Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The life and Adventures of Robinson Crusoe, 1719 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Огняна Иванова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Векът на Просвещението (XVIII в.)
- Екранизирано
- Линеен сюжет
- Море
- Морска тематика
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Пътешествия
- Реализъм
- Робинзон
- Оценка
- 5,3 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо
Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002
Превод от английски: Огняна Иванова, 2001
Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.
Художник на корицата: Александър Алексов
Художествено оформление: Богдан Мавродинов
Редактор: Красимира Абаджиева
Коректор: Рада Ботушарова
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
XVII глава
Неочаквани тревоги. Поводи за притеснения. Робинзон укрепява своя дом.
Случи се така, че един ден около пладне, когато отивах към лодката, с огромна изненада видях на брега следа от бос човешки крак, отпечатала се много ясно върху пясъка. Спрях като поразен от гръм или като човек, съзрял привидение. Ослушвах се, озъртах се, но нито чух, нито видях нещо. Изкачих се на една височина, за да огледам надалече; обиколих нагоре-надолу по брега — все тая, не видях друга следа освен споменатата. Отново отидох да разгледам отпечатъка, да потърся дали няма други наоколо и да проверя дали всичко не е плод на въображението ми, но нямаше място за съмнение, беше точно следа от човешки крак: стъпало с пръсти, пета и така нататък. Не знаех как се е озовало тук, въобще не можех да си го представя, но след като ми хрумваха до безкрай какви ли не мисли, както става с човек, напълно объркан и не на себе си, се прибрах в своята крепост. Както се казва, не усещах земята под нозете си, бях уплашен донемайкъде, обръщах се назад на всеки две-три крачки, стрясках се от всеки храст и всяко дърво и всеки по-отдалечен ствол оприличавах на човек. Не е възможно да бъде описано множеството от различни форми, в които се превръщаше видяното с очите на страха, обладал съзнанието ми; множеството от безумни мисли, които ме връхлитаха всеки миг, и странните, необясними приумици, блуждаещи междувременно в главата ми.
Когато стигнах до моята крепост — струва ми се, че след време така нарекох жилището си, аз се втурнах тичешком вътре, като че ме гонеха. Дали се прекачих през оградата по стълбата, както възнамерявах да направя, или влязох през дупката в скалата, която наричах врата, не си спомням. Не си спомнях и на следващата сутрин — бързах към убежището си по-уплашен от подгонен заек или от лисица, тичаща към дупката си в земята.
Тази нощ будувах — колкото по-далече се намирах от причината, породила страха ми, толкова повече се засилваха моите опасения — съвсем противно на очакванията в подобни случаи, когато изплашените създания се чувстват другояче. Моите собствени мисли ме хвърлиха в страшен смут и си представях само мрачни картини, макар че се намирах далече. Минаваше ми през ума, че сигурно е бил дяволът, и логиката ме подкрепяше в това предположение, защото как би могло нещо друго, приело човешки облик, да се появи там? Къде беше корабът, с който бяха дошли хората? Дали нямаше други следи от човешки крак? Нима бе възможно тук да е попаднал човек? Пък и мисълта, че Сатаната се е явил в човешки облик на място, където не е имало какво друго да прави, освен да остави следа от крака си, при това съвсем безсмислено, тъй като нямаше откъде да е сигурен, че ще я видя, в крайна сметка ме развесели: помислих си, че дяволът можеше да избере безброй други начини, за да ме уплаши, вместо да оставя следа от крака си — тъй като живеех точно на противоположната страна на острова, беше много глупаво да ми дава знак на място, където вероятността да го забележа беше едно на хиляда, при това следата в пясъка щеше да бъде заличена веднага щом излезеше вятър и вдигнеше вълни. Така че всичко изглеждаше съвсем несъстоятелно и не отговаряше на обичайните представи за лукавия.
Имаше множество потвърждения в този смисъл и с тяхна помощ се отървах от страховете, че това е бил дяволът. Не след дълго стигнах до заключението, че вероятно следата е на някое много по-опасно създание, по-точно на някой дивак от сушата отсреща — индианците сигурно бяха излезли в морето с лодките си, и отнесени от теченията или от вятъра, духащ в обратна посока, бяха стигнали до острова, слезли на брега, а после отново бяха отплавали, тъй като оставането на този пустинен остров положително би им се понравило не повече, отколкото на мене щеше да се понрави срещата с тях.
Докато ме занимаваха такива разсъждения, мислено бях дълбоко благодарен, че съм имал щастието по това време да бъда другаде и че диваците не бяха забелязали лодката ми — иначе щяха да разберат, че на острова има хора и вероятно щяха да започнат да ме търсят. След което обаче въображението ми започна да рисува ужасни картини: те бяха открили лодката и знаеха, че съм тук. А при това положение сигурно щяха да се появят отново, този път многочислени, и щяха да ме изядат. Ако случайно не ме откриеха, непременно щяха да открият ограденото от мене място, да унищожат всичките ми посеви, да отвлекат питомните ми кози и накрая аз щях да умра ако не от друго, то от глад.
