Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (4)

II глава
Първи приключения по море. Навлизане в моряшкия живот. Пътуване до Гвинея.

Измина почти година от това време и чак тогава дадох воля на желанието си, макар че междувременно упорито оставах глух за всички предложения да се заема с някакъв занаят и често възразявах на баща си и майка си, задето силно се противопоставят да изпълня намеренията, които им бяха известни. Един ден обаче, когато бях в Хъл, където попаднах случайно, без нарочно да смятам да избягам тъкмо тогава — та, както казах, бях в Хъл и понеже един мой другар заминаваше по море за Лондон с кораба на баща си, той взе да ме придумва да замина с него, като ме съблазняваше според обичая на моряците, че пътуването ще ми излезе безплатно; и в този миг аз не се посъветвах повече нито с баща, нито с майка, не им се обадих дори, а като ги оставих да научат за това както дойде, без да потърся Божия или бащина благословия, без да се замисля върху обстоятелствата или последствията, в лош час — Бог ми е свидетел! — на първи септември 1651 година аз се качих на борда на кораба, заминаващ за Лондон. Сигурен съм, че няма млад пътешественик, чиито злополучия да са започнали по-бързо или да са продължили по-дълго, отколкото моите.

Преди корабът да напусне устието на река Хъмбър, задуха вятър, а вълните се надигнаха твърде застрашително; и тъй като това ми беше първото пътуване по море, почувствах се неизразимо зле телесно и обзет от ужас духом. Тогава започнах не на шега да размишлявам върху постъпката си и върху справедливостта да ме настигне небесното възмездие, задето неблагоразумно напуснах бащиния дом, пренебрегнал дълга си; добрите напътствия на моите родители — сълзите на баща ми и молбите на майка ми — всичко ясно изникна в моето съзнание, а съвестта ми, която тогава не беше закоравяла както по-късно, предизвика угризения, че не съм обърнал внимание на родителските наставления и съм изменил на дълга си към Бог и баща.

През цялото това време бурята се засилваше и морето, по което ми беше първица да плавам, се развълнува неимоверно, макар че много пъти оттогава насам съм го виждал още по-бурно (пък и го видях съвсем скоро, няколко дни по-късно); в този миг обаче и това стигаше, за да порази човека, който е новак в моряшкия живот и не е срещал подобно нещо. Мислех, че всяка следваща вълна непременно ще ни погълне и всеки миг, когато корабът потъваше (както аз смятах, когато попадаше в браздата между двете вълни или в морска яма), вече няма да се покаже оттам. Обзет от такива душевни терзания, аз дадох много обети и се заричах, че ако Господ прояви добрина и пощади живота ми в това първо пътешествие, стига да стъпя на сушата, аз ще се върна право у дома при баща си и до края на дните си няма да прекрача борда на кораб; че ще се вслушам в бащините съвети и никога вече няма да се излагам на подобни несгоди. Сега ясно разбирах колко верни бяха разсъжденията му за средния човек — в какво спокойствие и удобство прекарва баща ми своите дни, без някога да е бил изправян пред морски бури или сухоземни беди, и взех решението като един блуден син да се завърна у дома при баща си.

Тези мъдри и отрезвяващи мисли продължиха през цялото време, докато продължи и бурята, дори и малко по-късно, но на идния ден вятърът стихна, морето се успокои и аз донякъде свикнах с него. Все пак през цялото време бях доста угрижен и все още малко ме мъчеше морската болест. На здрачаване обаче времето се оправи, вятърът напълно стихна и последва омайна, прекрасна вечер. Слънцето залезе в съвършено ясно небе и изгря по същия начин на сутринта и тъй като нямаше вятър, или пък бризът бе съвсем лек, а гладкото море блестеше под слънчевите лъчи, това ми се видя най-красивата картина, която съм съзирал през живота си.

