Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (21)

XIX глава
Робинзон открива пещера, която може да му служи за защита срещу диваците.

Почти година подир това живях в този дух и бях толкова далече от желанието да ми се отдаде възможност да нападна диваците, че за цялото това време нито веднъж не се изкачих на хълма, за да проверя дали не се виждат лодки и дали диваците са слизали на брега, защото исках да избегна изкушението и да не подновявам замислите си против тях. Единственото, което направих, беше, че преместих лодката си, оставена от другата страна на острова — прехвърлих я на източния бряг и я вкарах в устието на малка река, която открих в подножието на високи скали. Знаех, че поради теченията диваците в никакъв случай нямаше да се осмелят да отидат дотам — поне не с лодки.

Пренесох с лодката всичките й принадлежности, които бях оставил там (макар че не си струваше да го правя): мачтата и платното, изработени от мене, и онова подобие на котва, което всъщност не подхождаше да се нарече нито котва, нито абордажна кука, но в случая не можах да направя нещо по-добро. Махнах всичко това оттам, за да не остане никаква следа, по която да открият, че на острова има лодка и човешко обиталище.

Нещо повече — както вече казах, живеех в далеч по-голямо уединение от преди и много рядко напусках килията си освен за обичайните работи: да издоя козите и да се погрижа за малкото стадо в гората, което, понеже се намираше в съвсем друга част на острова, беше в пълна безопасност. Сигурно е, че дивите хора, които понякога се навъртаха около острова, никога не идваха с мисълта да намерят нещо на него и съответно никога не отиваха по-далече от брега. Не се съмнявам, че откакто страховете ме бяха направили по-предпазлив, те може би бяха идвали още няколко пъти на острова, но вече изпитвах известен ужас при мисълта в какво положение щях да се окажа, ако случайно бях попаднал на тях или ме бяха открили преди това — когато, гол и въоръжен с една-единствена пушка, която при това често пълнех само с дребни сачми, непрекъснато обикалях из острова и търсех какво може да се намери. Колко ли щях да се изненадам, ако вместо отпечатъка от човешки крак бях видял петнайсет-двайсет дивака и те ме погнеха! Като се има предвид как бързо тичат, не виждах възможност да им се изплъзна.

Мисълта, че това можеше да се случи, понякога така свиваше сърцето ми и ме потискаше, че доста време не можех да се съвзема — все си представях какво бих направил, и как не само че нямаше да успея да им се съпротивлявам, но дори щях дотам да изгубя присъствие на духа, та да не направя и каквото е възможно, или да направя много по-малко от онова, което бях обмислял и подготвял и което бе по силите ми. След като сериозно преценявах тези вероятности, изпадах в дълбоко униние, което понякога дълго не ме напускаше. Накрая обаче реших да превърна всичко това в благодарност към онова провидение, спасило ме от толкова непредвидени опасности и от беди, които по никой начин не бих могъл да избегна сам, тъй като нямах ни най-малка представа, че ме заплашват, нито пък допусках дори за миг, че могат да ме сполетят.

