Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (17)

XV глава
Робинзон подкарва по-малка пирога, с която се опитва да обиколи острова. Опасно положение в морето. Успешно завръщане в заслона.

Не бих казал, че през последвалите пет години ми се случи нещо изключително. Животът ми протичаше по същия начин, бях в същото положение и на същото място като преди. Главното ми занимание беше всяка година да полагам усилия, за да отглеждам ечемик и ориз и да суша грозде, като си правех запаси за не повече от година напред. Та така, освен че вършех това всяка година и всеки ден излизах на лов, вършех още една работа: правех си кану и накрая успях. След като прокопах до лодката канал, широк шест стъпки и дълбок три стъпки, преместих я до потока, отстоящ на около половин миля. Що се отнася до първата ми лодка, онази с огромните размери, бях я направил, без да обмисля предварително, както му е редът, по какъв начин щях да я спусна на вода, и понеже въобще не успях да я пренеса до водата или да прокарам вода до нея, принудих се да я оставя където си беше, за да ми служи за урок и да ми напомня, че следващия път трябва да проявя повече разум. А следващия път, въпреки че трудно намерих подходящо дърво и мястото бе отдалечено от водата на не по-малко от половин миля, както вече споменах, все пак прецених, че най-после има изгледи да успея и упорствах докрай. И макар тази работа да ми отне почти две години, не ми се зловидеше трудът, защото лелеех надеждата най-после да разполагам с лодка, с която да тръгна по море.

Завърших малката си пирога, ала по размери тя съвсем не отговаряше на замисъла, с който бях направил първата лодка — по-точно, за да предприема пътуване до онази terra firma^[1], до която имаше поне четирийсет мили. Втората лодка беше малка и това помогна да се сложи край на замисъла ми, от който се отказах; но след като вече имах лодка, реших по-нататък да обиколя с нея острова и понеже, както вече писах, бях ходил по суша до отдалечената му страна, след откритията, направени по време на това малко пътешествие, изпитвах силно желание да видя и други части от брега. Тъй като вече разполагах с лодка, единственото, което ме занимаваше, беше да обиколя с нея острова.

За тази цел, изискваща да свърша всичко без излишни рискове и добре обмислено, направих малка мачта на лодката, а понеже имах голям запас от корабни платна, съших платно от няколко парчета.

Като нагласих мачтата и платното, проверих как плава лодката и останах много доволен. След това сковах малки шкафчета, или по-скоро сандъчета, които поставих в двата й края, за да слагам в тях храна, други необходими неща, барут и т.н., където да се запазват сухи както от дъжда, така и от пръските на вълните; а от вътрешната страна на лодката издълбах продълговата кухина, където да се хваща пушката ми, като окачих отгоре и платно, за да не се мокри от водата.

Закрепих и чадъра си в една дупка като в гнездо на мачта, за да бъде над главата ми и да ме пази наместо навес от горещото слънце. Така подготвен, от време на време предприемах някое пътуване с лодката, но засега не отивах в открито море, нито пък се отдалечавах от малкия поток. Накрая обаче, обзет от нетърпение да огледам малкото си царство от всички страни, се реших да обикалям по-дълго и съответно се запасих с храна, като натоварих две дузини от моите ечемичени хлябове (би трябвало по-скоро да ги наричам питки), както и едно пръстено гърне с пържен ориз (какъвто често си приготвях), малка бутилка ром, половин коза, а също така барут и сачми, за да се снабдявам с още месо, и два дебели шинела от онези, които, както вече споменах, бях прибрал от моряшките сандъци — нощем единият щеше да ми служи за постелка, а другият — за завивка.

На шестия ден от месец ноември през шестата година от моето царуване или, ако предпочитате, моето заточение, потеглих на това пътешествие и се оказа, че то ще продължи много повече, отколкото предполагах, защото макар самият остров да не беше твърде голям, когато стигнах до източната му страна, попаднах на дълъг риф, простиращ се на две левги навътре в морето. Отчасти бе подводен, отчасти се показваше над повърхността, а оттатък рифа имаше пясъчен насип, който продължаваше половин миля и повече; така че щеше да ми се наложи да се отдалеча много навътре в морето, за да заобиколя този нос.

Щом видях рифа и плитчината, отначало бях готов да се откажа от начинанието си и да се върна обратно, понеже нямах представа колко ще трябва да се отдалечавам в открито море. И тъй като преди всичко се съмнявах, че ще ги заобиколя успешно, хвърлих котва (бях си направил нещо като котва от счупена абордажна кука, която бях пренесъл от кораба).

След като подсигурих лодката, взех пушката, слязох на брега и се изкачих на един хълм, откъдето се вижда носът, и като огледах колко надалече се простира, реших да продължа.

