Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (16)

XIV глава
Робинзон обмисля бягство от острова. Строи кану, провал на неговия подход и изоставяне на начинанието. Той си прави ново облекло.

През цялото време, докато се случваха тези неща, можете да не се съмнявате, че мислите ми често се връщаха към сушата, която бях забелязал от другата част на острова — все пак тайно мечтаех да попадна на онзи бряг, защото си представях, че е част от континента, а ако местността бе безлюдна, сигурно щях да намеря начин, по който да се придвижа по-нататък и най-подир да открия пътя към избавлението.

При все това не си правех никакви илюзии за опасностите в едно такова положение — можех да попадна в ръцете на диваци, и то такива, каквито основателно смятах за по-страшни от лъвовете и тигрите в Африка. Ако ме пленяха, вероятността да остана жив пред това да ме убият или изядат беше едно на хиляда, защото бях чувал, че карибският бряг е населен с канибали, сиреч людоеди, а географската ширина, на която се намирах, свидетелстваше, че не съм много далече от тези места. Да предположим, че не бяха канибали — въпреки това можеха да ме убият, както са постъпвали с множество европейци, попаднали в ръцете им, дори ако са били по десетина-двайсет души; още повече че аз почти или никак нямаше да мога да им се съпротивлявам. Да си призная, всички тези неща, върху които трябваше да размисля добре, ми дойдоха наум едва по-късно, а в началото не изпитвах никакво безпокойство и съзнанието ми беше заето единствено от мисълта да стигна до онзи бряг.

Как ми се искаше при мене да е слугата ми Ксури и да разполагам с дългата лодка с триъгълното платно, с която бях преплавал повече от хиляда мили покрай африканския бряг! Но напразно. Тогава реших да отида и да разгледам корабната лодка, която, вече споменах, бе изхвърлена от бурята далече нагоре по брега още по време на корабокрушението. Намираше се горе-долу на същото място като преди, но имаше разлика: под напора на вълните и ветровете почти се бе преобърнала, захлупена върху висок насип от слегнат крайбрежен пясък, а наоколо й вече нямаше вода.

Ако бях майстор и можех да я поправя, щях да я пусна на вода и лодката би устояла. Лесно можех да се завърна с нея в Бразилия, но не съумях да предвидя, че бих успял да я обърна толкова, колкото да преобърна и самия остров. Все пак отидох в гората, нарязах клони, за да ги подпъхна, да я плъзна по тях и да я изместя, и ги пренесох при лодката, твърдо решен да видя какво мога да направя, като си казах, че само да успея да я изправя, после все някак ще изкърпя счупените места, и лодката ще стане хубава, че веднага ще мога да тръгна по море с нея.

Наистина хвърлих всичките си сили в това безплодно начинание, което ми отне, струва ми се, три-четири седмици. Накрая, като разбрах, че не съм в състояние да повдигна лодката, започнах да дълбая пясъка под нея, за да я подкопая и да я прекатуря; подлагах парчета дърво, с които да я подпирам и да я насочвам, та да се преобърне накъдето трябва.

Свърших и това, но отново не можех нито да я помръдна, нито да се пъхна под нея, а още по-малко — да я придвижа към морето. Бях принуден да се откажа. Но макар да бях изгубил надеждата да се сдобия с лодка, вместо да се намали, желанието ми да се добера до континента стана още по-силно, въпреки че изглеждаше невъзможно да се осъществи.

Накрая всичко това ме наведе на мисълта да потърся начин, по който да си направя кану, сиреч пирога, като лодките от стволовете на големи дървета, каквито правят туземците по тези места, без дори да използват сечива, а бих казал, и без ръчна обработка. Това ми се видя не само възможно, но и лесно; мисълта, че ще се заема с направата на еднодръвка, извънредно много ми допадна, особено след като за разлика от негрите или индианците разполагах с много повече материал за нея. Не се съобразих обаче ни най-малко с по-особените затруднения, произтичащи от положението, в което се намирах, за разлика от индианците, а именно, че след като я направех, нямаше кой да ми помогне да я преместя до водата — едно много по-голямо препятствие, чието превъзмогване изискваше далеч повече усилия, отколкото полагаха индианците вследствие липсата на сечива. Какво щях да правя, след като избера в гората някое високо дърво, отсека го подир много суетня, после успея да го окастря и огладя отвън със сечивата си и да му придам подходяща форма, сетне издълбая или прогоря вътрешността, за да стане истинска лодка, а накрая излезеше, че трябва да я оставя където съм намерил дървото, защото няма да бъда в състояние да пусна лодката на вода?

