Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (20)

XVIII глава
Предпазни мерки срещу изненади. Робинзон открива, че неговият остров е бил посещаван от канибали.

Веднага се залових да оградя мястото и това ми отне по-малко от месец, след което прибрах моята стока, сиреч стадото (можете да използвате думата, която предпочитате), което вече не беше толкова диво, колкото можеше да се очаква първоначално, в това почти сигурно място, вън от опасност. Без да се помайвам, преместих там десет кози и два пръча, след което продължих да дотъкмявам оградата, докато не стана здрава като предишната, за която, макар че я бях правил на спокойствие, ми беше отишло значително повече време.

Целият този труд, който хвърлих, беше по причина на опасенията ми вследствие на отпечатъка от човешки крак, който бях видял, макар че не бях забелязал жива душа да се приближава до острова, вече от две години живеех с тези притеснения, които усложниха всекидневието ми много повече от преди, както лесно може да си представи всеки, който знае какво е човек да се намира под непрекъсната заплаха от страна на някого. С прискърбие трябва да отбележа, че угнетенията ми оказаха голямо влияние и върху религиозната насока в моите мисли, защото изпитвах смъртен ужас, че мога да попадна в ръцете на диваци и людоеди, поради което рядко се намирах в подходящо разположение на духа, за да се обръщам към създателя — поне не с толкова примирение, кротост и покорство в душата, колкото ми се искаше. Молех се на Бога по-скоро като човек с натежало сърце, сполетян от голяма беда и заобиколен от опасности, който всяка нощ очаква да бъде убит и изяден, преди да види утрото. От собствен опит мога да твърдя, че състоянието на спокойствие, благодарност, любов и привързаност е далеч по-подходяща нагласа за молитва, отколкото ужасът и тревогите, и че обладан от страха пред приближаващото нещастие човек е толкова годен да изпълни дълга си с молитви към Бога, колкото и да се покае на смъртния си одър, защото тези притеснения влияят на духа така, както други — на тялото, и няма начин душевната угнетеност да е с по-малко значение от телесната, тя е дори много по-голяма, тъй като молитвите към Бога са дело на ума, а не на тялото.

Но нека продължа нататък. След като по този начин запазих малкото си добитък, обиколих целия остров, за да търся друго затънтено място, където да скрия още животни. Бях се отдалечил на запад повече, отколкото ми се бе случвало дотогава, и като хвърлих поглед към морето, стори ми се, че някъде в далечината различавам платна на лодка. В моряшките сандъци, които спасих от кораба, бях намерил един-два далекогледа, но не ги носех със себе си, а разстоянието в случая беше толкова голямо, че не знаех какво да си мисля, макар че се взирах, докато вече не можех да напрягам очите си. Дали това бе наистина лодка, или не, нямам представа. Когато обаче слязох от хълма, вече нищо не виждах и махнах с ръка. Ала все пак реших друг път да не тръгвам без далекоглед в джоба.

Спуснах се по склона до края на острова, където наистина не бях стъпвал, и скоро се убедих, че появата на отпечатъка от човешки крак на брега не е толкова странно нещо, колкото си мислех, и че само благодарение на провидението, което ме бе изхвърлило в онази част на острова, където никога не идваха диваци, не бях разбрал веднага, че тук по-често от всичко друго са се появявали лодки от голямата земя — отдалечили се малко повече в морето, те са спирали на пристан от тази страна на острова; при това, тъй като неведнъж са предприемали враждебни действия със своите канута, победителите са довеждали пленниците си на този бряг и като истински людоеди, в съответствие с ужасните си обичаи, са ги убивали и изяждали. Но за това — по-късно.

Когато се спуснах по склона и стигнах до брега, озовах се в югозападната част на острова и както вече казах, преживях извънредно голям потрес и изумление. Ужасът, който ме завладя, когато видях, че брегът е осеян с черепи и с кости от човешки крайници, е неописуем; още по-силно впечатление ми направи мястото за огнище, където в земята беше издълбано нещо като кръгла арена, около която отвратителните диваци сигурно се нареждаха, за да се гощават с телата на събратята си.

