Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (25)

XXIII глава
Робинзон обучава и цивилизова Петкан и се старае да го запознае с християнството.

Два-три дни след като се бях завърнал в своята крепост, си помислих, че за да откажа Петкан от ужасната храна с която бе свикнал, и от канибалските гастрономически увлечения, трябва да го накарам да опита друго месо; затова една сутрин тръгнахме към гората. Отидох с намерението да убия някое яре от моето стадо, да го донеса у дома и да го сготвя. Но по пътя видях една коза, легнала на сянка, с две ярета край нея. Хванах Петкан за ръка. „Стой — казах му аз, — не мърдай!“ И му направих знак да остане на мястото си, след което вдигнах пушката и убих едното яре. Клетият Петкан, който беше видял отдалече как убивам неговия брат дивака, но нито знаеше, нито можеше да си представи как точно е станало това, се стресна от изумление, разтрепери се от глава до пети и изглеждаше така втрещен, че си помислих, че ще се строполи. Не видя ярето, в което се целех, или пък не схвана, че съм го убил, защото взе да запретва дрехата си и да проверява дали не е ранен и както скоро установих, си мислеше, че съм решил да го убия, защото дойде и коленичи пред мене, прегърна нозете ми и каза много неща, които не разбрах, но лесно се досетих какво означаваха: молеше ме да го пощадя.

Скоро открих начин да го убедя, че не му мисля злото — вдигнах го на крака, разсмях се и като му посочих ярето, което бях убил, накарах го да отърчи и да го донесе, и Петкан го стори. А докато разглеждаше животното и се чудеше как е убито, аз заредих отново и започнах да се озъртам, докато забелязах голяма колкото ястреб птица, кацнала на едно дърво в обсега на пушката ми. И за да разбере Петкан поне малко какво възнамерявам да направя, повиках го да дойде и му посочих птицата (която всъщност беше папагал, макар да я бях взел за ястреб). Та така, посочих му я, след което посочих също така пушката и земята под папагала, за да види къде ще го сваля, и успях да му обясня, че ще стрелям по птицата и ще я убия. После съответно стрелях, като го накарах да гледа, и макар Петкан да видя, че папагалът тутакси падна, отново се вцепени от страх, защото не беше разбрал всичките ми обяснения. Досетих се, че е толкова учуден, защото не ме е видял да зареждам пушката и затова си мисли, че в нея се крие някаква тайна сила, носеща смърт и разруха, която убива човек, звяр, птица и всяко нещо наблизо и надалече, и недоумението, което го обзе, го държа дълго време; вярвам, че ако му бях позволил, щеше да почита като божества и мене, и пушката ми. Що се отнася до самата пушка, в продължение на няколко дни след това Петкан не смееше да я докосне и ако се случеше да остане край нея, приказваше й като на живо същество и както узнах по-късно, увещавал я да не го убива.

Когато изумлението му попремина, посочих му птицата, която бях застрелял и го пратих да изтича и да я донесе и той го стори, но малко се забави, защото папагалът още не беше умрял и беше прелетял доста далече от мястото, където го свалих, но Петкан го намери, взе го и ми го донесе. И понеже вече бях разбрал невежеството му по отношение на пушката, отново използвах възможността да я заредя, без да ме види, за да бъда готов, ако се появи друг дивеч, но междувременно нищо не ми падна на мушката. Тогава занесох ярето у дома и същата вечер го одрах и криво-ляво го нарязах на парчета. И като го сложих в котле за тази цел, сварих, тоест задуших част от месото и приготвих много хубава супа, а след като я опитах, дадох и на човека си, който, изглежда, много я хареса. Най-много се изуми обаче, че й добавям сол и ми показа със знаци, че е лошо да се яде сол: сложи малко в устата си, направи гримаса на отвращение и шумно плю, след което изплакна устата си с прясна вода. Аз от своя страна сложих в уста късче месо без сол и се престорих, че го изплювам, защото не е солено и ми е противно не по-малко, отколкото му е противна солта, но не постигнах успех. Петкан не обичаше да соли нито месото, нито супата и така продължи дълго време, а и след това употребяваше съвсем малко сол.

