Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (24)

XXII глава
Робинзон спасява един от пленниците на диваците, когото нарича Петкан, и го прави свой слуга.

Около година и половина след като бях хранил тези надежди и безконечните ми размисли сякаш ги бяха направили на пух и прах, тъй като не се появи възможност за осъществяването им, рано една сутрин с изненада забелязах на брега откъм моята страна на острова не по-малко от пет канута, спрели накуп: хората явно бяха слезли и се бяха скрили от погледа ми. Големият брой на диваците надхвърли всичките ми очаквания и понеже знаех, че с една лодка идваха четирима, шестима, а понякога и повече души, нямах представа какво да си мисля и какво да предприема, та да нападна двайсет-трийсет дивака съвсем сам. Затова се спотаих в крепостта си, объркан и притеснен, като все пак нагласих всичко за нападение, както си го бях наумил отнапред, и бях напълно готов да действам, ако се случеше нещо. След като изчаках доста дълго и междувременно се ослушвах дали диваците вдигат шум, накрая не можах да издържа повече и като занесох пушките си до стълбата, се покатерих на върха на хълма (на два пъти, както преди). Застанах обаче така, че главата ми да не се подава над върха, за да не ме забележат дори случайно, и оттам с помощта на далекогледа си видях, че диваците са не по-малко от трийсет, че са запалили огън и приготвят храната за угощението си. Как точно я приготвяха, нямам представа, нито знам какво щяха да ядат, но гледах, че обикалят според обичая си около огъня и телата им непрекъснато се движат в дивашки танц.

Докато ги наблюдавах, различих с далекогледа как довлякоха двама клетници от лодките, където, изглежда, ги бяха оставили, а сега ги водеха на заколение. Забелязах, че единият от тях мигновено се строполи, ударен, предполагам, с тояга или дървен меч (според дивашките навици), след което двама-трима тутакси се заловиха да го режат на парчета, за да го сготвят, докато другата жертва стоеше настрани сама и чакаше да й дойде редът. Точно в този миг клетникът, който се усети донякъде свободен, бе вдъхновен с чудодейна надежда за живот и хукна да бяга, като тичаше невероятно бързо по пясъка право към мене, тоест към този край на брега, където беше жилището ми.

Когато разбрах, че тича насам и особено когато ми се стори, че го преследва цялата пасмина, трябва да си призная, че ме обзе смъртен страх. Вече очаквах, че ще се сбъдне онази част от съня ми, в която той се скриваше в горичката, но по никой начин не можех да разчитам, че сънят ми изцяло ще се сбъдне, а именно, че диваците няма да продължат да го сподирят и да го заловят там. Въпреки това останах на поста си и започнах да си поемам дъх едва когато видях, че го следват само трима души, а още повече се насърчих, като разбрах, че той тича значително по-добре от тях и се отдалечава, защото ако продължаваше все така до половин час, лесно щеше да им се изплъзне завинаги.

Между тях и крепостта ми се намираше потокът, който често споменавах в началото на моя разказ (край него бях стоварил взетото от кораба), и ми стана ясно, че клетникът или ще трябва да го преплува, или ще го заловят тъкмо там. Но когато беглецът стигна до потока, той се хвърли във водата, без да обръща внимание, че е прилив и като загреба около трийсет пъти, излезе на другия бряг и продължи да бяга изключително бодро и бързо. Щом тримата преследвачи стигнаха дотам, видях, че двама от тях заплуваха, а третият остана на брега, загледан в беглеца, но не продължи, а скоро бавно се върна обратно (което, както излезе, в общи линии му беше от полза).