Толкова бях поразен от тази гледка, че дълго време и през ум не ми мина да се боя, че ме заплашва опасност; всичките ми страхове бяха заглушени от мисълта за безкрайно нечовешката и сатанинска жестокост и от ужаса до какво падение може да стигне човешката природа — макар че често бях чувал подобни истории, сега за пръв път можех да се уверя в тях с очите си. С една дума, погнусен отвърнах лице от тази картина, започна да ми се гади и малко оставаше да изпадна в несвяст, когато природата ми помогна да се освободя от тежестта в стомаха и след като повърнах необикновено бурно, малко ми поолекна, но не можех да остана на това място нито миг повече, затова се изкатерих обратно по хълма с всичката бързина, на която бях способен, и тръгнах към жилището си.

Когато малко се отдалечих от тази част на острова, доста време продължих да съм замаян, а щом се съвзех, от очите ми бликнаха сълзи и с душа, обзета от любов, благодарих на Бога, че ми бе отредил жребия да се появя на белия свят на място, където хората се различават от подобни ужасни същества; благодарих Му също, че макар да бях преценявал сегашното си положение като много окаяно, той многократно бе улеснявал живота ми; най-вече независимо от окаяното си положение бях получил утехата да позная Създателя и да се надявам на благословията Му — щастие, което възмездяваше повече от необходимото всичките злочестини, които бях преживял или щях да преживея.

Изпълнен с това чувство на благодарност, аз се прибрах в своята крепост много по-спокоен от всякога по отношение на заплашващите ме опасности, защото разбрах, че изчадията никога не идваха на острова, за да търсят нещо — вероятно нито търсеха, нито искаха, нито се надяваха да открият каквото и да е тук; без съмнение те често посещаваха гористата му част, но никога не бяха попадали на нещо, което да послужи на целите им. Знаех, че се намирам на острова вече почти осемнайсет години, за което време изобщо не бях виждал следи от човешки крак. Можеше да изкарам още осемнайсет години напълно скрит, както бях сега, стига да не им се покажех; а нямаше изгледи да се случи обратното, тъй като единствената ми работа беше да се крия старателно, както вече правех, освен ако не се появяха същества, по-добри от людоедите, на които можех да се представя.

Въпреки това изпитвах такова отвращение към гореспоменатите диви изчадия и към гадния им нечовешки обичай да изяждат ближните си, че продължавах да бъда угрижен и потиснат, затова близо две години се въртях все из моя кръг. Като казвам „моя кръг“, имам предвид трите си плантации: крепостта ми, лятната ми къща, която наричах „заслона“, и кошарата в гората. След тази случка въобще не потърсих повече ново място за козите, защото природата ми до такава степен не можеше да приеме сатанинските изчадия, че се боях от срещата с тях като от среща със самия дявол. През цялото това време не погледнах и лодката си, като по-скоро си наумих да направя още една, защото не бях в състояние и да помисля за нови опити да обиколя острова с лодка, понеже можех да срещна в морето някои от тези твари, а случеше ли се това и попаднех ли в ръцете им, знаех каква съдба ме очаква.

С течение на времето и благодарение на увереността, че диваците не биха могли да ме открият, безпокойството ми по отношение на тях започна да отслабва и започнах да живея както някога — без тревоги. Единствената разлика беше, че станах по-предпазлив и повече от преди си отварях очите, да не би да ме съзре някой от тях. Проявявах повече предпазливост, като стрелях с пушката, да не би да имаше диваци на острова, които случайно да чуят изстрела; при това положение много ми беше провървяло, че се бях сдобил с питомни кози и вече нямаше нужда да ходя на лов из горите и да стрелям по дивеч. Ако исках да уловя някое животно подир това, правех го все с капани или с примки, както преди, така че в продължение на последвалите две години ми се струва, че не гръмнах нито веднъж с пушката, макар че никога не излизах без нея. Нещо повече, понеже бях взел три пищова от кораба, винаги носех и тях, по-скоро два от тях, затъкнати в кожения ми колан. Лъснах и една от големите саби, взети от кораба, и си направих ремък, на който да я закачам. Като добавите към предишното описание на външния ми вид тези два пищова и сабята, провесена на ремък отстрани, голяма и широка, но без ножница, изглеждах извънредно страшен, когато обикалях из околността.

