Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The life and Adventures of Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 68гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2009)
Допълнителна корекция
thefly(2018)

Издание:

Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002

Превод от английски: Огняна Иванова, 2001

Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.

Художник на корицата: Александър Алексов

Художествено оформление: Богдан Мавродинов

Редактор: Красимира Абаджиева

Коректор: Рада Ботушарова

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

XXVI глава
Робинзон се разкрива пред английския капитан. Помага му в потушаването на бунта на екипажа.

Хората бяха слезли на брега тъкмо преди да започне отливът и докато част от тях седяха и разговаряха с пленниците, които бяха довели, а други щъкаха насам-натам, за да видят на какво място са попаднали, в нехайството си те не обърнаха внимание, че водата намаля, морето стремително се оттегли и лодката им се оказа на сухо.

Бяха оставили в нея двама мъже, които, както разбрах по-късно, пийнали малко повечко бренди и заспали. Единият обаче се бе събудил по-рано от другия и виждайки, че не е в състояние сам да помръдне лодката след като водата така бързо се оттича, повика останалите, които се шляеха наблизо, и те тутакси вкупом отидоха при лодката, но не беше по силите им да я тласнат към дълбокото, понеже беше много тежка, пък и брегът от тази страна беше подгизнал и тинест, сякаш имаше плаващи пясъци.

При това положение като едни истински моряци, които за разлика от останалата част на човечеството, изглежда, са най-малко склонни към предвидливост, те се отказаха от намерението си и отново плъзнаха из околността. Чух как един от тях викна на друг, който още се въртеше около лодката: „Остави я най-после, Джак, стига толкова, ще отплаваме при следващия прилив!“, което напълно изясни основния ми въпрос — че са мои сънародници.

През цялото това време гледах да се спотайвам и нито за миг не напуснах укреплението, освен за да отида на наблюдателницата си близо до върха на хълма, и голяма беше радостта ми, като си помислих, че се намирам на такова защитено място. Знаех, че ще изминат най-малко десет часа, докато стане възможно лодката да отплава, а по това време вече ще се стъмни и аз ще бъда улеснен да следя къде са и да слушам разговорите им, ако има такива.

Междувременно все пак се подготвих за сражение, както и преди, но проявих още по-голяма предпазливост, понеже знаех, че ще трябва да се справям с по-различен враг, отколкото първия път. Наредих също така на Петкан, когото бях научил отлично да стреля с пушката си, да се натовари с оръжия. Самият аз взех двете ловджийски пушки, а на него дадох три мускета. Видът ми беше съвсем свиреп: бях си облякъл страховитото палто от козя кожа, на главата с огромната шапка, която вече споменах, с гола сабя на кръста, с два пищова, затъкнати в колана и с по една пушка на раменете.

Както казах по-горе, планът ми беше да не предприемам нищо до падането на нощта, но към два часа след пладне, когато денят е най-горещ, забелязах, че всички са се изпокрили в гората и реших, че сигурно са заспали. Тримата окаяни клетници обаче бяха твърде обезпокоени за съдбата си, та да заспят, и седяха под сянката на голямо дърво на около четвърт миля от мене, далече, както си мислех, от погледите на останалите.

Поради това реших да им се покажа и да науча нещо за тяхното положение. Тутакси потеглих към тях в този вид, който вече описах, като слугата ми Петкан вървеше на доста голямо разстояние от мене и както бе въоръжен също изглеждаше страшен, но аз бях далеч по-внушително и по-призрачно видение от него.

Приближих се доколкото бе възможно все още без да им се показвам, след което, преди някой от тях да ме е видял, им извиках на испански:

— Кои сте вие, господа?

Гласът ми ги стресна, а когато видяха каква чудата гледка представлявам, слисаха се десетократно повече. Въобще не отвърнаха, ала ми се стори, че всеки миг се готвят да побегнат, затова им заговорих на английски.

— Господа — започнах аз, — не се изненадвайте, че ме виждате. Може би точно когато не очаквате, близо до вас се намира ваш приятел.