И ето че този страх измести цялото ми упование в Бога, изчезна всичкото ми доверие, изградено върху онези прекрасни знамения, които ми бяха засвидетелствали Неговата доброта, сякаш Бог бе сторил чудо, за да попадна на острова, но не беше по силите Му да запази условията, които бе създал за мене благодарение на своята доброта. Укорих се за лекомислието си — защо засявах само толкова зърно, колкото да ми стигне до следващата реколта? Ами ако някое бедствие ми попречеше да събера узрялото зърно? Стори ми се, че това е съвсем справедлив укор, затова реших в бъдеще да се запасявам за две-три години напред, така че каквото и да се случи, да не ме заплашва гладна смърт поради липсата на хляб.
Колко странно си играе провидението с човешкия живот! С промяната на обстоятелствата се променят и тайните пружини, които движат нашите чувства. Днес обичаме онова, което утре мразим, днес се стремим към нещо, а утре го отбягваме, днес го желаем, а утре се боим от него, то ни кара дори да треперим от страх! В този миг това нагледно ми беше показано, и то по възможно най-красноречивия начин: та нали единственото ми нещастие беше, че явно нямах достъп до човешко общество, че бях сам, заобиколен от безбрежния океан, откъснат от човечеството и осъден на живот, който наричах немота; нали бях като човек, когото небето не е сметнало достоен да бъде причислен към живите, или да се появява сред останалите Божии създания; тъкмо аз, видял свой събрат, би трябвало да смятам, че съм възкръснал, че небето ме е дарило с най-голямата благословия освен върховната благословия на избавлението; а наместо това треперех от страх да не срещна човек, готов бях да се скрия вдън земя само при вида на сянката или безмълвното появяване на човек, стъпил на този остров.
Такива са превратностите на нашата съдба — впоследствие, когато се бях посъвзел от първоначалната изненада, това ми даде повод за твърде много любопитни размисли; реших, че безкрайно мъдрото и добро провидение ми е предопределило да живея в това положение и че след като не мога да предугадя каква е крайната цел на святата мъдрост, не бива да поставям под съмнение неоспоримото право на Бог да властвува над мене, своето създание, да ме насочва и да се разпорежда със съдбата ми точно както намери за добре; и понеже бях създание, което го е пренебрегвало, Бог също така имаше законното право да ми отсъди такова наказание, каквото намери за нужно; а от мене се искаше да се повинувам и да изтърпявам гнева Му, защото съм съгрешил против Него.
След това разсъдих, че така както Бог бе намерил за нужно да ме накаже и да ми изпрати злочестини, понеже беше не само справедлив, но и всемогъщ, той бе в състояние и да ме избави. Мой дълг беше сляпо да се подчинявам на волята Му, напълно и изцяло; от друга страна, мой дълг беше също и да имам вяра в него, да Му отправям молитви и всеки ден смирено да очаквам повели и напътствия от неговото провидение.
Тези мисли ме занимаваха много часове и дни, бих казал дори седмици и месеци наред, и не мога да пропусна да отбележа едно особено последствие от разсъжденията ми върху това събитие, а именно: рано една сутрин, както си лежах в леглото, погълнат от мисли каква опасност ме заплашва, ако се появят диваци, открих, че безпокойството ми много е нараснало. И в този миг в съзнанието ми отново се появиха думите от Светото писание: „призови ме в ден на напаст, и аз ще те избавя; и ти ще ме прославиш.“
Това ме разведри и станах от леглото не само успокоен, но и окуражен, с намерението да отправя към Бог гореща молба за избавление. Сторих го, след което взех Библията и когато я отворих, за да почета от нея, първите думи, на които попаднах, бяха: „Чакай Господа; дерзай и нека се укрепи сърцето ти. Да! Чакай Господа.“[1] Не е възможно да изразя облекчението, което почувствах. В отговор оставих книгата, обзет от благодарност, и поне за момента тъгата ми изчезна.
Посред тези разсъждения, страхове и размисли един ден ми хрумна, че може би всичко е плод на въображението ми, че може аз да съм оставил следата, когато съм слизал от лодката на брега. Това също ме утеши донякъде и започнах да си внушавам, че просто съм се заблудил, че следата не може да не е отпечатък от собствения ми крак, защото след като бях минал оттам, за да стигна до лодката, защо да не бях минал оттам и на връщане? Отново си казах, че по никой начин не мога да си спомня със сигурност къде съм стъпвал и къде — не; и че щом в крайна сметка следата е моя, значи съм изпаднал в положението на онези глупаци, които са склонни да разказват истории за духове и привидения, а после се плашат от тях повече, отколкото всеки друг.