След като го нахраних с варено месо и супа, реших на следващия ден да го нагостя с печено ярешко. Приготвих месото, като го вързах и го окачих над огъня, както често бях виждал да правят в Англия: забива се по една соха от двете страни на огъня, а отгоре се закрепва прът и като се върже месото за него, непрекъснато се върти, за да се изпече. Всичко това много допадна на Петкан и когато дойде време да опита месото, той така надълго и нашироко взе да ми обяснява колко му харесва, че нямаше как да го разбера погрешно: накрая, стана ясно, че никога вече нямало да яде човешко месо, което извънредно много ме зарадва.

На другия ден му поръчах да счука малко зърно и да го пресее (вече писах по какъв начин го правя); той скоро схвана какво се иска и го свърши не по-зле от мене, особено когато разбра, че ще послужи за приготвянето на хляб. А след като го оставих да види как правя и пека хляба, не мина много време и Петкан ме отмени и в тази работа, като я вършеше също така добре, както я вършех аз.

Тогава се замислих, че след като имам да храня не едно, а две гърла, трябва да намеря още подходящи места за ниви и да засея повече зърно от обикновено; затова си набелязах един голям участък и се залових да го ограждам както преди. Петкан не само се включи с голямо желание и работи много усилено, но и вършеше всичко с неимоверна радост, тъй като му обясних защо ни трябва: че ще засеем още зърно, за да имаме повече хляб, след като вече сме заедно и хлябът ще трябва да стига и за мене, и за него. Дивакът прояви много разсъдливост в това отношение, защото ми даде да разбера, че му е ясно колко много труд в повече полагам заради него, след като не съм сам, и че той ще работи още по-усилно, когато му казвам какво да прави.

От всичките години, които прекарах на острова, тази беше най-приятната. Петкан започна да говори доста добре и почти винаги, когато исках нещо, разбираше за какво става дума, знаеше къде го изпращам и обичаше да разговаряме. Накратко, отново можех отчасти да използвам езика си не за друго, а за реч, което преди ми се случваше съвсем рядко. И освен че много ми харесваше да разговаряме, самият човек особено ми допадаше: с всеки изминал ден все повече ми правеше впечатление неподправената му искреност и честност и направо обикнах това създание; от друга страна, вярвам, че Петкан ме обичаше повече, отколкото е възможно да бе обичал някого дотогава.

Веднъж ми хрумна да проверя дали копнее отново да се върне в родната си земя и понеже го бях научил на английски език така добре, че да може да отговаря почти на всичките ми въпроси, попитах го дали народът, към който принадлежи, никога не побеждава в битка. При тези думи Петкан се усмихна и ми отвърна: „Да, да, ние винаги се бием по-добре“, сиреч искаше да каже, че винаги надвиват в битката. Подир което започнахме следния разговор: „Щом винаги се биете по-добре, Петкане, защо ти попадна в плен?“ — попитах го аз.

Петкан: Въпреки това мой народ се бие повече.

Господарят: Как така „повече“? Ако сте били повече, защо те хванаха?

Петкан: На място, където бях, те били много повече многоброй от мой народ. Пленили един, двама, трима и мене, мой народ ги победил ей там, където аз не бил; там мой народ взел един, двама, голямо хиляда пленници.

Господарят: Защо тогава твоите хора не те спасиха от ръцете на враговете?

Петкан: Бързо завели един, двама, трима и мене и накарали да влезем в кану. Мой народ тогава няма кану.

Господарят: Добре, Петкане, а какво прави твоят народ с пленниците, които взема? Завеждат ли ги някъде, за да ги изядат, като тези диваци?

Петкан: Да, мой народ също яде човек, целия изяжда.

