Това между другото съвсем не отговаряше на истината, защото после разбрах, че по време на бунта Уил Аткинс бил първият, който хванал капитана и се отнесъл грубиянски с него, като вързал ръцете му и го обсипвал с непристойни изрази. Сега обаче капитанът му каза, че трябва да се предадат безусловно и да разчитат на милосърдието на губернатора — имаше предвид мене, понеже всички те ме наричаха „губернатор“.

С една дума, моряците хвърлиха оръжието и взеха да молят да пощадим живота им. Изпратих човека, който бе разговарял с тях, придружен от още двама, за да ги вържат, след което голямата ми войска, състояща се от „петдесет“ души — сиреч заедно с въпросните трима всичко на всичко осмина на брой, излезе и плени тях, и лодката им; единствено аз и още един стояхме настрани, за да си придаваме тежест.

Следващата ни работа беше да поправим лодката и да решим как ще завземем кораба. Що се отнася до капитана, понеже сега му се удаде възможност да разговаря с моряците, той се зае да им втълпява каква низост са проявили те по отношение на него и надълго и нашироко им обясни какви пагубни последствия има техният замисъл, как със сигурност в крайна сметка ще ги доведе до злочестия и беди, а може и до бесилото.

Всички, изглежда, се разкаяха и удариха на молба да пощадим живота им; по този случай капитанът им каза, че те са пленени не от него, а от владетеля на острова, защото само са си мислели, че ще го оставят на гол пустинен остров, а всъщност Божията ръка се е намесила да ги насочи към обитаем остров, чийто губернатор е англичанин; че ако поискал, той, капитанът, можел да ги избеси до един още тук, но тъй като им бил обещал милост, смятал да ги изпрати в Англия, за да си получат заслуженото според правосъдието — с изключение на Аткинс, за когото имал нареждане от губернатора да му предаде, че трябва да се приготви да срещне смъртта, защото ще бъде обесен на другата сутрин.

Макар думите на капитана да бяха плод на неговото въображение, те все пак имаха желания ефект: Аткинс падна на колене и започна да моли капитана да се застъпи пред губернатора, та да спаси живота му, а всички останали го молеха в името на Бога да не ги изпраща в Англия.

Тогава ме обзе чувството, че е дошло времето на нашето избавление и че ще бъде съвсем лесно да склоним тези моряци, та с готовност да вземат участие в завладяването на кораба. Отдръпнах се в тъмното по-далече от тях, за да не видят случайно що за губернатор си имат, и извиках капитана при мене. Извиках така, като че се намирах на голямо разстояние, а един от хората ми, както му бях наредил, каза на капитана:

— Капитане, главнокомандващият ви вика!

При което капитанът отвърна:

— Предай на Негово превъзходителство, че веднага идвам!

Това направо слиса пленниците, които до един повярваха, че главнокомандващият се намира съвсем наблизо заедно с още петдесет души.

Когато капитанът дойде при мене, обясних му какъв план имам за превземането на кораба и той го прие с възхищение, като предложи да го изпълним още на следващата сутрин.

Но за да го осъществим по-изкусно и да си осигурим успеха, аз му казах, че е необходимо да разделим пленниците и че той ще трябва да отиде и да изпрати Аткинс, заедно с още двама от най-закоравелите бунтари, да бъдат отведени в пещерата, където да стоят вързани като останалите. Работата бе възложена на Петкан и на двамината, които заварихме на брега с капитана.

Отведоха ги в пещерата, като че това беше затвор — наистина мястото изглеждаше мрачно, особено на хора в тяхното положение.

Наредих другите да отидат в моя заслон, както го наричах, на който вече дадох пълно описание. Понеже там имаше ограда, а моряците бяха вързани, нямаше опасност да се случи нещо, особено след като пленниците се държаха добре.

На сутринта изпратих капитана, за да преговаря с тях, или по-скоро да ги изпита, и да ми каже дали според него можем да им се доверим, или не, за да се появят на борда на кораба и да изненадат останалите. Той им приказва за това, колко са му навредили и до какво положение са го довели и макар засега губернаторът да е пощадил живота им, няма съмнение, че ако бъдат изпратени в Англия, до един ще ги обесят, при това позорно оковани във вериги; ако обаче се присъединят към напълно справедливия опит да си възвърнем кораба, капитанът ще получи от губернатора уверение, че те ще бъдат помилвани.

Можете да си представите с каква готовност би се приело едно такова предложение от хора в подобна безизходица: те паднаха на колене пред капитана и му обещаха с най-тържествени клетви да му бъдат верни до последна капка кръв, а ако той им спаси живота, да го съпровождат до края на света и докато са живи, да го имат като баща.

— Ще трябва да отида и да предам на губернатора думите ви — казал капитанът, — пък да видим дали ще успея да го склоня, та да се съгласи.

След което ми описа подробно в какво състояние на духа се намират моряците и изрази мнението си, че наистина вярва в тяхната преданост.

Все пак, за да се подсигурим докрай, аз го накарах да се върне, да отдели същите петима и да им каже, че както разбират, нужда от хора няма, но той ги взема за свои помощници, а губернаторът ще задържи другите двама и другите трима, затворени като пленници в укреплението (пещерата ми), за заложници, гарантиращи верността на петимата; и ако се окаже, че помощниците му изменят на делото, ще оставят увесени на вериги петимата заложници на брега на острова, докато умрат.

Това изглеждаше жестоко и ги убеди, че губернаторът не се шегува; те обаче нямаха друг изход, освен да се примирят, след което вече не само капитанът, но и пленниците се заеха да уговарят другите петима, че трябва да изпълнят дълга си.

Ето каква бе числеността на силите ни за нападението: 1. капитанът, неговият помощник и пътникът; 2. двамата пленници от първата шайка, които освободих, понеже капитанът ги познаваше добре, и им дадох оръжие; 3. другите двама, които дотогава държах вързани в моя заслон, но сега освободих по предложение на капитана; 4. петимата, освободени последни — или всичко дванайсет души, освен петимата, затворени като заложници в пещерата.

Попитах капитана дали е склонен да рискува с такава група, за да нападне кораба; що се отнася до мен и Петкан, смятах, че е по-разумно да не участваме, след като седмина моряци оставаха на острова — достатъчно щяхме да бъдем заети с грижите да ги държим разделени и да им носим храна.

С петимата от пещерата реших да се отнасям строго, но все пак Петкан ги посети два пъти през деня и им достави най-необходимото: накарах другите двама да пренесат храната на определено място, а Петкан я вземаше оттам.

Когато се появих пред двамата заложници, бях заедно с капитана, който им каза, че аз съм човекът, определен от губернатора да ги надзирава, и че желанието на губернатора е да не ходят никъде без мое нареждане, а ако не се подчинят, ще бъдат преведени в крепостта и оковани във вериги. Понеже не ме бяха видели в ролята на губернатор, аз им се представих за друг човек, но при всеки възможен случай отварях дума за губернатора, гарнизона, крепостта и тям подобни.

По този начин пред капитана вече не стояха трудности, оставаше само да приготви двете лодки, да запуши дупката на едната и да определи екипажите. Така че той сложи пътника начело на първата лодка с четирима моряци на разположение, а самият капитан заедно с помощника си и още петима моряци заеха другата лодка. Справиха се с работата много добре. Около полунощ вече приближили кораба. Щом стигнали на разстояние, от което да се чува, капитанът накарал Робинзон да извика на екипажа, че са докарали хората и лодката, че много дълго време са ги търсили и така нататък — изобщо да поддържа разговор, докато лодките стигнат до самия кораб. Тогава капитанът и помощникът му първи се качили на борда с оръжие в ръце и тутакси повалили втория помощник-капитан и корабния дърводелец с прикладите на мускетите си; хората им ги следвали много предано, така че успели да се справят с всички, намиращи се на главната палуба и квартердека, и започнали да залостват люковете, за да не се качат горе онези, които били в кубрика; през това време хората от другата лодка, спряла при носа на кораба, се справили с онези на бака и с избягалите долу в готварницата и взели в плен тримата моряци, скрили се там.

Когато свършили всичко това и на палубата настъпило спокойствие, капитанът наредил на помощника си да проникне заедно с още трима души в каютата на кърмата, където спял новоизбраният капитан на бунтарите. Той се бил събудил от суматохата и се бил затворил там заедно с двама моряци и един юнга, всичките въоръжени. Помощникът разбил с лост вратата, новият капитан и хората му започнали неудържимо да стрелят и един куршум от мускет улучил помощника в ръката и натрошил костта; били ранени и двама моряци, но никой не бил убит.

Помощник-капитанът надал викове за помощ и макар че бил ранен, влетял в каютата и застрелял с пищова си новия капитан в упор — куршумът влязъл през устата и излязъл зад едното ухо преди оня и думичка да промълви, при което останалите се предали и корабът бил успешно превзет, без да се пролива повече кръв.

Щом като завладели кораба, капитанът наредил да дадат залп със седемте оръдия (бяхме се разбрали за такъв сигнал), за да ме уведоми, че са се справили. Можете да не се съмнявате в радостта, която изпитах, след като бях стоял в очакване на брега чак до два часа през нощта.

Веднага щом чух уговорения сигнал си легнах и тъй като бях прекарал извънредно уморителен ден, заспах много дълбоко, докато призори не ме стресна нов залп. Станах и след малко чух, че някой ме вика: „Губернаторе, губернаторе!“, а след миг познах гласа на капитана. Когато се изкачих до върха на хълма, той стоеше там. Посочи ми кораба и ме прегърна.

— Драги ми приятелю и избавителю — каза капитанът, — погледнете своя кораб, защото той наистина ви принадлежи, заедно с мене и всички, които са на борда му!

Обърнах поглед към морето и видях, че корабът се намира на по-малко от половин миля от брега — щом станали господари на положението, моите хора вдигнали котва, а понеже времето беше хубаво, бяха спрели точно срещу устието на малкия поток; и тъй като имаше прилив, капитанът беше стигнал с корабната лодка близо до мястото, където някога разтоварих саловете, така че бе слязъл на сушата почти пред прага ми.