— Тогава той трябва да ни е изпратен право от небето — каза много печално единият, като междувременно свали шапката си за поздрав, — защото в нашето положение е изключено да получим помощ от простосмъртен.

— Всичката помощ иде от небето, сър — казах аз. — Все пак сигурно е възможно да насочите един непознат човек по какъв начин би могъл да ви помогне, защото ми се струва, че сте изпаднали в голяма беда. Наблюдавах пристигането на лодката и когато, струва ми се, отправихте някакви молби към грубияните, които бяха с вас, видях, че един замахна със сабята си, за да ви убие.

По лицето на клетника потекоха сълзи; той се разтрепери и с изумен вид ми отвърна:

— С бог ли разговарям, или с човек?! Човек от плът и кръв ли е това, или е ангел?!

— Не бойте се, сър — успокоих го аз, — ако Господ беше изпратил ангел, за да ви избави, той щеше да е по-добре облечен и въоръжен по различен начин от този, който виждате. Забравете, моля ви, страховете си. Аз съм жив човек, англичанин, и както разбирате, съм готов да ви подкрепя. Разполагам само с един слуга, носим оръжие и барут — кажете без да се стеснявате, можем ли да ви услужим? Какво се е случило?

— Това, което ни се случи, господине — каза човекът, — е много дълго за разправяне, при положение че убийците ни са толкова наблизо. Накратко казано, господине, аз бях капитан на кораба, а сред моряците избухна бунт. С мъка бяха склонени да не ме убиват и накрая ме докараха на този пустинен бряг заедно с двамата ми другари — единият е моят помощник, другият е пътник. Предполагахме, че тук ще загинем, понеже смятахме мястото за необитаемо, и все още не знаем какво да мислим.

— Къде са онези зверове, враговете ви? — попитах го аз. — Знаете ли къде отидоха?

— Ей там са легнали — посочи той един гъсталак — и сърцето ми се свива от страх, че може да са ви видели или да са ви чули, като заговорихте. Ако е така, положително ще убият всички ни.

— Имат ли някакво огнестрелно оръжие? — попитах го аз.

Отговори ми, че носят само две пушки, а третата били оставили в лодката.

— Добре тогава, другото е моя работа — рекох аз. — Виждам, че всички те спят, така че най-лесното е да ги избием. Не е ли обаче по-добре да ги пленим?

Човекът отвърна, че сред моряците има двама отчаяни злодеи и едва ли е безопасно да се проявява някакво милосърдие към тях; но ако се справим с двамата, според него останалите ще се върнат към задълженията си. Попитах го кои са двамата. Отговори ми, че от такова разстояние не може да ги разпознае, но е готов да изпълни всяко мое нареждане.

— Тогава — рекох аз — нека се отдалечим, за да не ни видят или чуят, ако се събудят, пък ще решим какво да правим по-нататък.

И тримата пленници на драго сърце тръгнаха с мене, докато не се скрихме в гората.

— Вижте какво, господине! — започнах аз. — Ако се заема с вашето избавление, готов ли сте да се съгласите на две мои условия?

Капитанът предугади какво ще му предложа и веднага каза, че ако спасим него и кораба му, ще бъде изцяло на мое разположение и подчинение; а ако корабът остане в чужди ръце, ще живее и ще умре редом с мене в онази част на света, където го пратя. Другите двама повториха думите му.

— Е, моите условия са две — продължих аз. — Първо, докато сте на острова заедно с мене, да не проявявате претенции за никаква власт, а ако ви дам оръжие, при всякакви обстоятелства да ми го върнете, като не вземате решения без мене за каквото и да е на този остров и междувременно изпълнявате моите нареждания. Второ, ако успеем да превземем кораба, да закарате мене и хората ми до Англия, без да заплащаме пътуването.

Капитанът ми даде всичките уверения, които може да си представи въображението на един честен човек — че е готов да изпълни тези съвсем справедливи искания; при това, тъй като щеше да дължи живота си на мене, обеща до края на дните си при всеки възможен случай да доказва своята признателност.