Започнах да си възвръщам смелостта и да се показвам навън, след като три дни и три нощи не си бях подавал носа от укрепеното убежище и запасите ми попривършиха, защото нямах почти нищо освен малко ечемичени питки и вода. После знаех, че козите трябва да се издоят (обикновено се занимавах с това вечер); животните много страдаха и толкова се бяха измъчили, че някои едва не се поболяха и млякото им почти секна.
И така, повярвал, че това е отпечатък от собствения ми крак, аз се успокоих и престанах да се боя, както би могло да се каже, и от сянката си. Отново започнах да излизам навън и отидох до лятното си имение, за да издоя козите. Ако обаче някой ме видеше с какъв страх вървя по пътя, колко често се обръщам, готов всеки миг да оставя на земята кошницата и да спася кожата си с бягство, той би си помислил, че ме измъчва нечиста съвест или че наскоро съм преживял голяма уплаха — което си беше истина.
Както и да е, два-три дни обикалях така и след като не видях нищо обезпокоително, започнах да ставам по-самоуверен и да смятам, че съм се излъгал, че съм си въобразил всичко това. Не можах обаче напълно да повярвам, че е така, преди да отида на брега, да видя следата и да я сравня с отпечатък от собствения си крак, за да проверя дали само си приличат или съвпадат, и да знам със сигурност, че там съм стъпвал аз. Ала когато стигнах до мястото, веднага ми стана ясно, че — първо — когато оставих лодката, не е било възможно да сляза на брега точно там, и — второ — щом се залових да меря отпечатъка, открих, че в сравнение със собствения ми крак той е много по-малък. Тези две неща дадоха нова храна на въображението ми, в главата ми загъмжаха безброй химери, побиха ме студени тръпки като човек в пристъп на треска и се върнах обратно у дома, напълно убеден, че на брега е стъпвал човек (или човеци) — с една дума, че островът е обитаем и преди да се усетя, могат да ме изненадат; а как можех да се защитя от опасността, нямах представа.
О, какви нелепи решения вземат хората, когато са обладани от страх! Страхът не им позволява да използват онези средства, които им предлага разсъдъкът, за да ги облекчи. Казах си, че първото, което трябва да направя, е да махна оградите и да пусна опитомения добитък отново да подивее в горите, за да не го намерят враговете и да не започнат да посещават често острова с цел да го плячкосват и тям подобни; после чисто и просто да обърна земята на двете си ниви, за да не намерят там никакво зърно и да не продължат да посещават често острова заради него; после — да разруша заслона и навеса, за да не намерят каквито и да е признаци за човешко присъствие и да нямат повод да търсят кой живее там.
Това беше главното в размислите ми през първата нощ, след като се завърнах у дома, докато опасенията, нахлули в главата ми, бяха още пресни, и си представях, както вече казах, безброй химери. Да, страхът от опасността е десет хиляди пъти по-ужасяващ от самата опасност, която виждаме с очите си, и товарът на притесненията ни тежи много повече от злината, която ни гнети. Още по-лошо беше, че в тази беда аз напразно се надявах да получа облекчение от покорството, което си налагах. Струваше ми се, че съм като Саул, който не само се оплаквал, че е нападнат от филистимците, но и че е забравен от бога[2]: не се постарах да успокоя духа си както следва, като се обърна към Бог в злочестината си и се оставя както преди в ръцете на Неговото провидение, за да ме защити и избави. Ако го бях сторил, сигурно с по-леко сърце щях да приема това ново изпитание и да го понеса с по-голяма твърдост.
Поради обърканите си мисли цяла нощ спах на пресекулки, но призори се унесох и понеже съзнанието ми се беше измъчило и не ми бяха останали повече сили, заспах здрав сън и се събудих много по-успокоен, отколкото когато и да било преди. Тогава започнах да разсъждавам трезво и след доста вътрешни противоречия стигнах до заключението, че този остров, извънредно приятен, плодороден и, както бях забелязал, не много далече от континента, противно на мислите ми не бе напълно безлюден, макар че на него нямаше обитатели в пълния смисъл на думата, сигурно понякога го посещаваха с лодки от другия бряг — или идваха с определена цел, или само когато излезеше насрещен вятър и ги отнесеше насам.
След като живеех на острова вече от петнайсет години, през което време нямаше и помен от хора, значи ако се бе случвало да попадат тук, те положително бяха бързали да си отидат колкото може по-скоро, решили, че засега няма условия да остават за дълго.