През нощта спах добре и се събудих много весел, без следа от морската болест. Гледах с почуда морето, което беше толкова бурно и страховито предишния ден, а съвсем скоро подир това стана толкова спокойно и приятно. И тогава, да не би добрите ми вричания да продължат, при мен дойде другарят ми — същият, който ме подлъга да замина.

— Е, Боб — каза той, като ме потупа по рамото, — как се чувстваш днес? Ловя се на бас, че снощи, когато лекичко подухна, ти се изплаши!

— Лекичко подухване ли го наричаш? — възкликнах аз. — Та това беше ужасна буря!

— Не говори глупости, каква ти буря?! — каза той в отговор. — Това ли наричаш буря? Та то беше нищо работа! Стига корабът да е добър и да сме в открито море, изобщо не обръщаме внимание на някакъв си шквал. Вярно, ти си плавал само по реки. Е, Боб, ела, ще си приготвим купа пунш и ще забравим станалото. Виждаш ли колко е прекрасно времето сега?

С две думи (за да посъкратя тази тъжна част от моя разказ), поехме изпитания път на всички моряци: приготвихме пунша, аз се напих и удавих цялото си разкаяние, всичките си размишления за прежното ми поведение и всичките си намерения относно бъдещето в тази едничка дяволска нощ. Накратко, така както морето си възвърна гладката повърхност, а бурята премина и настъпи затишие, така и моите мисли укротиха своя бяг: страховете и опасенията ми, че ще бъдем погълнати от морето, бяха забравени, отново нахлу потокът от доскорошните ми желания и аз напълно забравих обетите и обещанията, които бях дал в тежкия миг. Случиха ми се всъщност и периоди на вглъбяване и може да се каже, че понякога сериозните мисли се опитваха отново да ме завладеят, но аз ги прогонвах, съвземах се от тях като от болест и понеже се отдадох на пиене и приятни разговори, скоро се справих с повторната поява на тези пристъпи (така ги наричах) и след пет-шест дни отбелязах такава победа над съвестта си, каквато може да желае всеки младеж, който е решил да не страда от угризения. Ала ми предстоеше ново изпитание и провидението, както става обикновено в подобни случаи, реши да ме остави без всякакво оправдание. Защото тъй като не възприемах станалото дотук за избавление, щеше да последва такова премеждие, че дори и най-окаяният и най-закоравял клетник между човеците би признал както опасността, така и постигащото ни милосърдие.

На шестия ден от пътуването стигнахме до Ярмътския рейд — при непостоянството на вятъра и спокойното време не бяхме напреднали много от бурята нататък. Принудихме се да хвърлим котва и останахме там — вятърът все така беше променлив, по-точно духа от югозапад в продължение на седем-осем дни и междувременно множество кораби от Нюкасъл се присъединиха към нас, тъй като обикновено всички кораби, отправили се за реката, изчакваха попътен вятър в същия пристан.

Ние обаче нямахме намерение да оставаме на този рейд толкова дълго и се канехме да навлезем с прилива в устието на реката, но духаше страшно поривист вятър, който на шестия ден от пристигането ни твърде много се усили. Ала понеже рейдът се смяташе за не по-малко сигурен от пристанище, мястото на закотвяне — за добро, а котвените въжета — за много здрави, нашите хора не се обезпокоиха и без да изпитват и най-малкото предчувствие за опасност, прекарваха времето си в почивка и веселба, както е присъщо на истинските моряци. Сутринта на осмия ден обаче вятърът задуха с още по-голяма сила и целият екипаж се залови да смъква платната от стенгите, да прибира и пристяга всичко, за да се плъзга корабът по вълните колкото може по-леко. Към пладне започна много голямо вълнение и корабът ни се обърна с бака напред, на няколко пъти беше заливан от вълни и веднъж-дваж си помислихме, че котвата се е откъснала, при което капитанът нареди да се спусне и запасната котва, така че се клатушкахме с две котви отпред, а въжетата бяха разхлабени докрай.