— Добре тогава — рекох аз. — Ето ви три мускета, барут и сачми. И ми кажете какво смятате, че трябва да се прави по-нататък.

Капитанът ми засвидетелства всичката благодарност, на която бе способен, но предложи изцяло да се осланя на моите напътствия. Казах му, че според мене е опасно да се предприема каквото и да е и че най-добрият начин, който ми идва наум, е да засипем моряците с куршуми веднага, както спят, а в случай че някои останат живи след първия изстрел и предложат да се предадат, може да ги пощадим. Ето защо оставях първия изстрел изцяло в ръцете на Божието провидение.

Капитанът заяви доста сдържано, че няма желание да ги убива, ако това не е неизбежно, но че онези двамата са непоправими злодеи и единствени подстрекатели на бунта на кораба и че ако ни се изплъзнат, зле ни се пише, защото ще отидат на кораба, ще доведат всички останали моряци и ще ни избият до крак.

— Добре тогава — рекох аз, — нуждата подкрепя моето предложение, защото това е единственият начин да спасим живота си.

Все пак, като видях, че капитанът продължава да се опасява от проливането на кръв, казах му, че трябва да отиде сам заедно с другите двама и да се справят както намерят за добре.

Посред нашия разговор чухме, че някои от моряците са се събудили и скоро видяхме двама да се изправят на крака. Попитах капитана дали между тях не се намира единият от главатарите на бунта, но той отговори отрицателно.

— Добре тогава — казах аз, — може да ги оставите да се отърват, защото, изглежда, провидението ги събуди, за да оцелеят. Но ако и другите избягат, вината вече ще е ваша.

Развълнуван от думите ми, капитанът грабна мускета, който му бях дал, и пъхна един пищов в колана си; двамата му другари също взеха пушки. Тръгнаха пред него и дигнаха малко шум, при което единият от събудилите се моряци се обърна и като ги видя да идат, викна на останалите. Но беше вече твърде късно, защото в мига, когато извика, пушките гръмнаха. Стреляха двамата спътници на капитана, а той благоразумно изчакваше. Те толкова добре се бяха прицелили в добре познатите им злодеи, че единият бе убит на място, а другият — тежко ранен, но понеже бе все още жив, успя да се изправи на крака и започна настойчиво да вика другия на помощ. Капитанът обаче пристъпи към него и му каза, че е твърде късно да вика за помощ, че по-добре да отправи виковете си към Господ, за да му прости злодеянията, и при тези думи замахна с приклада на пушката и го повали, така че злодеят млъкна завинаги. В групата имаше още трима и единият изглеждаше леко ранен. По това време вече бях при тях и когато видяха безизходното си положение, моряците взеха да молят за милост. Капитанът каза, че ще пощади живота им, ако му дадат уверения, че се отричат от предателството, в което са се провинили, и се закълнат, че ще му бъдат верни, ще участват в превземането на кораба и след това ще потеглят обратно за Ямайка, откъдето идеха. Те заявиха искреното си съгласие толкова убедително, че повече не можеше да се желае, и капитанът беше готов да им повярва и да пощади живота им, на което аз не се възпротивих, само че го накарах за времето, когато са на острова, да ги държи с вързани ръце и крака.

Докато ставаше всичко това, изпратих Петкан с помощник-капитана до лодката и наредих да я направят неизползваема, като донесат греблата и платното. Те го сториха, а не след дълго тримата, които се скитаха (за свое щастие) отделно от другите, се завърнаха, чули изстрелите и като видяха капитана си, доскоро техен пленник, а сега победител, доброволно позволиха да бъдат вързани и така постигнахме пълен успех.

Сега дойде ред взаимно да се осведомим с капитана за своите съдби. Аз започнах пръв и му разказах цялата си история, която той изслуша с голямо внимание, граничещо с изумление, особено заради чудодейния начин, по който се бях снабдил с храна и оръжие. И понеже историята ми наистина е цял низ от чудеса, тя му направи силно впечатление; а когато добави към това и случилото се с него, той реши, че съм бил съхранен като че нарочно, за да му спася живота, при което сълзите рукнаха по лицето му и той не можа да каже нито дума повече.

