Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (26)

XIV глава
Робинзон и Петкан построяват лодка, за да отплават към родното място на Петкан. Техният план бива възпрян от ново пристигане на диваците.

След като Петкан и аз се сближихме и той започна да разбира почти изцяло думите ми и да ми отговаря свързано, макар и на развален английски, аз го запознах със собствения си живот, или поне с онази част от него, свързана с попадането ми на острова и времето, прекарано на него. Разкрих му тайната (защото за него това бе тайна) на барута и куршумите и го научих да стреля: подарих му нож, на който той се радваше като дете, и му направих колан с клуп, каквито правят в Англия за носене на кортици, но вместо кортик в него се затъкваше брадвичка, която в много случаи е не по-лошо оръжие от кортика, а в други направо го превъзхожда.

Описах му как изглежда Европа и най-вече Англия, където съм роден: как живеем, как почитаме Бог, как се държим един към друг и как търгуваме с кораби из всички части на света. Разправих му подробно за корабокрушението, което претърпяхме, и му показах, доколкото бе възможно, къде горе-долу беше потънал корабът, вече отдавна станал на трески и изчезнал без следа:

Показах му и останките от лодката, която се изгуби, когато се спасявахме и която едно време нямах сили да помръдна от мястото й на брега; сега тя почти се бе разпаднала. Като я видя, Петкан дълго време стоя замислен, без да каже дума. Попитах го какво го занимава толкова, а той отвърна: „Аз видял лодка като такава дошла на място мой народ.“

Дълго време не проумявах думите му, ала накрая, като го разпитах по-подробно, разбрах от него, че една такава лодка спряла на брега, където живеело племето му — по-скоро, както обясни той, била изхвърлена там от вълните. Веднага си представих, че някой европейски кораб се е разбил наблизо, а лодката се е откъснала от въжетата и морето я е понесло към брега, но проявих такава глупост, че изобщо не си помислих дали от корабокрушението не са се спасили хора, а още по-малко — къде са отишли; поради което накарах Петкан да ми опише само лодката.

Той доста добре я описа и за да ми стане още по-ясно, добави развълнувано: „Спасили бели човековци от удавяне.“ Чак тогава го попитах дали в лодката е имало бели „човековци“, както ги наричаше той, и Петкан отвърна: „Да, лодка пълна с бели човековци.“ Попитах го колко са били на брой и той ми показа с пръсти: седемнайсет. Тогава попитах какво е станало с тях и чух отговора: „Те живи, останали при мой народ.“

Това ме наведе на нови мисли, защото си представих, че в лодката сигурно са били моряците от кораба, претърпял крушение край „моя“ остров, както вече го наричах; че след като корабът им е заседнал на скалите и те са разбрали, че са безвъзвратно загубени, може да са се спасили с лодката и да са стигнали до пустинния бряг, обитаван от диваци.

Тогава започнах да разпитвам Петкан по-настойчиво какво е станало с моряците. Той ме уверяваше, че продължават да живеят там, че са там от около четири години, че диваците не ги закачали и им носели храна. Попитах го как така се е случило, че не са ги убили и изяли. Той отвърна:

„Не, те стават брат с тях“ (сиреч изясни се, че са сключили мир), след което добави: „Те не яде човековци, ако не война и битка“, тоест диваците изяждали само онези, които водели война с тях и били пленени по време на битка.

Доста време подир това веднъж се качих на хълма в източната част на острова, откъдето, както вече споменах, в един ясен ден бях зърнал крайбрежието на американския континент. Времето беше хубаво и Петкан, вперил поглед към крайбрежието, внезапно започна да подскача и да танцува от изумление и да ме вика (защото бях на известно разстояние от него). Попитах го какво има. „О, радост! — възкликна той. — О, хубаво! Там видял моя страна, там мой народ!“

Забелязах, че лицето му изразява необикновено голямо щастие: очите му святкаха, а в изражението му се появи странен копнеж, сякаш бе решил да се завърне в родината си. Това мое наблюдение ме наведе на множество мисли, които отначало ме накараха да изпитам притеснение за слугата си Петкан, каквото не бях изпитвал дотогава. Въобще не се усъмних, че ако Петкан можеше да се завърне при народа си, той щеше изцяло да забрави не само вярата си в Бога, но и задълженията си към мене; щеше да прояви достатъчно отзивчивост, та да разкаже на събратята си моята история и сигурно щеше да дойде със стотина-двеста от тях, за да си направят угощение с мене, при това сигурно би се веселил, както когато изяждаха враговете си, пленени по време на война.