Видях, че двамата преплуваха потока за двойно по-дълго време, отколкото жертвата (а може и за повече). Тогава усетих как ликувам, при това неудържимо, че е дошъл мигът да се сдобия със слуга, а може би и с другар и помощник, и че явно провидението се обръща към мене да спася живота на клетото създание. Тутакси се спуснах по стълбите с възможно най-голяма бързина, грабнах двете си пушки, които бях оставил на земята, както вече писах, и като се изкачих не по-малко чевръсто обратно на хълма, тръгнах напряко към морето. Понеже скъсих пътя и вървях все по нанадолнище, успях да се вмъкна между преследвания и преследвачите и викнах на беглеца, който се обърна и сигурно отначало се уплаши от мене не по-малко, отколкото се плашеше от тях; но аз му направих знак с ръка да дойде при мене, като същевременно бавно тръгнах към двамата преследвачи. Скоро се спуснах върху първия, ударих го с приклада на пушката и го повалих. Не ми се искаше да стрелям, за да не чуят останалите диваци, макар че голямото разстояние щеше да заглуши шума, пък и като не видеха пушек, трудно биха проумели какво става. Щом повалих този приятел, вторият, който тичаше подире му, изглежда, се уплаши, защото спря, и аз бавно пристъпих към него, но когато го приближих, забелязах, че е въоръжен с лък и стрели и ги гласи, за да стреля по мене, така че се принудих да го преваря и го улучих, при това смъртоносно, още с първия изстрел. Клетият дивак, който първо бягаше, но после спря, когато видя двамата си врагове повалени и, както си мислеше, убити, толкова се бе уплашил от пламъка и изтрещяването на пушката, че стоеше като ударен от гръм и не мръдваше нито напред, нито назад, макар че все пак сякаш бе по-склонен да побегне, отколкото да се приближи. Отново го повиках и му показах със знаци да дойде. Той веднага ме разбра и направи няколко крачки, но отново спря и тогава видях, че целият трепери, сякаш вече бе попаднал в плен и му предстоеше да умре, както стана с неговите врагове. Отново го подканих да се приближи и го насърчих с всевъзможни жестове, които ми хрумнаха, докато той не започна да идва към мене, като на всеки десет-дванайсет стъпки коленичеше в знак на признателност, че съм спасил живота му. Аз му се усмихвах, гледах го доброжелателно и го подканях да се приближи още повече. Накрая той стигна до мене, при което отново падна на колене, целуна земята и като се прилепи о нея, улови единия ми крак и го сложи върху главата си — изглежда, така ми даваше да разбера, че се заклева да бъде винаги мой роб. Изправих го на крака, за да го успокоя и направих всичко възможно, за да го обнадеждя. Ала работата ми не беше приключила, защото забелязах, че поваленият дивак не е мъртъв, а само зашеметен от удара и вече идва на себе си. Посочих го на беглеца, а като видя, че дивакът е жив, той изрече някакви думи и макар да не ги разбрах, стори ми се много приятно, че ги чувам, защото бяха звуците на първата човешка реч (освен собствения ми глас), която чувах от двайсет и пет години насам. Но сега нямаше време за подобни разсъждения — зашеметеният дивак се съвзе дотам, че седна на земята и аз забелязах, че моят човек започна да се плаши. Веднага насочих втората си пушка към преследвача, като се правех, че се готвя да го убия, при което моят дивак (както започнах вече да го наричам) ми направи знак да му дам сабята, закачена без ножница отстрани на пояса ми. Сторих го и щом я взе, дивакът изтича до врага си и с един замах отдели главата от тялото му така бързо и умело, както едва ли би се справил дори един немски палач, макар това да ми се видя много странно за човек, който, както имах причини да смятам, за пръв път в живота си виждаше не дивашки дървен меч, а истинска сабя. По-късно обаче научих, че диваците правят мечовете си толкова остри и тежки, а дървото е толкова здраво, че лесно могат да секат с тях и глави, и ръце, при това отведнъж. Когато свърши, беглецът се върна, като високо и победоносно се смееше. Носеше ми меча и с куп жестове, чието значение не разбрах, го положи на земята точно пред мене заедно с главата на дивака, когото беше убил. Но това, което го изумяваше най-много, беше желанието да разбере как съм успял да убия другия индианец толкова отдалече и като го сочеше, ме молеше със знаци да му позволя да отиде при него и аз му обясних, доколкото успях, че може да го стори. Когато стигна до убития, моят дивак се спря като втрещен и започна да го обръща ту на едната, ту на другата страна. Гледаше раната от куршума, която като че беше точно на гърдите, където имаше дупка, но без да тече много кръв — дивакът беше умрял от вътрешното кървене. Моят човек взе лъка със стрелите на дивака и се върна при мене, при което аз понечих да тръгна обратно и му обясних, че трябва да ме последва, като му показах със знаци, че може да дойдат още от онези изчадия.