С това разговорът ни приключи и аз го поведох заедно с двамата му другари към жилището си, където влязохме по същия път, по който аз бях излязъл, а именно — отгоре, след което им дадох да се подкрепят с каквото се намери и им показах всичките хитрости, които бях измислил през безкрайно дългото време от пребиваването си на острова.

Всичко, което им показах, и всичко, което им разказах, направо ги изуми, но капитанът се възхити най-много от укреплението и от това колко съвършено е замаскирано убежището ми от дърветата, посадени преди близо двайсет години, превърнали се вече в малка гора (тъй като дърветата тук растат много по-бързо, отколкото в Англия), и то толкова гъста, че навсякъде бе непроходима, освен където бях оставил тясна, криволичеща просека. Обясних на капитана, че това е моята крепост и моето седалище, но както повечето владетели разполагам и с имение в околността, където при случай мога да се оттеглям, и което ще му покажа някой друг път, защото сега задачата ни е да обмислим как да завладеем кораба. Капитанът се съгласи с мене, но ми обясни, че изобщо няма представа какви стъпки могат да се предприемат, защото на борда все пак са останали двайсет и шест моряка, които след като са се присъединили към злополучния заговор и са заложили главите си с това престъпване на закона, сега отчаяно ще се мъчат да задържат все същото положение, за да отърват бесилото, в случай че стигнат до Англия или до някоя от английските колонии, затова не бива да ги нападаме, след като толкова ни превъзхождат по численост.

Известно време размишлявах върху думите му и реших, че неговото заключение е съвсем разумно, следователно без да се помайваме трябва да намерим друг начин, по който да изненадаме и заблудим хората на борда, та да им попречим да слязат на брега и да ни избият. Не след дълго ми хрумна, че екипажът скоро ще започне да се чуди какво се е случило с другарите им и с лодката, при което положително ще тръгнат към брега с втората лодка, за да ги търсят, и може би ще тръгнат въоръжени, така че едва ли ще им насмогнем. Капитанът се съгласи, че имам право.

При това положение аз му казах, че първото, което трябва да сторим, е да повредим лодката, намираща се на сушата, за да не могат да си я приберат, като за тази цел свалим от нея всичко, което успеем, та да я направим негодна за плаване. Затова се качихме вътре, взехме оръжието, оставено там, както и всичко друго, което ни попадна, а именно бутилка бренди, бутилка ром, малко сухари, една барутница и голяма буца захар, увита в къс платно, която тежеше пет-шест фунта. Всичко това бе добре дошло за мене, особено брендито и захарта, защото бях свършил собствените си запаси от тях преди много години.

Когато пренесохме всичко това на брега (греблата, мачтата, платното и кормилото бяхме пренесли по-преди, както вече писах), пробихме голяма дупка в дъното, така че дори да ни надвиеха, нямаше да могат да използват лодката.

Истината е, че не ми се вярваше много да успеем и да превземем кораба, но смятах, че ако моряците си тръгнат без лодката, лесно ще мога да я поправя, така че да стигнем с нея пътьом до Подветрените острови[1] и да посетим испанските си приятели, за които продължавах да мисля.

В изпълнение на тези свои планове най-напред обединихме силите си и изтеглихме лодката толкова далече на сушата, че отливът да не може да я отнесе дори в разгара си; при това бяхме пробили в дъното твърде голяма дупка, която трудно можеше да бъде запушена. Тъкмо седяхме и размишлявахме какво да правим, когато чухме оръдеен изстрел от палубата и видяхме как размахват сигнален флаг, за да подканят лодката да се прибира. Но никаква лодка не потегли към тях и те дадоха още няколко изстрела, както и различни други сигнали.