Първоначалното ми изумление беше толкова голямо, че насмалко да падна в несвяст. Пред очите ми ясно се появи картината на моето избавление, което зависеше от мене — всичко изглеждаше лесно, а един голям кораб бе готов да ме отведе където поискам. Известно време в началото не бях в състояние и дума да кажа на капитана, а когато ме взе в прегръдките си, здраво се хванах за него, защото иначе щях да се строполя на земята.

Капитанът, усетил изумлението ми, веднага измъкна от джоба си бутилка и ми даде да отпия от силната напитка, която бе донесъл специално за случая. След като пийнах глътка, седнах на земята и макар че се посъвзех, мина доста време, докато ми дойде дар слово.

През цялото това време въодушевлението на клетия човек бе не по-малко от моето, само дето за разлика от него аз се намирах под впечатлението на изненадата; той ми каза хиляди добри думи, за да ме успокои и да дойда на себе си, но бликналата в душата ми радост беше толкова голяма, че всичките ми чувства бяха объркани; не след дълго сълзите ми рукнаха и постепенно си възвърнах способността да говоря.

Тогава на свой ред прегърнах капитана като мой избавител и ликувахме заедно. Казах му, че го приемам като човек, изпратен от небето, за да ме избави, че цялата работа изглеждаше като низ от чудеса и че тъкмо такива неща са свидетелствата, които имаме за тайната намеса на провидението, управляващо света, и са доказателство, че очите на необятната сила могат да открият нещастния човек дори в най-затънтеното кътче на земята и когато пожелаят, да му изпратят помощ.

Не забравих да отправя благодарствени молитви към небето — та кое ли сърце би изтърпяло да не благодари на Бога, не само задето бе помогнал по чудодеен начин в тази пустош на един човек в отчаяно положение, но и понеже винаги трябва да се признава, че от Него иде избавлението!

След като поговорихме известно време, капитанът ми каза, че ми е донесъл нещичко, за да се подкрепя — каквото имало под ръка на кораба, останало в запасите му след дългото господство на злосторниците. При тези думи капитанът извика на хората си в лодката да свалят на брега взетото за губернатора. И наистина, получих такива подаръци, сякаш нямаше да заминавам заедно с тях, а щях да продължа да живея на острова, докато те потеглят с кораба без мене.

Най-напред капитанът ми поднесе флотски сандък с бутилки, пълни с отбрани питиета, както и шест големи бутилки с мадейра, всяка съдържаща по две кварти^[1] вино: два фунта чудесен, силен тютюн, дванайсет къса хубаво говеждо месо и шест къса свинско, а също и торба грах и стотина фунта сухари.

Даде ми и сандък захар, сандък брашно, чувал с лимони, две бутилки цедратов сок и куп други работи. Освен тях обаче имаше и неща, които ми бяха хиляди пъти по-необходими: донесе ми шест чисто нови ризи, шест много хубави шалчета, два чифта ръкавици, чифт обувки, шапка, чифт чорапи и един много хубав кат горни дрехи от собствения си гардероб, които бе носил съвсем малко. С една дума, облече ме от глава до пети.

Подаръците бяха дадени от сърце и съвсем подходящи, като се има предвид положението на човека, за когото бяха предназначени. И все пак на света няма нищо по-неприятно, по-неудобно и по-досадно от чувството, което изпитах, когато за пръв път се облякох във въпросните дрехи.

След като размяната на любезности приключи и всички дарове бяха пренесени в малкото ми жилище, започнахме да мислим какво да правим с нашите пленници — струваше си да решим дали е безопасно да ги вземем с нас, или не, особено двамината от тях, за които знаехме, че са непоправими и твърдоглави в крайна степен; според капитана те бяха такива нехранимайковци, че нямаше смисъл да се церемоним с тях; вземехме ли ги със себе си, трябваше непременно да са оковани във вериги като злосторници и предадени на властта в първата английска колония, до която стигнем. Разбрах, че капитанът много се безпокои какво ще стане, и при това положение му казах, че ако няма нищо против, готов съм да увещая въпросните моряци сами да поискат да бъдат оставени на острова.

— От все сърце желая това! — отвърна ми той.

— Добре тогава, ще изпратя да ги повикат и ще говоря с тях от ваше име — предложих аз.

Изпратих Петкан и двамата заложници, които вече бяха освободени, понеже другарите им изпълниха обещанието си. Та значи изпратих ги до пещерата, за да доведат петимата вързани моряци в заслона и да изчакат идването ми.

След известно време се появих там, нагласен в новите одежди, отново в ролята на губернатор. Щом се срещнахме (капитанът също дойде с мен), поръчах да доведат пред мене моряците и им казах, че престъпното им отношение към капитана ми е известно от игла до конец: зная как са завладели кораба и са се готвели за нови разбойнически подвизи, но провидението ги е заплело в собствените им кроежи и те сами са паднали в ямата, която са изкопали.^[2]

Дадох им да разберат, че корабът, превзет по мое нареждане, сега се намира на рейд и че скоро ще видят наградата, която е получил избраният от тях капитан за злодеянието си: ще го видят увесен на рея.

Що се отнася до тях, исках да науча какво, имат да кажат и дали не трябва да ги екзекутирам като пирати, заловени на местопрестъплението, тъй като не бива да се съмняват, че в качеството си на представител на властта имам правото да го сторя.

Един от тях отговори от името на всички: нямали какво да кажат, освен че когато били взети в плен, капитанът обещал да пощади живота им, затова смирено молят да проявя милосърдие. Аз обаче им обясних, че не зная какво милосърдие бих могъл да проявя, след като съм решил да напусна острова заедно с всичките си хора и съм се уговорил с капитана да ме закара до Англия. А капитанът от своя страна може да ги вземе само ако ги държи оковани във вериги като затворници до Англия, където да бъдат съдени за участието си в бунта и отвличането на кораба, а те положително знаят, че това ще ги доведе до бесилото; така че ми е трудно да реша какво е по-добро за тях, освен ако не им е хрумнало да преживеят дните си на моя остров; стига да имат подобно желание, все ми е едно, и понеже така и така заминавам, склонен съм донякъде да ги пощадя, ако смятат, че могат да останат на този бряг.

Те изглеждаха много благодарни и казаха, че предпочитат да рискуват и да останат тук вместо да бъдат отведени в Англия, за да ги обесят, така че с това приключихме въпроса.

Капитанът обаче се престори, че има нещо против, защото не се осмелявал да ги остави на острова. Направих се на малко ядосан от думите му и му рекох, че те са не негови, а мои пленници; и че след като съм проявил такава благосклонност към тях, възнамерявам да изпълня обещанието си, а в случай че той не смята за необходимо да се съгласи, ще ги пусна на свобода, както съм ги намерил; а ако това не му харесва, може да ги плени отново, стига да ги хване.

Веднага си пролича колко са ми благодарни тези моряци, а аз съответно ги пуснах на свобода и ги помолих да се оттеглят в гората — там, откъдето ги бяха довели, а по-късно щях да им оставя някакво огнестрелно оръжие и барут, както и да им дам напътствия, които да им помогнат да живеят тук много добре, след като така са решили.

Бях готов да се кача на кораба, но казах на капитана, че ще остана на острова още една нощ, за да си събера вещите, като предпочитам междувременно той да се върне на борда и да гледа всичко да е в ред, а на следващия ден да изпрати лодка, която да ме вземе; също така му наредих да увеси тялото на убития бунтовнически капитан на рея, та да го видят петимата моряци.

Когато капитанът си тръгна, изпратих да доведат моряците в жилището ми и поведох задълбочен разговор за тяхното положение. Казах им, че според мене изборът им е правилен, защото ако капитанът ги вземе със себе си, положително ще виснат на бесилото. Посочих им бунтовническия капитан, обесен на рея и рекох, че едва ли могат да се надяват на нещо по-добро.

Когато моряците до един заявиха, че желаят да останат на острова, аз им казах, че ще споделя с тях историята на живота си тук и ще им обясня как могат да облекчат съществуването си. Разправих им съответно всичко за това място отначало докрай и за моето идване тук; показах им укреплението си, също и как правя хляб, как сея зърно, как суша грозде — с една дума, научих ги на всичко, необходимо да живеят по-леко. Разправих им и историята на шестнайсетте испанци, чието пристигане се очакваше и за които оставих писмо; накарах моряците да ми обещаят, че няма да правят разлика между тях и себе си.

Оставих им оръжието си: петте мускета, трите ловджийски пушки и трите саби. Имах още и над буре и половина барут, защото след първите една-две години използвах барута рядко и въобще не го пилеех. Описах им начина, по който отглеждах стадото си, и им дадох указания да доят козите, да ги хранят добре и да правят както масло, така и сирене.

С една дума, разкрих им живота си от всички страни и добавих, че ще увещая капитана да им остави още две бурета барут, както и зеленчукови семена, на каквито самият аз много щях да се радвам навремето; дадох им и чувала с грах, който капитанът ми донесе за храна, и им поръчах непременно да го засеят, за да си осигурят реколта.

След като приключих с това, на другия ден ги оставих и се качих на кораба. Приготвихме се незабавно да отплаваме, но тази нощ не вдигнахме котва. Рано на следващата сутрин двама от петимата моряци доплуваха до кораба и като започнаха жално да се оплакват от другите трима, молеха да ги вземем с нас в името на Бога, понеже иначе щели да бъдат убити; настояваха капитанът да ги пусне на борда, пък ако ще веднага да ги обеси.

При това положение капитанът се престори, че всичко е в мои ръце, и след като ги поизмъчихме и ги накарахме тържествено да обещаят, че ще се поправят, ги взехме на борда, своевременно ги наложихме здравата с камшици за назидание, подир което те доказаха, че са много почтени и кротки хора.

Малко по-късно, когато настъпи приливът, капитанът нареди лодката да отиде до брега, натоварена с нещата, обещани на моряците, като към тях бяха добавени, благодарение на моята намеса, сандъците и дрехите им, които те приеха с голяма благодарност; аз също им вдъхнах кураж, като им казах, че ако ми се открие възможност да изпратя насам кораб, който да ги прибере, няма да ги забравя.