Тогава той ми показа също със знаци, че ще зарови убитите в пясъка, та ако останалите дойдат насам, да не ги видят, и аз му обясних със знаци, че съм съгласен. Той се залови за работа и само след миг беше издълбал с ръце яма в пясъка, достатъчно голяма, за да закопае първия. Довлече го в нея и го засипа с пясък, после направи същото и с другия; мисля, че погреба и двамата за не повече от четвърт час. Повиках го да тръгваме и го поведох, по не към своята крепост — отидохме чак в пещерата в по-далечната част на острова, така че наяве не оставих да се изпълни докрай сънят ми, в който дивакът намираше убежище в горичката.

Дадох му за ядене хляб и шепа стафиди, сипах му вода (от която се оказа, че е имал голяма нужда заради тичането) и когато се подкрепи, обясних му, че трябва да си легне и да спи, като му посочих място, където бях хвърлил голям наръч оризова слама с одеяло отгоре, защото се случваше да пренощувам там. Клетникът легна и заспа.

Беше приятен, хубав мъж със съвършено телосложение: с дълги здрави крайници (но не прекомерно дълги), висок и строен, според мене на около двайсет и шест години. Изражението му ми се видя много кротко, а не свирепо и намусено; в чертите му имаше нещо извънредно мъжествено, но при все това те запазваха своята привлекателност и мекота (както е у европейците), особено когато се усмихваше. Косата му беше черна, дълга и права (не беше къдрав като овца), имаше голямо и високо чело, погледът в проблясващите му очи бе изключително жив и остър. Кожата му не беше съвсем черна, а доста мургава на цвят, но не с онази грозна, болезнено жълтеникава мургавина, както при бразилците, при жителите на Вирджинските острови^[1], и разни други американски туземци, а с по-ярък и наситен маслинен цвят, в който имаше нещо много приятно за окото, макар че не е лесно да се опише. Лицето му беше кръгло и загладено, носът му — малък, но без да е сплескан, както при негрите; имаше много хубава уста, тънки устни и равни красиви зъби, бели като слонова кост. След като прекара половин час по-скоро в унес, отколкото в сън, дивакът се надигна, излезе от пещерата и дойде при мене. Аз доях козите в кошарата, която беше съвсем наблизо; когато ме съзря, той пристигна тичешком и отново се просна на земята, като изразяваше, смирение и благодарност с всевъзможни жестове, много от които бяха чисто кривене. Накрая се прилепи към земята близо до единия ми крак и сложи другия ми крак върху главата си, както вече бе правил, след което ми засвидетелства покорство, послушание и раболепие с какви ли не жестове, за да ме увери, че ще ми служи до края на живота си. Разбрах много от нещата, които искаше да ми каже и му отвърнах със знаци, че съм много доволен от него. Не след дълго започнах да му говоря и да го уча да ми отвръща. Най-напред му обясних, че името му ще бъде Петкан, защото спасих живота му в петък — нарекох го така за спомен от този ден. Научих го да казва „господарю“, а след това му обясних, че това ми е името; научих го още да казва „да“ и „не“ и да знае какво означават тези думи; сипах мляко в една пръстена паница и го изпих пред него, като топях хляба си вътре, а после му дадох една питка, за да повтори същото и той бързо го направи, като ми показа с жестове, че много му е харесало.