Накрая, когато всичките им усилия да привлекат вниманието излязоха безплодни и лодката не потегли, видяхме с моя далекоглед, че спускат друга лодка и гребат към брега. Когато приближиха, разбрахме, че вътре има най-малко десет души, при това въоръжени.

Понеже корабът се намираше почти на две левги от брега, можехме добре да следим пристигащата лодка и ясно различавахме моряците, дори и лицата им, защото държаха курс малко по на изток от първата лодка и за да стигнат до мястото, където тя бе спряла, караха успоредно на брега.

По тези причини, както обясних, ги виждахме съвсем добре и тъй като капитанът познаваше лично хората в лодката, каза ни, че трима от тях са много честни по характер и е сигурен, че са били подведени от останалите, за да участват в заговора, понеже са били насилени и сплашени.

Що се отнася обаче до боцмана (който, изглежда, беше старшият офицер между тях), както и до другите моряци, нямаше съмнение, че и той, и всеки друг член на екипажа отчаяно щеше да защитава новите си позиции и капитанът ужасно се боеше, че силите ни са прекалено неравни.

Аз му се усмихнах и му рекох, че хора в нашето положение са вън от обсега на страха, понеже виждат, че всяко следващо обстоятелство е по-добро от онова, в което се намират, затова можем да очакваме, че изходът, бил той живот или смърт, във всеки случай ще се превърне в избавление. Попитах го какво си мисли за съдбата, която ме е сполетяла, и не смята ли, че си струва да направя опит да се избавя.

— А къде изчезна, господине — добавих аз, — вярата, която допреди малко така ви крепеше? Че аз съм оцелял тук, за да спася живота ви? Аз например смятам, че в целия ни план липсва само едно-единствено нещо.

— И кое е то? — попита той.

— Ами това, което вие казахте: че между тях се намират трима-четирима честни люде, които трябва да бъдат пощадени. Ако всичките принадлежаха към негодниците от екипажа, щях да си помисля, че Божието провидение ги е избрало, за да ги предаде във вашите ръце. Добре да знаете, разполагаме с всеки човек, стъпил на брега, и дали ще живее, или ще умре, зависи от това, как се държи към нас.

Изрекох тези думи гръмогласно и с бодър вид и усетих, че капитанът доста се насърчи, след което здраво се заловихме за работа. Още в мига, когато видяхме лодката да потегля от кораба, взехме решение да разделим пленниците и междувременно успяхме напълно да ги скрием.

Двама от тях, в които капитанът имаше по-малко вяра, отколкото в другите, изпратих с Петкан и с единия от тримата (от спасените трима) в моята пещера, където щяха да бъдат достатъчно далече, вън от всякаква опасност да бъдат чути или открити, или да намерят път през гората, ако успееха да се измъкнат. Оставиха ги там вързани, но им предложиха храна и им обещаха, че ако кротуват, след ден-два ще бъдат освободени, но ако се опитат да избягат, животът им няма да бъде пощаден. Те дадоха честна дума, че търпеливо ще понесат затвора си, и много благодариха, че сме се държали толкова добре с тях и не сме ги оставили гладни и на тъмно — Петкан им беше занесъл свещи (от онези, които сами правехме), за да им бъде по-уютно; при това те си мислеха, че той ще стои на стража пред входа.

Останалите пленници имаха повече късмет. Вярно, че държахме двама от тях вързани, защото капитанът много-много не им вярваше, но пък другите двама по негова препоръка преминаха на мое разпореждане, след като тържествено се заклеха да живеят или да умрат заедно с нас. Така че с тях и с тримата честни моряци ставахме общо седмина, при това добре въоръжени. Изобщо не се съмнявах, че ще смогнем да се справим съвсем успешно с десетте члена на екипажа, като се има предвид, че по думите на капитана сред тях също имаше трима-четирима честни хора.

Веднага щом доплаваха до мястото, където бе слязла първата група, приближиха лодката до брега и като слязоха, изтеглиха я подире си. Това ме зарадва, понеже се притеснявах да не я оставят на котва далече от брега с няколко моряци, които да я пазят, а в такъв случай нямаше да можем да я превземем.