Господарят: А къде ги водят?

Петкан: Ходят друго място, което намисли.

Господарят: А идват ли тук?

Петкан: Да, да, идват тук и идват друго още място.

Господарят: Ти идвал ли си тук с тях?

Петкан: Да, аз идвал тук. (И посочва северозападната страна на острова, където, изглежда, е ходело неговото племе.)

Така разбрах, че моят слуга Петкан преди е бил сред диваците, които са посещавали по-отдалечения бряг на острова с цел да си направят такова угощение, за каквото и той бе доведен тук. След известно време, когато добих смелост да го заведа на този бряг (същия, който споменах по-горе), Петкан позна мястото и ми каза, че веднъж, когато идвал тук, изяли двайсет мъже, две жени и едно дете. Не знаеше как е цифрата „двайсет“ на английски, но ми я предаде, като нареди съответния брой камъчета и ме накара да ги преброя.

Разказах този епизод, защото е предисловие към това, което стана по-сетне. След като поговорих така с Петкан, попитах го какво е разстоянието между нашия остров и крайбрежието и дали се случва често канутата да объркват посоката. Той ми отговори, че няма такава опасност, че никога не са се обърквали, само дето по-навътре в морето минава течение и излиза вятър, който винаги духа сутрин в една посока, а вечер — наопаки.

Сметнах, че става въпрос не за друго, а за приливите и отливите, когато морето приижда или се оттегля, но по-късно разбрах, че това се случва вследствие на покачването и спадането на водите на великата Ориноко, защото, както научих по-късно, нашият остров бе разположен в устието на тази река, а сушата, която бях забелязал на запад и северозапад, беше големият остров Тринидад, намиращ се в северната част на устието. Зададох на Петкан хиляди въпроси за неговата страна, за обитателите, за морето, за бреговете и за народите, които живеят наблизо, а той ми разказа всичко, което му беше известно, възможно най-откровено. Разпитвах го как се наричат различните индиански народи, но единственото име, което той можа да ми каже, беше „кариби“; веднага разбрах по това, че става дума за карибските племена, които според нашите карти населяват тази част от Америка, която се простира от река Ориноко до Гвиана, а по-нататък стига до остров Свети Мартин. Петкан ми каза, че много далече зад луната, тоест зад мястото, където залязва луната (което сигурно се намираше на запад от родината му), живеят бели брадати хора като мене (и посочи големите ми бакенбарди, за които вече писах), които убивали „много човековци“ (такава дума употреби). По всичко това съдех, че има предвид испанците, чиито жестокости в Америка са известни във всички страни, помнят се от всички народи и бащите разказват за тях на децата си.

Попитах Петкан дали знае как бих могъл да стигна от този остров до белите хора и той ми отвърна: „Да, да, може да стигне с две кану.“ Не разбирах какво има предвид, нито успях да го накарам да ми опише тези „две кану“, но накрая след много затруднения стана ясно, че има предвид лодка, която да е много голяма, колкото две канута.

Тази част от разговора с Петкан ми подейства много добре, защото оттогава нататък започнах да храня надежди, че все някога ще ми се отдаде случай да се измъкна от острова, а клетият дивак можеше да ми помогне в това дело.

За дългото време, откакто Петкан беше с мене и започна да говори и да ме разбира, не ми липсваше възможност да заложа в съзнанието му основите на вярата в Бога. Веднъж например го попитах кой го е създал. Клетото същество изобщо не ме разбра и си помисли, че го питам кой е баща му. Тогава поставих въпроса другояче и го попитах кой е създал морето, земята, по която вървим, хълмовете и горите, а той ми отвърна, че ги е направил старият Бенамуки, който е живял най-дълго от всички на света. Не можа да ми каже нищо повече за този велик човек, освен че с много стар — „много по-стар — каза Петкан — от море и суша, от луна и от звезди“. Тогава го попитах защо ако този старец е направил всичко, не се радва на всеобщо преклонение. На което Петкан със съвсем невинен вид отвърна: „Ами всички казват «О!»“ Попитах го още дали неговите сънародници отиват някъде, когато умрат, и Петкан отговори: „Да, всички отива при Бенамуки“; тогава го попитах дали изядените също отиват там, и той ми отвърна: „Да“.