Останахме там през нощта, но щом се развидели, накарах дивакът да тръгне с мене, като му обясних, че ще му дам дрехи, и той, изглежда, много се зарадва, тъй като беше чисто гол. Когато минавахме край мястото, където бе закопал двамата туземци, той посочи точно къде е ямата, даде ми да разбера, че е сложил белег, за да може да ги намери, след което ми показа със знаци, че трябва да ги изровим и да ги изядем. Тогава аз се престорих на много ядосан и му обясних, че изпитвам отвращение — показах му, че само при мисълта за това ще повърна, и му махнах с ръка да напусне това място, което той стори незабавно и с голямо покорство. После го заведох до върха на хълма, за да проверим дали враговете му са си отишли, и като извадих далекогледа, насочих го и видях мястото, където бяха, но нямаше следа нито от тях, нито от канутата им, така че ставаше ясно, че са си отишли и че са оставили двамата си другари, без да ги потърсят.

Това откритие обаче не ме задоволи. Понеже вече се чувствах по-смел и любопитството ми съответно нарасна, повиках моя слуга Петкан, в едната ръка стиснал сабята, която му дадох, с лъка и стрелите на гръб (установих, че много умело си служи с тях) и с една от пушките ми в другата ръка (останалите две понесох сам) и го поведох към мястото, където бяха слезли тези изчадия, защото си бях наумил да науча нещо повече за тях. Когато стигнах на брега, кръвта направо замръзна в жилите ми, а сърцето ми замря от ужас при гледката, която видях. Наистина беше ужасно — поне за мене, макар че Петкан изобщо не се развълнува. Навсякъде се въргаляха човешки кости, пясъкът бе почервенял от кръв, тук-там се виждаха недооглозгани кокали, полуизядени, разкъсани и овъглени парчета месо — накратко, личаха си всички следи от победоносното пиршество на диваците, надвили враговете си. Видях три черепа, пет ръце, кости от три-четири крака и множество други телесни части, а Петкан ми обясни със знаци, че били докарали четирима пленници, с които да се угощават; трима изяли, а четвъртият (той посочи себе си) бил той; имало голяма битка между тези диваци и съседния им владетел, чийто поданик, изглежда, беше и Петкан; диваците взели много пленници, които били заведени на различни места от заловилите ги по време на боя, за да се гощават с тях така, както изчадията бяха постъпили с доведените на моя остров.

Накарах Петкан да събере черепите, костите, късовете месо и разните други остатъци на един куп, да запали върху му голям огън и да изгори всичко, докато се превърне в пепел. Усетих, че на дивака все още му се иска да хапне човешко месо, тъй като по природа си е канибал, но понеже му дадох да разбере колко се отвращавам само като си помисля за това или като си го представя, той не посмя да разкрие желанието си, защото по някакъв начин успях да му втълпя, че в противен случай ще го убия.

Когато свършихме тази работа, върнахме се в укреплението и аз се залових да се погрижа за слугата си. Най-напред му дадох чифт платнени долни гащи, които бях взел, както споменах, от сандъка на клетия канонер от разбилия се кораб. Преправих ги малко и му станаха съвсем по мярка, след което му уших, доколкото ми беше по силите, късо палто от козя кожа (бях се превърнал в сравнително сносен шивач) и му дадох една шапка, която бях направил от заешка кожа — много удобна и доста умело изработена, и така успях да го облека криво-ляво, а той страшно много се зарадва, като видя, че е облечен почти толкова добре, колкото господаря си. Вярно, че отначало дрехите спъваха движенията му — гащите му пречеха, а ръкавите на палтото го жулеха на раменете и под мишниците, но като ги отпуснах малко на местата, където се оплакваше, че му стягат, и като посвикна с тях, накрая му станаха съвсем удобни.