Когато си вземах сбогом с острова, занесох на борда за спомен голямата шапка от козя кожа, която си бях направил, чадъра си и папагала; не забравих обаче да прибера парите, за които споменах по-напред — толкова дълго се бяха въргаляли без полза при мене, че бяха ръждясали, или, по-скоро, изгубили блясъка си и заприличваха на сребро само ако човек ги поизтъркаше и изчистеше; взех също и парите, намерени при крушението на испанския кораб.

Така напуснах острова (както установих по корабния дневник, беше деветнайсети декември 1686 година), след като бях живял на него двайсет и осем години, два месеца и деветнайсет дни: бях избавен от второто си пленничество на същия ден от месеца, когато избягах с онази барко-лонго от маврите в Сале.

След дълго плаване пристигнах с кораба в Англия на единайсети юни, лето господне хиляда шестстотин осемдесет и седмо, след трийсет и пет годишно отсъствие.

Когато пристигнах в Англия, не познавах нито една жива душа, сякаш никога не бях имал близки там. Заварих моята благодетелка и предана пълномощничка, на която бях поверил парите си, жива, но преминала през големи несгоди, овдовяла повторно и много изпаднала. Успокоих я, че няма да търся от нея онова, което ми дължи — напротив, за благодарност към някогашните й грижи и преданост, облекчих положението й доколкото позволяваха скромните ми средства, с които по това време всъщност успях да направя много малко за нея; все пак я уверих, че никога няма да забравя каква доброта бе проявила към мене и наистина не я забравих, когато имах възможност да й помогна повече, както ще се разбере като му дойде времето.

След това заминах за Йоркшир, но баща ми се бе поминал, както и майка ми — всички от семейството ми бяха измрели; открих само две от сестрите си и две от децата на единия ми брат; и тъй като отдавна ме мислеха за мъртъв, не ми беше предвидено нищо от наследството. С една дума, не намерих нищо, което да ми донесе облекчение или да ме подпомогне, а с малкото пари, с които разполагах, нямаше да стигна далече в уреждането на положението си.

Вярно, срещнах се с една проява на признателност, която не очаквах — получих я от страна на капитана на търговския кораб, комуто бях донесъл щастливо избавление, като едновременно с това бях спасил и кораба, и товара му. Като описал подробно на корабопритежателите как точно съм спасил кораба и живота на моряците, те ме поканиха да се срещна с тях и с някои други заинтересувани търговци и като цяло ми изказаха голяма благодарност за случая — възнаградиха ме с почти двеста фунта стерлинги.

Ала след като поразмислих върху положението си и видях, че тази сума доникъде няма да ми стигне, ако искам да уредя живота си, реших да замина за Лисабон и да видя дали няма да открия някакви сведения какво е състоянието на бразилската ми плантация и какво е станало със съдружника ми, който с право предполагах, че от години ме смята за мъртъв.

С това намерение се качих на кораб за Лисабон, където пристигнах през месец април на 1688 година. При всичките тези пътувания ме съпровождаше верният ми слуга Петкан, който засвидетелствуваше своята преданост във всеки възможен случай.

Пристигнах в Лисабон и като поразпитах, открих, за моя голяма радост, някогашния си приятел — капитана на кораба, с който за пръв път потеглих по море към африканския бряг. Той беше остарял и напуснал плаването, като бе сложил за капитан на кораба своя син, един вече далеч немлад човек, който все още доставяше стоки в Бразилия. Старецът не ме позна, пък и аз едва го познах отначало, но скоро го накарах да си спомни за мене, като му казах кой съм.

След няколко вълнуващи мига като между стари приятели аз го попитах, както сигурно предполагате, какво е положението с плантацията и със съдружника ми. Старецът ми отговори, че от около девет години не е ходил в Бразилия, но може да твърди със сигурност, че когато си заминавал последния път, съдружникът ми бил жив, докато и двамата попечители, които бях оставил, за да следят какво става с моя дял, починали. При все това смяташе, че сигурно ще имам доста добра печалба от разрастването на плантацията, тъй като когато всички решили, че съм претърпял корабокрушение и съм се удавил, попечителите ми били предали на съдия-изпълнителя моя дял печалба от реколтите, да се разпорежда с него в случай че не се върна и не си го потърся — една трета да отиде за краля, а две трети за манастира „Свети Августин“ в помощ на бедните и за обръщане на индианците в католическата вяра. Ако обаче аз се появя, или изпратя човек от свое име, за да получи състоянието ми, то ще ми бъде възстановено; няма да могат да ми възстановят само разликата от ежегодното увеличаване на печалбата, разпределено за благотворителни нужди. Същевременно моят приятел ме увери, че служителят на кралската хазна, отговарящ за приходите от поземлена собственост, както и определеният за целта манастирски служител отначало докрай са следили ответното лице, тоест моя съдружник, и всяка година той давал пълен отчет за печалбата, като те надлежно получавали половината.

Попитах го дали има представа доколко са нараснали доходите от плантацията и дали си струва да ги потърся, или при отиването ми там ще срещна пречки в придобиването на законно полагащата ми се част.

Той ми отговори, че не може да ми каже точно до каква степен се е разраснала плантацията, но със сигурност знае, че моят съдружник е забогатял извънредно много, и то като се е ползувал само от половината приходи; и че доколкото си спомня, бил чул, че кралската третина, която, изглежда, била дадена на някакъв друг манастир или религиозно място, възлизала на повече от двеста мойдора годишно; а що се отнася до безболезненото възвръщане на правата ми, нямало повод за притеснения, тъй като съдружникът ми е жив и може да установи самоличността ми, още повече че името ми е записано в регистрите на страната. Каза ми също така, че наследниците на двамата ми попечители са твърде почтени и честни хора, при това и много заможни, ето защо според него те не само че ще ме подкрепят при възвръщането на правата ми, но и ще ми връчат значителна сума, полагаща ми се за времето, когато бащите им са упражнявали попечителството, преди да го прехвърлят, както споменах, а това продължило, той добре помнел, около дванайсет години.

Изразих известно притеснение и неудобство от това положение и запитах стария капитан как се е случило, че попечителите са постъпили така с моето състояние, след като той знае, че бях направил завещание и бях посочил него, португалския капитан, за мой наследник във всяко едно отношение.

Той се съгласи, че това е вярно, но тъй като нямало доказателства за моята смърт, той не можел да играе ролята на изпълнител на волята ми, докато отнякъде не дойдела вест, че съм починал; при това нямал желание да се бърка в нещо, което се намира толкова далече; вярно — бил дал гласност на завещанието ми, предявил иск и стига да успеел да представи доказателство, че съм жив или мъртъв, посредством пълномощник можел да влезе във владение на моето енженьо (така наричаха рафинериите за захар) и щял да поръча на сина си, който сега е в Бразилия, да го стори.

— Имам обаче още една вест — добави старецът, — която може би няма да ти допадне колкото останалите. Ето какво: когато сметнахме, че си безвъзвратно изчезнал, както смяташе и целият свят, твоят съдружник и попечителите ти всъщност ми предложиха да ми броят твоя дял за шест или осем от годините в началото и аз взех парите, но понеже по това време имаше големи разходи по разширяването на плантацията, построяването на енженьо и купуването на роби, сумата въобще не беше голяма в сравнение с онова, което се е получило по-късно. Все пак ще ти дам точна сметка за всичко, което взех, и за това как се разпоредих с него.

След като още няколко дни разговарях с този престарял приятел, той ми представи сметката за доходите от плантацията през първите шест години, подписана от моя съдружник и от търговците-попечители; изплащането винаги беше ставало със стоки: бали тютюн, сандъци захар, също така ром, меласа и т.н., както правят захарните плантатори. По тези сметки установих, че доходите са се увеличавали значително всяка година, но както беше казано по-горе, понеже се налагали големи разходи, първоначалната сума беше малка. Все пак старецът изтъкна, че ми дължи 470 златни мойдора, както и 60 сандъка захар и 15 двойни бали тютюн, които бяха изгубени заедно с кораба, претърпял корабокрушение на връщане в Лисабон единайсет години след моето заминаване от Бразилия.

После добрият човек взе да се оплаква от злочестините си, които го принудили да използва парите ми, за да покрие своите загуби и да си купи дял в нов кораб.

— Все пак, стари ми приятелю — каза ми той, — изпаднал в нужда, ти няма да изпитваш лишения, а щом се върне синът ми, ще бъдеш напълно възмезден.

При тези думи капитанът извади една стара кесия и ми даде 160 португалски златни мойдора и документ за кораба, с който синът му бе заминал за Бразилия, и от който той заедно със сина си притежаваше половината — даде ми и двете като залог за останалата част от дълга.

Бях прекалено трогнат от честността и добротата на клетника, за да мога да понеса това; а когато си спомних какво беше направил за мене, как ме беше наел за моряк, с какво великодушие ме обграждаше, непрекъснато и особено колко искрен приятел ми беше сега, едва се удържах да не се разплача от думите му. Ето защо най-напред го попитах дали положението му позволява да отдели в момента толкова много пари и няма ли да изпадне в затруднения. Той отговори, че дори да си създаде известни затруднения, парите са мои и аз може да имам по-голяма нужда от тях.

Всяка дума, изречена от добрия човек, звучеше толкова прочувствено, че докато го слушах, едва се удържах да не избухна в сълзи. Накратко, взех сто мойдора и поисках да донесат перо и хартия, за да напиша разписка, след което му върнах останалите и му казах, че ако някога стана собственик на плантацията, ще му върна и тези сто, както и направих по-късно, а що се отнася до полицата за залагането на неговата част от кораба, на който плава синът му, по никой начин няма да я взема; стига ми, че ако ми трябват парите, ще зная, че той е честен човек и ще ми ги изплати, а в случай че нямам нужда и получа състоянието, което той смята, че с основание мога да очаквам, няма да взема от него нито пени повече.