Малко по малко започнах да го възпитавам във вяра към истинския Бог. Казах му, че великият Създател на всички неща живее горе (и посочих небето), че управлява света със същите сила и провидение, с които го е създал; че е всемогъщ, че може да направи всичко за нас — да ни даде всичко, или да ни отнеме всичко; и така постепенно отворих очите на дивака. Той ме слушаше с голямо внимание и много се зарадва, когато научи, че Иисус Христос е бил изпратен, за да ни спаси. Научи се как отправяме молитви към Бога и че той ни чува дори от небето. Един ден Петкан ми каза, че щом като нашият бог може да ни чуе и оттатък слънцето, сигурно е по-велик бог от Бенамуки, който живее съвсем наблизо, но те чува само ако му говориш от подножието на високите планини, където живее. Попитах Петкан дали е ходил да разговаря с Бенамуки и той ми отговори, че младите мъже изобщо не ходят там, ходят единствено старците на племето, които той нарече уокаки. Накарах го да ми обясни кои са те и стана ясно, че това е тяхното духовенство — жреците, които отиват там, за да кажат: „О!“ (така наричаше Петкан отправянето на молитви), а после се връщат и съобщават какво е казал Бенамуки. Това ме накара да стигна до заключението, че дори сред най-безпросветните и невежи езичници на света има жреческо съсловие и далновидността да се придава тайнственост на религията, за да се запази благоговението на народа към духовниците, е характерно не само за католицизма, но може би и за всички световни религии дори сред най-свирепите и безчовечни диваци.

Постарах се да разкрия тази измама на слугата си Петкан и му обясних, че техните старци се преструват и лъжат, че ходят до планината да казват „О!“ на Бенамуки, а още по-малко пък предават на хората негови думи и че ако изобщо са получавали някакъв отговор на въпросите си или пък са говорили с някого там, това трябва да е било нечиста сила. След което започнах дълъг разговор с Петкан за дявола: как се е появил, как се е разбунтувал против Бога, как ненавижда човеците, каква е причината за това, как си намира мрачни кътчета в света, където да го почитат вместо Бога и като Бог, и колко много лукавства използва, за да отклони човечеството от правия път към неговата гибел; как намира таен достъп до нашите страсти и наклонности така, че да се превърнем в изкусители на самите себе си и да стигнем до падение по собствено желание.

Открих, че е по-трудно да създам в съзнанието на Петкан вярна представа за дявола, отколкото за съществуването на Бог. Природата подкрепяше всичките ми доводи и предлагаше доказателства да го убедя във великата първопричина и върховна напътстваща власт, в тайно насочващото ни провидение, в безпристрастността и справедливостта на преклонението ни към създателя и тям подобни. Но нямаше нищо, което да потвърждава представата за нечистата сила: за зараждането й, за съществуването й, за нейното естество и най-вече за склонността й да върши злини и да ни подмамва да вършим същото. Веднъж клетото създание ме озадачи толкова много, като ми зададе един напълно естествен и невинен въпрос, че просто не знаех какво да му отговоря. Бях му приказвал много за властта на Бога, за неговото могъщество, за нетърпимостта му към греха и за всепоглъщащия огън, погубващ извършителите на неправди; че както Бог е създал всички ни, в един миг може да унищожи и нас, и света. През цялото време Петкан ме слушаше много внимателно.

След това му казах, че дяволът в сърцата на хората е враг на Бога, защото използва докрай злобата и умението си, за да проваля добрите замисли на провидението и да съсипе Христовото царство на земята, и така нататък. Петкан се обади:

— Господар каза Бог много силен и много велик, тогава защо не е по-много силен, по-много могъщ от дявол?

