Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The life and Adventures of Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 68гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2009)
Допълнителна корекция
thefly(2018)

Издание:

Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002

Превод от английски: Огняна Иванова, 2001

Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.

Художник на корицата: Александър Алексов

Художествено оформление: Богдан Мавродинов

Редактор: Красимира Абаджиева

Коректор: Рада Ботушарова

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

XIII глава
Робинзон прави глинени изделия, като ползва идеи от печенето на хляб.

Най-напред обаче трябваше да подготвя още земя, защото зърното вече стигаше, за да се засее повече от акър. Преди това поне една седмица си правих лопата, която в окончателния си вид беше жалка гледка, тежеше много и бяха нужни двойно повече усилия, за да се работи с нея. Въпреки това се справих и засях зърното в два големи равни парцела земя, които гледах да се намират колкото може по-близо до дома ми. Оградих ги със здрав плет от колове, отрязани от онова дърво, което бях открил по-рано, защото знаех, че ще се вкоренят, така че догодина щях да разполагам с жив плет без особена нужда да го поддържам. Цялата тази работа съвсем не беше проста и ми отне почти три месеца, понеже по-голямата част се падна в дъждовния период, когато не можех да излизам навън.

На закрито, сиреч когато валеше и седях вкъщи, аз си намирах различни занимания: например през цялото време, когато работех, се развличах, като приказвах на папагала си и го карах да ми отговаря. Бързо го научих да разпознава името си — Пол, а накрая и да го повтаря доста високо и така чух първата дума, която се произнасяше на острова не от собствената ми уста. Но това, разбира се, не беше главното, което вършех, то ставаше покрай другото, защото сега, както вече казах, се залових с важна работа. По-точно от доста време се канех да измисля начин, по който да си направя пръстени съдове, защото нуждата ми от тях бе огромна, но не знаех откъде да започна. И все пак, като имах предвид горещия климат, бях сигурен, че ако открия подходяща глина, мога и да скалъпя някое гърне, което, изсъхнало на слънце, да се окаже достатъчно здраво, за да ми служи: да слагам вътре разни сухи неща, та да се запазват от влагата, а тъй като това бе необходимо и за зърното, и за брашното и т.н., а тъкмо за тях ми беше мисълта, реших да направя колкото може по-големи съдове, нещо като делви, които да се използват само за съхраняване на продукти.

Читателят сигурно ще ме съжали, или по-скоро ще ми се присмее, като научи каква непохватност проявих, докато приготвих добра смес, какви странни, злополучни и грозни неща изработих, колко много от тях се кривяха навън или навътре, тъй като глината не беше достатъчно гъста, за да издържи на собствената си тежест; колко други се напукаха от изключително жаркото слънце, понеже ги бях изнесъл на открито, без да изчакам; колко много пък се разпадаха, щом се опитвах да ги преместя (или преди сушенето, или след това) — с една дума, положих много усилия да намеря глина, да я изкопая, да я омеся и да я пренеса у дома, и след като се трудих почти два месеца, успях да направя едва два огромни и грозни пръстени съда, които не бих нарекъл дори делви.

Както и да е, благодарение на слънцето те се опекоха и втвърдиха съвсем добре, а после ги вдигнах много внимателно и ги поставих в два големи плетени коша, специално изработени за тази цел, защото исках да ги предпазя от счупване, а понеже между съдовете и кошовете оставаше малко място, уплътних го с оризова и ечемичена слама. Тъй като двата съда винаги щяха да бъдат сухи, смятах да държа в тях огрухано зърно, пък дори и брашно.

Макар че моят замисъл да направя големи делви претърпя доста несполуки, имах повече успех с някои по-малки съдини — кръгли паници, плитки чинии, кани и гърнета, всякакви неща, които ми хрумнеше да направя, а опечаха ли се на силното слънце, съдините ставаха необичайно здрави.

Всички те обаче не отговаряха на поставената от мене цел — да направя такъв съд, който да не пропуска вода, или в който да може да се пали огън — досега не го бях постигнал. Не след дълго се случи така, че бях наклал доста голям огън, за да опека месо, а когато свърших и се заех да го угася, намерих сред въглените парче от счупен пръстен съд, станало кораво като камък от огъня и почервеняло като керемида. Това бе радостна изненада за мен и си рекох, че след като това е станало с едно парче, може да се опече и цяла съдина.

По тези причини се замислих какъв трябва да е огънят, за да пека в него глинени съдове. Нямах представа от жижниците, които използват грънчарите за печене или гледжосване (макар че имах олово, което ставаше за глеч), но все пак сложих накуп върху дебел пласт жар три по-големи гърнета и още два-три по-малки съда, а наоколо натрупах цепеници. Поддържах огъня, като слагах нови дърва отстрани, и отгоре, докато съдовете вътре не се нажежиха до червено, и то без да се напукат. Щом видях, че са се зачервили, оставих ги да престоят в огъня още пет-шест часа, но тогава една от съдините, която също не се бе напукала, направо се размекна и потече, защото силната температура стопи смесения с глината пясък и щеше да го превърне в течно стъкло, ако горещината продължеше. Затова постепенно намалих огъня, докато червенината на съдините започна да избледнява, след което ги следих цяла нощ — огънят не биваше да угасва прекалено бързо. На сутринта разполагах с три, макар и грозновати, но много здрави гърнета и още две съдини, които се бяха опекли от добре по-добре, а едната дори се бе гледжосала от разтопилия се пясък.

След този опит няма нужда да казвам, че повече не страдах от липса на каквито и да е пръстени съдове, но ще си призная, че по отношение на външния вид те бяха доста първобитни, както може да се предполага, защото ги правех така, както децата правят кюфтета от кал, или някоя домакиня, която въобще не се е учила да меси тесто, прави сладки.