Бил съм обаче твърде несправедлив към клетото създание, за което много съжалих по-късно. Ала подозренията ми нарастваха и продължиха да ме измъчват няколко седмици, през което време проявявах; повече сдържаност и не се отнасях към Петкан така приятелски и любезно, колкото дотогава. Несъмнено и с това сбърках, защото честното и благодарно създание изобщо не си мислеше подобно нещо и се държеше според най-добрите принципи както на вярващ християнин, така и на благодарен приятел, в което по-късно се уверих с голяма радост.

Докато проявявах подозрителност към него, можете да бъдете сигурни, че всеки ден го изпитвах, за да установя няма ли да издаде някоя от новите мисли, които според мене криеше. В думите му обаче намирах само откровеност и невинност, така че не оставаше с какво да подхранвам съмненията си, и накрая независимо от безпокойството ми Петкан успя да ме разубеди напълно, макар никак да не усещаше, че се безпокоя и че съответно го подозирам в измяна.

Един ден, когато вървяхме по същия хълм, от който обаче сега не се виждаше крайбрежието, защото над морето имаше мараня, аз повиках Петкан и му казах:

— Петкане, нима не искаш да се завърнеш в родината си при своя народ?

— Да — отвърна Петкан, — той много се радва, о, да се върне при свой народ.

— А как ще живееш там? — продължих аз. — Ще станеш ли отново дивак, който яде човешко месо, както е било преди?

Петкан придоби много угрижен вид и като поклати глава, отговори:

— Не, не, Петкан им каже да живее с добро, каже те да се молим на Господ, каже после да се ядат хляб от зърно, месо от добитък и мляко и никога вече не ядат човековци.

— Ами тогава те ще те убият — подхвърлих аз. При тези думи Петкан се замисли и отвърна:

— Не, те не убият мене, те поискат много аз научи ги.

С което искаше да каже, че диваците ще проявят желание да се учат. И добави, че са научили много от брадатите мъже, дошли с лодката. Тогава го попитах дали би се завърнал при хората си. Той се усмихна на думите ми и отговори, че не може да преплува такова голямо разстояние. Рекох, че ще му направя кану. Той отвърна, че ще отиде, ако и аз тръгна с него.

— Ако дойда — казах аз, — те ще ме изядат веднага.

— Не, не — възпротиви се Петкан, — аз направи те да не ядат господар, аз направи те много обикнат тебе.

Имаше предвид, че ще им разкаже как съм убил враговете му и съм го спасил от смърт, което щяло да ги накара да ме обикнат. После ми обясни, доколкото можеше, колко добре се държали със седемнайсетте бели мъже (с брадатите, както ги наричаше), претърпели корабокрушение край техния бряг.

Признавам, че след този разговор си наумих да стигна до континента и да опитам да се присъединя към брадатите хора, за които не се съмнявах, че са испанци или португалци; нямаше съмнение, че ако успея, заедно щяхме да намерим начин да заминем оттам; понеже щяхме да сме на континента и да представляваме значителна група, щеше да е по-лесно, отколкото от остров на четирийсет мили от брега, където бях сам и без помощ отникъде. Ето защо няколко дни по-късно отново се залових с Петкан — подхванах разговор с него и му казах, че ще му дам лодка, за да се върне при народа си. После съответно го заведох до фрегатата, която бях оставил от другата страна на острова, и като изгребах водата от нея (защото винаги я държах потопена), извадих я от реката, показах му я и двамата се качихме вътре.

Открих, че Петкан много умело се справя с управлението и лодката се носи почти толкова бързо, колкото когато гребях аз. И когато се поотдалечихме от брега, рекох:

— Е, Петкане, ще идем ли сега при твоя народ?