Единствената опасност, която според мене можеше да ме заплашва, беше тъкмо от такива непредвидени и принудителни посещения на заблудили се хора от крайбрежието, които са отнесени от течението по всяка вероятност против волята си, така че не оставаха тук, а гледаха час по-скоро да си тръгнат, като много рядко пренощуваха, за да използват отлива и дневната светлина при завръщането си. Следователно не ми оставаше нищо друго освен да помисля за някое сигурно убежище, където да се оттегля, ако видя, че на острова се появят диваци.
Тогава започнах горчиво да се разкайвам, че разширих пещерата дотолкова, та да й правя нова врата, която, както казах, беше от външната страна на укреплението, там, където оградата стигаше до скалата. И като обмислих всичко по-задълбочено, реших да си направя второ укрепление, също в полукръг, на такова разстояние от оградата, на каквото, както вече споменах, бях засадил двоен ред дървета преди дванайсет години. Дърветата бяха толкова нагъсто едно до друго, че трябваше само да вмъкна помежду им по няколко кола, за да ги укрепя и заздравя още повече, поради което завърших бързо новата ограда.
Така че сега разполагах с двойна ограда, която уплътних от външната страна с вършини, стари въжета и всичко, което ми дойде наум, за да стане по-здрава, като оставих седем дупки, големи колкото да си провреш ръката. От вътрешната страна я укрепих така, че дебелината й стана около десет стъпки, като непрекъснато пренасях пръст от пещерата, насипвах я до стената и я утъпквах. През седемте дупки успях да промуша седемте мускета, които, писах вече, бях пренесъл от кораба. Както казах, нагласих ги като оръдия — върху платформи вместо лафети, така че можех да стрелям и със седемте в продължение на две минути. Оградата ми струва много месеци усилен труд, но докато не я укрепих докрай, не се почувствах в безопасност.
Когато приключих тази работа, забих нагъсто в земята отвъд оградата във всички посоки и надалече клони от подобното на върба дърво, което се хващаше, както бях установил, много добре и израстваше на височина. Толкова много клони набучих, че сигурно са били към двайсет хиляди, а между тях и оградата оставих доста място, за да има как да видя враговете, и ако те решат да се промъкнат към външната ограда, да не могат да се скрият сред фиданките.
Така за две години порасна гъст върбалак, а след още пет-шест години на пътя към жилището ми имаше истинска гора от високи дървета, страхотен гъстак, който бе направо непроходим. Никой човек, какъвто и да беше, изобщо не би предположил, че отвъд гората може да се намира нещо, най-малко — човешко жилище. Що се отнася до начина, по който намислих да влизам и да излизам, тъй като не си бях оставил място за минаване, използвах две стълби: едната опирах върху ниска издатина на скалата, а там, където тя свършваше, имаше възможност да се настави втората стълба. Така че вдигнех ли стълбите, нито един жив човек нямаше как да се спусне долу при мене, без да си напакости, а дори и да се спуснеше, щеше все пак да бъде оттатък външната ограда.
Така взех всички възможни мерки за оцеляване, които може да подскаже човешкото благоразумие; по-нататък ще стане ясно, че те не се оказаха лишени от основание и смисъл, макар че първоначално не предугаждах нищо повече от онова, което ми бе продиктувано от чисто човешкия страх.
Докато вършех всичко това, аз не изоставих напълно другите си занимания. Доста бях угрижен за малкото си стадо, защото не само че си попълвах от него запасите в случай на нужда, не само че получавах достатъчно месо, без да хабя барут и сачми, но и си спестявах умората да ходя на лов за диви кози. Затова ми беше неприятна мисълта, че мога да изгубя това преимущество и да ми се наложи да развъждам наново козите.
След дълги размишления по този въпрос се спрях на два начина, за да ги запазя: единият беше да открия друго подходящо място, където да изкопая подземна пещера и всяка вечер да вкарвам вътре козите: другият — да оградя две-три малки парчета земя, отдалечени едно от друго и, доколкото е възможно, скрити от погледа, и навсякъде да държа по пет-шест млади животни, така че ако стадото бъде сполетяно от някакво нещастие, да бъда в състояние отново да отглеждам кози, без да губя сили и време. Този план ми се стори най-мъдър, въпреки че изискваше и време, и много труд.
И така, известно време обикалях най-затънтената част на острова и попаднах на едно място, което беше толкова уединено, че повече не може да се желае. Представляваше малко и влажно парче земя сред девствени, гъсти гори, където, както отбелязах, едва не се бях заблудил по-преди, когато се опитах да се върна по този път от източната страна на острова. Точно там открих ливада, голяма близо три акра и заобиколена отвсякъде с дървета, които от само себе си образуваха нещо като ограда, така че нямаше нужда от толкова много труд, колкото бях хвърлял на другите места, където плетовете толкова ме измъчиха.