Когато оглеждах морето от върха на хълма, забелязах, че има силно, направо страшно течение в източна посока, което стига точно до носа. Обърнах му твърде голямо внимание, тъй като съзнавах, че ще представлява известна опасност, защото доберях ли се до него, можеше да ме повлече неудържимо в открито море и да не успея да тръгна обратно към острова. Всъщност мисля, че ако не се бях изкачил на хълма, така и щеше да стане, защото от другата страна минаваше същото течение, само че на по-голямо разстояние от острова; при това видях, че край брега има бурни водовъртежи. Не ми оставаше нищо друго, освен като се измъкна от първия поток, веднага да попадна във водовъртежа.

Останах обаче на котва цели два дни, защото на югоизток духаше доста силен вятър и понеже беше съвсем противоположен на споменатото течение, вдигаше високи вълни, които се разбиваха в рифа, така че приближех ли се до брега, заплашваше ме прибоят, а отдалечех ли се много — течението.

Вятърът стихна през нощта на третия ден, морето се успокои и аз потеглих още сутринта. Постъпката ми обаче може да послужи за урок на всички припрени и невежи лоцмани, защото, щом приближих рифа, преди да се отдалеча от брега на разстояние, по-голямо от дължината на лодката ми, попаднах на много дълбоко място, където течението беше като във воденичен яз. Лодката се понесе с такава сила, че едва успявах да я задържа да не се повлече право по талвега; постепенно обаче видях, че все повече и повече се отдалечавам от водовъртежа, който оставаше вляво. Нямаше дори полъх на вятъра, за да ме подпомогне, а колкото и да работех с греблата, не постигах нищо, така че започнах да си мисля, че с мене е свършено. Понеже и от двете страни на острова имаше течения, знаех, че след няколко левги те положително ще се слеят, а тогава ще бъда безвъзвратно загубен; пък и не виждах начин да избегна това, така че нямах други изгледи, освен да загина, и то не от удавяне, защото морето бе достатъчно спокойно, а от гладна смърт. Вярно, че на брега бях намерил костенурка — доста едра, едва успях да я повдигна; бях я хвърлил в лодката; имах и голям съд (тоест една от моите пръстени кани), пълен с прясна вода, но нима те щяха да ми стигнат, когато течението ме отнесеше далеч в океана, където без съмнение брегът на континента или на някой остров щеше да бъде най-малко на хиляда левги?

В този миг разбрах, че Божието провидение с лекота може да превърне и най-злочестото положение, в което се случи да изпаднат човеците, в още по-злочесто. Започна да ми се струва, че моят безлюден, самотен остров е най-приятното място на света и единственото щастие, за което можеше да мечтае сърцето ми, бе да се завърна там. Протягах ръце нататък, обзет от силно вълнение. „О, щастлива пустош — казах аз, — никога вече няма да те видя! — И добавих; — О, клетнико, къде си тръгнал?“ А после взех да се обвинявам за неблагодарния си характер, за това, че бях окайвал самотата си, а какво не бих дал сега да бъда отново на този бряг! Ето как ние забелязваме истинското си положение едва когато видим обратната страна на нещата и се научаваме да ценим радостите само ако ги загубим. Трудно можете да си представите какъв ужас изпитвах в мига, когато бях отнесен почти на две левги от любимия си остров (защото такъв ми изглеждаше той сега) сред безбрежния океан, и върховното ми отчаяние, че кракът ми никога вече няма да стъпи там. При все това се залових за работа, докато останах съвсем без сили и доколкото можех, гледах лодката да държи курс все на север, сиреч по посока на онази страна на течението, където бяха водовъртежите, а по обяд, когато слънцето беше точно над главата ми, ми се стори, че усещам откъм югоизток лек полъх на вятъра върху лицето си. Това ме поразведри, особено когато след около половин час вятърът се усили и се разрази малка буря. По това време страшно се бях отдалечил от острова и ако случайно се бе появило някое облаче или мъглица, с мене щеше да е свършено по още една причина, защото на борда нямаше компас и ако изгубех острова от погледа си, въобще нямаше да се ориентирам как да обърна лодката към брега. Ала денят продължаваше да е ясен, аз се залових да изправя падналата мачта и опънах платното, като насочих лодката доколкото може на север, за да се измъкна от течението.

Още щом вдигнах мачтата, сложих платното и започнах да напредвам, забелязах колко бистра е водата и разбрах, че течението скоро ще смени посоката си, защото там, където то бе силно, водата се размътваше, но когато стана бистра, разбрах, че течението отслабва и след малко зърнах на около половин миля по-нататък на изток скали, върху които се разбиваха вълните. Стана ми ясно, че тези скали отново разделят течението, и докато главният поток се спуска още по-надолу на юг, а скалите остават на североизток, вторият поток се връща назад, отблъснат от скалите и образува силен водовъртеж, който извива отново и се носи стремително на северозапад.