Той ме погледна недоумяващо, защото, изглежда, смяташе, че лодката е прекалено малка, за да стигне толкова далече. Тогава му казах, че имам и по-голяма лодка и на другия ден отидохме до мястото, където бях оставил първата си лодка, която обаче не успях да пусна на вода. Петкан се съгласи, че тази лодка е достатъчно голяма, но понеже не бях полагал никакви грижи за нея в продължение на двайсет и три години, тя се бе повредила и разсъхнала от слънцето и имаше доста жалък вид. Според Петкан такава лодка щеше да се справи съвсем добре, след като натоварехме „много достатъчно храна, вода и хляб“, както се изрази той.

Понеже като цяло в този миг бях твърдо решил да изпълня плана си и да се добера с Петкан до континента, казах му, че ще направим нова лодка, също толкова голяма, с която той да се върне у дома. Петкан не ми отвърна нищо, но изглеждаше много умислен и натъжен. Попитах го какво му е, а той ми отговори с въпрос:

— Защо ядосан на Петкан, какво аз направил?

Помолих го да ми обясни какво има предвид, като му казах, че не ме е ядосал.

— Не ядосал, не ядосал! — повтори той няколкократно думите ми. — А защо тогава изпраща Петкан у дома при мой народ?

— Ами… нали сам каза, че искаш да се завърнеш там?

— Да, да — потвърди той, — но иска и двамата там, не иска Петкан някъде, а господар някъде.

С други думи, нямаше намерение да тръгне без мене. Тогава попитах:

— Ако и аз дойда, какво ще правя там?

На този въпрос той отговори тутакси:

— Ти направиш много голямо добрини. Научиш диви човековци да бъде добър, кротък, питомен човековци. Кажеш им да познава Бог, да се моли и живее нов живот.

— Уви, Петкане — възпротивих се аз, — ти не знаеш какво говориш, та аз самият съм неук!

— Не, не — продължи той, — мене научи добро, тях научи добро!

— Не може, Петкане — не се съгласявах аз, — ти ще отидеш сам, а аз ще остана да живея тук без тебе, както преди.

При тези думи той сякаш отново се обърка и като сграбчи една от брадвичките, които обикновено носеше на пояса си, бързо я измъкна, дойде и ми я подаде.

— Какво искаш да направя? — попитах го аз.

— Вземеш и убиеш Петкан — отвърна той.

— Защо да те убивам? — отново попитах. А той веднага ми отговори:

— Защо гониш Петкан? Вземеш, убиеш Петкан, не гониш!

Изрече това толкова развълнувано, че видях как очите му се насълзиха. С една дума, толкова ясно стана колко е привързан към мене, като твърдо е решил да не ме изоставя, че още тогава му казах (а по-късно го повтарях), че никога няма да го изгоня, след като иска да бъдем заедно.

В заключение от този разговор разбрах, че привързаността на Петкан е толкова силна, та нищо не би могло да го откъсне от мене; разбрах също, че единствената причина за желанието му да се завърне у дома се крие в пламенната му привързаност към неговия народ и в надеждите му, че ще им сторя добрини, а понеже аз нямах представа за това, не си го бях мислил, нито имах такива намерения, нито го бях искал. Все още обаче твърдо възнамерявах да направя опит да се измъкна от острова по горепосочения начин заради предположението, до което стигнах вследствие на разговора ни, а именно, че там има седемнайсет брадати мъже. Затова, без да губя повече време, се залових за работа заедно с Петкан, за да намерим и отсечем голямо дърво и да направим дълга пирога или кану, с което да предприемем пътуването. На острова растяха достатъчно дървета, които щяха да стигнат и за малка флотилия, и то не от пироги или канута, а от здрави, големи плавателни съдове. Ала първото, за което внимавах, беше да намеря дърво толкова близо до морето, че когато направим лодката, лесно да я пуснем на вода и така да избегна предишната си грешка.

Най-накрая Петкан откри такова дърво и аз се уверих, че той знае много по-добре от мене кое дърво е най-подходящо, макар че и до ден-днешен не знам как се казва дървото, което отсякохме; мога само да добавя, че твърде напомняше на дървото, което наричат фъстик или на кръстоска между фъстик и никарагуански бор, защото беше същото на цвят и миризма. Петкан настояваше да направим лодката, като прегорим вътрешността, сиреч сърцевината, но аз му обясних, че е по-добре да издълбаем ствола със сечива и щом му показах точно как да работи, той прояви голяма сръчност и като се трудихме усилно около месец, направихме лодката. Стана много красива, особено когато показах на Петкан как да си служи с брадва, за да издялкаме и огладим външните стени, та дървото да придобие вид на истинска лодка. После обаче ни отидоха почти две седмици, докато с помощта на подпори примъкнахме лодката педя по педя, така да се каже, до водата. Но щом я вкарахме в морето, стана ясно, че с лекота ще издържи и двайсет души на борда.