Човек би си рекъл, че не е възможно, докато правех лодката, да не ми е дошло наум в какво положение се намирам, и веднага ми е хрумнало, че ще трябва да я отнеса до морето, но съзнанието ми дотолкова бе заето от мисълта как ще преплавам до онзи бряг, че дори за миг не разсъдих по кой начин ще я спусна в морето. По същество беше много по-лесно да я направлявам, за да преплава четиридесет мили, отколкото да прекося с нея осемдесет разтега по сушата от мястото, където се намираше, до водата, за да отплавам.

Залових се да правя тази лодка като най-големия глупец на света, който не забелязва нищо около себе си. Замисълът ми допадна, макар че не бях преценил дали мога да го осъществя; често се сещах колко трудно ще ми бъде да пусна лодката на вода, но си забраних да си задавам въпроси, като сам си отговорих по следния глупав начин: „Нека първом я направя, пък свърша ли, сигурно е, че все ще се намери как да я преместя.“

Подходът ми беше твърде нелеп, но бях подлудял по тази приумица, затова се залових за работа. Отсякох един кедър и доста се питах дали Соломон е имал такъв кедър за построяването на Господния дом в Йерусалим. В най-ниската си част, близо до дънера, стволът бе с диаметър пет стъпки и десет педи, дълъг бе двайсет и две стъпки, а диаметърът в горния му край беше четири стъпки и единайсет педи, след което поизтъняваше, а после се разклоняваше. Само с цената на огромни усилия успях да го поваля — цели двайсет дни сякох и кълцах ствола в дебелата му част; още четиринайсет дни ми отидоха, за да отрежа клоните и кичестата корона — отсякох ги и ги окастрих с топора и брадвичката, което беше извънредно мъчно. След това цял месец си играх да придавам форма на дървото — огладих го равномерно, да заприлича поне малко на дъното на лодка, та да плава, без да се накланя, както му е редът. Още почти три месеца ми отидоха, за да очистя вътрешната част и да я докарам съвсем като на лодка. Справих се всъщност без огън, само с чукче и длето, и благодарение на усилния ми труд накрая се получи много красива пирога, достатъчно голяма, за да побере двайсет и шест души и следователно достатъчно голяма, за да се натоваря на нея заедно с всичката си покъщнина.

Когато приключих цялата работа, бях извънредно доволен от постигнатото. Вярно, лодката бе по-голяма от всяка еднодръвка, от всяко кану или пирога, които бях виждал досега. Можете да сте сигурни, че ми струваше твърде много изнурителни часове, но сега оставаше само да я спусна на пода и ако бях успял да го сторя, няма съмнение, че щях да потегля на най-безумното и невероятно пътешествие, което е било предприемано някога.

Ала всичките ми опити да пренеса лодката до водата се провалиха, макар че също ми струваха безкрайни усилия. Брегът бе на около сто ярда, не повече. Първото затруднение беше, че до потока се стигаше по нанагорнище. Така че за да премахна това препятствие, реших да прокопая наклон в земята. Залових се за работа и страшно много се измъчих, но кой ти гледа мъките, ако вижда своето бъдещо избавление? Когато се справих и с тази трудност, нещата си останаха същите; колкото бях успял да помръдна корабната лодка, толкова помръднах и кануто.

Тогава измерих разстоянието и реших да прокопая улей, сиреч канал, за да стигне водата до кануто, след като се разбра, че кануто няма да стигне до водата. Плюх си на ръцете, но когато понавлязох в работата и изчислих колко трябва да е дълбок каналът, колко да е широк и как да изхвърлям изкопаната пръст, установих, че понеже разполагам само с двете си ръце, щяха да изминат десет-дванайсет години, докато приключа, защото брегът беше висок и в горната част трябваше да копая на дълбочина поне двайсет стъпки. Така че най-подир с голямо нежелание се отказах и от този опит.