Когато приключихме с този въпрос, старецът започна да ме пита дали да не ми посочи начин, по който да предявя претенциите си за плантацията, но аз му отговорих, че мисля лично да отида там. Той ми каза, че щом искам, мога да го сторя, но че ако не замина, има достатъчно пътища да си възвърна правата и незабавно да ми бъдат прехвърлени доходите, за да ги използвам; и понеже в Лисабонската река тъкмо сега има кораби, готови да отплават за Бразилия, капитанът ме накара да си впиша името в регистъра на страната и даде клетвена декларация, за да се удостовери, че съм жив и че съм същият човек, който е купил земята за въпросната плантация, както вече стана дума.

Съобразно със закона в присъствието на нотариус бе направено пълномощно, което приятелят ми ме посъветва да изпратя, придружено с писмо от него, до негов познат търговец в Бразилия и предложи да остана да му гостувам, докато се получи отговор.

Действията, предприети с това пълномощно, бяха рядък образец на почтеност, защото след по-малко от седем месеца аз получих от наследниците на моите попечители търговците, заради които бях потеглил по море, голям пакет, съдържащ следните писма и документи:

Първо, бяха представени текущите сметки за доходите от моята ферма, сиреч плантация, от времето, когато бащите им бяха съставили баланс за шест години със стария португалски капитан; балансът сочеше 1174 мойдора като приход в моя полза.

Второ, налице бяха сметките за още четири години, когато управлението на имота е било в техни ръце, преди да бъде поето от държавата като собственост на човек, който не може да се открие (това се нарича „гражданска смърт“); този баланс, тъй като стойността на плантацията бе нараснала, съставляваше 38,892 крузейро, равно на 3241 мойдора.

Трето, имаше документ от августинския игумен, който бе получавал приходи повече от четиринайсет години, но понеже не бяха записвали какво е употребено за благотворителни нужди, честно посочваха, че са останали неизползвани 872 мойдора, които ми прехвърляха. Що се отнася до дела, даван на краля, не ми беше изплатено нищо.

Имаше и писмо от съдружника ми, който ме поздравяваше, изразяваше голямата си радост, че съм жив и ми описваше как се е разраснала плантацията, какво се произвежда годишно и точно посочваше на колко квадратни фута, или акра, се разпростира; как е засята и какъв брой роби има; бе изписал също така двайсет и две кръстчета, за да ме благослови и казваше, че толкова пъти е изрекъл молитвата Аве Мария, за да благодари на Светата дева, че съм жив. Канеше ме настойчиво да замина за Бразилия и сам да се заема с делата си, а междувременно очакваше да се разпоредя на кого да предаде състоянието ми, ако не се явя лично. Накрая завършваше със сърдечното уверение, че той и семейството му остават мои приятели и ми изпращаше като подарък седем прекрасни леопардови кожи, които, изглежда, бе получил от Африка с някой друг кораб, изпратен от него там и успял да извърши по-успешно плаване от мене. Изпращаше ми и шест сандъка чудесни бонбони, както и сто парчета злато за изсичане на монети с по-малки размери от мойдорите.

По същите кораби двамата търговци попечители ми бяха изпратили 1200 сандъка захар, 800 бали тютюн, а остатъка по сметката — в злато.

Вече можех да кажа, че сетнините на Йов^[3] са по-добри от началото му. Не съм в състояние да изразя тук какъв трепет обзе душата ми, когато прегледах тези писания и особено когато разбрах с какво богатство разполагам, понеже бразилските кораби винаги плават във флотилия и тези, по които получих писмата, докараха и стоките ми, които се намираха на сигурно място в пристанището още преди да взема в ръце писмата. С една дума, пребледнях, прилоша ми и ако не беше старецът, който изтича, и ми донесе глътка алкохол, за да се съвзема, мисля, че силната изненада и радостта можеха да надделеят над природата ми и щях да умра на място.

Нещо повече, и подир това в продължение на няколко часа се чувствах много зле, докато не повикаха лекар, и понеже донякъде бе известна истинската причина за неразположението ми, той ми предписа кръвопускане, след което изпитах облекчение и се почувствах добре; дълбоко съм убеден обаче, че ако вълнението ми не беше получило отдушник по горепосочения начин, направо щях да умра.

Внезапно бях станал притежател на повече от 5000 фунта стерлинги в наличност и на бразилско имение, както бих могъл да го нарека, носещо повече от хиляда лири годишен доход, не по-малко, отколкото бих получавал от такова имение в Англия — с една дума, не можех добре да осъзная пито положението, в което се намирах, нито как да се успокоя, та да му се зарадвам истински.

Първото нещо, което направих, беше да възмездя някогашния си благодетел, добрия ми стар капитан, който пръв ми подаде ръка в бедата — великодушен към мене и в началото, той и до края остана честен. Показах му какво бях получил по корабите и му заявих, че го дължа най-напред на небесното провидение, което разполага с всички неща, а подир това — на него, и че е дошло време да му се отблагодаря, което ще сторя стократно. Започнах с това, че му върнах стоте мойдора, които ми беше дал, а после изпратих да повикат нотариуса и го накарах по възможно най-сигурния и най-законния начин да състави документ за ликвидиране на сметката, сиреч за опрощаване на дълга, състоящ се от 470 мойдора, които капитанът твърдеше, че има да ми връща; след това накарах нотариуса да подготви пълномощно, с което давах на капитана правото да получава годишните доходи от плантацията, да следи сметките, представяни от съдружника ми, който да изпраща с попътни кораби до капитана постъпленията на мое име; а в клауза накрая му определях пожизнена рента от сто мойдора годишно в наличност и годишна рента от петдесет мойдора за сина му след неговата смърт — така обезщетих стария си приятел.

Вече трябваше да помисля какъв път да поема по-нататък и как да се отнеса с имота, който провидението ми бе предоставило; да си кажа право, сега грижите, които ми тежаха, бяха много повече, отколкото когато живеех в самота на острова, където нямах нужда от нищо освен онова, което имах, и нямах нищо освен онова, което ми беше нужно: сега обаче върху ми се струпа голяма отговорност и мое задължение беше да се справя с нея. Никога вече нямаше да разполагам с пещера, където да си крия парите, или с място, където да не стоят под ключ, та да успеят да плесенясат и потъмнеят, преди да ги докосне човешка ръка. Нещо повече, въобще не знаех къде да ги държа, нито на кого да ги поверя. Бях се убедил, че старият ми покровител, капитанът, е честен човек и в неговия дом намерих единственото си убежище.

От друга страна, делата ми в Бразилия изискваха присъствието ми там, но засега не можех и да помисля за пътуване, преди да уредя нещата и да оставя състоянието си в сигурни ръце. Отначало се сетих за старата си приятелка вдовицата, защото знаех, че е честна и няма да ме измами, но тя вече беше на години, обедняла и нямах представа дали не е затънала в дългове. С една дума, не виждах друг изход, освен да се върна в Англия и да пренеса там състоянието си.

Все пак изминаха няколко месеца, преди да взема това решение, и понеже бях зарадвал и възнаградил доволно някогашния си благодетел, стария капитан, сега започнах да мисля за клетата вдовица, чийто съпруг стана мой пръв благодетел, а тя самата, докато й беше по силите, ми служеше предано като доверено лице и съветник. Започнах с това, че намерих един лисабонски търговец, който писа на своя кореспондент в Лондон не само да плати на вдовицата по полица, но и да я посети, за да й връчи от мое име сто лири в наличност, да поговори с нея, да я утеши в тежката й бедност, като й предаде, че ако съм жив, ще я подпомогна и по-нататък. Едновременно с това изпратих и на двете си сестри в провинцията по сто лири, понеже макар да не живееха в нужда, все пак далеч не бяха заможни — едната се бе омъжила и овдовяла, а другата имаше съпруг, който не се държеше с нея както подобава.

Сред всичките си роднини и познати обаче аз все още не можех да се спра на човек, на когото спокойно да оставя цялото си състояние, за да мога да замина за Бразилия, без да се тревожа, а това много ме притесняваше.

По едно време ми хрумна да се заселя за постоянно в Бразилия, понеже бездруго бях свикнал с това място, но имах известни скрупули по отношение на религията, които ме възпираха, и за които нататък ще спомена по-подробно. Засега обаче не религията ми пречеше да замина, защото докато бях в Бразилия, без угризения открито се приобщих към религията на страната, така че и сега нямах угризения, само дето напоследък се замислях повече от преди как ще живея и ще умра сред католици, при което започнах да съжалявам, че съм се приобщил към тях, защото ми се струваше, че това не е най-добрата религия, с която човек да си отиде от този свят.

Ала както вече казах, не религията беше главното, което ме спираше да замина за Бразилия, а това, че всъщност не знаех на кого да поверя състоянието си; по тази причина накрая реших да замина за Англия с него и смятах, ако пристигна успешно там, да завържа някакво познанство или да открия някакви роднини, които ще ми бъдат предани; с тези намерения се приготвих да замина за Англия с цялото си богатство.

За да съм готов да потегля за дома, като начало, понеже бразилската флотилия беше пред отплаване, реших да изпратя полагаемите се отговори на точните и верни сведения, които бях получил оттам. Първо, изпратих писмо с много благодарности до игумена на манастира „Свети Августин“, задето така разумно са използвали парите и изразих желанието си тези 872 мойдора, които все още не бяха употребени, да бъдат раздадени — 500 на манастира, а 372 на бедните, както игуменът намери за добре, като молех благочестивите отци да ме споменават в молитвите си и прочие.

След това написах благодарствено писмо на двамата си попечители с всичката признателност, породена от голямата им справедливост и честност, но не им изпратих никакви подаръци, тъй като въобще нямаха нужда от нищо.

Накрая писах и на съдружника си, като изразих благодарността си за труда му да преуспее плантацията и за умението да я разшири, давах му указания как да я управлява в бъдеще и от мое име, в съответствие с правата, които бях предоставил на стария си благодетел, и поръчвах да му изпраща всичко, което ми се полага, докато не му се обадех да уточня въпроса; уверявах го, че имам намерение не само да го посетя, но и да прекарам в Бразилия остатъка от живота си. За жена му и неговите две дъщери (защото научих от сина на капитана подробности за семейството) добавих към писмото много хубав подарък: италиански коприни, както и два топа тънко английско сукно, най-доброто, което можах да намеря в Лисабон, четири топа черен плюш и доста скъпи фландърски дантели.