След това вече се разрази ужасна буря и този път успях да забележа, че дори по лицата на моряците се изписаха страх и изумление. Капитанът беше на поста си и се грижеше корабът да оцелее, но когато минаваше край вратата ми на влизане и излизане от каютата си, чух как на няколко пъти с примирение каза: „Господи, помилуй, всички ще се погубим, всички ще загинем!“ и тям подобни. По време на първоначалната суматоха аз лежах замаян, без да се помръдвам, в каютата си, която се намираше под главната палуба, и не ми е възможно да опиша какво изпитвах. Нямаше обратен път към предишното ми разкаяние, тъй като грубо бях заглушил това чувство и се бях ожесточил към него: бях си въобразил, че смъртната опасност ме е отминала и че сега, както и преди, няма да се случи нищо. Но когато самият капитан мина наблизо, както току-що споменах, и каза, че всички ще се погубим, ужасно се изплаших. Станах и надникнах навън. През целия си живот не съм виждал такава отчайваща гледка: вълните се надигаха като планински вериги и ни заливаха на всеки три-четири минути; когато успях да се огледам, видях, че сме застрашени от всички страни. Два кораба, закотвени редом с нас, бяха отсекли до една мачтите си, тъй като имаха тежък товар, а моряците крещяха, че един кораб, закотвен на около миля пред нас, е потънал. Други два кораба с откъснати котви бяха отнесени от рейда към опасностите на откритото море, и то без нито една оцеляла мачта. Леките кораби се справяха най-добре, но два-три от тях бяха повлечени и се доближиха до нас — носеха се само с триъгълните си платна, опънати от вятъра.

Привечер помощник-капитанът и боцманът се обърнаха към капитана с молба да им разреши да отсекат фокмачтата, но той въобще не желаеше да се съгласи; боцманът обаче му възрази, че в противен случай корабът ще се преобърне и той склони; когато отсякоха фокмачтата, гротмачтата дотолкова се разхлаби, че корабът започна силно да се люлее, затова се принудиха да отсекат и нея и палубата оголя.

Може да прецените в какво положение се оказах аз, неопитният моряк, преживял съвсем неотдавна друг такъв потрес. Ако все пак успявам след толкова време да изразя мислите, завладели ме в онзи миг, то трябва да кажа, че когато се сещах за предишните си намерения и за това, как ги отхвърлих заради проклетите решения, които бях взел първоначално, душата ми се свиваше от десеторно по-голям страх, отколкото от страха пред самата смърт. Всичко това, прибавено към ужасната буря, ме докара до такова състояние, което нямам думи да опиша. Най-лошото обаче тепърва предстоеше; бурята продължи с нестихваща ярост и дори моряците признаха, че никога не е било по-зле. Разполагахме с добър кораб, но товарът му беше тежък и вълните така ни подмятаха, че почти непрекъснато се чуваха виковете на моряците: „Корабът получи крен!“ В известен смисъл имах късмет, че едва след като се заинтересувах, разбрах какво означава този израз. Бурята обаче бушуваше с такава сила, че с очите си видях неща, които рядко се виждат: капитанът, боцманът и още няколко души, по-разсъдливи от останалите, се бяха заели с молитвите си и очакваха всеки миг корабът да се понесе към дъното. Посред нощ към всичките ни беди се прибави нова: един моряк, слязъл нарочно да направи проверка, извика, че корабът тече; друг каза, че в трюма вече има четири стъпки вода. Тогава целият екипаж беше извикан при помпите. Щом като чух това, сърцето ми — както ми се стори — спря да бие в гърдите и аз, седнал върху койката си в каютата, се строполих назад. Моряците обаче ме вдигнаха с думите, че ако дотогава не съм бил способен да върша нещо, сега бих могъл да работя с помпата не по-зле от всекиго другиго, поради което аз се съвзех, отидох при помпите и работих с голямо усърдие. През това време капитанът, забелязал няколко празни товарни кораба (които не бяха в състояние да издържат на бурята и им се беше наложило да се измъкнат в открито море и да се озоват близо до нас), нареди да бъде даден оръдеен залп в знак на бедствие. Като не знаех какво означава това, аз много се стреснах и реших, че корабът или се е разцепил, или се е случило нещо не по-малко ужасно. С две думи, така се стреснах, че паднах в несвяст. В този миг всеки мислеше само за собствения си живот и никой не обърна внимание какво ми е. На помпата застана друг човек, който ме избута настрани с крак и ме остави да лежа там, като смяташе, че съм мъртъв. Доста време измина, преди да дойда на себе си.