Това дълбоко ме опечали, защото вече разбрах, макар и твърде късно, колко е глупаво да започнеш една работа преди да пресметнеш какво ще ти струва и преди да прецениш правилно дали силите ти ще стигнат, за да я довършиш докрай.

Посред тези занимания изтече и четвъртата година от пребиваването ми на острова, и аз отбелязах паметната дата все така набожно и смирено, както преди, защото с постоянство в изучаването и прилагането на Божието слово и благодарение на Божието милосърдие очите ми се отвориха за много работи, които дотогава не знаех. Получих различна представа за нещата; започнах да гледам на света като на нещо далечно, с което нямам допирни точки, от което не очаквам нищо и към което не отправям никакви желания. С една дума, светът наистина ми беше чужд и не изглеждаше, че някога може да бъде другояче. Затова ми се виждаше като нещо, останало в миналото: място, където бях живял, но откъдето бях излязъл. Можех да кажа, както е казал патриархът Авраам на богаташа: „Между нас и вас е утвърдена голяма бездна.“^[1]

На първо място, тук бях отстранен от цялата греховност на света. Не страдах нито от изкушения на плътта, нито от съблазън за очите, нито от прекомерна гордост. Не ламтях за нищо, защото сега притежавах всичко, на което бях в състояние да се радвам: бях господар на имението си; ако исках, можех да се нарека крал или император на тази страна, която бе станала мое владение. Нямах съперници, никой не заплашваше да ме измести или да раздели с мене върховната власт и управлението. Можех да добия зърно, с което да се натовари кораб, но нямаше какво да го правя, затова отглеждах не повече, отколкото ми трябваше в случая. Разполагах с достатъчно морски костенурки, но имах нужда само от една, и то от време на време. Разполагах с достатъчно дървен материал, за да построя цяла флотилия. Имах достатъчно грозде, за да го правя на вино или на стафиди, с които можех да натоваря корабите си, когато ги построя.

Ценно за мене обаче беше само това, което можех да използвам. Разполагах с достатъчно храна, за да задоволявам нуждите си, така че имаше ли някакво значение за мене изобилието? Ако убиех повече дивеч, отколкото ми трябваше за храна, излишъкът щеше да бъде изяден от кучето или от дивите зверове. Ако засеех повече зърно, отколкото можех да използвам, излишъкът щеше да се похаби. Дърветата, които бях отсякъл, гниеха по земята. Нямаше за какво друго да ги използвам освен за гориво, и то само за да готвя храната си.

С една дума, когато размислих трезво върху естеството на човешките съдбини, те ми се сториха доказателство, че всички добри неща на този свят са добри само тогава, когато можем да ги използваме, и че онова, което трупаме, вместо да оставим другиму, всъщност ни носи радост само дотолкова, доколкото можем да го използваме, не повече. И най-алчният, най-страстният скъперник на света би излекувал своя порок, ако попаднеше в моето положение, защото аз притежавах безкрайно много неща, с които не знаех какво да правя. Място за желания нямах, освен за дреболии, които ми липсваха, но те бяха незначителни, макар че за мене биха били от голяма полза. Както вече споменах, имах куп пари — и злато, и сребро, на стойност около трийсет и шест фунта. Уви! Те лежаха захвърлени като непотребни, жалки боклуци — нямаше за какво да ми послужат и често си мислех, че бих дал цяла шепа от тях за десетина лули или за ръчна мелница, с която да меля зърното; нещо повече, бих дал всичките пари, за да си поръчам от Англия семена от ряпа и моркови, които струват половин шилинг, или шепа грах и боб и шише мастило. А сега нямах никаква изгода от тях, никаква облага — лежаха в едно сандъче и плесенясваха от влагата в пещерата през дъждовния период. Ако сандъчето бе пълно с диаманти, нещата нямаше да се променят — парите бяха без всякакво значение или стойност за мене, след като не можех да ги използвам.