И като уредих тези въпроси, продадох получените от Бразилия стоки, превърнах цялото си състояние в изгодни ценни книжа и ми остана само още една пречка: да реша по кой път да замина за Англия. Достатъчно бях свикнал с морето, но в този миг изпитах странно нежелание да замина с кораб и макар че не можех да посоча основателна причина за това, пречката започна да ми се вижда все по-непреодолима, дотолкова, че след като вече натоварих имуществото си, за да отплавам, променях решението си, и то не веднъж, а два-три пъти.

Вярно е, че бях претърпявал много несполуки по море и може би причината се криеше донякъде тъкмо в това, но нека нито един човек не пренебрегва силните предчувствия, обземащи го в някои подобни случаи. Два бяха корабите, които бях избрал за пътуването си, или които, така да се каже, си бях наумил да предпочета пред другите: на единия щях да си натоваря имуществото, а с капитана на другия щях да се уговоря да ме вземе за пътник; та значи тези два кораба претърпяха злополуки — единият бе пленен от алжирски пирати, а другият бе изхвърлен на брега при река Старт близо до Торбей и всички от кораба, с изключение на трима души, се издавиха, така че с който и от двата кораба да бях тръгнал, щеше да ме сполети нещастие, и е трудно да се каже в кой случай бих страдал повече.

Толкова тревожни мисли ме измъчваха, че старият ми лоцман, на когото доверявах всичко, загрижено настоя да не тръгвам по море, а или да стигна по суша до Ла Коруня и оттам да прекося Бискайския залив до Ла Рошел, откъдето можех лесно и безопасно отново по суша да стигна до Париж, а оттам до Кале и после до Дувър, или да отида до Мадрид и после да пропътувам цяла Франция.

Накратко казано, толкова тежки предчувствия имах за плаването с кораб, като изключим пътя от Кале до Дувър, че реших през цялото време да пътувам по суша; и понеже нито бързах за някъде, нито трябваше да пестя разходите, това бе далеч по-приятен начин; а за да се почувствам още по-добре, старият капитан доведе един английски джентълмен, син на лисабонски търговец, който изяви желание да пътуваме заедно. След всичко това поканихме още двама английски търговци, както и двама млади португалски джентълмени (последните имаха път само до Париж), така че станахме общо шестима, придружени от петима слуги — търговците и португалците се задоволиха с по един слуга на двама, за да им излезе по-евтино. Що се отнася до мене, наех един английски моряк за втори слуга, освен слугата ми Петкан, на когото всичко бе дотам чуждо, че едва ли можеше да изпълнява задълженията на мой слуга по време на пътуването.

Така потеглих от Лисабон и понеже всички пътешественици бяха добри ездачи и носеха оръжие, представлявахме малък отряд, а за да ми засвидетелстват уважение, всички ме наричаха „капитан Крузо“ — не само за да спазят старшинството, но и защото имах двама слуги и всъщност бях най-забележителната личност в това пътешествие.

След като не ви досадих с морските си дневници, няма да ви досаждам и с дневника си за пътуването по суша, но все пак не бива да пропускам някои премеждия, които ни сполетяха по време на този труден и уморителен преход.

Стигнахме до Мадрид и понеже никой не беше посещавал дотогава Испания, имахме желание да поостанем известно време, та да видим испанския двор и това, на което си струва да обърне внимание човек, но тъй като беше в края на лятото, побързахме да продължим и напуснахме Мадрид някъде в средата на октомври. Преди обаче да навлезем в Навара, в няколко града по пътя ни уплашиха, че по склоновете на планините от френска страна бил навалял толкова сняг, че неколцина пътници се принудили да се върнат в Памплона след неуспешен опит с риск за живота си да преминат проходите.

Когато пристигнахме в Памплона, разбрахме, че нещата стоят точно така, а за мене, понеже бях свикнал единствено на горещ климат и места, където човек не може да търпи и малкото дрехи по себе си, студът изглеждаше непоносим; струваше ми се колкото мъчително, толкова и невероятно, че само преди десет дни, когато потеглихме от древната Кастилия, времето бе не само топло, но и горещо, а веднага след това ни връхлетя вятърът от Пиренейските планини — толкова пронизващ, толкова безжалостно студен, че трудно го понасяхме, и пръстите на ръцете и краката ни бяха застрашени от измръзване.

Клетият Петкан се уплаши не на шега, когато видя покритите със сняг планини, защото за пръв път в живота си виждаше такъв студ и за пръв път го изпитваше.

Като капак на всичко с пристигането ни в Памплона продължи да вали и валя така силно и толкова дълго, та хората започнаха да говорят, че зимата тази година е подранила, а пътищата, които и дотогава били трудни, сега станали съвсем непроходими — накратко, на места имаше толкова много навят сняг, че не можеше да се мине, и понеже не се беше втвърдил и замръзнал, както става в северните страни, нямаше начин човек да се придвижи, защото на всяка крачка го заплашваше опасността да бъде жив погребан. В Памплона останахме не по-малко от двайсет дни, след което (като видях, че зимата идва и няма изгледи нещата да се оправят, защото в цяла Европа от незапомнени времена това беше най-лютата зима) предложих всички да заминем за Фуентерабия, а оттам да вземем кораб до Бордо — едно съвсем кратко пътуване по море.

Докато обаче обсъждахме това, влязоха четирима господа — французи, които закъсали откъм френската страна на проходите, както ние — откъм испанската, докато не намерили водач, с когото прекосили местността близо до началото на Лангедокската низина и минали през планините по такива пътища, че не изпитали особени затруднения от снега — там, където го имало, бил достатъчно замръзнал и твърд, за да издържи и тях, и конете им.

Изпратихме да повикат този водач и той ни каза, че се наема да ни преведе по същия път, където няма защо да се опасяваме от снега, но трябва да бъдем добре въоръжени, за да се защитаваме от дивите зверове, тъй като, добави той, често при такива големи снегове в подножието на планините се появявали освирепели от глад вълци, понеже земята навсякъде била покрита със сняг. Обяснихме му, че сме съвсем добре подготвени за среща с подобни твари, стига той да ни опази от оня вид двукраки вълци, които, както научихме, били още по-опасни, при това най-вече откъм френската страна на планините.

Човекът ни успокои, че по пътя, по който сме щели да минем, нямало заплахи от този род, затова на драго сърце се съгласихме да го последваме, като към нас се присъединиха със слугите си още дванайсет господа (и французи, и англичани), които, както казах, се бяха опитали да минат през планината, но се видели принудени да се върнат обратно.

В съответствие с този план на петнайсети ноември всички заедно с водача напуснахме Памплона и аз доста се учудих, когато вместо да потеглим напред, той ни накара да изминем над двайсет мили обратно по същия път, по който бяхме дошли от Мадрид. След като прекосихме две реки и стигнахме до равнинна област, открихме, че отново сме попаднали в място с топъл климат, което бе приятно и никъде не се виждаше сняг. Неочаквано обаче водачът зави наляво, приближихме се към планините отстрани и макар склоновете и урвите наистина да изглеждаха страшни, той ни водеше по такива лъкатушни пътища, че снегът почти не ни попречи; без да усетим, превалихме билото и изведнъж водачът ни показа, че се виждат приятните, плодородни провинции Лангедок и Гаскония, цъфтящи и потънали в зеленина, въпреки че бяха на голямо разстояние от нас и все още ни предстоеше изнурителен път.

Малко се притеснихме обаче, когато цял ден и цяла нощ валя толкова силен сняг, че не можехме да пътуваме, но водачът ни успокои, като ни увери, че скоро ще оставим всичко това зад гърба си. И наистина, стана ясно, че всеки ден слизаме все по-ниско и отиваме по на север отпреди; така че, осланяйки се на водача, продължихме нататък.

Два часа преди да се здрачи, когато водачът ни беше някъде напред и в момента не го виждахме, от една падина, граничеща с гъста гора, насреща му изскочили три страшни вълка, последвани от мечка. Два от вълците се нахвърлили върху водача и ако той беше на половин миля пред нас, а не по-близо, наистина щяха да го разкъсат, преди да му се притечем на помощ. Единият вълк се вкопчил в коня му, а другият така устремно нападнал самия него, че водачът или не бе имал време, или не бе запазил самообладание, та не успял да измъкне пищова си, и до нас достигнаха само сърцераздирателните му викове. Слугата ми Петкан яздеше с мене и аз го пратих да отиде и да види какво става; щом Петкан наближи човека, чухме и неговите силни викове: „О, господарю! О, господарю“, но понеже беше храбрец, той пришпорил коня си към клетника и застрелял с пищова си вълка, който го бил нападнал, право в главата.

Имаше късмет клетникът, че отиде не друг, а слугата ми, защото в родината на Петкан се срещаха такива животни, той бе свикнал с тях и без да се бои, бе стигнал съвсем близо до вълка, за да го застреля, както вече казах; всеки друг от нас би се прицелил от много по-далеч и или нямаше да улучи вълка, или щеше да изложи на опасност живота на водача.

И по-храбър човек от мене би се уплашил, както всъщност се стресна и цялата ни група, когато след изтрещяването на изстрела от Петкановия пищов и от двете ни страни се надигна смразяващ кръвта вой, преповтарян от планинското ехо, та ни се стори, че сме заобиколени от грамадно множество зверове; а може пък и наистина да не бяха толкова малко, че да не изпитваме никакви опасения.

След като обаче Петкан уби единия вълк, другият, който се беше вкопчил в коня, веднага го пусна и побягна; за щастие вълкът се бе вкопчил в главата на коня, там, където металната част на юздата е захапана от зъбите му, така че не го беше наранил много. Всъщност най-пострадал беше човекът, защото бясната твар го бе ухапала на две места по ръката и малко над коляното, и разбрахме, че тъкмо когато Петкан се приближил и застрелял вълка, водачът вече падал от подплашения кон.