Когато я пуснахме на вода, изненадах се, че независимо от големите й размери моят слуга Петкан се справяше с управлението много ловко и бързо, докато сменяше посоката или я придвижваше с греблата покрай брега, затова го попитах дали при желание бихме могли да тръгнем да плаваме с нея.

— Да — отговори той, — тръгнем на плаване с нея много добре, макар духа силен вятър.

Аз обаче имах и по-нататъшен план, за който Петкан не знаеше нищо: исках да направя мачта и платно и да снабдя лодката с котва и въжета. Що се отнася до мачтата, беше леснопостижимо: на острова растяха много кедри и недалече намерих дърво с прав ствол. Накарах Петкан да се залови за работа и да го отсече, като му дадох указания как да го окастри и приготви. Платното обаче си беше моя грижа — знаех, че имам достатъчно стари платна, или по-скоро парчета от платна, но те бяха отпреди двайсет и шест години, а аз не си бях направил особен труд да ги запазя, понеже не си представях, че някога може да ми потрябват с такава цел. Сигурен бях, че до едно са изгнили, както и се оказа, но все пак открих две парчета, които изглеждаха в доста добро състояние, и се залових с тях. След много мъчителни усилия и, повярвайте ми, досадно и грубо кърпачество, понеже нямах и игли, накрая се получи нещо триъгълно и грозно, което в Англия наричаме кливер, с утлегар в долната част и малък къс шприт^[1] отгоре, с каквито обикновено плават нашите големи корабни лодки — с такова платно се справях най-добре, защото ми беше познато от лодката, с която избягах от Берберия, както разказах в първата част на историята си.

Почти два месеца се занимавах с тази работа, тоест с такелажа и с приготвянето на мачтата и на платната, защото исках всичко да бъде както трябва: направих малки щаги, на които да се закрепи фок, за да помага в плаването, ако се обърнем към наветрената страна, и най-вече сложих кормило отзад, за да насочва лодката по курса. И макар да съм нескопосен корабостроител, добре зная колко нужно и дори необходимо е кормилото, затова положих толкова усилия да го направя и накрая успях — въпреки че като си помисля за множеството несполучливи хрумвания, които се провалиха, ми се струва, че за направата на кормилото хвърлих толкова труд, колкото и за лодката.

След като свърших и това, заех се да науча слугата си Петкан на всичко, свързано с управлението на лодката, защото при все че той много добре се справяше с карането на кану нямаше представа за какво служат платната и кормилото, затова извънредно се изуми, когато видя как насочвам лодката към брега, а после отново към морето с помощта на кормилото и как платното се обръща срещу вятъра и се издува насам или натам според промяната в курса — повтарям, че когато видя това, Петкан се изненада и изуми. Както и да е, той беше възприемчив, скоро научи кое за какво служи и придоби моряшки опит; не успя само да разбере значението на компаса, колкото и да му обяснявах. От друга страна, понеже по тези места рядко се случваше да се заоблачи, а мъгли нямаше почти никога, не се явяваше особена нужда от компас, тъй като нощем винаги се виждаха звездите, а денем — брегът, освен ако не беше дъждовният период, но тогава човек не смее да излиза навън нито по суша, нито по море.

Бях навлязъл в двайсет и седмата година от моето пленничество на този остров, макар че е по-редно последните три години, през които бях с дивото същество, да не влизат в сметката, защото за разлика от останалото време сега животът ми придоби съвсем друг вид. Отбелязах годишнината от стъпването си на острова с все същата благодарност към Божието милосърдие, защото ако първоначално бях имал причини да бъда признателен, сега те бяха още повече, понеже получих допълнителни доказателства как се грижи провидението да подкрепи големите ми мечти за успешно и навременно избавление. Бях обзет от непреодолимото усещане, че предстои да бъда избавен и че едва ли ще изкарам още една година на това място. Въпреки всичко продължих да се занимавам с домакинството си — прекопавах, сеех и ограждах както винаги, събирах гроздето и го сушах, изобщо вършех всичко необходимо както преди.