Както казах, при такова развитие на нещата за известно време (като изключим предпазните мерки, които вземах) аз си възвърнах предишния спокоен и безбурен начин на живот. Всичко това все повече ме убеждаваше, че положението ми далеч не е за окайване, особено като го сравнях с някои други — не, не с някои, а с много други случаи в живота, които можеха да бъдат и мой жребий, ако Бог го бе пожелал. И започнах да си мисля колко малко щяха да роптаят човеците, изпаднали в каквото и да е положение, ако винаги се мереха с онези, които са по-зле (поради което щяха да изпитват благодарност), а не с онези, които са по-добре (което подхранва недоволството и оплакванията).

Макар че в сегашното ми положение всъщност ми липсваха малко неща, все пак си мисля, че страховете, които изпитвах от тези диви изчадия и грижите, които положих, за да бъда в безопасност, ми попречиха да проявявам изобретателност и да си създавам удобства. Изоставих един хубав замисъл, който преди време много ме занимаваше: да проверя възможно ли е да направя малц от ечемика, след което да се опитам да си варя пиво. Това хрумване всъщност беше доста несъстоятелно и често се обвинявах, че е глупаво, защото междувременно разбрах, че от нещата необходими за правенето на пиво, ще ми липсват няколко, които е невъзможно да си набавя: най-напред бъчви, в които да го съхранявам, а без тях, както вече отбелязах, не можеше да се мине — въпреки че дни, по-точно седмици, а още по-точно месеци наред се мъчех да измисля нещо, не постигнах успех. На второ място, нямах хмел, който да добавя, нито квас, за да втаса течността, нито пък меден котел, където да я варя. И въпреки това искрено вярвам, че ако споменатите неща не се бяха намесили (имам предвид страха и ужаса от диваците), щях да се заема с тази работа и може би дори да я завърша, защото рядко се отказвах преди да доведа всичко докрай — стига да си представех нещо, веднага се залавях да го майсторя.

Сега обаче моята изобретателност пое съвсем друга посока: ден и нощ само мислех как бих могъл да погубя някои от онези чудовища по време на кървавото им пиршество и ако е възможно, да спася жертвата, която водеха да погубят тук. Ще са необходими много повече страници, отколкото имам намерение да изпиша в случая, за да изброя всичките кроежи, които ми хрумнаха, или по-скоро за които мислено мечтаех, само за да погубя тези твари, или поне да ги изплаша, та да не посмеят повече да идват тук; ала всичко щеше да е обречено на провал и нямаше да постигне целта си, ако не отидех на място и не го изпълнех лично, а какво можеше да направи сам човек срещу двайсетина-трийсетина диваци, събрани наедно? С техните копия, лъкове и стрели, с които могат да улучват целта толкова точно, колкото аз — с пушката си?

Понякога си представях, че ще изкопая дупка под мястото, където е огнището им, и ще насипя вътре пет-шест фунта барут, та като запалят огъня, барутът да избухне и да вдигне във въздуха всичко наоколо; ала най-вече никак не ми се искаше да изразходвам толкова много барут за тях, тъй като запасите ми не надхвърляха едно буре, пък и не можех да съм сигурен кога точно ще се подпали, за да ги изненада; при това в най-добрия случай най-многото, което щеше да стане, беше жаравата да се пръсне в лицата им и да ги изплаши, но не дотам, че да ги накара да не идват повече на острова. Затова се отказах и вместо това реших да се скрия на подходящо място и да направя засада с трите си пушки, всичките с двоен заряд, и да засипя диваците с дъжд от олово в разгара на кървавото им тържество, за да съм сигурен, че с всеки изстрел ще убия двама-трима от тях, а после, нападнех ли ги с трите си пищова и сабята, не изпитвах съмнение, че и двайсет да са, ще се справя с всичките. Няколко седмици мислено се радвах на този план и толкова бях погълнат от него, че често го сънувах и понякога малко оставаше да стрелям по диваците насън.