Вече бях облекчил съществено живота си в сравнение с началото и изпитвах това облекчение и духом, и тялом. Често сядах да се храня, преизпълнен с благодарност, и се удивлявах как ръката на Божието провидение ми е приготвила трапеза в пустинята. Научих се да обръщам повече внимание на добрите страни в моето положение, отколкото на лошите, и да се вълнувам по-скоро от радостите, отколкото от лишенията. Това ми носеше понякога такова вътрешно умиротворение, което не може да се опише. Отбелязвам всичко тук, за да се замислят недоволните, които не могат да се радват спокойно на онова, което им дава Господ, защото виждат нещо, което не им е дал, и ламтят за него. Струваше ми се, че цялото недоволство, че не притежаваме достатъчно, произтича от това, че не сме благодарни за вече полученото.

Още едно размишление ми беше от голяма полза и без съмнение така би станало с всеки, изпаднал в подобна беда, а именно, че сравнявах сегашното си положение с онова, което първоначално предполагах да стане; по-точно с онова, което положително щеше да стане, ако милосърдното Божие провидение не бе сторило чудо, за да отреди на кораба да бъде изхвърлен близо до този бряг, откъдето не само че можах да стигна до кораба, но и за моя радост и утеха успях да пренеса това, което намерих на него: в противен случай нямаше да разполагам със сечива за работа, с оръжие за защита или с барут и сачми, за да ловувам.

Часове наред — не, бих казал, дни наред прекарвах, като си представях в най-живи краски как щях да се оправям, ако не бях успял да взема нищо от кораба: как тогава нямаше да се сдобивам с никаква храна, освен с риба и костенурки, а понеже мина много време, преди да ги открия, дотогава щях да умра от глад, а и да оцелеех, щях да живея като дивак; дори ако успеех да убия с хитрост някоя коза или птица, тогава пък нямаше да мога да я одера или очистя, да отделя месото от кожата и вътрешностите или да я нарежа на парчета, а щях да я късам и дърпам със зъби и нокти като див звяр.

Тези размишления ме накараха да почувствам много осезателно добротата на провидението и да бъда много благодарен за сегашното си положение с всичките му трудности и злочестини. Не мога да се въздържа и да не посоча тъкмо този пример, за да се породи размисъл у онези, които са склонни, изпаднали в беда, да казват: „Няма равно на моето нещастие!“ Нека си представят в колко по-лошо положение се намират някои други хора и че със самите тях можеше да се случи същото, ако им го отредеше провидението.

И още едно размишление ми помогна да утеша с надежди душата си, а именно, когато сравнявах сегашното си положение с онова, което заслужавах и което следователно имах причини да очаквам от ръката на провидението. Бях водил ужасен живот в съвършено неведение и без всякакъв страх от Бога. Бях получил правилни наставления от своите родители, които още от ранните ми години се бяха постарали да ме възпитат в духа на едно религиозно благоговение към Бога, да ми внушат чувство за дълг, в съответствие с естеството и целите на моето съществувание. Уви! Отрано избрах моряшката участ, най-малко богобоязливата измежду всички участи, макар че Бог непрекъснато изпраща на моряците страшни премеждия; та така, след като отрано избрах моряшката участ и попаднах сред моряци, изгубих и малкото преклонение, което имах пред Бога, подпомогнат от насмешките на моите другари, презиращи опасностите и заплахата на смъртта, и по този начин постепенно привикнах с това, защото дълго време ми липсваше всякаква възможност да разговарям с хора, различни от мене или да чувам думи, които са пристойни или имат подобен смисъл.

До такава степен бях лишен от добродетели и ни най-малко не съзнавах какво представлявам или в какво се превръщам, че дори ако се радвах на невероятни избавления, както при бягството ми от Сале, когато ме прибра португалският капитан, та се заселих и замогнах в Бразилия, когато получих стоките от Англия, и така нататък, дори тогава не благодарих на Бога нито гласно, нито наум; и в най-голямата беда да изпаднех, изобщо не ми хрумваше да отправя към Него молитва или поне да кажа „Дано Бог ме пожали“. Не и не, изричах Божието име само в сквернословни ругатни.