— Така е, Петкане, така е — отвърнах аз. — Бог е по-силен от дявола, Бог превъзхожда дявола и затова се молим на Бога, та да стъпче дявола под нозете ни, да ни даде сили да устоим на изкушенията и да угаси огнените му стрели.

Но Петкан пак се обади:

— Тогава щом Бог по-много силен и по-много могъщ от дявол, защо Бог не убие дявол и го не направи вече да върши никакво зло?

Този въпрос необикновено ме изненада, понеже в крайна сметка, макар да бях на възраст, едва прохождах в тази област и ми липсваше опит в казуистиката, сиреч в разрешаването на спорни положения. Отначало не знаех какво да кажа, затова се престорих, че не съм чул добре и помолих Петкан да повтори въпроса си. Ала той твърде много държеше да получи отговор, за да е забравил какво ме попита, затова повтори въпроса си на същия развален английски, както по-горе. По това време вече леко се бях окопитил и му рекох:

— Накрая Бог ще го накаже жестоко, той чака да дойде страшният съд и тогава дяволът ще бъде хвърлен в бездънна яма, където пламти вечен огън.

Обяснението не задоволи Петкан и той ми го върна, като повтори моите думи:

— Чака накрая, мене това не разбира. Защо не убие дявол сега, защо не убие още много преди?

— По същия начин можеш да ме попиташ — рекох аз — защо Бог не убива мене и тебе, когато вършим лоши дела, които ни провиняват пред него. Оставаме живи, за да се покаем и да получим опрощение.

Известно време Петкан размишляваше върху казаното, след което възкликна доста развълнувано:

— Е, добре, това добре, значи ти, аз и дявол, всички лоши, всички чака, покае се, Бог всички даде опрощение.

Тогава отново усетих, че се затруднявам до крайна степен и целият разговор ми доказваше, че макар получените по естествен път представи да насочваха разумните създания към познание на Бога, за да благоговеят и да отдават дължимата почит на върховното същество съобразно природата ни, нищо освен божието откровение не може да внуши познание за Иисус Христос и за това как той, посредникът в изпълнението на библейските завети и нашият застъпник пред Божия трон, е изкупил греховете ни. Повтарям, нищо освен откровението на небето не може да подейства на душите, ето защо Евангелието на нашия Бог и спасител Иисус Христос (имам предвид Божието слово и Божия дух, предопределени да напътстват и пречистват неговото стадо) задължително трябва да поучава човешките души, да разнася спасителното Божие познание и да служи като средство за избавление.

Затова отклоних по-нататъшния разговор между мен и слугата ми, като побързах да стана, сякаш внезапно ми се налагаше да изляза, след което го отпратих да ми донесе нещо отдалече и искрено се помолих на Бог да ми даде сили, та да спася с напътствията си клетия дивак; Божият дух да помогне сърцето на клетото невежо създание да се просветли, то да познае Бог в лицето на Иисус Христос и да заживее в мир с него, а мене да подкрепи, та да му говоря Божието слово, което да успокои съвестта му, да отвори очите му и да спаси душата му. Когато Петкан се върна, започнах дълъг разговор с него по въпроса как човешките грехове са били изкупени от Спасителя на света и за това, каква е същината на евангелското учение, проповядвано от небесата, а именно, че трябва да се каем за греховете си и да имаме вяра в благословения Бог Иисус Христос. След това му обясних, доколкото можах, защо нашият благословен избавител не е взел образа на ангел, а на Аврамовото семе и как поради тази причина падналите ангели нямат дял в избавлението; а също и че Бог се явява само на заблудените овци от дома Израилев и така нататък.