Не е далече от ума да си помислите, че щом се чу изстрелът от Петкановия пищов, всички ние пришпорихме конете и препуснахме толкова бързо, колкото позволяваше пътят (по който се яздеше много трудно); щом се измъкнахме от дърветата, пречещи дотогава на погледа ни, веднага стана ясно какво се е случило и как Петкан е отървал клетия водач, макар че отначало не виждахме какъв звяр е убил.

Никога обаче не е имало по-трудна битка, при това съвсем изневиделица, като битката между Петкан и мечката — беше ни обаче толкова забавно, че не можехме да откъснем очи, макар че отначало се стреснахме и се бояхме за дивака. Понеже са тежки и тромави и не могат да препускат в галоп като вълка, който е лек и бърз, мечките най-често проявяват две особени качества, които направляват действията им. Първото се отнася до хората, които не са обичайните им жертви — казвам, че не са, макар че кой знае какво може да направи големият глад, както беше в нашия случай, понеже цялата земя бе покрита със сняг; та значи така, мечката обикновено не се нахвърля върху хора, освен ако те първи не я нападнат; става точно обратното: ако срещнеш мечка в гората и не я закачиш, и тя няма да те закачи, само че трябва да си много внимателен и да засвидетелстваш почтителност, като й сториш път, защото мечката е истинска дама и не би се отместила дори за един принц. Е, ако много те дострашее, най-добре е да гледаш настрани, но да продължаваш напред, защото ако ти се случи да спреш, да замръзнеш на място и да погледнеш мечката право в очите, тя приема това за предизвикателство; също така приема за предизвикателство, ако хвърлиш или метнеш нещо по нея и я улучиш, пък било то и с парче от клон, дълго колкото пръста ти — тогава мечката забравя всичко друго, за да си отмъсти, понеже иска да получи удовлетворение, че честта й е била засегната — това е първото й качество. А второто е, че ако е била предизвикана, в никакъв случай няма да те остави, докато не си отмъсти, независимо дали е нощ или ден — следва те неотклонно, докато не те настигне.

Слугата ми Петкан беше спасил нашия водач и когато стигнахме до тях, тъкмо му помагаше да слезе от коня — човекът беше и наранен, и уплашен (всъщност повече второто, отколкото първото). Изведнъж съзряхме мечката, която излизаше от гората — беше чудовищно огромен звяр, най-едрата мечка, която изобщо съм виждал. Всички ние донякъде се изненадахме, когато я видяхме, но щом Петкан я видя, веднага забелязахме смелия му поглед и възторга, който се изписа по лицето му.

— О! О! О! — възкликна Петкан три пъти, като сочеше мечката. — О, господарю! Ти дай ми разрешението! Аз отиде се ръкува с нея, направи добър смях за вас!

Изненадах се, че слугата ми е толкова доволен.

— Колко си глупав! — казах му аз. — Та мечката ще те изяде!

— Ще ме изяде, ще ме изяде! — отново повтори Петкан. — Аз ще изям мечка, направи добър смях за вас! Вие всички стои тук, аз покаже добър смях!

И той седна на земята, мигом смъкна ботушите и нахлузи мокасините (така се наричат кожените пантофи, носени от диваците), които измъкна от джоба си; даде на другия слуга да му държи коня и като приготви пушката си, побягна бързо като вятър.

Мечката си вървеше кротко по пътя и нямаше намерение да закача никого, но когато Петкан доста я наближи, викна й, като че тя можеше да го разбере:

— Постой, постой, аз иска говори с тебе!

Ние го следвахме на известно разстояние — вече бяхме стигнали до гасконските планини и навлизахме в обширна и зелена гориста местност, която бе сравнително равна и доста открита, независимо от множеството дървета, пръснати безредно.

Петкан, който вървеше по петите на мечката, бързо се изравни с нея, грабна един голям камък, запрати го по звяра и го улучи право в главата, но не го нарани — все едно че го бе хвърлил по стена; въпреки това постигна целта си: обесникът дотолкова бе лишен от чувство за страх, че го бе направил само за да накара мечката да го подгони и „да ни покаже малко смях“, както се изрази той.

Веднага щом мечката усети удара на камъка и видя Петкан, тя се обърна и се втурна подире му, като правеше дяволски големи крачки и тътрейки се, достигна такава бързина, че за един кон това би било умерен галоп; а Петкан побягна към нас, като че търсеше помощта ни, затова решихме веднага да стреляме по мечката и да го спасим, макар че много му се ядосах, дето подмамва звяра насам, след като беше тръгнал да върши тази работа другаде; най-много му се ядосах, че го насочва към нас, а самият той бяга настрани, затова му извиках:

— Куче такова, с това ли искаш да ни разсмееш? Махай се оттам и си вземи коня, за да можем да застреляме мечката!

Петкан ме чу и извика в отговор:

— Не застреляй, не застреляй, сега получиш много смях!

И като правеше по две крачки на всяка крачка на мечката, пъргавият дивак изведнъж ни заобиколи отстрани и когато видя голям дъб, какъвто му трябваше, даде ни знак да гледаме внимателно, хукна два пъти по-бързо и чевръсто се покатери на дървото, а пушката си остави на земята, на около пет-шест ярда от ствола.

Мечката скоро стигна до дървото, а ние следяхме всичко отдалече; първото, което тя направи, беше, че спря до пушката и я помириса, но не я закачи повече, след което се покатери на дървото — движеше се като котка въпреки чудовищната си тежест. Изумих се от глупостта (така си мислех тогава) на моя слуга и дори животът ми да зависеше от това, все още не виждах нищо, на което да се засмея, докато мечката не се покачи на дървото и не подкарахме конете по-близо.

Когато стигнахме до дървото, Петкан тъкмо се беше придвижил към края на един голям клон, а мечката бе изминала половината път до него; щом тя стигна до там, където клонът изтъняваше, Петкан рече:

— Ха! Сега ще видите как учи мечка да танцува!

И начена да подскача и да клати дървото, при което мечката взе да се люшка, но не се помести, а се огледа назад да види може ли да се върне — и тогава се разсмяхме от сърце. Петкан обаче съвсем не беше свършил с нея — когато разбра, че животното не се помръдва, той отново му извика, сякаш предполагаше, че то знае английски:

— Какво, не иде ли тук? Умолява те да дойде!

При което спря да подскача и да клати дървото, а мечката като че проумя думите му, защото наистина се придвижи малко по-нататък, но тогава Петкан отново започна да подскача и мечката спря.

Помислихме си, че вече е дошло времето да се прицелим в главата на звяра, затова извиках на Петкан да не мърда, за да успеем да го улучим, но дивакът отвърна жално:

— Умолява, умолява, не стреля, стреля аз много след малко!

Искаше да каже „много скоро“. Както и да е, накратко казано, сетне Петкан толкова танцува, а мечката така се кандилкаше, че ние наистина здравата се смяхме, но въпреки това не можехме да си представим какво се готви да прави Петкан — най-напред си мислехме, че се надява да събори мечката, но видяхме, че животното е прекалено коварно, за да се излъже, защото не отиваше по-далече по клона, та да падне, а се държеше здраво с огромните си широки лапи, така че нямахме представа как може да завърши всичко това и дали накрая ще ни е до смях.

Петкан обаче скоро разсея съмненията ни — като видя, че мечката се държи здраво за клона и не може да я накара да дойде по-наблизо, той й рече:

— Хубав, хубав, ти не щеш идва, аз идва тогава, ти не идва при мене, аз идва при тебе!

И с тези думи дивакът се придвижи още повече към края на клона, който се приведе под тежестта му, леко се плъзна по тънките вейки, докато стигна толкова ниско, че можа да скочи, после хукна към пушката си, взе я и замръзна на място.

— Е, Петкане — попитах го аз, — какво ще правиш сега? Защо не застреляш мечката?

— Не стреля — отвърна Петкан, — не още стреля, сега стреля, не улучи, седи още и даде на вас повече смях.

И така и стори, както ще разберете след малко, защото щом мечката видя, че врагът й е изчезнал, тя започна да се връща по клона, на който стоеше; направи го много мудно, като се озърташе назад на всяка крачка и вървя заднешком, докато стигна до ствола на дървото; после по същия начин — със задницата напред — взе да слиза от дървото, обгърнала ствола с лапи, които местеше една след друга, също много мудно; и точно в мига, когато щеше да стъпи със задните си лапи на земята, Петкан се приближи до нея, опря дулото на пушката си в ухото й, натисна спусъка и я застреля на място.

После обесникът се обърна, за да види дали се смеем, и когато разбра по лицата ни, че не сме сърдити, самият той избухна в гръмогласен смях и каза:

— Така убива ние мечка в наша страна!

— Така ги убивате, само дето нямате пушки — обадих се аз.

— Да — каза той, — няма пушка, но стреля дълга голяма много стрела.

Наистина развлечението си го биваше, но ние продължавахме да се намираме в пустош, водачът ни беше доста пострадал и просто не знаехме какво да правим; в главата ми още кънтеше вълчият вой и да си кажа право, като изключим страшната врява, която чух веднъж на африканския бряг и за която вече казах нещичко, никога нищо не бе изпълвало сърцето ми с толкова ужас, колкото този вой.

Тъкмо това, както и наближаващата нощ, ни възпряха, иначе щяхме положително да послушаме Петкан и да одерем кожата на чудовищната твар, защото си струваше да я вземем, но понеже ни предстоеше още три левги път, а и водачът ни караше да побързаме, оставихме мечката и продължихме напред.

Земята все така бе покрита със сняг, макар че тук той не беше толкова дълбок и опасен, колкото в планината. Както научихме по-късно, подгонени от глада, дивите зверове били слезли в гористата равнина, за да си търсят храна, и направили куп поразии из селата, където връхлетявали изневиделица, погубили страшно много овце и коне, а имало и загинали хора.

Предстоеше ни да прекосим едно опасно място, както ни бе обяснил водачът, и ако из този край имаше още вълци, там щяхме да попаднем на тях — това беше малка долина, заобиколена отвсякъде с гори, а за да преминем през гората и да стигнем до селото, в което щяхме да се подслоним, трябваше да яздим през тясно дефиле, сиреч клисура.