Както вече споменах, месеци наред душата ми се измъчваше от ужасни терзания заради моята греховност и коравосърдечие в миналото, но когато се сепнах и осъзнах колко пъти, откакто бях попаднал на острова, провидението беше проявявало добронамереност към мене, а великодушният Бог ме бе наказал по-малко, отколкото заслужаваха пороците ми, при това без да ми отрежда лишения, аз много се обнадеждих, че покаянието ми е било прието и че и занапред Бог ще ме дарява с милосърдие.

Обзет от тези размисли, аз не само стигнах до убеждението, че съм попаднал в такива обстоятелства по Божия воля, но и изпитах искрена благодарност за положението си. И наистина, бях останал жив и нямаше от какво да се оплаквам, след като виждах, че не съм наказан както се полага за греховете си; радвах се на голямо милосърдие, което нямах причини да очаквам тук, и вместо да окайвам съдбата си, занапред трябвате да ликувам и всекидневно да благодаря за хляба си насущни, който можеше да се дължи само на сонм чудеса. Не можех да мисля другояче, освен че се е сторило чудо, не по-малко, отколкото когато враните са донасяли хляб и месо на Илия^[2]: че всъщност това е една дълга поредица от чудеса и че едва ли бих могъл да посоча друго място в необитаемата част на света, където бих попаднал при по-добри условия — място, където, от една страна, нямаше човешко общество и това ме правеше злочест, но също така нямаше и кръвожадни зверове, нито свирепи вълци или тигри, които да застрашават живота ми, нито пък ядовити и отровни твари, които да ми навредят, ако ги използвам за храна, както нямаше и диваци, за да ме убият и изядат.

С една дума, ако в известен смисъл животът ми можеше да се нарече злочест, то в друг смисъл той бе обсипан с милосърдие. Нищо не ми липсваше, за да се чувствам удобно, само дето трябваше да осъзная колко добър е Бог и как се грижи за мене, изпадналия в беда, така че това да е всекидневната ми утеха. И след като наистина прецених справедливо, че нещата вървят на оправяне, аз се съвзех и престанах да скърбя.

Вече се намирах на острова толкова дълго време, че бях използвал напълно или изразходвал почти докрай много от нещата, които бях пренесъл на брега, за да си помогна.

Както казах, от известно време вече нямах излишък от мастило и малкото, с което разполагах, все разреждах и разреждах с вода, докато стана толкова бледо, че почти не оставяше черни следи по хартията. Преди съвсем да се свърши, използвах го, за да записвам тези дни от месеца, в които ми се случваше нещо забележително. И когато най-напред преценявах какво е било, спомням си, че някои странни съвпадения в дните ми направиха впечатление с това, че тогава са ме спохождали различни знамения, и ако бях суеверен по природа, та да отделям фаталните, сиреч съдбовните, измежду тези дни, с основание щях да проявя към тях далеч по-голямо внимание.

Най-напред забелязах, че съм попаднал в плен на воините от Сале точно на годишнината от деня, когато напуснах бащиния си дом и приятелите си и избягах в Хъл, за да стана моряк.

А денят, когато се спасих от корабокрушението край Ярмът, съвпадаше с деня, когато избягах с лодката от Сале.

На рождения си ден — 30 септември — двайсет и шест години по-късно, когато бях изхвърлен на брега на този остров, останах по чудо жив, така че както греховният, така и самотният ми живот започваха в един и същи ден.

Съдбата на мастилото бе последвана от хляба, тоест от сухарите, които бях донесъл от кораба. Пестях ги до последно, като повече от година си позволявах само по едно парче на ден, и въпреки това стоях без троха хляб почти цяла година, чак докато добия свое зърно, което само по себе си бе достатъчно голяма причина, за да изпитвам благодарност, защото, както вече отбелязах, семената поникнаха почти по чудодеен начин.

И облеклото ми започна много да се окъсва. Вече от доста време нямах никакви долни дрехи, бяха ми останали само разни ризи, които намерих в моряшките сандъци и грижовно пазех, защото често се случваше единствената дреха, която можех да търпя на себе си, да е ризата; слава Богу, че сред дрехите от кораба имаше почти три дузини ризи. Там имаше и няколко вахтени шинела, но не ги използвах, защото бяха дебели и държаха прекалено топло. Вярно, че при страшно горещия климат нямаше нужда от дрехи, но аз не можех да ходя чисто гол. Макар че и това ми идваше наум, не можех да се примиря с тази мисъл при все че бях съвсем сам.