Това възобнови размишленията, които често ме спохождаха по-преди, когато за пръв път усетих милосърдното благоразположение на небесата при опасностите, през които минаваме в живота: как се спасяваме като по чудо, без изобщо да си даваме сметка за това; как, изпаднали в разни затруднения, когато се съмняваме или колебаем накъде да поемем, получаваме таен знак, който сочи насам, след като сме възнамерявали да тръгнем нататък; по-точно, когато нашите предчувствия, наклонности или дори задължения са ни теглели към другия път, сме изпитвали странно внушение, появило се неизвестно откъде и притежаващо неведома власт, което взема връх и ни сочи пътя, а после става ясно, че ако бяхме постъпили, както смятахме за нужно и както са ни съветвали представите ни, щели сме да бъдем съсипани и погубени. Предвид тези и множество подобни разсъждения по-късно аз се придържах към следния закон: винаги, когато усещах в душата си някакви настойчиви внушения да извърша или да не извърша съответно нещо, и да поема този или онзи път, без изключение се подчинявах на тайните указания, макар да не намирах обяснение защо подобни настойчиви внушения завладяват разума ми. Бих могъл да посоча множество примери за успеха, който постигаше едно такова поведение в течение на целия ми живот и особено във втората половина от времето, когато обитавах злочестия остров; много са също така и случаите, когато положително щях да предприема друго, ако гледах със същите очи, с които гледах впоследствие. Ала никога не е късно да проявиш мъдрост, затова не мога да не дам своя съвет на всички разсъдливи хора, чийто живот е съпроводен, подобно на моя, с необичайни премеждия. А дори ако станалото не е чак толкова необичайно, хората не бива да пренебрегват тайните указания на провидението, независимо че идват от невидим разум, който няма да обсъждам, тъй като вероятно не би могло да бъде обяснен — положително обаче тези указания са свидетелство за общуването между духовните същности и за тайната връзка между прозрението и заблудата, а такова свидетелство не може да бъде оборено. В останалата част от самотния ми живот на това мрачно място ще имам възможност да посоча някои забележителни примери в този смисъл.

Вярвам, че читателят на тези редове не би сметнал за странно, ако си призная, че моите страхове, непрекъснатите опасности, които ме заплашваха, и безпокойството, което ме бе обзело, сложиха край на всичките замисли да направя бъдещия си живот по-лек и по-удобен. Грижата за моята сигурност ме занимаваше повече, отколкото грижата за прехраната. Вече се боях и гвоздей да забия или да нацепя дърва, да не би шумът, който вдигам, да стигне до чужди уши; по същите причини още повече се боях да стрелям с пушката; но най-вече извънредно много се притеснявах, когато палех огън, да не би димът, който се вижда отдалече денно време, да ме издаде. По тези причини вършех всичко, за което бе нужен огън (правенето на пръстени съдове и лули) на новото си място в гората, а след известно време за неизразима своя радост открих там пещера в земята — природно образувание, чиито проходи стигаха доста дълбоко, и смело мога да кажа, че нито един дивак или който и да е друг не би дръзнал да влезе вътре дори ако видеше входа, освен ако не беше човек като мене, който търси сигурно скривалище.

В пещерата се влизаше откъм подножието на голяма канара, където се озовах според мене съвсем случайно (ако нямах куп основания да приписвам всички подобни неща на провидението), когато отидох да сека дебели клони, за да си правя въглища. Преди да продължа с разказа си, искам да отбележа причините, по които ми се наложи да върша това.

Боях се, както вече споменах, от дима около жилището си, но при все това не можех да не пека хляб, да не варя месо и така нататък, затова се заех и изгорих малко дърва в гората, както бях гледал да правят в Англия — затрупани с торф — докато се овъглиха и се превърнаха в дървени въглища. После угасих огъня и събрах въглищата, за да ги отнеса у дома, където вече можех да върша всичко, за което бе нужен огън, без опасност от дим.

Това обаче стана между другото. А когато сечах дървата, забелязах, че зад един много гъст шубрак, където храстите бяха ниски, има някаква дупка. Любопитно ми беше какво представлява и след като с известен труд се вмъкнах в нея, открих, че по-нататък се разширява, така че един и дори двама души спокойно можеха да стоят прави. Трябва да призная, че излязох по-бързо, отколкото бях влязъл, защото когато втренчих поглед към вътрешността, където бе тъмно като в рог, видях раздалечените святкащи очи на някаква твар — не знаех дали е дяволът, или е човек, — които блестяха като звезди, понеже отразяваха сумрачната светлина, проникваща през входа на пещерата и падаща право върху тях.