Половин час преди залез-слънце навлязохме в първата гора, а малко след залез стигнахме долината. В първата гора не срещнахме нищо, само дето в една просека, не по-голяма от петстотин ярда, видяхме пет вълка да прекосяват пътя — тичаха с все сила един подир друг, сякаш преследваха по петите дивеч, който само те виждаха; не ни обърнаха внимание и само миг по-късно вече се изгубиха от погледа.

Тогава нашият водач (между другото той се оказа жалък и малодушен човек) ни предупреди да бъдем нащрек, защото смяташе, че ще се появят още вълци.

Държахме пушките си готови за стрелба и очите ни бяха на четири, но не видяхме повече вълци, докато не стигнахме до втората гора, дълга почти половин левга, и не навлязохме в долината — още щом тръгнахме през долината, се яви причина да се оглеждаме, а именно, попаднахме на един злочест кон, убит от вълци, и сега десетина от тях усърдно се трудеха върху му — не може да се каже, че го ядяха, по-скоро оглозгваха костите, защото вече ги бяха очистили от всичкото месо.

Не ни се видя уместно да ги безпокоим по време на техния пир, пък и те не ни обърнаха особено внимание; Петкан без малко да стреля по тях, но аз категорично се възпротивих, защото ми беше ясно, че ще си отворим повече работа, отколкото може да се предположи. Не бяхме още преполовили пътя през клисурата, когато чухме вълчи вой в гората от лявата ни страна, вой, който смразяваше кръвта в жилите, а след малко видяхме стотина вълка, понесли се право към нас — цяла глутница и повечето от тях тичаха в нишка като войска, водена от опитни военачалници. Нямах представа по какъв начин да ги посрещнем, но реших, че най-доброто е да се съберем плътно един до друг, и само след миг бяхме заели местата си. А за да не им дадем време да се опомнят, наредих на всеки втори от групата да стреля, докато другите, които не са стреляли, да стоят с готовност за следващия залп и незабавно да го дадат, ако вълците продължат да напредват към нас: след това онези, които са стреляли първи, да не се мъчат да зареждат пушките си, а да чакат с пищови в ръка (всеки от нас бе въоръжен с пушка и с по два пищова), и по този начин щяхме да дадем шест залпа, като се редуваме; впоследствие обаче не се яви такава необходимост, защото още при първия залп враговете ни спряха като заковани, уплашени както от пукота, така и от блъвналия огън; четири вълка бяха застреляни в главата и се строполиха, а ранените побягнаха, оставяйки кървава диря в снега. Спряха и разбрах, че не бързат да се оттеглят; тогава си спомних, че са ми разказвали как дори най-свирепите зверове се боят от човешкия глас, затова накарах другарите си да викат с цяло гърло и открих, че в разказа е имало зрънце истина, защото, като чуха виковете ни, вълците започнаха да се дърпат назад и да отстъпват; подир това наредих да се изпрати втори залп в оттеглящата се глутница, който накара зверовете да преминат в галоп и да се скрият в гората.

Така получихме възможност да заредим пушките, а за да не губим време, продължихме пътя си; ала едва бяхме успели да заредим оръжията и да се приготвим, когато чухме ужасна врява откъм същата гора, само дето идеше отнякъде пред нас, където тепърва щяхме да минем.

Свечеряваше се и светлината стана сумрачна, което не подобряваше положението ни; но понеже врявата се засили, отведнъж разбрахме, че дяволските твари отново са започнали да вият; внезапно забелязахме две, или по-скоро три глутници — една отляво, една зад нас и една отпред, и, изглежда, че бяхме обкръжени; тъй като обаче не ни нападнаха, продължихме напред толкова бързо, колкото успяхме да спешим конете, но понеже пътят бе доста неравен, стигнахме само до един приемлив, ускорен тръс и така се добрахме до далечния край на долината и до гората, която трябваше да прекосим; много се изненадахме обаче, когато наближихме клисурата, сиреч прохода, и видяхме, че точно в началото му се е събрала огромна глутница.

Внезапно откъм една друга просека дочухме изстрел от пушка и като погледнахме нататък, видяхме кон със седло и юзди, който препуска бързо като вятър, следван от носещи се като стрели шестнайсет вълка; вярно, конят се изплъзваше на вълците, но ни се струваше, че едва ли ще задържи преднината си и те ще го настигнат — без съмнение точно така е станало накрая.

Когато приближихме началото на просеката, откъдето се появи конят, пред очите ни се разкри ужасна гледка: видяхме леша на друг кон и двама души, разкъсани от кръвожадните зверове — нямаше съмнение, че единият от тях бе дал изстрела, който чухме, защото редом с него лежеше пушката, от която бе стреляно, но главата и горната част на тялото му вече бяха изядени.

Това ни изпълни с ужас и не знаехме кой път да поемем, но вълците скоро ни наложиха решението: след малко ни наобиколиха с надеждата, че ще падне плячка, и аз съм дълбоко убеден, че бяха не по-малко от триста. Имахме голям късмет, че на известно разстояние преди да се навлезе в гората видях струпани дебели дървета, явно отсечени през лятото и оставени, за да ги пренесат по-късно; накарах малкия си отряд да се разположи сред тях и щом се наместихме зад един дълъг ствол, посъветвах всички да слязат от конете и като използвахме това дърво за бруствер, наредихме се в триъгълник, сиреч заехме три фронта, а конете останаха в средата, заобиколени от нас.

Така постъпихме и добре, че го сторихме, защото едва ли някой някога е преживявал по-яростно нападение от това, което последва: вълците връхлетяха, ръмжейки върху ни (и се покатериха на ствола, който, както казах, ни служеше за бруствер), сякаш нападаха набелязана жертва. Яростта им, изглежда, се предизвикваше главно защото бяха видели конете зад нас и тъкмо към тях се бяха насочили. Наредих на хората си да стрелят както преди — през един — и те се прицелиха толкова точно, че още с първия залп успяха да повалят няколко вълка; необходимо беше обаче огънят да не се прекратява, защото вълците бяха дяволски напористи, тъй като онези по-отзад се блъскаха в по-предните.

Когато за втори път дадохме залп с пушките, стори ни се, че вълците се поспряха и аз се надявах, че ще си отидат, но това трая само миг; други вълци се втурнаха към нас, затова дадохме два залпа с пищовите си, и ми се струва, че за четирикратната стрелба убихме седемнайсет-осемнайсет от тях и осакатихме поне два пъти повече; но зверовете продължаваха да прииждат.

Не ми се щеше да изстрелваме нахалост последния залп, затова повиках слугата си — не Петкан, който си бе намерил по-добро занимание — докато давах нареждания, той напълни моята и своята пушка; та, както казах, повиках другия си слуга и като му връчих една барутница, накарах го да я изсипе по дължина на ствола, при това да гледа барутната линия да е достатъчно плътна; едва бе успял да го стори и да се отдръпне, когато вълците отново се приближиха и някои се качиха горе; тогава аз взех да щракам с един незареден пистолет близо до барута и така го подпалих; вълците върху ствола се опариха и шест-седем от тях се строполиха, или по-скоро скочиха сред нас, уплашени от силния огън; ликвидирахме ги мигом, а останалите така се стреснаха от светлината (изглежда, още по-ужасна поради нощта, тъй като вече бе съвсем тъмно), че се отдръпнаха по-назад.

При това положение заповядах да се даде последният залп с пищовите, а след това започнахме да крещим; тогава вълците побягнаха като обезумели, а ние тутакси излязохме от прикритието, открихме към двайсетина ранени вълци, които се гърчеха на земята, и ги довършихме със сабите си — а тъкмо това бяхме искали да постигнем, понеже техните стенания и вой бяха по-разбираеми за събратята им, които до един хукнаха надалече и ни оставиха на мира.

Всичко на всичко бяхме убили само около пет дузини, а щяхме да убием много повече, ако това ставаше през деня. И след като бойното поле бе очистено, продължихме напред, понеже предстоеше да изминем близо левга. Докато препускахме, чувахме как кръвожадните твари вият и реват в гората, а веднъж-дваж ни се стори, че се мяркат пред очите ни, но снегът ни заслепяваше и не бяхме сигурни в това; така че след около час стигнахме до мястото, където искахме да се подслоним, и заварихме хората там изпаднали в паника и въоръжени до един — както се разбра, предната нощ вълчи глутници, а също и няколко мечки, се прокраднали в селището и страхотно изплашили жителите, така че хората се принудили да стоят на стража денонощно, и най-вече нощем, та да запазят не само добитъка, а и живота си.

На следващата сутрин водачът ни се почувства толкова зле (кракът и ръката му се бяха подули от подлютилите се рани), че не беше в състояние да продължи по-нататък, и се принудихме да наемем нов водач от селото, за да стигнем до Тулуза. Този край се оказа плодороден и приятен, с топъл климат, без сняг, без вълци и тям подобни; но когато разказвахме в Тулуза за премеждието си, обясниха ни, че това е дребна работа, че било нещо обичайно за гористата местност в подножието на планината, особено когато паднел сняг; разпитваха ни обаче настойчиво що за водач сме си намерили, та се е осмелил да ни преведе по този път в такова неблагоприятно време, и ни казаха, че е цяло чудо, дето не сме били изядени до един. Когато научиха как сме се разположили с конете в средата, чухме много укорни думи, защото с това изгледите ни да оцелеем ставали едно на петдесет, тъй като при вида на конете, които обикновено стават техни жертви, вълците съвсем освирепявали, докато иначе изстрелите биха ги уплашили; но понеже в нашия случай били съвсем обезумели от глад и неудържимо искали да се доберат до конете, престанали да забелязват опасността; и че ако не сме продължили да стреляме и накрая да приложим хитростта с насипания барут, щели са да ни видят сметката и направо сме имали късмет, че не са ни разкъсали на парчета; докато ако бяхме останали на конете и бяхме стреляли, без да слизаме, вълците нямало да сметнат, че конете представляват такава лесна плячка, както когато са без ездачи; при това добавиха, че ако в края на краищата бяхме пожертвали конете, гладните вълци положително щели да се нахвърлят върху тях, а ние да се измъкнем здрави и читави, особено след като сме били с оръжие в ръце и толкова много на брой.