Щом стъпиха на брега, първото, което направиха, беше да изтичат при другата лодка и веднага си пролича, че изненадата им е много голяма, понеже я завариха без мачта и така нататък, както вече казах, при това с пробито дъно.

След като размишляваха известно време върху видяното, започнаха да викат другарите си и два-три пъти крещяха колкото сила имат, за да бъдат чути, ала всичко се оказа напразно. Тогава се събраха в кръг и дадоха залп, като стреляха с пищовите си. Добре чухме залпа и екотът му прокънтя из цялата гора, но все едно — онези в пещерата положително не можеха да ги чуят, а моряците, които бяха с нас, макар да ги чуваха, не се осмеляваха да им отговорят.

Както ни казаха по-късно, това толкова ги учудило, че решили да се върнат на кораба и да съобщят на останалите, че всичките им другари са загинали, а първата лодка е пробита. Видяхме, че веднага спуснаха своята лодка обратно в морето и до един се качиха в нея.

Капитанът страшно се обърка и се чудеше какво може да се направи, понеже реши, че те ще отидат на кораба и ще вдигнат платната, като си рекат, че другарите им са загинали, а при това положение той щеше да остане без кораба, който се надяваше да си възвърне. Скоро обаче нещо друго го уплаши много повече.

Лодката не беше стигнала твърде далече, когато видяхме, че отново се насочва обратно към брега, но този път имаше нещо ново и в поведението на моряците, които явно се бяха съвещавали какво да направят: бяха решили трима да стоят в лодката, а останалите да слязат на брега и да потърсят из околността своите другари.

Това дълбоко ни разочарова, защото сега не знаехме как да постъпим: ако вземехме в плен седемте души, слезли на брега, нямаше да има полза, тъй като лодката щеше да ни се изплъзне, да се върне при кораба и тогава положително щяха да вдигнат котва и да отплават, при което губехме възможността да завладеем кораба.

Но тъй като не ни оставаше нищо друго, трябваше да изчакаме и да видим какъв ще бъде развоят на събитията. Седмината слязоха на брега, а тримата, които останаха в лодката, я вкараха доста по-навътре в морето и пуснаха котва, за да чакат, така че не беше възможно да нападнем лодката.

Слезлите на брега се държаха вкупом и тръгнаха към върха на ниския хълм, под който се намираше моето жилище. Виждахме ги ясно, макар самите ние да бяхме скрити от очите им. Щяхме много да се радваме, ако ни приближеха, за да можем да се прицелим в тях, или ако се отдалечаха още повече, та да можем да напуснем скривалището си.

Когато обаче стигнаха до склона на хълма, откъдето се откриваше просторна гледка към долините и горите, разположени в североизточната, най-ниска част на острова, те започнаха да крещят и да викат, докато останаха без сили, и понеже, изглежда, не смееха да се отдалечат много нито от брега, нито един от друг, седнаха всички под едно дърво, за да обсъдят положението. Хубаво щеше да е, ако бяха решили да поспят, както предишните — с това работата би свършила бързо в наша полза; те обаче прекалено много се безпокояха от заобикалящите ги опасности, за да си позволят да заспят, макар че въобще не знаеха от какъв род е опасността, от която трябва да се боят.

Както те се договаряха, капитанът ми предложи да направим нещо много разумно: понеже смяташе, че те отново ще дадат залп с надеждата другарите им да ги чуят, той искаше да връхлетим върху им точно когато изпразнят пушките си и тогава те положително щяха да се предадат и щяхме да ги пленим, без да се пролива кръв. Предложението ми допадна, стига да го осъществяхме когато сме достатъчно близо, та да им изскочим насреща преди отново да заредят оръжията си.

Такава възможност обаче не ни се удаде и ние се спотайвахме дълго време, без да решим какво да предприемем. Накрая казах на останалите, че според мене до настъпването на нощта няма да може да се направи нищо и че ако групата не се върне на лодката, сигурно ще успеем да намерим начин да се вклиним между тях и брега и да използваме някоя хитрост, та да принудим ония от лодката да слязат на брега.