Междувременно започна дъждовният период, когато повече от всякога си седях вкъщи. Прибрахме според възможностите си плавателния съд на сигурно място, като го вкарахме в устието на потока до там, където, както вече казах, бях разтоварил саловете с взетото от кораба; изтеглихме лодката на брега, когато водата се бе покачила, и накарах слугата си Петкан да изкопае малък док, колкото да я побере и дълбочината му да е такава, че да има достатъчно вода, за да не бъде лодката на сухо, а по време на отлив вдигнахме здрава дига в края, та вълните на морето да не го заливат; с цел да предпазим лодката от дъждовете струпахме върху й толкова много клони, че заприлича на къща със сламен покрив. Така останахме да чакаме ноември-декември, когато бях замислил да предприемем пътуването.

Щом наближи сухият период, заедно с хубавото време се завърна и мисълта за моя план, поради което всекидневно правех приготовления за отплаване. На първо място заделих определено количество храна, която щеше да ни служи за запас по време на плаването. Възнамерявах след седмица-две да съборя дигата и да пусна лодката в морето. Една сутрин, зает с работа от този род, повиках Петкан и му заръчах да иде на морския бряг и да потърси костенурка — обикновено ловяхме по една костенурка седмично както заради яйцата, така и заради месото. Не след дълго Петкан се върна тичешком, прехвърли се през външната ограда сякаш не стъпваше по земята, а летеше, и преди да имам време да го заговоря, извика:

— О, господар! О, господар! О, тъга! О, лошо!

— Какво има, Петкане? — попитах го аз.

— О, ей оттатък там — каза той — има едно, две, три кану! Едно, две, три!

От думите му реших, че канутата са шест, но като го поразпитах, разбрах, че са само три.

— Нищо, Петкане, не се бой! — успокоих го аз, доколкото можех. Но си личеше, че клетникът е ужасно изплашен — единствената му мисъл беше, че са се завърнали да го търсят, да го нарежат на парчета и да го изядат. Клетникът така трепереше, че не знаех какво да го правя. Утешавах го както можех и му казах, че и мене ме заплашва не по-малка опасност и че ще ме изядат заедно с него.

— Все пак — рекох му аз — трябва да се бием решително с тях, Петкане. Можеш ли да се биеш?

— Аз стреля — отвърна той, — но дойде голям много брой.

— Няма значение — отново казах аз, — онези, които не убием, ще се изплашат от изстрелите.

И тогава го попитах дали ако аз съм готов да го защитавам, и той ще е готов да стори същото и ще остане рамо до рамо с мене, както го моля. Той отговори:

— Аз умра, кога господар помоли умре.

Тогава отидох, донесох му ром и му дадох да отпие голяма глътка — толкова добре стопанисвах това питие, че все още разполагах с голямо количество от него. Когато Петкан изпи рома, накарах го да вземе двете ловджийски пушки, които винаги носехме със себе си, и да ги зареди с едри сачми, големи колкото куршуми за пищов. После взех четири мускета и заредих всеки с по-едри сачми и с по пет куршума; във всеки от двата пищова сложих по два куршума. На пояса си, както обикновено, окачих дългата сабя без ножница, а на Петкан дадох неговата брадвичка.

След тези приготовления взех далекогледа и отидох от онази страна на хълма, откъдето можеше да видя нещо. Веднага различих с помощта на далекогледа, че има двайсет и един дивака, трима пленници и три канута и че единствената цел на идването им, изглежда, е да си направят тържествено угощение с трите човешки тела — наистина дивашко пиршество, но нищо повече от онова, което ги бях наблюдавал вече да правят.

Забелязах също, че са слезли на сушата не на мястото, където Петкан беше избягал, а по-близо до моя поток, където брегът бе нисък, а гъстата гора почти стигаше досами морето. Този факт, заедно с отвращението към нечовешкото занимание, заради което бяха дошли изчадията, ме изпълниха с такова възмущение, че се върнах при Петкан, казах му, че съм решил да отида при тях и да ги убия, и го попитах дали ще ме подкрепи. Петкан вече бе превъзмогнал уплахата си, а духът му бе леко приповдигнат от глътката ром, която му дадох; беше се развеселил и ми отговори както преди — че ще умре, когато аз го „помоля“ да умре.