На другия ден, след като го бях завел в колибата си, започнах да обмислям къде да го настаня; и за да му е добре, а едновременно с това и да не се притеснявам, направих му малък навес в празното място между двете укрепления, отсам втората и оттатък първата ограда, и тъй като там се намираше и входът към пещерата ми, сковах от дъски нещо като каса с врата, които поставих не на самия отвор, а малко зад него, и то така, че вратата да се отваря навътре. Нощем я залоствах и прибирах стълбите, поради което Петкан нямаше начин да се прехвърли през първата ограда без да вдигне толкова много шум, та положително да се събудя, защото над първата ограда, направена от дълги колци, сега се беше получил истински покрив, който засланяше жилището ми и опираше в планинския склон. Бях преплел в него клони вместо летви, след което използвах неизсъхнала оризова слама, жилава като тръстика, за да го уплътня, докато пластът стана съвсем дебел. Там, където бях оставил дупка, тоест празно място, за да излизам и влизам по стълбата, сложих нещо като капак, който при никакъв опит отвън не би могъл да се отвори, без да се вдигне голям шум. Що се отнася до оръжията, прибирах ги вътре при мене всяка вечер.

Всички тези предпазни мерки обаче се оказаха излишни, защото едва ли някой човек е имал по-верен, по-предан и по-искрен слуга от Петкан, спокоен, ведър и безхитростен, съвършено покорен и изпълнителен, той ме обичаше с любовта, която изпитва детето към баща си. Осмелявам се дори да кажа, че ако се наложеше, той би пожертвал живота си, за да ме спаси — даде ми много доказателства за това и аз не се съмнявах ни най-малко, че ще го стори, поради което скоро се убедих, че няма нужда да вземам предпазни мерки и да се боя от него.

По тези причини често ме спохождаше мисълта, че макар Господ посредством провидението и делата, които направляваше с ръката си, да бе решил да лиши такава голяма част от света на своите създания от най-доброто предназначение, за което бяха пригодени техните способности и душевни сили, Той все пак им бе отредил същите сили, разсъдък, усещания, сърдечност и чувство за дълг, същите страсти и нетърпимост към злините, същите представи за благодарност, искреност и преданост и същото предразположение към вършенето на добрини и приемането им, които бе отредил и на нас, а когато решеше да им даде възможност да ги проявят, диваците бяха готови дори повече от нас да ги употребят по правилното им предназначение, за което са били предопределени. Понякога това много ме натъжаваше, защото имаше случаи, когато си давах сметка колко лошо използваме всички тези неща, макар да разполагаме с власт, озарена от великия светилник на напътствието — от Божия дух — и от познанието на неговото слово, добавено към нашата възприемчивост; питах се защо Бог бе решил да скрие такива спасителни знания от толкова милиони души, които, ако съдех по този клет дивак, биха ги използвали много по-добре от нас.

Тръгвах оттук и често стигах толкова далече, че отправях нападки към царството на провидението и го обвинявах, че е извършило такова несправедливо и произволно разпределение на благата, та е скрило от някои хора прозрението, което е дало на други, а очаква от всички еднакво да изпълнят дълга си. Възпрях се обаче и обуздах мислите си със следното заключение: първо, че не знам по какви съображения и закони е било писано така на диваците, защото Бог, поради самата си същност, е принуден да бъде безкрайно свят и справедлив, така че не е възможно всички тези създания да са били нарочно лишени от неговото присъствие по причина, че са съгрешили срещу това прозрение, което, както се казва в Писанието, е закон за тях, според правила, които човешката съвест признава за справедливи, макар че не ни е дадено да знаем на какво основание; и, второ, че след като всички ние все още сме глина в ръцете на грънчаря^[2], нито една съдина не би могла да му каже: „Защо ме направи такава?“

Но нека се върна към новия си другар, който много ме радваше. Залових се да го науча на всичко необходимо, за да ми бъде от полза, да се справя и да ми помага, но особено се постарах да го науча да говори и да ме разбира, когато аз му говоря, и той се оказа най-възприемчивият ученик на света, при това винаги, когато се случеше да ме разбере или да ме накара да го разбера, така се развеселяваше, че ставаше още по-усърден и доволен и ми беше много приятно да разговарям с него; положението ми дотолкова се облекчи, че започнах да си казвам: стига да не бъда заплашван повече от диваците, не ме е грижа дали някога ще се махна от мястото, където живея.