Чакахме доста дълго и почти изгубихме надежда, че ще се махнат оттам, но видяхме, че след дълги обсъждания, които много ни притесниха, те се надигат и тръгват към морето. Излезе, че изпитваха такъв голям ужас от опасностите, които ги заплашваха на това място, че бяха решили да се върнат на борда на кораба, да обявят другарите си за загинали и да продължат по своя път.

Веднага щом забелязах, че тръгват към брега, аз си помислих тъкмо това, което ставаше: че са се отказали от търсенето и са решили да се прибират; а като обясних на капитана какво смятам, той начаса бе готов да изпадне в отчаяние заради страховете си, но на мене тутакси ми хрумна една хитрост, с която щях да ги накарам да се върнат и която съответстваше на целта ни до последни подробности.

Наредих на Петкан и на помощник-капитана да прекосят малкия поток на запад и да се отправят към мястото, където диваците бяха слезли на брега, когато спасих Петкан. Щом стигнеха до едно неголямо възвишение на около половин миля оттук, казах им да викат с цяло гърло и да почакат, докато се уверят, че моряците са ги чули. А веднага щом чуят да им отговарят, отново да викат, след което да се скрият и да се обаждат на повикванията им ту оттук, ту оттам, докато ги подмамят към вътрешността на острова, при възможност — към горите, а после да се върнат при мене по пътя, който съм им посочил.

Виковете на Петкан и помощник-капитана се разнесоха тъкмо когато моряците влизаха в лодката. Чуха ги, отговориха им и хукнаха по брега в западна посока — откъдето идеха гласовете, докато не спряха пред потока, тъй като водата бе придошла и не можеха да го преминат. Тогава подканиха другарите си да дойдат и да ги прехвърлят с лодката, както и бях очаквал.

Видях, че щом се прехвърлиха и лодката навлезе по-навътре в устието на потока, като че това бе пристан, врязан в сушата, те потеглиха заедно с единия от тримата пазачи и в лодката, която вързаха за дънера на едно дръвче на брега, останаха само двама.

Тъкмо на това се бях надявал. Мигом оставих Петкан и помощник-капитана да си вършат работата и заедно с другите прекосих потока на място, което не се виждаше от лодката, и преди двамата пазачи да се усетят, изненадахме ги както единият лежеше на брега, а другият стоеше в лодката. Човекът на брега беше задрямал и понечи да скочи, но капитанът, който вървеше най-отпред, изтича до него и го събори на земята, след което извика на онзи в лодката, че или трябва да се предаде, или ще бъде убит.

Малко доводи са необходими, за да убедиш сам човек да се предаде, когато срещу него са се изправили петима, а другарят му е повален на земята; при това, изглежда, този не бе вземал такова дейно участие в бунта като останалите и затова лесно склони не само да се предаде, но по-късно и на драго сърце да се присъедини към нас.

Междувременно Петкан и помощник-капитанът толкова добре се справиха по отношение на останалите, че с виковете си ги водеха от един хълм към друг и от една гора към друга, докато не само че ги изтощиха, но и ги оставиха на място, където бяха сигурни, че няма да смогнат да стигнат до лодката преди здрачаване. Истина е; че когато се върнаха при нас, самите те бяха много изтощени.

Вече нямаше какво друго да правим, освен да дебнем в тъмното и да нападнем, когато сме убедени, че ще успеем.

Групата стигна до лодката няколко часа след завръщането на Петкан и дълго преди да се приближат, чухме как първите подканят по-задните да ги настигнат; чувахме и отговорите, и оплакванията, че са уморени и с подбити крака и не могат да вървят по-бързо, а тази вест ни беше добре дошла.