Причината да не ходя чисто гол е, че когато бях гол понасях още по-трудно жарките лъчи на слънцето, отколкото когато обличах някоя дреха. Често ми излизаха мехури по кожата от самата топлина, докато щом обличах риза, усещах някакво раздвижване на въздуха върху тялото си и ми ставаше двойно по-прохладно, отколкото без риза. Също така изобщо не можах да свикна да издържам на жаркото слънце без шапка; палещите лъчи се сипят с такава сила по тези места, че скоро човек получава главоболие — всеки път, когато излезех без шапка, слънчевите лъчи се забиваха право в главата ми и ставаше нетърпимо, но сложех ли си шапка, скоро главоболието ми преминаваше.

Предвид това започнах да се замислям как да сложа малкото дрипи, които притежавах, в някакъв ред. Бях износил всичките си жилетки и сега си наумих да опитам дали не бих могъл с подръчни средства да преправя морските шинели, които бях взел, на палта. Залових се да кроя и шия, по-скоро — да съсипвам дрехите, защото произведенията ми бяха твърде жалки. Все пак се премених с две-три нови палта, за които се надявах да ми служат дълго. Що се отнася до панталоните и долните гащи, справих се едва по-късно, а досегашният ми опит бе съвсем плачевен.

Споменах, че запазвах кожите на всички животни, които убивах, исках да кажа, на четириногите. Простирах ги на слънце, опънати върху пръчки, като по този начин някои така се втвърдяваха от сушенето, че не ги биваше за нищо, но други, изглежда, ставаха съвсем както трябва. Първото, което изработих от такива кожи, беше широкопола шапка с козината навън, за да не пропуска дъжд. Справих се толкова добре, че след това се заех да си ушия изцяло кожени дрехи, по-точно жилетка и панталони до колената, и двете много свободни, защото целта ми беше да ме пазят най-вече от горещина, а не от студ. Не бива да пропускам да си призная, че бяха зле изработени, защото ако бях лош дърводелец, то бях още по-лош шивач. При все това те много добре ми служеха и в този вид — когато се случеше да изляза навън и да завали, оставах съвсем сух, защото жилетката и шапката бяха ушити с козината навън.

След това отделих много време и сили, за да си направя чадър. Наистина много ми беше нужен чадър и отдавна бях наумил да си направя. Бях гледал как ги правят в Бразилия, където са много необходими за големите горещини, а чувствах, че горещините на острова ни на йота не им отстъпват и дори са по-големи, защото се намирах по-близо до екватора. При това, понеже ми се налагаше често да бъда на открито, един чадър щеше да ми е много необходим както за дъждовете, така и за горещините. Невъобразимо се измъчих с тази работа и едва подир доста време успях да измайсторя някакво подобие; при това, след като вече реших, че съм на прав път, съсипах два-три чадъра, докато излезе такъв, който да отговаря на замисъла ми; накрая обаче горе-долу се получи. Главното затруднение, което срещнах, беше, че чадърите не се сгъваха. За разгъването бях успял, но ако не се прибираха надолу и не се сгъваха, нямаше да бъдат удобни, защото трябваше непрекъснато да ги нося над главата си; а така не можеше. Както и да е, накрая, казах вече, направих чадър по правилата и го покрих с кожи, и то с козината навън, за да се стича дъждът по него като по наклонен навес; при това чадърът толкова успешно пазеше от слънце, че и в най-големите горещини да излезех, се чувствах по-добре, отколкото преди в най-хладното време, а когато вече не ми трябваше, сгъвах го и го носех под мишница.

По този начин си създадох доста удобства и духът ми съвсем се успокои, защото се бях покорил на Божията воля и се бях оставил напълно в ръцете на провидението. Така заживях по-хубаво, отколкото ако общувах с хора, и започнех ли да съжалявам, че няма с кого да си говоря, си задавах въпроса дали, когато мислено разговарях със себе си и (надявам се, че мога да си позволя да го кажа) дори със самия Бог посредством възклицания, не бях в по-добро положение, отколкото ако имах най-голямото щастие на света — да бъда сред хора.