих; без да бъде обладаван от безумието на завистта или от потайната, изгаряща страст на стремежа към велики дела; вместо това човек извън всякакви затруднения леко и неусетно преминава през света и в разумна мяра опитва от сладостите на живота, като не се докосва до горчилките, с чувството, че е щастлив, и научава посредством всекидневния си опит все повече да цени това с разума си.

След като баща ми загрижено и с много любов ме увещаваше да се държа като зрял мъж, да не се хвърлям презглава в несгоди, спестени ми, както изглежда, и поради природата ми, и поради положението, което съм получил по рождение: не съм бил изправен пред нуждата да си изкарвам хляба, той щял да ме осигури и възнамерявал да ме въведе достойно в този среден път, който току-що ми бе препоръчал; а в случай че животът ми не върви много гладко и щастливо, значи така било писано, или пък някаква грешка ми е попречила, а той нямало да бъде виновен в нищо, понеже е изпълнил дълга си, като ме е предупредил да не предприемам стъпки, които знае, че ще бъдат в моя вреда. С една дума, остана ли да живея у дома, както ме съветва, той ще бъде много благоразположен към мене, но не иска да има никакъв пръст в злочестините ми, затова няма да ме насърчава да замина. В заключение ми каза, че по-големият ми брат може да ми послужи за поука — използувал същите убедителни доводи, за да го откаже от участие във войните в Нидерландия, но не успял да надделее — увлечен от младежки стремежи, брат ми избягал в армията, където загинал; и макар баща ми да твърдеше, че непрестанно ще се моли да бъда добре, осмелява се да ми заяви, че ако предприема тази глупава стъпка, няма да получа Божия благословия, а, впоследствие, когато може да няма кой да ми подаде ръка, ще имам достатъчно време да размишлявам върху това, че съм пренебрегнал съвета му.

Забелязах в последната част от разговора, която се оказа истински пророческа (макар да предполагам, че баща ми сам не знаеше, че ще излезе така), та, казвам, забелязах, че по лицето му обилно се стичат сълзи — особено когато говореше за моя загинал брат, — а щом стигна до думите, че ще разполагам с достатъчно време да се разкайвам и няма да има кой да ми подаде ръка, баща ми твърде много се разстрои, прекъсна разговора и ми каза, че сърцето му дотолкова е преизпълнено с мъка, че няма повече думи.

Искрено се развълнувах от този разговор — та кой ли би останал равнодушен? — затова реших да престана вече да мисля за заминаване в чужбина и да заживея у дома, както желаеше баща ми. Уви! Само няколко дни бяха достатъчни, за да избледнее изцяло това чувство. Накратко, за да спестя всякакви по-нататъшни увещания от страна на баща ми, направо реших да избягам от него. Все пак обаче не извърших нищо прибързано, нито постъпих както ми подсказваше мигновено обзелият ме силен порив. Напротив, обърнах се към майка си в момент, когато ми се видя по-благоразположена от обикновено, за да й съобщя, че след като мислите ми до такава степен са обсебени от желанието да видя света, никога не бих се примирил достатъчно, за да заживея другояче, и че е по-добре баща ми да даде съгласието си, отколкото да ме насилва да се откажа; че съм вече на осемнайсет години, а на тази възраст е твърде късно човек да учи занаят или да става писар при някой адвокат; при това съм сигурен, че ако го сторя, никога няма да изтърпя до края и още преди да изтече срокът на обучението ми, ще избягам от господаря си, за да стана моряк; и че ако тя е готова да говори с баща ми в смисъл той да ми разреши да предприема пътуване в чужбина един-единствен път, в случай че когато се завърна у дома стане ясно, че не ми е харесало, повече няма да заминавам и давам дума, че ще се старая двойно да наваксам времето, което съм изгубил.

Това силно разгневи майка ми. Тя ми обясни, че знае колко безполезно би било да приказва с баща ми по такъв въпрос, че той твърде добре знаел какво е добро за мене, за да дава съгласието си за нещо, което толкова много ще ми навреди и че тя недоумява как може да ми хрумне подобна мисъл след разговора, който съм имал с баща си и след грижовните и добронамерени думи, с които (както знае тя) той се е обърнал към мене; и че, накратко, ако възнамерявам да се съсипя, никой не може да ми помогне, но трябва да съм наясно, че те никога няма да дадат съгласието си; от своя страна тя няма да направи нищо, с което да ме подтикне към гибел, и аз никога няма да имам възможността да кажа, че майка ми, противно на баща ми, ме е подкрепила.

Въпреки че майка ми отказа да изложи въпроса пред баща ми, по-късно узнах, че му била предала целия ни разговор, а баща ми, след като много се обезпокоил, й казал с въздишка: „Това момче може да бъде щастливо, ако си остане у дома, ала ако замине за чужбина, ще се превърне в най-окаяния клетник на белия свят, затова не мога да дам съгласието си.“