Когато след известно време все пак дойдох на себе си, започнах да се укорявам, че съм постъпил като истински глупак, и да си казвам, че човек, който се бои от вида на дявола, не е достоен да живее двайсет години сам на пустинен остров, и би трябвало да съм сигурен, че в пещерата не може да има нищо по-страшно от самия мене. Така насърчен, взех една голяма главня и отново се втурнах вътре с пламтящата факла в ръка. Бях направил само три крачки, когато се уплаших не по-малко от преди, защото чух дълбока въздишка, изтръгната сякаш от гърдите на човек, изпитващ болка, последвана от несвързани звуци като недоизречени думи, и подир това отново дълбока въздишка. Отстъпих назад, обзет от такова изумление, че ме изби студена пот, и не бих твърдял със сигурност, че ако имах шапка на главата, настръхналата ми коса нямаше да я повдигне нагоре. Все пак отново събрах сили, доколкото можах, и като се насърчавах с думите, че бог властва и присъства навсякъде и ще ме закриля, отново пристъпих напред и на светлината на факлата, която държах малко над главата си, видях, че на земята лежи чудовищно страшен престарял козел с броени мигове на тази земя, който поемаше последни глътки живителен въздух и всъщност умираше от старост.

Побутнах го, за да видя не мога ли да го измъкна навън, и той направи опит да се изправи, но не успя да се удържи на крака. Тогава си помислих, че е по-добре да остане там, понеже имаше да живее още дни, а след като толкова ме беше изплашил, положително щеше да изплаши и диваците, ако се намереше някой от тях да прояви дързост и да влезе в пещерата.

Съвзел се от изненадата, започнах да се оглеждам и открих, че пещерата е съвсем малка, да речем, може би с дължина дванайсет стъпки, при това с неопределена форма, нито кръгла, нито четвъртита — нали не беше правена от човешка ръка, а от самата природа. Забелязах също така, че в отдалечената й част има ходник, който продължава нататък, но е толкова нисък, че трябва да пълзя по корем през него. Не знаех дали да тръгвам натам и понеже не носех свещ, засега се отказах, но реших да се върна на другия ден, запасен със свещи и огниво, представляващо затвора на един мускет, и гръцки огън^[1], който приготвях в една съдина.

Така че на другия ден пристигнах, запасен с шест големи свещи собствено производство (защото вече правех много хубави свещи от козя лой) и като се вмъкнах в тясната дупка, наложи ми се, както вече казах, да се придвижвам на четири крака в продължение на близо десет ярда. Между другото мисля, че начинанието ми е било много смело, след като нямах представа докъде стигаше ходникът и какво ме чакаше накрая. Когато се промъкнах през стеснението, установих, че таванът става по-висок, може би стигаше приблизително двайсет стъпки, и смея да кажа, че гледката, която се откри пред очите ми, когато съзрях стените и тавана на тази пещерна зала, надминаваше по красота всичко, видяно на острова: светлината от двете свещи, които носех, се отразяваше със стотици хиляди отблясъци. Нямах представа дали това се дължи на скалата, по-скоро си мислех, че в нея има диаманти, скъпоценни камъни или злато.

Мястото, където се озовах, беше най-приятното подземие, сиреч пещера, което можете да си представите, макар да бе потънало в мрак. Подът беше сух и равен, засипан с нещо като ситен чакъл, така че нямаше къде да се скрият разни отвратителни или отровни твари, а по стените и тавана не се виждаха плесен и влага. Единственото затруднение представляваше входът, но това ми се стори по-скоро удобство, тъй като правеше от мястото сигурно убежище, каквото търсех. Затова се зарадвах на откритието си и реших без да се помайвам да пренеса вътре някои от нещата, за които най-много се безпокоях, най-вече барутния си запас и излишното оръжие — две ловджийски пушки (имах всичко на всичко три такива пушки) и три мускета (от които имах всичко осем), така че в крепостта си оставих само пет пушки, закрепени като оръдия на най-външната ограда, от които можех да вземам за походите си.