Трудно е да се опише техният смут, когато накрая стигнаха до лодката и откриха, че се намира на сухо в устието (тъй като водата се бе оттеглила при отлива), а двамата им другари са изчезнали. Чувахме как жално си подвикват и си казват, че са попаднали в омагьосана земя, където или има обитатели, които ще избият всички, или пък дяволите и духовете ще ги отвлекат до един, за да ги разкъсат и изядат.

Отново се обадиха и многократно викаха двамата си другари по име, но отговор нямаше. След известно време видяхме, доколкото бе възможно на сумрачната светлина, как тичат и кършат ръце като хора, обзети от отчаяние; сегиз-тогиз отиваха, да поседят в лодката, за да си поемат дъх, след което отново слизаха на брега, лутаха се напосоки и повтаряха всичко отначало докрай.

Моите хора с радост биха предпочели да им разреша да ги нападнат в тъмното, но на мене ми се искаше да изчакам по-удобен момент, за да не загинат и да запазя живота на колкото може повече от тях; преди всичко не ми се щеше да излагам на опасност живота на собствените си хора, след като знаех, че онези са добре въоръжени. Реших да изчакам и да гледам дали няма да се разделят; по тези причини преместих засадата по-наблизо и наредих на Петкан и на капитана да пропълзят така плътно прилепени до земята, та да не ги забележат, и да се приближат колкото може повече до тях, преди да започнат да стрелят.

Скоро след като Петкан и капитанът се бяха спотаили, боцманът, проявил се като главатар на бунта, но сега най-унилият и най-обезсърченият измежду всички, тръгна към тях с двама моряци. Като видя, че най-големият злодей му е паднал на сгода, капитанът едва се удържа, но все пак го остави да се приближи дотам, та да е сигурен, че наистина е той, понеже дотогава само бе чул гласа му. Когато тримата се приближиха, капитанът и Петкан скочиха на крака и стреляха.

Боцманът беше убит на място, единият моряк бе улучен в тялото и се строполи редом с него, макар че не умря веднага, а живя още час-два, а третият хукна да спасява кожата си.

Щом изтрещяха изстрелите, аз веднага се втурнах напред с цялата си армия, която сега се състоеше от осмина души, а именно от мен, генералисимуса, от Петкан, моя генерал-лейтенант, от капитана и двамата му другари и от тримата военнопленници, на които бяхме гласували доверие и дадохме оръжие.

Работата е там, че ги нападнахме на тъмно и те не можеха да разберат колко сме; при това накарах моряка, когото бяха оставили в лодката и който вече беше в нашите редове, да ги вика по име, за да видим дали няма да мога да разговарям с тях, та да стигнем до някакво споразумение. Всичко стана както искахме — всъщност не беше никак трудно да се допусне, че при положението, в което се намираха, те щяха с голяма готовност да капитулират. Морякът извика с пълно гърло на единия от тях:

— Том Смит, Том Смит!

Човекът тутакси му отговори:

— Кой е, ти ли си, Робинзон? — защото, изглежда, го беше познал по гласа. Нашият човек рече:

— Да, аз съм. За Бога. Том Смит, хвърлете оръжието и се предайте, иначе тозчас ще загинете!

— На кого да се предадем? Къде са те? — отново се обади Смит.

— Тук са — отвърна морякът. — С капитана и още петдесет души, от два часа ви дебнем. Боцманът е убит, Уил Фрай е ранен, а аз съм пленник. Ако не се предадете, загубени сме!

— Сигурно ли е, че ще ни пощадят живота, ако се предадем? — попита Том Смит.

— Ще ида да попитам какво ще стане, щом обещавате да се предадете — рече Робинзон и зададе същия въпрос на капитана. Капитанът лично извика в отговор:

— Хей, Смит, нали познаваш гласа ми? Ако веднага хвърлите оръжието и се предадете в плен, всички освен Уил Аткинс ще бъдат пощадени.

При тези думи Уил Аткинс извика:

— За Бога, капитане, пожалете ме, какво толкова съм направил? Останалите не бяха по цвете от мене!

Бележки

[1] Група от Антилските острови. — Б.пр.