Господ ми е свидетел, че в методите, които използвах, за да напътя клетото създание, имаше повече искрена вяра, отколкото знания, но трябва да споделя заключението си до какво води всяко действие, извършвано на този принцип. Докато разкривах откровено всичко на Петкан, аз самият всъщност научих много и се осведомих за разни неща, които или не знаех, или бях пренебрегвал, без да вниквам в тях; но когато се задълбочавах, за да търся доказателства за клетия дивак, те ми идваха наум без всякакви усилия и удоволствието, което получих, когато търсех подходящи примери, надминава всичко, изпитвано от мен дотогава; така че независимо дали клетият див туземец щеше да ми бъде от полза, или не, имах всички причини да бъда благодарен, че изобщо се появи при мене. Скръбта не ме мъчеше толкова много, а в жилището ми стана повече от приятно. И когато размишлявах, че в самотния живот, който бях принуден да водя, не само стигнах дотам, че обърнах поглед към небето и потърсих ръката, която ме бе изпратила тук, но вече се превръщах и в оръдие на провидението, за да спася живота, и (кой знае?) може би и душата на един клет дивак, като го приобщя към истинската вяра и му предам християнското учение, за да опознае Иисус Христос — онзи, чийто живот е вечен; повтарям, че когато размишлявах върху всичко това, скрита радост бликна във всяко кътче на душата ми и често ликувах, че изобщо бях попаднал на това място, макар толкова пъти да го смятах за най-голямата злочестина, която ме е сполетявала.

Продължих да живея по-нататък все в същото състояние на откровеност и разговорите, които часове наред водехме с Петкан, бяха такива, не направиха трите години, които прекарахме заедно, напълно и изцяло щастливи, ако е възможно да съществува пълно щастие на земята. Дивакът вече бе станал добър християнин, много по-добър от мене, макар че имам причини да се надявам и да благославям Господа за това, че двамата с Петкан еднакво се каехме и получавахме утехата на покаяли се грешници — четяхме Божието слово и бяхме толкова близо до напътствията на духа му, колкото и ако живеехме в Англия.

С четенето на Светото писание се занимавах аз и гледах да обясня на Петкан колкото може по-добре значението на Божието слово. А той, както вече казах, проявяваше дълбок интерес и ме разпитваше, с което направи от мен един много по-учен познавач на Писанието, отколкото щях да бъда, ако бях продължил да чета само заради себе си. Също така не бива да пропусна да отбележа тук още нещо, което разбрах от собствен опит по време на усамотения си живот, а именно, че познаването на Бога и на учението за спасението ни от Иисус Христос е едно безкрайно и неизразимо блаженство; всичко е ясно изложено в словото Господне и толкова лесно се възприема и проумява, че дори самото прочитане на Писанието ме направи способен да разбера достатъчно дълга си и ме насочи право към великото дело искрено да се покая за греховете си и да поверя на Спасителя живота и душата си, от което така трайно се промених, че започнах да се подчинявам на всички Божи заповеди, и то без да съм имал учител или наставник (имам предвид човек, който нарочно да ме просвещава); а същите прости напътствия послужиха и за просветлението на дивото същество и направиха от него такъв християнин, че малко биха могли да се сравняват с него, поне доколкото съм срещал през живота си такива хора.

Що се отнася до разните спорове, препирни, борби и раздори, каквито съществуват в света по отношение на религията, независимо дали става въпрос за неточности в учението или за устройството на църковното управление, всичко това беше за нас съвсем безполезно, както е безполезно, доколкото мога да съдя, и за останалата част от света. Имахме си сигурен водач за рая, а именно — Божието слово; имахме също така — благословен е Бог! — достатъчно доказателства за Божия дух, който ни учеше, напътстваше и водеше към едничката истина, който караше и двама ни с желание и смирение да се вслушваме в словото Му: ето защо смятам, че щеше да е съвсем безсмислено, ако бяхме стигнали до най-големите подробности и опознаехме изтънко спорните положения в религията, които са предизвикали такава бъркотия в света. Но нека се върна към историята, която описвам и разкажа всичко по реда му.