Не е имало радост по-голяма от моята, когато успях да направя нещо толкова дребно по същество, а именно пръстени съдове, които издържат на огън. Нямах търпение и едва ги дочаках да изстинат, преди отново да запаля огъня, да сложа върху него един от съдовете, пълен с вода, и да си сваря месо, което се получи превъзходно.

От парче козе месо сготвих доста хубава супа, макар че, ако разполагах с овесено брашно и с някои други неща, щеше да стане още по-хубава.

Следващата ми грижа беше да си направя каменна чутура, в която да чукам и стривам зърното. За мелница и дума не можеше да става, защото нямаше начин да постигна подобно изкуство и съвършенство с две голи ръце. Много се затрудних, докато удовлетворя и тази своя нужда, защото и за каменоделство ме биваше не повече, отколкото за всичките други занаяти на света, пък и нямах никакви сечива, с които да работя. Дни наред търсих достатъчно голям камък, за да го издълбая отвътре и да ми служи за чутура, но напразно. Наоколо имаше само цели скали, от които не можех да отсека или отчупя нито къс. Скалите на острова не бяха достатъчно твърди, защото всъщност представляваха ронлив пясъчник, който не би издържал тежестта на едно здраво чукало, пък и стритото в такъв съд зърно щеше да се смеси с пясък. Така че след като изгубих доста време в търсенето на подходящ камък, аз се отказах и реших да търся дебел пън от твърдо дърво, какъвто намерих много по-лесно. Спрях се на един пън, който едва имах сила да помръдна. Огладих го и го заоблих отвън с топора и брадвичката и след това с помощта на огъня и с безкрайно много усилия го издълбах отвътре така, както индианците в Бразилия правят своите еднодръвки. След това изработих голямо, тежко чукало, сиреч бияло, от така нареченото желязно дърво. Оставих чутурата и чукалото да чакат прибирането на следващата реколта, когато щях да чукам, или по-скоро да стрия зърното на брашно, за да си меся хляб.

Следващото ми затруднение беше да измайсторя решето, тоест сито, за да пресявам брашното и да отделям триците и люспите — в противен случай не виждах как щях да си правя хляб. Оказа се, че това е твърде трудна работа, колкото и да я мислех. Сигурно беше, че не разполагах с нищо от необходимото, за да изработя сито — нито с тънка канава, нито с някаква рядка тъкан, през която да пресявам брашното. Ето че ми се налагаше да прекъсна работата си кой знае за колко месеца, понеже наистина не знаех какво да сторя. Нямах никакво платно освен разни останали парцали; имах кози косми, но не знаех по кой начин да ги сплета в мрежа, а дори и да знаех, не разполагах с куки за тази цел. Единственото, с което открих, че мога да си помогна, беше когато най-подир си спомних, че сред дрехите на моряците, които бях пренесъл от кораба, имаше шалчета от батиста или от муселин. Използвах парчета от тях и направих три сита — бяха малки, но вършеха добра работа. Те ми служиха няколко години, а как се оправях по-късно, ще разкажа като му дойде времето.

Следващото, за което трябваше да помисля, беше изпичането на хляба, а също така и как щеше да втасва тестото, когато смелех събраното зърно. Първо, не разполагах с квас, но се примирих, защото в това отношение нямаше какво да се направи; също така много се измъчвах от липсата на пещ. Най-подир реших и този въпрос с един опит, а именно: измайсторих няколко пръстени съда, много разлати, с диаметър около две стъпки, но дълбоки не повече от девет инча. Изпекох ги както останалите и ги извадих от огъня. Когато исках да опека хляб, запалвах голям огън в огнището, което бях застлал със собственоръчно изработени и опечени от мене квадратни плочи. Впрочем пресилено е да ги наричам квадратни.

Когато почти всички дърва изгоряха и се превърнаха в живи въглени, сиреч в жар, аз ги наместих върху плочите така, че да ги покрият изцяло и ги оставих, докато нажежат докрай огнището. После ги насметох встрани, наредих на тяхно място хляба и като го захлупих с една от пръстените съдини, насипах въглените наоколо и отгоре, за да поддържат температурата. Това бе начинът, по който печах ечемичения си хляб не по-зле, отколкото в най-добрата пещ на света, а не след дълго се превърнах в изкусен майстор-пекар, защото на няколко пъти си правих оризови питки и пудинг. Всъщност това не беше пудинг, защото нямаше какво да използвам за плънка — разполагах само с козе и птиче месо.

Не е чудно, че в тези занимания премина по-голямата част от третата ми година на острова, но трябва да добавя, че междувременно прибрах новата реколта и се занимавах със стопанството си — ожънах нивата, когато зърното узря, и се постарах да го пренеса без загуби у дома. Насипах го в големите кошове, докато ми остане време да го очистя, защото не можех да го очукам направо на земята, нито пък имаше с какво да свърша тази работа.

Сега запасите ми от зърно наистина се увеличиха и ми се искаше да си направя по-големи хамбари. Трябваше ми място, където да прибирам реколтата, защото нивата роди много и имах към двайсет бушела ечемик и не по-малко или дори повече ориз. При това положение реших да сложа край на пестеливостта, защото от доста време карах без хляб. Така че реших да пресметна какво количество ми е необходимо за цяла година и да сея веднъж годишно.

Стигнах до заключението, че четирийсет бушела ечемик и ориз са повече, отколкото мога да употребя за една година, затова реших всеки път да засявам толкова, колкото бях засял предишната година, като се надявах, че това количество напълно ще ми стига за хляб и за други работи.