Дотолкова бях увлечен от въображението си, че в продължение на няколко дни се занимавах с търсенето на удобни за засада места, откъдето, както казах, щях да следя обстановката. Често отивах и досами брега, с който вече бях посвикнал. Особено след като съзнанието ми беше изпълнено с мисли за отмъщение и си представях, така да се каже, как посичам с окървавената си сабя двайсетина-трийсетина диваци, ужасът, който изпитвах от това място и от свидетелството, че тези изчадия се изяждат взаимно, намаля за сметка на моята злост.

Накрая намерих подходящо място на склона, откъдето ми се струваше, че спокойно мога да следя появяването на лодките им и откъдето да успея, докато те се приготвят да слязат на брега, да се преместя незабелязано в горския гъсталак, а там възнамерявах да се скрия в достатъчно голямата хралупа на едно дърво. Щях да стоя, да наблюдавам кървавите им дела и да се целя точно в главите им, когато са скупчени толкова близо един до друг, че би било почти невъзможно да не улуча и да не раня трима-четирима още с първия изстрел.

Така че реших да изпълня замисъла си от това място и съответно приготвих два мускета и пушката, с която ходех на лов за птици. Напълних всеки от мускетите с по двайсет едри сачми и с по четири-пет по-малки куршума, горе-долу каквито се използват за пищови, а пушката заредих с близо шепа от възможно най-едрите сачми за птици, с които разполагах. Заредих и всеки от пищовите си с по три-четири куршума и свършил всичко това, снабдил се с достатъчно муниции, за да повторя и потретя зареждането, се приготвих да тръгна на своя поход.

След като пристъпих към изпълнение на плана си според замисленото, започнах всяка сутрин да правя обиколка до върха на хълма на три или повече мили от моята крепост, както наричах жилището си, откъдето да гледам дали няма лодки в морето, които да се насочват към острова и да го приближават. В продължение на два-три месеца непрекъснато стоях на вахта, но това тежко задължение започна да ме уморява и винаги се завръщах оттам, без да се е случило каквото и да е — през цялото време не съзрях нищо, не само на брега или наблизо, но и в самия океан, докъдето стигаше взорът или далекогледът ми.

Продължавах всекидневната си обиколка на хълма, откъдето правех наблюдения, поддържах и готовността си да изпълня своя план — непрекъснато бях в такова състояние на духа, че можех да извърша едно толкова жестоко дело като убиването на двайсет или трийсет голи дивака заради престъпление, което изобщо не бе подлежало на обсъждане в мислите ми — просто стигнах дотам, че ужасът, който ме обзе, като научих за противоестествения обичай на хората от тази страна, тутакси разпали ненавистта ми, а те, изглежда, бяха онеправдани от провидението, колкото и всеобхватно да е то, след като нямаха друг наставник освен собствените си отвратителни и скверни страсти, и като последствие бяха оставени, и то сигурно векове наред, да вършат потресаващи неща и да упражняват такива отблъскващи обичаи, към които биха могли да бъдат подтикнати само от една природа, напълно забравена от Бога и направлявана от сатанинско падение. Сега обаче, когато, както вече казах, безплодните ми излизания започнаха да ми дотягат, защото всяка сутрин напразно вървях толкова дълго и толкова надалече, мнението ми за тези действия също претърпя промяна и аз започнах по-хладнокръвно и спокойно да обмислям с какво се каня да се нагърбя, каква власт или притезание имам, та да се превръщам в съдник и палач на тези хора, които аз смятах за престъпници, а небето не беше сметнало за нужно да накаже векове наред — както си личеше, бе ги оставило да бъдат такива, каквито са, и да изпълняват взаимно неговите присъди; в каква степен тези хора вършеха престъпление спрямо мене и какво право имах да вземам участие във враждите им, в които те безразборно се цапаха с пролятата си кръв? Често си поставях този въпрос по следния начин: „Откъде мога да знам какво отсъжда Господ точно за този случай? Сигурно е, че тези хора нямат чувството, че вършат престъпление, те не изпитват угризения на съвестта, това не е против убежденията им. Те не знаят, че деянието им е наказуемо и го извършват, без да зачитат Божия съд, така както и ние вършим повечето си грехове. За тях убиването на военнопленник е не по-голямо престъпление, отколкото е за нас убиването на някой вол; те ядат човешка плът както ние говеждо месо.“

След като известно време размишлявах върху това, стигнах до неизбежното заключение, че съм изпаднал в грешка — тези хора не бяха убийци в онзи смисъл, в който ги заклеймявах с разсъжденията си, така както не са убийци християните, които често лишават от живот пленените в битка, или в много случаи посичат безпощадно цели войски, макар че са хвърлили оръжието и са се признали за победени.