Продължавахме да помпаме, но водата в трюма се увеличаваше и стана ясно, че корабът ще се преобърне. Макар че бурята започна да поутихва, не бяхме в състояние да плаваме, докато стигнем до пристанището, затова капитанът непрекъснато нареждаше да се стреля с оръдието, та дано ни се притекат на помощ. От един празен кораб, който се носеше точно пред нас, се осмелиха да спуснат лодка. Изложена на крайна опасност, тя ни приближи, но се оказа невъзможно да се прехвърлим в нея, така че едва когато моряците започнаха да гребат с все сила с риск да загинат както ни спасяват, лодката се задържа близо до кораба, нашите хвърлиха през кърмата въже със спасителен пояс на края и след като дълго го отпускаха, хората в лодката го уловиха с много мъка и изложени на голяма опасност. Придърпахме ги наблизо, под кърмата, и всички се прехвърлихме в тяхната лодка. След като се озовахме вътре, единодушно решихме, че няма смисъл да се опитваме да стигнем до кораба им — по-добре беше да оставим лодката да се носи по морето и само да я насочваме към брега, доколкото е възможно. Нашият капитан обеща на моряците, че ако лодката се разбие на брега, той ще я заплати на техния капитан. И така, отчасти с помощта на греблата, отчасти носена по вълните, лодката потегли на север и наближи брега едва към нос Уинтъртън.

След не повече от четвърт час, откакто бяхме напуснали нашия кораб, видяхме, че той потъва и чак тогава проумях какво имат предвид, когато казват, че един кораб получава крен. Трябва да си призная, че почти нямах сили да вдигна очи, когато моряците ми съобщиха, че корабът потъва, защото от мига, когато се качих на лодката (по-точно внесоха ме в нея), сърцето ми сякаш бе замряло в гърдите — донякъде поради уплаха, донякъде поради ужаса, обзел разума ми при мисълта какво ли още ме очаква.

Докато все още се намирахме в това положение и моряците продължаваха да гребат усилено, за да стигнем до сушата, в миговете, когато лодката се издигаше на гребена на вълните, съзирахме брега, по който тичаха множество хора, готови да ни помогнат щом се приближим, но ние се придвижвахме бавно и успяхме да се доберем наблизо едва след като отминахме фара на Уинтъртън, където морето се е врязало в брега на запад, по посока на Кромър, и сушата донякъде приглушава яростта на вятъра. Там акостирахме и след доста затруднения всички благополучно слязохме на брега и отидохме пешком до Ярмът, където, както се полага на изпаднали в беда, към нас се отнесоха много човечно — и общинските чиновници, които ни настаниха на добро място, и някои търговци и собственици на кораби: дадоха ни достатъчно средства, с които или да се доберем до Лондон, или да се завърнем в Хъл, според желанието ни.

Само да бях проявил здрав разум и да се бях прибрал у дома, щях да бъда щастлив, а баща ми, също като в притчата на нашия благословен Спасител, дори щеше да заколи някое угоено теле^[1]; той щеше да чуе, че корабът, с който съм заминал, е претърпял корабокрушение по пътя за Ярмът, но щеше да мине доста време преди да получи някакво доказателство, че не съм се удавил.