Изпаднал в пристъп на гняв, аз веднага разделих оръжията, които бях заредил, между двама ни: дадох на Петкан един пищов, за да го затъкне в пояса си, и три пушки, които да носи на рамо, а аз взех втория пищов и другите три пушки, и в този вид потеглихме. Сложих в джоба си малко шише ром, а на Петкан дадох голяма торба с още барут и сачми. Що се отнася до указанията, поръчах му да ме следва по петите и да не се издава, нито да стреля или да прави каквото и да било, докато не го накарам, а междувременно да пази пълно мълчание. Така натоварени, заобиколихме почти една миля вдясно, за да преминем през потока и да навлезем в гората, тъй като исках да се доближим на изстрел от диваците, преди да са ни открили — бях видял с далекогледа, че това е леснопостижимо.

Докато да извървим този път, обзеха ме предишните мисли и решителността ми се разколеба. Не че въобще ме плашеше броят на диваците (защото това бяха едни клети невъоръжени нещастници и нямаше съмнение, че ги превъзхождам) — можех дори сам да се справя: замислих се обаче каква е потребността, основанието и най-вече нуждата, за да отида и да потопя ръцете си в кръв, като нападна хора, които нито ми бяха сторили зло, нито хранеха такива намерения, защото нямаха вина по отношение на мене, а дивашките им обичаи си бяха лично тяхна беда — доказателство, че Бог наистина ги бе изоставил заедно с другите народи в тази част на света да живеят скудоумно и да вършат подобни нечовешки постъпки; но това не ме принуждаваше да поема ролята на техен съдник, а още по-малко — да наказвам от името на Бога, защото Той щеше да вземе делото в свои ръце в мига, когато смяташе, че е необходимо, и щеше да последва всеобщо възмездие за всичките им престъпления като народ. Засега обаче това не ми влизаше в работата — вярно, че за Петкан имаше известно оправдание, защото той бе техен явен враг и се намираше в положение на война тъкмо с тези хора, поради което беше в правото си да ги нападне; за себе си обаче не можех да кажа същото. През цялото време, докато вървях, тези мисли така вълнуваха душата ми, че реших да стигна по-близо до мястото, откъдето да наблюдавам дивашкото пиршество, и да пристъпя към действие само ако Бог ми даде знак, а в случай че не се яви нова потребност, което засега не можех да предвидя, да стоя настрани.

С това решение наум навлязох в гората, а Петкан ме следваше по петите с възможно най-голяма предпазливост и без да вдига шум, докато не наближихме края на гората откъм страната на диваците. Когато остана да ни дели само тази част от гората, тихо повиках Петкан и като му посочих едно от крайните дървета, помолих го да се изкатери на него и да ми каже дали оттам добре се вижда точно какво правят диваците. Той го стори и веднага слезе, за да ми съобщи, че диваците се виждат оттам много добре — насядали са около огъня, опекли са един пленник и ядат, а друг пленник лежи вързан недалече на пясъка и според Петкан чака да го убият. Цял пламнах от гняв, защото Петкан ми каза, че човекът не е от неговия народ, а е един от дошлите в страната им с лодка брадати мъже, за които ми беше говорил. Щом спомена, че това е бял брадат мъж, обзет от ужас, аз се покатерих на дървото и ясно видях с далекогледа един бял мъж на брега край морето. Ръцете и краката му бяха вързани с нещо като рогоз или тръстикови стебла; беше европеец, облечен с дрехи.

Имаше друго дърво насред гъстака, което беше още по-близо до диваците, и като пообиколих, разбрах, че мога да стигна до него незабелязано и тогава ще се намирам на половин изстрел разстояние от тях. Затова обуздах страстите си, макар да бях изпаднал в ярост до крайна степен, и като се върнах около двайсет крачки назад, тръгнах през храсталака, който стигаше до другото дърво. Оттам се добрах до малко възвишение на около осемдесет ярда от диваците, откъдето ги виждах като на длан.