Понеже се наложи да пренасям мунициите, използвах случая, за да отворя бурето, което бе изхвърлено на брега и барутът в него сигурно се беше намокрил. Открих, че водата се е просмукала на три-четири инча от всички страни и скашканият, втвърдил се барут беше запазил останалия барут сух като в заряд на шрапнел, така че в средата на бурето имаше почти шейсет фунта много хубав барут, което откритие по това време доста ме зарадва. Пренесох целия запас, като гледах в крепостта да ми останат поне два-три фунта, защото се боях от изненади. Пренесох също така и всичкото олово за леене на куршуми, с което още разполагах.

Започнах да си мисля, че съм един от онези древни великани, за които разправят, че живеят в напълно непристъпни пещери и дупки в скалите. Стигнах до убеждението, че докато се намирам вътре, няма да бъда открит от диваците, дори ако са петстотин на брой; а ако ме откриеха, нямаше да се осмелят да ме нападнат тук.

Старият козел, който береше душа, умря на входа на пещерата още на другия ден, след като го бях намерил, затова реших, че ще е много по-лесно да изкопая дълбока яма вътре, да го хвърля в нея и да я засипя с пръст, отколкото да го измъквам навън. Зарових го вътре и така попречих да се вмирише.

Вече обитавах острова от двайсет и три години и дотолкова се бях приспособил към мястото и към начина си на живот, че ако можех да знам със сигурност, че няма да ме обезпокоят диваци, с радост щях да се примиря да прекарам остатъка от дните си тук, до последния си миг, докато легна на смъртен одър и умра като стария козел в пещерата. Бях започнал вече по малко да се развличам и забавлявам, така че времето минаваше доста по-приятно от преди. Най-напред, както вече казах, научих папагала си Пол да говори. Той вършеше това толкова трогателно и приказваше толкова членоразделно и ясно, че изпитвах голямо удоволствие. Живя с мене не по-малко от двайсет и шест години, а колко е живял подир това, не зная, макар в Бразилия да се смята, че тези птици живеят по сто години. Може би клетият Пол е жив и до ден-днешен и продължава да вика по име клетия Робин Крузо. Не пожелавам на никой свой сънародник да има злощастието да попадне там и да го чуе, но ако все пак такова нещо се случи, човекът положително ще го вземе за самия дявол. Кучето ми беше много добър и предан другар за не по-малко от шестнайсет години от престоя ми, след което кротко умря от старост. Що се отнася до котките, както вече отбелязах, те се развъдиха до такава степен, че в началото ми се наложи да застрелям доста от тях, та да ги възпра да не изядат и мене, и всичко, което притежавах. Накрая обаче, когато двете стари котки, които бях донесъл, умряха, непрекъснато гонех надалече другите и не им давах никаква храна, затова те избягаха в гората и подивяха, с изключение на две-три питомни мои любимки, които си оставих и те се превърнаха в част от семейството ми. Но котенцата, които се раждаха, удавях. Освен котките държах вкъщи две-три козлета, които свикнаха да ядат от ръката ми, и имах още два папагала, които говореха доста добре и също викаха: „Робин Крузо!“, но първият ми папагал бе ненадминат; пък и не положих за тях толкова усилия, колкото бях положил за него. Опитомих и няколко морски птици, чиито названия не зная — бях ги хванал на брега и им подрязах крилата. Малките клони, забити от мене в земята пред крепостната ми стена, сега се бяха превърнали в истински горски гъсталак и тези птици си бяха направили гнезда по ниските дървета. Всичко това много ме радваше и както вече казах по-горе, да не беше страхът от диваците, щях да се чувствам съвсем доволен от живота.

Но друго ми било писано и може би няма да е излишно, ако заради хората, които попаднат на моята история, обърна внимание на следното вярно наблюдение по този повод: колко често в течение на човешкия ни живот тъкмо злото, което най-много се стремим да избягваме и което ни се струва най-ужасното нещо на света, когато ни сполети, в много случаи става начин или средство за нашето избавление, единственият път, по който да се извисим отново от падението си. Бих могъл да дам много примери от целия си непредвидим живот в подкрепа на това свое твърдение, но няма друго, в което то така ярко да си пролича, както в случилото се през последните години от самотното ми съществуване на острова.