Следващото, което ми хрумна, беше, че макар да се отнасяха един към друг толкова жестоко и нечовечно, това ни най-малко не ме засягаше: тези хора не ми навреждаха с нищо. Друг въпрос беше, ако посегнеха на мене или аз сметнех за необходимо да осигуря безопасността си, като ги нападна, но тъй като засега не бях в ръцете им и те всъщност нямаха представа за съществуването ми, значи те не замисляха нищо против мене, затова нямаше да бъде справедливо, ако аз ги нападнех. Противоположни на тези оправдания си намираха испанците за зверствата, които вършеха в Америка, където унищожиха милиони туземци, а те, макар че са идолопоклонници и диваци и имат разни кървави и дивашки обреди в своите обичаи, като например да принасят човешки тела в жертва на своите идоли, все пак в сравнение с испанците са направо невинни. Сега дори самите испанци, както и всички други християнски народи в Европа, говорят за изтребването на туземците с върховна погнуса и отвращение, смятат го за чиста касапница, за кървава и противоестествена проява на жестокост, която не може да бъде оправдана нито от Бог, нито от хората — до такава степен, че дори името „испанец“ бе започнало да всява страх и ужас сред всички човечни или по християнски състрадателни хора, сякаш кралство Испания е било нарочно отредено да създаде човешка раса, на която липсва милосърдие или обикновеното чувство на жал, приемани за белег на великодушие сред мислещите хора.

Тези съображения наистина ме възпряха, и то напълно. Малко по малко започнах да се отказвам от замисъла си и да стигам до заключението, че моето решение да нападна диваците е било погрешна стъпка; че не ми е работа да им се меся, освен ако не ме нападнеха първи, но нали тъкмо това се мъчех по възможност да предотвратя. Ако обаче ме откриеха и ме нападнеха, знаех как да постъпя.

От друга страна — спорех сам със себе си аз, — последното всъщност не беше път към избавление, а към пълно унищожение и гибел, защото, ако не успеех със сигурност да убия не само всички диваци, които слязат на брега по това време, но и които се появят впоследствие, ако дори един успееше да избяга и да съобщи на събратята си какво се е случило, щяха да пристигнат хиляди диваци, за да отмъстят за смъртта на своите другари, и аз положително щях да загина, докато засега нямаше опасност от това.

Като цяло стигнах до заключението, че трябва да се придържам към такива принципи и такъв подход, че по никакъв начин да не се замесвам в подобна история. Единствената ми работа беше на всяка цена да се крия от диваците и да не им оставям никакви следи, по които да се досетят, че на острова има живи същества, искам да кажа, същество с човешки облик.

Вярата ми в Бога се присъедини към тези благоразумни съображения и много бяха начините, по които се убедих, че съвсем не ми е било работа да правя кръвожадни планове за унищожаването на невинни същества, тоест невинни по отношение на мене. Що се отнася до престъпленията, които вършеха едни спрямо други, това нямаше нищо общо с мене, то е присъщо на туземците въобще, и трябваше да ги оставя на Божието милосърдие, защото Бог е отец на всички народи, знае как да наказва цели народи със справедливо възмездие за общите им престъпления, и съди открито така, както иска, онези, които също открито са престъпили законите Му.^[1]

Всичко това вече ми изглеждаше твърде ясно и нищо не ми носеше по-голяма радост от чувството, че не ми се е наложило да извърша дело, за което вече имах много причини да вярвам, че нямаше да бъде по-малък грях от едно предумишлено убийство. Затова коленичих и смирено благодарих на Бога, който не ми позволи да се изцапам с кръв, и Го молех да ми довери закрилата на своето провидение, та да не попадна в ръцете на диваците или да им вдигна ръка, освен ако не получа по-точна насока от небето да постъпя така в защита на собствения си живот.