Тези, които знаят какво е да бъдеш помилван, когато примката е вече на шията ти, или да бъдеш спасен тъкмо когато злодеите се канят да те убият — хората, чийто живот е бил заплашван по такъв начин, могат да си представят колко радостно бях изненадан в този миг и с каква готовност пуснах лодката в потока на водовъртежа, след което опънах платното, а засилилият се вятър весело ме тласна напред и лодката се плъзна по бурно носещия се водовъртеж.

Водовъртежът ме върна около левга назад право към острова, но с допълнително отклонение от около две левги още по-далече на север от предишното течение, затова когато наближих острова, открих, че съм излязъл откъм северния му бряг, сиреч в другия му край, на противоположната страна оттам, откъдето бях тръгнал.

След като плавах малко повече от една левга с помощта на този поток или водовъртеж, открих, че силата му е намаляла и вече не може да ми служи. При това се оказа, че между двете големи течения (отдалечаващото ме на юг от острова и другото, на около левга в северна посока) на пътя към острова водата беше неподвижна и не течеше на никъде, но тъй като все още имаше подходящ бриз, продължих да плавам право към острова, макар че не напредвах толкова бързо, колкото преди.

Към четири часа следобед, когато бях на около левга от острова, видях скалистия нос, който бе станал причина за премеждието ми. Както вече споменах, той се простираше на юг, а течението се отклоняваше още по-нататък и отново образуваше водовъртеж на север, който ми се видя много бурен, но не извиваше съвсем в моята посока, на запад, а течеше почти право на север. Ала тъй като излезе по-силен вятър, аз прекосих водовъртежа, леко се насочих на северозапад и след не повече от час стигнах на около миля от брега, и понеже морето бе спокойно, скоро стъпих на сушата. Щом слязох на брега, паднах на колене и благодарих на Бога за избавлението си, решен да се откажа от всяка мисъл да напусна острова с лодка; и след като се подкрепих с каквото носех, вкарах лодката в скалисто заливче, което бях забелязал под едни дървета, и легнах да спя, крайно изтощен от усилията и умората по време на моето пътешествие.

Сега изпаднах в голямо затруднение — не знаех в коя посока да тръгна, за да се прибера у дома с лодката. Бях се изложил на доста опасности и твърде добре разбирах положението си, за да се опитвам да се върна по обратния път; при това не знаех какво може да ме чака оттатък (имам предвид западната страна), нито пък имах желание отново да изпадам в беда. Затова реших на сутринта да потегля на запад покрай брега и да търся някой поток — сигурно място, където да оставя платнохода си, за да мога да го използвам, когато пак ми потрябва. След като плавах така около три мили, стигнах до много подходящо и съвсем малко заливче, врязано на около миля навътре в сушата, което се стесняваше, докато стигаше до една рекичка, или поточе, чието устие ми се видя много удобно за пристан на лодката, защото изглеждаше като нарочно направено за нея. Вкарах я там и след като я оставих в пълна безопасност, слязох на брега да се огледам и да видя къде се намирам.

Скоро открих, че съм съвсем малко по-нагоре от мястото, докъдето бях стигнал, когато обикалях пешком крайбрежието; затова взех от лодката само пушката и чадъра си, тъй като беше изключително горещо, и се отправих на поход. Придвижвах се доста леко, особено в сравнение с плаването, което бях предприел, и привечер стигнах до стария си заслон, където заварих всичко както го бях оставил, защото винаги го поддържах в добро състояние, тъй като го смятах, казах вече, за своята лятна къща.

Прехвърлих се през оградата и полегнах на сянка, за да се отморят краката ми, защото бях доста изнурен, след което заспах. Сами отсъдете, ако ви е възможно, колко бях изненадан, когато се събудих от глас, който на няколко пъти ме извика по име: „Робин, Робин, Робин Крузо, къде си, Робин Крузо? Къде си? Къде беше?“

Бях толкова дълбоко заспал, уморен от карането на лодката (или както се казва, от гребането) в първата половина на деня и от пътя през последвалото време, че отначало не се събудих напълно, а се намирах в някаква полудрямка, затова си помислих, че сънувам как някой ми говори. Но гласът продължи да повтаря: „Робин Крузо, Робин Крузо!“, докато не започнах да се събуждам наистина. Отначало страшно се уплаших и направо се вцепених от ужас, но щом отворих очи, видях моя папагал Пол, настанил се отгоре на плета, и веднага се досетих, че тъкмо той ми говори — същите изпълнени с мъка думи бях използвал, за да му приказвам и да го науча да ми отвръща, а той ги бе запомнил до такова съвършенство, че кацаше на пръста ми, почти допираше клюна си до лицето ми и крещеше: „Клети Робин Крузо, къде си? Къде беше? Как попадна тук?“, заедно с други неща, които го бях научил.