Що се отнася до мене, в живота си не се бях чувствал така заплашен от опасност: когато видях тези триста дяволи да пристигат с рев, раззинали паст да ни погълнат, реших, че съм безвъзвратно загубен; независимо от благоприятния изход, струва ми се, че никога вече няма да изпитам желание да прекося тези планини; мисля си, че бих предпочел да измина хиляда левги по море, дори ако се знае, че ще преживявам по една буря седмично.

В пътуването ми през Франция нямаше нищо необикновено, което да заслужава да се отбележи; други пътешественици са разказвали своите впечатления от там, при това много по-успешно от мене. От Тулуза заминах за Париж и след съвсем незначителен престой се отправих за Кале, подир което благополучно слязох на Дувърския бряг на четиринайсети януари; беше ми се наложило да пътувам в страшно студено време.

И така стигнах до главната цел на моите пътешествия и не след дълго благополучно разполагах с цялото си придобито изневиделица състояние, понеже ценните книжа, които носех, ми бяха изплатени съответно в брой.

Главен мой съветник и собствено доверено лице ми етана добрата стара вдовица, която ми беше толкова благодарна заради изпратените пари, че не смяташе нито едно усилие и нито една грижа за прекалено големи, та да не ги положи за мене; а аз до такава степен разчитах на почтеността й, че не изпитвах никакви съмнения дали състоянието ми е в сигурни ръце: от началото до края се радвах на безукорно честното поведение на тази добра дама.

Вече започнах да мисля, че трябва да оставя грижите за състоянието си на тази жена и да се отправя за Лисабон, а оттам — за Бразилия; тогава обаче започнах да изпитвам ново колебание — става дума за религията, тъй като още докато бях вън от Англия, и най-вече докато живеех в самота, бях изпитвал известни съмнения по отношение на католицизма, поради което ми беше ясно, че в никакъв случай не можех да отида в Бразилия, а още по-малко — да се установя там, освен ако не вземех решение да приема католическата вяра, и то напълно и безусловно; от друга страна, това означаваше, че трябва решително да жертвам своите принципи, да стана един мъченик в името на религията и да умра от ръцете на инквизицията; затова реших да си остана у дома и ако намеря начин, да се освободя от собствеността върху плантацията.

С тази цел изпратих писмо до стария си приятел в Лисабон, който в отговор ме уведоми, че лесно може да уреди въпроса с плантацията, стига да сметна за уместно да го упълномощя, за да я предложи от мое име на двамата търговци, наследниците на моите попечители, които бяха в Бразилия и положително си даваха напълно сметка колко е доходна сделката; а понеже живееха близо до плантацията и при това бяха твърде богати, според него щяха много да се зарадват на възможността да я купят; той не се съмняваше, че ще ми заплатят 4–5000 реала в повече.

Аз съответно се съгласих, поръчах му да им я предложи и той го стори; след още осем месеца, когато се завърна неговият кораб, капитанът ме уведоми с писмо, че предложението ми е било прието и търговците са превели 33 000 реала на свой довереник в Лисабон, за да ми ги изплати.

В отговор аз подписах документа за продажба в този вид, в който го получих от Лисабон, и го върнах на моя старец, а той от своя страна ми изпрати ценни книжа на стойност 32 800 реала според оценката на имота, като удържа годишната си доживотна рента от сто мойдора и петдесетте мойдора рента за сина му след неговата смърт, обещани им от мене, а новите собственици се бяха задължили да им ги изплатят съобразно договора. Ето как завърши първата част на един живот, изпълнен с премеждия и приключения, една игра на съдбата, при това от такъв характер, че едва ли някога светът ще види нейно подобие — започнала глупаво, тя приключваше много по-щастливо, отколкото бях си позволявал да се надявам в който и да е период от нея.

Всеки би си помислил, че в моето положение на трудно постигнато благополучие вече бях отминал възможността да се излагам на нови опасности; така и щеше да бъде при едно по-друго стечение на обстоятелствата; ала аз бях свикнал на скитнически живот, нямах семейство, роднините ми бяха малко, пък и независимо от забогатяването си не бях завързал много нови познанства, и макар че продадох имението в Бразилия, тази страна не излизаше от ума ми, затова твърдо бях решил отново да тръгна на път. Най-вече не можех да устоя на силното желание повторно да видя своя остров, да разбера дали клетите испанци са стигнали до там и как са се държали с тях злосторниците.

Моята вярна приятелка вдовицата настойчиво ме молеше да се откажа от тази мисъл и дотам ми повлия, че успя да ме задържи да не пътувам цели седем години, през което време взех двамата си племенници, децата на единия ми брат, под свой надзор. По-големият, който разполагаше с известни средства, възпитах като джентълмен и му завещах определена сума, която да се прибави към състоянието му след моята смърт; а втория дадох да се учи за капитан и след пет години, когато разбрах, че е станал разумен, смел и предприемчив млад човек, му намерих добър кораб и го изпратих на плаване; тъкмо този млад човек по-късно ме въвлече в нови приключения независимо от порядъчната ми възраст.

Междувременно отчасти уредих живота си в Англия — най-напред се ожених, с което нито сбърках, нито изпитах разочарования, и имах три деца: двама синове и една дъщеря, но тъкмо когато съпругата ми се помина, племенникът ми се завърна от едно много успешно плаване до Испания, при което моята слабост към пътешествията и неговата настойчивост станаха причина да се кача като собственик и търговец на неговия кораб, плаващ за Индонезия. Това стана през 1694 година.

По време на това пътуване посетих моята нова островна колония, срещнах се с приемниците си испанците и научих цялата история на техния живот там, както и на злодеите, които не бяхме взели на кораба: как отначало те се държали пренебрежително към клетите испанци, как по-късно стигнали до съгласие, после до несъгласие, как се събирали, после се разделяли и как най-подир испанците се принудили да ги вразумяват със сила, как онези им се подчинили, как почтено се отнесли испанците към тях — една история, в която ако човек надникне по-дълбоко, открива, че е пълна с не по-малко разнообразни и чудни случки, отколкото собствената ми участ, особено що се отнася до техните битки с карибите, които на няколко пъти пристигали с лодките си, както и до облагородяването на самия остров, с което се занимавали; при това петима от тях предприели нападение на континенталния бряг и взели в плен единайсет мъже и пет жени, поради което при моето пристигане заварих на острова около двайсет невръстни деца.

Прекарах там към двайсет дни, като им оставих запаси от всякакви необходими неща — най-вече оръжие, барут, сачми, дрехи, сечива и двама майстори, които водех от Англия, по-точно един дърводелец и един железар.

Освен това заедно с испанците разделих острова на части, при което запазих за себе си правото на собственик като цяло, но съответно им раздадох такива части, каквито те се съгласиха да притежават; и след като уредих всичките си сметки с тях и получих обещанието им, че няма да напускат това място, си заминах.

Оттам се отбих в Бразилия, където купих и изпратих на острова тримачтов платноход с още хора; освен допълнителните запаси изпратих и седем жени, според мене подходящи за работа или за съпруги на онези, които пожелаят да се задомят. Що се отнася до англичаните, дадох им дума, че ще им изпратя съпруги от Англия заедно с товар от жизненонеобходими неща, стига те да се заемат с отглеждането на плантации; по-късно сторих и това. След като страстите се укротиха и всеки получи своя земя, оказа се, че това са едни много честни и трудолюбиви хора. От Бразилия им изпратих също така пет крави (три от които бяха телни), както и овце и свине, и когато отново посетих острова, броят на животните значително се бе увеличил.

Бих могъл да разкажа за всички тези неща, а също и за пристигането на триста кариби, които ги нападнали и опустошили плантациите, за това, как моите хора на два пъти се сражавали с числено превъзхождащите ги диваци и отначало претърпели неуспех, като трима от тях били убити; накрая обаче излязла буря, която потопила канутата на враговете им, а почти всички оцелели кариби били избити или умрели от глад, след което хората ми отново възстановили плантациите си като законни собственици, и до ден-днешен продължават да обитават острова — така че за всички тези неща, както и за разни изумителни случки, които преживях по време на някои мои нови приключения в последвалите десет години, може би ще разкажа по-късно, в бъдеще.

Бележки

[1] Мярка за течности, равна на 1,14 л. — Б.пр. ↑

[2] Стария завет, Притчи, 26:27; Еклесиаст, 10:8. — Б.пр. ↑

[3] Стария завет, Книгата на Йов, 8:7. — Б.пр. ↑

Край

Читателите на „Животът и приключенията на Робинзон Крузо“ са прочели и:

Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (29)

Животът и приключенията на Робинзон Крузо

XVII глава
Аткинс настойчиво умолява капитана да пощади живота му. Капитанът възвръща контрола над своя кораб. Робинзон напуска острова.

1984 5,5

ШХ:Баскервилското куче 5,5

РЛ:Шифърът на Леонардо 5,3

РЛ:Шестото клеймо 5,4

Граф Монте Кристо 5,8

ТМ:Тримата мускетари 5,7

Робинзон Крузо 5,4

Островът на съкровищата 5,4

АС:Цар Плъх 5,6

Приключенията на Том Сойер 5,2

Парижката Света Богородица 5,6

Клетниците 5,7

На изток от Рая 5,7

Конникът без глава 5,7

Името на розата 5,3

Гордост и предразсъдъци 5,6

Цифрова крепост 4,9

Ромео и Жулиета 5,7

Бай Ганьо 5,2

ТБЧ:Под игото 5,5

Тютюн 5,5

В:Винету I 5,8

Престъпление и наказание 5,8

Десет малки негърчета 5,6

Декамерон 5,3

К:Кръстникът 5,8

ЕП:Азбучните убийства 5,4

Белия зъб 5,6

Брулени хълмове 5,2

Ана Каренина 5,5

Даниел Дефо Животът и приключенията на Робинзон Крузо (29)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

XVII главаАткинс настойчиво умолява капитана да пощади живота му. Капитанът възвръща контрола над своя кораб. Робинзон напуска острова.