 

Ала злочестата ми орис упорито ме подтикваше да продължа напред и нищо не можеше да й противостои — макар на няколко пъти да усетих, когато събирах мислите си, че гласът на разума настойчиво ме призовава да се завърна в Хъл, не бях в състояние да го сторя. Не мога да намеря думи, с които да определя това, но и не бих твърдял, че то е някакво тайнствено, Божествено предопределение, което стои над нас и ни принуждава да се превръщаме в оръдия на собственото си унищожение, дори когато се изпречва на пътя ни и ние се хвърляме към него с отворени очи. И все пак само орисаните ми несгоди, от които нямаше начин да се отърва, биха могли да бъдат причината, тласнала ме против дълбоко скритите ми мисли, изпълнени с благоразумни и убедителни доводи, както и против двата несъмнено поучителни урока, които бях получил при първия си опит.

Моят другар (синът на капитана), който преди това ми вдъхваше смелост, сега беше по-обезсърчен от мене и ме заговори за първи път чак когато стигнахме в Ярмът, и то след като минаха най-малко два-три дни, понеже бяхме подслонени в различни части на града. Та, както казах, когато се срещнахме за първи път, духът му не беше същият: на вид много потиснат, като клатеше глава, той ме попита как съм, после обясни на баща си кой съм и че съм предприел това пътуване, за да изпитам съдбата, понеже се готвя да тръгна по света, и тогава баща му се обърна към мене с много сериозен и угрижен глас:

— Млади човече — каза ми той, — моят съвет е никога вече да не тръгвате по море. Трябва да се отнесете към случилото се като към сигурен и ясен знак, че морският занаят не ви подхожда.

— О, господине, та нима вие никога вече няма да плавате? — попитах го аз.

— Моето е друго — отвърна ми той. — Това ми е работата, следователно изпълнявам дълга си, но щом като вие сте предизвикали съдбата, виждате какво ви предложи небето да опитате и какво ще трябва да очаквате, ако не се откажете; може би цялата беда ни сполетя заради вас, както е станало с кораба за Тарсис заради Йона^[2]. Кажете — продължи той — кой сте вие всъщност? И по какви причини тръгнахте да плавате?

 

При тези думи аз отчасти му разправих историята си, докато накрая той не бе обзет от неочакван пристъп на гняв.

— В какво съм виновен, та такъв окаян нещастник е попаднал на моя кораб? — извика той. — Купища пари да ми обещават, не бих стъпил вече на кораб, където се намира той!

Както обясних, неговият изблик на ярост се разпалваше и от загубата, която бе претърпял, затова надхвърли границите, които имаше право да си позволи. Все пак по-късно капитанът разговаря сериозно с мене, като ме увещаваше да се завърна в бащиния дом и да не предизвиквам провидението в своя вреда; твърдеше, че явно ми е бил даден Божествен знак, за да се спра.

— И, млади човече — продължи той, — бъдете сигурен: не се ли завърнете, където и да отидете, ще срещате само беди и разочарования, докато не се сбъднат думите на баща ви!

Скоро след това се разделихме, защото аз не се впуснах в обяснения. Повече не го видях. Какво е предприел, нямам представа. Що се отнася до мене, след като имах някакви пари в джоба, тръгнах за Лондон по суша, където, както и докато стигнах там, често се борех със себе си какъв път в живота да поема: дали да се прибера у дома, или да стана моряк.

И най-добронамерените ми помисли да се завърна биваха отхвърляни поради чувство на срам: веднага си представях как ще ми се присмиват съседите и колко ще се срамувам да погледна в очите не само родителите си, но и всекиго другиго. Впоследствие това ме накара често да забелязвам колко пълна с противоречия и безразсъдство е обичайната човешка природа, особено у младежите, по отношение на разума, който трябва да ги ръководи в определени случаи: те не се срамуват да вършат грях, но се срамуват да се покаят; не се срамуват от деяние, заради което с право биха ги нарекли глупаци, но се срамуват да отстъпят, за което биха били уважавани като мъдреци.