При все това, макар да знаех, че говори папагалът и че всъщност няма кой друг да бъде, трябваше ми доста време, докато се успокоя. Най-напред се зачудих как птицата бе дошла тук, а после — че се бе задържала на това място, без да се отдалечи, но спрях да разсъждавам, понеже се зарадвах, че виждам не друг, а тъкмо верния си Пол. Протегнах ръка и като го повиках по име, дружелюбното създание долетя, кацна на палеца ми както обикновено и продължи да ми говори: „Клети Робин Крузо! Как попадна тук? Къде беше?“, сякаш ликуваше, че отново ме вижда. Взех го и го отнесох у дома.

Засега се бях наситил на скитането по море и спокойно можех да се въздържа от пътуване дълго време и да размишлявам върху опасността, която ме бе заплашвала. Щеше да е много хубаво, ако можех отново да разполагам с лодката откъм моята страна на острова, но не знаех по какъв начин е най-разумно да я преместя. Що се отнася до източния бряг, край който бях плавал, вече добре знаех, че не бива да тръгвам по този път. Само при мисълта да тръгна повторно сърцето ми направо се свиваше, а кръвта замръзваше в жилите ми. За противоположния бряг пък изобщо не знаех какво представлява, но ако течението го връхлиташе с тази сила, с каквато минаваше покрай източния бряг, щях да се изложа на същата опасност да ме повлече и отнесе далече от острова, както вече ме беше отнесло. При тези мисли престанах да се безпокоя, че лодката ми я няма, макар че я направих след дълги месеци усилен труд и още толкова месеци ми трябваха, за да я пусна на вода.

Близо година запазих същото разположение на духа: както може да се предположи, водех улегнал живот в уединение и понеже приемах съдбата си без всякакви вълнения, и без страх се бях оставил изцяло в ръцете на провидението, мисля, че наистина живеех много щастливо по отношение на всичко освен на човешкото общество.

По това време вече бях усвоил всевъзможните занаяти, с които неволята ме принуди да се занимавам, и смятам, че успявах при случай да се проявя като много добър дърводелец, особено като се има предвид с колко малко сечива разполагах.

Нещо повече: неочаквано постигнах съвършенство в правенето на пръстени съдове и сполучих да ги изработвам съвсем добре на грънчарско колело, което ме улесняваше, и съдовете ставаха по-хубави — сега бяха заоблени и оформени, а преди имаха отвратителен вид. Струва ми се обаче, че не съм проявявал толкова много славолюбие от постигнатото, нито толкова радост от някое откритие, колкото проявих, когато успях да си направя лула. И макар тя да беше много грозна и нескопосна, изпечена до почервеняване като всичките ми съдове, глината здраво се бе втвърдила и лулата теглеше добре. Тя ми донесе изключително голяма утеха, защото отдавна бях привикнал да пуша и на пострадалия кораб имаше лули, но отначало не ги взех, понеже не знаех, че на острова расте тютюн, а по-късно, когато отново претърсих трюма, въобще не можах да ги намеря.

Много напреднах и в кошничарството, като оплетох купища полезни кошници така, както ми подсказваше моята изобретателност, и макар че не бяха много красиви, при все това те ми служеха съвсем успешно за прибиране или пренасяне на разни неща. Да речем, ако убиех коза, можех да я повеся на някое дърво, да я одера и очистя, да я нарежа на парчета и да я пренеса у дома с кошница. Същото беше и като намерих костенурка, можех да я заколя, да извадя яйцата, да си взема два-три къса месо, колкото ми стигаше, и да пренеса всичко това у дома, а останалото да не вземам. Също така имах големи, дълбоки кошове, където слагах зърното. Щом класовете изсъхнеха, олющвах зърното, отделях го от плявата и го изсипвах в големите кошове.

Започнах да забелязвам, че барутът ми значително е намалял, а такава липса нямах възможност да запълня, затова започнах не на шега да се замислям какво щях да правя, когато остана съвсем без барут — по какъв начин въобще щях да се снабдявам с козе месо. Както вече отбелязах, на третата си година на острова бях взел една козичка, бях я опитомил и се надявах да й намеря козел, но както и да се мъчех, все не успявах и козата порасна и остаря. Сърце не ми даваше да я убия и накрая тя умря на преклонна възраст.