И все пак известно време останах в това положение, без да зная какви мерки да предприема и по какъв път в живота да тръгна. Нежеланието ми да се завърна у дома беше все така непреодолимо и като измина малко време, споменът за бедата, която ме бе сполетяла, избледня и се уталожи, а с това избледня и слабият ми подтик към желанието да се завърна. Накрая съвсем престанах да обръщам внимание на тези мисли и започнах да търся начин, по който да замина.

Злият гений, който първоначално ме откъсна от бащиния дом и без време ме въвлече необмислено и неразумно да тръгна подир някаква по-голяма сполука; геният, който ми внуши тези представи с такава сила, че ме направи глух за всеки добър съвет, за доводите, а и за волята на баща ми — да, именно същият този зъл гений, какъвто и да е бил, ме изправи пред най-окаяното измежду всичките ми начинания: качих се на кораб, плаващ за африканския бряг. По-точно, казано на прост моряшки език, правещ курс за Гвинея.

За голямо нещастие въпреки всички тези премеждия аз не се наех като моряк, при което вероятно щеше да ми се наложи да се трудя малко по-уверено от обикновено, а същевременно щях да изуча задълженията и работата на юнгата, така че след време можех да натрупам опит и да отговарям на изискванията ако не за капитан, то поне за помощник-капитан или боцман. Ала писано ми било винаги да избирам по-лошото — така стана и сега: понеже както винаги имах пари в джоба и прилични дрехи на гърба, качих се на борда като джентълмен, поради което нямах никакво отношение към кораба, нито пък се научих да върша нещо.

Най-напред още в Лондон жребият ме прати в една твърде добра компания, което не се случва често на един разпуснат, заблуден младеж, какъвто бях тогава: в повечето случаи дяволът тутакси се намесва, за да сложи някакъв капан, но с мене не стана така. Още в началото се запознах с капитана на кораб, който беше плавал до гвинейския бряг и понеже беше преуспял там, възнамеряваше отново да замине. Допадна му как говорех — по това време беше приятно да се общува с мене — и когато узна за намерението ми да видя света, каза ми, че ако пътувам с него, няма да направя никакви разходи; ще бъда негов другар, ще се храним заедно, а пък ако си взема някаква стока, ще ми бъдат предоставени възможности, позволени в търговията, и не е изключено да постигна сполука.

Приех с отворени обятия предложението и като се сближих още повече с този капитан, който беше честен и добросъвестен търговец, предприех пътуването с него; извърших някои дребни сделки благодарение на безупречната честност на моя приятел и увеличих значително състоянието си. Бях вложил около четирийсет фунта стерлинги^[3] в разни дрънкулки и дреболии, които закупих по съвет на капитана. Четирийсетте фунта събрах с помощта на свои роднини, с които се свързах и които според мене се бяха обърнали ако не към баща ми, то поне към майка ми, за да бъда подпомогнат макар и с толкова в първото си начинание.

Мога да кажа, че от всичките ми приключения единствено това пътуване беше успешно — дължа го на честността и почтеността на моя приятел капитана, с чиято помощ натрупах солидни знания по математика и по законите на мореплаването, научих се да изчислявам курса на кораба, да правя наблюдения — накратко казано, започнах да разбирам от нещата, от които трябва да разбира един моряк. Капитанът с удоволствие ме наставляваше, а аз с удоволствие се учех — с две думи, това пътуване направи от мене и моряк, и търговец. От пътуването се завърнах с пет фунта и девет унции злато на прах’, за което получих в Лондон почти триста фунта стерлинги, а тъкмо това ме изпълни с онези въжделения, заради които по-късно напълно се погубих.

И все пак дори при това пътуване ме сполетяха беди, по-точно непрекъснато боледувах и получих силен пристъп на калентура^[4] поради изключително горещия климат — търгувахме главно по крайбрежието, от петнадесет градуса северна дължина, та до самия екватор.